Димна завеса

Както се досещате, това е учебния кабинет, ако може така да се нарече на убийците. Интересното е, че стаята е почти празна, но в същото време има всичко нужно за тренировки. Просто е скрито. Учители са Франсоа Миньон и Блъд. Преди да навлезе в професията Франсоа е бил любовник на заможни дами, както и ненадминат мошеник. Той е мистериозен, висок и привлекателен. Самият той осъзнава красотата си и я използва умело, за да получи това, което иска, но никога не задълбочава отношенията си с представителките на нежният пол.
Блъд е просто прозвище, но никой не знае истинското й име. Всички я наричат така. Тя е типичният асасин - безшумна, незабелязана и никога не пропуска целта си. И въпреки това не се стреми да превърне учениците си в безчувствени машини. Надарена е с търпение  и въпреки това тези които я слушат успяват другите.. едва ли... Обича леките закачки , но и държи на моралните ценности. Перфектният учител, за разлика от Миньон, който често си прави каквото си иска.


Франсоа Миньон


Блъд

Отворих масивната врата и влязох вътре. Залата беше почти пуста, е като изключим оръжията, които бяха окачени по стените. Бяха красиви. Оръжията явно ме привличаха. Какво ли още щях да осъзная за себе си само времето щеше да покаже.
На едно бюро, с вдигнати върху му крака, седеше не много висока жена, горе долу моя размер, цялата изписана с татуировки, червена коса с черни корени и кожено облекло. Приближих се към нея и застанах на два метра разстояние.
-Ти ли си, Блъд?
Жената надигна глава и впи малките си очи право в мен.
-Аз съм.
-Срещнах някакъв идиот на коридора, който каза, че ти е колега и ме прати тук. Искам да стана асасин.
Май....
-Казвам се Ния и няма представа какво трябва да направя.
Говорех сигурно, даже дръзко, напълно сигурна, е почти де, че това е правилното решение.

Блъд повдигна очите си, спирайки погледа си на момичето. Бръщолевеше много. Твърде много. А ако искаше да стане Асасин, както казваше...трябваше да спре да го прави.
Гледайки я в тъмните очи, новата и напомняше за самата нея. Нещо като по-млада версия. Без татуировките, без белезите и...без знанията на убиец. Но, в момичето имаше хъс. А той, трябваше да се поддържа.
Блъд се наведе към бюрото си и бръкна в най-долното шкафче. От него извади къс нож, със закачена верижка в задния му край. А на върха на верижката имаше малко топче. Блъд хвърли оръжието на масата, плъзвайки го право към момичето.

- Имаш един час.

Изречението и бе достатъчно ясно. От нея се искаше единственото нещо, което щеше да научи тук - да убие някой или нещо. Но ако влезе в Базата, щеше да се научи да го прави тихо. Да бъде невидима и неуловима. Мечтата на всеки войн.
Времето започна да тече, още с хвърлянето на ножа върху бюрото. Ния имаше сериозен избор пред себе си. Да приеме предизвикателството или да се примири с факта че е просто едно изгубило се момиче...

Spoiler:

Погледнах ножа изпод вежди. Взех го сигурно в ръцете си и прокарах пръста си по острието. Бе толкова остро, че тънка реска се появи по кожата ми, а няколко капки се подадоха на повърхността. Веднъж забил се в ноздрите ми мирисът на кръв, инстинктите ми неуловимо се отключиха. Усетих в организма си желанието за много повече. Сега бях напълно сигурна. Какъвто и да е бил предишният ми живот, е бил изпълнен с много кръв, смърт и покруса. А аз съм седяла в центъра му и съм се опиянявала от собствените си хищнически желания.
Повдигнах очи към нея, пусти като самата пустиня, през която минах.
-Искаш жертва? Ще я получиш.
Обърнах се и изчезнах от стаята без да давам никакви обяснения. Бе време за лов. Адреналинът ми се повиши драстично. Чувствах как магията ми се блъска, искаща да излезе през процепите на тялото ми и да завлече всичко след себе си. Усещането бе толкова хубаво.

Очакваше всеки един момент той да се обърне към нея с ослепителна усмивка и да й връчи велурено вързопче с прекрасна сатенена панделка, за д аим е по-удобно и да не създава проблеми. Познайте! Направо чакаше да й подари нашийник от онези строгите с огромните вериги и звънче, за да я издава даже като кихне. Направо можеше да й върне оковите, за да им е по-веселко заедно. Страшен купон падаше докато тя подтичваше след него с идеята, че той безцеремонно ще я зареже насред пътя при първата му отдала се възможност.
Направи няколко неуспешни опити да поразпита за града и за цялата понасмърдяваща ситуация, но "негово величество" нито беше от разговорливите, нито скачаше от желание да се прави на детегледачка. Райден трябваше да си признае, че за сега се изживяваше точно толкова объркана, като дете в първия ден на забавачката. Предпочиташе да се загуби насред пустинята отколкото във въпросния град с въпроания мъж. Поне можеше да предполага какво да очаква и как да подходи. За сега стреляше на сляпо в пълен мрак по нещо с размер на муха и то в гора. Сравнението си стоеше много точно за наслояващата се лазеща по нервите й ситуация. Щом трябваше и когато трябва можеше да бъде сдържана и обиграна, но в другите случаи предпочиташе да си го изкарва на първия попаднал пред очите й. Не беше толкова зле. Тя си беше практична по природа. Твърде практична.
Следенето продължаваше до голямата постройка, която бе единственото нещо показано от екскурзовода й през не до там дългия им преход по малките преки улички.
Не я учудваше липсата му на ентусиазъм за гид при нереално огромния прилив на туристи и чуждоземци по огромните препълнени улици. Как пък не.
Преди да се усети за втори път се заби челно в гърба на мъжа, движещ се пред нея. Не вярваше, че някога ще си пожелае да има покрай себе си мъж с мек гръб, но релаността е непридвидима, а носа вече я понаболяваше достатъчно, за да не иска трети опит.
-Благодаря, че ми каза да поспрем. Толкова мило от твоя страна да ме инфромираш.
-За нищо.
Искаше й се да го хване за гърлото, но широко отворената врата и жеста му посочващ посоката леко намекваха, че все пак е имал причина да се закове, като магаре на лед, една стъпка пред лицето й.
Дано да имаш, дяволска добра причина.

