Клоните

First topic message reminder :

Те са толкова дебели и стабилни, че човек без проблем може да си стои или лежи на тях. Често може да се види как някой от брадството даже си спи на тях, под звездите.

Импровизираният ни купон под дървото пое към друга, по-мрачна насока.Очаквах въпросната Хелга да е отгледана от монаси, каращи я да лови животни с голи ръце, да коли кози и крави, да върви по горящи въглени и да лови риба с уста.Но от историята й ми стана ясно, че има само един монах способен да създаде подобен звяр-Лезандър:
-Абсолютно. Чакай само да почне да те кара да цепиш дърва. Тогава пада голям смях, хахахаха.-избухна в нов пристъп на смях тя.
Горкото момиче, как ли е изглеждала преди да започне да я обучава...Преглътнах шумно и тежко, а как ли щеше да изглеждам аз?!Ако Лезо смяташе да ме превърне в някакъв подобен хибрид между жена и горила, жестоко се лъжеше:
-Направил те е доста...силна, така като гледам.-запонах да опипвам почвата аз.-Сигурно преди и ти си била мършавка като мен, предполагам.Но той графа си разбира от работата...ти как мислиш?
Малкият Шейн се бе довлякъл при нас и сега се търкаляше в прахта като не спираше да киха.Беше такава жега, че ми идеше сама да изкопая басейн под къщата и да се пренеса да живея в него.Никой не ми беше казвал дали в местността има езеро, река, язовир или какъвто и да е водоем.Тревата започна да оказва влияние и сега се бях свлякла на тревата с проснати крака и безгрижна усмивка.Не че ми беше до усмивки..нещо не ме свърташе.

-Аз ли бе? Ба! Аз съм си здрава селянка. Знаеш ли преди кви баници въртях? Мъжът ми беше овчар, а аз носех всяка сутрин вода от кладенеца, после месех пити и шетах. От домакинството си се заяква да ти кажа. Ама веднъж нещо много ме ядоса. Нарече ме тъпа крава, та избухнах и взех, че му разцепих чутурата с един удар. Май той се оказа мършавия в семейството, хахаха. Познавам един от тогавашните членове на братството и трябваше да избирам - или да дойда тук или да ме арестуват за предумишлено убийство. Ама ти не ги мисли тея. Гледай да позаякнеш малко, че да не ти счупя и на теб хубавата главичка.
И Хелга отново, чисто по просташки се изсмя гръмко. Шейн подскочи от силния й глас и пак се приземи на крака. Това предизвика още по-голям кикот.
-Глей ся. - каза тя и вдиша една голяма дръпка от тревата. После хвана тигърчето за кожата на врата и го вдигна до лицето си. Изпусна дима право в муцуната му и пак го постави на земята. Не се допита до собственичката му, но вярваше, че няма да възрази, имайки предвид, че и тя бе напушена. Главата на животното почна да се върти и то тръгна да обикаля на зиг заг, като от време на време лапите му се преплитаха и падаше по корем, после пак ставаше и пак тръгваше и пак падаше и така правеше криволичещи кръгове.

В единия момент стояхме и водехме неангажиращ разговор, за нещата от живота-баниции, убииства, крави и такива ти неща, докато Хелга изведнъж с напушения си селяндурски акъл не реши, че трябва да посегне на Шейн.Не да го удари, а да го хване за врата като невестулка и да издиша дима от масура в муцунката му.Клетото животно не можеше да ходи в права линия и сто процента му се гадеше, имайки предвид, че сега лежеше и се плюнчеше.Е сега вече побеснях.Как така това Йети ще се държи така с животното ми.Не бях достатъчно напушена, че деянието й да ми се стори смешно-напротив.Станах много бавно и я гледах с най-злобния си поглед, който имах.Нямах намерение да й посягам (не, че имах реални шансове и възможност и без това):
-Виж какво, Хелга!-започнах строго и делово аз.-Не приемам таковао отношение към домашния ми любимец...това е вредно за него, разбираш ли?В-р-е-д-н-о!Ако в твоето село сте се гаврили така с пилците и добитъка, аз не позволявам такова отношение.Най-малкото не поиска моето позволение.Не толерирам такова поведение.Разбираш ли ме?-стоях точно пред нея аз и я гледах право в очите.Опитвах се по дипломатичен начин да се измъкна от ситуацията.

Арадел се караше на Хелга, която я гледаше тъпо:
-Еййй, държиш се като майка ми.
-Ами явно има нужда.
Жената се ядоса и също се изправи.
-Абе, пикло, я си мери приказките.
-Това е моя тигър бееее. Как ще го напушваш, ти луда ли си?
Двете жени бяха полудели. Изправени една срещу друга, забили челата си едно в друго се гледаха лошо и крещяха като перачки на градския площад. Искри минаваха между очите им. Идеше им се да се избият, или пък просто да се псуват като фурнаджийски лопати.

-Ти на коя залагаш?
-На Годзила. Глей я ква е. Може да я отнесе с един удар.
-Аз съм за Рапунцел. С тая руса грива кой я знае какво умее. Ще удуши Годзила, преди да се е усетила.

Момичетата се обърнаха нагоре и видяха как двете катерици залагат жълъдите си, спорейки коя от тях ще победи. Погледнаха се в очите опулено, после цигарата, после пак себе си. Изведнъж прихнаха да се хилят като разпрани като даже се свлякоха по дупета на земята.
-Аааахахахахахахааааа...... - смееха се безспир.
-Айде бе, бой. Рапунцел удуши я.
Един жълъд удари Арадел по главата. Тя я пипна и осъзна, че всъщност нищо не я е ударило.
-Какво има в тази трева бе, Годз....Хелга.
-Мииии....трева бе.
И пак почнаха да се смеят, без да могат да си поемат въздух.

