Библиотеката

Тя е голяма, даже огромна. Съдържа хиляди томове от всякакъв тип литература. Читалнята е светла, пълна с канапета. Светлината влиза през високи прозорци, а вечер е осветявана от кристалният полюлей спускащ се от тавана. Библиотекарчето е момче едва на 16 години на име Тревър.

Мортем си се разхождаше из Роузкилл и понеже и направи впечатление една доста голяма стая тя влезе вътре. Вътре имаше купища книги и такива неща и разбира се забеляза и сладура, който беше по-малък от нея, който явно беше библиотекаря.

Докато Мортем стоеше безмълвно в стаята и наблюдаваше Библиотекаря, той в същото време си кротуваше спокойно на стола и си четеше поредният том.За крехката му възраст, тази работа му носеше голямо удоволствие.

- Кой чука в този късен час? - извика той с малкото си тънко гласче.Влизаше в образа на един от героите на книгата която четеше.
- Аз чукам - този път бе преправил гласа си, като играеше ролята и на чукащият господин.
- Върви си, всички спят у нас
- Не всички - каза Финли - монологът продължаваше доста дълго, като си играеше на стола върху който стоеше и потропваше с ръка и ръкомахаше.В разказа идваше момента в който главният герой влизаше в заключената стая и той реши да стане към вратата и да довърши монолога си.
- Ще ти отворя, ала чуй... - Отваряй - каза Тревър и свали книгата която стоеше пред лицето си и и понечи да отвори вратата на кабинета си - АААААААА - внезапен крясък прекъсна монолога му.Гледаше лицето на непознатото момиче и се чудеше какво се случваше в момента.

Мортем се стресна и настъпи крачка назад. Истината беше че цялото му изпълнение наистина беше впечатляващо и някак си я накара да изпита желание да прочете тази книга. Докато направи крачка назад Мортем взе че се спъна и падна по-дупе. Тя потърка мястото на което беше паднала и го погледна едно миличко и невинно.
-а извинете. Просто бяхте толкова захласнат в книгата си, че реших да не ви прекъсвам.

Момчето гледаше падналото момиче и стискаше книгата си, като съкровище, което си е само негово и ничие друго.
-А извинете. Просто бяхте толкова захласнат в книгата си, че реших да не ви прекъсвам.
Той намести леко падналите му надолу очила, като просто ги повдигна с показалеца си, до дестинацията, която искаше да достигнат.
-А....а....ааа.... - измънка той най-накрая в разбиране. Продължаваше да я гледа и се чудеше какво да направи. Отне му доста време докато реши да й подаде ръка и да й помогне да се изправи. След това почна да се влачи бавно и тромаво към бюрото за прием. На Мортем й направи впечатление, че докато четеше и се вживяваше движенията му бяха много по-бързи и жизнени, а сега - пълна промяна. Забеляза също така, че крачолите на панталоните му бяха малко по-дълги отколкото трябва и краищата им се суркаха по пода, а ръкавите му стигаха до кокалчетата на пръстите му. Очилата явно бяха големи за неговия размер глава, вратовръзката разхлабена, а елечето широко. Колкото до косата - тя бе разчорлена на всички посоки.
Чак когато стигна зад работното си място, постави изключително внимателно книгата до малкото звънче, което се удряше, за да бъде повикан. Скръсти пръсти и чак след всички тези дейности подаде глава малко напред през бюрото и заговори на стоящата срещу него.
-С какво мога да ви помогна?

Мортем наблюдаваше момчето с интерес. И някак си и се стори странно, как от някакъв много бърз стана бавен. Стана чиста флегма. Тя отиде срещу бюрото и се усмихна.
-Ами търся си някоя интересна книга. Може би някоя, която да ми разясни, какво представлява телекинезата?

-Ами търся си някоя интересна книга. Може би някоя, която да ми разясни, какво представлява телекинезата?
Момчето леко сви вежди. Некромансъри....
-Телекинезата не е интересна. Какво ще кажеш да ти намеря такава книга да си я четеш сама, а ти отделно да си избереш и някоя друга и да останеш малко при мен да почетем заедно.
Тревър продължаваше да говори разтегнато и бавно, но когато стигна до предложението Мортем да почете и с него предишната нотка на ентусиазъм се върна. Явно само в тези моменти той беше деен толкова колкото и другите хора.
След което я поведе тромаво през многобройните редове с високи лавици. Спря се пред една и извади една книга, която й подаде. На корицата пишеше "Телекинеза или как да местим предмети с мисълта си"

Мортем изслуша предложението му и се усмихна.
-Съгласна съм.
След това той я поведе и и даде някаква книга. Мортем я погледна и му благодари.
-А колкото до интересната книга, която да прочетем заедно, какво ще кажеш да я избереш ти.

