Торнадо

Залата пригодена за елемента въздух се намира до голяма каменна тераса, подходяща също за тренировки. В залата няма прозорци заради честото им чупене от въздушните течения на учениците в миналото. И все пак тя е достатъчно светла и просторна. Ако влезете в този клас за вас ще се погрижат Кейтлин Лайт по прякор "Дете на въздуха" и Скай. Въздушните магове са открити и честни хора. Перфекционисти, директни. Ако сте ги ядосали веднага ще разберете. Ако са доволни от вас също.
Скай е спокоен и уравновесен младеж. Възлага големи надежди на учениците си, а те на него. Той се слави като най-красивият мъж в гилдията, а той държи тази слава да остане вечна и прави всичко възможно, за да изглежда добре. В повечето случаи го раздава веселяк, който не се натъжава от нищо.
Кейтлин е жизнерадостна. Привързва се към учениците си. Тя е един от най-великите въздушни магове и още от малка има таланта да лети без да използва въздушни течения, нещо с което до сега никой не може да се похвали. За нейната красота също се носят истории по цял свят, но за разлика от колегата си, тя не обръща особено внимание на това.

Скай Фин


Кейтлин Лайт

Затворих вратата след себе си с мъка. Зад тази дървена преграда остана първият ми приятел в истинския смисъл на думата. Не ми се ще да го призная, но за тези няколко дена тази малка русокоса магьосница ми влезе под кожата и за първи път изпитах процеса на истинско опознаване на чуждата душа. А нейната сякаш израсна пред очите ми в рамките на две денонощия. От нежната разчитаща на всеки, но не и на себе си красавица се превърна в нежна, но силна и нахъсана жена готова да достигне и открие лимита на възможностите си.
Вървях през коридорите и мислех как с всяка крачка се отдалечавам повече и повече от този непознат преди свят, подготвяйки се за моя собствен, в който мрака и мизерията обгръщат съзнанието. Почуках на вратата на Скай, но той не беше там. Оставаше само едно място, на което може би щеше да е.
И не се излъгах. Стигнах до тренировъчната зала на неговия вид с подходящото наименование "Торнадо" и открехнах портата. Вътре имаше малко ученици - двама, трима, а една красива девойка с розова коса ги учеше да левитират. Красивият й колега, който под слънчевите лъчи изглеждаше още по-изящен наблюдаваше напредъка им. Но някак си погледа му беше отнесен, все едно не беше в стаята, а летеше в някакъв негов вътрешен свят. Приближих се. Когато ме видя скочи от масата, на която беше седнал като опарен, но не посмя да направи нито едно излишно движение. Гледахме се с пусти погледи, незнаещи какво да си кажем. Другата учителка ни изгледа внимателно, но явно разбра, че не трябва да се намесва и се съсредоточи над уроците си.
-Здравей.... - почнах несигурно. -Аз...ще тръгвам. Нужна ми е помощта ти. Ще ме върнеш ли обратно там, от където ме взехте.
В гласа ми се четеше някаква носталгия, едва трепваща под погледа му. Да той също щеше да ми липсва, но...
-Моля те. Мога да помоля и Хейз, но...това ще е моят начин да се сбогувам.

Изненадващо Дориан се появи на вратата и се запъти към Скай.
Тя го помоли за помощ, на което нямаше как да откаже.Дори заради дръпнатото и отношение последният път, той бе длъжен да помага както на своите ученици, така и на такива от други раси.
Скай се усмихна и я дръпна към себе си като я притисна силно.Сините и коси се развяха около тях като покриха по-голямата част от бледото и лице.Момичето не знаеше явно как да реагира на този внезапен изблик на чувства, за това просто се усмихна невинно.

- Дръж се! - извика заповеднически той, навеждайки главата си към нея.
- Ама...защо? Няма ли да се телепортираме?То е лес...
Скай не искаше да и дава повече обяснения, ами се наведе и я грабна през коленете като я облегна на рамото си.Главата и стърчеше малко над неговата, а гърдите и леко се удариха в лицето му.

- Ама...ама...ама.... - викаше Дориан от изненада, когато в този момент Скай щракна с пръсти към един от огромните двукрилни прозорци на стаята и той се отвори пред тях.Няколко от учениците се спряха да видят представлението което щеше да спретне той, а колежката на Скай се усмихваше чаровно от малкото си бюро, наблюдавайки действията му.Русокосия мъж отметна глава като косата му се прибра назад и се засили към прозореца като държеше здраво Дориан с ръката си.Достигайки прозореца, той прескочи парапета с лекота и телата им се понесоха във въздуха.Тънкият глас на Дориан се разнесе из въздуха, огласяйки околията със своят писък.