-Стига вече с тази игра. Колкото и интересни неща да научихме един за друг, това почва да прилича на среща на анонимните алкохолици. - казах, защото наистина ми писна. Не исках да играя така или иначе, за Дрейк и Арадел ми беше интересно, а Ерик, е да кажем, че тъпата чи ни изненада, но да слушам словоизлиянията и разтегателните, покъртителни или травматични истории на всеки един от тях. По дяволите не!
Взех кутията си с цигари, чашата си с бяло вино и се отправих към прозореца, от който до преди малко Матюс избираше жертвата си.
-Писна ми.
Стигнах до въпросната дупка, мушнах главата си през нея и се огледах. След това просто излезнах на самите клони. Тръгнах внимателно по тях, за да не взема да падна. Прескочих един, после още един и на третия се спрях. Този ми хареса най-много. Беше доста стабилен, широк, а зад него се намираше прозореца за стаята на Арадел, където по-късно щяхме да спим. Настаних се удобно със скръстени крака по турски и отпих. Оставих я до мен и запалих цигара. Вдишах и се почувствах по-добре. Цялата тази патаклама наистина ми дойде в повече. Тук не беше лошо и тези определено не бяха от най-дразнещите лигави магове, но все пак да живееш с толкова много хора, скупчени в такова малко помещение. Нямаше да издържа.
Загледах се напред в тъмнината. Светлените на Маджестик достигаха чак до тук. Не можех да го позная по далечните фасади на сградите, но знаех, че е той. Утре може би щях да заведа Дрейк там. Щеше да му хареса. Той е родом от Илион, а толкова години е прекарал в студения Корнор. Сигурно топлият и слънчев град щеше да му напомни за дома. За истинският дом и за баща му, тогава когато са се обичали или каквото и да е там. Може би....

Не се минаха и няколко минути, след които се намери компания която да се присъедини към Дориан. Докато спокойно се бе изтегнала на дебелия клон, иззад нея се подаде Ерик. Щуравият младеж се покатери бързо по клоните като малка пантера, без почти да се затрудни.
Когато се настани на около половин метър от некромансърката на един отсрещен клон, тя го изгледа странно. Може би не очакваше точно тази особа да се озове до нея. Дори като я познаваме сигурно нямаше желание да вижда никого в момента. Но, Ерик си беше такъв - любопитен до последния момент.

- Много хубаво дърво! - каза съвсем на място младежа след което си пое дълбоко въздух. - Ммм да! И прекрасен аромат. На теб на какво ти напомня? На мен...ми напомня на приюта. Чувствам се все едно съм се излегнал в собственото си легло което делях с още две момчета. Само че, този път съм сам!

"Какво?!" - би си казал всеки нормален човек, който чуеше тази история. Но Дориан не даде дори признак на заинтересованост. Гледаше измежду клоните в тъмнината незнайно в каква посока и не обръщаше никакво внимание на Ерик. Оставяше го да говори небивалиците си или по-скоро да си излее душата колкото пожелае. Матюс на свой ред пък нямаше нищо против да води своя монолог дори да не го слушаха. Имаше нужда да говори, след като го бяха предизвикали вече да го направи докато бяха в "Общата зала".

Не очаквах точно той да дойде при мен. Та нали странеше от моята особа. Ако беше Арадел или Дрейк или даже онази русата, за да ме нападне, нямаше да се учудя. Но за Ерик не предполагах.
- Много хубаво дърво! Ммм да! И прекрасен аромат.
Ти ще знаеш, помислих си.
-На теб на какво ти напомня? На мен...ми напомня на приюта. Чувствам се все едно съм се излегнал в собственото си легло което делях с още две момчета. Само че, този път съм сам!
Макар че се правех, че не го слушах, всъщност попивах думите му. На приюта, а? Неведоми са пътищата душевни. Човек би си помислил, че това е един по-скоро неприятен спомен, но на него явно не му пречеше. Дръпнах отново от цигарата си и в момента, в който изпуснах дима заговорих:
-Напомня ми на една гора, далеч от тук и на един забранен, забравен от годините град. Където нищо не е възможно и в същото време всичко.
В съзнанието ми изникна онази порутена църква, която съживих. Изненадата и ядът на Дани. Дани...Какво ли правеше този нехранимайко сега? Чудно как точно за него се замислих. Беше ми някак странно да съм далеч от там, далеч от дома. Нещо винаги ме връщаше там, колкото и да бе опасно. Хвърляше примката си, около кръста ми и ме теглеше обратно.
Понечих да взема чашата си, а Ерик изостри погледа си. Наблюдаваше ме внимателно, сигурно си мислеше, че ще го атакувам. Подсмихнах се под мустак.
-Няма да те нараня, глупава чи. Не това е целта ми.
Той се отпусна наново и се усмихна. Отпих от виното и пак го оставих на място.
-Тук е спокойно. Разбирам защо Ари толкова го харесва. Естествено и Лезандър доста й помага да иска да остане. Надявам се само да се грижите добре за нея.

