Конната база

Напълно в реда на нещата е в пустинята да има пазар на коне и камили, защото те бяха единствения транспорт по тези земи. И това се случваше тук. Базата беше достатъчно голяма, че да побере всичките животни за продан и да има още място, където да бъдат пробвани. Цените най-вече бяха по договаряне в зависимост от качеството на добитъка, а търговците винаги запълваха продаденото животно с ново, така че липса на превоз никога нямаше.

Минаваше пладне и слънцето печеше по-жарко и от изригващ вулкан. Блясъкът се забиваше в очните ретини на Райден и често й се налагаше да присвива клепачи или да слага длан над тях, за да ги предпази, докато свикне. Пътят от убежището до конната база не бе дълъг. Не им отне повече от петнадесет минути, заради дърпането от страна на момичето, за да стигнат до нея. Веднъж направили го, бъдещата убийца стана свидетел на истински животински и не само търг. В огромният участък различни търговци предлагаха стоката си, коя добра, коя не толкова и сключваха изгодни сделки с купувачите.
-А, пристигнахте ли? - обърна се към наемниците си Оар и те бутнаха девойката в ръцете му вместо отговор.
-Извини ги скъпа, понякога могат да бъдат малко груби. Но пък са отлични работници.
На Рен й се искаше да се изплюе в лицето му или даже повече, но тя не беше глупава, осъзнаваше възможностите си, а за сега, те не бяха на нейна страна. Собственикът на оазиса клекна и закопча глезените и китките й с метални вериги, така че да не може да избяга. Бе буйна кобилка, точно затова смяташе, че ще може да я продаде доста скъпо.
Асасинката се озова изтикана на една дървена постройка, наподобяваща продълговат подиум, редом до още три девойки, коя от коя по-хубави. Някои изобщо не бяха родом от тук. Светлите лица и русите коси, напомняха за териториите на Илион или може би за домът на магьосниците. Така или иначе и трите бяха достатъчно уплашени, че да не мърдат от местата си и да не говорят помежду си. Тълпа от мъже се беше събрала пред подиума и очакваше с нетърпение най-интересната част на международният търг. Оар не ги остави да чакат много, а се качи на трибуната заставайки пред момичетата.
-И така, дами и господа. Почва и търгът на жива плът. Тези прекрасни девойки са от близо и далеч. Всяка една изпъква с красота и умения подходящи за прислужница, детегледачка, работник или.... - мъжът се усмихна под мустак, защото знаеше, че последните му думи са тези, които най-много привличаха клиентелата от разгонени пустиняци. -.... за лично удоволствие.
Той се обърна към момичетата, хвана една от тях за лакътя и я издърпа напред. Беше русолява, с меки кафеникаво-жълти очи, снажна фигура и някоя друга луничка в областта на носа.
-Тази нежна дама идва чак от Маджестик. Само на четиринадесет е и е излишно да казвам, че невинността й е чиста като утринна роса. Почваме наддаването с 300 злато.
-Триста злато! - веднага се провикна един груб, мургав мъж с тюрбан на главата.
-Четиристотин.
-Четиристотин и петдесет.
-Четиристотин и петдесет. Някой ще даде ли повече за тази омайна чужденка?
-Шестотин злато.
-Седемстотин и осемдесет.
-Осемстотин.
-Осемстотин веднъж, осемстотин втори път, някой ще предложи ли повече?
-Деветстотин. - вдигна ръката си възрастен, белокос мъж с тъмни очи и каруца до себе си, която бе натоварена с най-различни стоки.
-Деветстотин първи път, деветстотин втори път...Продадена за деветстотин злато на господина в бяло.
Двамата си кимнаха, а Оар предаде момичето, което се разплака, на двамата си помощници, за да я предоставят на новият си собственик.
-А сега нека продължим с тази привлекателна илионка....

