Клоните

Те са толкова дебели и стабилни, че човек без проблем може да си стои или лежи на тях. Често може да се види как някой от брадството даже си спи на тях, под звездите.

Токовете на ботушите му от обработена овча кожа отекнаха по пустата пътека. Тук рядко минаваха случайни граждани и сега, както и в повечето случаи беше пусто. С лекота се изкачи по въжената стълба и седна на дебел, стабилен клон. Впери погледа си в слънцето и се замисли. Тук то печеше по-слабо и не дразнеше очите. От време на време си представяше повторно гледки от изминалият ден, като се опитваше да възроди всяка подробност. Почти щеше да му се получи ако не бе прекъснат и мислите му не отлетяха като ято птици посред зима. Но тук никога не беше зима, нали?
-Върнал си се!
-Да! - отговори монотонно след известно мълчание. Искаше му се да остане за малко сам, но явно нямаше да има тази малка радост. А как само не му се занимаваше точно сега с това.
-Този път се забави повече от обикновено.
-Да!
Малкото й, снажно тяло се понесе към него в гъвкава походка. Черният й пуловер без ръкави описваше бюста й, а на фона му пепеляво русата й коса изглеждаше почти бяла. Жената седна до него и изпъна краката си.
-Къде беше?
-Не мисля, че е важно.
-Напротив.
-Защо?
Тя протегна ръка и заметна част от бялата му коса. Той леко се отдръпна. Не обичаше допира на студената й кожа.
-Защото, скъпи, докато ти обикаляш наляво надясно, ние правим планове. А и двамата знаем, че ти си част от тези планове.
-Знам!
Бледоликата жена приближи лицето си до неговото и си пое дъх.
-Миришеш на женски парфюм. Коя е тя? Поредната повлекана?
-Казах ти - не е важно.
Сините й очи се присвиха в чиста форма на злоба. С едно движение се озова върху него, притиснала го силно, впила ноктите си в брадичката му.
-Виж какво, скъпи, не си играй с огъня....Или в случая с водата - усмихна се лукаво тя и по пръстите й преминаха няколко водни линии от кожата му, която леко се съсухри.
Той хвана здраво китката й и я изтръгна от лицето си. С другата си ръка я прихвана през кръста и грубо я притисна до торса си.
-Няма как. Знаеш, че моята страст са игричките. - каза със студен глас, а лилавите му очи се бяха впили в нейните.
Усмивката й се разшири още повече, а няколко сини кичура падаха на гърдите й.
-Само внимавай с кого си играеш.
-Разбира се!
Той я пусна и младата жена се изправи пъргаво като тръгна обратно към къщата.
-А сега ставай. Имаме неща за обсъждане.
Мъжът въздъхна, погледна за последно нагоре и влезе след нея. Колкото и да не му беше до това точно сега, тя беше права. Имаха неща за обсъждане.

.Излязох на клоните и погледнах надолу, той беше точно там, нервно обикалящ напред-назад:
-Шейн!Тук момчее!Хайде, знам, че ще се справиш голямо коте.-нахъсвах го аз да се качи при мен.
Той погледна към мен и за секунда не се поколеба, хвърли се върху дървото и заби ноктите си в кората му, започвайки бавно да се придвижва нагоре.Стигна до мен и скочи върху ми като облиза лицето ми:
-Добре съм, добре съм...спокойно!-галех голямия си любимец.-Нали знаеш, че никой няма да ни раздели!
Седнахме на един по-дебел клон за да наблюдаваме залеза заедно.Седнали един до друг, двама най-добри приятели изпращаха стария ден с надеждата престоят им тук да не им се отрази и да успеят да се съхранят като личности.Две сълзи се спуснаха по страните ми, две имена се плъзнаха по лицето ми като се стекоха по врата и влязоха във деколтето ми..галейки сърцето ми, което сега крещеше като ранена лястовица, огласяше пространството в душата ми...Предсмъртните му викове, бяха по-тежки от камбани...още не се бях нанесла тук, а вече малко, по малко умирах...А изпаднех ли в такива състояния започвах да пея..както сега, просто неволно, нотите излязоха от мен под формата на думи...думи като пощенски гълъби
търсещи своя получател в синевата.