Когато излязох от Музикалната стая, поех отново по коридорите. Мислех над това къде мога да оставя Шейн. Нямах правото дори да го давам на някого извън сградата, защото можеше да изчезне. Ала ако го направех тук вътре, с радост някой щеше да ме разкара заедно с малкият рошльо. Нямах голям избор над това кой да поеме грижата за тигъра.В приемната зала - никой нямаше. А и там постоянно идваха нови и нови ученици които можеха да се изплашат доста сериозно при вида на двуметровият звяр който стори пред тях. Хем щеше да им пречи, хем нямаше да има какво да яде. А както аз, така и вче някой хора от Гостилницата знаеха че когато Шейн е гладен, става опасно. Като казах гостилницата, се сетих за изобилието от храна. Да, щеше да му е приятно да бъде сред толкова храна, но щеше да му писне бързо. Поне аз ако бях тигър, на мен също щеше да ми писне да се тъпча и да спя по цял ден. Той ще иска игра, внимание, някой да го почеше по коремчето или да го погали по бялата главица. За това и в Гостилницата не ставаше. За това се качих на първия етаж където бяха всички кабинети на по-важните хора в гилдията. В дъното бе и Голямата бална зала - абсурд да бъде там! Точно за това, когато още видях вратата игнорирах това предложение на мозъка си. Останаха ми кабинетите на учителите и този на Гилдмайсторката. Там не смеех аз самият да влеза. А и след случката от снощи, ми бе забранено дори да дишам покрай този кабинет. Все пак, преминах покрай вратата. Огледах я. Дори вратата на тази жена изглеждаше апетитно. От тъмно абаносово дърво върху което бяха нанесени няколко ръце оцветителна течност. Отделно самата врата не бе от обикновенно отрязано дърво. Някой или по-скоро майстора направил я, се бе постарал да остави хубавото си име отгоре и хората които преминават покрай този кабинет да виждат какъв талант има той. Дървото бе доста дебело и в краищата на вратата бяха издълбани дълбоки улеи. Самата врата бе разделена на малки квадратни сектори които като се комбинираха с цвета от боята се получаваше един такъв доста изящен за окото ефект, който ти напомняше че пред теб имаш една голяма плочка шоколад. Дори само като гледах това произведение на изкуството срещу себе си, ми идеше да я оближа!
Шейн явно нямаше този проблем с вратите защото спокойно с разхождаше наоколо.
Любопитството ми се обади и допрях ухото си до вратата. Вътре бе тихо. Или може би, вратата бе толкова дебела че изолираше шума от стаята и не се чуваше нищо. Реших да не досаждам за това се отдръпнах няколко крачки назад.
Разгледах последните врати. Не ми оставаше нищо друго освен да се доверя на някой от учителите.
Едното място бе "Извор на живот" - там където май бяха водните магове. Абсурд да го заведа на място където всичко щеше да е във вода. Сигурно в стаята имаха огромен басейн дори в който се плацикат по цял ден и тренират гребане, плуване или там с каквото се занимават. А Шейн не обичаше водата, за това се отказах. При учителя си не можех да вляза сега защото бе твърде пиян. Е, вярно че и той си имаше заместник но не можех да бъда досаден два пъти за един ден. Ако бе утре - да...но днес не! Единственото място което виждах и ми оставаше да опитам там, бе "Торнадо".
Тръпки ме побиха като произнесох това име. Не такива като онези когато казвах "Найтмер", а по-приятни.
Нямах много време в което да се мотам с Шейн за това отидох направо пред вратата. Почуках няколко пъти но никой не ми отвори. Явно бяха заети. Но въпреки това, реших да вляза. Натиснах дръжката и... право вътре! Когато отворих вратата останах изненадан. Но, не само аз ами и двамата учители които бяха вътре. Оказаха се че са онзи хубавец Скай който обичаше да носи женски обеци и сладката му приятелка които ни заловиха пред Гостилницата с котарака. Тук май малко сгреших с избора си.

- А, извинете ме... аз май обърках стаята - опитах се да се измъкна с тези думи, обръщайки се назад. Понечих да изляза навън, ала Шейн ме избута направо в стаята. Не можех да мина през него защото рискувах да го настъпя, а не знаех каква щеше да е реакцията му. Все пак не бе малко коте, ами истински тигър който ако желаеше можеше да ме изяде като следобедна закуска.

- Не, не...остани - чух зад гърба си.
Бе мъжки глас. Явно самият Скай ( чиято фамилия не знаех... странно бе някой да се казва само Скай, въпреки че самият аз не назовавах фамилията си пред никого. Може би не си я харесваше. ) ме покани.

- А, не...не. Имам много за учене. Нали знаете... дървета, лиани...тръстики...
Започнах да бръщолевя дума след дума. От толкова притеснение че съм пак пред учителите които ме хванаха в доста голям гаф, взех да бъркам дори думите. Размахвах ръце като в рецитал около себе си, опитвайки се да обясня ситуацията.
Посегнах с ръка зад себе си и хванах дръжката на вратата. Прекрачих бавно покрай Шейн и леко открехвайки изхода от моята малка гибел се подготвих да се измъкна. Но едва преди да направя и една крачка, от нейде се зададе силен ветрец който хлопна врата зад мен. Дръпнах ръката си рязко и погледнах към учителите. И двамата стояха с усмивки срещу мен очаквайки да кажа нещо.

- Е, добре де - предадох се след като видях че нямаше измъкване - ситуацията е такава че имам проблем за който някой трябва да ми помогне. Трябва да ходя на мисия. Далечна. Чак от тук, та до Найтмер. Онзи ужасен тъмен град....или поне така съм чувал за него. А ако аз замина, трябва да взема и Шейн с мен. А не искам. Не искам, защото трябва да рискувам живота му. А той е само едно животинче което има нужда от храна и игра понякога с него. Не го заслужава. Търсех място където да го оставя и някой да се погрижи за него, но не намерих подходящото място. Реших да опитам тук, защото това бе последното място което остана. Не, не ...не искам да ви обидя с думите си. Просто...не знам дали ще искате да се занимавате с моите глупости. Знам че е голяма грижа, но няма кой да се грижи за него. И...да. Май е това всичко което исках да кажа.

Стоях виновно пред учителите като не смеех да кажа нищо повече. Исках само да ми кажат нещо. Дори да не одобрят идеята ми щях да го приема. Все пак не бяха длъжни.

Лицето на Скай грейна когато видя Аш и Шейн. Вярно, че при последната им среща малко го скастриха, но все пак младока бе симпатичен на въздушният маг. Първо, че беше приятел на Арадел, а самата тя на русият учител, второ, че въпреки всичко младока му беше забавен. Още се чудеше дали е пендьо, но бързо забрави онзи им разговор, и трето, че доста добре познаваше тигъра. Самият той вярваше, че има голям успех с животните и няма да е проблем да се погрижи за него за ден, два.
-Разбира се. Аз ще го гледам.
-Скай сигурен ли си за това? - попита сладката му колежка. - Няма ли да пречи на работата ти?
-А, не. Работата си е работа, но за забавление винаги има време.
Синеокият красавец клекна и протегна лявата си ръка. Изцъка няколко пъти със зъби и го подвика.
-Шейн, тук момче.
Звярът се зачуди за миг, после подуши въздуха и когато усети познатият му аромат на мъжа ловко изтича до него. Спря се, подуши отново пръстите му и леко ги близна, в знак на съгласие, той да се грижи за него. Учителят се усмихна, вплете пръсти в козината на главата му и леко я разроши.
-Добро момче. Искаш ли на разходка след малко? Искаш.....
После се изправи и отправи вниманието си към Аш.
-Значи ще ходиш към Найтмер. Опасно място. Внимавай, Аш. Гледай да се върнеш цял. Ако все пак имаш някакви проблеми намери...
Блондинът се спря. Всъщност какъв е смисълът да го праща при някой, като самият той не знаеше къде живее или как да бъде открита.
-Няма значение. - продължи той с лека доза носталгия може би или просто спомени. Да просто спомени бяха, нищо друго. Така си каза и с това въпроса приключи.
-Просто внимавай, друже. Ще ни е неприятно ако те загубим, нали?