/Райден пиши какви са ти чувствата, мислите и състоянията. Също така може на две на три да опишеш продаването и на новото момиче. Ти ще си трета, но аз ще се заема с теб. Помни, че не можеш да се измъкнеш/

Зъбите й трепереха и потъваха в плътта на долната й устна и само един бог знае какво я спираше да се разврещи та да я чуят и на другия край на света. Яда я беше стиснал здраво за гушата с отровните си нокти и караше тялото и да се тресе монотонно и да кърши китки и пръсти в металните окови. Стоманените пластини вече протриваха кожата и беше само въпрос на време кога розовината ще се превърне с алени поточета и ще закапе по дървената настилка. Чувстваше се като кон. Кон за бога! По скоро щеше да си пригризе езика и да се одави отколкото да бъде пушечно месо и то насред конен пазар в пустиня.
Трябваха и няколко секунди и прегмигвания, за да се окопити и да разгледа насъбралото се множество. Момичето покрай нея изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче и подхълцванията й я караха едва ли не да скача, а изражението й напомняше сърна вгледала се в летящата към главата й стрела. Направо чудесно. Не можеше да разчита на ревящата лигла, а да си прави сметки, че ще хукне насред нищото по вериги си граничеше с идиотия. Преди да успее да каже нещо или поне да побутне подпухналото от сълзи девойче то бе извлечено подобно на предходното. Чудено, направо прекрасно. На този трябваше да му дадът чукче и по възмжност да му го натикат отзад, за да си отмерва наддаванията. Това беше ли законно, по дяволите? Нямаше голямо значение точно в този момент особено при мисълта, че Рен е правила къде-къде по-извънзаконни неща, но кашата в главата й придовибаше заплашителни размери и направо щеше да изтече през ушите й.
-Продедена на господина в ляво. Поздравления, чудесен избор. – Чакайте, чакайте! Как? Кога?
Мисълта, че беше пропуснала втората продажба я плашеше повече от това, че тя щеше да бъде третата. Продаденото момиче врещеше и дишаше толкова забързано, че всеки момент щеше да хипервентилира и припадне. Поне щеше да й спести част от ужаса, през който минаваше.
Райден закова разфокосирания си от мисли поглед в тълпата и тихо зацъка с език. Точно сега нямаше какво да се направи. Тя беше от хората, които никога не се предават или дават, каквито и да бяха обстоятелствата. И не смяташе да промени това точно сега. Не и в този живот. Гордостта не струва и пукната пара в такива моменти, но пък без нея щеше да изглежда жалка. Поне в нейните очи беше така. Впери най-бясния си и студен поглед насред тълпата и започна да занарежда тъхо под нос с идеята, че това е начина да не започне да крещи с цяло гърло. Щеше да е добре да беше пробвала с някоя и друга молитва, но всичко, което й идваше на ум бяха сочни и цветущи ругатни и закани. Само ако и паднеше в ръцете проклетия, стар, мезен, продажен...