Песента, която пея:
https://www.youtube.com/watch?v=Z6q3uq8mfSo

Запитвали ли сте се какво може да ви донесе залеза? Отиващото слънце води след себе си толкова много въпросителни, че ако вземеш лист и молив и ги изпишеш, ще обхванат всичките редове. А след това, ето ги и първите звезди, слагащи своят отпечатък като удивителни. Даващи нови предпоставки на фантазията. Фантазия, която може да те отведе в непознати светове или да предостави спомени, болезнени за сърцето. Забиващи се като игли в ръкавел. Кое от двете ще избереш? Нямаш това право. Това е явление, което не може да се контролира. То произлиза от настроението и състоянието на душата ти. А тя е обгърната от толкова пластове, че понякога се запитваш дали ще успееш да разгънеш всичките.
Двамата ни герои стояха на клона заплеснати в небосвода, а въображението им ги заливаше ли заливаше. Малките, тихи сълзи се търкаляха по нежното лице против волята й. Котката, макар и животно примирено споделяше съдбата и чувствата на собственичката си. То я усещаше с толкова първичните си инстинкти. Тук и сега те се чувстваха самотни. Тъжеха за няколко недостъпни сърца. А някъде далеч от тях, същите тези сърца копнееха за присъствието им, неспособни да ги докоснат.
В далечината бавно пристъпваше мъж, оставяйки отпечатък по пясъка под краката си. Тези следи щяха да бъдат заличени на сутринта, по нищо подсказвайки, че от тук е минавал човек. Човек със собствени трепети, желания, терзания. Но това не му пречеше. Може би защото не искаше да оставя следа. Може би защото той също беше просто една сама душа. Опаковка, под която никой не виждаше. Създадена илюзия, а под илюзията какво?....
Стигайки до дървото се спря. Погледа му устремен нагоре, ръцете небрежно поставени в джобовете, очите някак си пусти. Но ето, че еднообразието се беше пропукало. Някаква неопределена искрица се беше вмъкнала в личният му недовършен свят. Едно момиче. Едно момиче, една единствена вечер, в която имаше толкова магия, колкото можеше да се събере в цял един живот. Арадел го погледна и се парализира. Да, това беше той! Лилавите пеперуди възкръснаха в спомените й, връщайки я месец назад, тогава когато можеше да бъде себе си, макар и за малко. Тогава когато всичко, което хвърчеше се ядеше. Тогава когато наивността беше доминант, но красотата негова спътница.
Лезандър я наблюдаваше, но изражението му не беше радостно. Даже напротив, някаква скрита тъга едвам се долавяше. Но тогава маската се появи и лицето му придоби онази така й позната фасада, приличаща на стъкленица. Не знаеше какво да й каже. Просто стоеше и очакваше тя да се престраши.

Не всичко свършва със залеза, приеман като символ на края, някъде там измежду огнениете му цветове може да се крие едно начало.Шейн бе положил глава в скута ми, а сълзите ми тежко падаха върху челото му.Но не разбирах защо?Защо след като вече бяха тук, при нея и бях ужким запълнила празнотата на цял един живот, онази червена лампичка в съзнанието ми продължаваше да мига,но глухият пукот на съчки и листа ме изкара от транса в който бях изпаднала, погледнах и тогава го видях..стоеше там, моето начало.Човеът, който ме въведе в този свят, опиани ме в излюзиите си като изкусен фокусник, за когото аз бях поредното зайче излизащо от черния цилиндър.Усетих как неволно тръгнах да се усмихвам, но се спрях навреме.На кого всъщност се усмихвах?!На този непознат долу или на спомена, който след месец все още бе влажен в съзнанието ми.Исках да се усмихна на непознатия, подминал ме на прашната улица...че какво бях аз за него, нищо повече от един стар, изтъркан фокус.Но един непознат заслужава усмивката ми повече от колкото той.Някак си напук с идването му, в стомаха ми възкръснаха и тъпите му лилави пеперуди.Но колкото и да се опитвах да се отдам на заблудата си...душата ми влизаше в разгорещен спор с нея.Тя го познаваше най-добре...и сега усещаше погледа му върху себе си.Да го гледаш в очите бе все едно да отидеш на театър и да наблюдаваш спектакъла през спуснати завеси.И сега, само с един тих, непроницаем поглед, майсторски дирижирше торнадото от пепрудини криле, заформило се в стомаха ми при идването му:
-Познаваме ли се?!-отвърнах на погледа му с кух, монотонен глас.
Познавах фасадата, нежната, бяла кожа...снежните му коси и лилавите му като здрача очи...именно на тях се доверих през онази вечер, разкривайки се така както не го бях правила пред друг.Но след като просто ме подмина, разбрах, че всъщност не го познавах, а и той мен също.
Вятърът промени посоката си и разпиля русите ми коси, белият ми кичур, помаха на "непознатия" за поздрав...или за довиждане.Какво правеше тук...да не би слуайно болният му ум да бе решил, да се бори с банда престъпници, да му е просветнало как да разнообрази скучното си ежедневие като се превърне в героя на деня?!
Прекълено дълго се бях застояла на погледа му, за това просто извърнах глава към хоризонта.Но някъде дълбоко в себе си, ивратеното ми, мазохистично съзнание, се надяваше това да не са единствените реплики, които ще си разменим.

-Познаваме ли се?
Хах, малката Арадел е станала хаплива. Разбираше я. Защо пък не. Права е. Те не си бяха никакви.
-Мисля, че сме се виждали някъде. Казвам се Лезандър Д'Арвил. Живея тук! А вие?
Подиграваше ли й се? По изражението му не си личеше. Знаеше, че тя рано или късно ще се озове на това място. Не му се искаше, но ето, че вече беше факт. Какво да се прави? Не винаги можеш да се бориш срещу съдбата. Тонът му си беше все така студен като в първия ден, в който го беше видяла. Недостъпен, но толкова пленителен, поне за нея. Или може би не...Едва ли щеше да разбере, а и сега не мислеше за това как го възприема младата блондинка.

