Торнадо

First topic message reminder :

Залата пригодена за елемента въздух се намира до голяма каменна тераса, подходяща също за тренировки. В залата няма прозорци заради честото им чупене от въздушните течения на учениците в миналото. И все пак тя е достатъчно светла и просторна. Ако влезете в този клас за вас ще се погрижат Кейтлин Лайт по прякор "Дете на въздуха" и Скай. Въздушните магове са открити и честни хора. Перфекционисти, директни. Ако сте ги ядосали веднага ще разберете. Ако са доволни от вас също.
Скай е спокоен и уравновесен младеж. Възлага големи надежди на учениците си, а те на него. Той се слави като най-красивият мъж в гилдията, а той държи тази слава да остане вечна и прави всичко възможно, за да изглежда добре. В повечето случаи го раздава веселяк, който не се натъжава от нищо.
Кейтлин е жизнерадостна. Привързва се към учениците си. Тя е един от най-великите въздушни магове и още от малка има таланта да лети без да използва въздушни течения, нещо с което до сега никой не може да се похвали. За нейната красота също се носят истории по цял свят, но за разлика от колегата си, тя не обръща особено внимание на това.

Скай Фин


Кейтлин Лайт

А вятъра ги докара до първоизточника си или по-точно до залата за неговото опознаване и контрол. Преминавайки през коридори, стълбища и още коридори, те се озоваха на втория етаж, пребродвайки поредният участък, който щеше да ги откара един бог знае къде.
Вратата на зала Торнадо бе широко отворена и Ив не можа да не чуе бурните викове идващи оттам. По принцип това не беше нещо необичайно, но по инерция, имайки предвид, че е гилдмайстор, когато минаха покрай вратата тя хвърли един друг поглед към вътрешността й. Това, което видя обаче я накара да спре в крачката си и да се застопори на място. Аш почти не се удари в гърба й, едва на милиметри зад нея.
-Какво има?
-Виж ги!
Младият мъж погледна по въпросната посока и стана свидетел на една нова за него и доста интересна гледка. В залата стояха както винаги Скай и сладката Кейт, която толкова уважаваше. Но освен тях имаше още четирима, две млади момчета, недостигнали двайсете си години, едно момиче, около тяхната възраст и още един малко по-голям, но явно също толкова неопитен. Интересното в цялата ситуация бе, че четиримата, разделени по отбори се нападаха едни други. Аш бързо проследи процеса на събитията и стигна до заключението, че земята и водата бяха сложени в едно, а въздуха и огънят в друго.
-Добро съчетание. - констатира зеленокосия, а възлюбената му кимна.
-Доста добро. Скай си разбира от работата. Да понаблюдаваме.
-Съгласен!
Уви, никой друг не усети присъствието им. Никой освен учителите, които веднъж видели предводителката си замръзнаха на място и не смееха да помръднат. Не от страх, макар че трябваше, а от респекта, който изпитваха към тази жена. До толкова се кротнаха, че дори не се намесиха, когато Зед и Ейс за втори път почти да убият опонентите си. И тъкмо когато бяха сигурни, че този път са ги приклещили, без изобщо да се замислят какви невъзвратими щети могат да нанесат, струята им изведнъж изчезна. Не беше отместена от никой, нито отблъсната. Тя просто се изпари, като че някой просто я всмука в себе си. Момчетата останаха като препарирани, облещени срещу си, а същото можеше да се каже и за опонентите им. След известно време, в което асимилираха случилото се, всички в куп се обърнаха към вратата и видяха и причината за изчезващата им магия. На прага стоеше изправена Ив Севентийл, гилдмайсторът, предводителят, жената, контролираше всичко тук, с лека усмивка и едва едва протегнати напред пръсти, съвсем леко скатани до хълбока й. Изглежда именно тя бе абсорбирала магията им в себе си, но интересното бе, че не направи това с едната, а с двете. И тъй като противниците знаеха коя е тя, побързаха да наведат почтително глава и да забравят за битката си.
-Г-жо Севентийл. - поздравиха те послушно като войници.
Момичето, което забеляза, че двамата идиоти, поне за нея, не последваха примера им, се озъби и прошушна така, че да я чуят.
-Поклонете се глупаци, това е лидерката - Ив Севентийл, най-силната жена в държавата, владее и петте елемента.
-Не е нужно да ме представяш. - взе думата самата блондинка и премина прага на залата.
Огледа положението и застопори погледа си върху двамата учителя.
-Интересна тактика сте измислили.
-Нали? - ухили се Скай и отиде при тях, като подаде ръка на Аш и бурно я раздруса. -Как си братче? Не съм те виждал скоро.
-Ами....да...пътувах.
-Ахааа....Ясно.
-Учиш ги на работа в екип? - посочи Ив към новаците.
-Точно така.
-Умно. Как се справят?
-Добре, но са доста импулсивни. Тези двамата - протегна ръка към земноводните - понякога забравят правилата, а колкото до другите доста са темпераментни и на два пъти да ги убият.
-Нима? - повдигна едната си вежда гилдмайсторката и се запъти към тях обикаляйки ги като хищник, изучаващ жертвите си, които в случая бяха четири на брой. Тя можеше само с един поглед да прецени кой си заслужава усилията и кой не, затова след няма и минута се обърна към момичето и съотборника й и заяви, че са свободни. Те с неохота я послушаха и напуснаха стаята.
-Искахте да ги убиете значи, а?
-Е, не точно.... - почна да мрънка Зед, опитвайки се да не си навлекат гневът на жената, от която явно зависи бъдещето им. "Ама майко какви огромни гърди имаше". Да, тази мисъл не можеше да му излезе от ума, колкото и да се стараеше. -Ние просто...
-Да, бе да. Направо щяхме да ги отвеем ако не се бяхте намесили. В истинска битка, никой няма да ни чака.
Изглежда съквартиранта му бе доста по-устат и пренебрегвайки жалките напъни на чернокосия да се прикрият, гордо заяви намеренията си. Излишно е да казвам, че Блекуинд се почувства като замерен с мокър парцал и вече искаше да му счупи зъбите. А дори не знаеше, че делят една и съща стая. Каква идилия само!
-Прав си! Но това не е истинска битка! Това е учебен процес и ако елиминираш някой от колегите си, ще си понесеш последствията. Освен това, не е достойно да показваш пренебрежително отношение към някой, който е по-слаб от теб.
-По-слаб?
-Разбира се, двамата бяха прекалено зелени. Искаш истински опонент, така ли?
-Искам. - пламъкът на Ейс се озари в ирисите му, а Зед все още клатеше глава в отчаяние. Ама, че идиот!
-Добре тогава! Аш.... - провикна се блондинката и зеленокосия младеж зад нея се изравни с тялото й. -Тренира ли ти се тази сутрин?
Погледите им се срещнаха, казвайки си всичко нужно и нашият герой се усмихна съзаклятнически.
-Дам, май ми се тренира.
-Защо тогава не покажеш на момчетата тук, какво е наистина да владееш земната сила?
-С най-голямо удоволствие.
Красавецът застана пред тях, изпука пръстите и врата си и застана небрежно, като някой пълен непукист, вдигайки дори длан за поздрав.
-Кво става? Аз съм Аш. А вие?
-Не е твоя работа. - побърза да отвърне язвително Ейс и земният маг се намръщи.
-Ясно....ентусиасти. Ми да почваме тогава.
Ето това вече щеше да си заслужава да се види. Дори Лайт и колегата й се бяха настанили на бюрото си, русокосия с вдигнати отгоре му крака и се наслаждаваха на шоуто. Ив се настани до тях и даде сигналът за началото.
-Двамата атакувайте.
Съотборниците имаха пореден шанс да покажат уменията си и имайки предвид, че до сега се справяха доста добре, бяха уверени и нахъсани. Или поне единия от тях.

/Оп, какво беше, какво стана :Д. Така Ейс и Зед атакуват, отново заедно, отново се разберете кой ще пише. Аш искам успешна защита и контраатака. След това те ще се опитат да се защитават. Там се намесвам аз. Аш можете да видите в героите, Ив в нейния кабинет./

"ИДИОТ, ИДИОТ, ИДИОТ, ИДИООООООООТ", повтаряше Зед наум, проклинайки съотборника си. Или може би трябваше да го нарече "Този, който предизвика преподавател.
Ейс бе застанал до въздушния маг. Който се присегна и го шибна зад врата. Доста силно.
- Защо бе това?!
- За да се, научиш да мислиш, преди да говориш.
Проблема бе... сериозен. Каквото и да направеха, те бяха стъпили в миризливо драконово лайно, с размерите на залата.
Бе време за блъф. Или поне разговор, за да намерим "мирно" (и безболезнено) разрешение на ситуацията.
- Извинете съотборника ми. Не знае как да се държи понякога... - започна мага - Аз съм Зед, а това е Ейс. Чест е да се бием с вас.
Огнения маг, си отвори устата, вероятно да каже къде да си завра честа, но поглед, го накара да млъкне.
- О, значи поне някой имал възпитание. Радвам се за това. - започна Аш, и се ухили - Но дечко, усещам какво искаш да направиш. Няма начин, да се измъкнеш от това. So gimme your best shot!
Зед се усмихна. Добре... Значи така... Нека да видим колко те бива.
Ейс, макар и да имаше голяам уста, имаше глава на раменете си и веднага загря водата, останала от водния маг. Огъня, който го обгръщаше засия и той изстреля струя срещу нея.
Въздуха стана горещ. А Зед, го завъртя около себе си. Огнения маг, който се бе отдалечил се приближаваше.
В ума на Зед се чу глас "Създай копия от парата! Бързо!".
За секунда, той щеше да попита как подяволите да направи това, но изведнъж знанието сякаш се появи пред него. Думи, затанцуваха пред очите му, направлявайки го.
Зед завъртя въздуха, така че да обгърне него и Ейс. Енергията в него, пращеше бе на ръба на избухването. Бе болезнено-сладко. От онези моменти, за които копнееше.
Аш стоеше, и ги гледаше с любопитство. Изучавайки какво правят, сякаш бе котка, която дебнеше мишка, и се наслаждаваше на това как тя се гърчи.
Нишки, тънки... много много тънки, се увиха около маговете. Измерваха, изучаваха, създаваха. Енергията ги подхранваше. Зед ги направляваше. Ейс бе модела.
В ума на въздушния маг, изображението на партньора му се бе запечатало. Като с огън. Бе жигосано върху очите му.
Направлявайки нишките, Зед бързаше. Всеки момент, Аш щеше да разбере какво прави, и тогава щеше да е късно.
"ГОТОВО!" извика гласа, и въздуха около тях... сякаш избухна.
А от там, изскочиха, няколко Зедовци и Ейсовци. Които скочиха напред, готови за атака.
Истинските, бяха най-отзад, и събираха сили за напъна. Естествено... Нямаше да е лесно. Но нямаше да се предадат без бой.
Съсредоточени, силни, готови...
Всички скочиха напред, и струи от огън и въздух се преплетоха, като два дракона борещи се в небето... които накрая стават едно.
Огъня бе горещ. Буен. Изпепеляващ. Той бе насочен изключително точно, и се понесе към Аш когато...

Какво си мислите, че си помислих първоначално? Хвалипръцковци! Точно това виждах пред себе си. Единият или по-точно с черните дрехи и коси ми се виждаше по-свестен от двамата. Щом дръзна поне да се извини, но не отхвърли предизвикателството на Ив, леко ми се издигна в очите. Него, щях да го натупам втори! Но другият, малкият огнен принц с всевъзможни висящи дрънкулки, страни татуировки и дълга ехидна усмивка ми идваше в повече. Твърде помпозен за една такава величествена раса като огнените магове. Честно казано, ми напомняше на окичения с женски обеци Скай, който стоеше и наблюдаваше отстрани. Бяха си лика-прилика!
Мислите ми леко ме накараха да се засмея, докато все още наблюдавах цялата им тирада от използване на умения. Да си призная, изглеждаха доста надъхани и явно искаха да ми "драснат клечката" в най-скоро време.
Добре де! Стоях си там и ги наблюдавах, как се измъчват взаимно. Единият тръгна да "подухва" около себе си, а този...огненият, запали вятъра с магическите си нишки.
Какво си помислих ли?
"- Уау! Време е за барбекю"...
Тези момчета щяха да се бият или искаха да представляват огнено шоу в цирка? Скука...скука...
Преди да ме е нападнала първата им голяма огнена топка, която сигурно подготвяха, аз отпуснах цялото си цяло и се подготвих само за няколко секунди. Изминалите месеци на усилени тренировки ми бяха помогнали да овладея добре магията си и можех с лекота да я освобождавам от тялото си. Допуснах я едва до дланите си, като я концентрирах там. Все още не знаех какво да направя, но си мислех за едно - растения. Да използвам някое от тях и да препъна един от Хвалипръцковците, преди да е запратил огненото кълбо към лицето ми. Така щеше не само да си ожули задника, а пък и нямаше да ме улучи.
Бегла усмивка се прокрадна по лицето ми, докато все още очаквах първата атака на момчетата. Бях сигурен в действията си и единствено трябваше да изчакам мощта им да полети към мен. Мислех си за нещо по-леко, с което да ги неутрализирам. Някоя от първите ми магии, може би, защото най-вече, момчетата бяха новаци и не исках да ги мъча много.
Ето, че голямото им огнено кълбо се сътвори пред мен. То започна да се върти около собствената си ос и най-вероятно много скоро щеше да полети към мен.
"Давай, момчето ми. Запрати го към мен. Хайде, давай... - се въртеше в мислите ми, когато онази моя ехидна усмивка...просто изчезна.
Пред очите ми започнаха да се появяват техни двойници, които изскачаха право от огнената маса. Един, двама, трима... О, Елисандра! Очите ми започнаха да се разширяват невярващо. Какво, в името на Богинята правеха тези двамта?! Свой клонинги? Още Хвалипръцковци?! Ужас!
Изпитах някаква погнуса вътре в себе си. Сега, не само трябваше да се занимавам с тези двамата, но и с техните копия. Май се забърках в доста голяма каша...
Може би, миг по-късно тези същества се втурнаха право към мен. Едните огнени, а другите създадени от въздушната магия, се сблъскаха едно в друго, като се създаде някакво ужасно избухване пред очите ми. Накрая пред себе си имах около петима огнени мъже тичащи право към мен със стиснати юмруци, а нейде отзад се подаваха главите на учениците, които ги контролираха.
Нямах време за губене! Вдигнах и двете си ръце пред себе си, за да използвам възможно най-бързо магията си, преди да е станало късно. Освободих я от дланите си и я насочих право към пода, където много скоро щяха да бъдат и огнените мъже. Веднъж докоснала се до земята, енергията ми пресъздаде няколко големи дървени дъски, които изскочиха право от пода. Те се наредиха една до друга, почти издигайки се до тавана на помещението. Скоро, пред себе си не виждах нито един от атакуващите ме магически създания. Обичах я тази защита!
Уви, не ми помогна за дълго. Секунда по-късно, пред себе си видях как дървото започна бавно да почернява по средата. По него започнаха да се появяват малки черни петна, които много скоро започнаха да се свързват едно с друго. От тях започна да излиза дим, а и огън, който започна да прогаря бавно дървото.