- Кой? Лезо? Хах! - прихна да се смее хубавеца докато се бе излегнал на клона върху който стоеше до преди малко. - По-скоро да я забърка в някоя по-голяма каша от колкото да и помогне. Не казвам че няма да го направи, но понякога е по-непохватен от мен.
Тъкмо Дориан щеше да каже нещо, когато на един от прозорците се появи Дрейк. Тя не само го видя, но сякаш усети присъствието му още преди да се е появил там. Сякаш знаеше че току що той ще се появи изневиделица...

- Ей, гълъбчетата...не ви ли се спи вече?
Ерик се стресна от неочаквания гост и подскочи от мястото си. Извърна тяло на една страна и когато видя Дрейк, му отвърна :
- Защо? Да не би да ви доскуча без нас?
- Е, както решите...
Дрейк се обърна с гръб, оставяйки двамата доста различни по вид младежи да си висят по клоните. Докато се отдалечаваше от прозореца мъжа свали блузата си и я преметна през рамо. Мускулите на гърба му изпъкнаха и се оформиха един по един.
- Ммм... хубавец! - измърка неочаквано Ерик, който в момента не откъсваше очи от него.

Гледах Дрейк докато се отдалечаваше. Не знаех кога точно е напуснал общата зала и е дошъл в нашата, грешка на Арадел, но гледката определено ми хареса. И явно не само на мен.
- Ммм... хубавец!
Обърнах се към Ерик и го стрелнах заканително.
-Ти сериозно ли?
-Хе-хе, спокойно, спокойно.
Абе не ме успокои особено много, но не казах нищо по този въпрос. Само това оставаше, тъпата чи да се окаже с обратни желания. А сега какво. Очаквах Арадел всеки момент да цъфне, да кютне до нас с широка усмивка, чаша в ръка, цигара в уста и да почне да разправя колко много обича да се излежава тук. Ще ни види, че сме двамата с Матюс и ще почне да писка от щастие, защото ще си помисли, че вече се разбираме. Даже бях готова да се обзаложа, че това ще се случи само след пет секунди.
Пет, четири, три, две, едно.....

Без да усетя как Дориан и Ерик бяха изчезнали от полизрението ми.Не ми се стоеше с останалите от къшата и без това ги гледах всеки ден, а Дориан я виждах рядко.Потърсих с поглед някой когото да попитам накъде са духнали и видях Дрейк, който се размотаваше незнайно защо без тениска."Ммм...хубавец!"-помислих си, До определено имаше вкус.Запътих се към него:
-Да знаеш къде са случайно?-изчуруликах.
-Да, на клоните са.Можеш да се присъедениш към малкото има соаре преди Ерик да е литнал от някой клон.
Дори не си направих труда да му отговоря , а се запътих към прозореца.Подадох глава през него като обелих зъби в огромна усмивка:
-Ето виии!-нямаше как да не забележа, че те нито се караха, нито че Ерик не гледаше стреснато, а просто стояха спокойно и явно си...говореха.-Знаех сиии, вие сте станали приятели!Колко сладко!Толкова се радвам, сега ще можем да правим толкова много неща тримата!Дори можем да отидем на езда с Шугар.-плеснах с ръце като дете.
-Кой по дяволите е Шугар?-попита синекоската.
-Коня й...да има вече и кон.Трябва да и забраним да ходи в гората за да спре да мъкне със себе си всеки път по някоя твар.Сериозно, Ари, ако доведеш още нещо ти обещавам, че ще го вкаменя.
До се изхили злобно, а аз полрих устните си с ръце:
-Нв стига, че се сприятелили ами и те е покварила вече.Просто обичам животните, какво да направя...да обичаш не е нещо лошо.
-Да, но спри да ги колекционираш!-отвърна Ерик.
Замерих го с едно клонче и в стремежа си да го избегне, залитна и полетя надолу към земята.Изпищях на умряло, но като се надвесих установих, че не е толкова високо и веднага прихнах да се смея.Дориан също ме последва и огласихме нощта със смеховете си, докато чернокосия красавец разтриваше задните си части.Изведнъж ръката му обви глезена ми, както и този на До и след секунда и ние се строполихме на земята, но върху него.Минутка на мълчание за да установим, че никой не е ранен и започнахме дружно да се хилим.

Лезо и Ерик стояха на клоните и обсъждаха нещо, още отдалече можех да ги видя.Започнах да припкам към дървото и го изкачих със завидна скорост.Нямаше начин да не се похваля, Арманд ме настигна, носейки всички торби и ме изпревари като се обърна към Лезандър:
-Аз съм виновен, само не ме убивай.-каза той уж но шега, но всъщност си бе сериозен.
Аз бях ухилена като зелка:
-За кое да не те убивам?-попита с неразбиране белокосия.
-За една моя нова придобивкаа.Ще ти дам жокер, намира се по тялото ми и ще остане там завинаги.-преди да изчакам да отговори вдигнах горната част на роклята ми и показах красивия ми малък татус:
-Е, какво ще кажете?

