Снежната площадка

Admin Брой мнения : 66 Join date : 16.01.2011

Тази площадка се намира на приземния етаж и е нещо, като двор на цитаделата. Големите й размери позволяват тук да се провеждат тежките берсеркски тренировки. Често тренираха голи от кръста нагоре, за да каляват телата си. Както на повечето места и тук също има два учителя. Единият е Тортън, притежаващ изключително здрава телесна структура, която го прави физически най-силният звяр съществувал някога. Яростен и безпощаден, той е изпепелил стотици села и убил хиляди. Говори се, че никой не може да го победи. Към новаците е надменен и груб. Често учениците си тръгват от неговите тренировки наранени, а 90% от кандидатите искащи да му станат такива, не оцеляват приемният изпит.
А другият е Хамър Стоун. Произхожда от една от най-древните фамилии в Корнор. Грамаден като мечка той не отстъпва по здравина на Тортън. Без проблем може да разцепи камък на две само с един удар. Държи учениците, ако не друго то поне да влагат всичко от себе си и да покажат, че притежават сърце на берсерк. Двамата често обичат да правят съревнования между учениците си, за да видят кой от двамата е по-добрия ментор, защото ако премерят сили по обикновения начин задължително единият от двамата ще умре.

Тортън
Снежната площадка Southernhalfogre2epij

Хамър Стоун
Снежната площадка Berserkvikingbyoverdriv

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Окаши окаши… (Пешо ми каза да започна така.)

След като излезе от бараките, погледа на Бром започна да се лута из хората и местата, които само подозираше как изглеждат. Все още не беше сигурен какво иска да прави, но знаеше, че няма да присъства на празненството. Прекалено много напрежение се беше насъбрало в него, както от изпита, така и от самото пътуване. Дори второто може би му беше дошло по - изморително психически от всичко останало. Без да го осъзнае подмина групичката, с която беше пристигнал, а мислите му започнаха с известна доза нежелание да се връщат към най-належащите (според него) проблеми. А това всъщност беше самият изпит.

Беше спечелил, но каква победа беше това? Жалко подобие на успех, придобит главно заради общите умения на отбора, заради изключителните способности на някой друг (визира червенокоската), а не неговите. Чувстваше се сякаш беше загубил. Знаеше, че е тук за да се научи да се бие, за да се научи на всичко което му липсва, но не можеше просто да се забавлява, да пие и да яде. Въпреки огромното количество дребни рани и няколкото по-сериозни натъртвания, се чувстваше пълен с енергия и желание да тренира докато не може да държи повече оръжие или да стой на краката си прав.
Беше направил толкова много грешки по-време на двубоя по отбори, че се чувстваше късметлия само, защото задържа главата на раменете си, но следващият път можеше да няма този късмет. А ако някой от противниците му беше магьосник? Земен маг или някой друг елемент? Какво щеше да прави тогава? Просто да падне по корем и да се предаде ли... Не можеше да позволи нещо подобно отново. Тя беше права, той наистина беше жалък. Но щеше да промени това...
Крачките му се ускориха до лек бяг като се насочи към посоката, в която преди малко му беше показано, че се намира снежната площадка, мястото където щяха да тренират абсолютно всяка сутрин от сега нататък.

Първоначално беше в абсолютна загуба относно това какво смята да прави когато стигне снежната площадка. Не беше сигурен точно какъв метод на тренировка щеше да му се отрази най-добре в сегашното му състояние, когато тялото му вече започваше да се приближава към лимита на способностите си. Но в момента когато пристигна и видя площадката, всичките колебания относно този въпрос изчезнаха напълно. Бавно свали бащиният си меч от гърба и направи бавен кръг около мястото където изглежда често се провеждаха двубой. За секунда се зачуди дали Фоми е наблизо и веднага усети присъствието й. Добре, тя щеше да го предупреди ако нещо не беше наред, сега можеше напълно да се отдаде на това.

Затвори спокойно очи и остана изправен, с меч в ръка в продължение на десетина минути, без да мърда или да прави каквото и да е. Този път нямаше нужда да загрява, защото тялото му вече се беше подготвило за битка. Пресъздаваше случките от по-рано днес(както и вчера) в съзнанието си.
Момчето което за малко щеше да го убие когато стигна края на града; онзи момент на разсейване когато получи рана в рамото си; момента на объркване когато противника му го изненада в гръб; пълното му безсилие срещу способностите на земният магьосник и ужасяващата среща с онези чудовища, огромните вълци и "ангела". Реши, че ще използва всичко което знае за тях за да използва моделите им на поведение в своята малка и импровизирана "тренировка".
Представи си всички тях на едно място, точно тук, срещу него. Разбира се добави още няколко от участниците в изпитите, които му бяха направили впечатление, но като цяло, за не повече от половин час му се струваше, че може да ги види всички, достатъчно ясно, че да започне. Но в последният момент махна леко разсеяно с ръка и образите на чудовищата и "ангела" изчезнаха от измислената група. Може би му беше прекалено рано за подобни изгъзици... пък и все още не знаеше дали номера изобщо ще стане.

Вдигна оръжието пред себе си и реши да опита, първоначално без участието на повечето "личности", които беше събрал, просто, защото дори не можеше да си представи какво щеше да е ако наистина бяха тук, един до друг по този начин.
Една тънка усмивка се разля върху лицето му когато приклекна леко и махна с ръка към няколко от момчетата, които вече изваждаха оръжията си. Един от тях беше този, който го атакува в началото на града. След по-малко от секунда вече "танцуваше" сам на празната площадка за тренировки. Отбягваше въображаемите атаки, атакуваше на свой ред и се опитваше да запази баланс между двете. На няколко пъти просто падаше на земята, дишайки тежко докато погледа му наблюдаваше изпитателно празният въздух пред него, който в неговото съзнание беше много неща, но не и празно пространство.
Това с което най-много се забавляваше беше как изглежда създадените от него "противници" бяха толкова силни и същевременно непредсказуеми дори за самият него. В момента когато започна, до самият край на тренировката му, не спря за повече от десетина секунди и дори за миг не отвърна поглед от своите противници, които се сменяха с всеки паднал. Може би това ще обясни нещата по най-ясният начин: За двата часа и половина, които Бром прекара на площадката, в неговата измислена "тренировка", отбеляза на ум, че е загубил живота си над 37 пъти. Но това не го притесняваше, единствено червенокосата и земният магьосник оставаха все така постоянно предизвикателство, което не можеше дори в съзнанието си да победи.

PS: Малко за това което всъщност се случва дълбоко в Бром докато тренира и причината за това в РП вариант, малко или много :
Да разочароваш някой е отвратително усещане, но да разочароваш самият себе си е почти равно на предателство. Някой от нас имат много високи очакваният от самите себе си, като се опитват по този начин да се бутат сами напред, по-тежкият път на успеха, докато други просто очакват течението да ги отведе там където им е било отредено да бъдат. Но независимо към кой от двата типа хора спада един човек, той винаги има морали, ценности и начин на мислене относно самият себе си и всеки път когато действията му са в контраст с тези разбирания оставаме с кухото усещане на предателството от нас самите.
Дори аз не съм способен, поне не все още, да вникна напълно в същността на Бром, но от малкото което знам съм сигурен, че това го изяжда най-силно от вътре, напълно заслепявайки зрението му, изкривявайки спомените така че да изглеждат дори по-зле... В неговите очи, мисли и съзнание, той е престъпник, беда за тези около себе си, предател на майчината любов, която е получавал на тепсия, без дори да осъзнава проблемите на майка си. Дълбоко в себе си смята, че той е виновен за всичко. Никой не изгаря дома си, дори това да е просто дървена колиба, до основи за да придаде по-голяма тежест на няколко реда под формата на прощално писмо. И всичко това, цялото напрежение, болка и дори омраза... към самият себе си, той е способен единствено да изрази по този начин, не с думи, а с тренировки... Може би просто му трябва време? Пък и какво по-добро място за това от Ледената Цитадела.