Райден пристъпи внимателно, но с доза смелост в залата, а вратата след нея се затвори. Помещението наистина не разполагаше с кой знае какво, поне на повърхността. Но под този празен интериор се криеха много скрити за окото скъпоценности. На единствената маса стоеше жена с червена коса, множество татуировки и погледа на истински убиец.
-Това е Блъд, не й обръщай внимание. Тя е напълно луда!
Мъжът вдигна пръст и направи няколко кръга в страни от главата си, за да покаже колко точно побъркана беше Блъд. Красавицата, чула наредбата по свой адрес, се опули и почна да вика.
-Аз ли бе? Аз ли? Ами ти какво си? Непрокопсаник такъв.
Тя го нападна с желание да издере хубавичкото му лице. Франсоа просто застопори с длан главата й, а тя махаше с ръце наляво надясно в опит да го докопа.
-Хахахаха, видя ли? - истински се наслаждаваше убиецът, след което я пусна, направи няколко плавни движения и се озова на стола с вдигнати на масата крака.
-Няма ли да си ходиш? Или да обучаваш някоя госпожичка?
-Ще обучавам госпожичката. - и посочи към новото си протеже.
-Ти си идиот.
-Ауч....котето изсъска. - засмя се чернокосият красавец, което още повече изнерви колежката му и тя се врътна отправяйки се към портата със стиснати юмруци. Когато се изравни с Рен само й вметна едно "Успех с олигофрена" и напусна залата.
Когато останаха сами, момичето се втренчи в НОВИЯТ Й УЧИТЕЛ! Ужас! И зачака какво ще роди кухата му глава.
-Преди да почнем със същината, кажи ми, знаеш ли кои са основните закони на асасините?

Струваше ли си да го дразни? О, да струваше си. Само малко, съвсем мъничко.
-Само да вметна - ти не си по-малко луд от нея. Така за протокола.
Учителят й намести краката си върху бюрото, разбутвайки малкото неща пръснати отгоре му и зачъка досадно с език преди да каже.
-Спомням си, че ти зададох въпрос.
-Отлична памет, направо блестяща. - Можеше да мине и за комплимент, в някой друг живот. Лотарията никога не й е вървяла и точно тя изтегли късата клечка с въпроса. - Честно ли? Нямам си никаква представа за какво ми говориш. Последните 10 години мама и тате бяха заети да ме карат да уча явно напълно ненужни неща. Така, че моля те просветли ме преди да минем към същината.
Молеше се същината да включва ритници или остриета, защото явно това беше единственото добро в нея, което този човек би намерил за полезно. Когато си полезен всички те гледат една идея по-различно, по-добре. Не вярваше да се интересува от театрално майсторство или картография или пък забъркване на прахчета. Е, Райден вярваше, че няма излишно умение, но явно тя имаше много липсваща информация, която засенчваше арсенала й от таланти.

Миньон поклати глава.
-Ще ме накараш да съжалявам, че си изхабих парите за теб. Пълно невежество.
На мъжът явно изобщо не му пукаше за леките й дразнения. Изобщо даже. Дори най-малко не го трогваха или жегваха. напротив, беше му забавно. Усещаше, че с малката ще се разбират.
-Как ти е името всъщност?
-Райден. Или Рен.
-Аха....Бон. Ето и най-важните неща, които трябва да усвоиш. Не си ги записвай. Запомни ги и никога не ги забравяй.
1. Поддържай тялото си и бди над неговите слабости;
2. Познавай отровите;
3. Познавай противоотровите;
4. Няма оръжие, с което да не може да боравиш. Има оръжия, до които още не си се докосвала;
5. Пази истинското си име в тайна;
6. Ти нямаш минало;
7. Чест - чувство, което не може да изпитваш;
8. Вина - непознато състояние на ума;
9. Съвест. Нямаш такава;
10. Приятелите са строго забранени;
11. Не се набивай на очи;
12. Познавай врага си така, както познаваш лявата си ръка;
13. Винаги се движи безшумно;
14. Познавай мястото, на което се намираш;
15. Себе си не показвай;
16. Не проговаряй на жертвата си. Направиш ли го, показваш арогантност, което значи, че вече си победен.
Райден се правеше на разсеяна, но всъщност слушаше внимателно учителя си.
-Дано си ги запаметила. Втори път няма да ги повторя.
След време когато най-малко ще очаква, Франсоа щеше да я изпита на тази теория. А теорията щеше да се превърне в практика.
- И как си с тъмната си, прокълната и за нищо не ставаща магия? Открила ли си я вече или ще дълбаем, за да я намерим? Всъщност покажи ми!

/Рен изкарай магията си на повърхността и се опитай да направиш нещо с нея - превърни я в някаква форма или покажи колко голяма е. Оставям ти сама да решиш какво да правиш с нея, но не се отплесвай прекалено, все пак си новак/