Лезо и Ерик извиха вратовете си напред, за да могат по-добре да видят татуировката. Те се спогледаха, после пак нея.
-По-лигаво нещо не съм виждал в живота си. - коментира Ерик.
Арадел се сопна и му посочи неговата собствена на външната част на дланта му.
-Какво бе, твоята да не е по-смислена?
Лицето на Матюс помръкна. Стана доста нетипично сериозно за моментната ситуация.
-Арадел....
-Каквоооо?
-Това не е татус. Това е печат.
-Печат? - попита неразбиращо тя.
-Да. Същият този печат, благодарение на когото използвам онази моя.....
Той погледна към Арманд и реши, че трябва да е по-предпазлив, просто за всеки случай.
-Специална способност.
Разбира се, ставаше въпрос за магията, с която вкаменява нещата.
-Оу....
-Да.
-Добре де, не знаех. Но все пак, ти какво мислиш? - обърна се към белокосият, след като приятелят й явно не одобри новата й придобивка.
-Ами... - смотолеви Д'Арвил. - Как да ти кажа. Не е лоша. Лигава е, но вече е факт. Щом ти харесва. Поне мястото е добре подбрано.
-Дааа.... - ентусиазирано продължи тя. - Винаги като ме целуваш там долу ще те наблюдава, хихихи....
Горката, даже не се усети каква огромна глупост каза.
-Ъъъ.....да....какъв късметлия съм само.
Ерик се разсмя подигравателно и тупна другаря си по рамото.
-Успех, друже.
Лезандър само поклати глава отчаяно. Блондинки.....

Качихме се на клоните , аз по-бавно де и с доста солидна помощ заради крака ми.Там бяха двата ми питомника , които като ме видяха направо подивяха.Започнаха да подскачат, да се мятат, а след като ги дарих с куп нежности, отново зареваха тъжно и настървено.Нещо не беше както трябва, едно нахранени животни не се държаха по този начин:
-Свинско и пилешко значи...ясно!- обърнах се към момчетата зад мен, които сега се почесваха сконфузно.
-Хора, не искам от вас да се грижите за тях, аз имам това задължение.Просто се надявах да сте се сетили да им хвърлите нещо, разбирате ли?Не беше нужно да ме лъжите, така или иначе щях да разбера.-малко ми докривя, без да изчакам отговор се врътнах и запътих към кухнята където приготвих яденето и отново им изнесох купите навън.
Котките се нахвърлиха като невидели, даже започнаха да се блъскат и ръмжат.
А аз наистина се сдухах, знаех, че не беше кой знае какво, може би се дължеше на умората.Седнах на един клон и се зарях в небето.Не отразявах присъстващите, бях обидена.След като се наядоха, Шейн и Шейн дойдоха и се сгушиха в мен.Нямах намерение да се затварям в стаята ми, и без това цял ден бях прекарала в един склад без чист въздух и природа..

-Ари ние.... -извика Ерик, когато тя навлезе в къщата, но не довърши.
Ръката на Лезандър беше на рамото му.
-Остави я. Ще се поцупи малко и ще й мине. Знаеш я каква е.
-Да, знам и все пак.
-Все пак тя е жена. Нека хладният въздух избистри главата й. Харесвам я, но няма да бягам след краката й като куче. Нито да се чувствам гузно, че не съм нахранил две животни при цялата работа, която ни се струпа.
-Прав си.
-Без това утре ме чака дълъг път, нямам време да мисля за всичко. Ние също имаме нужда от почивка, но никой не ни я дава, нали?
В този момент Арадел се върна на клоните и нахрани домашните си любимци. Зверчетата толкова бяха огладнели, че сега, за разлика от друг път се държаха като истински тигри - настървени и хищнически.
Но момичето все още не им проговори. Просто седна на един от клоните и зарея поглед в небето, което почваше да се опъстря със звездната си пелерина от малки жълти светулки, игриво примигащи на фона на навлизащата тъмнина. Мъжете почакаха известно време, но промяна нямаше. Накрая Лезандър се отправи към къщата.
-Добре, щом ще се сърдиш за глупости, аз си лягам. Трябва да ставам рано на сутринта.
И така се изгуби от погледа й. Това малко я ядоса и тя се обърна с неразбиране към Ерик, който не знаеше какво друго да направи освен да се подхилква неловко.
-Не се впрягай. Нищо му няма, просто утре трябва да пътува извън страната по работа и нервите му са малко опънати.
-Къде ще ходи?
-В Илион. До вечерта ще се е прибрал, не се притеснявай.
-Защо не ми каза?
-Може би защото ти се намуси.
След известно мълчание, в което Картие явно обмисляше държанието си, чернокосият маг се усмихна отново и я целуна по бузата.
-Е, аз също ще се оттеглям. Смятам да се отдам на един дълъг, горещ душ. Радвам се, че първият ти ден е минал успешно. Лека, Ари.
-Лека....
Матюс тръгна по коридорите замислен само за едно - срещата й с Кастиел. Дано не доведе до проблеми. С този човек шега не биваше, трябва много да се внимава.

Залеза бе отминал и сега идваше ред на звездите да засияят коя от коя по-прекрасна.За разлика от днешния ден, вечерта обещаваше прохлада и отдих в прегръдките си.Реших да се възползвам, какво по-хубаво от това да се отдадеш на нощта, толкова няма, но винаги когато останете насаме, тя намира глас да ти разкаже онези истории, които само ти и сърцето ти знаехте.Но как разбира?Винаги това ми е било чудно...но явно щеше да си остане загадка, красива загадка.
Седнах на един клон, който бе дебел колкото пейка, над мен листата звъняха, а щурците настройваха цигулките си за таз вечерният концерт.А малката душичка подскачаше в ръцете ми и попиваше света около себе си...усмихнах му се:
-Малкия искам да ти разкажа една история...история, която само вие птиците знаете и възпявате в песните си.
То отвори леко човката си все едно ме разбра и замръзна на място в очакване.
Погледнах към звездите и започнах да му пея съвсем тихо...но достатъчно силно песента ми да стигне до тези звезди и до онова сърце:
Ти си в обятията ми
и светът изчезва...
Музиката звучи
само за нас двамата,
толкова близо един до друг...