За момент се зачуди как да ми отвърне или поне това показваше изржението му, но той си имаше едно изражение за всичко.Господи, как ми се искаше да разбия с юмрука си това каменно лице:
-Мисля, че сме се виждали някъде. Казвам се Лезандър Д'Арвил. Живея тук! А вие?-отговори ми той, отвръщайки ми на заядливия тон.
Какво нахалство и безочие!Каква игра играеше този човек?!Каквато и да бе тя, аз не смятах да му партнирам.Ако ще се играе, то поне нека този път да е по мойте правила.
Започна да не ме свърта на едно място, за това се изправих внимателно и тръгнах по клона, който не беше особено дебел:
-Д'Арвиил, Д'Арвииил...ммм.-поддържсх същия ироничен тон, слагайки крак пред крак на клона.-Даам, мисля, че съм се срещала с един долнопробен илюзионист с подобна фамилия!Но горкия страдаше от къса памет....така, че няма смисъл да си казвам моето им...-и в този момент залитнах.Опитах се да запазя равновесие, но уви...гравитацията си каза своето.Понесох се с боен вик към майката земя, а пред очите ми премина половината ми съзнателен живот.Напоследък доста често ми се случваше да падам от някъде...досадно често.
Тупнах като чувал с картофи до господин Д'Арвил, удара изкара дъхът ми и ми пречерня за момент.А Той....Той стоеше до мен с онова проклето безизразно изражение , подаде ми ръка , но сякаш не за да ми помогне, а защото така трябваше.Или не знам...този човек наистина ме объркваше.Сиснах зъби от яд и болка, която чак сега се появи по целия ми гръб, но не поех ръката му:
-Май много ви се отдава да спасявате млади девойки, а господин Д'Арвил?-продължих сподавено аз, а гласът ми звучеше като на стар пушач.-Да, но този път няма да ви окажа тази чест!
Опитах се да се изоправя и тогава устнових, че десният ми крак е повреден...изкълчен или счупен, не знаех но болеше адски.Опитах се да не си давам вид, че ме боли...но за разлика от неговото лице, моето бе изкривено в болезнена гримаса.Опитах се да стъпя с двата крака за да имам упора, но този който бе контузен поддаде и отново тупнах по дупе на земята.Чувствах се глупаво и не исках , да ставам за смях пред него,Дадох си вид , че нищо не е станало, извадих кутията си с цигари от джоба и запалих една с надеждата да облекчи болката:
-Така ми е по-удобно!-казах накрая аз идейки ми да заплача като момиченце.

Той пък кога е спасявал млади девойки? Не си спомняше! Тя олицетворение на всички ли беше? Не мислеше така, но девойката се заинати ииии да...тупна отново. Опита се да я изправи, но тя отблъсна сърдито ръката му.
-Така ми е по-удобно!
Лезандър свъси вежди. Не му се занимаваше с пубертетски истории и определено не го очакваше от нея.
-Голямо си дете, знаеш ли?
Тръгна по посока на дървото. Веднъж стигнал го се качи с лекота на клона, от който Арадел преди малко падна. Погали Шейн, който веднага след това скочи и почна да ближе глезена на собственичката си. Мъжът се обърна към нея.
-Щом ще се инатиш качи се сама. Ние ще сме в общата зала. Ако искаш заповядай.
И просто така се врътна и се прибра в къщата, оставяйки я сама. Беше голяма, да се справя сама. Той нямаше да й бъде бавачка. Щом вече е тук трябваше да се промени коренно. А и явно вече не искаше да разчита на чужда помощ. Толкова по-добре за нея.

Наглоста е присъща човешка черта, добре е от време на време да бъде използвана, но в разумни количества.Лезандър в случая прекали...или не.Че какво всъщност очаквах от него?!Сега като се замисля, държанието ми нямаше никакво основание, като се има предвид, че той не е запознат с емоционалните процеси, които се извършват от болния ми мозък...или в случая сърце.Но точно в този момент, един дребен фрагмент от думите му започна да гложди съзнанието ми като термит.Живея тук , Живея тук....той беше част от тях...целият аристократизъм, осанката му са били просто поза...поредната илюзия.Единственото за което се радвах бе, че го научих в толкова ранен етап...сега всичко щеше да се промени, пепрудите щяха да изчезнат с първия пролетен дъжд, който явно се задаваше.Седях така в тревата и чаках...чаках дъжда, който щеше да разкара тези покварени твари.Дъждът дойде, по-бурен и неприсъщ за пролетта, но пеперудите явно носеха дъждобрани, защото не помръднаха от мястото си.Проклятие.
Добре де, това не пречеше да съм разочарована.
Остарата болка в крака ми ме откъсна от мислите засенчели всичко в мен като буреносни облаци.Стоях около минута и го гледах тъпо, докато не ми хрумна да използвам магията за лечение , на която Хейз ме научи по-рано днес.Колко предвидливо от негова страна.Заех се да с това да лекувам крака си, не ми отне повече от 10 минути и след като бях готова се качих отново на прословутото дърво.

Клайд се обърна, за да я огледа. Изглеждаше по-добре спрямо преди. Но тази амнезия. Дали беше наистина добра идея да я лъжат? Той бе принципен мъж, опитваше се да избегне жертвите, но за каузата щеше да ги направи, макар и със нежелание. Знаеше, че повечето му колеги са доста буйни и безразсъдни, много от тях и кръвожадни, но лудите са тези, които могат да оправят света. А света имаше нужда от тях.
Разместваше тестето, като мислеше над тези въпроси, когато думите на Арадел върнаха вниманието му върху нея.
-Защо аз съм ви по-нужна от колкото майка ми? Защо избрахте да съживите мен, а не нея? Сигурна съм, че силите са й били в пъти по-могъщи от моите...
Той се обърна на другата страна. Погледа му блуждаеше някъде напред, в далечните, но видими светлени на града. Този град! Всичко беше заради него. И какво да й кажеше сега? Всъщност нямаше нужда да я лъже. Той вярваше в думите си.
-Права си! Много си права. Но ти си млада, Арадел. Грехота е ако пътя на младите се прекъсне преждевременно. Майка ти - тя беше много силна, много полезна, но даже тя би предпочела да спасим теб пред нея. Няма по-лошо за един родител от това да гледа как детето му умира.
Тук не знаеше дали е прав или по-скоро дали това се отнася точно за Клео. Тя никога не се е интересувала от дъщеря си, само от възможностите й, но не искаше да й съобщава тази така жестока истина. По-добре да вярва, че все пак е била обичана от собствената си родилка.
-И с риск да се наложи да те обучаваме, предпочитам да дам предимство на младостта, пред мъдростта. Не мисля, че си видяла всичко от живота, за да ти го отнемат. Пътят ти не е стигнал своя предел.