Не звучеше толкова зле, никак даже. С някои неща нямаше да има ни най-малки проблеми, но пък други си бяха трън в задника. Голям, остър и отровен трън. Всичко с времето си.
Сега беше време да се прави на циркова маймунка и да му изнася представления.
Поне да ми плащаха. Можех и да си намеря някое сладко момченце да къса билетчета на входа.
Мисълта я накара да се усмихне по онзи отвратителен начин, когато намираше нещо за забавно и вярваше, че си е нейния личен извратен хумор.
Нямаше да е зле да отлепи картината от главата си и да осигури подобаващо частно представление на публиката й. Райден никога не се съмняваше в себе си и втова, че ще успее. Под съмнение беше само колко точно ще успее.
Затвори очи и се заслуша в сърцето си. Свиване, изпомпване, разпускане, тласък. Ритмичния тупот в гърдите си, който можеше да проследи чак до върха на пръстите и да усети как се плъзга под кожата й. Много пъти се беше опитвала да контролира кръвта си извън тялото, както можеше да я забавя или забързва вътре в него. Можеше да усети къде бе по-бистра и къде се смесваше с друг поток в тялото й. Успокояваше я и забавяше всеки ритъм и живот в нея. Правеше тишината повече... от тишина. Опитите й бяха напразни, но така откри нещото, което явно този човек искаше да види.
Кожата й настръхна започвайки от тила й и пропълзявайки бавно по гръбнака й. Чувстваше пропукването под и над плътта си и как загряването приемаше ритъма на сърцето й. Изпуснеше ли го щеше да боли и да гори. Още имаше следа от неуспешен опит на единия си глезен.
Пръстите й се размърдаха и затриха един в друг обменяйки едва извлечения заряд помежду си. Трябваше да опита преди да го изпусне, да се изплъзне или да я прогори.
Мислено заформи дългите една стъпка остриета. Наподобяваха свуостри шишове, с които често си играеше, когато бе по-малка. Не веднъж бе пробвала на заформи и кинжали, но да кажем, че глезена й вече имаше фобия от такива опити- неуспешни.
Когато отвори очи знаеше, че ги държи в ръцете си и усещаше вълните по тялото си, но всичко стоеше едва доловимо на повърхността на сапунен мехур. Далечно и сякаш случващо се с друг човек. Винади ставаше така, ако искаше да задържи пращенето в дланите си да не продължи и да се развилнее наоколо. Щеше да е весело да види как ще се справи с този проблем учителя й ако случайно контрола й рухнеше, като кула от карти.
Очите й проблясваха с тънките светкавични ивички в тях и за първи път от много време Рен си помисли, че може да пробва и с кръвта, докато държи таси енергия на повърхността. Щеше да бъде красиво, ако се получеше някога. Ако ли не щеше да бъде много грозно и опръскано по стените. Пък нямаше много кръв и крайници, за да ги пръска наляво-надясно.

Да, вярно е, тя успя да пресъздаде някакъв вид форма, която в детските й години или в умът й бяха перфектни, но реалността бе друга. остриетата, макар и сносни бяха някак си криви, несъразмерни, а Франсоа вече усещаше, че няма да изтраят много. Магията й просто не беше достатъчно стабилна и той много добре знаеше от къде идва целият проблем.
-Хвърли ги по мен.
-Моля!?
Сигурно това бе като симфония за ушите й. От кога й се искаше да разфасова хубавото му личице.
-Хвърли...ги...по мен. Ментенан! (превод:веднага)
-Щом си рекъл!
Момичето нямаше намерение да спори с него, още повече когато й даваше такава примамлива възможност. Тя дръпна ръка назад и с достатъчна засилка запрати остриетата, наподобяващи кунаи към тялото му. Вътрешно се молеше поне един да се забие в челото му, а по възможност и няколко в сърцето. Още преди да са минали и половината траектория обаче, димните форми отслабнаха и се разпръснаха във въздуха. Добър опит, но наполовина.
Миньон се усмихна сладко сладко и стана от мястото си. Приближи се до нея, положи ръце на рамената й и натисна надолу, така че да седне на земята.
-Сега искам само да дълбаеш в душата си и да откриеш истинската си сила. Тази е повърхностна. Не се стреми към нея. Стигни чак до дълбините на съзнанието си на цялата си същност и я привикай. Няма нужда да правиш каквото и да е с нея, просто я намери. Когато го направиш, тя сама ще те приеме и излезе, за да ти служи.

/Рен още един опит за тършуване на скритата в теб магия. Обаче само като опит, резултата остави на мен, ти опиши само процеса, чувства, мисли и прочие/

Може ли да го захапя?! Може ли, може ли?
Можеше да измисли много приятни начина да го хапе, но това, което яда в нея желаеше беше съвсем друго.Направо й се искаше да впие съби в ръката му и като хищно животно да стиска докато не започна да троши костта отдолу. Така мразеше да се проваля в каквото и да било. И самата мисъл, че той стоеше там с излъчването и осанката на тип, който едва ли не не греши я побъркваше още повече. Беше даволски привлекателна черта за мъж стига да не искаше да му изгрезе ръката. Лош развой на събитията.
Седна и започна да потъва. Това беше думата, която използваше за усещанията, през които преминаваше. Сякаш бистра вода обливаше тялото й и с всеки миг тя се превръщаше в желеподобна ледена маса. Отвратително и някак сигурно. Тялото й изтръпваше, а мислите й препускаха като убезумели животни и се разбиваха в черепа й. В главата й винаги беше гаден неестествен безпорядък, когато искаше да свърши нещо с трепета в нея. Като игрите, в които дърпаш въженцето с едната ръка, а то затяга другата. Дърпаш с другата, а то се отпуска около краката ти. Хиляди нишки, които опитваш да проследиш с безброй неуспешни опити, а те сякаш сменят всеки път своята функция. Лабиринт, плетеница, паяжина, която обграждаше нещото в нея. Ако беше стена - щеше да премине през нея със сила. Ако беше река - да я преплува. Планина - да я изкачи. Това... Ако протягането към това нещо, тази сърцевина можеше да се опише с действие би било сякаш посягаш да хванеш нещо. Нещото се отдалечава, а ти метафизически се пробваш да го хванеш в ръка.
Дишай. Бавно.
Леко проправи път през стената в нея. Нишка по нишка. Миг след миг. Все по-близо и все по далеч. Стоеше и го усещаше сякаш може да го докосне и да го почувства да я докосва. Винаги беше мислила, че нещото трябва да дойде при нея и тя да му позволи да проработи. Ето, че тя трябваше да сигне до там и да му позволи да й покаже. Какво?!

Картина - на вид проста. Едно момиче седнало по средата на почти празна стая, със затворени очи. Нищо необичайно! А дали? Няма нищо обичайно в търсенето на себе си.