- Мамичката ви... - извиках ядно, щом видях как дървото започна да гори пред очите ми.
Вярно, това бяха само дървени дъски създадени от магията ми, но пък...това си бяха дървета. Никой нямаше правото да ми гори дърветата!
Спрях потока от магията си и се приготвих наново. Виждах пред себе си увеличаващите се дупки и много скоро съществата щяха да се появят пред мен. А как да ги спра? Вода не можех да пресъздам по какъвто и да е начин. Но, се сетих за друго. Можех да създам свой бойци, които да ми помогнат. Това и направих!
Този път, освободих от тялото си доста по-голямо количество магия, която насочих отново към задната част на дъските. Щом енергията ми отново се докосна до каменният под, той започна бавно да се рони, а изпод него се появиха няколко стръка живи растения, които щяха да ми послужат за следващата атака. Веднъж появили се, стръковете се заизвиваха на около двадесетина сантиметра от пода. Но, това не ми бе достатъчно. Използвайки "Растеж", ги накарах да придобият почти човешка височина, че дори и малко повече - за по-сигурно. Много скоро, пред себе си имах пет живи месоядни растения, които бяха отворили големите си пъпки пълни с малки зъби и чакаха своята плячка да се появи. Вярно, че не знаех дали това ще ми помогне, но пък се надявах киселината, която съдържаха стеблата им да разложи огнените създания, а пък след това да напълнят слузестите си стомаси с телата на онези двама маймуни от другият край.
Въздействах на растенията си, с помощта на "Контрол на растения". Опитах се да управлявам всичките едновременно, като насочвах енергията си към тях. Насочих по няколко нишки към всяко едно от тях, като половината от нишките бяха отговорни за контрола на стеблото, а останалите за захапката им. Така, държейки здраво в ръцете си около десетина магически нишки, можех по всяко време да контролирам някое от растенията и да атакувам с него.
Беше време за първият ми опит! Насочих мислите си към това "цвете", което бе най-близо до една от изпепеляващите се дъски. От нея почти се подаваше огненото тяло на едно от съществата, което исках да атакувам. Насочих вниманието си към пастта на моят "звяр" и го накарах да я разтвори широко. В следващият миг, здравите зъби се забиха в дървената дъска и я пробиха с лекота. Дръпването на няколко нишки помогнаха за откъсването на едно голямо парче дърво, дотолкова, че растението да може да забележи врага си от другия край, докато той все още не бе преминал от страната ни.
"До тук добре. Сега е време за атака, момчета! Напре-ед!" - изкрещях в ума си, а пръстите ми започнаха да движат ритмично нишките в ръцете ми, като контролирах малката си армия. Дървените дъски започнаха да изчезват пред очите ми, не само заради подпалилият ги огън, ами и заради създанията, които владеех. Те откъсваха части от нея, а дори това, с което атакувах първоначално отвори голямата си паст и се насочи право към единият от огнените мъже, опитвайки се да го погълне като сутрешна закуска...

Колко много неща се случиха едно след друго. Атмосферата се нажежаваше все повече и повече. Усмивката на лицето на Ейс ставаше все по-широка. Адреналинът го блъскаше чак в главата, очите му бяха кърваво червени, а тялото му трепереше. Това беше опият за младежа. Все едно до сега е бил в абстиненция и най-накрая получава необходимата си доза битка. В момента момчето се чувстваше много щастливо. Най-накрая срещу него имаше силен опонент. Двамата съотборници даваха все повече от себе си, увеличавайки силата си, с всяка изминала секунда, но Аш успяваше да се справи безпроблемно. Дали беше време Ейс да се развихри? Все още имаше много неща, на които не беше показал, че е способен, но смяташе да го направи, ако си заслужаваше. Момчето обичаше силните хора, най-вече да ги побеждава. Това му доставяше удоволствие, за него битката беше опият. Болката беше просто цената, която трябваше да се плати за забавлението. Огньовете му ставаха все по-силни и ярки. Сякаш кръвта му кипеше. Въпросът беше - трябваше ли вече Ейс да стане сериозен? Не, все още нещата не бяха загрубели толкова. Той сви ръцете си в юмруци, а кучешките му зъби се оголиха. Ирисите му се промениха. Сякаш губеше човешкия си облик, когато се биеше. Опияняването беше прекалено голямо. Единственото нещо, което му излезе от устата беше към Зед с достатъчно тих глас, така че само той да го чуе:
-Помогни ми да го достигна! - Зед явно имаше някои идеи. На места въздухът се беше нагорещил доста, но на други беше студен, все още и щеше да се възползва от това. Как ли? Той започна да задвижва студен и топъл въздух и да ги сблъсква пред него и Ейс. Каква беше идеята ли? При сблъсъка на студен и топъл въздух се получаваше пречупване на светлината, което беше напълно нормално физическо явление. Така се създаде илюзията, че Ейс и Зед си стоят на местата и просто наблюдават ситуацията, без да правят каквото и да било. Всъщност те не бездействаха, но искаха така да изглежда, ако случайно Аш погледне към тях. Увлечения с огнените чудовища Аш изобщо не обръщаше внимание на двете момчета в момента. За това те трябваше да подготвят достатъчно добра атака и да го атакуват сега, когато не беше подготвен и тотално ги игнорираше. Никой не трябваше да игнорира Ейс. Сега, когато фасадата беше подготвена беше време са атаката им. Все пак Аш се беше обсъдил пред него с цяла армада от чудовища и дървени дъски, така че фронталната атака нямаше как да помогне на момчетата и само щеше да ги накара да затънат в кашата. Все пак Въздухът около Ейс беше беше нагорещил и се издигаше на горе, което правеше самия огнен маг лесен за издигане. Това даде идея на Зед какво да прави. Той започна да концентрира силата си и задвижваше въздуха около Ейс опитвайки се да създаде достатъчно силна въздушна струя, която да издигна огнения достатъчно високо във въздуха, за да се издигне до тавана, като така щеше да премине през барикадата на Аш и без той изобщо да очаква щеше да получи внезапна атака от небето, удряйки го като гръм от ясно небе, буквално. Тялото на огнения магьосник започна бавно да се издига от земята. Момчето се огледа около себе си и веднага разбра каква беше идеята. Можеше да изглежда по-скоро като животно в момента и да се държи като такова, но умът му все още беше бистър и можеше да мисли напълно нормално. Това беше оптималното състояние на тялото му, макар че все още да не беше достигнал максималното си ниво. Все още можеше да продължи да се преобразява и увеличава силата си, но нямаше смисъл за сега. Първо искаше да види какво ще постигне на този етап от силата си. Ейс не обичаше да разкрива силата си максимално, защото тогава нищо нямаше да е забавно. Докато тялото му се издигаше той се отпусна и започна да събира магическата си сила. Планираше да направи нещо, което никога до сега не му се беше получавало. Имаше много опити, но винаги неуспешни. Може би сега беше моментът. Сега, когато се биеше срещу противник, по-силен от себе си беше необходимо израстване по време на битката, за да може да го победи. Неговият съотборник Зед имаше потенциал, но беше прекалено добър и следваше каноните на Сто слънца. Това го дразнеше. Но сега трябваше да се отпусне и да позволи на магическата му сила да потече свободно из тялото му. След като енергийните потоци в тялото му се бяха освободили и магията му беше напълно освободена, Ейс започна да събира силата си. Той я концентрираше в стомаха си, като истински дракон. Първо трябваше да събере достатъчно магическа енергия, защото иначе това, което искаше да направи нямаше да е толкова впечатляващо и най-вероятно нямаше да допринесе за желания резултат. Енергията му се събираше, а гръдният му кош се разширяваше, все едно си поемаше въздух. Имаше още много магия да събира, преди да е готов да я използва. Въпросът, че нямаше цялото време на света, както беше при предишната магия, която учеше. Тогава имаше максималното спокойствие, уединение и време, а сега нямаше нито едно от тези трите. Беше под напрежение. Сега щеше да си проличи дали наистина ще съумее да направи достатъчно голямо впечатление на всички, които бяха в залата. Въпреки, че Ейс не харесваше много от хората, които бяха в тази зала, той им беше благодарен, защото те бяха тук и го наблюдаваха. Хора, които сега можеха да го смажат като буболечка стояха и гледаха неговите умения и това на какво е способен. Точно за това не можеше да си позволи да се отпуска. Трябваше да докаже пред цялата резиденция, че е достоен да бъде част от Сто слънца и да спечели тяхното доверие. Това беше най-важното сега. При мисълта за хората наоколо силата му се увеличи рязко. Сякаш една огромна енергийна вълна го обля и магията стана застрашително силна. Наистина Аш трябваше да бяга, ако знаеше какво го чака. Въпреки, че не беше от най-добрите в това, Ейс можеше да усети, че Аш го доминираше по-чиста сила. За това сега трябваше да даде всичко от себе си, комбинирайки своята хитрост, сила и способност да се адаптира в битката. Ако съумееше да го направи, то тогава щеше да направи достатъчно силна атака, за да повали Аш сега, когато беше невнимателен. Едва ли щеше да им се отдаде втори такъв шанс да го направят. Не биваше да пропуска. Изглежда онази надута блондинка доста залагаше на Аш, така че ако успееше да го победи, щеше да срине огромното и его или поне щеше да й запуши устата за сега. Силата в корема му вече започваше да бушува. Това означаваше, че нямаше Ейс да е способен да удържа тази сила, още дълго ако продължаваше да я увеличава още дълго време.  За това той компесира силата си, за да може да я контролира по лесно и започна да я насочва към дясната си ръка или по-точно към дланта. Пръстите му бяха леко присвити, а средата на дланта – леко вдлъбната навътре.  Веднага щом енергията започна да тече по ръката му, огненият маг усети силно напрежение в дясната си ръка, сякаш всичките му мускули се стягаха максимално.  Трябваше да издържи това напержение. Силният поток на енергия правеше задачата трудна, но момчето трябваше да се справи с това и той приемаше това като свое задължение, защото нямаше друг избор, ако искаше да спечели, трябваше да увеличи силата си още сега. Във вече възпламенената му длан постепенно започнаха да прехвърчат изкри, които ставаха все по-ярки и по-ярки, подобно на волфрамова жичка.  Постепенно искрите започнаха да се задържат по-дълго и да стават повече на брой, а тяхната яркост не спираше да расте.  Искрите оформиха кълбовидна форма.  Започваше да става ясно какво целеше момчето. Ако срещу предишния си противник той изпускаше хаотично своя огън и успяваше да го доминира, то сега нещата не стояха така. Трябваше да съумее да наложи пълен контрол над огъня си и да го освободи в точния момент, за да получи необходимия резултат. Кълбото в ръката му ставаше все по-масивно. Ставаше плътно и пълно с чиста енергия. Всичко това се случваше за няколко секунди. Сега  Ейс вече беше на тавана на помещението и  застана точно над Аш, без той да подозира каквото и да било. Усмивката на лицето му така и не изчезваше. Той дигна ръката си високо над главата и в мига, в който Зед освободи ветровете си и огненият маг започна свободно падане започна най-важната част. Сега всичко зависеше само и единствено от младежа. Успееше ли, славата щеше да е огромна, провалеше ли се, всички учители в сградата щяха да го гледат с насмешка и да се обръщат към него като към „Глупакът, който се имаше за много силен”. Ейс нямаше да допусне това. Сега той започна да пада, а силата в ръката му ставаше още по-голяма и трудна за контролиране поради тази причина. Огненият маг насочи огньовете си към ходилата, като ги изтрелваше с всичка сила по посока тавана, за да му дадат реактивна сила и много по-бързо и лесно да може да достигне до Аш. Всичко щеше да се развие за секунда. Щеше ли Ейс да успее да събере достатъчно сила в своята огнена топка, за да я усвои до съвършенство и да нанесе фатален удар върху своя противник или той щеше да се усети навреме, момчето не знаеше. Единственото, което беше от значение в момента беше, че и двамата дадоха всичко от себе си в тази атака, за да помаг да хванат противинка си неподготвен. Идеята беше Ейс да връхлети като бомба с своята топка върху Ейс, и при сблъсъка на топката да създаде силна експлозия, която да успее да нанесе достатъчно щети, за да леквидират Аш.