-Хммм.... - Тревър сложи показалеца си на долната си устна и потупваше по нея. Чудеше се какво да избере. Очите му плавно шареха по рафтовете в търсене на нещо ново както за него, така и за гостенката му. След около пет минути той протегна ръка и изкара една книга с меки, сини корици. Сложи я пред лицето си, за да може Мортем да види заглавието: "Страната на чудесата за непукисти и края на света".
Библиотекарчето тръгна провлачено към бюрото си, а ходилата му се суркаха по пода, така сякаш жилите на глезените му бяха срязани и той не можеше да ги отлепи от земята. Настани се на високият си стол, а Мортем седна на съседния до него. Той разтвори книгата, изкашля се важно, за да прочисти гласа си и в този момент всичкия ентусиазъм от по-рано се върна в изражението, тоналността и актовете му. Почна да чете спокойно, с интерес, като поправяше гласа си на местата, в които имаше пряка реч.
Глава Първа - Златни зверове
С наближаването на есента телата им се покриват с дълга, златиста козина. Златиста в най-чистия смисъл на думата, без други оттенъци. Златото им идва на този свят като злато и съществува на този свят като злато. Застинали между небе и земя, зверовете стоят, окъпани в злато.
Когато дойдох за първи път в Града - беше през пролетта, - зверовете бяха с къса козина в най-различни цветове. Черна и пясъчносива, бяла и червеникавокафява. Някои бяха на петна, светли и тъмни. Тези зверове във всевъзможни оттенъци се движеха нечуто из току що раззеленилите се поля така, сякаш ги носеше ветрецът. Почти умислени в своята застиналост, с дъх, притихнал като утринна мъгла, те пасяха младата трева без да издават и звук. Сетне, щом се уморяха, подгъваха под себе си крака, за да си починат малко.
Пролетта отмина, лятото свърши и сега, когато светлината става прозирно сияйна, а водата на ручеите се гъне на вълни от първия повей на есента, в зверовете настъпват видими промени. Появяват се златисти власинки, първоначално на редки кичури. Малко по малко с по-късата козина се сплитат цели участъци влакна, докато накрая козината блясва в златно. За този ритуал - от началото до края е нужна най-много седмица. Зверовете започват почти едновременно метаморфозата си и я приключват пак почти по едно и също време. За седмица всяко животно се е преобразило в звяр от злато. Щом сутрешното слънце изгрее и плисне по света ново злато, над земята се е спуснала есента.
Само дългият рог, който се подава самотно от средата на челата им си остава бял от основата чак до тънкия връх. Той прилича не толкова на рог, колкото на счупена кост, пробила кожата и закрепена така, че да не помръдва. Но въпреки белите рогове и сините очи зверовете са златни. Тръсват глави, сякаш мерят нова премяна и насочват роговете рязко нагоре към високото есенно небе. Нагазват в потоците, протягат вратове, за да отхапят от есенните дарове - червените горски плодове.
Щом над града се здрачи аз се качвам на Наблюдателницата върху Западната стена, за да видя как Стражът на Портата надува ловджийския рог, за да свика зверовете. Един дълъг звук, после три къси - такъв е установеният зов. Чуя ли рога, затварям очи и оставям нежните звуци да плиснат по мен. Няма други като тях. Зовът се носи: плъзва се като бледа прозрачна риба по притъмнените улици, из калдъръмените безистени, покрай стената от къщи и каменни зидове по тротоарите край реката. Всичко е удавено в зова. Той прониква през невидими носещи се във въздуха пластове на времето и тихо достига до най-далечните покрайнини на Града.
Щом рогът засвири зверовете поглеждат нагоре сякаш в отговор на вековни спомени. Хиляда, че и повече, всички застават в една и съща стойка и вдигат глави по посока на зова. В този миг не потрепва нищо освен златистата им козина, разрошвана от вечерния ветрец. Какво играе в този момент в главите им? Какво гледат те? Застиват на място с муцуни под един и същи ъгъл, с поглед втренчен някъде напред. С уши насочени към звука, без да помръдват, докато глъхнещото ехо не се стопи в здрача. После най-неочаквано, сякаш призовани от спомен, зверовете се изправят и тръгват в една посока. Магията е развалена и улиците кънтят от безброй копита. Никое от животните не е отпред, никое не води. Те свеждат очи и с хълбоци, които потреперват следват неизреченият си маршрут.
Те напредват от север, отиват до стария мост на южния бряг, където се срещат с други свои събратя, дошли от изток, сетне продължават покрай Изкуствените канали, през Промишлената зона, завиват на запад и се изсипват в прохода под леярната, за да излязат в подножието на Западния хълм. Там, по склоновете, минават на върволица покрай онези, които не могат да се отдалечат много от Портата и очакват с нетърпение шествието. Тук стадото променя посоката и се отправя на север, по Западния мост, докато не излезе при Портата. Веднага щом при нея с тежка стъпка изникнат първите животни, Стража я отваря. Подсилена на ширена с дебели железни пръти, Портата е грапава и тежка. Висока към четири и половина-пет метра, с шипове щръкнали отгоре.Стражът издърпва без усилие към себе си дясното крило на портата, после прекарва през него насъбралите се зверове. Лявото крило не се отваря никога. След като всички излязат, Стражът отново затваря дясното крило и пуска резето.