-И с риск да се наложи да те обучаваме, предпочитам да дам предимство на младостта, пред мъдростта. Не мисля, че си видяла всичко от живота, за да ти го отнемат. Пътят ти не е стигнал своя предел.-беше последното, което каза той.
В думите му имаше смисъл, болезнен, но все пак беше прав.Минах иззад него и се настаних на един странно извит клон приличащ на малко дървено кресло.Положих ръце под брадичката ми се опитах да проследя погледа му.Гледаше към светлините на оживения град, чиито шум заглушаваше гласовете на такива като нас.Но дали трябваше така безрасъдно да се втурвам в кауза, чието начало не поммех, а края можеше да е печален, ако се подведа по акъла на някой болен мозък.Все пак те бяха единствените ми източници за това какво съм аз и след като довършат картината , която запонаха да рисуват с тъмния цвят на омразата, щях да си създам нови идеали и принципи , които да следвам:
-С риск да прозвучи глупаво, ще те попитам за името ти.Имам и още няколко въпроса като това, че искам да ми разкажеш какво представляват те.-и погледнах отново към града.-Имам ли познати там?И би ли могъл да ми кажеш всичко , което знаеш за мен, до ри да е малко....просто искам да добия някаква представа за това коя съм всъщност.Дали съм добър или лощ човек...

Мъжът се обърна и седна близо до нея. Извади ръчно свита цигара и я запали, но не по нормалния начин. Дали липсата на запалка или лична прищявка го накараха да използва магията си. Арадел видя как ръката му почва да свети, като топка, която се уголемява постепенно. Валето наведе глава с цигарата си до светлината и запали. Момичето гледаше с изумление целия този процес. Забелязал това, той разбра, че иска да види какво още може да направи. Дръпна веднъж от тютюна, протегна ръката си по посока на едно дърво и довърши започнатото. Светлината се разви още повече, като се оформи в червеникава сфера. Не беше огън - по скоро енергийно кълбо. Той я изстреля, тя се заби в дървото и то избухна, пръскайки се на милиони парчета. Беше достатъчно далече, че никоя треска да не хвръкне до тях и да ги удари. Валето я погледна така, сякаш й казваше - "Това е моята сила".
Дръпна още веднъж и издишайки към тъмното небе започна да говори:
-Името ми е Клайд. Не мисля, че има добри и лоши хора Арадел. Има хора, които вършат нещо, понякога против себе си, за да постигнат нещо много по-голямо. Това прави ли ги лоши? Или някой, който всеки ден дава милостиня на бездомните, но нощем убива заради професията си - това прави ли го добър? Всичко е въпрос на гледна точна. Света не е построен толкова просто, за да решаваме кой е добър и кой не. Некромансърите например - отвратителни същества, които отнемат най-лесно човешки живот, все едно е нищо. Даже не го правят за пари като убийците. Звучи отвратително, нали?
Момичето кимна с глава в знак на съгласие.
-Да, но точно такъв човек е най-добрият ти приятел. Едно студено момиче, създание на нощта, с която обаче пееш и се смееш.
Арадел разшири очите си и се замисли за кой точно говори лидера.
-Разбираш ли? Нещата са по-сложни, отколкото изглеждат погледнато на повърхността. Когато беше известно време там, в Сто слънца, имаше моменти, в които си се чувствала щастлива, друг път си се карала и биела с хората. Самият ти учител е един много добър магьосник, но установения ред, който гилдията налага над града за мнозина не е правилен. Това искаме да променим.
Клайд отново всмука от никотина, който го успокояваше.
-Не ме разбирай погрешно. Ще се постарая да има минимален брой жертви, но няма да те лъжа, такива ще има.
След известна пауза между двамата, мъжа продължи.
-Искаш да разбереш коя си. Просто протегни ръката си натам и освободи душата си.
Той й посочи гората, пълна с храсти, дървета, който леко се люшкаха на вятъра. Цяло царство за един земен повелител.

/Арадел свободно РП и напиши нещо с магията си, каквото искаш/

Колкото повече научавах за миналото си, толкова повече ми се искаше да скъсам с него и да приема за дар Божи тази загуба на паметта.Имала съм убиец за най-добра приятелка?!Дали съм й помагала да заравя труповете?Дали не съм била съучастник в някое от нейните безчинства?Не исках да знам повече.Човек опознава себе си чрез дела, не чрез думи и истории и сега Клайд ми даде такава възможност:
-Искаш да разбереш коя си. Просто протегни ръката си натам и освободи душата си.-каза той.