Тримата стояха всеки настанил се по собствен начин на бюрото и наблюдаваха гледката като публика уличен спектакъл, в който пътуващите артисти импровизираха скечовете си на момента. Колко години в управление и преподаване бяха изминали и още не им бе писнало да следят развитието на новите поколения. Като чете човек би помислил, че те са на светлинни години от младоците, но не годините ги различаваха, а светлинния опит, който съдържаше всеки учител тук, колкото и смахнат и непристоен да изглежда. Някои те вбесяваха, с други ставаш приятел, с трети любовник, а четвърти се превръщаха в твое семейство, но едно нещо винаги ги обединяваше - безотказния професионализъм, сила и блясък от небесата.
Сега една част от тях, начело с Главния, обсъждаха новите попълнения без грам задръжки или предразсъдъци, напълно открити в мнението си.
-Този огнения....
-Доста е буен, нали?
-Определено.
-Не ти ли напомня на теб на младини?
Ив се усмихна едва носталгично и кимна с глава.
-Огънят е труден за подтискане. Всички изпъкват с темперамент. - констатира блондинката. Знаеше много добре какво говори. Факта, че притежаваше всеки един елемент в себе си, носеше с него и качествата на стихиите. А когато толкова качества се приплетат в едно, комбинацията е взривоопасна.
-А другия....защо го приехте?
Кейт почти моментално сбърчи вежди, а кожата около скулите й се изглади чак до нацепване.
-Решението беше негово.
Севентийл погледна към синеокия, който се хилеше насреща й в поредната мърлява поза на тялото му.
-Всъщност причината е елементарна.
-И каква е тя?
-Защото е ку-ку - изсвирука Скай докато въртеше показалеца си около страничната част на черепа, за да подкрепи думите си с жест.
-Хахаха, добре се обособи.

А сега, да се върнем към битката. Идеята на новаците заслужаваше адмирация, но както и преди сме казвали, опита бе от изключително значение. Всички си спомняме колко хаотично и несигурно почна и Аш в началото, но след толкова прекарани месеци тук, почти половин година, израстна повече от всеки друг от неговото ниво. Не се съмнявам, че същото щеше да се случи и с новите ни герои, но до тогава имаше време, а дистанцията не бе достатъчна да победят нашия зеленокос. И въпреки, че идеята на Ейс бе впечатляваща и до някъде успя, имайки предвид, че една огнена сфера, се изстреля от дланта му, макар и не много голяма, земният маг се усети навреме, в последния момент, ако щеш, и той бързо съумя да измести едно от ядливите си растения точно пред тялото си. Огромната му паст пое огъня вместо него, като така го лиши от желаните щети, оставяйки единствено изгореното си, вече мъртво стебло и мирисът на опърлен зеленчук, след себе си.
В същото време, новобранецът вече се бе приземил и сега двамата бяха лице в лице. Ако единият изглеждаше надъхан и пламенен, то Аш носеше нюанса на природата, която владееше и чертите му бяха по-скоро смекчени, някак небрежни и спокойни. Ако бе научил нещо през последните няколко месеца, то това бе, че трябва да е в едно с природните закони, да не ги пришпорва и да остави те да го следват, отколкото обратното, което бе запазена марка за огъня. В другия край на залата, Зед се занимаваше с дървената подпора и се опитваше да я премахне от пътя си, което се оказа по-лесно от очакваното, поради факта, че растенията на Аш доста му помагаха, изяждайки я. След няколко минути, тримата бяха един до друг, готови за фронтална атака, по свой избор. Дали щяха да нападат с енергия, или с чиста физическа сила, зависеше само от тях. А като познавам новаците съм сигурна, че те нямаше да оставят шансът на старшия да ги изпревари и щяха да стоварят върху му всичко, с което разполагаха. Беше труден опонент и това адски им харесваше.

/Момчета, нападайте. Тед, след тяхната атака описваш отново успешна защита, след това контраатака и аз решавам какво става. Това ще е и края на битката./

Падащото тяло на Ейс отскочи от растението и така застана в гръб на Аш, но той побърза и се обърна. Така сега двамата стояха лице в лице и бездействаха. Дишането на огнения маг се беше учестено. Туко що беше използвал голямо количество магия за тази атака и въпреки това не успя да нанесе щета на своя противник. Двамата се гледаха в очите. Намръщеният поглед на Ейс, изпълнен с решителност и хъс да се докаже обгръщаше тялото на Аш и го смазваше в ума на момчето. Нямаше да се откаже. Ако толкова беше голяма разликата в уменията им, то тогава имаше само един единствен начин - младежът щеше да рискува собственото си тяло с цел да надвие противника. Явно с далекобойна магия нещата нямаше да станат. Огньовете на момчето се усилиха. Неговата решителност нямаше край. Вече знаеше какво трябва да прави, за да достигне целта си. Двамата стояха, гледайки се и никой не помръдваше. Бяха като двама каубой, дебнещи се един друг, в очакване кой не допусне грешка. В един момент на лицето на Ейс отново се появи онази толкова готина усмивка. Аш отново беше допуснал огромна грешка. Игнорираният Зед не бездействаше през цялото това време. Той съсредоточаваше силите си и напрягаше цялото си тяло в опита си. Преди малко магията се получи с огнения маг, но дали щеше да стане сега. Зед искаше да използва ветровете си, за да завихри течение, което да издигне тялото на Аш съвсем леко във въздуха, на около двадесет сантиметра от земята, за да може да е в безпомощно състояние за атаката на Ейс. Явно и двамата бяха осъзнали, че дори и да използват комбинираната си атака Аш щеше да се защити. За това използваха неговата разсеяност, очевидно беше негова голяма слабост. Сега магията на Зед беше готова и той успя да отлепи тялото на тера мага от земята, оставяйки го в незащитено положение. Това беше шансът на Ейс. Не знаеше колко време щеше да държи магията. Във всеки момент Аш можеше да разбие магията, съдейки по силата му и слабия опит на Зед. Затова нямаше време да създава огнени магии. Щеше да действа по старомодния начин. Стисна възпламенения си юмрук и скочи към земния магьосник. Замахна с дясната си ръка и вкара цялата си сила в този удар. Дори, когато освобождаваше замаха си освободи струя огън от лакътя си, за да му даде допълнително ускорение. Така запаления юмрук на Ейс най-накрая успя да достигне до скулата на Аш. Огънят беше силен и веднага изгори бузата му. Магията на Зад престана да работи и тялото на Аш пое цялата тежест на този удар, като тялото му излетя два-три метра назад, изтъркаляйки се по земята. Най-накрая огъня в душата на Ейс започна да гори достатъчно силно, за да може да опари противника му. Изражението на момчето беше много сериозно. Езикът на тялото му, сякаш казваше "Стани и се бий, готов съм". Нямаше нужда от приказки. Този удар беше и лично предизвикателство. Все едно казваше " Сега сме аз и ти". Явно Ейс имаше доста големи топки, дори и да беше осъзнал, че нямаше достатъчно магическа сила в момента, за да надвие този магьосник. Щеше да даде всичко останало от себе си, достигайки до своя лимит, оставайки доволен, че е провел голяма битка с достоен противник.

Стоварил се право върху земята, осъзнавах едно - всичко се развиваше твърде бързо. Нямаше ли някой, който да намали малко темпото? "Ехо, Елисандра! Може ли мъничко...по-бавно? Моля те...все пак са двама - крещеше ума ми. Уви, нямаше кой да ме послуша в този момент.
Все още усещах парещата болка върху скулата си, от юмрука на огненият. Извърнал се на една страна, докоснах лицето си с ръка. Усетих парене и едно доста затоплено място върху лицето си. Надявах се, че перкото не ми бе изгорил косата, защото после кълна се, щях да го потопя в езерото пред сградата!
Не бързах за никъде. Въпреки, че двамата ме бяха изиграли доста умело и не ми дадоха дори шанс да се защитя, използвайки комбинация от магиите си, сега те ми даваха такъв, като ме бяха оставили да си лежа кротко и необезпокоявано на земята.
- Ехо! Момчета, какво чакате? Да се нокаутирам сам ли?! Хайде, няма ли да дойде някой?
Всъщност, не! Двамата си стояха със стиснати юмруци, като въздушният бе по-назад, а дружката му направо пламтеше пред мен от ярост. Буквално.
Добре де. Какво трябваше да направя сега? Да го натупам? Или да скоча от мястото си и да бъда изпепелен? Докато се чудех, ми хрумна една добра идея. Поглеждайки над огненият маг, съзрях високият таван. Погледа ми го обходи по цялата дължина и прецених дали можех да го използвам в следващата си атака. Всъщност, можех. Сградата бе достатъчно стабилна, че едно леко срутване нямаше да повлияе на конструкцията и.
И така. Време бе за атака! Докато все още лежах на земята, се замислих по какъв начин точно да го направя. Тогава, погледа ми се спря зад една от колоните, намираща се зад гърба на въздушният маг. Точно той ми трябваше, защото изглеждаше по-увереният от двамата, въпреки че огненият го даваше тежкар.
За да отвлека вниманието им, повдигнах едната си ръка нагоре и изпратих светъл сноп лъчи между двамата. Те се забиха право в земята. Няколкото камъка, които се намираха там се разтресоха, почвата между тях се разрони, а изпод нея започна да се извива малко стебълце. С всяка измината секунда, то ставаше все по-голямо и по-голямо. Хлапетата погледнаха към него с учудване.
*Бинго!* - удари малкият звънец в главата ми. Сега бе времето да премина към същинската част.
Претъркулвайки леко тялото си в страни, застанах легнал по корем. Приплъзнах леко коленете си нагоре, заставайки на тях, а след това свих ръце към тялото си, за да допра дланите си в земята. Заставайки в тази позиция, подготвяйки се за бързо бягане, си спомних за онези дълги обиколки, които ме караше да правя г-н Бишъп. Тогава, освободих магията си да се разлее из цялото ми тяло. Усетих някак си, как студенината и ме обгърна отвътре. Използвайки я, напрегнах всичките си телесни мускули, като най-вече наблегнах на тези, които се намираха на краката ми. Бедрата, и прасците ми започнаха леко да пулсират, подготвяйки се за бързото тичане, което предстоеше. В следващият миг, се изстрелях напред. Буквално прелитайки през помещението заобикаляйки двете момчета, които все още гледаха към цъфтящото растение, се насочих право към колоната. Почти достигайки до нея, насочих магията към дланите си. Отпуснах ръцете си леко и освободих част от нея, която да полепне по пръстите ми. Веднъж приближил се до колоната, насочих цялата си енергия единствено към ръцете ми - за да мога да размекна камъка, през който трябваше да премина и за да спра умението "Скорост", което използвах до сега.
Дланите ми потънаха право в камъка, а след него и тялото ми, като камъка ме обгърна за секунди.
Следващите няколко секунди, стоях без да помръдвам. Ослушвах се около себе си, колкото бе възможно и единствено поддържах магията си, за да не се втвърди камъка и да бъда застопорен в него.
До тук добре. Сега, трябваше да кротувам и да наблюдавам двете момчета.
А те, продължаваха да следят с поглед растението, което се виеше пред тях. То вече бе достигнало височина равна на раменете им, а на върха си имаше голяма пъпка, почти колкото човешка глава. Формата му беше завършена докрай, а сега трябваше само да се разпука. Не му отне много време, защото бях вложил доста голяма част от енергията си, за да го пресъздам. И ето, че на върха се появи малка капчица роса. Тя застана точно в най-горната точка на пъпката, разпука се и се разля по всичките и страни. Това накара цветето да разлисти най-горният си слой листа, като от вътрешният край се появиха други, с ярък червен цвят. Листата започнаха да се разтварят, като едно след друго се обгръщаха. Скоро, имахме една красива еднометрова роза, която бе разцъфнала в центъра на помещението. Дори прикрил се в камъка, можех да усетя силният аромат, който излъчваше тя.
Красива е, нали? И аз това мислех! Точно за това обичах природата и нейните растения. Може би, точно за това се бях родил земен маг - за да пресъздавам и да дарявам живот. А това красиво цвете, което надали щеше да просъществува повече от десетина минути, ми послужи идеално за отвличане на вниманието.
Честно казано, искаше ми се да видя учудените физиономии на момчетата. За жалост и двамата бяха с гръб към мен, което доста ми пречеше.
- Ей, къде изчезна Аш?! - чух гласа на въздушният маг, който явно бе забелязал липсата ми.
Напуши ме на смях, но се сдържах. Не трябваше да издавам прикритието си. Стоях кротко и наблюдавах момчетата, които се въртяха в различни посоки и ме търсеха с поглед. Тук, бе и идеалният момент за атака. Пристъпвайки крачка назад, започнах да преминавам отново през камъка, като се насочвах към задната му част. Една крачка, втора...и вече усетих лекият вятър, който погали гърба ми. След това подадох раменете си, ръцете и лицето, които излязоха "на бял свят". Пред мен стоеше колоната, която използвах за прикритие. А от другият и край, бяха моите малки врагове. Но за да се справя с тях, първо трябваше да се подготвя. Обърнах се с гръб към колоната, като го прилепих плътно до нея. Този път не използвах енергия за да преминавам през камъка, за това той прилепна идеално по дрехата ми. Подадох главата си леко от единият край, поглеждайки към момчетата. Те се бяха приближили едно до друго, от едната страна на цветето, а от другата им бяха учителите. Двамата оглеждаха внимателно стаята, като очакваха атаката ми от всяка страна. Почти...
Именно, тя щеше да дойде мястото, което най-малко очакваха. Освобождавайки отново част от магията си, я концентрирах в двете си длани. После, подавайки се леко иззад колоната, насочих лявата си ръка към тавана и по-точно към мястото, под което стояха двамата магове. Снопът енергия, който излезе от пръстите ми беше безцветен и безформен, което го правеше идеален за да не го забележат. Веднъж докоснала се до тавана, магията ми пропи в камъка образувайки по-тъмно петно в него. Точно това петно, скоро щеше да се стовари върху момчетата. Оставаше само да му въздействам достатъчно, че камъка да се напука на по-малки парчета с които само щях да ги нараня, но не и да премажа телата им до смърт. Стискайки леко лявата си ръка, накарах освободената си магия да се концентрира в камъка и да проникне в малките му нишки. Така, когато паднеше надолу, щяха да се отронят няколко големи къса, които да се стоварят върху тях.
Време беше, за самото срутване. Насочвайки отново ръката си към мястото, от което исках да отроня камъка, използвах умението си "Телекинеза'. Обожавах тази малка способност, с която можех да местя предмети. Но в случая, исках само да помръдна малко нещо, което да си падне само. И така, използвайки тези свой умения, накарах камъка да се размърда. Как ли? Въздействайки на най-вътрешните частици, които бяха между здравият таван и камъка в който бе пропита магията ми, накарах краищата му да се напукат. В стаята се чу леко пукане, а след секунда видях как първите късове започнаха да се откъсват и да падат надолу.
Не исках да гледам! За това, извих тялото си назад и прилепих плътно гърба си отново към колоната. Мисля, че това бе най-удачният начин по който да ги нападна. Все пак, не исках да пресъздавам земетресения, защото можеше да срутим сградата. А любимите ми лиани, нямаше как да ми помогнат в случая. За това, стоях с прилепен гръб в колоната и очаквах да чуя писъците на момчетата и прекратяването на битката, от учителите.