Когато съм с теб,
почти се чувствам жив...

Животът продължава,
романтичните мечти трябва да умрат,
затова се сбогувах
и никога не узнах,
толкова малко оставаше
да почакам тук с теб
и сега, завинаги!, знам -
всичко, което искам, е да те прегръщам...
така близо...

Толкова близо до достигането
на прословутия "щастлив край",
почти вярвайки,
че любимият не се преструва.
Сега си до мен
и виж колко далеч стигнахме!
Досега...
Ние сме
така близо...

Как бих преживял непоносимите дни,
като знам, че сега те губя?...

Толкова близо до достигането
на прочутия "щастлив край",
почти вярвайки,
че любимият не се преструва.
Нека продължим да мечтаем,
макар да знаем,
че сме така близо...
така близо и все пак...
така далеч един от друг...

Докато пеех, милвах птичката все едно тези красиви думи бяха отправени към нея, но уви.Човека към когото бяха предназначени бе наистина толкова близо, но в същото време толкова далеч...

Да, той бе по-близо, отколкото можеше да предположи. Само на метър разстояние. Стоеше облегнат на външната страна на къщата, със скръстени ръце и слушаше. Наблюдаваше красивата й коса, изваяния гръб, а една мила, носталгична усмивка красеше неговото топло лице.
Когато Арадел привърши с изповедта си, той закрачи безшумно по клона. Бе толкова отплесната в мечтата си, че даже не го усети. Мъжът положи длан на главата й и я помилва. Отначало, момичето се стресна, че може да е Лезандър, че може да я е уловил в грях, но когато извърна глава видя над себе си червените очи на Ерик.
-Хубава е....
Тя се усмихна, но не каза нищо. Той на свой ред седна зад нея и я прегърна. Ръцете му обвиха тялото й, точно под бюста без да го докосват.
-Ерик...
-Никой няма да ни види. Знам, че не трябва, просто....исках да те усетя....
Той прелисти един златен кичур като паднало листо и я целуна нежно по врата, под ухото. После я пусна и провеси краката си да висят от клона реещи се във въздуха.
-Как мина денят ти?
-Наистина ли искаш да знаеш или просто се чудиш какво да кажеш? - попита тя.
-Не те питам, за да си правя гаргара на гърлото. Наистина искам да знам как е минал денят ти.
Споменът за последните часове се върна, малко неприятно в главата й.
-Добре. Интензивно. В тренировки с Лезандър.
Не искаше да му споделя за сексуалното им преживяване. Бе нормално да имат такова, имайки предвид, че са двойка, но от това само щеше да го заболи, а и нея също.
-Разбирам. Той е добър учител. Най-добрият.
-Да.... - глухо отговори блондинката.
Предпочиташе да напредва по-бавно, но в негово присъствие. Даже расата им бе една и съща. Можеха да споделят не само физическо усъвършенстване, но и онази лична магия, която с Д'Арвил не можеше. Той можеше да й покаже много красиви и интригуващи неща, но всяко едно от тях е просто илюзия. А Ерик....Ерик й показваше истината, тази, която тя притежаваше вътре в себе си.
Чернокосият мъж се извърна и погледна над рамото й. Видя малката птичка, която подскачаше игриво в дланта й. Беше същата, която й показа онзи ден. Това го накара да се зачуди и усмихне в същото време.
-А кой е този малък сладур?

Елисандра ми е свидетел, че прегръдките му бяха като свежа глътка въздух за моето сърце.Можех да използвам още много красиви метафори и определения, но той не бе това.Той не бе метафора, нямаше маска, зад която трябваше постоянно да се старая да надзъртам.Не, той ми предлагаше себе си такъв какъвто е, без илюзия или шега.Не се опитваше да ме промени или да ме наставлява, а ме приемаше такава каквато съм.Гледахме в една посока, имахме един ритъм...Искаше ми се точно тук на тези клони, да се разкрещя колко много го обичам и как обичам за първи път както никога през живота си..но не сега..:
-А кой е този малък сладур?-попита той.
Усмихнах се искрено и с едната си ръка хванах неговата и я обърнах с дланта нагоре.Положих птичката вътре и тя се сгуши в топлината му:
-Това е..това е едно същество, което се върна от смъртта също като мен и което ще отдаде малкото си сърчице на теб, пак като мен..Запомних, че то е един от любимите ти видове и имах късмета да го намеря днес.Подарък...за да ти покажа, че има кой да те чуе...-извърнах глава към къщата, но в залата нямаше май никой в момента.
След което отново се взрях в очите му с леко притворена уста.Сърцето ми биеше лудо и почти бях сигурна, че и той го чува.Чак не можех да говоря логично, да мисля и цялата треперих.Докато се радваше на птичето се опитах да го попитам:
-Ами твоя ден как мина?-а гласа ми трепереше.
-Ами...-започна той.
Но в следващия момент в главата ми отново светна онази лампичка и изключих:
-Ерик!-прекъснах го аз и го хванах за ръката, като го стиснах здраво, някак си уплашено.
Не изчаках да ми отвърне, просто го изстрелях:
-Обичам те!-и тогава, се почувствах някак си лека и освободена.
Този път не избягах, не крещях и не се криех...а обичах истински:
-С цялото си сърце...-добавих докато все още се взирах в очите му.
Ето още една тайна, която нощта щеше да запази.

