Черната стая

Това е една стая в дъното на втория етаж на къщата. Тя бе собственост на Юрик - разглезено богаташче, което избягало от вкъщи защото му доскучало. Как е попаднал тук никой не знае, а и никой не го интересува защото Юрик бе нещо като спонсор на братството. Сега, месеци по-късно, тази стая е запечатана, а никой не открехва вратата й. Влезеш ли вътре ще те лъхне единствено отминал аромат на едновремешния собственик, който вече не е сред живите.

Свещта в стаята беше изгасена и само нощната светлина от луната и звездите позволяваха на фигурите вътре да бъдат разпознати. На леглото се излежаваше млад чернокос мъж с обица на долната устна. Беше облегнал главата си на ръката, която стоеше зад нея и гледаше към една жена. Беше в началото на своите четиредесет години, но времето не беше оставило голям отпечатък върху тялото й. Макар и вече в напреднала възраст все още имаше визията и физиката на хубава стока. Като отлежало вино. Тя стоеше на прозореца и гледаше към града.
Вратата се открехна и вътре влезе закачулен мъж. Ейвъл погледна към Юрик колкото да го отрази и после се обърна към нея.
-Дъщеря ти почва да се раздвижва.
-Нима? - незаинтересувано отвърна жената.
-Ще ни създаде проблеми. Няма да отнеме много време докато разнищи истината.
Дамата стана от стола с бавни крачки. Отиде до полуразтопената свещ, протърка два от пръстите си и те пламнаха. Приближи ги към фитила и го запали. Известно време се вглеждаше в пламъка в мълчание.
-Пораснала ли е? - попита накрая тя.
-Да. Красива е. Прилича на теб.
-В това мили ми Фрийк, не се и съмнявам.
Юрик наблюдаваше внимателно и двамата от мястото си, не смееше да се намеси.
-Може би е време да се намесим в живота на малката ми щерка.
-Така е! - отсече остро Ейвъл. -Знам какво да сторя.
Той се обърна и излезе.
-Какво мислиш да правиш? - попита я младия мъж веднъж когато останаха сами. Той протегна ръката си към нея. Тя се изправи отиде до него и я хвана. Юрик я дръпна към себе си и тя се озова легнала до него на голямото легло.
-Ще се събера с детето си.
Младокът се навдигна над нея и я целуна по врата.
-Красива си....Мислиш ли, че ще се присъедини към нас?
-Разбира се, мили, разбира се. Няма друг избор.
-А, ако откаже?
Кротките й очи се впиха в тези на любовника си.
-Няма да откаже.
Лукава, доволна усмивка се прокара по лицето на мъжа. Такава я харесваше - жестока и решителна. Прокара пръстите си по едрия й бюст и плавно отвърза връзките на корсета, който го стягаше и правеше да изглежда още по-голям. Устните им се сляха. Нощта беше тяхна и те щяха да й се отдадат безпрекословно....