Битката определено прерастваше в нещо повече от обикновен спаринг и поемаше контури по-високи от очакваните. Кейт на няколко пъти се замисляше дали да не приключи всичко, но тъкмо да понечи и предводителката я спираше.
-Не още...
-Но ще се наранят.
-Това е идеята.
Блондинката наблюдаваше всичко твърде изкъсо, записвайки в мозъка си положителните качества на тримата и тези над, които трябва да се поработи. Но тях щеше да сподели по-късно и то на всеослушание.
В момента Аш се криеше хитро зад колоната, като така оставаше извън обсега на срутващият се талант, със зачервена, леко прегорена буза, нищо, с което магията му няма да се справи и стискаше палци идеята му да сработи. По природа той си бе миролюбив, не обичаше незаслужената жестокост, но в момента нямаше против малко да контузи опонентите си, да им го върне един вид. Танто за танто.
Те на свой ред се оглеждаха на всички посоки, за да го засекат, доволни от малкият си напредък и все пак колебливи относно непознатото, което ги очаква. И ето, че само след секунди, всички чуха грапав звук от ронещи се павета. Инстинктивно, двете момчета повдигнаха глави нагоре и видяха как няколко къса от първия слой на тавана се отчупва. Не бяха по-големи от плочи за алея и все пак достатъчно, че да ги нарани. Всичко зависеше от това къде паднат. Можеха да се измъкнат само с натъртено рамо да речем, а може и с пукнат череп. Така или иначе нямаха намерение да оставят това решение на произвола на съдбата и веднъж щом камънаците полетяха надолу, те отскочиха в опит да ги избегнат. Всъщност реагираха доста бързо, но не напълно. Един плот падна точно върху ходилото на Зед, като го обездвижи и тялото му падна на земята. Колкото до Ейс, той се размина на косъм с друг подобен, който ожули ръката му, по продължението на трицепса. Най-горния слой кожа буквално се обели, откриващ зачервеното месо, от което избуяваха малки капчици кръв.
Сега и тримата имаха нанесени щети, излишно е да казвам, че бяха и доста уморени. Ако за Аш това бе първа тренировка за деня, то за двамата новобранци всичко се проточи прекалено дълго и организмите им малко по малко отказваха. Дори и те го усещаха, дъхът им бе отслабнал, крайниците ги боляха, мускулите скандираха и молеха за отдих и единствено смелостта им ги караше да продължат. Че дори самия зеленокос пъхтеше като кон, който е галопирал поне час.
-Сега вече може да се намесим.
Гилдмайсторката се оттласна от бюрото, след като вече нямаше опасност някой чакъл да й падне на главата и тръгна към сърцевината, привиквайки Аш да се покаже. Напуснал скривалището си, тримата мъже застанаха един до друг, проснати на земята, готови да разперят ръце и цял ден да стоят така от изтощение, всеки със собствената си болежка, някои от които бяха доста по-силни от на останалите, визирам тази на Зед. Но като лидер тя нямаше да остави нещата така. Тръгна да ги обикаля един след друг, като почна от Блекуйнд. Все още притискащ ходилото си, в леки стенания, тя клекна и докосна с показалец раненото място и за няколко секунди болката изчезна. Не само, но костите си бяха в изправност, като да е минал едномесечен процес с гипс. Най-силното оръжие на земната магия - лечението.
-Добър контрол на енергия - започна със забележките -Мислиш преди да действаш, това е похвално. Но си сдържан и леко плашлив. Поработи над това.
Следващ "под ножа" бе Ейс, самият той не гореше от желание да получи анализ, но вътрешно знаеше, че само щеше да му е в полза, дори и да не го признае на глас. Жената постави дланта си на милиметър от ожуленото, за да не го ощипе ако го докосне напълно и вля магията си в него.
-Силна магия, доста силна. Източникът ти е стабилен, но си разконцентриран. - обясняваше докато кожените връзки се изграждаха наново и покриваха раната. -Прибързан си, нетърпелив. Това може да ти изиграе лоша шега.
Последен бе Аш. Ив погали бузата му и подобен процес оживя и върху неговото лице. Мускулните тъкани се свързваха наново, запълнени от новата кожа.
-Колкото до теб...
Мислите си, че щом са двойка, Севентийл нямаше да има забележки? Грешите! Що се отнася до професионализъм, тя е безкомпромисна и безпристрастна.
-Слаба физическа сила.
Младежът наведе глава, защото знаеше, че е права. Не веднъж казах, че за пребиваването си тук, бе израснал много като магьосник, но ако трябваше да разчита на груба сила, щеше да изгуби.
-Искам да дойдеш с мен. Колкото до другите, починете си. Заслужихте си го.
С това, гилдмайстора напусна залата, следвана от зеленоокия, който въпреки всичко не пропусна да поздрави момчетата за добрата битка, а после сбогувайки се с учителите, тръгна след нея.


/Така. Тед, пиши как отивате в Приемната зала. От случката тук, получаваш Опит -8, Сила-7, Интелект-6. Пламен, свободно РП. От битката получаваш Опит-15. Сила-10, Ловкост-10, Воля-5, Интелект-5. Кънев, свободно РП и за теб, прави каквото искаш, където го искаш. От боят получаваш Опит-15. Сила-10, Ловкост-10, Интелект-5, Воля-5./

https://www.youtube.com/watch?v=Ls0IE8uPp4g - това, което се слуша след всяка битка :D

Ето, че Аш също започна да става сериозен. Може би най-накрая Ейс щеше да види това, което искаше, но уви не. Бяха спрени, преди това да стане. Явно тренировката свършваше тук. Момчето спря бушуващия огън по себе си и сложи ръцете на кръста си като с усмивка на лице каза:
- Е аз тогава... - в този момент усети своята слабост. Явно заради адреналинът не беше усетил, но тялото му беше достигнало лимита си. Беше изразходил огромно количество от своята магия. Това, все пак му беше първия ден в Сто слънца, въпреки че не смяташе да използва това като свое оправдание. Той се просна на земята и тогава обърна глава към жената, която приближаваше. Дали щеше да продължи да се заяжда? Но момчето остана учудено от действията на жената. Тя лекуваше всеки един от тях и изтъкваше недостатъците му в битка. Ето, че отправи критиката си и към огнения маг, който извърна глава и се направи, че не я чува. Това беше неговият боен стил и нямаше намерение да го променя, така го водеха неговите вътрешни сили и не мислеше, че те биха го подвели. Щом жената премина към Аш, очите на Ейс бавно се затвориха и на момента той заспа. Тялото му се беше изморило доста, а силата му щеше да се възвърне само чрез сън. На него не му пукаше особено къде ще спи. Важното беше да отложи умората си, за да може да продължи със своята тренировка. В последния спаринг се доказа, че силата, която имаше все още не беше достатъчна. Нямаше време да губи. Искаше следващия път, когато се бият с Аш да го победи и то сам, без помощта на Зед. Сънят беше така сладък в този момент. Отново не сънуваше каквото и да било. Тялото му просто се беше отпуснало максимално и релаксираше. Блондинката забеляза това, както и всички други в стаята, а на лицето им се появи една усмивка. Всеки тръгна по свои задължения, оставяйки Ейс да спи по средата на залата като пън. Заслужаваше да се наспи. Минаха се няколко часа и нашият герой отвори очите си, а силата в тялото му се беше възвърнала. Той сви юмруците си, а на лицето му седеше обичайната усмивка. Беше готов за нови изпитания. Той се изправи и излезе през вратата, насочвайки се към неговата зала за тренировки. Трябваше да продължи тренировката, която беше прекъсната сутринта. Сега беше вече следобед и докато дойдеше вечерта, Ейс смяташе да е овладял поне още три магии. На излизане от залата извика с обърнат гръб към учителите и помага с ръка:
-Джаа~на(До скоро)! - и напусна помещението.

Събуждането бе ужасно. Отвратително. Зед се надигна от леглото, и огледа с помътен поглед стаята. Тя си бе, такава, каквато бе винаги. И все пак... ъгхххх. Ужас. Главата му туптеше от болка. Такава, сякаш група от облечени в синьо мъже пробиваха дупки в нея с гигантски бормашини. Бормашини? Какво бе това? Понякога му се струваше че мисли и говори за някакви непознати неща, за които не знаеше нищо. Странно нали? Сякаш бе от друг свят, и знания за него, се появяваха...

Без да разбере защо, Зед се почувства освежен. Забрави за какво мислеше допреди малко, но това всъщност не го интересуваше. Искаше да тренира. Имаше няколко идеи за приложение на въздушната сила. Бе странно. Но освежаващо и невероятно... интересно.
Докато вървеше към тренировъчната зала, Зед се раздвижи. Направи кратка загрявка, докато подскачаше към зала „Торнадо”. Бе меко казано стряскащо, да видиш леко блед младеж, с кръвясали очи да подскача и да пее. Докато прави загрявка по коридорите.

Нямаше никого наоколо, затова Блекуинд не се забави много. Стигна до входната врата на залата. Бе отключена, което го изненада. Не очакваше да е толкова голям късметлия, нали?
Огледа залата. Проста, не особенно голяма, празна... с изключение на няколко поставки за оръжия в дъното. Точно това му трябваше!
Съсреточи се, и силата потече през него. Странно, но в последно време... финния контрол и концентрацията му се отдаваха по-леко в последно време.
Създаде нещо подобно на „ръка”, която се протегна през залата, и взе един меч. Усилието едва не го събори на колене. Макар и да се оттдаваше по-лесно, това не означаваше че не бе ужасно натоварващо.

Напрежението го събори на земята. Той лежеше, и дишаше тежко, уморено. Току-що бе станал, и сега бе на земята, изнемощял. Залата бе доста по-голяма отколкото изглеждаше, а?
Скапана история. Стомаха му се сви, и Зед едва не изхвърли всичко което се намираше в стомаха му (не че беше кой знае колко). С огромни усилия, той се изправи. Скръсти крака, и започна да медитира. Бе странно, понеже бе само чел за това състояние, но никога не го бе изпитвал...

...минути (или дни?) изминаха, и силите на Зед се върнаха. Бавно, но достатъчно за да изпита поне една от идеите които имаше.
Взе меча в ръцете си, и се концентрира. Отпусна се, сякаш той бе нищо, а въздуха го изпълваше, давайки му сила, смелост, могъщество... спокойствие.
Бавно, пусна една въздушна вълна по острието на меча, обвивайки го, като кърпа. Или може би саван. Сега да видим... хвана меча за дръжката, и го хвърли към близката стена. Той се удари... и се строши. Зед се намръщи. Прекалено много сила? Прекалено мек метал?
Странно, това не трябваше да стане...