Ерик беше трогнат от този подарък. Не само, че бе запомнила, но му и намери едно такова малко птиче. Това значеше толкова повече от думите. Но и те не закъсняха.
-Ерик! Обичам те! С цялото си сърце...
Очите му се разшириха. Сърцето му почна да бие лудо, искащо да изскочи от гърдите и да се пръсне на милион частици, обсипваща я с тях.
-Арадел.... - прошепна той, все още невярващ на ушите си.
Той се усмихна и я хвана за врата. Не му пукаше, че може някой да излезе и да ги хване. Щеше да я дари поне с една целувка, дори това да бе последното нещо, което ще направи. Придърпа я към себе си и устните им се вплетоха в страст, топлина и нежност. Момичето усещаше, че точно в това се слива целият й свят. Започва и свършва тук. В това толкова просто, но все пак толкова колосално действие. Когато устните му се отделиха от нейните, той я дари с още една по бузата и с още една по челото.
-Нямаш представа колко щастлив ме правиш с тези думи. Бог ми е свидетел, че изпитвам същото. Но знаеш, че не мога да....
-Знам....знам....просто исках да го чуеш. Защото аз съм тук.
-Аз също. Но трябва да сме предпазливи. Не искам да го нараня, Ари.
-Аз също.
Лицето му леко помръкна и придоби сериозен вид.
-Чан...той знае.
Арадел леко настръхна, но запази самообладание.
-И на мен ми направи намеци?
-Какво? - почна да се ядосва Ерик. -Заплашвал ли те е? Тормозил ли те е? Ако е ще...
-Не, не, успокой се. Не ме е заплашвал. Защо? Нима теб...
-Не! Осведоми ме, но каза, че ще си мълчи.
-Вярваш ли му?
-Мисля, че да. Той е непредсказуем. Обича да държи поне по един коз в ръкава си. Но няма да го захвърли просто така. А и ние сме нужни на братството. Няма да създаде проблем, защото знае, че така ще изгуби силни кадри.
-Надявам се да си прав.
-Не се безпокой. Не искам да страдаш заради грешките ми.
Той пак я погали, за да я успокои. Боже, толкова я обичаше и толкова не искаше да я вижда как страда.
-Въпросите за гилдията те разстроиха нали?
Тя кимна с глава.
-Защо не ми разкажеш за приятелите си там? Ще ми е интересно.
-Защо? - малко наплашено и предпазливо попита тя.
-Ари....не искам да ги нараня. Просто искам да знам за теб и преди да те познавам.

Нали споменах, че няма как да опиша този трепет, да облека в думи този танц на сърцето ми и възход на чувствата ми.Достатъчно ми бе да знам, че и той ме обича...не ми трябваше нищо друго.Но ако трябваше да бъда егоист, бих пожелала да виждам очите му всяка сутрин до мен и да заспивам отново вперила поглед в тях.Не ми се мислеше, ако в този момент някой ни хванеше, всичко щеше да иде по дяволите, до не знаех дали все още ще съм в тази къща...но нека се отдадем на момента:
-Защо не ми разкажеш за приятелите си там? Ще ми е интересно.-попита той.
-Защо? - малко наплашено и предпазливо попитах аз.
-Ари....не искам да ги нараня. Просто искам да знам за теб и преди да те познавам.
Този му отговор ме направи още по-щастлива...Лезандър никога не би ми задал подобен въпрос, никога не са го трогвали моите вълнения.А този мъж пред мен искаше да опознае целия ми свят и да стане част от него.Вперих отново поглед към звездите и се и се усмихнах на спомените, които нахлуха в съзнанието ми:
-Ами...хах...те не са много, но са невероятни.Мога първо да ти разкажа за Аш..той...Аз дори не знам дали ме има за приятелка, но този цветен леприкон за нула време ми влезе под кожата.Първата ни среща беше пълна трагедия..
-Защо?-попита с интерес Ерик.
-Ами..аз като се нанесох в стаята си мислех, че ще имам съквартирантка, но се оказа, че е момче.И честно да ти кажа стана някакво разминаване и една сутрин когато си излизах от банята, подчертавам, че бях гола и без хавлия, той беше там!Разбираш ли какъв срам брах?
Мъжът се разсмя при тази история:
-Но после започна да се държи глупаво и постоянно се джафкахме, но вътре в себе си знаехме, че държим по странен начин един на друг...липсва ми...
-Предположих...утре имаш шанса да го видиш.Предполагам нямаш търпение.
-Ами...може да се каже.Страх ме е, че след тази среща с тези хора липсата ще стане още по-голяма...
-Нормално е, Ари...ти си човек който се отдава и тези неща ти влияят..Но въпреки всички тези чувства, аз пак си остава и твой приятел..нали знаеш?
-Знам..-отвърнах кратко и положих глава на рамото му.
-Хайде, разкажи ми за някой друг..Все трябва да си имала някой обожател.
Разбира се, че имах, но беше малко повече от това и не съжалявам:
-Да...имах си приятел...за кратко...Тес, той е добър човек.Забавен, мил..знаеше как да ме накара да се почувствам специална.Всъщност той ми беше първия...-споделих малко засрамено.
-Разбирам...
-Не мога да ти кажа повече за него...имали сме няколко смешни гафа.Като например половината гилдия ни видя голи в градината...и ни наказаха заради което.
-Теб май доста хора са те виждали гола.-пошегува се той.
-Май, май така се получава.-и се размразях искрено.
-Не съм ти разказала за Скай.Той беше най-безгрижния човек от цялата компания..Учител е на въздушните магове и е доста красив, имаше голям успех с мацките а и с До..
-Моля?!Дориан е спала с маг?Не мога да си го представя, че се е подложила на подобно нещо..-поклати невярващо глава Матюс.
-Ами...харесаха се...То това не пита, точно ние трябва да знаем.Та със Скай и с неговата колежка направихме едно малко представление в театъра и за малко да ни хванат.Те ни хванаха, но ние се направихме на статуи и ни занесоха при Хейз понеже имаше някакъв карнавал и той бе поръчал статуи за него.Голям смях падна тогава.-говорех с усмивка.
-Тези приключения ти липсват, нали?
-Ами...и тук си имам някакви..-наведох глава , трябваше да призная истината.-Но наистина ми липсват, бяха някак си безгрижни.Иска ми се пак да мога направя нещо такова, но с тях и ти да си с мен и да се запознаеш с тези прекрасни хора, Ерик.Толкова много съм уплашена...не искам да ги нараня.-прошепнах тихо и сълзи изплуваха в очите ми.
Той ме придърпа към него и положих глава в скута му:
-Какво ще правим?Всичко е толкова объркано...не мога да съм с теб, не мога да съм с тях....не знам какво ще правим...