Вратата се отвори бавно, съзаклятнически. Пантите изскърцаха зловещо. Прогнилото дърво подаваше на всеки досег като предвещание за незнайна случка. Ръцете му я носеха като безжизнената кукла, на която приличаше. Главата й беше клюмнала надолу, а русата коса се вееше в пространството. очите отдавна бяха изгубили своя блясък, кожата посиняла, но плътта все още не беше приела онзи мирис на разложено.
Шестимата лидера се събраха. Лезандър постави момичето на леглото на колегата си. Дълго се съзираше в лицето й. Какво ли чувстваше в този момент, никой не разбра. След минута влезе и виновницата за това. Изражението й бе студено, но вътрешно кипеше.
-Защо ме извикахте? Това- посочи Арадел - вече трябваше да е на боклука.
-Силвия...
-Не ми говори. Казах нещо нали?
Клайд кипна и се развика така, както само той можеше.
-Не трябваше да я убиваш! Нужна ни е!
Белокосата жена даже не мигна.
-Мисля, че вече отбелязах - не са ни нужни повече лидери.
Другите мълчаха. Все едно им беше дали момичето щеше да живее или не. Нито я мразеха, нито я обичаха, но знаеха, че тя би била един добър коз в плана им. Валето видя непоколебимостта на колежката си и смекчи тона си. Въздъхна и се приближи до нея.
-Никой няма да ни заповядва, не се притеснявай.
Той сложи ръце на раменете й и я погледна право в сините очи.
-Само тя....
Силвия се замисли за момент.
-А другата?
-Остави я. Щом не я искаш, така да бъде, но тя...тя е невинна.
Ейвъл се подсмихна. Невинна? Колко невинни бяха паднали заради тях. Колко още щяха да паднат.
-Добре. Така да бъде.
Мъжа се усмихна.
-Това е моето момиче.
Той се обърна към другите и съзря този, който му трябваше.
-Свърши работата си, приятелю.
ниския мъж се ухили, вплете пръстите си един в друг и ги изпука. Отиде до леглото и клекна, като отдръпна Д'Арвин от там.
-Я да видим сега.
Казаки положи дланите си на няколко сантиметра над трупа като мина по въздуха по продължението му.
-Дам, мисля, че ще успея.
Той се съсредоточи и само след секунда от пръстите му заизлизаха малки светкавици, които навлизаха една по една в тялото на Арадел. Стигаха да всеки един мускул, орган, като най-вече наблягаше на сърцето и мозъка. Процеса щеше да е дълъг. Съживяването за хора, които не са некромансъри бе изключително трудно и Чан Казаки бе един от малцината, които го умееха. Електричеството му блъскаше органите й като електрошок, опитвайки се да ги накара да тръгнат отново. Като ударна вълна то помпаше важните елементи.
Другите стояха и наблюдаваха. Само това им оставаше, след като един земен маг бе затворил раната в гърдите й.
Мина се сигурно половин час, ако не и повече без ефект. Но буреносния маг не се отказваше. Даваше всичко от себе си. За него бе повече като игра, предизвикателство за собствените му способности. Лезандър стоеше до прозореца и гледаше светлото небе. Толкова неща се случиха през тези два дена. Ейвъл се чудеше дали Ерик се беше прибрал и какво ли прави малката овчица, която беше с него. Не усещаше присъствието й, значи си беше заминала. Колко забавно беше всичко. Въздуха бе изпълнен с аромата на кръв и това го опияняваше.
Клайд отиде до клекналия "доктор" и го потупа по рамото.
-Как върви?
-Ако се разкараш и не ми пречиш ще върви и по-добре - отговори му със смях Чан. Валето го послуша и се отдръпна на известно разстояние. След още десетина минути, ниския мъж свали ръцете си, изпотен.
-Пффюююю.....това е.
Вкара един последен сблъсък мълния в областта на лявото предгърдие. Всички бяха затаили дъх. Той долепи ухо върху гърдата на Арадел и зачака.
Туп...туп...туп....туп.... Малко по малко пулсът почна да се възвръща в крехката физика. Дишането се появи, а само след минута девойката отвори очи. Беше жива. Слаба, но жива. Арадел трудно се огледа около себе си и видя куп лица. Сред тях се отличаваше това на Лезандър и това на убийцата й, която стоеше облегната на едната стена.
-Как си? - чу неясен глас тя. Още й бе трудно да възприема, а сетивата й не се бяха оформили напълно.

Още от малки деца в главата ни се набива една реплика, която се превръща бавно и сигурно в надслов на нашият живот- "Ако си послушен, душата ти ще отиде в рая".Всеки се стреми към своя рай, минавайки първо през кръговете на ада, които изобщо не са седем.Всяка изминала година е още един отметнат кръг от твоят личен ад.

Това, което помня от случилото се бе една остра болка в онзи малък мускул създаващ ти единствено проблеми и ядове , след това дойдоха спомените....
Нито ангели, нито досадна леличка свиреща на орган...В един момент усетих как тялото отказва да изпълнява каквато и да е функция, дойде ред на топло-студените вълни, а очите ми отразяваха светлината на последния залез в живота ми.След което се озовах по средата на бална зала, която ми бе адски позната...там беше и Тес , а аз бях в онази прекрасна рокля.Емоцията на момента отново опиани съзнанието ми, оставяйки зад себе си смъртта ми, вратата на залата се отвори а отвъд нея се простираше градината на баба ми.Прекрачих прага и отново бях на семем, цялата намацана в брашно, опитвайки се да направя първия си пай.

