Кейлин Елбер

Първия и ясен спомен е огъня. Жарките червено-оранжеви пламъци, които нажежават въздуха и изпепеляват всичко по пътя си. Плътния черен дим, запълващ малката и стая, които кара очите и да сълзят, а гърлото и сякаш да гори за глътка свеж въздух. Викове и писъци на хората, както долу на улицата така и по коридора на евтиния мотел в които нощува. Димната завеса и пречи да вижда на повече от метър, пушекът я задушява. Чува пукането на огъня някъде над себе си – вероятно по гредите на таванските помещение, проправящ си път към нейната стая. От трополенето по коридора и крясъците може да предположи, че цялото място е в пламъци.  Единственото и спасение е прозорецът. Намира се на третия етаж и разстоянието до земята е не по малко от 5 метра, но няма избор. Препасва набързо колана на меча си и мята раницата си през рамо. Отваря с усилие прозорецът, които изглежда е бил залостен доста дълго време преди това. Покривът на отсрещната сграда същи е в пламъци, както и още няколко постройки надолу по улицата. Кислородът навлизащ през прозореца подхранва огъня и дървената врата на стаята лумва в пламъци. Кейлин поглежда улицата под себе си. Няма нищо наоколо, което да омекоти падането, но тя няма избор. Прехвърля се през рамката на прозореца и увисва за дървения перваз. Хвърля един последен поглед надолу. Няма избор, отпуска пръстите си, които са се вкопчили здраво в перваза на прозореца.

В следващия момент усеща здравия сблъсък със земята. Не успява да се задържи на краката си и пада назад. Десния глезен я заболява ужасно, но това не е от значение. Изправя се възможно най-бързо, подпира се за стената и оглежда улицата около себе си. Хората се лутат насам натам, объркани и изплашени. Навсякаде цари хаос – майки плачат и търсят децата си, хората се опитват да спасят част от покъщнината си, малко момченце се оглежда за родителите си. Огънят се разпросранява прекалено бързо и нищо не може да бъде направено за да се спре. Кейлин не може и не знае как да помогне на тези хора, които са на път да изгубят години от труда и живота си в тези пламъци. Освен това съдбата отдавна я е научила, да мисли първо за собственото си оцеляване, защото никой друг не го е грижа за нея. Затова тя се затичва към края на селото – там накъдето пътят и трябваше да продължи едва на следващата сутрин. Малко преди последните къщи, които я делят от безопасността на хълмовете на запад от селото, забелязва трима конника. Плащовете им са черни като нощта, а на емблемите им се вижда черен дракон, пронизан с меч. Въпреки че не е сигурна, кои точно са тези хора, Кейлин знае че бяга от тях. Не може да си спомни нито защо, нито от колко време, но в едно е сигурна – би предпочела да загине в пламъците, бушуващи зад гърба и, отколкото да се остави да бъде заловена. Конниците бавно навлизат в горящото селище, игнорирайки хората, които ги молят за помощ и избутвайки ги грубо от пътя си. Гледат всички изпитателно, сякаш всеки един може да се окаже този, когото търсят. Кейлин знае, че именно тя е тази, която търсят. Знае също така че дългата и руса коса и бледата и кожа я прави много разпознаваема, особено сред мургавите селяни. Тичайки обратно от там откъдето е дошла, мозъкът и също препуска, опитвайки се да измисли къде или как да се скрие. Подминава малкото момченце, което сега стои сгушено в някаква старица и плаче. И в този момент в неясните и замъглени спомени изплува една мисъл. Не само цветът на кожата и косата и я различават от тези хора. Не, тя може нещо, което никои от тях вероятно не подозира, че е възможно. Нещо, заради което повечето биха я обявили за прокълната, биха я преследвали. Но точно в този момент това няма значение, защото това е може би единственото, което може да я спаси. Кейлин свива набързо по някаква странична уличка и захвърля меча и багажа си под купчина изпочупени щайги. След това се изправя, оглежда се набързо за да е сигурна, че никои не я вижда и затваря очи. Няколко мига по късно в уличката стой мургаво малко момиченце, на може би около 7, с къса , рошава черна коса и ярко сини очи. Очи, които изглеждат някак не на място на детското и личице. Никога не е можела да промени очите си. Те са единственото нещо в себе си, което не може да скрие, единственото нещо, което може да издаде приликата между това малко мургаво момиченце и стройната руса девойка, която стоеше на тази уличка до преди миг. Точно в момента, Кейлин се надява никой да не забележи очите и, защото те могат да я издадат, а и подозира, че точно по това я търсят конниците. Сегашния и вид обаче е най-доброто на което е способна в момента. Затова тя изтичва обратно на улицата и се отправя към старицата с момчето. По бузите и се стичат сълзи заради дима, което обаче наистина и придава вид на безпомощно, изгубено дете. Отива при старицата и се свива до нея. Жената и гледа изпитателно известно време, опитвайки се да улови погледа и, но Кейлин умело го избягва. В крайна сметка старицата протяга ръка и позволява на момичето да се сгуши в нея, свирайки лицето си в рамото и. Едва тогава Кейлин усеща, че трепери, дали от страх, умора или от нещо друго не е сигурна. Старичата прошепва нежно в ухото и „Заспивай” и въпреки че е наясно, че трябва да остане нащрек, клепачите на момичето натежават и тя се унася в дълбок сън.

Кейлин се събужда от лекото побутване на старицата. Слънцето е изгряло преди малко повече от час. Намира се на каменния площад на селото, гърбът и е опрян в някаква стена. Около нея на площада е пълно с хора. Някои от тях спят, други пренасят това което са успели да спасят от огъня, събират се със семействата си. Селяните са успели да потушат пожара, макар по-голямата част от сградите в северната част на селото изглеждат обгорени и все още димят. Кейлин е наясно, че вината за пожара, както и за страданията на тези хора и за загубите им е нейна, макар и непряко. Поглежда старицата, която явно я бе отнесла до тук, срещайки милият и поглед със своите небесно сини очи за пръв път. Жената и се усмихва леко след което кимва в посоката от която Кейлин бе дошла миналата вечер.
-Тръгнаха си – е единственото което казва.
- Благодаря ви – момичето кимва леко, след което се изправя. Болката в глезена я прерязва, карайки я да спре. Забелязва, че кракът и бе бинтован. Благодари отново на старицата и и се усмихва, след което тръгва към уличката в която бе оставила нещата си. Чантата и е овъглена, но нещата вътре изглеждаха непокътнати.

Всички са прекалено заети за да забележат 7 годишното момиченце, което напуска селото с раница на гръб и препасан през кръста меч. Никой не забелязва и как въпросното момиченце се преобразява в светлокожо момиче с дълга до кръста руса коса недалеч от пътя, излизащ от селото.

Докато върви към гората недалеч от там, Кейлин е сигурна, че която и да е била преди и каквато и да е причината да изгуби спомените си, единственото и спасение е да намери гилдията, към която знаеше че се е запътила, да развие уменията си, да се обучи, а чак след това да намери начин да научи миналото си и да отмъсти за страданията си.