Той стоеше изправен до един дорест жребец и доволно галеше гривата му. Добичето наистина бе първо качество - здрави крака, лъскава козина, дълбоки очи, а ако и това не е достатъчно за убеждение, то винаги можеш да се довериш на зъбите му. Ако зъбите на един кон са здрави, значи за него се полагат добри грижи. Но на този даже те бяха перфектни.
-Добро момче.... - прошушна мъжа, успокоявайки животното, което само до преди малко буйстваше и риташе всеки, осмелил се да го доближи.
-Малко е буен, но е чудесен екземпляр. Много издръжлив и бърз.
-Виждам.
Франсоа обичаше животните. Не можеше да каже същото за хората. Не, че ги мразеше, напротив бяха му интересни по един забавен начин, но гледаше да не се обвързва много. Професията му на един от най-опитните убийци в цял свят, го научи, че независимо колко близък си с някой, все може да дойде ден, в който да се наложи да го елиминираш. И все пак той можеше да си позволи своеволието сам да избира коя поръчка да приеме и коя да откаже.
От другата страна на оазисът се провеждаше ежемесечният търг на Оар с хора. Идеята не му допадаше особено много, но не му и пукаше кой знае колко.
-Петстотин злато! - чу протяжният глас на търговецът и инстинктивно се обърна. Поредната купена девойка слизаше по стълбите разплакана, но това, което наистина грабна вниманието му, бе тази, която в момента стоеше в центъра. Да, беше хубавелка, не може да си изкриви душата. Асасинът се гордееше с добрият си вкус и почитател на женската красота, но не това му направи впечатление. Момичето бе тукашно. Това вече беше грешно. Едно е да продаваш изгубили се моми по пътя към дома, но да продаваш един от своите? Макар и убиец даже и той си имаше принципи. Доста занижени, но все пак принципи.
Красивият мъж пусна юздата на коня си, като каза да му го запазят, а на него нямаше кой да откаже и се запъти към многосъбралата се тълпа от мъже и жени, за да погледне от по-близко. Промуши се между по-голямата част и застана на предната редица.
-Осемстотин злато. Дамата със зелената капела дава осемстотин. някой друг? Не се срамувайте. Това момиче е бурно като пясъчна буря и горещо като неумолимото слънце.
Франсоа се подсмихна. Този Оар наистина знаеше как да привлича клиентелата. Огледа девойката обстойно. Беше сравнително слаба, но това се дължеше на крехката й възраст. Хубаво лице с екзотични черти, намусено, сърдито, определено не беше като предишните. А и тази рокля, хич не се свързваше с видът й. Оар колкото и изкусен търговец, не можеше да замаскира характера й с шарки и воали.
-Хиляда и двеста злато. - плесна доволно мъжът. Знаеше си, че малката ще му донесе голяма печалба, а наддаването дори не беше свършило. Мъжете се надпреварваха кой ще предложи повече, а някои вече се бяха оттеглили защото не можеха да си го позволят.
Изведнъж, за изненада на всички от средата на тълпата се провеси глас, спокоен и сигурен, без даже да помръдва тялото си.
-Три хиляди!
Всички ококориха очи. На самият Оар му падна ченето. Три хиляди!!! Това са цели три хиляди. Предложение, което автоматично елиминира всички останали.
-Продадена на г-н Франсоа Миньон за три хиляди злато. - отсече собственика и посочи новият купувач на Рен. Тълпата се измести, за да му направи място, а повечето усти вече шепнеха името му. Той бе добре познат, уважаван и ухажван от по-голямата част на женското съсловие. Чернокосият мъж излезе на челна позиция и погледна право в маслиновите очи на Райден.
-Господа, предлагам да направим кратка почивка преди да продължим.
Оар хвана "стоката" си за ръцете и я повлече надолу, докато тълпата се отдалечаваше, за да си купи нещо друго докато чака. Заведе я при купувачът й и му я връчи.
-Заповядайте, г-н Миньон, изцяло ваша е.
-Мерси боку, старче. Ще ти пратя парите утре по някое момче.
-Ъх, г-н Миньон, не че ви нямам доверие, но....
-Но какво? - повдигна вежди убиеца и гемиите на търговеца буквално потънаха.
-Не, нищо. Ваша е, ще чакам момчето.
Непознатият под името Франсоа Миньон кимна, прокара тъмната си магия под формата на снопове през оковите на Рен и те сами се отключиха, падайки глухо в пясъка.
-Е, със здраве да си я ползвате. Желая ви приятен ден.
-О ревоа.
-Довиждане.
Оар ги остави сами и се върна на подиума, за да освежи последната останала девойка.
Червеноокия красавец погледна към новата си собственост. Тя го гледаше на кръв. Това му хареса.
-Да вървим. - каза сухо той, обърна се и тръгна пък пустинята. Мислеше да си вземе кон, но явно се сдоби с нещо много по-ценно.
-Никъде не тръгвам с теб.
Мъжът се спря в крачката си и се обърна. изражението му не показваше никакъв яд.
-Притежаваш черна енергия, нес па?
Райден нямаше представа за какво точно говори, затова не продума. Франсоа въздъхна разочаровано и ами да си каже, че лицето му придоби тъпа физиономия.
-Значи, че си убийца. Или искаш да станеш такава.
-Да. - отвърна несигурна на къде бие, тя.
-Тогава ме последвай, шери. Има едно нещо наречено гилдия, ако ти е позната тази дума. Естествено, че не е, не ти достига акъла за това. Там се обучават бъдещите асасини и маршъл арт майстори. Ако искаш от теб да стане нещо, ще дойдеш. Ако ли не, свободна си да обикаляш из пустошта, докато някой лешояд не огризе останките ти, което е почти сто процента сигурно, че ще стане.
И без да й дава каквито и да е обяснения повече се врътна и продължи с лежерна стъпка, с ръце в джобовете, по пътя си.