Последваха дълга опашка от спомени, включително и първата ми целувка с момче.Явно това беше рая, преживяваш отново и отново хубавите си моменти.
Но както си стоях с Дориан в парка и пеехме онази красива песен, изведнъж черни, гръмоносни облаци покриха пурпурното небе.Това не бе обикновена буря, имайки предвид, че светкавиците съзаклятнечески взеха на подбив тялото ми-вдъхвайки ми живот, но лишавайки ме от собствения ми рай, за който съм се трудила да изградя цял един живот.

Първата ми глътка въздух бе толкова свежа, че предизвика остра болка в гърдите ми, а на мястото на сърцето имах чувството, че се върти стара грамофонна плоча."Как си" избоботи протранството около мен, имайки предвид състоянието ми, сетивата ми представляваха пълна каша, склонна да повярва, че си говори с фикус.Опитах се да отворя очи, но светлината поряза зениците ми, тялото ми представляваше безполезна опаковка или поне така се чувствах.Не бях склонна да мисля, да се движа, да дишам...да живея.Главата ми представляваше пусто пространство без имена и адреси.

Припомних си фигурите видяни по време на пътешествието ми в отвъдното, но те също нямаха имена или поне не ги помнех.А аз имах ли име...чувствах се така сякаш целият ми живот ми бе на върха на езика, но не мога да го изкажа.Факт!Не помнех нищо.При повторния опит да отворя очи, нещата около мен приеха ясни контури.Някакви хора, надвесени над мен кой от кой по-странен:
-....К...к..къде съм?И..кой...сте...вие?-едвам успях да промърморя.

Чан и Клайд се спогледаха. Добре, де, малкия маг не беше правил това от много години, но не очакваше точно такава реакция. Валето шмугна ръката си под главата на Арадел и я повдигна леко, за да й е по-удобно. Първоначално й се виеше свят, но малко по малко почваше да привиква. Бавно и постепенно сетивата й се разтваряха наново, възприемайки звук, картина, обоняние и допир.
-Нищо ли не помниш? - попита я лидера. Ако това беше истина, късмета сякаш им се усмихна. Така поне нямаше да се налага да обясняват защо я убиха изобщо, първия път.

Постепенно животът започна да изглежда и звучи по-смислено.Явно бях започнала да се възстановявам...но от какво?Дали съм била добър или лош човек?Дали имам семейство?Каква е връзката ми с тези хора тук?Опитвах се да наглася нещата, ни нищо не се получаваше:
-Нищо ли не помниш? -попита ме единия от мъжете.
Реших , че тук присъстващите биха могли да ми бъдат от голяма ползва да науча нещо за себе си:
-Явно ме познавате...така че бихте ли ми казали накратко какво правя тук.И като за начало можете да започнете с името ми.-казах аз, оглеждайки всеки един по отделно.
Единия от тях с бяла коса и безизразно излъчване ми се стори някак си познат.О, грешка ...имах спомени, но те бяха безполезни като се имаше предвид фактът, че не познавах нито едно от лицата вътре.Събудих се с тези картини в главата ми все едно вървяха в комплект с мен.Белокосият красавец бе част от тях...за момент се появи в главата ми и после изчезна.Реших да не им обръщам внимание, сигурно бяха вследствие на травмата, която бях получила...каквато и да бе тя.