- Ще се опитам да се върна цял - отвърнах като посочих тялото си отгоре до долу.
А и наистина като се замисля, трябваше да се постарая да се върна читав и готов за нови уроци. Не че бързах, но мисията можеше да си е опасна.

- Благодаря Ви за услугата г-н... Скай! Обещавам, че ще Ви донеса подаръци от този тъмен град. Ноо, не казвам какви! Изненада!
Така де. Трябваше да им се отблагодаря по някакъв начин за грижата им към котето. Ох! Трябва да спра да му казвам така. Ако някой ме чуеше, можеше да ме сметне за кръгъл идиот.
Сбогувах се с учителите и поех отново по коридорите без да го мислех много. Деня бе дълъг а утре ме чакаха още премеждия. Трябваше да поспя бързо и да се изнизвам от стаята навреме.

Промъкнах се в сградата като котка, тихо и незабележимо.Смесих се с тълпата на учениците и ми стана толкова хубаво.За миг ми се поиска да обърна посоката и да изтичам при Хейз, да му разкажа всичко, да поискам съвет, прошка, да му кажа че съм добре и още толкова много неща.Но се сдържах, не биваше да правя глупости, все пак щях да се видя с един от старите си приятели-Скай.Дали се беше променил?Дали щеше да ме изхвърли, разстроен от това че съм изоставила всички или щеяе да прояви разбиране?!Толкова много въпроси и докато терзаеха душата ми вече бях стигнала пред вратите на Торнадо.Големи и масивни сега стояха пред мен, подканвайки ме да ги отворя.Миг на колебание и посегнах към дръжката, открехнах вратата и надникнах вътре.
Беше празно, само русокосия красавец стоеше пред големия прозорец, загледан някъде в града или към някоя друга територия...До него на кълбо беше свит..Шейн.Ето го..точно там, моят верен приятел.Животинските му сетива се обадиха, че има присъствие в залата и надигна глава.Нямаше как да стоя още на прага, вече ме бе усетил, затова отворих вратата и влязох бързо вътре преди някой да ме е видял.Скай извърна глава за да види кой го е посетил, а тигъра стана и направи няколко несигурно подуши въздуха около мен.Беше като вкаменен...но веднага след това наддаде радостен рев и се хвърли върху мен.Сълзи от радост изплуваха в очите ми, стиснах го толкова здраво, но той не се възпротиви:
-Липсваше ми!-прошепнах в ухото му.-Толкова много!
Скай стоеше втренчен в мен, незнаещ какво да каже.Изправих се и тръгнах към него:
-Здравей...Незнам какво си казват стари приятели които не са се виждали от толкова време.-усмиханх се, радвах се, че го виждам.-Не си се променил изобщо.

Скай все още бе вперил погледа си в небето очаквайки неканен гост. Но, той така и не се появи. Небето бе празно от към живот. Единствено облаците се прокрадваха един след друг, гонейки се по небето.

- Къде си... - прошепна си тихо мага наблюдавайки все още небето. Но, нямаше никого.
За това реши да използва магията си за да го намери. Затвори очи и отпусна тялото си. Опита се да намери душата му някъде там навън. Но, бе празно. Луташе се сред други непознати птици летящи в небето, но не намери своята.
Последното нещо което си спомни бе как животното почукваше по прозореца, когато на него се появи мъж гол до кръста. Познаваше лицето му но бе забравил вече така странното му име. Той прогони птицата няколко пъти, но след това тя отново се връщаше там. Но последното нещо което видя не бе мъжа. Картината пред очите му бе съвсем различна. Прозореца се отвори и от там се подаде женска ръка и секунда по-късно всичко стана черно...
Вратата на кабинета се отвори рязко и някой нахълта. Скай се стресна и едва не залитна през прозореца. Изненадан от внезапното нахълтване той се изправи и остана с отворена уста. Пред него стоеше онзи малък земен маг който все още присъстваше в сърцето му. Момичето избоботи нещо под носа си, но в момента никой не я слушаше.
Скай се приближи с бързи крачки до нея и я пое в обятията си.

- Ти си ненормална! - извика и докато все още я стискаше. - Знаеш ли че всички те търсят? Бишъп се е побъркал покрай изчезването ти!
Скай се отдръпна леко и пое лицето и с две ръце. Усмихна се приятелски и добави:
- Кажи ми че се връщаш...

Още преди да съм довършила изречението си, той с бързи крачки се приближи с бързи крачки и ме пое в ръцете си.Небесните му очи ме гледаха надежда и с приятелка нежност.Той също толкова ми липсваше, ухх днес ми писна да рева:
- Кажи ми че се връщаш...-каза той с надежда.
Погледът ми помръкна, искаше ми се да му кажа, да му изкрещя в лицето че никъде няма да ходя...В една друга невъзможна реалност ми се искаше аз и Лезо да заживеем отново тук, без войни и глупости:
-Аз...не, Скай.Не мога да се върна...Тук съм да взема Шейн.
-Но защо?-попита той.-След толкова време се връщаш просто да ми кажеш, че идваш да си вземеш тигъра, без никакво обяснение.
-Дълго е за обяснение...Само мога да ти кажа, че претърпях нелеп инцидент от който изгубих паметта си.Беше отвратително, да не мога да дойда и да видя приятелите си..
-Да не можеш?Какво ти пречи?
-Аз...никой!Просто немога!Не задавай въпроси , Скай,Сега не е времето за отговори...скоро съвсем скоро.
Той въздъхна тежко:
-Как е Тес?-попитах с нотка на вина в гласа.-Ами Аш?Всички добре ли са?

Скай се отдръпна малко и я огледа хубаво отново.
-Тес? Да, добре е. Държи се. В последно време не се засичаме много. Доста работа му се струпа. Може би сам си я намира, за да....Няма значение. Добре е. Колкото до Аш - самият той ми повери Шейн докато отсъства. И него го пратиха по работа. Добре се грижеше за тигърът ти. Може прекалено добре. - каза с лека досада при спомена как бяха обърнали столовата с краката нагоре, защото някой беше забравил да нахрани котето си на време.
-Всички са добре, Ари. Но липсата ти си личи. Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш.
-Не. Но все пак не мога.
Той въздъхна повторно.
-Поне ми кажи как си. Нямаш някакви проблеми, нали? Не си се забъркала в неприятности. Защото ако е така лесно ще ги решим. Само кажи.