/Рен въпросният можеш да видиш ТУК. Ако решиш да го последваш пиши как го настигаш до Подземния път. Ако ли не, поеми своя собствена дестинация/

Неприятното подръпване и опъване на разни места по кожата й, напомняха на Рен, че слънчето оставя своите следи и те понякога болят лошо и продължително. Едва забележимите розови очастъци по раменете на момичето можеха без проблем да си останат така или в най-лошия случайн да налага хладни компреси, но само при условие, че намереха поне отчасти сенчесто място. Иронията беше, че млечно бялата й кожа гореше със скоростта на хартия поднесена над запалка, а тя бе изкарала непоправимия късмет да се роди на точно такова място. Е, късмет не беше най-точната дума, но да кажем шанс.
Определено Чи нямаше подобни проблеми и не се измъчваше от терзания как да се скрие от жаркото слънце докато я водеше на един бог знае къде. Тя съвсем тихо и примерно вървеше до него и старателно изучаваше линиите на лицето му и сериозно стиснатите му устни, които подсказваха, че пламъчетата в очите му бяха плод на някаква не особено безгрижна мисловна дейност. Слънцето действаше и по този начин: или те разтапя, почти буквално и ти губиш способност да разпознаеш слон от мишка, или активизира в теб мисли за далеч по-важни от жегата неща.
Девойката почти щеше да го подразни с нещо за великите мислители или изражение достойно да го изсечеш в мономент, но картината пред очите й промени плановете и цялостното й настоение.
Усещане подобно на това да оближеш лъжица потопена в оцет с надеждата да е мед се прокрадна зад почти непокистичното лице на момичето. Ето това е да те изненадат и в теб да се борят за надмощие приятното и неприятното. Дали поне имаше сянка?
Явно уловил не съвсем зараздваното изражение в лицето й, Дъст се извърна към нея и я загледа как изучава всяко парче дърво и камъче в конната база.
-Какво? Нещо не е наред?
-Как нещо да не е наред?! Това е едно от най-любимите ми места. Обичам го почти толкова, колкото обичам и родния си дом. - "Да, ама него го изгорих"
Усмивката й накиселяваше точно като аналогията за прекарващата лъжица и можеше да прерасне в много гротескна гримаса, ако веселата идея не я заля изведнъж. На лицето й разцъфна съвсем непренудено веселие и момичето запозна да задържа в шепа напиращия смях, но това не прикриваше истерията, кяото се задаваше.
-Е, сега пък какво? - Горкият Чи съвсем не можеше да си предтсави какво се въртеше в главицата на чернокоската. Тя адски добре знаеше, че никой никога не мислеше по начина, по който се въртяха зъбните колела в нейната глава, но допускаше възможността някой да пробва мръсните й номера срещу нея.
-Много съжалявам, но те разкрих!
-Ъ?
-Не ми ъ-кай. Няма да се измъкнеш толкова лесно.
Празният му поглед й подксазваше, че той съвсем не си е помислил диватията, с която тя го поднасяше. Или това, или беше дявослски добър актьор. Рен намираше хората за толкова вълнуващи, изненадващи и предизвикателни, че нямаше начин да не поднася всеки по всевъзможен начин.
-О, не се прави на света вода ненапита. Пробваш се да изклинчиш от носенето на гръб и да купиш някое конче да ти свърши мръсната работа.
Сивоочката зацъка с език и просължи смеха си от момента, в който го бе прекъснала, за да заговори. Как да я разбереш, когато самата тя не можеше.

В момента, в който Рен изрече думите си, Дъст бе приклещен почти в ъгъла от думите на девойката. Уклончивият му поглед, обаче водеше към съвсем друга посока. За да се измъкне, русокоското се извъртя за секунда с гръб към Рен и грабна първото нещо, което му попадна в ръцете и го постави между зъбите си. Последва едно рязко обръщане назад, в което Дъст се разкри в цялата си прелест, захапал чифт юзди, чийто метална част в момента се намираше зад зъбите му.

- Хитс не е вярно, не сме досли са това тук - говореше с леки затруднения младежа, все още говорещ с полу-отворена уста - Нали ште ме ясдиш? А едно контсе, не моше да бъде ясдено бес иусди...

Рен го гледаше с леко странна физиономия, но пък младежа изглеждаше доста забавно в този си вид. Дори, той насъбра толкова смелост, че тръгна да обикаля около нея, като подмяташе около себе си коженото въже, предназначено за управляването на животното, когато е във впряг.