Райден дълбаеше с цялата воля, която имаше. И стигаше все по-навътре и по-навътре. Изненадващо пред погледа й се показа меч. Светеше. Дали това търсеше? Тя го хвана, а огнена болка прониза кожата й. Изведнъж съзнанието й се помрачи, стана толкова тъмно, че Рен се почувства като в безогледна бездна. Тътен оглуши пространството. Душевното земетресение подви краката й и тя падна. Тресенето се засилваше с невероятна мощ, когато, както беше се появило, така и изчезна, просто за миг. Шум от биещи барабани предвещаваха край или начало на нещо ново, нещо непознато до сега. В ушните й тъпанчета се загнезди нечуван до сега шепот, идващ сякаш от самата нея.
Докато слънцето се извисява в небето, а пустинята има пясък. Докато вълните се разбиват в морето и достигат брега. Докато има вятър, звезди и дъги. Докато планините се разтрошат в равнината, ще се опитвам. Разкъсай тази тънка линия. Докато живеем съобразно с надпреварвания, цветове или убеждения. Докато сме управлявани от сляпа лудост и чиста алчност. Докато животът ни е диктуван от традиции, суеверия, грешни религии. До вечността, ще се опитвам. До края на времето. През скръбта и през блясъка, не се обиждай от моята инсинуация. Освободи се от темпото си. Бъди свободен. Предай егото си. Бъди свободен. Покажи себе си, унищожи страховете си, счупи маската си. До края на вечността, ще се опитвам.

Момичето затворило очи се отпусна. Всичко около нея заглъхна като във вакум. Тялото й безжизнено се строполи на прашния под. Мистична усмивка се появи по лицето на Франсоа.
-Едно....две....три....четири....пет....шест....Умри.... - прошепна той. Огънят в очите му изписваха удоволствие. Това беше толкова красив процес. -Едно....две....три....четири....пет....шест.... Роди се....
Изведнъж очите на Райден рязко се отвориха и в тях имаше промяна. Да, промяна. Нов заряд, нова сила, нов живот. Птичето се беше излюпило. Магията беше освободена от клетката си, в която толкова години покорно и търпеливо беше чакала някой да завърти ключа и да махне веригите. В следващият момент мускулите й се свиха и девойката изпита невъображаем за нея наплив на енергия. Черният дим изригна от тялото й на талази с невиждана бързина, мощ, която различаваше обикновените хора от тях, от нас, от вас... Чернилката избухна в пространството, а гърлен, нечут стон се прониза през устните на лежащата. Болката....Усещаше, че сърцето й ще се пръсне. Но, не. Точно то създаваше тази енергия и я изтласкваше с всяко туптене. Още по-голяма и по-голяма. Парализираното й тяло гледаше отдолу случващото се и все още не можеше да повярва, че през цялото това време тази сила се е таяла в организма й. Чувстваше се като новородена. Пак толкова неочаквано, магията като тайфун се върна обратно в трупа й, като се разплу, намирайки мястото си и се загнезди зад всеки един мускул, зад всеки един орган, готова и чакаща само да я повикат. Болката почна да намалява, а с времето нямаше и да има такава. Рен изкара легендите на повърхността. Оставаше само да се сприятели с тях. Един неписан договор, базиран само на вътрешната кръв.

Учителят клекна до нея и я погледна гордо.
-Сега разбираш ли разликата между фокусите и истинското изкуство?
Той й подаде ръка и с известни затруднения, момичето се изправи на крака.
-Трябва само да я накараш да ти се подчинява. Опитай се! Изкарай част от нея и направи нещо - оформи я в някаква картина, накарай я да следва движенията ти. Каквото искаш.

/Сега вече познаваш истинската си магия. От тук нататък всеки опит ще е успешен. Без да го убиваш :)/

- Каквото искам. Всичко?! - Димите й прозвучаха чуждо и студено сякаш някой бе прокарал ледено кубче по езика й и те бяха смразени от него. Съмненията, че "каквото искаш" щеше да се понрави на всеки и да се развие добре си бяха съвсем в кръга на нещата при мислите, които бяха породили тези думи. Да го изрита? Да му пусне кръв? О, да го ядоса! Скоро нямаше да има шанса са си прави своеволия без това да приближава кинжал към гърлото й или да я бута със светлинна скорост към бездънна пропаст. Да, да го ядоса или поне да го изненада. Щеше да си струва цената. Пък грешките са, за да си ги плащаш, ако ти стиска.
Всичко стана по-бързо от обикновено. Някак по-реално и обикновено. Сякаш се пресягаше към чашата си с кафе и отпиваше голяма гореща глътка. Беше лесно, нормално и приятно, но с онова напомнящо чувство, че ако не внимаваш и пребързаш можеш да се опариш.
Ноктите й потънаха в дланта и оставиха бледо червеникави рески, които моментално започнаха да се пълнят с алената течност. Мислите й препускаха през това да забави всичко и да подклади лекото жужене в пръстите си. Беше забавно! И можеше да стане много по-забавно.
Както родител превежда дете по уживена улища така й Рен насочи инпулсите в посока на кръвта - да я направлва, да я оформя и защо не да я извлича. Интересното беше, че се опитваше милиони пъти да комбинира двете чувства, но чак сега и бе хрумнало да въздейства на едното с другото. Гениалните идеи се раздали от не до там толкова добри такива. Това щеше да го докаже секунди по-късно.
Кръвта се заформи като камшик, тънък и лек, който се гънеше в леки, но резки движения. Можеше да стане страшно интеесно ако засилише потока на вълните, но за сега...
Въжеподобните оръжие се обвиха около бицепсите на преподавателя и той определно изглеждаше повече любопитен отколкото каквото и да било друго. Не, че Райден очакваше някакъв различен развой на събитията. Беше дявоалки интересен проклет мъж. Направо да го изрита в лицето.
Тялото му се приплъзна с дръпването на ръцете й и примките се затегнаха под извиващите се китки на момичето. Поглед. Усмивка. Надигане на пръсти. Целувка...
Не точно. Наподобяваше по-скоро загризване на долната му устна, ако целувките изискваха някакви чувства. О, чувства. Раздразнение, любопитство, интерес...набор от доста проблематични емоции.
Чернокосата девойка се откъсна от странанта хватка и разпусна връзките, плисвайки няколко капчици червенина по настилката. Един миг и кръвта нямаше да бъде само нейната. Какво пък, струваше си.