А аз знаех, че има нещо дълбоко в мен, усещах го в корема си, чувах го как бучи като дива река в ушите ми, нашепвайки ми с буйната си първичност да дам воля на това чувство в мен.Не отговорих нищо, просто се изправих и се огледах наоколо.Затворих очи и вдишах целия този живот.Съсредоточих се върху едно черешово дръвче, поклащащо крехките си клони така както сърна пристъпва пред дебнещата я опасност.Очаквах процеса да е много по-дълъг и мъчителен, но уви бях сбъркала.Само затворих очи и я видях-виолетова, кристална сфера, жужаща като рояк пчели.Едно надникване там , един единствен поглед й бе достатъчен да се разлее по вените ми, търсеща път навън.Нямаше нужда да й заповядвам, тя имаше мислите ми.Насочи се като хищник към нищо подозиращото растение и с една единствена захапка го направи на милиони малки дървесини.Белите му цветчета заваляха над главите ни като ароматен , нежен сняг.

Докато трупът му лежеше разпокъсан върху цялата поляна, части от него още мърдаха в предсмъртна агония, докато от тях изтиаше прозрания сок на илюзията , че са още живи.Не бях свършила, свободата , която ми даваше чувството ме опианяваше.Протегнах отново ръка към мъртвото дърво или към онова, което бе останало от него и впрегнах цялата си сила за целта, която си бях поставила.Една по една, малките дървесини плахо и треперейки от мисълта за ново поръжение започнаха да се издигат във въздуха.Виолетовата ми магия сега представляваше гъста сплав, помагаща им всяка една от тях да си намери мястото.Първо се издигна стъблото, след него като снагите на млади девойки затанцуваха и клоните му, един по един окичвайки се с нежните бели цветове.Имах силата да отнемам и връщам към живот тези беззащитни роби на нашата воля-растенията.

Бях благодарна на Клайд, той върна към живот една дълбоко заспала част от мен.За това погледа ми се спря върху една красива бяла роза на няколко метра от нас.Съсредотоих се до толкова, че малки капки пот започнаха да избиват по челото ми.Цветето първоначално леко се потрепна, магията ми като змия още по-упорито се завъртя около него и затегна захвата си.Начинанието ми бе пожънато с успех и един красиво откъснат цвят от розата се понесе към мъжа, дирижиран от мен самата.Той повдигна ръката си и разтвори длан ,цветето ефирно се приземи върху нея.Реших да спра до тук...:
-Клайд, знаеш ли...това ми бе достатъчно.Магията в мен съсдържа всички нужни отговори.Тя е огледало на моята същност, а същност, която умее да дарява живот не би могла да бъде нещо лошо.Ще бъда готова да усъвършенствам уменията си...никога не е излишно да науиш нещо повечко за себе си.Днес намерих първото липсващо парче от пъзела...-казах аз, докато доволно се излягах върху един от клоните така както правят пантерите.
-Знаеш ли..като за човек, който се е върнал от мъртвите умирам от глад.Искаш ли да отидем да наберем някакви плодове?Или ако не ти се мърда може ми препоръчаш някой от групата с който бих могла да ида.Просто всички са бяха скътали, когато излизах и нямах възможност да попитам за желаещи.-усмихнах му се дружески аз.

Клайд беше впечатлен от това, което направи с дървото. Не съжаляваше, че накара Казаки да я съживи, нищо за страничните ефекти. Те даже може би щяха да й дойдат добре. Така щеше да започне отначало целият си живот.
-Знаеш ли..като за човек, който се е върнал от мъртвите умирам от глад.Искаш ли да отидем да наберем някакви плодове?Или ако не ти се мърда може ми препоръчаш някой от групата с който бих могла да ида.Просто всички са бяха скътали, когато излизах и нямах възможност да попитам за желаещи.
-Аз мога да отида с нея.
Двамата се обърнаха и Арадел видя онзи непознат, който й поднесе горещата чаша чай. Ерик се усмихваше приветливо.
-Всички са си по стаите, а на мен още не ми се спи.
-Явно си намери придружител. - също усмихнат каза Клайд и се изправи, като тръгна да се прибира.
-Не стойте много до късно, още не се е възстановила напълно.
-Ще се грижа добре за нея.
-Не се съмнявам. - потупа го лидера по рамото и се прибра в къщата. Двамата останаха сами под звездите, а чернокосия мъж отиде до нея и подаде ръката си.
-Знам, че не ме познаваш. Сигурно със всички е така, затова позволи ми да се представя. Ерик Матюс, на вашите услуги, милейди. - поклони се ниско той.

-Аз мога да отида с нея. -чу се глас иззад мен и се обърнах.
Та това беше той, мъжът, който ми поднесе онзи ароматен чай.Разбира се, че го познавах това е..е ...е:
-Знам, че не ме познаваш. Сигурно със всички е така, затова позволи ми да се представя. Ерик Матюс, на вашите услуги, милейди. -поклони се той.
Ерик, това беше Ерик.Наистина очарователен младеж с галантни обноски, можеш с обноските си да накара всяко едно момиче да се чувства специално:
-Е, г-н..Матюс, бихте ли ме завели там където бихме могли да открием онези билки от коите бе направен чаят ми по-рано днес.Пък по пътя ще наберем и плодове.