Тя наистина не помнеше нищо. Отначало лидерите си мислеха, че това е нормално, имайки предвид обстоятелствата, но ето вече минаваха десет минути и промяна нямаше. Някой влезе и поднесе пред момичето чаша горещ чай. Тя го погледна и видя непознато за нея лице. Всъщност всички в стаята бяха непознати, но сякаш ги беше виждала и преди. А този мъж съзираше за първи път. Ерик й се усмихна благо и се отдръпна на голямо разстояние, за да не я задушава. Само миналата вечер я видя как пада поразена от водния сноп, а сега, на следващата сутрин пак беше жива. Когато Арадел дойде, Матюс не можа да се запознае с нея, а и присъствието на Ашлин го възпрепятства и въпреки, че не държеше особено на нея, не му се понрави, че умря. Не и за нещо толкова елементарно като неразбирателството между две жени. Затова сега красивия мъж бе по-скоро доволен, че съзира сивите очи на русокосата девойка.
Но да се върнем на въпроса. Новината за изгубената памет на младата магьосница втрещи, изуми или развесели всички. Клайд стоеше пред нея и не знаеше какво да каже, а Лезандър, стараеше се да не показва емоции, но определено беше озадачен. Как човек просто така губи спомените си? Не можеше да го проумее. Само един можеше да излезе от неловката и сконфузна ситуация и точно така и стана. Слабите й крака тръгнаха по посока на леглото, а дяволитата й, престорено добродушна усмивка не слизаше от чистото, но странно лице.
-Разбира се. Името ти е Арадел. - Крис почна да говори с меден глас, който предразполагаше момичето, даже леко го опияняваше. - На 20 години си и си земен маг, скъпа.
Тя седна до нея и положи длан на бузата й.
-Знаеш какво е това нали? Притежаваш силата да заповядваш на природата. Е, още си доста неопитна, но точно затова си тук. Ние всички си помагаме взаимно. Ние сме едно цяло - братство, семейство ако искаш. И ти си част от нашето семейство, което е недоволно от учредения ред на гилдията, и в частност на Сто слънца. Това е основното училище за обучение на магове, а ние сме изритани от там като ненужни вещи. Заради недъзите си или по-различните ни способности. Ти ги мразиш колкото и ние и искаш да ни помогнеш да ги унищожим.
Блондинката слушаше и се опитваше да попие всяка една дума. В главата й от време на време се мерваха сцени свързани с тези Сто слънца, за която говореше непознатата, но не можеше да разбере дали са хубави или лоши. В очите й се четеше негодуване, неразбирателство и лека недоверчивост. Крис забеляза това, но не се отказа, вместо това придоби сериозно, почти мрачно изражение.
-Арадел те....убиха майка ти!
При тези думи, младата жена потръпна. Даже не помнеше, че има майка, но сърцето я заболя. Ерик, както и Клайд също се облещиха от явната лъжа, но знаеха, че това е най-правилния начин. Че така, тя определено ще остане. Тази лъжа щеше да я спечели на тяхна страна.
-Трупът й още е в другата стая. Един от тях дойде, искаше да ни елиминира един по един, но ние сме прекалено силни. За жалост покуси теб и майка ти. Не можахме да я спасим. Имахме време само за теб.
Тя наведе глава уж жално. Беше толкова добра, че всеки щеше да й повярва. Един от скритите таланти на уникалната по същността си дама.