PS 2: Ако нещо не е станало ясно, да разясня идеята: Образите и противниците са единствено в главата на Бром. Според това което е успял да види по-време на кратките си двубой с тях се опитва да пресъздаде колкото се може по-реален техен образ, както по - сила така и по - поведение и техника. Разбира се това не е умение което някой може да развие за половин час, но предположих, че няма да представлява голям проблем ако броим тренировката за прост опит от към механиката за подобен вид тренировки за в бъдеще. Точно поради тази причина не съм описвал подробно никакъв вид схватки между него и измислените му противници. За да оставя достатъчно пространство ако бъде сметнато за невъзможно да направи тренировката просто да си е представял бегло атаки срещу него, да ги е отбягвал и след това да е атакувал празният въздух, а от самата превъзбуда да си е вкарал филм в главата с цялото това разнообразие и прецизност на противниците му.
Пък и остава факта, за миналото на Бром, което всъщност би предразположило към подобен метод на тренировка, защото в планината едва ли е имало изобилие от противници и повечето му схватки са били умствени от колкото физически.
Надявам се, че не съм оставил никой с грешно впечатление и че не съм прекалил с нищо. И сега отивам да . и бройте първият PS към тренировката, че иначе нищо не съм писал направо xD

Нестандартна тактика за самостоятелна тренировка, определено, но някак си интересна. Да позволиш на съзнанието си да се отвори до толкова, че сам да си създава противници! Доста психологичен метод, бих казала. Не е достатъчно само въображение, но и добра памет, зорка преценка и голяма доза вяра.
Бром размяташе мечът си с прецизност, нямаше излишни движения. Ударите му бяха целенасочени, макар и да улучваха само въздухът. Въртеше се, сякаш избягваше засилващ се опонент, клякаше когато смяташе, че е нужно, прескачаше, блокираше и атакуваше. Отстъпваше или пък нападаше.
Докато останалите членове на цитаделата се забавляваха, техните смехове и гърлени викове му даваха още повече повод да продължава. Достигащите до него, звуци на празненството го надъхваха да се предизвика още повече и още повече.
Но не всички бяха в балната зала. Имаше един чифт очи, които в момента го наблюдаваха на достатъчно разстояние, че да не пречат. Кафеникавите ириси следяха всяка малка подробност на импровизираният двубой. Не изпускаха нито едно извъртане на тялото, зорко попиваха всяко движение. Имаше нещо далечно познато в стилът му. Но прекалено далечно, че да прецени какво точно. Още когато дойде, Фоми искаше да се размърда и да предупреди господаря си, но здравата мъжка ръка я стисна за козината на врата и не й позволи да издаде даже и стон. Сега животното покорно и малко уплашено седеше в краката му, настръхнала, неспособна на нищо освен да стои и да чака.
Кучешките зъби се извиха в доволна, но корава усмивка. Мъжът извади напълно безшумно мечът си и прекрачи прага на площадката. Докато Бром въртеше оръжието си, той бе в пълно неведение за приближаващият го откъм гърба индивид. При поредното си завъртане, той се извъртя в отсрещната посока, но мечът му бе париран от истински. Този, който Тортън държеше високо във въздуха. Погледите им се срещнаха. Младежът се изненада от този развой на събитията, но не помръдна. Продължаваше да натиска острието, което стържеше това на учителя.
-Хъх...не се отказваш лесно, а?
Берсеркът не получи отговор. Още по-добре. Такива ги харесваше - мълчаливи, но настъпателни. Той изпъна малко по-нагоре оръжието си, направи въртеливо движение и изби мечът на Бром от ръцете му. Падна върху посипалия снежец и изкънтя.
-Ударите ти са доста неуверени, даже и срещу въображаем противник. Да видим как ще се правиш с реален.
Мъжът, наподобяващ горски звяр изправи мечът си по посока тялото на момчето и зачака атаката му. Даваше му шансът за начало, за да има време да прецени как и от къде по-точно да нанесе евентуален удар.

/Мечо, то е ясно. Нападаш го пък дали ще успееш да улучиш ще видим/

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Смъртоносният танц, който Бром танцуваше сам, музиката, която бяха радостните викове на празнуващите, стъпките, които представляваха всеки негов и въображаем замах, енергичното темпо, което би изтощило дори и наблюдаващите и сега, всичко това беше завършено, защото партньорът му се появи.
Този път нямаше екстаз, нямаше и усмивка, която да се конкурира с тази на дивият звяр пред него, младежът просто отстъпи една крачка назад когато оръжието му беше избито от ръцете. Приклекна малко повече и се подготви за защита и контраатака, но изглежда не това бяха намеренията на преподавателя. Устните на мъжа, който се извисяваше над него се движеха, но думи не достигаха до ушите на младежа. Само и единствено различни методи за атака...
Направи още една крачка назада като следеше много внимателно движенията на "противника" си. Не беше сигурен дали може да му се довери, че ще го остави да вдигне оръжието си от земята... (В случай, че Тортън го атакува през това време го пиша за да има по-голям шанс за защита.)
След няколко мига острието стоеше в ръката на Бром и върха му се движеше леко и внимателно докато младежа следеше движенията на Тортън в очакване да види някаква възможност за атака. Разбира се, това беше наивно от негова страна, дори спокойно и незаинтересованото острие насочено към него изглеждаше като планинска верига, която той трябваше да преодолее за да стигне до истинското предизвикателство.
Бром държеше тежкият бащин меч с две ръце от дясната страна на тялото си, острието му сочеше земята когато направи една крачка напред(с левият крак) и тръгна да го издига рязко нагоре, атаката му беше диагонална от дясно на ляво, като започваше от земята към дясното рамо на Тортън.
Атаката не беше нищо особено, но и в нея се криеше един малък коз, който младежа се опита да използва. Защото дори с две ръце, тежестта на меча беше доста голяма, цялото тяло на младежа се беше извило наляво, движението му беше по-бавно от нормалното заради голяма дъга, но това му даваше възможност и за нещо повече. Когато острието се беше вдигнало (ако изобщо се стигне до там де) на височина до кръста на учителя, завъртя острието на меча така че да промени траекторията му от долу - нагоре във водоравна през корема на вълчият гигант.

PS: Мислех да атакувам доста по-просто, не че това е сложно де, но се изкуших да опитам нещо подобно. Знам, че не съм обяснил много добре атаката заради което ако има нужда да пояснявам ще се радвам да го направя в skype. И се извинявам за забавянето, просто тези дни имах да оправям документи по кандидатствания и т.н.

Ударът на Бром бе до толкова успешен, че успя да докосне едва тялото на учителя си. Но, не успя и да го нарани.
Тортън бе подготвен за всякакъв вид атака и знаеше евентуалните начини, по които можеше да нападне новака. Въпреки това, му остави няколко пролуки с които можеше да нанесе евентуално точен удар и Цитаделата да остане без единият си учител, за доста дълго време.
За съжаление на берсерка, ученика му подходи по малко по-различен начин. Замахвайки диагонално, той му нанесе удар, който щеше да е достатъчно успешен, ако оръжието на Тортън липсваше. Но, в момента в който Бром изви върха на своя меч, атаката му се забави. Тежестта на оръжието си каза думата и преди да прониже съперника си, той парира удара му със своя меч и единственото, което Бром успя да направи, е да съдере дрехата на дакал Тортън.
Звяра погледна надолу и видя малката резка върху дрехата си. Оголи острите си зъби и изръмжа няколко пъти ядно. Харесваше му начина по който нападаше момчето. С хъс, с желание. Имаше нещо в него, което само чакаше да бъде развито. А на дали някой щеше да се справи по-добре от самият Тортън.

- Атакуваш добре, за заек. - изрекоха тъмните устни на учителя - Но, да видим дали можеш да скачаш като такъв...
Учителя наддаде боен вик и пристъпи към хлапака. Той тъкмо бе нормализирал положението на меча си, след неуспешната си атака. Идеалният момент за Тортън да атакува, бе точно сега. Отслабил силата му в ръцете, с париращият си удар, той имаше достатъчно начини по които да повали противника си. Можеше да го залъже с лек удар и после да подсече краката му. Да замахне с острието, а всъщност да го удари с дръжката на оръжието, превъртайки се около него, но не желаеше да играе все още по подъл начин. Тези игри, щеше да остави за в бъдеще - когато момчето натрупа повечко опит. Сега, искаше просто да се погаври с него.
Веднъж наддал бойният си вик, учителя замахна с оръжието си от едната страна на тялото, но не към гърдите или кръста на момчето, а право в краката му. Мечът премина на около десетина сантиметра от пръстите на Бром и остави бразда по снега. Младия берсерк отскочи ловко назад избягвайки удара. Но, това не бе единствената атака, която го очакваше. Тортън не спря да замахва с меча си нито за секунда. Здравите му ръце подмятаха оръжието, сякаш държеше в тях не меч, ами пръчка откъсната от някое дърво. Удар след удар, браздите по снега ставаха все повече и се приближаваха заплашително до краката на момчето. За негово нещастие (б.р. или поради факта че Разказвача е пълна гад), Бром се препъна след няколко поредни направени крачки. Докато се опитваше да избегне бързите удари от страна на учителя си, снега под краката му започна да пречи. Стъпка след стъпка, движенията му ставаха все по-трудни, докато най-накрая Бром не преплете краката си и залитна назад. Оръжието отново изхвърча от ръката му, но този път, учителя не бе виновен за това. Момчето се оказа проснато по гръб на земята, затъвайки леко в снега. Усмивката по лицето на Тортън, отново се появи. Предвкусваше сладка победа пред себе си, с която щеше да прати хлапето за няколко дни в леглото, където да се лекува. Пред очите му блесна подлото място, на което мислеше да го атакува - а именно, слабините на Бром. Дори дрехите му да бяха подсилили това място, един рязък удар с меча, щеше да го прати в безсъзнание от болка или поне щеше да го накара да се гърчи върху снега, като настъпан червей. Учителя вдигна рязко меча над главата си и замахна към момчето. Но за да не го разсече на две половини, той обърна оръжието си вертикално, като остави острите му краища да сочат в двете странични посоки. След секунди, във въздуха или щеше да се чуе звън от оръжие или писък на младо момче...