Стоях и го гледах, попивах всяка една негова дума.Значи Тес беше добре, това беше хубаво, нали?Сигурно вече ме бе забравил и по-добре за него:
-Поне ми кажи как си. Нямаш някакви проблеми, нали? Не си се забъркала в неприятности. Защото ако е така лесно ще ги решим. Само кажи.-каза той и бе толкова сигурен в думите си, че за миг ми се искаше да повярвам.
Клекнах до Шейн и започнах да го милвам.Беше толкова щастлив, че ме вижда:
-Добре съм...грижат се добре за мен там където съм.Но не мога да ти кажа къде се намирам..-казах като усетих, че звучи доста подозрително.-Не мога, защото..няма да разбереш къде се намира.При роднини съм.Продължавам да се тренирам и уча..понякога всички ми липсвате толкова много.-погледнах нагоре към него.
Времето се нижеше като огърлица и не биваше да се бавя понеже знаех, че щяха да ме последват ако не се върна на време:
-Не мога да остана за дълго..Казах, че няма да се бавя и ще се притеснят.Обещавам, че скоро ще се видим отново, пак ще дойда!Но...ако сметнеш за добре по-добре не казвай на другите, че си ме виждал.
Вдигнах се от земята и го прегърнах топло:
-Време е да тръгвам!Хайде Шейн..
Тигъра се изправи да ме последва, но се обърна към Скай сякаш и той се сбогуваше само с поглед.Малко преди да изляза се сетих за думите на До:
-И Скай..?
-Да?
-Дориан каза да ти предам, че съжалява...Ти наистина си специален за нея, не и се сърди!

Скай се засмя и се приближи до нея. Облегна се на вратата и я погледна в очите.

- Те специалните неща обикновено са само за еднократна употреба. После ги хвърляш или оставяш в шкафа си забравени... Хайде, сега да те няма от тук, преди някой да те е видял!
Последното което направи преди да се прибере в кабинета си, бе да плесне малкия маг по дупето и да я отпрати заедно с тигъра. Вярно че Аш се грижеше за него, но все пак Арадел си бе в правото. Той бе нейно притежание и можеше да го вземе когато си поиска.
Скай се върна в кабинета си и отново се отправи към прозореца. Прекрачи през прага му, настани се удобно и облегна гръб в единия му край. Погледна към небето и се засмя за пореден път.

- Специален, а? Ще видим...

Пет минути? Даже нямах намерение да чакам и две. Вече бях сложил дрехите си и трябваше да излизам.
- Аз изчезвам, а ти си се оправяй за урока, че този път не искам да ме запалят отново.
Не изчаках и секунда повече и се втурнах право по коридорите. Измъкнах се толкова бързо, със същата скорост с която тя се хвърли в банята, без да я усетя кога стана от леглото.
Когато стигнах до заветната стая, където трябваше да видя Шейн, бях доста задъхан. Ранното тичане по коридорите не ми се стори добро и доста бързо се изморих. Почуках няколко пъти, но никой не ми отвори. Долепих ухо до вратата, а отвътре се чуваше непознат шум. Определено не приличаше на ръмженето на тигър, нито пък на вой от гърлото на животно, което малко ме притесни.
Открехнах вратата и влязох направо вътре. И, какво да видя! Учителя, подхванал някакво хлапе пред него и го учи на някакви магически неща. Отстрани изглеждаше че бяха попаднали в снежна виелица, само че тук снега липсваше. Единствено се усещаше вятъра и лично аз виждах ефекта от него. Русолявите коси на Скай се мятаха във всички посоки подхващани от вятъра, който се образуваше около тях.
- Ехооо! - провикнах се, но никой не ме отрази. Поех си дълбоко въздух и опитах втори път - Скайййййййй!
Пак нищо. Мамка му...тук беше ужасно!
Тръгнах към двамата магове и застанах на няколко метра от тях. Бях толкова близо, че вятъра започна да удря и моето лице, като караше бузите ми да се издуват.
- Добро утрооооо! - а, май някой ме видя, след като се провикнах за последен път - Дойдох да взема тигърааа!
Гърлото ме заболя да крещя. Надявах се да спрат по-скоро за да може да се разберем по нормален начин, а не да крещим все едно сме в планината.

Скай до толкова се бе захласнал в обучението, че дори не забеляза кога зеленокосия му приятел се бе промъкнал.Вятъра свистеше в ушите му и той не чуваше почти нищо.Чак когато Аш бе на метър от него и се изкрещя:
- Добро утрооооо! -гласа му се раздираше.
Въздушния маг се обърна към него и се ухили широко, радваше се да го види, но следващите думи на приятеля му му приседнаха в гърлото:
-Дойдох да взема тигърааа!-все така крещеше той.
Блондина се обърна към ученика си и го помоли любезно да приключат засега:
-Добре се справяш, моето момче...следващия път ако успееш да вкараш и снежинките ще е добре.Сега отиди да хапнеш..айде.-набързо го отпрати той, докато момчето се озърташе слисано.
Скай затвори вратата след него и се облегна на нея:
-Аш, приятелю!От кога не съм те виждал, хе хее!-започна да овърта той.
Но нашия герой можеше да е всякакъв, но не и глупав:
-Хайде, Скай...чу ме много добре!Дойдох за Шейн.
Мъжът започна бавно да крачи към него, като премисляше внимателно следващите си думи:
-Ами виж сега..-поде той.-Той не е тук...
-Как така?Да не си го изгубил?Господи, да не се е удавил?-панира се магът, като си припомни снощния сън.
-Нее, не, добре си е!-започна да маха с ръце Скай.-Истината е, че Арадел дойде и си го взе...
-Моля?И ти и го даде просто ей така?
-Нямах друг избор, Аш.В правото си е, той все пак е нейн..Но, моля те не споменавай, че е идвала.Мисля, че си е навлякла някакви проблеми, не искаше да ми сподели, но така усещам.Нали ще си мълчиш?

Размахах ръце около главата си в недоумение. Малката разпоретина беше дошла и си бе взела тигъра. Взела си го е? Ами, добре. Да си го гледа, тогава! Другия път, като го видя изоставен, измършавял или в покрайнините на сградата, няма и да го погледна даже. От инат! После, на нейната съвест да лежи, а не на моята.