- Вишдаш ли? Ас съм Контсеее! - извика едва-едва младежа, като започна да подскача около младата асасинка. Това продължи около минута, в която Дъст наддаваше силен вой, наподобяващ цвиленето на подплашена кошута, но за да бъда честен, тези звуци повече наподобяваха писъците на някой луд, заключен зад дебели метални решетки.

Виковете на асасина се разпростираха около цялата площадка, привличайки вниманието на няколко души, намиращи се в момента там. Всъщност, това бяха един от главните търговци на животните тук и трима работници, които бяха под негова опека. Веднъж дочули писъците идващи от другият край на базата, те се насочиха бързо натам, почти сигурни, че някой краде добитъка им. Когато пристигнаха, мъжете съзряха странна гледка. Точно тази, която ви описах по-горе, а именно скачащият и обязден младеж, който обикаляше около Рен.

- Какво по...- изкрещя с все сила търговеца, прекъсвайки дори собствените си ругатни от изненада.

Щом Дъст чу мъжете, се спря и от изненада изпусна юздите от ръцете си. Те увиснаха на устата му, а коженото въже се строполи в прашният под.

- По дяфолите! Спасяфай сеее! - извика младежа, като с няколко бързи движения събра юздите в ръце и ги хвърли към Рен. Секунда по-късно, Дъст се намираше в полу-приклекнала позиция, със свити колене и изпънати назад ръце, очаквайки момичето да се хвърли на гърба му.
- Хайде бе, катсфай се на коня! - изфъфли за пореден път момчето, а адреналина започна да избива в тялото му.
Мъжете работещи тук се запътиха към тях, всеки хванал нещо в ръцете си, с което се надяваше да халоса натрапниците. Единият държеше лопата, вторият мотика, а третият незнайно защо, бе решил че е добре да се сражава с една пластмасова кофа, с която чистеха фекалиите на животните.

Ето това вече беше нещо, едно от адски малкото такива, което двойката не е виждала или преживявала в каквато и да било форма. Самата абсурдност на ситуацията я правеше толкова необичайна, че Рен имаше нужда от няколкото секунди, през които Дъст я приканваше да му се "яхне" на гърба, за да усмисли цялата какафония и фарс, който течеше пред очите й. В друг момент би било налудничаво смешно тя и щеше да се погрижи да иронизира персоната с впряг до края на живота му, а и след това. Златна ситуация за малките жлъчни гласчета в главата й, които сега ту заглъжваха, ту крещяха и танцуваха в нея.
Чернокоската визира дебилно тичащите към тях мъже в почти тромави поклащания и странната им представа за подръчна екипировка за лов на крадци. Картинката си струваше да се обърне, да извика на Чи да се стегне и да ги натупат един върху друг на една огромна камара от идиоти. Струваше си, но това всеки ден и навсякъде по баровете можеше да си го прави, за да си го изкарва на невинни хора. Едва ли можеш всеки да се похвали, че е яздил себеподобния си вид и то без да е насила или под друга принудителна форма.
- Хайде бе, катсфай се на коня!
Е, тя се качи или по-скоро се погрижи да обвие бедра около хълбоците на момчето и да заступори добре останала част от краката си, скръстени на корема му. Освен ако целта не беше той да изфучи напред, а тя да тупва по задник някъде след него, работата с юздите хич нямаше да се получи. Асасинката преметна въжетата около себе си ис е довери на изпитания стар начин със захващането с ръце.
Явно русокоското самот ова и чакаше, защото тръгна с една идея по-бързо от очкаваното, а тримата глупаци почти достигаха позицията им от преди секунда. Райден се забавляваше на цветущия им език, не че нейния отстъпваше много от техните, и да виковете, коитот надаваха.
-Дършиш ли ше?
-А не бе!
Един спомен, който момичето нямаше да може да забрави с векове, колкото й здравия й разум, дори липсващия такъв, да се опитваше в тази посока.
-Как се очаква да се обръщам сега към теб? Дий? Добро момче? А, камшик ще получа ли?
Беше си талант да извлечеш полза от всеки абсурд. Рен се справяше дявалски добре, а мислите й наподобяваха сякаш е пушила не съвсем безобидни треволяци. Как да не си мислиш смехориии и простотии, когата цялата ситуация е такава?