Песента свърши, а Арадел отлепи глава от гърдите му, като го погледна пряко в очарователно, изумително красивите очи. Той й кимна благо и я пусна.
-Хей, Ари. - извика се Ерик и я откъсна от транса й, който вече ставаше натрапчив и прекалено видим. Тя се обърна към него и видя, че само половината му тяло се показва от прозореца. Отиде до него, чудейки се какво е намислил пак.
-Какво правиш там?
Той не отговори, а я грабна за китката и я изкара като малко дете на клоните при него. Тръгна да върви, а Арадел мълчаливо го следваше. Прескочиха един два клона и се озоваха на тези, които се намираха на задната част на къщата. Те бяха още по-дебели и стабилни.
-Наистина какво правиш?
Матюс седна на клона и я дръпна за втори път, като тя тупна по дупе. После я блъсна, за да се озове по гръб и сам легна.
-Виж! - посочи той нагоре.
Над тях, тъмното небе беше опръскано с безброй звезди, всяка една по-прелестна от предишната. Бяха толкова много и толкова наблизо, че чак се забелязваше млечния път.
-Често обичам да спя тук, направо под звездите. - отвърна замечтано мъжа, положил едната си ръка под главата, а другата на гърдите му.

Промъкнах се през прозореца и последвах Ерик и една от поредните му шуротии.За това ми беше приятен, защото винаги знаеше как да ме изненада, знаеше как да ме предразположи да му се доверя и да ме разсмее когато нещо не е наред.Заведе ме в задната част на къщата където клоните ставаха доста гъсти и можеше да се легне.Това и направи той и повлече и мен след себе си:
-Виж! - посочи той нагоре.
Вдигнах си главата и погледа ми потъна някъде сред необятния космос, сякаш тази вечер звездите се надпреварваха коя ще грее по-ярко.Имах чувството, че ако протегна ръка ще мога да уловя някоя за себе си, да я пъхна в джоба си и вечер да я пускам в стаята си.Но не...звездите са направени да бъдат свободни, също като птиците:
-Красиво е, Ерик! Това е едно от най-прекрасните места които си ми показвал, а е било точно под носа ми, хах.
-Често обичам да спя тук, направо под звездите. - отвърна замечтано мъжа, положил едната си ръка под главата, а другата на гърдите му.
-Разбирам вече защо...-кратка пауза през която положих глава на гърдите му и въздъхнах тежко.-Ерик....
-Да...?
-Няма на кой друг да споделя, пък е адски болезнено да го държа в мен.Бих го споделила на звездите, но не биха разбрали.Ти не си глупав и вярвам, че си се досетил..
-Ариии, престани да овърташ.
-Добре де...става въпрос за Лезандър.От няколко дни изпитвам неща, които...даа, знам какви са.Абе, влюбена съм в тъпия граф.И то безнадежно, нещастно влюбена.-изпъшках накрая аз.

Той я слушаше мълчаливо и търпеливо, докато излее всичко, което е таяла в себе си. От една страна се разчувства, че реши да сподели точно на него. Това си беше вид признание в приятелство. От друга страна обаче.
-Оххх, Ари.... - въздъхна той и я прегърна през рамо, като целуна челото й. - Не можа да си избереш някой по-неподходящ нали?
Малката Арадел изхрипа защото знаеше, че е прав. Ерик го познаваше още по-добре от нея. Познаваше студения му, непоклатим нрав.
-Може би вътрешно го очаквах.
-Какво мислиш? - побърза да го попита изпълнена с някаква скрита надежда.
Той се загледа отново в звездите.
-Какво мисля? Мисля, че ще е по-лесно да победиш Наташа, отколкото да спечелиш сърцето му.
Арадел посърна от чутото, но тогава мъжът продължи.
-Но също така мисля, че ако вярваш в мечтите си трябва да ги гониш каквито и да са те. Д'Арвил, той не е лош човек. Твърдоглав е, но не е лош. А и не смятам, че е невъзможно да победиш Наташа.
Ерик го осени идея и той се изправи като й се усмихна като дете.
-Да сключим пакт, или обещание между двама ни. Обещай си, че ако след месец успееш да я надвиеш ще надвиеш и стаха си от Лезандър и нищо няма да те спре да го спечелиш. Какво ще кажеш?

-Да сключим пакт, или обещание между двама ни. Обещай си, че ако след месец успееш да я надвиеш ще надвиеш и стаха си от Лезандър и нищо няма да те спре да го спечелиш. Какво ще кажеш?
Направих замислена физиономия, докато гледах хипнотизирано в звездите, след което го дръпнах за ризата да легне отново:
-Съгласна съм!Съгласна съм дори начинанието ми да е обречено на провал.
-Така те искам, малката!-каза надъхано Ерик.
-Аз пък мога да ти предложа един друг пакт.-отвърнах аз и се изхихиках.-Какво ще кажеш, ако никой от нас до два месеца не е сполучил в любовта, да се вземем и да станем асасини хахахаххаа.
Двамата избухнахме в бурен смях, който огласяше всичко наоколо:
-Шшшшт, тихо, че господин Граф може да ни чуе и да ни накара да берем ябълки.-добавих аз и отново се разсмях.

-Ахаха, теб може би. На мен не може да ми заповяда даже и да иска. Макар, че понякога се опитва да ми се кара, хахаха. Иначе за пакта съм съгласен, но трябва да те предупредя, че съм разорен и пръстена ти ще трябва да е дървен.
-Хаха, нямам възражения.
Двамата си побъбриха още малко на разпускащи теми и не след дълго Арадел заспа сгушена в новия си може би най-добър приятел. Учудващо, но клона се оказа доста удобен. Малко твърд, но удобен.
Ерик все още не спеше. Гледаше звездите, като от време на време галеше косата й и си мислеше. Някъде там преди една седмица той остави едно момиче, прекалено младо и наивно може би. Беше селянка, овчарка с прекалено бухнала огнена коса и влажен като на кутре поглед. Изпълнена с желание за преоткриването на един нов свят. Но точно това просто момиче успя да остави някакъв все още неосъзнат отпечатък в него. Какво ли правеше сега? Сигурно покоряваше върхове, смееше се безспир и се дивеше на всичко заобикалящо я. Постъпи правилно, че я остави. Любов, а? Не, не мислеше за това. Единственото, на което можеше да се надява е в този момент нейните очи да са устремени към небето като неговите и така да се докоснат и сплетат в едно. Но пък от друга страна безброй очи се любуваха на небето.
Ерик затвори клепачи и се остави сънят да го завладее.