- Ааа, да! Ще мълча, разбира се. Все ми е тая, какви си ги е надробила. Като не иска да стои тук, да ходи там...там...абе, там където е отишла. На майната си!
Ядосах се бе! Наистина! За това ли трябваше да се разкарвам цял ден? Предпочитах да си спя още няколко часа, после да се събудя и сладко да отида да похапна. Ама то, какво стана "иди виж тигъра на Арадел". На баба и...!
- Ааа! - извиках и се врътнах като сърдито момиченце, право през изхода.
Дойде ми чудесна идея, как да ми мине яда. Не, няма да ям. Идеята ми бе такава, че щях да си направя малка разходка без да казвам на никой.
До колкото си спомням Скай ми каза нещо зад гърба, но не го отразих. Явно и той е същият безотговорник като онази малката.

Зед вървеше из "улиците". Търсеше къде да го вземат еднорозите, е стаята където се предполагаше че ще учи. Ако изобщо днес щеше да учи, разбира се.
Разхождаше се, и си подсвиркваше. Живота бе... хубав. Щеше да учи. Щеше да се издигне. Щеше... да забрави?
Но какво да забрави? Яроста си която изпитваше към некромансърите? Всичките дни в онази забравена от бога кула край Скайфол? Всичките им "подобрения"?
Апф. Не, спри. Спри да мислиш за това. Да... мисли за въздуха. За това как ще станеш негов господар. Как ще го използваш, за своите цели. Добри или лоши. И... как ще намериш и избиеш всяко едно от ония копелета. Но не, смърта ще е прекалено малка за тях. Щяха да се гърчат. Да се мъчат. Да молят за прошка, докато малкото останал им живот се изцеди от разбитите им тела. Те щяха да познаят БОЛКАТА!
С такива мисли, момчето стигна до входа на академията. Или каквото бе там. Пазача на входа стоеше, изглеждайки отегчен до смърт.
Изтривайки всички мисли за смърт, убийства и кръв, Зед сложи на лицето си приветлива усмивка и се приближи към него.
- Хей, здравейте - започна той - Аз съм нов ученик и... чудех се, дали можете да ми кажете къде се намира тренировъчната сграда за въздушните магове.
Мъжа го огледа. Вероятно преценяваше дали го бе виждал преди. Вдигайки рамене, той посочи към една от сградите, на която бе нарисувано торнадо.
- Отиди ей там. На входа ще те насочат към нужната стая.
- Благодаря.
Продължавайки да си подсвирква, той стигна до посочената сграда. Изненадващо бързо. Преди дори да каже и думичка, на входа му казаха "Стая 205, на втория етаж".
Отвръщайки с кимване, той продължи нагоре. Когато стигна нужната врата, той влезе без да почука. И там бяха, двамата учители които го бяха приели. Зед отвори уста, да каже нещо, но я затвори. И просто се поклони, като рицар. На едно коляно, с ръка до сърцето. Изчака 20 секунди, след което вдигна глава...

Добре, истината е, че това интро направи впечатление на учителите. Или поне на единия от тях. Лайт се почувства някак си поласкана от този рицарски жест и почти не се изкикоти като малко момиче. Колкото до Скай, е, всички си го познаваме, на него му стана смешно, но от префърцунеността, с която влезе новака. И все пак не смяташе да го иронизира все още.
-Ооо, мой човек, как е? - поздрави го той. -Зед беше нали?
-Да! И добре съм, предполагам.
-Предполагаш? Как така предполагаш? Или си добре или не си!
-Скай, не бъди толкова строг с момчето.
Русокосия красавец се обърна към колежката си, която се опитваше да си докара строго изражение и това, че не успяваше само засили усмивката му.
-Хаха, добре де, няма повече. Е, да почваме тогава, а?
-Какво ще кажеш да направим онази тренировка? Специалната?
Мъжът се замисли за момент, но в крайна сметка реши, че това е много добър вариант.
-Защо пък да не? Ей, Виви...
Едно момиче, което до преди малко бе на мястото на Зед и сега си почиваше на голямата тераса дотърча като пъргава калинка, веднъж щом чу името си от любимият си учител. Застана като редник пред него, само където не козирува.
-Да, господине!
-Направи ми услуга, става ли?
-За вас винаги господине.
-За вас винаги господине! - изимитира я иронично Кейт, прихвайки в бурен смях, който зарази и останалите, дори Блекуинд.
-Ще отидеш ли до останалите зали? Доведи ми по един маг от всеки елемент. Нека са новаци.
-Разбира се.
Момичето се поклони и изчезна като дим, ентусиазирана, че ще бъде полезна на хубавеца.
-А каква е тази специална тренировка, ако смея да попитам.
-Ще видиш, момчето ми. О, извинявай, забравих, че не обичаш да те наричат така. На колко беше отново?
-На двайсет и пет.
-Брей, че си голям...
В този момент Зед разбра едно. Беше се озовал под крилото на възможно най-лудите глави тук. Жизнерадостни, свободолюбиви и весели. И честно казано това му хареса.

/Така, чакаме определено включване/

Ейс изобщо си нямаше представа какво се случваше. В първия момент адреналинът му се повиши до такава степен, че сигурно щеше да подпали цялата зала с огньовете си. В този момент влезе някакво момиченце. Наистина беше сладка. Единственото, което обаче чу от нея беше "специална тренировка". Тези думи му се забиха в главата. Какво ли означаваше това. Обучение за напреднали, или научаване на някоя специална магия? На лицето на момчето се появи отново онази широка усмивка, която го правеше толкова чаровен. В следващия момент чу кикотенето от страна на двамата ментори. Защо ли се смееха? Момчето си нямаше представа. Дали пък това не беше някаква лиготия, която само щеше да загуби времето на момчето? Ако беше така, той много щеше да се ядоса. Тъкмо се беше разгорещил, след което изгасил и отново възпламенил. Нямаше да позволи някакви идиотщини да го разсейват точно така. Въпреки това реши да не се разправя ами тръгна след момичето. Погледите на двамата се срещнаха, като студеният поглед на момчето смрази кръвта й. Въпреки, че в очите му бушуваше огън, Ейс можеше да гледа много студено. Веднага му стана ясно, че няма какво да разбере от това момиче. Тя беше безполезна за него. Единственото, което можеше да направи е да я последва, а когато стигнеше в залата на пита този "Г-н Скай" какво представлява тренировката. Разбира се, младежът можеше да се заблуждава с мислите си, но наскоро научи, че не трябва да си прави прибързани изводи за нищо. Доста нагледно му беше показано. Когато най-накрая стигнаха до помещението, момчето понамести шапката си и влезе в залата, вкарвайки студения си поглед в действие. Спря се на прага на помещението и се огледа. Преброи присъстващите, преценявайки ги на пръв поглед. В този момент спря погледа си на един индивид. Та това беше съквартирантът му. Дали знаеше, че Ейс му е съквартирант? По-добре беше за сега да не се обажда. Ако не знаеше, още по-добре.
-Добреее, защо прекъснахте тренировката ми и ме извикахте тук?- попита със силно раздразнен глас момчето.