-Разбира се, че няма да стане. И това е защото нямаш добър контрол над стихията си.
Зед се обърна и видя грейналото, чисто и красиво лице на учителя си, който с бодра крачка прекрачваше прага на залата, залепиш двадесет и четири каратова усмивка на устните си.
-И да не тръгнеш да обвиняваш метала? Само ти си си виновен.
-А? Ъ....ти...т.е....вие видяхте това?
-Дам....и правилно почна на Ти. Да не си посмял да ме състаряваш повече от нужното. - засмя се Скай и го потупа по рамото, малко по-силно отколкото искаше, при което Блекуинд пристъпи няколко крачки напред заради тласъка. Когато се възвърна равновесието се обърна към учителя си и продължи по темата.
-Искаш да кажеш, че ако подобря контролът си, ще мога да уплътня острието на оръжието и така да го насоча в определена посока?
-Естествено! Ти от къде падаш? От земята на феите ли?
-Има земя на феите?
Скай изгледа младия мъж тъпо и завъртя няколко пъти очи.
-Ох....Елисандра....защо все на мен? Виж, пич, давай да се заемаме за работа, че нямам много време. Ще трябва да обикалям като гламав из града, а Кейт се чувства неразположена и днес не може да преподава.
Действително новакът предпочиташе компанията на учителката, защото....е с такава красива жена, кой мъж да не предпочете нея? Но така или иначе късметът му изневери и поне да се възползва от ситуацията, в която е попаднал.
-Добре. И какво трябва да направя?
-Лесно е! Освобождаваш енергията си до макс и я развихряш. Нужни са само въздушни течения и вълни, нищо друго. Никакви красиви форми, тайфуни и прочее. Никакви завъртулки. Само чиста енергия.
-Но ако я изкарам цялата няма ли да се претоваря и да стане хаотична.
-Точно там е цаката. Ще ти се наложи да я контролираш, за да не създадеш някоя беля. И от там ето ти го контрол над вятъра. Лесно е, а?
-Звучи така. - несигурно отвърна чернокосия.
-Споко и на практика е така.
-Има ли някаква определена специфика.
-Ето тук е уловката - не знам!
-Как така?
-За всеки маг е индивидуално. Просто трябва да намериш това, което те кара да се движиш, вътре в себе си има нещо, което ти помага, както вървиш, както махаш с ръце, изобщо цялата ти двигателна система е задействана от нещо, нали?
-Да!
-Същото е и с магията, само намери какво е то.
-При теб кое е?
Красавецът се ухили интригантски и махна с ръка.
-Повярвай ми, по-добре е да не знаеш.
Време бе и за основата на всеки магьосник над която да надгражда за в бъдеще. Дали Блеки щеше да се справи, ще видим само след малко.

/Минчев, всичко под формата на опит, резултата на мен. Напъни си мозъка и не пиши кратък пост, все пак е умение./

Да освободи всичката енергия която има. Това звучеше лесно, нали? Но едва ли беше толкова просто колкото звучеше, иначе едва ли щеше да се наложи да го учи.
Добре. Дооообре. Зед седна на земята, и се отпусна. Изглеждаше много спокоен, макар и вътре в него да бушуваше ураган. Той се отпусна, затвори очи, и се опита да усети това, за което бе чел. Това което старите майстори наричаха „Празнотата”.
Да станеш празен, да освободиш място за своята стихия. Да станеш едно с нея, и да я контролираш. Естествено, това звучеше добре на хартия, но бе доста трудно на практика. Не се чувстваше празен... а по-скоро раздразнен, ядосан. Единственото за което мислеше, бе за извращенията на които бе подложен от „Кръга”. За виковете, огласящи Кулата. За смърта която го заобикаляше...
Въздуха се завъртя бясно около него, а нишките сила, които го свързваха с нея бяха по-тънки от косъм. Невероятно тънки. И слаби. Главата му се завъртя бясно, а мозъка му сякаш бе завързан с тези нишки за златна тухла която се движеше като махало.
Бе ужасно, болезнено, невероятно гадно. Той протегна ръка, с опит да задържи всичко под контрол...
Болка. Ужас. Страх. Всичко се въртеше...
Защо се получаваше това...
Ума на Зед, слезе надолу, в някаква дупка. Изчезваше... унищожаваше всичко...
- Хей. Глупако. Не се прави така! – извика някой
- А? Какво... Кой.... – отговори Зед
- Млъкни, ако искаш да запазиш главата на раменете си! – изкрещя говорещия – Успокой се. Можеш да се справиш! СПРИ!
Мага спря да пропада надолу. Сякаш увисна в някаква чернота. Нямаше нищо. Единственото което усещаше бе нежен вятър, който се превръщаше в торнадо.
- Успокой се... Така...
Блекуинд се отпусна. Привлече вятъра към себе си, и го завъртя около тялото си. Всичкия въздух започна да се събира.
- Точно така... Сега... Дай команда. На въздуха. Навсякъде около себе си.
Момъка се усмихна леко. Болката бе ужасна, но той знаеше че ако не спре, ще падне в тази дупка... или каквото и да беше.
Нишките се умножиха. Те се вливаха навсякъде, и привличаха всичкия въздух около мага. Засмукваха го, като прахосмукачка. Въздуха привлечен се събираше около, под, над и в Зед.
- КОМАНДА! СЕГА!
Той просто си помисли „ИЗБУХНИ!”...
...и Блекуинд се озова отново в залата, а въздуха около него...

Скай се излягаше на столът си, като го клатушкаше, имитирайки люлка и наблюдаваше седналия на земята. Боже, тази част бе толкова необходима, но и толкова скучна. От време на време се прозяваше, като слагаше длан пред устните си според етикета. Е, да хлапето правеше каквото може - инч по инч, стъпка по стъпка, миля по миля.... Бавно, славно, както е по всички учебници. Учебници! Учителя ги ненавиждаше, за него нямаше по-добра тактика от практиката от първа ръка, в кризисна ситуация, в опасна и животозастрашаваща. Ама нали е душица, пък и Зед е нов, гледаше да не го тормози много много още от началото. Вчера достатъчно го поизмъчи, бутайки го ни в клин, ни в ръкав срещу останалите стихии, че накрая и срещу по-опитен от него ученик. Може би си бе заслужиш урока по учебник....за сега....
Но така или иначе русокосия не се сдържа, рискуваше да умре от скука, затова се намеси. Виждаше, че младока дълбае някъде вътре в себе си, почти всички го правеха така, той имаше своя друг начин, но той бе тайна, а тя се криеше на най-непредполагаемото място. И докато Зед бе изключително концентриран или поне на такъв даваше вид, а въздухът около него почна да се сгъстява, запарва и центрофугира в премятащи се като ласо вълни. Удряха се бясно една в друга, отблъскваха се и се разпръсваха на всички посоки, а красавецът реши да си поиграе малко, че да се събуди. Стана от столът си и застана в центъра на залата, където дочака и поредната въздушна струя. Прескочи я, после изчака следващата и прескочи и нея. Може да се каже, че използваше Блекуинд за загрявка. Мяташе се пъргаво и гъвкаво наляво-надясно, играеше на прескочи кобила с вятъра, шмугваше се под тях, въртеше се, така че да ги избегне. Нито една не можа да го докосне! Ето на това му се викаше майсторство и малка доза инфантилизъм. Добре, че никой не стана свидетел на тази колоритна гледка. Но пък си имаше и положителна страна, ако Зед се разконцентрира от закачките на ментора си, още по-зле за него. Той обаче остана напълно спокоен и дори не осъзнаваше какво се случва под неговия радар.
Същевременно, чернокосия водеше вътрешна борба със себе си. Страхът дали да послуша гласа, дали да му отвърне, дали да го Признае, го завладяваше, но в крайна сметка стигна до едно единствено заключение - нямаше избор. Ако искаше да се измъкне от пропастта на собственото си съзнание, трябваше да му се довери. Изненадващо, веднъж послушал го, хванал го за ръката, светът му се преобърна. Мозъкът го зацепи адски, почувства се в безтегловност, сякаш някой го е хванал за краката и го е провесил с главата надолу. Чувстваше как целият му кислород изчезва, как бива изсмукан от тялото му и всеки момент щеше да падне безжизнен на пода. В следващият, всичко се върна в него с гръм и трясък, подобно тайфун, вакумиран в стъклена бутилка. Дробовете, органите, самата му кръв се изпълни с енергийния въздух, а самият той се изпари от залата, което даде и края на играта на Скай. Тогава той разбра, че малкия е постигнал нужното и му оставаше само да чака. А тялото на Зед почна да се тресе. Тресеше се неистово, докато изведнъж просто изригна. Отвори рязко очи, пое си жадно въздух, а от порите на пръстите му се процедиха нишки, като да са набодени с карфици и от пролуките потича претъпканото съдържание. Неусетно, енергията се разплу из кръвоносните му съдове, разля се като вода и се загнезди, всяка част намерила точното си, удобно и уютно място. Сякаш бе прероден. Сега усещаше силата си двойно, даже тройно по-осезаемо. Чувстваше как циркулира по вените му, къде е епицентъра й, колко може да я разтегне, колко да я свие. Все едно точно в този момент бе опознал организма и магията си за първи и истински път. Болките почнаха да отшумяват, а умът му се концентрираше от ясно по-ясно. Чувстваше прилив на енергия и свобода както никога до сега. Основата бе поставена. От тук нататък можеше само да се гради.
-Сега вече направи това, което искаше с ножовете.
Мъжът се обърна и видя спокойното лице на менторът си, което му даде някак порив за себедоказване и желание за усъвършенстване.

/Минчев получаваш контрол над въздуха. Опит-6, Сила -5, Воля-7, Интелект-7./

Главата на момъка кънтеше като камбана блъскана от петдесет хиляди места. Сякаш току що някой го бе завъртял в торнадо, блъснал в планина и междувременно го бе прекарал през океана.
Чувството бе смазващо. Но той усещаше, че нещо се бе променило. Можеше да усети въздуха. Да го помирише. Да го вкуси с кожата си. Бе странно, но много сладко чувство. Сякаш бе навсякъде, във, извън и около него. Зед знаеше че това бе така, но за пръв път го... изпитваше с пълна сила.
Огледа се, с помътен поглед. Или не, не бе мътен, а по-скоро пред очите му имаше пелена, която показваше стихията която в момента бе под негов контрол. Знаеше че с едно малко движение, може да събере огромно количество сила и да я моделира като глина. Това бе като опиат. Опианяващо, невероятно сладко. А той си мислеше че да привлечеш сила, бе сладко... Смешно. Много смешно.
Погледна към Скай, който досега му говореше нещо. Превъртайки назад, той чу какво учителят му каза, и се усмихна.
- А, може ли да ми подадеш един? - попита Зед миличко.
- Аз да не съм ти скуайър. - отвърна Скай, докато вземаше един нож - Хващай!
Хвърли го с острието напред, целейки се в крака на младежа. Зед се ококори, и се протегна с една не много дебела нишка от въздух. Успя да хване ножа, точно на време. Острието му го поряза леко по крака, и остави своя отпечатък.
Блеклуинд вдигна ножа, и се намръщи. Раната не бе дълбока, или кой знае колко сериозна. Просто дразнеща. Окей... Нож.
Какво можеше да направи с него. И като цяло, какво ИСКАШЕ да направи с него?
Като начало... Да го направи по-остър. Така, че да може да разреже всичко. Или поне десетина пъти по-остър от нормалния нож. Нали?
Да, така. Сега. По какво можеше да го изпробва. Прецени че стените не бяха добра идея... Може би, бе време да изпита другата си идея.
С ножа в едната ръка, протегнат напред, той затвори очите си и се съсредоточи. Имаше чувството че въздуха който той диша е по-специален... по-силен. Затова събра колкото може повече въздух, и го смеси със своята енергия. Тя потече през него с малки едва забележими нишки. Зед завъртя всичко това, и чак тогава издиша. Бе сдържал дъха си през цялото време. За очите му, когато той издиша, нещо като мастило пуснато във вода се появи и оцвети цялата картина. Като бои във вода...
Привлече най-силно оцветените части около оръжието, и ги накара да създадат второ. Което да се слее с неговото. То засвети. Мага не бе сигурен дали му се струва, или то наистина светеше толкова силно...
Зед повтори операцията, като този път не вля силата в оръжието си (което той захапа), ами започна да я свива... докато не образува нещо подобно на човешка фигура. Усмихвайки се, той започна да го "вае" докато не придоби чертите на млад мъж. След което създаде лице, тяло... и всичко. Накрая, с изненада установи че това прилича на него.
Дори бе "цветен". Странно. Защо именно неговият образ...
Отделяйки част от съзнанието (или поне опитвайки се да го направи) за контролиране на този "клонинг", Зед зае бойна стойка. Имаше известен опит в боя с нож (а и с други оръжия) и бе сигурен че можеше да го победи.
Мага вдигна оръжието си в поздрав, и скочи напред със своето ярко светещо острие...

Всички познаваме Скай, нали? Онзи тъй слънчев чудак, който може да ти оправи настроението точно за една минута, мъж с невероятна харизма  и чар. Но ако си мислете, че през цялото време е вятърничав шегаджия - жестоко се лъжете. Имаше едно единствено място, на което красавецът оставяше пред вратата шегите и закачките и ги заменяше с изкусен професионализъм. Да, но беше петък...последния ден от седмицата, на всички им беше тегаво, напрегнато от незнайна тревога свила се в стомаха. Точно поради тази причина, докато седеше и наблюдаваше ученика си, блондина реши да пренебрегне правилото, което си бе създал.
Но преди да го направи, се тупна отгоре на бюрото си и със замислен поглед следеше всяко едно движение на ученика си, не изпускаше нито един детайл.
А Зед бе прецизен , съсредоточен и целеустремен. Наистина създаде двойника си адски точно, без почти една грешка, наистина нямаше фактори, които да му пречат и разсейват, но в живота не винаги бе така.
В живота никой нямаше да ти пази тишина докато се подготвяш за нападение или врага да те изчака докато си извадиш оръжието.Не!
Затова учителя реши да подходи...да кажем иновативно и да постави момъка в ситуация, която щеше да го разсейва от мислите му за атака. Когато мислиш как да направиш нещо и то ако става въпрос за бой..то значи не си постигнал съвършенство.
Малко преди Зед да се хвърли да напада двойника си, Скай застана пред него с дяволска усмивка и го спря:
-Чакай, чакай, приятел...
Момчето го гледаше с неразбиране:
-Да кажем, че ще направим опита ти една идея по-труден и разсейващ.
-Как ще стане това?-попита Блекуинд.
Без да му отговаря, мъжа се обърна по посока на клонинга и шракна с пръсти.Тогава ежедневните му дрехи с които го без създал Зед изчезнаха и бяха заменени от...рокля на балерина и палци. Изглеждаше нелепо смешно облечен по този начин...но да не пропускаме малката тиара на главата. Скай прехапваше устни за да не разхили, като магаре, но не бе свършил. С помощта на същата тази магия, той създаде друга фигура...не двойник. А красива, млада жена, която беше...гола. Да, чисто гола така както майка я е родила...Имаше невероятни форми и дори самия Скай се застоя зазяпан в нея за момент. Девойката също държеше оръжие:
-Е, драги...ще се биеш срещу тези двамата красавци.Късмет.-и отново отиде и се тупна на бюрото като зачака с нетърпение развоя на нещата.
Двете фигури се впуснаха машинално към Зед, но той бе твърде зает да следи с поглед подрусването на гърдите на нереалната девойка и нещо го удари в корема - неговия двойник. Той се изправи и парира следващия му удар, но нереалната девойка в този момент му мина изодзад и се готвеше да забие ножа си в гърба му..как щеше да се измъкне ще ни сподели самия Зед!