Незнам кой бе по-уплашен и кой изпитваше по-голямо недоумение от ситуацията-аз или те?!Стоях и обикалях с поглед всеки един в стаята, чакайки да получа отговор на по-принцип толкова елементарен въпрос, като коя съм всъщност.Докато чаках някой да се престраши, влезе мъж с голяма тумбеста чаша от която се носеше благоуханен аромат на билки.Като се приближи до леглото ми, разменихме погледи...изпитах леко неудобство, защото можеше да се окаже мой роднина, скъп приятел, съпруг или нещо подобно, а аз не го отразявам.За това вместо да се излагам с думи, му се усмихнах:
-Е, някой ще ми отговори ли на въпроса или и вашата памет отиде по дяволите?!-започнах да губя търпение, когато някъде измежду тълпата изплува едно красиво, женско лице:
-Разбира се. Името ти е Арадел.-започна жената, а думите й звънтяха в съзнанието ми, като ангелски хор.Тонът й бе толкова благ, че дори да ми кажеше, че съм откалчалка изтрепала половин градче, щях да го приема с усмивка.-На 20 години си и си земен маг, скъпа.
Земен маг?!?!Дали това не бе някаква диалектна форма на градинар?
-Знаеш какво е това нали? Притежаваш силата да заповядваш на природата. Е, още си доста неопитна, но точно затова си тук. Ние всички си помагаме взаимно. Ние сме едно цяло - братство, семейство ако искаш. И ти си част от нашето семейство, което е недоволно от учредения ред на гилдията, и в частност на Сто слънца. Това е основното училище за обучение на магове, а ние сме изритани от там като ненужни вещи. Заради недъзите си или по-различните ни способности. Ти ги мразиш колкото и ние и искаш да ни помогнеш да ги унищожим.
Честно казано не обърнах такова внимание на това, че имам някакви способности, за мен по-важното бе, че не се намирах сред непознати.Нали все пак това каза тя, че те са моето семейство, а аз съм част от цялото.Попивах всяка една нейна дума, приемайки я за чиста монета и без капка съмнение:
-Арадел те....убиха майка ти!-каза тя след кратка пауза.
Цялата изтръпнах, не знаех дали от мен сега се очакваше да плача или в погледа ми да пламне желание за мъст.Но определено второто зае връх...изпитах желание, да стана от проклетото легло и да удоша колкото се може от онази сган в Сто слънца.Но това не бе всичко:
-Трупът й още е в другата стая. Един от тях дойде, искаше да ни елиминира един по един, но ние сме прекалено силни. За жалост покуси теб и майка ти. Не можахме да я спасим. Имахме време само за теб.-каза красивата дама като за заключение и наведе смирено глава.
Усещах как лицето ми гори, юмруците на ръцете ми започнаха да се затягат във все по-здрава и по-здрава хватка.Знаех, че трябва да направя нещо, а не да лежа безпомощно, оплаквайки като страхливка кончината на майка ми.Исках да размажа този червей дръзнал да й посегне и исках да го сторя веднага.Вдигнах се на крака, болката беше формалност пред това да отдам последна почит на майка си и да защитя родовата чест.Залитайки се втурнах към вратата, усетих няколко ръце по тялото си опитващи да ме спрат, но без успех.Блъсках се по стените на мрачния коридор, като муха в стъкленица.Със сетни сили избутах вратата на съседната стая, а там лежеше бездиханно окървавеното й тяло.Чух стъпките на останалите зад себе си...но бяха някак си далечни.Студената пот отново се появи,а боклата ставаше нетърпима.Обърнах се към всички:
-Ти каза, че сме едно цяло, нали?-погледнах към безименната за мен жена.-Тогава..обещавам на себе си, а и на всички вас, че ще се боря за името на нашето "семейство", ще прережа колкото е необходимо гърла, докато не стигна до онези, забранили ни да бъдем такива каквито сме.А ние сме свободни...и ще си останем такива!
Речта ми бе завършена с изгаряща болка от ляво, толкова силна, че ме накара да падна на колене, а не след дълго и да загубя съзнание....отново.

Арадел се втурна към другата стая като обезумяла котка. Другите се опитаха уж да я спрат, но всички знаеха, че не това е целта. Нека види. Нека види и мисли, че онези другите са виновни. И тя видя, и повярва и се закле. А след това просто припадна. Напълно нормално всъщност. Беше още прекалено слаба. Над нея се провеси Крис, която до сега така сладка й говореше, с ехидна усмивка.
-Добра си. - застана до нея Винс.
-Да. Джей-Джей е впечатлен.
-Разбира се. - отговори тя. - За броени минути малката Арадел стана наша повече отколкото ако майка й беше жива. Явно някои хора са по-полезни мъртви.
-Хайде стига. Сложете я да си легне. - обади се Клайд. -Юрик, днес ще спи в твоята стая, а утре ще й направим собствена.
-Щом казваш. - младото момче още не можеше да повярва, че Клео не е тук. Че повече няма да я докосва, нито пък тя него, но не тъжеше особено много защото знаеше едно - между тях нямаше чувства, само интереси.
Лезандър вдигна за пореден път русокосата и я положи на леглото. Тръгна да си ходи с все така студено изражение. На прага Крис го спря.
-Какво се мусиш? Малка лъжа. Ти си царя на илюзиите, би трябвало да ти харесва.
Той я изгледа, но не отговори. Жената се навъси заплашително.
-Ако провалиш нещо, ще те убия, Д'арвил. Ясно ли е?
-Бъди спокойна. - отвърна той, бутна ръката й и излезе.
Всички го последваха. Имаха да се разправят с един мъртвец все пак. Само Силвия не остана доволна от цялата ситуация.