Кръвта изплиска част от пода, но никой не й обърна внимание. Даже Франсоа не се поколеба нито за миг, че малката остави рески по китките му. Вместо това просто се усмихна. Мистериозно, загадъчно, карайки лицето му да придобие дяволита красота. От онази, която ти се иска да разгадаеш, но е почти сигурно, че няма да успееш, защото тя има собствено мнение по въпроса и едва ли ще ти отвори вратата си.
Рен не знаеше какво да очаква. Наистина, бе подготвена за всичко....почти.
-Ма шери, май никой не те е научил как да целуваш някой. Нека ти покажа как се прави.
Прети девойката да успее да реагира, мъжът вече я беше хванал през кръста, приближавайки я натрапчиво към себе си. Един единствен поглед право в зениците бе достатъчен. В следващият момент, устните му докоснаха нейните. Отначало съвсем леко и нежно. Но малко по малко пробиваха меката стена, така че езикът му да се пъхне в кухината й. Това, което последва после, може да се оприличи на огън, търсещ своя кладенец. Целувката бе мека, страстна, истинска за може би първи път в живота на Райден. Продължи повече отколкото очакваше, но едно бе сигурно - тялото й пламна. Дали от яд, дали от чувства, само тя си знае, но резултата бе на лице.
Миньон я пусна и се отдалечи. В очите му не се четеше нищо. Може би само едва забележимо удоволствие и онази така дразнеща усмивка.
-За да знаеш за в бъдеще.
Чернокосият отиде до прозорците и дръпна завесите, така че светлината да влиза в залата. Слънцето бе към своя предел и съвсем скоро щеше да се скрие зад далечните хълмове. Загледа се в просторният пейзаж някак замислен.
-Тази вечер ще има буря. Не е разумно да се излиза. Наистина не е....
учителят се отърси от мислите си и се обърна към новобранката си.
-Хайде, ще те заведа да се настаниш.
Той я подмина, като я прикани да го последва.

/Рен получаваш Контрол над черна магия. Сила-6, Воля-9, Опит-7/

Нямаше никой. Само аз и празната зала. Пък не беше рано да кажеш, че съм подранила. Напротив. Денят си течеше и то с пълна сила. Явно някой се е успал, или пък се шляе безцелно на майната си. Добре. Докато чакам, ще изпуша една цигара. Никъде не ходих без тях. Ама, че наркоманка бях. Отидох до прозореца, открехнах го да не се задимява и в рамките на десет минути от него изхвърча един загасен фас. не искаме да подпалим нещо все пак, нали?
Още нямаше никой затова реших да се разтегна. Застанах в средата на помещението и почнах да въртя главата си. После се насочих към раменете, лактите, китките, всичко както си му е реда. Когато стигнах до края на тялото си, направих мъжки шпагат, опънах гърба си напред и сложих лакти на земята. Положих брадичка на дланите си и зачаках. Оказа се, че тази поза изобщо не ми е неудобна. Напротив, усещах как всяко едно сухожилие на краката ми се разтяга, всяка една жила става по гъвкава, а гърбът ми заяква. Затова просто щях да си стоя така докато някой дойде и ми обърне внимание.

Въпреки че имаше желание да прекара целия си ден в тази поза, на Ния и писна след около петнадесетина минути. Реши, че е време за пореният фас. Никотиновият глад се обади в тялото и. Тя реши да се изправи и да отиде отново до прозореца.
Тъкмо когато повдигаше сладкото си дупе от земята, тишината се приближи до нея. Ако трябва да бъдем по-конкретни - самата Блъд която умело се бе прикрила с магията си. Приближи се на около половин метър от нея и когато дупето на Ния се повдигна на височината на ръката и, тя я плесна шеговито по него.
Из стаята се разнесе смехът на учителката. Новата и ученичка инстинктивно се обърна и замахна с ръка за да удари нахалника нанесъл и този подъл удар, но ръката и премина през пространството, без да се удари в нищо. Малко по-късно, до нея се появи и самата учителка в цялата си прелест.

- Добро утро, кукло. Гледам че подраняваш, а другите сигурно се излежават все още в леглата си.
- На мен ли го казваш!? Собственият ми съквартирант е най-голямата мърда на света!
- Да, така е. Но въпреки това, е сладък. Не мислиш ли?
Ния не удостои с отговор учителката си.
- Е, добре де. Запази си мнението. Щом си дошла до тук, ще ти покажа нещо, което трябва да научиш, преди да започнеш. Всъщност, първият ти урок премина току що и ти не се справи.
- Моля?!
- Правилно чу. Трябваше още когато влезе в стаята, да забележиш сянката ми. Но, така и не го направи. Ето, виж...
В следващият момент, Блъд се приближи до едната стена на помещението. Застана плътно до стената и се сля с цвета и. Тялото и остана прикрито, но сянката и все още се виждаше на земята.

- Виждаш ли? Това исках да забележиш още в началото.
След няколко секунди, Блъд се върна до нормалното си състояние. Приближи се до момичето и я подкани.
- Хайде, опитай се да използваш енергията в тялото си, за да се прикриеш. Предполагам, знаеш как. Приближаваш се, отпускаш тялото си и...действаш!