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Атаката на Бром имаше много по-голям ефект от този, който беше очаквал и въпреки всичко, разликата между него и преподавателя беше повече от ясна. Може би точно това превръщаше двубоят им в такова хладно удоволствие за младежа, защото знаеше, че сега може да даде всичко от себе си и дори тогава очакваше да бъде напълно недостатъчно, но кой знаеше, в една схватка всичко можеше да се обърне за един миг…
След това последва серията от удари от страна на горският звяр. Първоначално сигурен в пъргавината си, Бром отскочи назад избягвайки първата атака към краката си, но след това последва още една и още една. Сякаш с всеки замах, движенията на преподавателя ставаха все по-бързи, набирайки инерция от силата и майсторството с което размахваше меча. Още няколко предни успеха в отбягването на атаките му когато осъзна, че вече не може да смогва на темпото му и в главата му се зароди друг вид защита срещу пороят от атаки към него, но точно преди да опита идеята си, миг на невнимание, малко камъче или умората му изиграха лоша шега, след която осъзна, че е по-гръб на земята и отново обезоръжен.
Изражението му не се промени дори за секунда, не присви очи от болка, нито погледна колебливо към меча, който лежеше до него, очите му бяха широко отворени, попиващи всяко движение от страна на учителя, а тялото и съзнанието му напрегнати на абсолютният им максимум в опит да смогнат на нечовешкото темпо което Тортън налагаше върху двубоят им.
Видя как огромният мъж вдигна меча си над главата, но това което му направи най-голяма впечатление беше завъртането на острието, сега към него щеше да се засили плоската страна на меча. Може би трябваше да му благодари за тази милост, но сега единственото нещо което видя беше възможност, която той нямаше да остави. Близката му ръка се стрелна към дръжката на меча като в същият момент тялото му се изви на дясно, така че да защити слабините си с лявото бедро. Защото замахът беше с плоската част на меча, а острието на Тортън не беше никак малко, имаше много по-голяма площ = съпротивление, което водеше до идеята, че атаката му щеше да се забави и да загуби част от силата си. Същевременно, бедрената кост беше най-голямата и здрава кост в тялото, може би щеше да се счупи заради силата на удара от страна на учителя, но риска си струваше, защото в същият момент, когато пръстите на Бром се обвиха около дръжката на меча щеше да замахне водоравно към близкият крак на противника си. Жертваше своят крак за неговият… ако искаше да има дори минимален шанс срещу мъж като Тортън, трябваше да е готов поне да захвърли един от крайниците си. Това смяташе младежа, а и сега се чувстваше по-спокоен и аналитичен от всякога, сякаш нямаше дори капка колебание или излишни чувства в движенията му. Знаеше какво трябваше да направи.

PS: Ако случайно Бром може след това да говори и дори да се изправи, ще предизвика Тортън само с едно кратко изречение да се опита отново да го накара да подскача като заек. Идеята е доста проста всъщност, когато учителя замахва от дясно наляво към краката му (примерно нали) просто ще забие меча си в земята от дясната страна и ще го подпре с крак така че да блокира острието му и същевременно да се задържи на крака. Е с травма на бедрото едва ли ще може, но като цяло се надявам, че сте разбрали идеята. : ) *не е задължително да го предизвиква де, просто исках да споделя идеята си за блокиране на атаката. *
И също така може да се приеме, че Бром не е чул нищо от казаното от страна на Тортън, в момента цялото му съзнание е концентрирано само върху това да оцелее и да повали мъжа пред себе си.

Бром се опита да подходи хитро в този случай. Предпази слабините си още, когато видя по какъв начин ще бъде атакуван. Но самият Тортън, също бе готов за ответен удар. Да, искаше да го удари в слабините. Но след като момчето се прикри с бедрото си, нямаше този шанс. А защо да му чупи крака все още? Все пак на него му трябват добри бойци, а не инвалиди. В този случай, реши да се откаже от този вид атака, като се отдръпне назад. Точно там бе и коза на Тортън, за да избегне опита за ответна атака на момчето. Още преди да е довършил удара си, учителя отстъпи с крачка назад и спря хода на оръжието си, като го отмести навътре към тялото си. В този момент, ръцете на Бром почти се бяха докоснали до дръжката. Едва докоснал я с върха на пръстите си, ученика се опита да отскочи нагоре за да я хване по-здраво. Но в този момент, вместо да сграбчи дръжката, ръцете му се плъзнаха надолу по нея, стигайки до острието. Тъй като то бе обърнато по неправилен за атака удар, двата му края стърчаха точно в посоките, по които се плъзнаха ръцете на ученика. Новака се опита да отдръпне рязко ръцете си надолу, но Тортън започна да извива меча си така, сякаш щеше да го забие всеки момент в земята. По този начин вместо момчето да измъкне ръцете си навреме, ги плъзна още повече по острието.
Когато учителя се отмести на достатъчно разстояние назад, погледна към ръцете на Бром. Кръвта шурна по дланите му и започна да се плъзга надолу по китките му. Две дълбоки рани се бяха открили по ръцете на берсерка, започвайки от пръстите, почти докосвайки началото на китките. Най-вероятно Бром не усещаше в момента болка, тъй като адреналина все още бушуваше в тялото му. Единствената пречка, бе студеното време, което след няколко секунди започна да замразява стичащата се кръв по ръцете му, което като се замислиш също си беше в негова полза.
Двубоя бе свършил отдавна, но непоколебимостта на младежа и факта, че не смяташе да се отказва го подтикна да продължи и той с леко затруднение се надигна и тръгна бързо към учителя си. Идеше му да му раздроби челюстта, ако не с оръжие, то с юмрук. Точно така и направи. Сви червената си длан и замахна към лицето на менторът. Тортън само се отдръпна на сантиметър в страни и хвана юмрукът му в голямата си лапа.
-Достатъчно!
Бром бе спрян, но духът му не. Дишаше тежко, на пресекулки. Въздухът излизаше от устата му под формата на пара, а очите почти бяха достигнали кървавият цвят на наранените му длани.
-Казах достатъчно! - натърти с още по-суров тон учителя. - Би се добре, а сега се успокой.
Спокойствието бе едно от слабите качества на расата им, но след толкова уморителен ден и вечер всички имаха нужда от малко почивка.
-Ето! - мускулестият мъж извади от джоба на панталона си две ролки бинт и ги подхвърли към хлапака. - Завържи се, а после ела с мен в балната зала. Не е толкова лигаво колкото сигурно си го представяш. Имаш нужда от пиене.
Погледна го остро и се поправи:
-Много пиене.

/Мечо от двубоя получаваш опит 5. Препоръчвам ти да го послушаш и да отидеш поне малко да се позабавляваш. Заслужаваш го въпреки всичко. Ако не съм улучила с нещо душевното ти състояние и действията, се извинявам. Сториха ми се подходящи в ситуацията/

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Дишането на младежа постепенно се нормализираше докато в главата му образите се прескачаха един друг, истинският му двубой с Тортън се препокриваше в спомените му по някакъв странен начин с въображаемите му противници, сякаш за кратко беше загубил представа кое е реално и кое не. Избърса потта от лицето си и се отдръпна няколко крачки назад, гледайки дланите си, без да вдига поглед към преподавателя, поне не и докато две ролки бинт не попаднаха в ръцете му.
Фоми в този момент се приближи до господаря си, оглеждайки се разтревожено, сякаш очакваше някой от двамата да се озъби изведнъж и да поднови схватката.
По скоро машинално, следващ заповедите на берсерка, Бром започна да бинтова дланите си докато събираше парчетата спомени от последните няколко мига, които поради някаква странна причина му се изплъзваха.
"Ах...да...ето защо ръцете ми кървят..."
След като адреналинът бавно отстъпваше място на умората, а тя беше чудовищна, след този дълъг ден, младежа се олюля леко на място, след което тупна звучно на студената земя. Една тънка и едва забележима усмивка беше намерила място върху лицето му докато се опитваше да се спомни още какво е забравил... беше сигурен, че е било нещо важно, но не можеше да си го спомни.
След още няколко минути, когато и двете му ръце бяха здраво бинтовани до китките се изправи и отиде да вземе меча от земята. С един лек замах изтръска целият сняг от него и с известна доза усилие го върна на гърба си. Виждаше черни петна и усещаше главата си изключително лека, крачките му бяха доста неуверени, но тръгна след учителя без каквато и да е форма на съпротива или коментар.
"Вярно! Бях забравил да ям... е балната зала ще свърши перфектна работа."

След няколко мълчаливи минути, Бром вдигна погледа си към огромният гръб на преподавателя и заяви отчетливо и без следа от умора ( което всъщност му костваше много повече енергия и труд от очакваното ) -Благодаря за... честта. Кратката пауза не беше колебание или умора от страна на Бром, по скоро не беше сигурен точно как да нарече случилото се. Знаеше много добре, че мъжа пред него го беше направил повече за свое удоволствие от колкото като урок или изпит, но дори така, да се сблъскаш с преподавател сякаш беше доста голяма чест, дори и това да значеше, че си обречен на провал.

PS: Перфектно си се справила, одобрявам с две ръце.
Иначе, окей от двубоя 5 опит, а от тренировката? Или тя не се брой?

Когато пристигна отново на снежната площадка, Бром се огледа внимателно за мястото където се беше разиграл малкият му „спаринг” с Тортън… така и не беше осъзнал кога го беше атакувал или как бяха започнали нещата, сякаш първоначално не беше направил никаква разлика между него и „танца” със сенчестите фигури, които беше сам създал. Застана до останалите, опънат като струна в очакване на заповеди, но очите му търсеха Хана. Знаеше, че ще е тук, в това съмнение нямаше, но искаше да се увери с очите си.