Събудих се от настойчевото желание на една птичка да свие гнездо в косата ми.Вдигнах сънено ръка и я изгоних.Ерик се беше сгушил до мен и все още спеше сладко.Разроших нежно черните му коси и се надигнах без той да ме усети.Беше рано...предполагам някъде към седем, защото и слънцето все още протягаше сънено лъчи, а обичайните звужи на гората все още спяха.Да, какво по-идеално време от това да изкачиш дърво и да носиш камъни...По-добре сега отколкото по-късно.Целунах Матюс по челото и се изнизах.

Преди да стигна до въпросните клони минах през общата зала и взех от мини бара една бутилка бяло винно.Нямах за цел да се напивам и да подновявам пиянските си изцепки от вчера...просто ми се видя като добро допълнение на ситуацията.Стоях облегната на един клон загледана в гонитбата на облаците.Още едно откритие на деня-бях пушачка.Вдигнах кутията с ароматните пръчици и извадих една.Помирисах я и я пъхнах в устата си, димът изпълни дробовете ми без да ме накара да се закашлям.
Димът се извиваше като плачеща върба над мен и описваше различни фигурки.Бях изпразнила главата си от всякакви мисли и сега осърдно се опитвах да я запълня с фасове и пивко вино.Беше кротък слетобед и всеки бе потънал някъде в собствената си рутина.Не обичах рутината, не обичах и старанието на хората да й придават различни багри, залъгващи се, че им се случва нещо невероятно.Психиката ни е като онази паяжина рееща се от лекия бриз...едно малко по-силно подухване и е способна да отиде по дяволите.

Но как е възможно след толкова житейски бури да успяваме да се съхраним.Искаше ми се да вярвам, че някъде там скрито от хорските погледи, в онази мъничка кутиика, придаваща на всеки човек различен нюанс и индивидуалност е заложено нещо от онази птица, раждаща се от пепелта-фенкс.Нищо, че не я бях виждала мога да вярвам, че вместо красиво оперение и изящен клюн....Всички ние сме армия феникси, търсещи своята пепел от която да се преродим..чакаме онзи миг в който да разперим криле.

Но типично по човешки съвсем умишлено пропускахме този сластен миг да разперим криле, защото именно тогава сме по-уязвими.Защото както се случва в живота, точно тогава ще се появи ловец и ще пусне една от онези стрели, с които се борех днес.Мислите изсушаваха устата ми и се налагаше често да прокарвам глъдки вино, които галеха сетивата ми.Тогава до мен седна момиче, онова от съня ми...сега я виждах много добре.Синята коса и бледото лице, обиците...всяка една подробност съставяща цялото:
-Скръбта е като пиян гост, от когото не можеш да се отървеш, защото все се връща да те прегърне за сбогом..смешно, нали?Как може да пиеш тази гадост...къде е уискито?-огледа се синекоската, а аз я гледах с отворена уста.-Ем..поне пушиш хубави цигари.-отбеляза тя и вдигна кутииката.
-Ъъъм...добрее, то е ясно, че полудявам..но все си мислех, че лудостта изглежда по различен начин.Нали се сещаш, говорещи катерици, това-оноваа...Какво правиш всъщност тук?
-Дори да не го осъзнаваш и помниш, подсъзнателно имаш нужда от мен.И понеже имаш достатъчно развинтено съзнание...сега то прави безплатна прожекция за твоя сметка.Всъщност аз съм някъде много далече и точно в този момент се занимавам с един кретен...като се замисля трябваше да го убия много одавна..даам една кирка в главата щеше много да му подхожда.-каза замечтано тя.-Но аз не съм най-правилния човек, който да ти дава любовни съвети..ако зависеше от мен онзи албинос одавна да съм го пречукала.
-Хах..забавна си..Лудостта е забавна, но аз не съм луда...нали?
-Само в границите на допустимото, миличка.
-Господи....
-Знаеш ли колко жесток може да бъде твоят Бог, Ари? Колко ужасно жесток?... Понякога Той ни кара да живеем. Теб де...аз не съм създадена да вярвам в пернати същества с ореоли или онази самовлюбена кучка Елисандра...
Чу се се шум от пътеката под къщата.Момичето се огледа трескаво:
-Май ще изезвам, ако те видят, че си говориш сама, наистина ще те вземат за луда.Но помни едно от мен, никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш. Или умираш...Помисли за промяната за която говореше на онзи белокос педерас, дали реално я желаеш.

В този момент момието избеля във въздуха, като цигарения дим от поредната ми цигара.Дали и моята паяжина бе отлетяла заедно с подледната буря?