Дали някой се е замислял колко неща може да ти предложи тъмнината?Анонимност, отговори, спокойствие, безвремие и най-любимото ми от всички-дезинформираност.Защото когато човек незнае какво става покрай него е спокоен.Но дали беше нормално съзнанието ми да бъде толкова пусто?Сънят бе отстъпил място на злокобна душевна тишина, като затишие пред буря.Аз и моят вътрешен глас на едно място, не ми звучеше като добра идея, беше ме страх от това какво може да ми каже.
Песента на птиците и шума на листата ми се претекоха на помощ и се събудих.
Този път стаята беше празна, като изключим стола до леглото ми и леко открехнатата врата сочещи за това, че не съм била сама през цялото време.

Чувствах се отпочинала , донякъде възстановена, а и нормалното за състоянието ми объркване също бе в наличност.На стената отсреща имаше голямо огледало, отразяващо не мен, а някакъв призрак по-скоро.Бледа, слаба и с кърваво петно от лявата страна на роклята.Косата ми беше в кошмарен вид, за това реших да се поразтършувам и да премахна визията на мъртвец.
Стаята явно бе обитавана от мъж и жена, съдейки по мъжките и женските принадлежности.В един от шкафовете намерих измачката черна туника, която ми свърши добра работа, вързах косата си на опашка и излязох.

Имах нужда от чист въздух, за това се насочих направо навън.Нямах представа колко бе часът, но къщата бе притихнала.Клоните, като дълги протягащи се ръце дирижираха мелодията на вятъра, а на един по-масивен и дебел от тях стоеше изправен висок мъж с черна до раменете коса.В ръцете си подмяташе тесте карти, а погледът му блуждаеше.Усетил присъствието ми ,съвсем леко извърна глава, огледа ме и продължи да търси своите отговори някъде в зелената шир.Застанах до него:
-Защо аз съм ви по-нужна от колкото майка ми?Защо избрахте да съживите мен, а не нея?Сигурна съм, че силите са й били в пъти по-могъщи от моите...

Има нещо приказно в големите пухкави легла.Напомнят на голям, пухкав облак, който следва всяка една извивка на гръбнака ти...просто един "удобен" другар.Нямах търпение да се гмурна в него и да се отдам на сънища, които не разбирах...но бях сигурна, че са кадри от миналото ми.Беше прохладна лятна вечер и дрехите бяха излишни, сатенените чаршафи погалиха кожата ми, затворих очи и кинолентата се завъртя.Мъж с дълга, черна коса и червени лежеше до мен в легло от рози и се кълнеше в обичта си, ненормален, цветен перко криеше женски дрехи в шкафа си и ги галеше скришом вечер...и онези сини коси, чиито очи не виждах.Все странни сънища лишени от всякакъв смисъл.И тогава ледена висулка прободе сърцето ми.Отворих очи , цялата обляна в пот неусетих как вечерта бе преминала вече в ден.Малкият Шейн седеше на прозореца и захласнато гледаше птиците..а под захласнато разбирайте-хищно:
-Толкова малък, а вече герой.-въздъхнах аз.
Нахлузих някакви къси панталони и бял топ и се запътих към вратата:
-Хайде малък, кръвожаден звяр...идвай с мен да те представя на другите и да разберем какво ще се прави днес.

Почуках решително на вратата, а глухия тропот отекна и от вътрешната страна на стаята, като мъртво ехо.Не се чуваха никакви признаци на живот, дали пък не спеше?Останах още няколко секунди така чакаща за отговор, но след като единствено тишината ме поздрави, натиснах бравата и леко открехнах вратата.Черните завеси се спускаха като демони по дължината на прозореца.Полиците по секцията зееха празни, като нечия грозна паст...единственото нещо всъщност, което ги запълваше бяха странни керамични фигури на митични същества и някоя друга книга.