Бром пристигна на площадката, тъкмо в момента, когато учениците се нареждаха в права линия. Тя почваше от новоприетите и се разрастваше към по-напредналите. Все закоравели мъжаги и шепа жени, някои от които изглеждаха доста злобни. Той забърза крачка, за да не изостане и пое по линията, за да намери пролука и за себе си. Докато преминаваше през хората, погледа му се вряза в този на Хана, която го изгледа леко наставнически, сякаш казвайки му: "Закъсня". Момчето само й се усмихна и я подмина. Ето, че двама младежи след нея имаше оставено място и за него. Шмугна се тъкмо когато учителите дойдоха, така че се размина на косъм от евентуално наказание, което тук си бе напълно възможно. Стоун и Тортън огледаха присъстващите със сурови лица и пълна дипломатичност, напълно различаваща се от веселите им изражение от вечерта. Може да са се забавлявали с тях снощи, но днес за тях те бяха поредните невежи, които имаха нужда от обучение и милост нямаше да има за никого, нито нов, нито стар.
Двамата берсерка крачеха тежко пред колоната, като изучаваха всеки един от тях. При вида на някои се мръщеха, видимо недоволни от приема, други им вдъхваха повече доверие. Когато Тортън мина покрай нашия герой, очите му се застопориха една идея повече върху него. Все още имаше остатъчно задоволство от среднощния им сблъсък, който се четеше в ирисите му. Едва забележимата му усмивка го показваше.
-Какво ще ги правим тези глупци?
-Предлагам аз да поема новите, ти се заеми с останалите. - констатира Хамър и идеята му явно се понрави на колегата му. Не му се занимаваше с новите, не и днес. Искаше нещо по-подобаващо за силата му.
-Съгласен.
-Чухте, гниди! - извика се възрастния, широкоплещест мъж, държащ брадвата си облегната на рамото му. -Новите се отделяте в едната половина на площадката, другите ви оставям на този красавец тук. - усмихна се той, сочейки война с кучешките резци, който се озъби насреща им предизвикателно.
Момчето до Бром преглътна от притеснение и с неохота се отдели от общата група. Новобранците го последваха и след минута се изолираха в лявата половина на бойната арена, очаквайки първия си урок. Но преди започването му, мъжът искаше да разбере малко повече за сополанковците пред себе си.
-Така, всеки да ми каже с какъв опит е.
-Като какъв? - попита един среден на ръст, а и на години рижав берсерк.
-Като балерина! Като войн разбира се, глупако.
-Ами... - смотолеви обадилия се. -Аз съм майстор на стрелбата с арбалет.
Стоун го изгледа недоверчиво.
-Ще видим. Ти. - посочи към следващия.
Сравнително хърбав младок, в началото на своите двадесет, доста несигурен в себе си, същия онзи, който преглътна преди малко.
-Аз..ъ....аз съм боравил малко с меч.
-Така като те гледам се съмнявам.
Едрия ментор му подхвърли брадвата си, но тъкмо уловил я, хърбата я изпусна на земята.
-Хах. Страхотен боец ще стане от теб, няма що. - сподели заключението си, докато се навеждаше да вдигне оръжието си. Смяташе, че това ще е и първия отпаднал от цитаделата. Как изобщо са го приели? По вида му и стичащите се мърсоли от ноздрите му, предположи, че нехранимайкото се е покривал през по-голямата част от състезанието и по този начин, някак си се е озовал в последните бройки.
-Ами ти? - посочи след това към Хана.
Червенокосата се изпъчи гордо, събирайки крака почтително и без излишни обяснения се изказа.
-Племеничка съм на Симон Бурята, бивш член на цитаделата. Имам многогодишни тренировки с двуостър меч, стрелба с лък, обучавана съм в областта на военната тактика. Любимото ми оръжие е боздуган.
Тя тръсна на земята голямата си, скъпоценна придобивка, като показа, че умее да я използва с лекота.
-Да, Бурята бе добър другар и съратник. Обучил те е добре, видя се още на приема.
Момичето кимна и не каза нищо повече.
-А ти, момче? - обърна се след това към Бром. -Не си много силен, но показа бързина и пъргавост на приемния изпит. Какъв опит имаш с битките?

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Стоун? Добър учител, личността, външният му вид, излъчването и дори характера му сякаш бяха създадени само с тази цел, да оформя невероятни ледени скулптури от мекият сняг, които попадаше в цитаделата. В очите на младежа нямаше никакво колебание под кого би искал да се учи, но нещо дълбоко в съзнанието му го побутваше, сякаш всеки път когато видеше онази усмивка на Тортън го засърбяваше там където не можеше да се почеше, а това само го подтикваше по-близо до мъжа. И двамата учители бяха личности за възхищение и Бром нямаше търпение да започне учението си, независимо под кой от тях. Изглежда днес щеше да бъде Стоун.
Единственото нещо което премина през ума на младежа докато се отделяха в лявата половина на площадката беше " Хайде по-бързо! Искам да забравя всички си грижи!!! "
Когато учителят започна да оглежда новодошлите с критичният си поглед, младежа веднага осъзна какво щеше да следва. Двамата учители вече имаха мнение почти за всеки от новодошлите, но сега им даваха шанс да кажат и собственото си, но едва ли бяха сгрешили за който и да е от самото начало. Все пак бяха професионалисти.
Хана, както се и очакваше изпъкна пред всички, още преди да бяха започнали тренировките сякаш тя направи десетина крачки напред в програмата им с онази безгрижна усмивка....но колкото ли труд беше положила за да стигне до тук? Бром й се възхищаваше а това, защото неговото влизане сякаш се уповаваше повече на късмет от колкото на умения. Когато дойде неговият ред той кимна съвсем леко без да помръдва от мястото си.
-Имам малко опит в стрелбата с лък, абсолютно никакъв в боравенето с меч.-Направи лека пауза, сякаш за да види дали някой няма да се разсмее, но никой не би посмял в присъствието на учителя.-Предишният ден беше първият ми, в който държах оръжие или се биех с човек. Имам повече опит с животни.-И млъкна. Беше истина, дори имаше опит със зверове, които не трябваше да съществуват ако някой го питаше...но това беше съвсем друга тема.

-Имам малко опит в стрелбата с лък, абсолютно никакъв в боравенето с меч. Предишният ден беше първият ми, в който държах оръжие или се биех с човек. Имам повече опит с животни.
-С животни? - изгледа го изкъсо учителя, преценявайки правотата на думите му. Всъщност виждаше, че хлапака не лъже и не се възвисява като някои други, които стъпват за първи път тук, а това бе важно за него. Не обичаше натегачите. -Така си и мислех.
Мъжът се отдели от групата и се замисли с какво да почнат. Берсерките разполагаха с малко арсенал от магия, загнездена в организма им, която не се доближаваше до тази на останалите раси, но все пак те усъвършенстваха и нея, колкото и малка да бе. Но до тогава имаше още време. Нямаше да почва с нея още от първия ден. За това пък, държеше много на нещо друго като начало преди всяка тренировка.
-Добре, боклуци. Почваме с индивидуална загрявка. Не искате да се строполите като парцалите, които сте още по-средата, нали?
Езикът на този човек бе груб, осъдителен и често обиден. Той нареждаше учениците си всекидневно, обиждаше ги, ругаеше и дори заплюваше в лицето. Но такъв си бе Хамър, неговия начин на израз. Вътрешно този говор не изразяваше някаква омраза, просто си беше цапнат. В сравнение с него, Тортън бе по-мълчалив, не обичаше излишните приказки и тръгваше с главата напред без да се обяснява особено. Но по-възрастния войн си бе и веселяк, а такива обръщения определено го развеселяваха.
-Всеки да разгрее тялото си както е свикнал да прави.
-Ам...извинете... -повдигна ръка като първокласник онази хърба. -Който не е правил подобни неща?
Стоун застана пред него, почти удряйки носа си в неговия.
-Ще се научи, нищожество! - извика той. -Падай за сто!
Младежа потрепери от тонът му и още преди да се усети се стовари и почна да прави лицеви опори. След десетата почна да се запъхтява и затруднява, но нямаше измъкване. Останалите последваха примера му и всеки почна да се занимава сам със себе си. Някой правеха коремни преси, други лицеви, трети почнаха с пълна загрявка, всеки каквото му щукне. Малко като в казарма, да не кажа доста, но какво да се прави. Самият Бром се замисли за индивидуални упражнения, подходящи за тялото му и се зае с извършването им.