/Зед, опиши успешна защита, след което развий боя, но остави крайния резултат на нас/

О, да го вземат драконите. Скай определено му беше скучно... или просто много искаше да види Зед в туту (поличка на балерина) и тиара. Определено учителя си търсеше забавление. Или просто наистина, с цялото си сърце искаше да помогне на Зед... Сиииигурно.
Докато си мислеше това, Блекуинд бе заобиколен от двете си страни. Изглежда клонингите, макар и движещи се бавно и мудно, искаха да му направят сандвич... и той беше салама в него. Странно, мо младежа изведнъж изпита неимоверен глад.
Щеше да отиде да яде, след тренировката. Мммм, сандвич...
Концентрирайки се, той привлече сила и заплете две "стъпала" и ги изстреля към двата си противника. Те бяха прицелени към стомасите им, и за малко да не оцелят. Силата не беше достатъчно голяма, но те послужиха за добро разсейване.
Зед се отдръпна няколко крачки назад, и се усмихна на гледката. Той, и красива гола жена го гонеха за да го „убият”. Бе някак си забавно, но замисляйки се за няколкото „Зедовци” в него, той се намръщи. Не бе смешно. Изобщо.
Той се замисли как би могъл да победи клонингите атакуващи го непрестанно. Избегна няколко атаки от „себе си”, и успя да нанесе удар. При допира на острието с „дрехите” на клонинга, те се срязаха като масло. Тогава една забавна идейка се зароди в ума на Блекуинд. Макар че съществата които атакуваха така яростно нанасяха доста щети, те бяха бавни и изобщо не защитаваха от ударите на мага.
Танцувайки като студент, мачкащ хлебарки Зед се въртеше около своето копие, и режеше поличката му. Ножа свистеше, осветен от синя светлина, дрехите се разпадаха...
Бе бързо и безмилостно. Въздухаря спря, за да се наслади на тялото си. Мамка му, имаше хубаво тяло. Замисли се над термина „Толкова съм готин, че искам да си посегна...”. След овладяването на това умение, дори това би било възмо... СТОООООП! Стига с тези мисли.
Клонингите атакуваха яростно. Изглежда Скай се бе оттърсил от своята скука, понеже в момента те се биеха като хали. Зед не успяваше да спре всеки удър, но успяваше да избегне достатъчно че да може да нарече това „защита”.
Отстъпи, и се съсредоточи. Създаде две нишки от въздухи и с дъха си ги направи сини. Те пулсираха, като живи, като вени. Като пътищата на силата, по които в момента енергията му течеше като река през плодородна долина в северна Англия (например...).
Свърза ги с двата клонинга, и ги пое под свой контрол. Усилието бе ужасно. Трудно, тежко, невероятно сложно. Сякаш един милион игли се забиха едновременно в главата му, и разкъсаха нервите вътре в нея.
Блекуинд коленичи. Но двете същества бяха под контрол. Усещаше ги, празните им съзнания, въздуха който ги изпълваше...
- Хей, Скай? Подарък за теб...
И изпрати двата клонинга срещу него. Учителят зае бойна позиция, но лицето му се сгърчи в изражение което казваше „КАКВО ПО...” когато те се приближиха към него, и започнаха да го целуват. Женския клонинг бе с бельо и сутиен, а „Зед” се бе сдобил с тениска. Не бе сигурен, какво е усещането което преподавателя му чувстваше, но имаше чувството че е нещо подобно на това да целуваш вятъра.
Бе трудно да контролира и двамата, но с всички сили се опитваше да го направи.
„Още минутка... Само минутка, моля те, не се взривявай Мозъчко, моля те...”, повтаряше той като молитва, докато като кукловод управляваше двете същества създадени от чист въздух...

Какво изпитваше Скай ли? Чувството можеше да се сравни, като с това сгъстен въздух да се забива в лицето ви, придобивайки чак слузест и лепкав привкус. Все едно въздухът се бе смесил с плазма и сега обливаше странните му, в някаква странна целувка, извън всички порядъци на природните закони. Не му стана топло, не му стана хубаво, определено не го възбуди. Беше като отрезвителен шамар, но по-безболезнен. Горкия....за жалост не знаеше, че само след малко съдбата ще му нанесе един истински такъв, също толкова безметежен и неплътен, но десеторно по-силен откъм вътрешна агония. Но и до там ще стигнем.
За момента, той все още търпеше това безумно "нападение" на стихията, а русата му коса се вееше от полъха, който двете фигури излъчваха. Студени струйки преминаваха през трупа му, колкото да го погъделичкат и погалят. Изобщо не наподобяваха женските милувки, на които красавецът бе свикнал и скоро му писна. Остави ученика си да се повесели, сега бе време да сложи край на тази ария. С един замах разпръсна клонингите и те просто се изпариха. Изчезнаха в пространството, повлечени от неговия собствен вятър и за момент Зед се замисли как е способен да реагира и да го предизвика толкова бързо, силно и безпогрешно. Явно наистина го биваше и не бе сложен на този пост само заради безупречната си визия. Зад всяка фасада се крие много повече и е твоя работа да разбереш дали повечето е за добро или за лошо.
Когато и с това се свърши, менторът се ухили:
-Добре...да речем, че имаш потенциал.
Естествено, Блекуинд не очакваше почести и признание, но и тези думи бяха достатъчни колкото да го сгреят вътрешно и да му вдъхнат надежда, че може би, само може би, от него ще стане нещо повече от посредствен магьосник, който цял живот ще си играе на издухай ми супата, подхвърли ми фризбито, повей ми под полата.
Да, имаше потенциал и щеше да го развие. Заради себе си, заради тези, които вярваха в него. Те не бяха много, но май в лицето на този рус перко намираше подобен персонаж, или се залъгваше?
И тъкмо когато щяха да продължат напред, вратата на просторната зала се отвори вътре със спокойна крачка и умислен, сериозен и доста мъдър за годините си поглед, влезе мъж, непознат за Зед. Черната му коса придобиваше сини нюанси според светлината, а ирисите му напомняха на кротка, но много дълбока червена река. От онова алено, което е толкова тъмно и на пръв поглед бъркано с кафяво, че се чудиш дали ти прилича повече на съсирена кръв или на натрошена керемида.
-Кастиел!
-Скай. Трябва да поговорим.
-Не може ли да изчака? По средата на урок съм.
-Извинявам се за намесата, но се боя, че не. Важно е!
А когато Кастиел кажеше, че нещо е важно, то значи наистина бе такова. Дори да му се искаше да продължи, трябваше да даде завършек на тренировъчния ден. Не само, но погледа на колегата му, ясно заявяваше, че в залата не трябва да има чуждо присъствие освен тяхното. Разбрал това, въздушния маг се приближи до ученика си и бодро го потупа по рамото.
-Добре, моето момче....
-Не съм момче!
-Хах, да! Вярно. Добре, приключваме за днес. Добре се справи. Сега отивай да си почиваш.
Чернокосия изгледа менторът си, както и непознатия мъж, чийто поглед можеше да го смаже със строгостта си. Като че ли, само с очите си можеше да те накара да изпълниш каквото пожелае. До сега не бе виждал толкова загадъчен, харизматичен и в същото време покровителски човек. Щом дори собственият му учител го слушаше, значи бе важна клечка. Прекалено важна! Младия мъж въздъхна до някъде разочаровано, до някъде облекчено и се запъти към изхода, разминавайки се с новодошлия. Чувстваше се нищожен заставайки до него, но това чувство щеше да изчезне, в мига, в който и той напусне Торнадо. Всъщност почивката наистина би му се отразила добре и можеше да използва остатъка от деня както си поиска. Нали знаете, каквото кармата повели, каквото сабя покаже. Възможности много.
Чак когато новакът се изгуби от погледите им, а водния маг се увери, че не стои в коридора и подслушва, той затвори портата и тръгна към другаря си.
-За какво става дума?

ПЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО:

-Ти сериозно ли?
Блондинът се провикна толкова силно и невъздържано, че изобщо не му пукаше дали гласът му щеше да достигне чак до коридорите.
-Напълно!
-Кога?
-Не знаем.
В момента нямаше и следа от жизнерадостното му излъчване. Лицето му се бе смрачило, изострило като на човек, който е получил много важна и сериозна новина и то такава, каквато никой не би искал да получи.
-Значи те са виновни за всичко. Книгата, Лаура....заради тях умря.
-Точно така.
-Копелета!
-Не можеш да отречеш, че не го очаквахме, рано или късно. Всички знаехме за съществуването на братството, но не знаехме членовете му и къде се подвизават. Беше въпрос на време преди да се надигнат.
-И все пак не смятах, че все някога ще съберат смелост.
-Смелостта е последното, което им липсва. Такива хора не се страхуват.
Кастиел знаеше, че Ив му забрани да казва за визитата на когото и да е, но ако имаше друг човек в тази гилдия, на когото можеше да се довери изцяло, то това бе въздушния елементалист. Въпреки заблудата от държанието и характера му, всички знаеха и вярваха, че той е ненадминат в своята сфера и никога, при каквито и да е обстоятелства няма да злоупотреби или омаловажи опасна ситуация. Нямаше да изпадне в паника, нямаше да подходи неволево.
-И сега предполагам трябва да го пазим в тайна?
-Да!
-Нареждания на Ив?
-Познаваш я.
-Да, познавам я. Всъщност това е най-умното решение.
-Може би.
-И какво ще правим?
-Точно там е работата, не знам. Не знам как да подхода. Вече пратих новите попълнения да ви вървят. Излъгах ги, че със Сиана ни чака дълго пътуване извън страната и в следващия месец не е нужно да идват на тренировки.
-Нима си убеден, че ще нападнат до един месец?
-Щом са предупредили, значи ще е скоро. Не ти казвам какво да правиш, сам прецени, ако искаш последвай примера ми, ако искаш недей, но се приготви. Сам можеш да го усетиш, нали? Промяната във вятъра? Усещаше го от много месеци насам. Сега трябва да е по-осезаемо.
-Да....така е... - отвърна замислен Скай.
Неволно погледът му се отправи към вратата, през която преди малко премина Блекуинд. Той бе един от тези нови попълнения. Дали трябваше да го отпрати? Да го защити по този начин? Можеше! С лека ръка можеше да му каже да си върви, дори да го изключи, но нещо му подсказваше, че младокът не е толкова тъп колкото изглежда и ще се усети, че нещо не е наред. А стане ли това, в никакъв случай нямаше да напусне. Щеше да се вкопчи в сградата като пиявица и да не мръдне от тук, докато не разнищи истината. Този вариант отпадаше. Можеше само да се надява да не го сполети лоша съдба и да не съжалява за решението си.
-Трябва.... - продължи менторът, загледан към чернокосия красавец. -...Трябва да помисля.
-Предположих.
-Трябва да свърша някои неща. До края на деня ще отсъствам. Благодаря ти за информацията.
Кастиел положи длан на рамото му и го дари с успокоителен поглед. За жалост, не можеше да се насили да се усмихне, но и нямаше нужда. Двамата се обърнаха и също поеха към изхода, а в коридора се разделиха. Водния маг трябваше да изготви някаква стратегия, каквото и да е, а Скай...той имаше други мисии за изпълнение....