Единственото движение в стаята бе тънката димна завеса със сладникав аромат на ванилия.А въпросният Юрик стоеше на един стол облечен в меко кадифе, облегнал назад глава и като дракон издишаше дима от кафявата си цигара.Видях тази гледка благодарение на няколко свещи изплезили езиците си и каращи сенките, които се образуваха по стените да танцуват като дяволи:
-Юрик?-тишина.-Съжалявам, че те безпокоя, но имам въпрос.Относно Клео...искам да знам защо е постъпила така.Но ако обичаш, искам истината...вече знам, че не е заслужавала приза "майка на годината".И ти единствения човек способен да ми отговори на този въпрос.

Мъжът стоеше с гръб към нея, гледащ през прозореца, но всъщност очите му се сблъскваха с черния плащ, който не му позволяваше да съзре през него. Той дръпна от благоухайната си цигара и издиша дима бавно и тежко.
-Защо си мислиш, че съм длъжен да отговарям на въпросите ти?
Арадел се сепна и леко ядоса. На какъв се правеше този? Напълно бе забравила, че е по-висшестоящ от нея.
-Защото ти си спал с нея, нали? - извика се ниско тя с яд в очите.
Устните на Юрик се изкривиха в ехидна усмивка, която момичето не можеше да види. Но тогава той завъртя стола си към нея и ето, че тя се разкри. Изражението му бе толкова нагло.
-Правилно. Спах с нея.
Поредната дръпка полагаща изнервяща пауза. Добре, ще отговори на догадките й. Той не обичаше Клео, о не, но тя бе жена, която можеше да накара всеки мъж да полудее. Дъщеря й нямаше нщо общо с нея.
-Знаеш ли чувал съм от нея, че си лика прилика на баща си. Слабохарактерна, заблудена мечтателка, рееща се в небесата. Нищо сериозно. Но си наследила нейната визия.
Юрик се изправи и тръгна към Арадел. Когато се озова на няколко крачки от нея се спря и протегна ръка към лицето й. Хвана един от кичурите и го остави да премине през пръстите му, докато девойката се дърпаше назад.
-Копието наподобява оригинала, но не съвсем нали? И все пак трябва да си благодарна. Макар и след години тя те намери и те взе под крилото си. Смяташе да те направи силна като нея или поне да се опита. Изгубена кауза, ако питаш мен.
Земната магьосница се намръщи. Що за своеволие имаше този млад мъж. Разбираше защо се е разбирал толкова много с майка й.
-Клео бе невероятна жена, малката. Нито ти, нито който и да е може да й стъпи на пръста. Беше пламенна, безпощадна, не щадеше средства и сили, за да постигне това, което иска. Братството коренно се промени, когато тя се появи. Заздрави се, придоби цялост, единност. Тя щеше да постигне много, да стигне далеч. Толкова далеч, че няма да се учудя ако след време управляваше цялата територия. И щеше да го постигне, ако нещата не се бяха развили по този начин.
Той се завъртя, отиде до прозореца, отметна черното перде и остави светлината да нахлуе. После се облегна на него и пак се обърна към Арадел.
-След като знаеш какво е желала, каква е била, как изобщо можеш да ме питаш защо е направила това, което е направила преди толкова години? Плановете й бяха прекалено грандиозни, малката и вие просто нямахте своето място в тях.

Докато слушах абсурдните му брътвежи, сновях из стаята като лъв затворен в клетка.Нглостта ми бе стигнала взривоопасен предел и сега всяка разменена дума бе все едно да стъпваш върху минно поле или да жунглираш с гранати.Не се харесвахме и се опитвахме да го демонстрираме било словестно или чрез езика на тялото.Бях застанала до малката кафена масичка с гръб към него:
-Не съм длъжна да стоя тук и да слушам помиите, които изливаш по мой адрес.Не ме познаваш и нямаш право на мнение или прогнози.Не съди един човек по опаковката, Юрик, защото не знаеш какво дреме отвътре и какво може да се случи, ако го събудиш.Не те заплашвам, далече съм от тази мисъл...-погледа ми се спря на кутията с цигари, погледнах към мъжа, който сега стоеше с гръб към мен и я грабнах, като я скрих в джоба си.-А сега ти пожелавам приятен ден.
Излязох от стаята, като се насочих към онази част на къщата, която Ерик ми бе показал миналата нощ.