Мъжът въздъхна. Беше тъжен, но се опитваше да не го показва. Той положи длан върху косата й и я разроши.
-Не знам, хлапе. Наистина не знам. Ще поживеем и ще видим. За сега няма какво да направим, нали?
Въпреки, че не искаше да го признава, тя се съгласи. Наистина за сега не виждаше никакъв възможен изход. Просто за момента такъв нямаше. Но нещо в двамата им подсказваше, че те няма да издържат разделени и въпреки, че не можеха щяха да намират всеки скрит момент, всеки ъгъл, в който няма кой да ги види, за да се отдадат един на друг. Бе подмолно, предателско, но сърцето е такова нещо, което не върви с мозъка. Когато то поиска нещо, много често не слуша здравия разсъдък. Така стават едни от най-големите бели или пък най-щастливите ситуации. Зависи от късмета.
Ерик се изправи и й подаде ръка. Тя я пое и се надигна, а птичката кротко се беше настанила на рамото му. Красавецът я погали по бузата и я целуна по устните кратко и внимателно, защото по коридорите се чуваха стъпки. Само след няма и минута вратата се отвори и през нея се показа главата на Лезандър.
-Ей. Какво правите вие двамата?
Матюс се обърна към него и престорено се усмихна.
-Говорим си за утре вечер.
Боже, колко мразеше да го лъже. Но само на него, Д'Аврил вярваше безотказно. Даже Арадел не притежаваше вярата му така, както приятелят му. Беше му като брат, израснали са заедно и като че ли съдбата винаги ги е въртяла в един неспирен кръговрат, така че каквото и да прави Ерик винаги свършваше влюбен в нещата, които Лезандър има. Първо в сестра му, а сега и в Картие. Не го правеше нарочно. Това не беше някаква завист или нещо подобно. Просто така се случваше. Може би около графа винаги се навъртаха достойни за обичта му хора. Признаваше му го, че определено умееше да привлича изключителни личности. Сякаш те бяха хипнотизирани от излъчването му, но по една или друга причина, накрая винаги го оставяха. Колко нелогично и противоречиво само.
-Ааа....е нека дойде утре. Не е нужно да бързаме с изводите и плановете още от сега.
-Така е. - обади се Ари.
Ерик се почувства леко казано неудобно в тази ситуация. Погледът му шареше от единия на другия. Не можеше да вземе страна, а да се разпокъсва между двамата за него бе равно на самоубийство. Затова след известно време, взе птичката и я положи в дланта си. Придоби си една от онези жизнерадостни усмивки, които могат да те разтопят и заговори весело.
-Е, влюбени гълъбчета, аз по-добре да ви оставям сами. Лека нощ.
Той смигна на блондинката, мина покрай аристократа и го потупа по рамото и се отправи към стаята си.
-Ще се оттегляме ли да си почиваме и ние? Утре ще е важен ден. - обърна се към момичето белокосия, сигурен, че тя ще го последва и ще прекара нощта с него.
Дали щеше да го направи или да измисли някакво извинение, за да се измъкне, зависеше само от нея.

Нищо не можеше да се направи, това си бе самата истина.Но утрешния ден няма да ни чака вечно, сега трябваше да изчакаме подходящия момент.Въздъхнах тежко, но поне ми бе леко.Тогава се появи Лезандър, а Ерик съвсем резонно се оттегли в стаята си:
-Ще се оттегляме ли да си почиваме и ние? Утре ще е важен ден.-попита ме той след като бяхме останали насаме.
Още когато чернокосия заяви, че отива в стаята си знаех какво трябваше да направя или по-точно какво исках.
Усмихнах се прелъстително на белокосия и го хванах през врата, като го доближих до себе си:
-Прав си красавецо, трябва да пестим сили.А аз моите ще ги пазя за утре, затова ще прекарам вечерта в стаята си, за да може твоята дама да се представи подобаващо както на дансинга, така и в постелята.-доближих се до устните му и ги целунах страстно, като изпих всяка мисъл на съмнение в главата му:
-Не забравяй, че имам да ти връщам нещо...-отвърна ми той със загадъчна усмивка.
-Тръпна в очакване..-прошепнах дрезгаво и явно този глас накара тялото му да настръхне и ме притисна грубо към себе си и впи устни във врата ми.
Измъкнах се от хватката му:
-Нее, не жребецо...за днес ти стигаше, утре ще имаш шанс за ответен удар.Тази нощ съм несклонима.
Лезо вдигна рамене и ме целуна по челото:
-Така да бъде.Лека нощ от мен тогава и приятни сънища..
-Лека нощ!-и му пратих една въздушна целувка.
Той се обърна и влезе вътре.Изчаках така около десетина минути за да бъда сигурна, че се е прибрал в стаята си и се запътих към покоите на Ерик.