Първото нещо, което трябва да подчертаем бе, че Скай можеше да изглежда като шматка от най-висок калибър, но той бе един от най-силните представители на гилдията, а и на цялото общество и въпреки, че се държеше разхайтено, постоянно се усмихваше и бе изкусен женкар, на който почти всяка втора се лепваше, не обичаше някой да му държи тон. Особено някой, който е нива под него и явно не си знае мястото. Изглежда момчето бе силно раздразнено и имайки предвид от къде идва, бе почти сигурен, че буйната му колежка е виновница за лошото му настроение, но това не беше, подчертавам не беше негова работа и душевните му терзания не го касаеха.
Застанал зад гърба му, блондинът постави длан на рамото му, а когато Ейс се обърна видя, че пред погледа му се е образувал буквално и преносно буреносен облак. Русите кичури посипваха челото му, а усмивката му бе изкривена злорадо, като на ожаднял вампир.
-Как си градски? - попита го той и момчето изтръпна.
До толкова, че се отмести на няколко крачки отдалечавайки се от взривоопасната му аура, а уж той е огнен елементалист.
-А вие сте?
-Казвам се Скай.
Значи това е господин Скай. Определено не приличаше на господин, дори ни най-малко. Не мжоеше да не си зададе въпроса как толкова млади хора, все още недостигнали тридесетте са се издигнали на такова високо стъпало. Отговорът бе само един - несъразмерен за нормалното талант. Дарба, която може да бъде спусната само от горе. Такава, каквато не може да бъде достигната само с всекидневен труд. Тази не се научаваше, ти се раждаш с нея и остава само да я шлифоваш.
В следващите минути през врата преминаха и още двама новобранци - едно момче и едно момиче, но тъй като не са важни, не е нужно да ви описвам външният им вид. Това само би ни забавило. Когато всички се събраха, красивата розавокоса предводителка на въздушните магове застана по средата на залата, прочисти гърлото си и заговори на всеослушание.
-Така, всеки един от вас е извикан тук за нещо по-различно от обичайните ви тренировки. Събрали сме по един новоприет от всеки елемент. И днес ще се научите как различните елементи могат да си помагат, да служат един на друг и да се допълват. С други думи, ще се учим да работим в екип.
Младоците се спогледаха всеки учуден в собствените си въпроси, докато момчето, което притежаваше земна сила не събра достатъчно кураж да си отвори устата.
-Искате да кажете, че ще се бием един срещу друг?
-Да...по двойки. Кажете ми от четирите стихии кои вървят ръка за ръка. Зед?
-Ами.... - чернокосият се замисли за момент, но колкото и да го обмисляше стигаше все до едно и също заключение, което му се виждаше достатъчно правдоподобно. -Вятърът върви с огъня.
-Точно така! Затова ти и...
-Ейс!
-Ейс, застанете от едната страна и се подгответе. Вие ще работите заедно. Колкото до вас - обърна се към останалите жената - земята не може без вода, която да я напоява, така че вие ще сте другия отбор. Искам вие да атакувате първи. Измислете стратегия, какво според вас би причинило най-големи щети срещу противниците ви и го използвайте. От вас, момчета, се изисква да се спасите по възможно най-умния и добър начин. И пак казвам - работейки заедно, а не по отделно.
-Спокойно слънце. - намеси се и русокосия преподавател - Ако не слушат, ще ги държа изкъсо. Чухте дамата, започвайте!
Непознатите почнаха да си шушукат и обмислят стратегията си, докато явно най-накрая достигнаха до консенсус. В крайна сметка, младежът избълва от дланите си достатъчно голямо количество пясък, че да залее телата им, а съотборницата му изля литри вода върху му. От смесицата се образува еднородна каша или с друга дума, лавина от кал, която се бе насочила право към нашите герои и те трябваше да реагират навреме преди да бъдат затрупани от опонентите си. Въпросът тук бе, дали щяха да се сработят или да се провалят по отборно му!

/Разберете се кой ще пише, как ще се пише. По отделно или единия от името на двама ви. Абе общо взето оправяйте се, искам опит за защита. Резултата оставяте на мен. Приятна игра, момчета :Д/

Определено Ейс го побиха тръпки от учителя тук. Държеше се странно. Самият му характер беше странен и притесняваше момчето. Въпреки това, той преглътна и престъпи една крачка напред, вглеждайки се в очите на тукашния даскал. Без да казва каквото и да било повече той застана в центъра на залата, където щеше да се проведе битката. Попитаха момчето от неговата стая кои елементи си подхождат. Преди Зед да е успял да изрече мисълта си, Ейс вече се беше съблякъл горнището, а усмивката му беше широка, стигайки чак до ушите. нямаше търпение битката да започне. От кога чакаше този момент. Битка, възможност да покаже уменията си в напечена ситуация. Ученето на техники беше едно, там можеше да си най-добрият, но ако не струваше, когато ставаше въпрос за битки, тогава какъв беше смисълът. Двойките застанаха едни срещу други. Противниковата двойка започна с атака. Все пак те имаха време да се наговорят как да атакуват, а нашите приятели нямаха представа каква атака ги очаква. Въпреки това, сега трябва да измислят нещо за секунди, ако не искаха да бъдат пометени от лавината. Усмивката от лицето на Ейс не се махаше, даже напротив. Тялото на огнения маг се зачерви, започнаха да излизат пари от него и в следващия момент се възпламени целия. От главата до петите цялото му тяло гореше. Всеки, който се доближеше до него, щеше да бъде жестоко изгорян. Огненият магьосник се обърна към своя съотборник и извика:
- Усили атаките ми! - това беше напълно достатъчно. Явно вятърният маг не се нуждаеше от повече думи, за да разбере идеята на момчето. Това беше хубаво. Нямаха повече време за губене. Трябваше да действат бързо. Ейс засили ръцете си назад, след което ги впусна напред, опитвайки се да освободи още по-голямо количество енергия през ръцете си, толкова голямо, че да може да насочи огньовете си право към лавината. Събралата се в стомаха му магическа енергия започна да се стича по ръцете му, а след това при голямо налягане тя беше освобождавана. Така огнените мълнии щяха да достигнат лавината, но в този им вид нямаше да са достатъчно. Зед обаче си знаеше работата. Без да се бави, щом огнената стихия на Ейс се изстреля той също остави магическата си сила да потече през него, след което с замах отприщи, събрания около него въздух в посока към огньовете на Ейс. Така тяхната сила беше увеличена многократно. Цялата идея беше да се използва огъня, за да изпари водата, попила в пясъка и по този начин да се намали неговата маса, която правеше лавината толкова страшна. От друга страна вятърният бууст служеше не само за усилване на огньовете. Ударната сила на вятъра възпираше скоростта на вълната, която даваше повече време за действие на двете момчето, а също така разрушаваше лавината, откъсвайки малки парченца от нея с всеки удар. Нямаше нужда да си казват, че само това действие нямаше да бъде достатъчно, за да бъде спряна тази лавина. Точно заради това те предприеха следната стратегия. И двамата в един глас отскачаха с по няколко метра назад, след което цялата атака се провеждаше отначало, след което отново следваше отскок. Това действие се повтаряше, докато лавината не спреше напълно и не се дадеше възможност на двете момчета да покажат техните възможности за нападение.