-Аха.....
Да бе, направо знам. Аз съм вундеркинд. Ирония, ако не забелязахте.
Да се слея с пространството. Като хамелеон. Колко сложно може да е? Кого заблуждавам. Не е като да направиш пай. Ъ, ама и това изглежда трудно. Е, добре де, ще пробвам.
Приближих се до ответната стена и положих длан на повърхността й. Беше грапава, създадена от множество сиви тули, наподобяващи улични павета, само че по тънки и евентуално по-лесни за разрушение. Пукнатините бяха запълнени от прах. Може да се каже, че някой си беше оставил ръцете, при положение, че фугите не бяха изгладени. Как не се е сринала тази сграда до сега си остава загадка. Другото, което ми направи впечатление е, че стената беше носеща. Още едно доказателство, че е лесна за събаряне. Почуках с кокалчето на показалеца си върху тухлата. Биеше на кухо, което означава, че до другата зала има незапълнено пространство.
До тук всичко бе изучаване на материала, което смятах за доста важно, ако исках да се слея с нея като хората, а не косата ми да си остане синя, примерно и да разваля прикритието си. Това, което ме озадачи е, че явно сянката остава открита, видима за чуждото око. Това намалява шансовете ти за незабележимост с няколко процента, което също си е пролука. Чудех се дали не може да направиш така, че и сянката ти да придобие нечия чужда форма. Но си замълчах. някой път, когато бях сама щях да пробвам. За сега да успея с това, пък евентуалното подобряване на умението щях да оставя за по-нататък. Записах си го в умственият тефтер като цел, за да не го забравя.
А сега към съществената част. Обърнах се и прилепих гърба си към стената. Беше хладна и суха. Трябваше да усещам нещата, ако исках да постигна съвършенство. Явно съм голям перфекционист що се отнася до магията ми, за разлика от личният ми живот, който бе най-слабо казано пълна каша. Реших да пускам енергията си постепенно от долу нагоре. Тя почна да се процежда от пръстите на краката ми, бавно, но внимателно разстилаща се нагоре. Прасците, колената, бедрата, тазът, задницата, кръста, торсът, шията, главата, и така до последният косъм от кокът ми. Усещах тръпчивото напрежение, което по-скоро бе приятно отколкото обратното. Концентрирах се, минавайки през всички малки детайли, които научих за стената, така че да мога да придобия нейният цвят, нейните извивки и всичко, което вървеше в комплект с нея. Знаех, че целта не бе да потъна в нея, по-скоро да придобия ликът й. Представях си пукнатините, резките останали от нечии нож, по светлите петна, избледнели от времето, по настърганите и по-гладки части. Всичко до най-миниатюрната подробност. Представях си и се стараех тялото ми да придобие всички тези на пръв поглед маловажни неща. Каза ми да се отпусна. Така и щях да направя. Освободих умът си, който се сля с черната ми магия. Усещах как тялото ми се изпарява, а на негово място се появяват сивите тухли. Беше като фас цигара, който изгаря при всяко дръпване. Точно това се случваше и с трупът ми. Надявах се само това да не се случва в представите ми, а реално да придобивам външният й вид. Заповядвах на енергията си да промени кожата ми, един вид да я видоизмени, а аурата ми да придобие тази на стената, защото колкото и глупаво да звучи всяко едно нещо на този свят имаше своя собствена енергия, собствена аура, напълно различна от всички останали. Мъчех се даже да придобия нейният мирис на остарял камък. Мисловно си представях скалата, от която са били придобити материалите за изграждането на това, което в момента се намира зад гърба ми. Как са били начупени, после оформени, изгладени, залепени, зазидани всяка на мястото си. Усещах как собствените ми крайници биват вграждани в стената. Процесът бе бавен, изпипан, опитвах се да не пропусна нито един детайл. Всичко това пречупено през призмата на възприятията на магията ми. надявах се да е достатъчно силна, за да постигна успех.
Когато прецених, че съм готова, отворих очи и погледнах напред. Да, ясно виждах сянката си, която си стърчеше на пода. Но въпросът бе не това, което виждах аз, а това, което Блъд виждаше пред себе си.

Още преди да е реагирала на видяното, Блъд бе прекъсната от по-стария си ученик - Чи Дъст. Русият красавец с доста странно име връхлетя в стаята и се насочи право към учителката си.

- Добро утро, прекрасна моя...
Женският кикот породен от ласкателството на Чи, се разнесе из стаята. Обичаше го този хлапак, който и се подмазваше всеки път, когато дойде да се учи. Но, самата Блъд знаеше, че го прави единствено за да взима по-лесно изпитите си. Въпреки това, харесваше подхода му. Имаше чар, знаеше някой трикове и определено можеше да ги използва.

- Добро утро, поспаланко... - опита да се пошегува учителката, но бе прекъсната веднага от него.
- Кой? Аз?! Да бе, да! До сега бях в Приемната зала и тренирах с новите момчета.
- С кой?
- Новите момчета, тези, които чакат за изпита си.
- Ааа... новите момчета викаш. Тези които днес не посмяха да дойдат сутринта, заради убийството вчера ли?
- Аа... така било значи. Аз се чудя защо тренирах цяла сутрин сам. Така де, чакайте да ви покажа какво научих...
Момчето се приближи до красавицата и рязко изпъна ръката си пред лицето и. Пръстите му бяха изправени нагоре, прибрани един до друг. Следващите секунди не се случи нищо, докато...зад ръката му не започна бавно да се материализира разцъфнала червена роза, все още с капчици роса по листата. Блъд се усмихна. Татуировката на лицето и леко се раздвижи, докосвайки се почти до очитe и.
- Радвам се да видя, че си научил новото си умение. Но така ли смяташ да се защитаваш някой ден?
- Е...ако ме нападнат групичка красиви жени, бих се опитал да избягам по този начин.
Блъд се засмя, въпреки че малко и писна в този момент от шегите му. Имаше нова ученичка, на която искаше да обърне повече внимание сега. За това, реши да промени малко ситуацията.