Затворих вратата след себе си и пристъпих бавно към един по-дебел клон.Досегът водата падаща по тялото ми в началото ме накара да настръхна, но след като свикнах вдигнах лицето се нагоре към облаците, затворих очи и оставих да облее лицето ми.Валеше като из ведро, но някак си това не бе най-важното в момента.Със сетни сили се домъкнах до мястото, което си бях набелязала и седнах като прибрах краката си към себе си.Гръмотевица прониза пространството като с чук и тогава нещо в мен се срина.
Тогава осъзнах случващото се и реалността се стовари с пълна сила върху гърдите ми, караше ги да се задушават, да се свиват и да болят .....точно тук отляво.Нямаше я...преди време стоеше тук редом с мен и смеха и огласяваше всичко, а сега тежките капки се забиваха като пирони в сърцето ми.Не помня как се запознахме, не съм добра с датите , помня само как влезе в живота ми.Непринудено, като котка, все едно знаеше че мястото и е точно там и резервирано за нея.А то беше...Чаках я цял един живот, търсех е в чуждите погледи, причуваше ми се в нечии лъжливи слова и ето, че накрая ме удостои с присъствието си.
Цигарен дим със син нюанс, мрачен ден с красива усмивка, безкрайна буря в женски парфюм..това беше тя.
Трудно е да обикнеш жена, още по-трудно е жена да обикне друга жена, без онази скрита злоба и завист.Но Дориан беше от онзи тип, който не проси за любовта ти, не копнее за нея и не се напъва да те спечели и грабне с някоя велика история от своя живот.Не!Тя псува, бие се, пие като мъж има голяма уста, малка нервна система, малко търпение...но голямо сърце.А да влезеш в него бе все едно да обяздиш дива кобила, първите няколко пъти ще те повали на земята, ще те заболи, но ако наистина я желаеш, няма да се предадеш с първата трудност.
Изяла съм много шамари от нея , даже имам няколко счупени кости и май пукнато ребро...но за сметка на тях, тя ми подари здраво приятелство.Даде ми рамо на което да положа уморената си глава и с търпение изслушваше лугавите ми проблеми.Тя беше сестрата която никога не съм имала, не, тя беше повече...семейство.Да, тя ме научи на тази дума и ми помогна да разбера смисъла и, да го почувствам.
А сега бях сирак, част от мен бе ампутирана и буцата на непоправимото бе заседнала в гърлото ми.Вече бях чисто мокра, дори не усетих кога сълзите ми се сляха с дъждовните капки.Постепенно прераснаха в плач, не от онези тихите, а от тези които излизат от душата, чиито вик носи в себе си мъката и скръбта на един покрусен човек.
Май само аз го чувах, но до мен достигна звука на пиано...едно пиано много, много далеч и едни нежни ръце танцуваха по клавишите му, да това беше онази песен която ме върна, когато бях изгубена.Започнах да я пея тихо, все още плачейки, но докато навлизах в песента гласа ми се извиси...не онази чист глас с който пея, а премесен със сълзи.

Няма нищо, което бих могла да ти кажа,
нищо, което да направя за да те накарам да видиш
какво означаваш за мен.
След всичката болка и сълзите, които изплаках,
ти никога не се сбогува и сега знам
до къде би отишла.

Знам, че те разочаровах,
но сега вече не е така.
Този път никога няма да те разочаровам.

Ще бъда всичко, което искаш.
Ще събера душата си,
защото ти ме пазиш да не се нараня.
През целия си живот, ще бъда с теб завинаги,
за да преживеем заедно деня
и да направим всичко, както трябва.

.Мислех, че имам всичко.
Не знаех какво може да ми поднесе животът.
Сега вече знам, наистина знам.
Ти си единственото нещо, което разбирам правилно.
Ти си единствената, която допуснах до себе си.
Вече мога да дишам, защото си тук с мен.

И ако те разочаровам,
ще върна всичко обратно,
защото никога няма да те пусна да си идеш.

Защото без теб не мога да спя.
Никога, никога няма да те накарам да си тръгнеш.
Ти си всичко, което имам, всичко, което искам.
Не знам какво бих правила без теб.
Никога не бих преживяла ден без теб.
Тук с мен, виждаш ли,
че ти си всичко, от което имам нужда?

Дори когато го изпях плача ми не стихна, напротив...от сега нататък имах чувството, че никога няма да мога да спра.Болеше толкова силно:
-До....До?-стенех аз през сълзи.-Чуваш ли ме?.....Обичам те, До!....Липсваш ми....

/Посветен на Паулина Гегова, моята единствена и истинска любов.Обичам те и те пазя вечно в сърцето си!
Песента:https://www.youtube.com/watch?v=Io1Qf2s4NLA (само на Аврил е, понеже До я няма и сега Ари нали е пее сама)/