/Мисля, че е ясно. Описваш загряването на тялото си./

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Сякаш камък падна от плещите на младежа когато не чу никакъв вид критика относно предишният му опит, както от учителя така и от присъстващите. Въпреки грубият си вид, Стоун не беше лош човек, не беше и много добър, но определено беше страхотен учител или поне такова впечатление оставяше в младежа. Доказателство за това беше следващата фаза от тренировката им. Учителя все още не ги познаваше достатъчно добре заради което не наложи никакви ограничения в разгрявката на никой, остави ги те сами за себе си да преценят как да раздвижат най-добре телата си. Умен ход и точно на място.
Бром последва примера на цялата група като започна да разгрява подробно всяка мускулна група и стави по-тялото си преди да започне да ги напряга по-какъвто и да е начин. Раздвижи ръцете и раменете си с бързи и прецизни движения, врата и гърба с няколко разтягания назад и напред в опит да хване пръстите на краката си, което беше лесно. Направи няколко кръгови движения за да провери как е кръста му, след което падна на земята и започна да разтяга краката и цялото си тяло. Процедурата му отне не повече от няколко минути, след което се обърна по корем на земята и направи няколко лицеви опори колкото да провери как чувства тялото си.
Болката от предишните изпитания все още го държеше здраво в захвата си, но тялото му се движеше достатъчно добре, не беше скован, синините и белезители по все още бинтованите му длани бяха главните фактори, които издаваха нараняванията му.
Само за секунда погледа му пробяга към момчето което беше нарамено със задачата да направи 100 лицеви опори, младежа изпитваше съчувствие и съжаление към него, но също така се очакваше подобна реакция, все пак това не беше детската градина или вечерно училище, а Ледената цитадела, мястото от където излизаха най-великите войни, прославени и страхувани из целият свят.

Тренировката на всички ученици отне общо половин час. Половин час, през който всеки един от тях показа индивидуалната си същност, а тези от тях, които нямаха я придобиха. Единствено слабичкия младеж, със стоте лицеви опори, все още се мъчеше, изнемощял, почти на ръба на силите си. Стигаше едва едва до земята и с мъка се изправяше, като си броеше на глас.
-68.... - промълви с мъка той.
Стоун оглеждаше всички по време на процеса, като наблюдаваше и него и недоволно цъкаше със зъби. Тялото му бе толкова слабо, волята толкова невидима, че не му даваше повече от седмица. Учителя отиде до него и постави огромния си крак върху гърба му.
-Хайде. Давай, какво се размотаваш?
Допълнителната тежест, още повече затрудни младока. Едвам направи две лицеви с ботуша на берсерка върху себе си и се стовари като развалина на земята, забивайки лице в посипалия снежец. Хамър го изгледа намръщено, след което махна крайника си от гърба му.
-Ставай, плужек.
Момчето се подчини и се изправи бавно. Всичко го болеше, а срамът се изписа по страните и очите му.
-Това е пример какви не трябва да бъдете.
Новоприетия наведе виновно глава без да продумва. Каквото и да кажеше щеше да е без никакво значение. Провали се още в първия си ден, а още много подобни предстояха.
-Добре, нехранимайковци. - провикна се на всеослушание едрия мъж. -Почваме с развитието на бързината ви. Петдесет обиколки на площадката. Трябва да ги пробягате за максимум час. Който завърши след посочения интервал ще претърпи наказание.
Шестимата ученици се наредиха на една права линия, която ментора направи, застана до нея и почна да засича. След минута, даде старта на състезанието и всички отприщиха с бясна скорост. За Бром това предизвикателство не би било трудно, но все пак нека видим.

/Мечо опиши обиколките си. Не използвай магия. Аз ще реша кой по ред ще завършиш./

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Бром скочи на крака веднага след като беше приключил със загрявката си. Чувстваше лека болка на няколко места в тялото си, но като цяло се чувстваше добре, движенията му бяха свободни и без затруднения, което го остави приятно изненадан, очакваше от предходният ден да не е способен да върви дори, но изглежда тялото му беше способно на много повече. Точно преди да започнат следващата фаза от тренировката погледа му пробяга през цялата площадка не в проверяване на трасето, а в издирване на Фоми, поради някаква причина не я виждаше никъде, може би беше останала да се излижава в леглото му, без това станаха прекалено рано, пък и какво щеше да прави така или иначе тук, докато той тренира.
Когато всички се наредиха в началото, погледа на Бром огледа внимателно всички като се фокусира върху хлапето, което правеше лицеви опори до преди миг, изобщо не му завиждаше… Но сега не беше времето за това, в ума на младият берсерк се изпълняваха внимателни изчисления относно дължината на трасето, времето което имаха, издръжливостта му и най-подходящата скорост, с която можеше да се движи за да финишира без да хаби много енергия и същевременно да не е последен.
Преди да се усети, напълно потънал в размишления, учителят даде знак за начало и всички се изстреляха напред като куршуми. За разлика от тях, Бром тръгна да бяга с умерено темпо, нито много бързо, нито много бавно, постоянна скорост, с която щеше да хаби най-малко енергия и същевременно да приключи педесеттата обиколка навреме. Очакваше с нетърпение да види как някой от избързалите издъхва, не че искаше да злорадства, просто като ги гледаше как не обмислят по-никакъв начин нито метода си на бягане, нито времето или разстоянието направо му идваше да ги настигне с един камък… if you get my drift…
Площадката беше доста по-голяма от очакваното, след първите няколко обиколки общото темпо започна рязко да спада, но за разлика от тях, Бром продължаваше да се движи с почти същата непроменена скорост. Дишането му все още беше добре, но нямаше да е за дълго, наистина обиколките бяха доста. Една съвсем лека усмивка намери място върху лицето му, предизвикателството си го биваше, а това беше единствено загрявката. Интересно! Реши, че ще поддържа това темпо колкото може повече, а ако можеше до финалните 2-3 обиколки да го поддържа щеше да е перфектно. Смяташе към 45-тият път когато преминаваше през финиша да намали малко темпото за една обиколко и да се опита да избяга следващите четири на спринт, доста рисков залог, но като гледаше всички останали искаше да даде всичко от себе си, да се докаже както пред себе си, така и пред тях, а и пред учителя.

Виж ти, нашият Бром се оказа не само надъхан и жертвоготовен, но и тактик. Нещо доста полезно за всеки войн, независимо, че тук не са гладиатори. Умът е създаден, за да се използва, жалко, че малко от Корнорците осъзнаваха тази необходимост. Точно защото разчитаха единствено на физическите си дадености, се славеха като най-глупавия народ, но може би Бром щеше да промени това, поне за себе си.
Именно заради прецизността си, той не само, че не изоставаше, но се движеше доста добре. Точно каквото и очакваше от него, Стоун. Вече минаваше 40-стата обиколка и чак тогава почна да се задъхва, но пак преценявайки ситуацията си даде лек отдих и избяга последните дължини на спринт, влагайки цялата си скорост в тези обиколки. Подмина няколко от новаците, дори Хана и финишира в челната тройка. Спря се в хода си и почна да си поема шумно въздух, за да регулира дишането си.
До час и десет минути всички бяха на челните места. Всички, освен онзи слаботелесен младок, който все още бягаше задъхан, с последни сили. Явно му е отредено да е черната овца на стадото. Горкия... Останалите се бяха наредили и го наблюдаваха как се мъчи. Един от по-силните, онзи, който изтъкна, че е добър стрелец се подсмихна подигравателно на жалките му опити.
-Този май ще е голям провал. Ама, че смешка, само ще ни бута назад.
Червенокосата го изгледа изкъсо. Не й харесваше отношението му. Слабак или не, те бяха една група, едно семейство и трябваше да се подкрепят. Точно затова тя се провикна силно по посока на изоставащия и почна да скандира.
-Давай, хайде, давай. Можеш. Само не се отказвай.
Момичето продължаваше да вика, като така му даваше стимул, а едрия просто се изсмя на ненужната й подкрепа.
-Няма смисъл, колкото и да викаш, той няма да стане по-бърз. Предлагам ти да не се занимаваш с отрепка като него.
-Не съм сигурна кой тук е отрепката. - скастри го тя и продължи да скандира без изобщо да се интересува от мнението на мъжа.
Това направи силно и добро впечатление на Бром и той се присъедини към агитката й, която взе, че зарази още няколко и от шест, пет почнаха да подкрепят слабият си другар. Това го окуражи и той засили поне с малко. Наистина не стана по-бърз, но поне не се предаде. Със сетни сили се опитваше да избяга последната обиколка, макар че вече бе преварил определеното време. Хамър наблюдаваше сценката от страни и се усмихваше. О, да хлапето определено щеше да понесе последствията от неуспеха си, но това, че другите викаха за него го накара да се чувства горд. Точно така трябваше да бъде. Каквото и да стане, никога да не оставят "брат" или "сестра", ако падне да се върнат за него или нея и да му/й помогнат да се изправи и да продължи.
Най-накрая момчето финишира и почти се сгромоляса на колене от умора.
-Час и четиридесет минути. Как се казваш, хърбо?
-Гамбит, сър. - едвам отговори той.
-Е, Гамбит, май днес ти ще риеш снега от площадката.
Новобранеца посърна, но не възрази. Знаеше, че си заслужава наказанието и щеше да го изпълни.
-Добре, принцеси, починахте ли си? - провикна се ментора на всеослушание, без да чака отговор. -Сега ще вкараме тази ви скорост в истинско изпитание.
От единия край на площадката, един от помощниците, докара впряг от хъскита. Точно шест, колкото бяха и новоприетите. Кучетата се бяха озъбили заплашително, а козините им бяха настръхнали.
-Не са хранени три дена. - ухили се берсерка. -Не е нужно да ви казвам, че ще се нахвърлят върху всичко, което шава.
Той повдигна ръка и даде знак на помощника да отпусне каишите. Кожените връзки паднаха на земята и кучетата полетяха право към учениците.
-Какво чакате? Бягайте! - заповяда развеселено учителя и се отдели на известно разстояние.
Вълчаците погнаха който сварят. Сега всеки трябваше да се оправя както намери за добре.