Ходилата настъпваха клонки и изсъхнали листа и нямаше как да не ги чуеш. Любопитството на Арадел се отприщи с пълна сила, особено след неочакваната й среща с лудостта и погледна надолу затаила дъх. Дали пък нямаше да е мъжа с кирката забита в черепа. Или пък самата Елисандра бълваща огън и жупел, че се е клеветяло по нейн адрес. Не беше нищо от изброените.
Под дървото застана една жена и се облегна на стъблото. Беше висока и доста едра. Под едра не разбирайте дебела. Не, ръцете й бяха мускулести като на мъж, светло кестенявата коса беше вързана на дебела плитка, от която падаха раздърпани кичури. Ханша широк, краката също толкова здрави. Брадичката й бе ръбеста с трапчинка по средата. На едната си буза имаше продълговат белег, възглавничката на лявото й ухо беше сцепено. Челото голямо, закрито на половина от незформен бритон падащ на страни. На ядсното рамо имаше татуировка, която приличаше по-скоро на символ на някоя секта или определено лого. Беше облечена с тениска без ръкави, а надолу със сив панталон до коленете, от който ясно си личаха здравите й прасци. Като цяло грубувата, не можем да кажем, че бе нелицеприятна, но все пак не можеше и да т привлече като жена.
Тя извади от джоба си ръчно свита цигара, в края й по-заоблена и изпъкнала. После клечка от кибрит, която драсна в дървото и запали цигарата. Вдиша бързо няколко пъти, после задържа малко дима и го издиша. Миризмата стигна чак до Арадел. А тя определено не бе приятна. Удари я право в носа и момичето изпусна стъклената чаша от ръката си. Тя падна близо до облегналата се и се разби на четири големи къса.
-Ой.... - извика брюнетката, като леко отскочи и погледна нагоре. От клона се подаваше русо девойче мясащо на кукла барби. -Какво правиш там? - попита я тя учудено.
-Аммм....стоя си.
-Как се казваш?
-Арадел. - отвърна бързо, защото тази едра жена я плашеше.
Тя на свой ред се опули след което се засмя:
-Значи ти си тази, с която ще се бия след месец. Винс ми разказа за теб.
Огледа тялото й от до и заключи, че горкото магче са го преебали яко. Дръпна си отново от фишека и още докато издишаше с леко свити очи продължи:
-Нищо лично, мацка, ама ще ти спукам хубавия задник от бой. Не го приемай навътре. Облога си е облог. Искаш ли? - повдигна ръка накрая към нея, предлагайки й цигарата.

Чух приближаващите стъпки и за момент си помислих, че едно от поредните привидения.Оказа се нещо съвсем различно.Под дървото кротко бе застанала...бих искала да кажа жена, дама, мацка...но единственото нещо ,което ми идваше на ум бе-женище.Не бе дебела, нито пълна...просто..едра.Ако бях в зоомагазин, тя щеше да е онзи хамстер в края на аквариема, който когато всички други спят се занимава фанатично с физически дейности.
Като оставим настрана бойната й външност и името, което напълно й подхождаше-Хелга, най-накрая видях..добре де...жената с което щях да се бия след месец без няколко дни:
-Нищо лично, мацка, ама ще ти спукам хубавия задник от бой. Не го приемай навътре. Облога си е облог. Искаш ли?-подвигна тя ръчно свитата цигара.
Много добре знаех какво е това и честно казано, милата Хелга в момента бе като аптекар предлагащ ми обезболяващо за моето душевно главоболие:
-Разбира се!-изчурулуках аз и с помощта на магията си повдигнах малкия фишек.
Опънах една яка дръпка, която проряза като ренде трахеята ми и обля крайниците ми с мека безтегловност.Стана ми интересно, вдигнах малкото си дупе, взех бутилката и цигарите и чевръсто слязох по въжената стълба.Сега имах уникалната възможност да я огледам по-подробно.Поне с една глава по-висока от мен, широкоплестеста, но пък като изключим абстрактната й външност, лицето й изразяваше една тъповидна миловидност...личеше си, че вътрешно бе добряк:
-Искаш ли?-подадох й аз бутилката и тя е пое с неохота като удари една глъдка характерна повече за камила, но не и за жена.-Значи ти си тази, която ще ми срита задника хехе.Сори, Хелга, но работя по въпроса да е възможно най-безболезнено...не, че нещо...просто да не ти е скучно на "ринга".Предполагам няма да ти е много интересно ако ми забиеш един нокаут и дотам.
Стояхме облегнати на дървото и въртяхме бутилка вино и масур като стари авери.Хората казват, че преди да поразиш врага, трябва да го опознаеш:
-Как я караш иначе?Давааай, разкажи ми нещо за теб..все пак ти си жената заради, която катеря по сто пъти на ден дървета, нося камъни и тям подобни варварски занимания...

-Носиш камъни?
Хелга се изсмя звучно, точно по пичовски, без да се старае да е културна.
-Не ми казвай, че графчето те обучава!?
Арадел и подаде цигарата и пое виното.
-От къде знаеш?
-Нека помисля. Учи те от няколко дена. Сигурно вече те кара и да ловуваш, нали, ахахаха?
Арадел още повече се опули.
-Ама от къде знаеш?
-Знам, защото и мен той ме е обучавал.
На блондинката и падна ченето.
-Ти сериозно ли?
-Абсолютно. Чакай само да почне да те кара да цепиш дърва. Тогава пада голям смях, хахахаха.
Хелга се насираше от смях заради лошия късмет на опонентката й. Това само по себе си си беше един вид победа. Лезандър щеше яко да я измъчи и като я гледаше колко е слаботелесна направо я хвана жал. Та с едно стискане можеше да й счупи костите. Голям смях наистина.