/Зед, от цялата тренировка получаваш Боравене с оръжия аматьорско ниво. Опит -8. Сила-6, Ловкост-5, Интелект-6, Воля-5./

Събуждането беше тежко. Слънцето пронизваше очите на героя ни като нажежени кинжали, а в главата му оркестър от тъпани изпълняваше своя магнум опус.
Стаята се завъртя. Зед падна, опитвайки се да стане. Когато въртенето се успокои, и погледа на героя ни се проясни изминалия ден се изниза пред очите му като гротеско напомняне за това какъв идиот е. Или някой от боговете го мразеше или най-после и последните винтчета които крепяха крехкия му здрав разум бяха изпопадали и докато го правеха му показваха среден пръст.
Докато умуваше над тези тайни на живота, Блекуинд успя да стигне НЯКАК си до банята. Топлата вода вкара огън във вените му и избистри съзнанието.
Първото нещо когато успя да помисли трезво бе „АЗ НАИСТИНА ЛИ НАПРАВИХ ТОВА ВЧЕРА?” Остави си няколко минути за размисъл, и се разсмя. Бе забавен ден. Странен, интересен, смешен.
Естествено, докато тичаше гол снощи не му бе особено до смях, но какво пък. Всяка вечер, която приключваше така бе забавна на другия ден. Нали?
Докато ума му отново се понасяше из някакви свои висини (които нормалните хора постигаха чрез прекомерната употреба на наркотици), тялото му автоматично изпълняваше ритуала на къпането. Това бе едно от нещата когато се научаваш да правиш като робот когато потъваш в размисъл....
...след последния път когато изгаряш своя...
Ноооо отплеснахме се от темата. Когато ритуала свърши, и разсъдъка на Зед се върна там където му беше мястото, бе време за обличане.
Което го разсмя. Ужасно много. Смеха спря, толкова рязко, колкото и започна, понеже видя че дрехите и багажа на съквартиранта му ги нямаше. Примигвайки, чудейки се дали не сънува, Зед започна да търси из стаята, чудейки се дали снощи не го е убил и да е забравил този „симпатичен” факт. Но уви, не намери тяло. Това го натъжи за секунда, но накрая стигна до извода че дразнещия му съквартирант просто се беше изнесъл. Прав му път, дано нещо голямо да го удари в задника.
Когато приключи с тоалета си (хахахаха...) той излезе. Дори не заключи вратата си. Дали това бе добра идея, само бъдещето можеше да покаже, нали?
Началото на деня. Определено тренировка. Трябваше да покаже на онзи арогантен кучи син Скай, че може да стане поне толкова добър колкото него!
За пръв път, сякаш нещо го водеше към онази зала, която той мразеше. Или може би я обичаше. Едва ли щеше да отиде там рано сутринта ако я ненавиждаше, нали?
Естествено, тя бе празна. Зед я огледа, и се усмихна. Време беше за загрявка...
...а главата му го болеше толкова много...

Да, така е, за сега, стаята бе празна като пещера, намираща се на върха на безлюдна планина, но всичко това щеше да се промени в рамките на следващите пет минути. Въпреки ентусиазмът си, сблъскващ се с цепещата от болка глава, Зед се захвана да разгрее крайниците си. Вярно понякога бе доста лекомислен, но знаеше, че няма как да даде максимума от себе си ако тялото му е сковано като дъска. За новатор като него, тепърва навлизащ в света на истинската магия, бе от изключително значение да е подготвен както психически, така и физически. Дори да искаше да реагира на някоя атака, да речем, ако кракът му изпука, то това би значело неговият край. А нали искаше да покаже, че може да стане добър, даже много добър. Точно поради тази причина не можеше да си позволи да е не мърлив или не дай си боже - мързелив. Дори и останал сам, човек винаги може да извлече доброто от ситуацията ако просто се замисли какво се иска от него и се захване с изпълнението му.
Така, нашият герой се зае с разтежки, типично мъжки упражнения за мускули, като не пропусна и всеизвестните коремни преси и лицеви опори. Ако не друго бе доста издръжлив и с лекота правеше по петдесет на серия. Но още преди да успее да довърши загряващата си тренировка, съдбата се намеси по най-неприятният или пък благоприятен, зависи от личната преценка, начин. А именно - през терасата връхлетя и неговият така "любим" учител. За да сме по-точни, ще обясня, че той буквално се приземи върху парапета, сякаш паднал от ясно небе, след което скочи на циментовия балкон и съвсем необезпокоявано навлезе в пустата иначе зала. Излишно е да казвам, че очите на Блекуинд направо светнаха от почуда и изненада. Този човек да не би да е летял? Или е стоял кацнал на някой облак? Колкото и да мислеше не можеше да си го обясни, но удивлението му нито за миг не стихваше.
-К...как го направи?
-Кое? А, това ли? Нищо работа. Ще те науча някой ден.
-Сега?
-Ба! Казах някой ден.
Красавецът изглеждаше в привидно добро настроение, за разлика от предния ден, но не мога да кажа дали това бе просто форма на фасон, който разиграваше пред непознат или реално бе така. Във всеки случай, Зед не забелязваше нищо нередно и нетипично, за малкото време от което го познаваше. Все същата усмихната шматка, която сякаш изобщо не се интересува от заобикалящия го свят и от нищо друго, освен от самият себе си.
-Та, ти за какво си дошъл? - продължи със същия непукизъм блондинът, което малко раздразни младият елементалист.
-Как за какво? За да тренирам, разбира се.
-Разбира се!
-Ако трябва да съм честен, бих предпочел да е с Кейт.
-Хахаха, иска ти се налииии.
Скай сръчка младока в ребрата и смигна многозначително. Явно си беше, че го взимат на подигравка.
-Ама нямаш късмет. Болна е! Тъй че, запретвай ръкавите момче и да те видим.
Червеноокия нямаше никакъв избор освен да се примири и да изчака да разбере какво му е приготвил този път този перко. Дори наистина нави ръкавите си, ей така за авторитет.
-И сега какво?
-Видях, че си добър с онези клонинги. Какво ще кажеш да ги затвърдим?
-Навит съм.
-Добре, тогава се опитай да направиш три като за начало.
-Само три?
-Ха! Не се изхвърляй, момче. Всичко по реда си.
Е, предизвикателството бе отправено, оставаше само изпълнението, което не би трябвало да е толкова трудно за Зед. А дали?

/Пламене, опитай се да ги създадеш с магията си, но дали си успял остави аз да реша./

Нещо в главата на Зед изсумтя. Бе рядък момент, но нашият герой се съгласи с алтернативното си его. За какъв се мислеше този...
„За учител, който е много по-силен от теб, ето за какво” промърмори тих глас, който мага не можа да разпознае. Коя ли от фигурите които бяха в ума му имаше този тих, повелителен глас?
Както и да е... Няма да спори точно сега с тях. Те нямаха значение. Нали? Нали?!
Той се отпусна. Дори зае поза „лотус” на земята. Дишането му стана едва доловимо. Сякаш бе умрял за миг, и тогава въздуха проникна в дробовете му, за да ги изпълни до краен предел.
След което това се повтори. И отново. И отново...
Създаването на един клонинг бе лесно, и макар и да се хвалеше пред Скай, той знаеше много добре че три ще са трудни. Преработения въздух, който той съхраняваше в себе си нямаше да му стигне.
Трябваше да измисли начин по който да създаде повече, по-бързо... или просто да го раздели на няколко части. Не, това нямаше да се получи. Макар и да бе теоретично възможно, контрола им щеше да е труден.
Прозореца бе отворен, и топлия вятър духаше, докосвайки кожата му приятно. И изведнъж, той се вгледа в него. Нима бе толкова просто?!
Зед примигна, и разтърка очите си. Нима въздуха винаги бе син? Или очите му си играеха с него, карайки го да вижда неща които не съществуват.
„Амиииии... Въздуха, водата и земята в Сто слънца е т-т-т-толкова п-п-пропита с магия, ч-ч-че са п-п-п—по-лесни за обработка” промърмори един заекващ гласец. Ах, страхливия маг. Този който го бе имплантирал в него, със сигурност имаше невероятно чувство за хумор. Успя да намери най-стереотипния магьосник в целия свят.
Така значи... Магията е навсякъде тук. Затова... и изведнъж осъзнаването на истината го удари като юмрук между краката. Всичко бе ясно. Заради магията навсякъде около него, той имаше толкова... добър контрол над въздуха. Всичко което бе направил досега, произтичаше от този факт.
Това малко го натъжи, но от друга страна... ако това даваше НЕГОВИТЕ сили, вероятно Скай имаше преимущество тук. Едва ли, би могъл да бъде толкова добър извън Сто Слънца, нали?
Зед се усмихна. Е, поне можеше да направи малко шоу. Думите на Сиси, проехтяха в ума му, но той ги изтика назад. Не се перчеше. Просто искаше...
Но не. Стига. Майната му. Какво ако се перчеше. Нима това е нещо лошо?
Ръцете му се протегнаха, и той се съсредоточи. Ума му се напрегна. Вятъра, духащ през прозореца, направи рязък завой като престъпник гонен от полицията и се насочи право към него. Удари го със силата на хиляда разярени бика, но Блекуинд издържа... за малко. Стихията мина през него, обля го, сля се с него. Остави го без дъх. Главата му се въртеше...
...но можеше да види плътен, син балон около себе си. Той се усмихна. Така... сега...
Ръцете му се протегнаха. Той сграбчи въздуха, и като глина започна да създава скулптура от него. Започна с тялото. Стегнато, красиво, женско. Дълга коса. Лицето, се бе запечатало в ума му, сякаш бе жигосано върху всеки нерв от съществото на Зед...
Следващото... Тънко. Жилаво. Къса коса. Лицето, подиграващо му се докато отмъкващо дрехите му, трудно би било изтрито.
Последния... Вземаше да става трудно... Капки пот, се появиха по лицето на мъжа... Но той продължаваше. Всяко движение бе като мъчение, но той продължаваше.
Мъжко тяло. Силно. Изправено. Стегнато. Пицето, не бе трудно да бъде изобразено, понеже в момента го гледаше полусмихнато отстрани. Сякаш се чудеше какво ли прави мъжа.
Последен щрих...
...и Зед се озова на земята.

Направата на нещо от нищо е винаги доста трудна. Но защо въздухът да е нищо? Това, че не можем да го докоснем, това, че няма материя, не значи, че няма плътност. Надуй един балон, сложи го на кантара и той ще тежи. А всичко, което има плътност може да претърпи метаморфоза, да бъде изваяно, сглобено и изобщо преобразено. Нужни са няколко щрихи и воаля, крайния резултат е на лице. Важното в случая е колко добър ще е той, или ще остане на едно посредствено ниво, неподходящо нито за похвала, нито за завист. В случая нямаше какво да впечатли Скай. Зед бъркаше като си мислеше, че този човек е силен само тук, на родното си място. Той бе непобедим където и да отиде, защото знаеше как да използва въздуха до най-малките му подробности. Той бе негов приятел, най-верен другар и събрат, но това е една друга тема, на която няма да обръщаме особено внимание. Та, господин учителя трудно можеше да бъде впечатлен, особено що се отнася до неговата лична стихия, но това не означаваше, че няма да даде кредит на този, който си го заслужи. Дали се надяваше младока, не много по-малък от него, да отговори на надеждите му, или изобщо не му пукаше, точно в момента не мога да кажа. Но определено изчакваше напредъка му. За мъж като седналия, който много бръщолевеше като пораснало дете бе от изключително значение да се справи, иначе ще излезе като въздух под налягане. За русокосия бе по-скоро забавно да го наблюдава. Не го приемаше за работа, а за изучаване. Беше му интересно до къде може да стигне, колко от приказките са подплатени и имат основа и колко са просто така, излишно перчене, от което никой не печелеше.
Та, да се върнем към опита на Блекуинд. Въпреки невежеството му на моменти, той имаше своите бляскави мигове и този бе един от тях. Мозъкът му най-накрая започна да цъка и осъзнал какво трябва да направи и как трябва да го направи, мъжът се зае със същинската част. Не мога да изключа, че организмът му се пренатоварваше и на няколко пъти издъхваше. Понякога въздухът в дробовете му свършваше, друг път засядаше на гърлото му като буца цимент, зазидаща пътя към ответната цел. Но тези моменти отминаваха. Малко по малко, чернокосият се учеше да разпределя правилно и равномерно енергията си, черпеше сили от природата, а не от самият себе си, което бе напълно в реда на нещата за един новатор и работеше бавно, внимателно, наблягайки на подробностите. По принцип добре, само където беше бавно. Скай очакваше повече. Но все така стоеше с нестихващата си усмивка и наблюдаваше развоя на събитията. Малко по малко пред очите му изникваха клонинги, с различна структура и форма и чак се зачуди защо му бе на това хлапе, което изобщо не бе хлапе, да ги рисува толкова индивидуални. Ако е на кръжок, добре, да прави каквото си ще, но в битка никой няма да го чака видиш ли да си изографиса перфектната за него жена да речем или да мисли и уми кой с каква коса трябва да е, на къде ще е щръкнала и колко дълги ще са му ноктите. Но такъв си бе нашия Зед, смахнат по свой собствен начин и ако искаме да го променим само ще изгуби очарователността си.
Но да се върнем към клонингите. Учудващо или не, след цялото това време пред мъжете се издигнаха и трите прозрачни творения, през чиято призна се пречупваше дневната светлина и ги озаряваше в бледо синьо с нишки на златисто. Може да се каже, че бяха напълно завършени и добре оформени. Единственият проблем бе, че младият маг бе напълно изтощен. Трябваха му няколко минути докато възвърне жизнеността си и се повдигне, дори сам невярващ на успеха си.
-Какво се чудиш, накарай ги да мърдат.
Чак когато гласът на учителя му се намеси, всичко в главата му си дойде на мястото. Прискляпайки няколко пъти като малко дете, той повдигна ръка и сякаш чрез невидими въжета почна да ги контролира. Двойниците бавно и мърляво закрачиха наляво надясно, като да опипваха почвата под краката си, докато най-накрая почнаха да ходят с нормално темпо и да използват всяка една част от нематериалните си тела.
-Искам да създадеш още.
-Още!
-Да, искам да видя лимитът ти. До къде можеш да стигнеш особено, след като вече си изморен. А да имам само едно условие. Гледай да си по-бърз.
Този дали го мъчеше нарочно? Искаше да го умори от изтощение ли? Въпросите в мозъка на Зед бяха прекалено много, но виждайки непреодолимата усмивка на Скай, осъзнаваше едно - отговори няма да получи. Това е бариера, която нямаше как да пробие и ако не иска да му нашарят задника, най-вероятно със собствените му отрочета, по-добре да запретва ръкави и да се залавя за работа.