Всъщност проблемът можеше да се реши много по-лесно и умело. Разковничето се криеше само в една дума, която щеше да отвори въображението - Физика. Всичко се свеждаше до физиката, но явно нашите герои не бяха от най-четящите, или пък адреналинът замъгляваше мозъците им и пречеше на развоя им. Сега се питате какво имам предвид? Много просто. Срещу тях се изправяше кал, а те разполагаха с огън. Когато калта бъде обгорена тя се втвърдява и рони. Процесът на глината, така да го наречем. Но вместо да използват този така прост природен закон, те тръгнаха по дългият трънлив път на отбоя. Пламъците на Ейс достигаха доста бегло към пясъчната част на лавината, защото се бяха концентрирали във водните молекули, които съдържаше. Колкото до Зед, той го подпомагаше подобаващо и удряше едно рамо, което допълнително засилваше пламъците. Не казвам, че идеята им не бе изобретателна, но можеха да си спестят много труд. И все пак, те си бяха ентусиасти и нямаше да се откажат. Пристъпвайки назад, бълваха енергията си върху противниковата, която малко по малко се разпръсваше на различни страни. Както Мойсей е разделил червено море, така и двамата разделяха вълната, а мокрите песъчинки се забиваха по стените, стигаха чак до терасата, дори окаляха телата на двамата предводители.
-Брех...пуст му късмет. - изруга Скай, когато видя любимото си бяло манто посипано с множество пръски.
Щеше да се наложи да го дава на химическо чистене. А така си го обичаше. Но това е друг въпрос. Въпреки, че бяха една идея недоволни от мръсотията сипеща се върху им, те не сваляха очи от двете двойки, от които никой не изкласяваше.
-Добре се справят. - прошепна му Кейт наблюдавайки случващото се.
-Абе може и по-добре, ама пак става. Отбоя на момчетата не е лош, но ми е интересно как ще атакуват. Този Ейс...бива си го.
-Ако Джейн го тормози няма друг избор.
-Хаха, права си.
-Какво мислиш за Блекуинд?
-Личи си, че има талант, само че му липсва контрол. Това ще е първото, на което ще наблегнем по време на индивидуалните уроци.
-Съгласна съм! Не трябва случката от вчера да се повтаря.
Колегите продължиха да следят събитията и тъй като героите ни се бяха съсредоточили в защитата, вместо в централното нападение, русокосия учител се провикна така, че думите да стигнат до ушите им.
-Хайде, размърдайте се малко.
Разбраха, че не могат вечно да са в това състояние и той е прав. Трябваше да действат. Сякаш дали си мисловен сигнал, те засилиха енергиите си, избутвайки още повече лавината на противниците си, давайки си шанс за фронтална атака. Само трябваше да решат каква да е тя, колко ще е подходяща и дали ще им се получи. Нямаха много време, но за сега късметът и опита бе на тяхна страна.

/Момчета време е за атака, за сега се справяте добре. И тъй като първият пост бе от Кънев, сега е ред на Минчев да пише. Искам атаката да е под формата на опит, после нагласяш Зарът на Късмет и на 1. Ако се падне четно атаката ви е успешна, ако е нечетно....е....ще видим какво ще стане. Успех!/

-Хайде, размърдайте се малко.
Това бяха думите, които Зед очакваше. Време беше за атака! Проблема бе, как да я "изиграят". Нямаха време, за никакви съвещания, голяма маса с карта и всички онези глупости, които хората свързваха със статегията.
Въздуха около мага се завъртя във вихрушка. Бе като мехур около него, като кълбо от смърт. Стига да бъде контролирано и насочено правилно разбира се.
Досега, нашите герои бяха рамо до рамо. Сега, с едно кимване двамата се разделиха, и заеха позиции.
Стихията, която Зед контролираше (до някъде) изпищя, като ранен звяр и полетя към противниците му. Целейки се в краката им, опитващ се да ги препъне (като по този начин те изгубят равновесие) момчето хвърляше вълна след вълна. Не много силни, но достатъчни за да накарат противниците му да се замислят.
Ейс, който изглежда бе схванал какво се иска от него се промъкваше от другата страна.
Вълните се блъснаха... И не, направиха кой знае какво. Но свършиха работа като примамка. Двамата магьосници срещу тях, игнорираха огнения маг придвижващ се към тях (което бе огромна, огромна грешка!) и се съсредоточиха над Зед.
Тера мага, онзи с неизвестното име, започна да призовава пясък.
А не, мой човек. Знаем го тоя номер. Една вълна, полетя към тях, целейки се в пясъка. Ейс инстиктивно затвори очи, и приклекна.
С усмивка, Зед, наблюдаваше как пясъка влиза навсякъде. Вятъра който той бе призовал отвя всички песъчинки право в лицата на враговете им.
Те примигваха, и псуваха шумно. Въздушния маг, изправен, горд и непоколебим бе доволен. Не бе това, което планираше но свърши работа, нали?
- Ейс, сега! - извика той, и пусна една вълна. От онези, гигантските. Най-голямата която успя.
Огнения маг, окопитил се от изненадата тичаше към противниците си. Деляха го няколко метра, от перфектната позиция, и той ги измина на един дъх.
Естествено, противниците се бяха справили с малкото неудобство, което Зед им бе причинил, но беше вече късно.
Ейс бе на мястото си, и бе насочил всяка от ръцете си към целите. Бързо, съсредоточи силата си в тях и рязко, почти грубо освободи огън, който се насочи към всеки маговете.
Въздушния маг, веднага изстреля струя от въздух, която се преплете с огъня и го накара да забушува като истински пожар.
Преплетени заедно, те не можеха да бъдат спрени! Или можеха...?