/Мечо, пак описваш как бягаш. Позволявам ти опита ти да е успешен и как се измъкваш от своя преследвач. Единственото условие е отново да не използваш магия./

Брой мнения : 52 Join date : 17.09.2012 Age : 31

Гамбит, а ? Бром наистина съжаляваше хлапето, но точно заради това предпочиташе да му подаде ръка от колкото да му се приспива от разстояние, както направи един от групата. Но гледната точка на младежа също се отнасяше и за неговата лична изгода, относно слабият резултат на Гамбит. Благодарение на него, всички останали бяха получили повече от достатъчно време да починат, 40 минути над максимума им беше позволил да възстановят дишането и силите си. Заради това, младият берсерк обмисляше да му се отплати като му помогне с риненето на снега, но все още не знаеше как щеше да се чувства след тренировката, така че не бързаше да обещава нищо.
Точно тази почивка, която споменах по-горе беше преимуществото което Бром и останалите притежаваха, когато няколкото хъскита бяха изкарани напред. Но за разлика от тях,Гамбит нямаше абсолютно никакъв шанс да се измъкне от своето куче… а с малко лош късмет, накрая можеше да бъде нападнат от всичките кучета едновременно, а това можеше да доведе до много сериозни наранявания… Това бяха първите мисли, които минаха през ума на Бром докато погледа му шареша из цялата площадка за нещо което можеше да използва… Още докато Хамър обясняваше относно „подготовката” на кучетата и сигурността, че ще се опитат да ги изядът, младежът вече сваляше връхните си дрехи, като преди учителя, да е приключил с речта си, младежа вече беше гол до кръста и навиваше около ръцете си дрехите, които беше свалил. Успя да омотае и двете си ръце почти до лактите, а върху лицето му се разля една широка и доста смахната усмивка. За секунда погледа му мина през Хана колкото да се увери, че се подготвя да побегне, след което се спря върху Гамбит с вълчата си усмивка. -Бягай колкото ти държат краката.- Не беше напълно сигурен защо го прави, може би просто се възхищаваше на решителността, която Хана беше проявила преди, все пак тя първа започна да вика за него, а може би нямаше да е толкова интересно в противен случай? Все пак, ако гледаше само себе си, беше почти на 100% сигурен, че ще се справи без дори да се напряга толкова много. Но в края на крайщата, причината му нямаше значение, важното тепърва следваше…
Когато каишките паднаха на земята и кучетата се втурнаха напред, всяко след своята цел, Бром тръгна да бяга директно към двете хъскита, които се бяха засилили към него и Гамбит. Знаеше, че от към маневреност и скорост не може да очаква да ги победи, но трябваше да са на приблизително равни начала, защото малко или много кучетата трябваше да са изтощени от глада, което значеше, че щяха да се изморят много по-бързо от нормалното, защото за разлика от Бром, те знаеха само и единствено как да тичат с пълна скорост и да дават най-доброт от себе си, без да пестят енергия. За да е сигурен, че са напълно фокусирани върху него, приведе леко глава и изкрещя заплашително, все така засилил се към тях с абсолютно същата нагласа, която те имаха към него, ще ги убия! Ще ги изям!
Когато се приближи достатъчно, колкото на един техен скок разстояние, спря колкото можеше по-бързо и вдигна ръце пред себе си за да се предпази, когато едната хрътка скочи напред успя да се мръдне в страни, а другата удари в моцуната, докато се опитваше да го захапе за крака.
Нямаше немрението да остане в директен бой, защото никога не знаеше дали и останалите кучета, нямаше да го сметнат за подходяща закуска, заради което веднага тръгна да тича в обратната посока от тази на Гамбит, все така привлякъл вниманието им. Стратегията беше проста, кучетата бяха по-бързи от него, но имаха още по-големи проблеми със спирането или прецизното завиване, заради което всеки път когато наберяха скорост той променяше посока си рязко или се сблъскваше с тях като се опитваше да ги удари или да захват дрехите овити около ръцете му. Трябваше да поддържа това не повече от няколко минути/3/, колкото да е сигурен, че Гамбит е получил нужната преднина, след което смяташе просто да намери някое място където просто нямаше да могат да го стигнат. А най-доброто място за това? Побягна по-посока на Тортън и останалите берсерки, които тренираха. Едва ли шегата му щеше да бъде оценена, но едно беше сигурно, успееше ли да стигне достатъчно близо или кучетата щяха да усетят към какво се приближават и да решат да тръгнат в друга посока или щяха да загубят живота си, както може би и самият Бром, но въпреки риска, а може би точно заради него, върху лицето на младият берсерк играеше една широка и пълна с енергия усмивка. Наистина се забавляваше.

PP: Реших да оставя разиграването на Тортън в твойте ръце. И няма нужда да споменаваш правилото да не използвам магия, аз нямам. XD

Нагъл ход! Наистина много нагъл! Толкова нагъл, че чак на мен ми хареса. Ама вие представяте ли си го? Тичка си той, прави вълчаците да приличат на някакви клоуни, а накрая дори се осмелява да използва учителя за щит и един вид евентуална защита. И то не от страх, а за забавление. Май някой искаше да ядоса някого. Но нека видим как всъщност се разигра ситуацията.
Бром тичаше право към берсерка, който размяташе тежкият си меч, показвайки поредния набор от нови движения на по-напредналите, а озверялото от глад хъски нито за миг не усети наближаващата опасност. Бе толкова огладняло и освирепяло, че нямаше значение коя ще е плячката. Онзи слабия младеж или онази голяма мръвка, която все повече се доближаваше до него. Стигайки почти до Тортън, младия новак заби пета в снега и обърна бегът си в страни. Уви, кучето нямаше този късмет. То скочи стремглаво напред, право към тялото на ментора. Имаше желание да забие острите си зъби в месата му, а после да го гризе, да гълта и пак да гризе, докато не утоли първичните си нужди. Водено не от мозъкът си, а от инстинктите, животното нямаше да се спре пред нищо. Но ако си мислите, че такова примитивно създание е способно да повали Тортън, но тогава отидете на очен или на какъвто и да е преглед, защото явно не сте добре със зрението или с главата. С други думи, подобно стечение на обстоятелствата е не само абсурдно, но и невъзможно по всички закони писани или не, на природата. Това, което стана после бе напълно естествено и в реда на нещата. Мускулестия мъж улови кучето във въздуха, още преди да е забило зъби в него и го стисна толкова силно, че животното изквича. Но вместо да го прекърши или да разполови муцуната му, както очакваше нашият герой, той направи нещо съвсем различно. Обърна се към него и му се ухили дяволито и предизвикателно. Щом искаше да си играят игрички, така да бъде. Войнът нямаше нищо напротив. Съвсем обратното. Постави кучето в краката си, обърна муцуната му към Бром, така че ясно да го види и отново да прихване миризмата му и го нахъса за допълнително озлобление.
-Дръж момче! - извика накрая берсерка и вълчеподобното хукна като попарено след жертвата си.
Планът на новака напълно се провали. Ругаеше и псуваше на ум учителя, но вътрешно се усмихваше. Наистина този човек бе едно голямо предизвикателство и нямаше търпение да се изправи срещу него. За сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи да бяга, ако не искаше да бъде разкъсан, поднесен на тепсия за обед на едно глупаво животно. Играта на котка и мишка продължи, само където все още не се знаеше кой е котката и кой мишката....

/Мечо, продължавай с бягането, не забравяй, че тренировката е за скорост. След това аз ще напиша крайния.....резултат, да кажем :Д/