Щом Дъст усети, че бе възседнат от красивата си дружка, той я хвана здраво за краката и хукна да бяга, сякаш бе откраднал някоя баничка от кварталната бакалия, а след него тичаше дебелата продавачка, която искаше да му строши главата. В случая, дебелата продавачка бе заместена с трима работници, кой от кой по-едър. Всеки нарамил някакво хладно оръжие (или пък кофа за смет, както споменахме по-горе) и се надяваше да хване наглите крадци. Но къде бе тяхната наглост? Просто момчето бе решило да се пошегува с девойката, а в този момент насреща му, се изпречиха непознатите мъже. А, върви в такава ситуация да им обясняваш, че си се правил на кон и не си искал да крадеш от тях, щом в устата ти се намира чужда вещ.
Русокосият младеж тичаше колкото сила имат краката му. Дори не усещаше тежестта на момичето върху себе си, докато я държеше здраво с ръце. В един момент, иззад тях се дочу тих тропот от конски копита, който се усилваше след всяка секунда. Рен реши да се пошегува с "добичето" си, по този повод.
- Толкова си се вживял...- изкрещя асасинката в ухото на младежа, като се наведе леко към него, за да може да я чуе по-добре -...че все едно краката ти наистина тропат, като на истински кон.
В този момент, Чи реши да се обърне назад за да и хвърли някой злобен поглед, но едва щом извърна главата си в страни, той забеляза приближаващият се към тях собственик на конната база, яхнал едно от най-бързите си животни. Мъжа се приближаваше с такава скорост, че след няколко секунди вече щеше да е докопал един от тях двамата. Дъст нямаше време дори да реагира, като използва магията си, за това действа инстинктивно. Докато тичаше, обърнат с лице към приближаващият се ездач, той го изчака да се приближи на достатъчно разстояние, че почти да ги докопа и направи рязък завой наляво, избягвайки големите ръце на мъжа. Непознатия изруга, а коня му продължи да тича напред още няколко секунди, преди търговеца да дръпне рязко юздите му и да го накара да свие в същата посока, по която тичаха Рен и Дъст.
Пътят по който бяха поели, водеше право към Убежището на Оар - онзи стар и хитър търговец, който се разпореждаше по тези земи. Дори да не го харесваха и двамата, не предполагаха колко скоро ще стигнат до него.
Дъст напредваше, но твърде бавно. Краката му започнаха да се изморяват след няколко минути бързо бягане, а и той самият не можеше да се сравнява с едрото чифтокопитно животно, което ги преследваше в този момент. То бе на едва хвърлей камък зад тях, а много скоро и щеше да ги застигне. Ездача намиращ се върху коня гледаше със злобен поглед към двамата бегълци, като не смееше да продума и думичка. В главата му се въртяха мисли за отмъщение и наказания, които от сърце желаеше да причини на двете гълъбчета, дръзнали да избягат от него.
Лек ветрец се удряше в гърба на Рен, като леко я разхлаждаше в тази тъй неприятна ситуация. Въпреки, че усещането бе приятно, вятъра не довяваше само приятни мигове, ами и помагаше на звука идващ от ноздрите на коня, да се разпростре до толкова, че да достигне до ушите на Дъст. Всяко едно изпръхтяване на животното, караше кората му да настръхне. Сърцето му да забие лудо, а адреналина в тялото му да се покачи до толкова, че младежа да се почувства като истински състезателен кон, приближаващ до финалната линия. Въпреки желанието си да се измъкне, Дъст не бе толкова бърз. Скоро конят ги настигна, а ездача върху него започна да ръкомаха с едната си ръка към тях, опитвайки се да докопа който и да е. В един момент, едрата лапа на мъжа докопа косите на Рен, като неволно я дръпна назад и почти я събори от гърба на момчето. Чист късмет си бе, че Дъст в този момент се дръпна леко в страни и опази девойчето от тежко пребиване. Обаче, ръката на мъжа все още не я бе пуснала. Той я стискаше здраво за косата и вече се опитваше да я издърпа от гърба му, за да я качи на коня си. С едната си ръка я държеше здраво, а другата му бе хванала здраво юздите на коня, оставяйки го да бяга плътно до двойката бегълци....


// Рен, продължи следващият си пост в "Убежището на Оар", като се намирате в покрайнините му. Опиши опита си да се измъкнеш от хватката на мъжа и нагласи зар на "1". Ако се падне нечетно - се измъкваш. При четно число - не успяваш.