- Чи, стига с лиготията. Тук си да се учиш, а не да говориш за жени. Жените - в Сахрид! Или, не... по-добре ги търси извън Пустинята дори!
- Да мадам...
- Покажи ми, какво тренирахме последният път.
Момчето се изпъна и се поклони пред жената. Отстъпи няколко крачки в страни, оставяйки си достатъчно свободно място. Разгря китките си за около минута, след което направи същото и с кръста. Приготви се за първият си опит, като застана в бойна позиция. Левият крак изпънат напред, десният като опора. Ръцете присвити в лактите, сочейки към лицето, което трябваше да прикрива от евентуални удари.
Когато започна опита си, той направи две бързи крачки напред, като започна първо с десният крак и след това пристъпваше бързо с левия за изравни разстоянието между тях. Когато стигна до втората крачка, бе на около метър пред учителката си. Тогава той замахна рязко с десния си крак, превъртя го пред тялото си и с помощта на инерцията която създаде, превъртя тялото си назад. Опря ръцете си първо в пода, после се прехвърли на краката си, върна се отново на ръцете и след като направи поредното пълно задно превъртане, скочи точно върху сянката на Ния, която се открояваше на пода. Едно рязко движение и след като се присегна към собствената си сянка, покри тялото си с нея, ставайки напълно невидим...

Аз май се бях справила. Справила се бях. Справилааааа. Мозъкът и крещеше от задоволство, а доказателството беше самият рус проклетник, който така и не ме забеляза. А на мен ми направи забележка, че не съм й видяла сянката. Той нали уж е по-опитен. Реших да затая дъх и да не издавам присъствието си все още. Нека погледам малко сеир.
- Радвам се да видя, че си научил новото си умение. Но така ли смяташ да се защитаваш някой ден?
- Е...ако ме нападнат групичка красиви жени, бих се опитал да избягам по този начин.
Роза!? Ама, че подмазвач. Чак лой капеше от него.
- Чи, стига с лиготията. Тук си да се учиш, а не да говориш за жени. Жените - в Сахрид! Или, не... по-добре ги търси извън Пустинята дори!
- Да мадам...
Мадам?! Подлезурко. Пълно ха-хо. Бива бива ама неговото чак граничеше на противното.
В следващият миг почна да подскача наляво надясно и ми настъпи сянката. Ще настъпваш моята сянка ли бееее???? Мислено стисках юмрук желаеща да го стоваря върху хубавото му личице. И изчезна. Оп, това е интересно. Определено ми направи впечатление. Но имаше един пропуск. Така и не отстъпи от сянката ми, което автоматично показваше местонахождението му. Ей сега ми падна. Протегнах крак, който все още бе замаскиран и подкосих глезенът му. Той залитна, стовари се на пода, а това, което го прикриваше, доста приличащо на наметало или нещо подобно, се отмести и откри главата му и част от торса.
-Ахахахаха....- смехът ми се разнесе из помещението. Чак тогава се показах от скривалището си, направих чупка в кръста, така че да го гледам право в лицето и му се усмихнах ехидно.
-Добър ден, прекрасен мой! Една роза? О, не, ти вече си имаш.

Чи се обърна рязко назад, когато видя пред себе си синекосата си съквартирантка.
- Ах тииии...-изкрещя ядосано той.
Искаше му се да и зашлеви един шамар заради наглостта, да го спъне, но тогава се усети че не тя бе виновна. Самият той не видя къде се бе покрила и вината си бе изцяло негова.
- Голяма си напаст, честно!
- Напротив, Чи...ти си напаст. - включи се учителката - Тя дори се справи много добре, въпреки че е по-слаба от теб. Не мислиш ли? Трябваше да я видиш, още когато влезе в стаята. Та дори настъпи сянката и, и пак не се усети...
- Е, аз...
Ния стоеше зад него и се усмихваше доволна. В този момент, Блъд се приближи до нея. Прегърна я през рамо и прошепна тихо в ухото и.

- Браво, момичето ми. Определено се справи с това умение. Като награда за това, че надви съквартиранта си. Ако продължаваш в същият дух, даже някой ден можеш да заемеш неговото място.
В този момент, русият хубавец се изкрещя :
- Никога!
- От теб зависи, Чи. Ако се стегнеш и не се подмазваш толкова, можеш и да продължиш да бъдеш съгледвач.
- Абсурд някой да ме смени! Знаете, че познавам Пустините като петте си пръста. Нали? До сега никога не съм Ви разочаровал.
- Така е, Чи. Но, се отпускаш. Разсеян си и си мислиш че всичко е лесно. А сега, сте свободни.
Дъст това и чакаше. Врътна се и изчезна разсърден през вратата. Беше сигурен че трябва да задържи позициите си и за това отиде да тренира извън Базата.
- А ти скъпа, реши кога да дойдеш пак. За сега си свободна...

Нямате си представа колко голямо бе вътрешното ми лекуване. Да натриеш носа не само на мъж, но на мъж, с когото делиш една стая, а той се мисли за голяма работа. Безценно! Усмивката не слизаше от лицето ми. От друга страна тази учителка ме пипаше прекалено много. Постоянно ми викаше кукла, сладка, скъпа и подобни. Майчицееееее. Да не ме сваля???? Абсурд. Ако си мисли, че може да се гаври сексуално с тялото ми трябва яко да се е чалнала в главата.
Стараех се да не обръщам внимание на малките й закачки, а само се отскубнах от нея и тръгнах към изхода.
-Да, да разбира се. Утре съм пак на линия.
За момент се спрях пред вратата. Чудех се дали да й кажа, че нямам пари и ми е нужна работа. Неее, по-добре да не го споменавам. Кой знае, можеше да ми предложи да ми плаща, за да мачкам чаршафите с нея. Ужас! Завъртях бравата и излезнах от стаята. Щях да се справя сама.