Рен е права. Всеки може да те изненада по приятен или не начин. Няма как да знаеш какво да очакваш от хората, както те не знаят какво да очакват от теб. Това прави пътя на приключението, наречено Живот още по-шеметно и запомнящо се. Да те излъжат и да лъжеш отсреща. Да те заблудят и да заблудиш на свой ред. Кой не би поел инициативата да изиграе тази партия шах в кръговрата на природата. Най-силните хищници са не тези с най-остри зъби и най-дълги нокти, а тези, които могат да манипулират останалите, без пречки. Ако пък такива има, да успеят да се измъкнат безнаказано и пак да обърнат нещата в своя полза. Именно това е целия майсторлък, на който се научават убийците и затова почти винаги излизат с чисти ръце от ситуациите, дори и ръцете им всъщност да са кървави.
Мъжът, след когото вървеше Райден не се отличаваше с многопласност на речника. С други думи, през цялото време мълчеше, като дори не я поглеждаше. Не го интересуваше коя е и защо е тук. Вървеше по заскрежената пътека, потънал в своите мисли и своят си битовизъм и не обръщаше внимание на нищо заобикалящо го. Най-вероятно достатъчно дълго се бе нагледал на обстановката, че да може да го впечатли с каквото и да е, а колкото до чуждата девойка...макар и красива, бе прекалено кльощава за неговият вкус и той нито за миг не стовари тежкият си поглед над някоя част от тялото й. Чужденките му бяха толкова еднакви, колкото и ненужните им богове. Това от друга страна, напълно я уреждаше защото нямаше да се налага да лъже и замазва положението и такъв мълчалив спътник бе единственото, от което имаше нужда. Без излишни обяснения, къси, отчетливи и осъждащи погледи, двусмислени въпроси и прочее. Един глухоням пътеводител, нищо повече.
След около час катерене по не толкова стръмната, но все пак заледена пътека, която водеше нагоре по планината, мъжът най-накрая се спря и вдигна ръка напред.
-Ето я!
Пред тях се издигаше и Цитаделата, която накара момичето да ахне от въодушевление. Никога до сега не бе виждала подобна постройка. Квадратната й форма, без купол отгоре някак си ти нашепваше, че обитателите й искат да са възможно най-открити и близко до боговете. Познавайки вярванията им, сигурно смятаха, че така са само на една ръка разстояние от езичните им господари. Но наистина бе впечатляващо. Тежките, здрави камъни, изграждащи крепостта, отенъка на слънцето, отразяващо се в тях, огромните размери и просторът, в своята простота, караха дъхът ти да секне, а съзнанието да се отвори.
Още докато се захласваше непознатият се отдалечи и без да се сбогува се изгуби от полезрението й, продължавайки някъде странично по пътеката, която обраслите, зимни дървета захлупваха като арка. На красавицата не й остана нищо друго освен да навлезе в стабилната сграда, а веднъж преминала главните порти се озова в нещо като цял площад, най-вероятно учебен. До това заключение стигна, след като стана свидетел на тренировката на няколко явно напреднали ученика, които блъскаха едни в други ятаганите си, големи сигурно колкото торсът й. Как изобщо ги държаха? Ако тя хванеше нещо подобно, най-вероятно щеше да я завлече право на земята. За пореден път, пустинячката оправда невероятната им физика и й отдаде нужните заслуги. Сред тези индивиди изглеждаше като пиле. Дори жените им бяха с поне една глава по-високи и по-едри от нея. Макар и не дебели, носеха типичните за тези земи белези и такава жена не можеш да сбъркаш с никоя друга - здрави ръце, грубовати лица, рядко сред тях имаше хубавици, които също не отстъпваха по сила. Закоравели мускули и оскъдни дрехи от всевъзможни животински кожи. Точно една такава, с къса мъжка прическа и множество белези по деколтето и лактите, "дама" се доближи до нея, хвърляйки й сянка от височината си.
-Какво правиш тук, момиче? Да не се изгуби?
Не може да се каже дали тонът й бе заплашителен, защото самият й глас бе наситен и нелишен от груби нотки и дрезгавост. Е, бе свалила оръжието си плътно до бедрото, а в устата й се мяркаше една свита цигара, така че ако Райден си изиграеше картите подобаващо, можеше да се размине от гилотината, която евентуално я очакваше.

Брой мнения : 210 Join date : 28.12.2012 Age : 29

Каква жена! Райден трябваше да повдигне лице под почти болезнен ъгъл, за да може да я гледа в очите и едновременно с това да не е легнала по гръб на земята. При тази алтернатива двойката направи мъничка крачка назад, която можеше да се сметне за страхлива или уплашена, ако не бе пределно ясно, че създаваше дистанцията нужна й, за да я гледа безпроблемно. Мъжете наоколо бяха приблизително по два метра и приблизително включваше няколко санта отгоре или отдолу. Жените, те не се различаваха особено много, само с приблизително петнайсетина или десет сантиметра по-малко. От погледа на момичето - бяха огромни.
Всички богове на логиката крещяха в мислите й, че тя се набиваше на очи като перличка сред мраморни монументи. Сега беше момента да бъде онази, за която й плащаха да се прави.
-Да се изгубя? По дяволите! Ще ми е поне за стотен път тези дни. Трябва да съм в Цитаделата, нали?
-Така е. Какво търсиш тук?
-Пътувам вече дни от Илион. Изгубих се няколко пъти. Разбирате ли? Казаха ми само, че трябва да "се срещна" с един от съветниците на Краля. Какво да се прави. Щом ти казват ставаш и тръгваш. Ама е страшен студ тука. Разбирате ли ме?
-Не! С кого трябва да се видиш?
-Ама как да издам такова нещо. Пращат ме много влиятелни хора. Изложа ли се - отива ми главата. Разберете ме, моля ви!
Другата жена я гледаше така сякаш се съмняваше, че тя може да свърши каквато и да било работа - било то и тази, за която намекваше. Имаше ли обаче друг начин да се добере до този човек и на всичко отгоре да остане насаме с него? Може и да имаше, но точно това можеше да го изиграе страхотно. Леко глупавичка, не съвсем отракана, но все пак, когато щеше да е нъжно дръзка и една идея плаха, когато се разправя със заплашителни факти. Всички щяха да я разпознает като илионската курва, която някой е пратил. Всички щяха да обвинят нея, когато намереха тялото. Още не бе решила как ще се изнесе без това да включва краката й напред към вратата. Всичко с времето си.

Женището я гледаше от високо, както може би би те гледал Сфинксът ако бе жив. Множеството й плитки се вееха от лекия вятър, а топчетата в краищата им тракаха от удара като зъбите на Рен. Студът бе вкочаняващ, но притеснението дали ще успее да залъже тази коренячка по-вкочаняващо. Последното, което искаше е да си навлече неприятности. Ако не бе на мисия, добре дошли, но точно сега не можеше да си позволи подобни удоволствия.
Колкото до корнорката, тя прецизно наблюдаваше всяка част от тялото й и може да се каже, че проявяваше някакви признаци на мисловна дейност. По тези земи рядко се срещаха проститутки, а още по-рядко чужденки такива.
-Кого каза, че търсиш?
-Ами как да ви кажа....
-Ако не кажеш, няма как да те упътя.
Нямаше как да протаква повече. Трябваше да играе по техните правила ако иска да сполучи. Колкото до актьорските й заложби, те бяха достатъчно добри, че да заблуди доста голяма част от обществото. Ако пък се разчуе...още по-добре. Нали това й каза Миньон - "Каквото и да правиш, трябва да се разбере, че точно Илион са нанесли смъртната атака".
-Лорд Хемиш!
Гласът й леко трепереше като да се страхува или срамува от това да не злепостави видния член на политическата управа. Брюнетката повдигна въпросително едната си вежда, а устните й прилепнаха плътно една за друга. Въпросният лорд никога не е блестял с добра физика или стратегически умения. Той по-скоро играеше ролята на хазна на цитаделата и когато Кралят имаше нужда от спонсор, той винаги поемаше инициативата. Ако има някой толкова глупав, че да си викне курва, то би бил той. И все пак варварката нямаше намерение толкова лесно да разкрие местонахождението му. Защо пък първо не си поиграе малко с пеленачето. Няма кой какво да й каже, а и ще е забавно.
-Ще направим така! Ще ти кажа къде е Хемиш ако оцелееш в мое присъствие една минута.
Още преди асасинката да се усети, берсерка изплю цигарата от устата си, повдигна боздуганът и замахна напречно към крехкото й тяло. Единствено бързината я спаси от разкъсване на кожата и няколко счупени ребра. Райден отскочи назад и избегна атаката.
-Хъхъ....чист късмет.
Преди да й даде възможност да си поеме дъх, жената замахна наново със завидна за нежния пол сила, право към главата й. Едва секунди я деляха от това черепът й да бъде размазан на пихтия. Момичето трябваше да внимава ту да остане жива в следващите петдесет секунди, ту да не разкрие потенциалът на убиец, който носи в себе си. Трудна и ловка задача. А дали ще й е по силите?

/Дили, опитай се да избегнеш атаката. Резултата остави на мен./

Брой мнения : 210 Join date : 28.12.2012 Age : 29

Трептенето по кожата оставено като ехо от предишния удар още не бе отминало, когато се зададе следващия. Скоростта на чудовището отсреща беше завидна предвид тромавата й структура и тежестта на оръжието, с което смяташе да разпихтини главата на асасинката по плочките.
Тая, ебаваше ли се с нея? Можеше да я остави на място при еди такъв удар. Колкото й сила, гъвкавост, издръжливост и бързина да се криеха под фасадата на тънкото й тяло костите оставаха крехки при среща с нещо вероятно тежащо една трета от теглото й.
Мислите й препускаха стремглаво докато секундите, делящи я от разплискването на мозъка й по земята, намаляваха. Варианти? Можеше да стои и да се моли на чудо, а после да я изтъргват с лопатка от мазилката, а остатъците от тялото й да се хвърлят преа Цитаделата и да се мумифицират в ледена висулка за вечността. Някак това не стоеше като най-добрата алтернатива пред всички останали.
Чернокоската премери с очи размера на оръжието и траекторията му и единственото нещо, което това й показваше беше безизходното положение, в което потъваше. Дори да избягваше ловко отново и отново това нямаше да промени хода на събитията - рано или късно щеше да се запознае или с наместването на натрушени кости или с опакото на чувала за трупове. Не...
Разни пришмугвания и измъквания до края на света щяха да са по-съмнителни и от щтраус танцуваш кан-кан насред Цитаделата.
Мисли, Райден! Мисли!
Беше безумно и рисковано. Беше крайно непрактично и противоречеше на всичко, което чертаеше низа от решения в живота й. И беше единственото, което в този момент й се стори логично. Понякога се оказва, че най-гениалните и прозорливи идеи са подплътени от това да се направиш на пълен кретен.
Силата в нея се надигна и внимателно закипя като грижливо потдържан огън. Енергията винаги беше там и всеки път, когато Рен я преоткриваше сякаш започваше да мрази себе си за това, че поставя невидима преграда вътре в себе си, когатъо не я използва. Потоците на телекинезата се заформиха в мига, когато други много подобни на тях им проправиха път през тънкия като лист слой лед, киша и сняг по земята. Гадната смес под краката им щеше да й спаси живота. надяваше се.
Силата потръпна и провлачи кашообразната гадост с хиляди ръбести парченца лед в нея под краката на дивачката. Теорията беше, че големите неща падат тежко. Защитата, че те нямага магия, за да схванат какво се случва. А надеждата, че след това няма да си го изкара с камъни отгоре й.
някак заради последното Райден "залитна" назад и озовавайки се по дупе запелтечи с пресипнал глас:
-Моля ви, аз само си върша работата! Нищо лошо не правя!
Как пък не! Дано паднеше, дано! В противен случай трябваше да се търкаля по цялата Цитадела на кълбета, за да се спаси. А ако паднеше? После щеше да му мисли. Винаги можеше да намери начин да излезе чита от лайняната яма.

Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега. Би заличил всеки представител на живия род и би си плавал спокойно над вълните, удовлетворен, че светът няма да се пренасели с безброй глупаци, некадърници и жестоки хора. Но той не е знаел и даже тук, в нашата фантазия фактите са на лице.
Рен също не умееше тази изключителна божествена дарба, за което само можеше да съжалява и се уповаваше само на предположения. По пътя на логиката се надяваше на успех, макар и по чисто чудо. Подборът от маневри, които магията й откри се оказаха доста уместни и нужни, за да не разкрие истинската си същност и въпреки това да запази главата на раменете си. Пелтеченето допълнително засили очакванията, че е слабачка, дошла от майната си, за да продаде тялото си, а после да си тръгне с малко по-оронено достойнство, кесия пълна с пари може би и някой друг белег, подарък в бонус от възползвалият се от физиката й. В очите на женището изглеждаше смешна и жалка, толкова жалка, че чак й се искаше да не оцелее. Една курва по-малко, голяма работа. Дали моралът я настървяваше толкова или съжалението, че тя не може да се похвали с подобно тяло, не е ясно, но има ли значение? Важното в момента бе девойката да преживее този сблъсък и да свърши това, за което е дошла.
Изненадващата поява на ледените късове пред краката й, се оказа толкова ненадейна, че корнорката не можа да реагира на време, спъна се в преспите и се стовари напред, като за малко да падне върху нашата героиня. Тя се отдръпна на страни и едрата жена пльосна точно до нея по лице. Колко ли секунди оставаха? Дали бе минала една минута? Нещата се случваха толкова бързо и в същото време толкова бавно! Не, имаше още време, още напрежение, още старание. На непознатата не й трябваше много да се съвземе. Подпирайки се на лакти, тя изсумтя, изхрачи се в снега, напипа боздугана си и замахна хаотично в страни. Асасинката успя да избегне удара заради некоординираните й движения, но това нямаше да е последното. Берсерката я сграбчи за глезена и почна да я влачи, придърпвайки я все повече към себе си. Кой знае какво щеше да й направи. Райден не искаше да разбира. Невидимият часовник тиктакаше и отмерваше изнизващите се секунди, а красавицата трябваше да се пребори и с това нападение. Само да издържи.....

/Дили пиши как успешно се измъкваш от лапите й./

Брой мнения : 210 Join date : 28.12.2012 Age : 29

Огромната представителка на женкия пол се бе вкопчила с тантурестите си пръсти, като одавник за сламка, и върховече им се забиваха непоколебимо в глезена на асасинката. Тя от своя страна едва смогваше да намери опрона точка на хоризонтала, за да не овисне в люлеещо се движение в най-скоро време. Почти можеше да си представи с яснотата на гадателство картинката на разтръсканото й тяло висящо през глава от Цитаделата. Онази можеше пре спокойно да си я ползва за знаме или още по-неприятния вариант - за черга, киоято да бъде изтупана грижливо с подръчни средстава.
Райден извъртя тялото си и пронизващия й буреносно цветен поглед се впиваше жадно в изопнатото от ярост лице на противничката й. Малките, обичайно наподобяващи мълнии, линийки в ирисите й сега приемаха вида на напуканата повърхност на фина кристална чаша и обещаваха да порежат чисто и красиво като безупречното стъкло. Яда в нея надминаваше и този изпитван от жената, защото пълната увереност, че в друга ситуация и друг момент би могла да я нагъне на десет и накара да пее пустинни песни познати сред лагерните седенки на пътуващи катуни.
С риск да изкълчи тънкия си глезен или дори прекърши като вейчица Рен се изопна в неприятен ъгъл, който й позволяваше да владее всяко движение на уловения й крак. Въртеливите дъги, които усещаше, че стъпалото й прави скоро щяха да разхлабят хватката с необходимата прецизност, за да не завърши тази игра на патерици. Поне с този захват бе сигурна, че няма начин да усуче или разтегне връзки. Как може да се случи такова нещо, когато дори кръвообръщението започваше да се наръшава от тежестта на лапата на това чудовище.
Райден завъртя, отпусна, стегна и отново завъртя в обратната посока и щом само едия пръст поддаде крака й пое правилния път и се отскубна с едно рязко движение, което я заправи назад и смалък тласък бе съпроводено от кълбо назад. От тази позиция и бе нужна част от секундата да отскочи на крака и да получи малкото преимущество, което дистанцията можеше да й даде.
Секундарника ли и се беше повредил на тая или чернокоската имаше чувството, че я е стискала минути. Щеше да има толкова красива синина, която несъмнено лекувай се би се обагрила в нюанси от жълто през зелено и дори лилавеещо.
какво още можеше да измисли това женище за оставащите едва броими мигове? По-добре да не гадаеше, защото можеще да предположи, че ще излети със засилка през станата. И това бе по-малко болезненото предположение.

Борбеността е велико нещо. Именно тя ни изкарва толкова напред пред останалите. Тя е нашият импулс за самосъхранение, оцеляване и желанието за победа, в едно. Тя е настървеността, с която ние като куче, не, цял вълк, захапваме кокала и не пускаме, ръмжим, хапем, късаме, удряме, но не пускаме. Вкопчваме се жадно в живота, в успеха, и не го пускаме. Улавяме късмета, ориста, собствените си качества и способности, и не пускаме. Борим се, борим се всеки ден, нахално, грубо, инатливо, талантливо, елегантно, умно, и не пускаме. Извисяваме се, увенчаваме се с венецът на победата, и не пускаме. Управляваме, увековечаваме себе си и пак не пускаме. Защото сме родени борци. Някои повече, други по-малко, но всички желаещи да пребъдат. Има такова скрито благородство във всичко това, такава авантюра, достолепие, уважение. Как да пуснем? Как да изоставим живота? Не можем, не искаме, не трябва! Ние сме силни! Ние сме оцеляващи! Това е нашето мото, нашето най-скъпо верую и ще го пазим ревниво до сетния си дъх.
Разбирате защо Райден нямаше ни най-малко намерение да се остави в клопките на тази жена. Също един борец, но при войните все някой трябва да загуби. Днес нямаше да е тя. Нямаше да е поредната паднала. Щеше да продължи своята борба, лека или тежка.
Секундите се нижеха бавно, но и техният край се виждаше. Той не можеше да продължи вечно. Времето не можеше да се протака без спирачка. Природата не работеше по този начин. Оковите на времетраенето, които хората сами са си изградили бяха и техен най-голям враг. Може би в друго измерение, те нямаше да съществуват, но тук всеки се съобразяваше с тях - минути, часове, години, ери, възраст....
Девойката изтръгна крайникът си с риск за собственото си самонараняване и скочи на крака готова за това, което може да й поднесе бъдещето. Но по времето когато корнорката се надигна то изтече. Ядна, че не е могла да нанесе повече щети за тази една минута, тя изпуфтя недоволно, сърдито на обстоятелствата и заби гневно боздуганът в насипалия сняг, който пое облизвайки най-първият пласт на повърхността му. Избърса намокрената си от снежинките буза и огледа новодошлата с неприязън, но с видима покорност, заради изгубеният бас, който сама измисли. Гледаха се дълго без никоя да продума. Убийцата се двоумеше дали женището ще удържи на думата или няма да я посече въпреки заръката си. Но когато един берсерк каже нещо, той го изпълнява. С желание или не, посочи към самата сграда и сухо отрони:
-Хемиш е в рехабилитационната. Последно го мернах там. Беше сам!
Извърна се и без да казва нищо повече се отдалечи. Тежките й стъпки хруптяха в снега, оставайки широки дири. Девойката я проследи с поглед за всеки случай, а след това се обърна към централния вход на цитаделата, който я подканваше да го прекрачи и да се изправи срещу истинската причина за пристигането й. Целта й я очакваше ей там, на няколко минути разстояние, нищо неподозираща, обречена без време. Времето...този наш така познат враг и приятел.....

/Дили знаеш къде е човека. Ти си на ход./

» Спортната площадка