/Минчев, описваш процеса. Бройката на клонингите ще се реши от зара. Нагласяш го на 1, каквото число се падне, толкова успяваш да създадеш. Късмет!./

Добре... началото бе трудно. Очакваше се, все пак. И реакцията на Скай, бе предвидена. Дали наистина искаше да види колко Зед можеше да предвиди, или просто се заяждаше с него, това нямаше никакво значение. Важното беше че работата бе свършена наполовина. Героя ни, легна изцяло на пода. Трябваше му малко почивка. Въздух. Дробовете му горяха, сякаш огнен маг се бе преселил в тях, и правеше парти. Вдишване. Издишване. И отново. Сърцето биеше като камбана. Можеше да го усети. Цялото му същество се тресеше, от тези удари. Спокойно... Спокойно. Всичко ще е наред.
Нежна милувка го докосна по лицето. Очите на мъжа се отвориха бавно, и той видя пред себе си едно елфско лице гледащо го със състрадание. Тя му се усмихна, и отново го погали. Сякаш със всяко движение, нови сили се вливаха в жилите на Блекуинд. Когато стаята спря да се върти (Минути? Часове? Дни?), Зед се надигна. Залата си бе същата. Скай стоеше със все същата вбесяваща физиономия на лицето, гледащ го сякаш изследваше някакво рядко животно под микроскоп.
Надигайки се с мъка, мага разтърси глава, за да проясни мислите си. Дали бе станало? Имаше само един начин да провери...                                                                                                                          
Разтвори ума си изцяло, и съсредоточи енергията си в ръцете. Въздуха около него леко затрепери, а тялото му се изпълни с чувство за сила. За могъщество. Това чувство, бе по-силно от всеки наркотик. От всичко което света можеше да му предложи. Въздуха образува балон около него. Нишки, тънки като коприна се понесоха от ръцете на мага, и яростно се спуснаха към всяка част от балона. Синьото, се разпръсна на множество парчета, които започнаха да се оформят в човекоподобни фигури.
Сега... само спокойно. Няма да се проваля. Няма да се проваля...
Тези думи се превърнаха в нещо като молитва, докато той разпределяше енергията, стихията си и ги балансираше. Бе трудно, мамка му, бе ужасно трудно. Туптенето в глават му се усили, гласовете станаха силни, ръцете му започнаха да треперят от усилието. Но той продължаваше...
...вече на земята, той не си спомняше какво бе станало. Сякаш слон бе минал през тялото му, а всяка костица от тялото му пищеше...
- Добре де, защо всички мислят че постоянно се перча? – попита той, някого, или може би по-скоро себе си.

The member 'Зед Блекуинд' has done the following action : Зар

'Късмет' : 2

Няма точен алгоритъм за успех. Той е записан вътре в нас още при раждането ни и единствено от нас зависи да го извлечем на показ, да го изведем на вън, където да види бяла светлина, да го развием и превърнем в отделна индивидуалност, която да ни съпътства неотлъчно до края на земния ни път. До края на дните този път може да е обсипан с лаврови клонки стига да решим. Старание, пот, безотказност, жертвоготовност, труд, неистов инат, упоритост. Това са само малка част от нещата нужни, за да успеем така, както на нас ни се иска, така, че да не съжаляваме, а един ден децата ни да са горди с нас, защото знаят, че сме дали всичко от себе си и те са готови да последват нашия пример. Някой да последва примера ти, какво по-голямо достойнство и признание от това? Признанието ражда гордост, а гордостта не е хвалебствие, нито самочувствие. Гордостта е тази нишка, която те връща към истинската ти същност в трудни моменти, която ти припомня кой си, колко си и какво можеш да дадеш на света. Но гордост без труд е въздух под налягане. Въздух под налягане ли казахте? Точно така, всеки въздух е под налягане ако ти не го уловиш, впримчиш в ласото си и изтъчеш по правилния, точния и чист начин. Щриха след щриха, низ след низ, като да бродираш чрез природата. Не, не мога да си обясня това явление вятъра като просто въздушни течения. Той е нещо много повече. Нещо неописуемо, думите в речниците не стигат да се обрисува подобна стихия, непосилна за контролиране. Като облаците, не случайно те съществуват точно в синята небесна шир. Те не са просто пара, те са животни, човеци, цветя, дишащ организъм, намерил най-подходящото място за свой дом - въздуха!
Три клонинга, цели три бяха създадени до сега, а младият мъж продължаваше своя опит, като не пестеше сила, за да сполучи. Дързостта, с която приемаше всяко предизвикателство, надсмешливата ирония, типична за хумора на аристократите от висшето общество, съсредоточеността, всичко показваха, че не е човек, който се отказва лесно. Имаше лимит, но винаги гледаше да го прескочи, да изкачи оградата на предела си и макар че рискуваше да нарани себе си, все пак продължаваше напред. Губеше съзнание, свестяваше се, бършеше капките вода от челото си и пак  даваше, отричайки умора, отричайки замаяност. Може и да е глупаво и неразумно. Може да е мазохизъм, но поне обобщаваше няколко от гореизброените нужни качества, за да пребъдеш. Понякога, за да успееш трябва да даваш жертви, трябва да не мислиш за собственото си здраве, а единствено за заветната цел, тази пътеводна светлина, за крайния резултат. Само той е важен, само той има смисъл, само той е от значение, защото накрая, когато напуснеш тази земя, само постиженията ще се помнят. Не твоите емоционални проблеми, не тежкия живот, не несретите или радостите, само резултатите. Те ще се запечатат в съзнанието на обществото и именно те ще бъдат давани като пример за воденият от теб живот.
Поредните два, които се родиха от магията му, по нищо различаващи се от останалите по здравина и плътност, застанаха редом до събратята си по произход. Ако се загледаш в тях можеш да откриеш човешки черти изписани прецизно по лицата им. Имаха дори мимики, които се меняха според теченията в залата. Като живи, подвижни статуи, те мърдаха пръсти, трепкаха при близък контакт, дори реагираха на закани. Всичко това, Скай изпита лично, минавайки през всеки, проверявайки го за незапълнени дупки, щети и недовършени части. Но такива нямаше. Бяха пет, но в отлично състояние. Като войници наредени в една права, чакаха командата на господаря си, който все още събираше силите си. Нервите му бяха изпънати до максимум, пот се стичаше по гърба и мокреше блузата му, мислите му бушуваха и се размиваха една друга като вълни удрящи се по време на тайфун. В умът му бе пълна каша от пренатоварване и напрежение.
-Добре де, защо всички мислят че постоянно се перча?
-Може би защото говориш прекалено много. - отвърна му Скай, който сега бе изгубил хлапашкото си изражение и го бе сменил със сериозно, докато оглеждаше и опипваше внимателно клонингите. -Колкото повече пестиш думите си, толкова повече ще те уважават. Това научих от мой колега.
-Ти самият говориш много.
-Така е! Но аз мога да подплатя думите си. А какво можеш да подплатиш ти?
На подобен въпрос се очаква уместен отговор или поне толкова умен, че да затвори нечия уста. Когато пред теб се извиси някой по-висшестоящ винаги трябва да си зареден със солидна доза от качествен арсенал, който ако не те изстреля до неговата висина, поне ще те доближи бегло до сянката му. Така печелиш респект и уважение. Но нашият герой нямаше време да подбере думите си, защото едно друго явление попречи на потока на мислите му.
Никой от двамата не усети кога бе настъпила нощта и кога безбройните звезди озариха тъмното небе, за да му допринесат поне малко очарование. Нощем нищо не е както денем. Тогава света изглежда с една идея по-страшен. Казват че именно нощем се случва всичко лошо, че точно тогава излизат всякакви таласъми, вещици и адски изчадия, под надзора и водачеството на всевишната Луна, тяхна единствена наследница и първоизточник. Но какви ти таласъми, драги мои, когато ние хората сме много по-страшни и от най-страшните измислени създания. Какви адски изчадия, когато пораженията, които ние нанасяме са много по-жестоки, много по-изопачени и изобщо много по-коварни. Това, което ние причиняваме на себе си и околната среда, никой не може да надмине.
А когато земетръсът настъпи и телата им се разлюляха, губейки координация и равновесие, тогава всички въпроси останаха висящи в самия въздух, същия, който до преди малко двамата мъже оформяха и трансформираха по собствено виждане. Стабилността им обаче напълно се изпари веднъж щом подът под краката им почна да се мести, а нечувания тътен като на преминаващ в близост до ухото ти влак не проглуши тъпанчетата им. Докато Скай се опитваше да се задържи облягайки се на една колона, Зед отдавна бе тупнал по лице и всячески се опитваше да се изправи. Колкото повече секундите се нижеха, толкова по-гигантно ставаше земетресението. Каменните плочки под ходилата им почнаха да се разцепват и разединяват една от друга, част от терасата се срути, полилеят се раздруса, откъсна от телта и разби в пода. Сякаш цялата сграда се превърна в един жив, дишащ организъм, който има намерение да си отмъсти за всички неправди, които са й причинили.
-Какво по дяволите.... - крещеше нашият герой докато опитваше да се изправи.
През това време, менторът всячески правеше опити да достигне до балкона, а когато това най-после стана, пред очите му се откри поразително грандоманска гледка. Долу в градината група непознати за него хора се бяха скупчили, скупчили е силно казано, по-скоро разпределили в отделни част, кой въоръжен с оръжие, кой запалил дланите си, а по средата един друг, клекнал, допрял ръце в земята. Ясно си личеше, а и усещаше, че той е виновникът за подобно произшествие. Енергия струеше на талази изпод възглавничките на пръстите му, а от там епицентърът се разрастваше до толкова, че обхващаше цялата покрайнина, че и по-далеч. Почвата все повече и повече се разпукваше, като от нея да избълват гейзери и отваряше пукнатини, тънки ивици пропасти, че някъде и миниатюрни каньони, застрашителни както за постройката, така и за обитателите й. В този момент, магът разбра, че това, което бе научил, което не биваше да казва никому, това, което го притесняваше през последните дни...най-накрая е дошло. Толкова скоро и все пак толкова неподготвени хванало ги. Ужасът се изписа в разширените му очи, а страхът за учениците му, за колеги и пребиваващи обзе душата му така, както никога преди. Никога не се бе плашил, но сега го направи. Та един такъв стоеше точно зад него - млад, все още зелен. Какво щеше да стане с него, а ако не успее да го защити?
Безбройни викове и писъци огласиха гилдията, шум от тичащи, прийждащи хора, разминаващи, блъскащи или мобилизиращи се. Някой бяха като на умряло, други бяха команди, заповеди, женски, мъжки, детски, толкова много писъци. Какъв потрес е да видиш свършека на такава многобройна челяд. Не, не искаше да става свидетел на подобно нещо, нямаше да го позволи.
И сякаш всеки момент щеше да изпадне в паника ако гласът на Блекуинд не го отрезви.
-Подушваш ли нещо?
Блондинът се извърна, стигайки до него, като му помогна да се изправи и тогава осъзна какво има предвид. Истината го озари толкова силно, че го удари в тила.
-Мирише на....
-...огън.... - довърши преподавателя.
Да, в сградата бе пламнал пожар и все повече и повече се издигаше нагоре по етажите.
-Евакуация! Евакуацияяяя! - чуваше се познат говор, който съвсем скоро премина и през въздушната зала.
Виждайки ги Хайен се спря, навлезе вътре и почна да вика още по-силно.
-Скай, какво правите? Нападат ни!
В този момент блондинът възвърна трезвата си преценка и се взе в ръце.
-Къде е Кастиел?
-Опитва се да погаси пожара.
-Зед, чуй ме.
Менторът бе хванал чернокосия здраво за раменете, гледайки го право в очите. Очакваше от него да го разбере точно и ясно и най-вече да го послуша, поне веднъж.
-Вземи останалите. По-новите, по-слабите....
Не беше нужно да подчертава, повечето от тях тичаха по коридорите като подплашено от чудовища стадо овце.
-Заведи ги на сигурно.
-Но аз искам да помогна....
-Послушай ме, по дяволите! - изкрещя се в лицето му магът.
Младият мъж сам не осъзнаваше, че се опитваше да му спаси живота. Искаше да го предпази, да го махне от обсега на събитията.
-Вярвам ти, можеш да се справиш. Погрижи се за тях.
Червеноокия кимна и Скай го побутна, за да тръгне. Нямаше да напусне залата докато не види как тялото му се губи надолу по стълбите. Така и стана. Нашият герой излезе, с цялата си смелост събра повечето новаци и с преки нареждания от един от учителите ги поведе към долния етаж. До колкото разбра за сега най-безопасно беше в гостилницата и точно там смяташе да се затворят. Може да му се струваше нечестно и лесно, но от него зависеше много. Трябваше да озапти страховете, да контролира стотина хора, да не им позволява да вършат глупости, да им вдъхне вяра и кураж. А това изобщо не беше лесна задача. Искаше се нюх, лидерски талант и бистър ум. Да накараш някой да ти повярва е едно от най-големите изпитания познати на човек.
Чак тогава Скай тръгна след колегата си.
-Ив зае ли се?
-В градината е.
-Води ме.
-Аз мислех да отида на покрива....
-Никакъв покрив. Излизаме вън....

/Разбра къде да ги барикадираш. Измисли си ситуация, напечена или каквато искаш. Имаш свободно РП. Получаваш умението въздушен клонинг първо ниво. Сила -7, Воля -8, Интелект -6. Опит-8/