Стаята пустееше повече от първия и единствен път, когато я беше видяла. Само нейна и пустинно празна. Истината беше, че тя си беше самодостатъчна за това, което искаше. Откъсна още едно парче от роклята покрай тялото й й премахна други пречещи детайли, пораждащи още от многото неприятни спомени, които й се насъбираха.
Дребно, нежно момиче застанало само в празна и безбожно тиха зала. Очите й се затвориха докато остана само лека цепнатина, пропускаща едва светлина. Пръстите й се изпънаха и приплъзнаха вертикално пред лицето й.
фигурата пред лицето й запозна да се изрисува, както правеше милиони пъти в мислите си. Винаги по-висока, по-силна и винаги мъжка. Нямаше кой да заблуждава, че това щеше да й се случва почти и абсолютно винаги.
Разиграшаве свевъзможни случаи. парираше, отскачаше, завърташе се и нанасяше урад след удар по въображаемата си мишена. Ставите, бъбреците, черния дроб, прешлени и междуребни пространства. Всеки път целеше местата, които ще й дадът най-много преднина и ще нанесът възможно най-големи последици дори без нуждата да прилага твърде много сила. Избягваше да използва груба сила, но движенията й бяха премерени, леки, и плавни, когато беше нужно и резки и изненадващи в най-неучакваните моменти.
тялото й се гънеше, виеше, стагаше и разпускаше и нежните капчици пот избиващо пи челото й доказваха отминаващите минути. Можеше да го прави с часове докато карата й не поддадът или не пдхранеше собствения си гняв. Едва от двете непременно беше изхода от ситуацията. Юмрука й се заби в стената и кокалчетата на късата й задраха мазилката.
- По дяволите! На кой му трябваше да лага стена точно тук?!
Рен много добре знаеше колко близо е до нея и колко силно ще я удари. Просто болката лекува, но не искаше да признае и пред себе си, че е психопатка, която налага стена с юмруци, а тя просължаваше да го прави.
Коленето й се свиха й тялото й се извъртя облягайки гръб на понеслата гнева й стена. Може би още малко преди да си тръгне?!

-Тре биен! - чу гласът на преподавателя си и се сепна от умственото състояние, в което бе изпаднала.
Тук психопатията май бе на почит. Първо вчерашното клане в приемната зала, виновникът за което така и не се разкри. После онези слухове плувнаха за пустинната буря, която спряла просто така от само себе си, напълно нетипично, а сега блъскане по въображаем противник, който незнайно как се бе превърнал в самата стена.
Рен вдигна поглед към вратата и видя на нея облегнат Франсоа. Наблюдаваше я изкъсо, прецизно, изучавайки уменията и липсите в качествата й. Лицето му бе сухо, нямаше я онази самонадеяна усмивка, но в очите се процеждаше неопределен пламък.
Той се оттласна от портата и тръгна към нея. В ръката си държеше нещо доста познато на девойката.
-Това мисля, е твое. - вдигна чантата с багажа й, която мислеше, че е отдавна загубена в пустинята и после я хвърли в краката й. - Наредих да я вземат, когато платих на Оар. Не може да се разхождаш цял ден с тези парцали, нес па?

Направо да го разцелува човек - не буквално де!
Момичето го погледна с онова изражение, което децата обичат да използват пред възрастните донесли им скъп и лъскав подарък. Нещо от типа " Да не мислиш, че можеш да ме купиш, но да знаеш, че аз оценявам жеста". Цялото това нещо щеше да им тежест ако тя не беше стока, която той реално наистина е купил. Гадост! Рен така и не си спомняше кой беше момента, когато изкачи пумийната планина, но сега беше на самия й връх и или трябваше да полети или да потъне в нея. Сега познайте как се чувстваше точно в този момент. Надолу и все по-надолу.
-Ъм, благодаря... - Измънкването си беше единственото, което щеше да отпусне за сега. Пък и едва ли му пукаше дали щеше да изкрещи на целия свят, че е благодарна на Проклетия задник или ще го прошебне. Егото й страдаше еднакво. И да, той официално е повишен от мъж в задник. Проклетия му е нещо като титла.
Чаната й беше непокътната, колкото това бе възможно. В най-широкото разбеление прилежно натъпкани стояха резервните й дрехи и това изглеждаше като спасително въже на човек затъващ в тресавище.
Чернокоската стана и демонстративно започна да се облича или поне да нахлузва плътен черен клин под "парцалите". Той тутакси беше последван от широка черна тениска с голи рамена, само че този път над онова нещо, която носеше.
Звука от късащ се плат оповести разпадащото се около злезените й подобие на рокля.
Боже колко е хубаво.
Пръстите й внимателно огледаха малките стъклени шишенца запушени с коркови тапички и всичко беше невредимо и шумно дрънчеше в отредения му джоб. Оръжията строено стояха в отредените им връзки и само един кинжал, който се затъкваше между гърдите непослужно се бе изхлузил от калъфа си. Усмивката й напомняше на майка, която гледа децата си. Имаше само този кинжал, една двойка и един единичен дагер - любимия й. И цяла купчина мънички остриета, с които най-вероятно да си подостриш моливите. Минаха й през главата идеите да ги позатъкне тук и там, но нека не се правим на недоверчиви.
Как пък не.
- Нека да позная - днес ще ми кажеш да те изритам между краката и аз няма да успея. После ще съм бясна цял ден, а ти ще си чеше егото с това, че съм малка, неопитна и безнадеждна. Направо ще си умираш от радост как имам неземната нужда от теб.
Ето това си беше нейната усмивка. Предизвикваща, изискваща и почти перверзно хищническа. Този път направо щеше да го захапе. Така се укротяват вълци. Може би и при него щеше да подейства и да спрат да си играят на котка и мишка. И все пак си беше забавно.

-Почти позна. - усмихна се Миньон.
Познала? Какъв кеф.
-Извади едно от оръжията си. По-късо. Камата ти ще свърши работа.
Рен го изгледа хищно.
-Хахаха, бел, да не мислиш че не видях с какво разполагаш? Арсеналът ти от оръжия не е лош, признавам, но ще видим до каква степен можеш да ги използваш.
Момичето не чака втора покана, изкара камата си и застана готова за атака.
-Не, не така.
Той се приближи до нея и застана съвсем спокоен, без никаква бойна позиция или нещо подобно. Просто си седеше отпуснат, даже ръцете му бяха в джобовете.
-Сега се опитай да ме наръгаш в гърдите. Съвсем лесно е. А, уй, без магия, сил ву пле.
Да го наръга. Наистина изглеждаше лесно, имайки предвид и малкото разстояние между двамата, но дали щеше да успее бе друг въпрос.

/Рен давай с първият си опит. Само опит, аз ще реша дали си успяла/