The member 'Зед Блекуинд' has done the following action : Зар

'Късмет' : 10

Защитата произлиза от атаката, а атаката произлиза от защитата, едното поражда другото, заражда го и го проявява. Това, че процесът е започнал, не означава, че той ще се прояви изцяло, може да бъде прекъснат, да се промени, или да се върне обратно. Всичко зависи от ситуацията, дистанцията, натиска, тайминга, усета, баланса и бойния дух.
Идеята на двамата младоци се оказа по-успешна отколкото някой предполагаше. Огънят изби от ръцете на Ейс, който подплатен от магията на другаря му, направо придоби впечатляващи размери. Насочил се право към опонентите, първото чувство, което се прокрадна в техните души бе страх. Страх, че са изгубили битката и още повече, че ще изгубят и живота си. Момичето веднага се впусна да контраатакува, изливайки водата си върху огнената стихия, но колкото и да се опитваше не можеше да я спре. Отстъпвайки крачка по крачка, тя и съотборника й се надяваха да имат късмета да се измъкнат от напечената ситуация, но той не им се усмихна. И тъкмо когато телата им щяха да бъдат обгорени застрашително, една огромна струя вятър, идваща странично от нападението, изби огнената вълна и я отмести, забивайки я чак в срещуположната стена. Младежите до един се обърнаха настрани и видяха Скай, който бе придобил намръщено изражение, свил длани една до друга, около които все още се въртяха малки въздушни течения.
-Не забравяйте, че това е приятелска битка. Не искам смъртни случаи.
Може би наистина попрекалиха. Ако русокосия не се бе намесил, двамата сигурно сега щяха да лежат на пода изпепелени, а те щяха да се чудят как да обяснят два трупа по средата на залата им. Но да, истината е, че Скай и Кейт бяха впечатлени, поне малко. Нищо обаче не свършва там, където е започнало. Въпреки, че не трябваше да се елиминират едни други, спаринга все още имаше потенциал за развитие и учениците щяха да се възползват от него. Противоположния отбор, възвърнал си концентрацията и спокойствието, реши да нападне за втори път, сега наблягайки на земната сила. Момчето изпъна ръце и от кожата на дланите му почнаха да се изстрелват множество дървени копия, всяко дълго не повече от десет сантиметра. Тънки, заострени в края, представляваха мини колове, които ако те промушат, могат да доведат до сериозни поражения. И въпреки, че се стараеше да не ги хвърля по важни за живота органи, като сърце, дробове и глава, все пак можеше да разкъса и нарани телата им така, че после поне две седмици да прекарат на легло. Наистина хубава атака, но малко в разрез с правилата, защото младежът пропусна една малка подробност - работа в екип. Може би просто толкова искаше да си го върне на маговете, че насъбра известна доза злоба в себе си и действа импулсивно. Нещо, което според мен щеше да му коства победата.

/Момчета, който иска да отговаря. Опишете успешна защита, а после атака под формата на опит./

На лицето на Ейс имаше огромна усмивка. Знаеше, че обединената им атака е толкова силна, че никой от тях нямаше да може да е възпре по индивидуално. И тъй като и двамата бяха в паника се опитаха да направят точно това. След като не проработи, младежът знаеше, че битката е приключила. Нямаше какво да направят противниковата двойка. В този момент силна струя въздух отнесе атаката им, пращайки я в съвсем различна посока. Това определено не беше съотборника му. Той нямаше силата да направи това. Тогава оставаше само един вариант. Беше онзи даскал, където се правеше на отворен. Точно той каза:
-Не забравяйте, че това е приятелска битка. Не искам смъртни случаи. - Ейс само изцъка с език и отново се обърна към противниците си. Какъв резултат щеше да има тази битка, ако не се биеха сериозно. Никой нямаше да ги жали в истински двубой. Момчето нямаше намерение да сдържа силата си повече, от това, което правеше сега. Противниците останаха един срещу друг. Май сега беше ред на противникът да напада, затова момчето се стърпя да не ги нападне отново. Ейс гледаше земния маг в очите с подла усмивка, която сякаш му казваше "СЛАБАК, слабак, слабак". Земният юзър не се стърпя и ето, че направи грешка, която щеше да му коства битката. Реши да атакува сам и двамата си противници и то в момент на слабост. При други обстоятелства тази силна атака би могла да се получи, но сега когато и двамата очакваха нападението му не биваше да го прави. Горящото тяло на Ейс пламна още по-силно. Щеше да изпепели този слабак. Ако одеве беше разделил силата си наполовина, за да може да атакува и двамата, то сега не се налагаше да го прави. Щеше да стовари цялата си сила върху земния юзър. Щом одеве се намеси този Скай, на младежът не му се мислеше какво щеше да стане сега. В този момент момчето усети, че Зед не изоставаше по назад. Той вече също беше започнал да събира силата си. Тогава и двамата, без да казват каквото и да било, едновременно освободиха огромното количество магическа сила, което бяха събрали.И двамата бяха образували силен поток от магия. Ейс изпрати цялата си огнена стихия към земния под формата на голяма струя, а Зед направи същото със своя вятър. Двете стихии се обединиха, започвайки да се въртят спираловидно като близнаци, обединявайки в нещо много по-силно от когато и да било до сега. Атаката им премина без никакъв проблем през дървените копия, изпепелявайки ги на мига и не оставяйки нито прашинка от тях. Без да намаля силата си атаката им продължи към земния юзър унищожителна сила. Изненадан, че неговата атака беше така лесно унищожена и ужасен от страх, който го беше обсебил от атаката им, едва ли щеше да избегне атаката. Ейс наблюдаваше с периферията на окото си водния юзър за всеки случай, за да е сигурен, че нямаше да получи изненадваща атака от нейна страна.