До колкото знам в Града може да се влезе и излезе само от тази Западна порта. Цялото селище е опасано с огромна Стена с височина близо десет метра, само пиле може да прехвръкне през нея. Зазори ли се Стражът пак надува ловджийския рог, отваря Портата, пуска зверовете вътре и пак слага резето.
-Всъщност няма нужда от него - обяснява ми той - Само а съм толкова силен, че да отворя такава тежка порта. Дори и хората да се обединят. Но правилата са си правила.
Той нахлупва чак до веждите си вълнената шапка и от него не излиза и дуа повече. Той не е човек, а цял великан, с груба кожа, як и мускулест. По-едър мъж не съм виждал. Ризата му аха да се пръсне по шевовете, ако размърда мускули. Понякога затваря очи и потъва в дълбоко мълчание Не мога да определя дали е оборен от тъга или просто е привключил на някакъв вътрешен механизъм. Обгърне ли го мълчанието не мога да кажа нищо докато не дойде отново на себе си. След като отвори бавно очи, ме поглежда така сякаш не ме познава, а пръстите на ръцете му се движат напосоки върху коленете, за да разгадаят защо съществувам там, пред него.
-Защо на свечеряване изкарваш зверовете и ги пускаш извън стените, а после на зазоряване ги пускаш пак обратно? - питам веднага след като идва на себе си.
Стражът ме гледа втренчено, без следа от чувства:
-Така трябва. - отвръща той - И така ще бъде. Същото е като слънцето, което изгрява от изток и залязва на запад.
Освен, че отваря и затваря портата, Стражът сякаш не прави нищо друго, освен да точи сечива. Къщата му е задръстена с какви ли не брадви, тесли и ножове и всеки свободен миг той ги остри на точилото. Наточените остриета придобиват неестествен блясък, застиналобял, и сякаш светят отгоре. Погледна ли редицата оръжия, Стражът се усмихва доволно, като следи внимателно очите ми.
-Внимавай, можеш да се порежеш само като ги докоснеш. Това тук не са играчки. Сам съм ги измайсторил, изковал съм всяко от тях. Бях ковач и това е дело на ръцете ми. Добра ръкохватка, съвършено равновесие. Не е лесно да намериш ръкохватка за острието. Ето, подръж я.
Взимам от сечивата на масата най-малката брадвичка и я размахвам във въздуха. И наистина и при най-лекото движение на китката - само при мисълта за него - наточеният метал откликва като обучено куче.
-Измайсторил съм и дръжката. Издялал съм я от десетгодишен ясен. Някои обичат други дървета, но аз предпочитам десетгодишен ясен. Нито по-млад, нито по-стар. Десетгодишния е с най-добри жилки. Як и влажен, много податлив. Набавям си го от Източната гора.
-За какво са ти толкова много ножове?
-За различни неща - казва Стражът - Използвам ги най-много през зимата. Чакай да дойде зимата и ще ти покажа. Зимата тук си е доста дълга.
Зад Портата зверовете си имат място. Оградено пасище, в което спят нощем и през което минава поток - да ходят на него на водопой. Зад него са ябълковите дървета, докъдето погледа стига, се е разпростряло гористо море.
-Никой освен теб не гледа животните - казва Стражът - Но ти си пристигнал току що. Свикнеш ли и всичко ще си дойде на мястото. Ще изгубиш интерес към тях. Както всички останали. Освен в продължение на една седмица в началото на пролетта.
Мъжът ми разказва, че в продължение на една седмица в началото на пролетта хората се качвали на Наблюдателницата, за да погледат как зверовете се бият. Само тогава, тласкани от инстинкта, самците влизали в двубой - след като са смъкнали зимната си козина, една седмица преди самките да родят. Освирепявали и се наранявали жестоко, и през ум не би ти минало колко кротки са обикновено.
Тези есенни зверове са полегнали мълком, долепени един до друг, с дълга златиста козина, която грее на предзалезното слънце. Неподвижни като статуи, те чакат с вдигнати глави, докато последните лъчи на деня не потънат сред ябълковите дървета. Когато накрая слънцето си отиде и над тях се спусне нощният мрак, зверовете отпускат глави, полагат белия си рог на земята и затварят очи.
Така завършва денят в Града.

Така Тревър свърши първата глава на книгата, която избра. Веднъж затворил корицата меланхолията в очите му се възвърна, но все още беше пленен от това произведение на литературата.
-Хареса ли ти? - попита монотонно Мортен той.

Мортем слушаше библьотекарчето с интерес и захлас. Наистина го биваше в това и сега тя се чудеше, дали точно четенето го задвижваше в този живот, дали точно книгите бяха неговия бензин, а той самия беше някаква машинка. Тя го гледаше толкова съсредоточено, че можеше да се каже, че дори и да влезе някой нямаше да го чуе. Определено си го биваше този. Когато спря и тя се усети и направи отново впечатление, как изведнъж стана някакъв флегматичен.
-А чудесна книга, доста добре четеш. А и увлекателно. Може ли да те попитам нещо? Как се казваш?

/Имах изпити и такива неща и не можех да пиша./

Русокосото момче светна като чу всичките тези комплименти.
-Името ми е Тревър. - подаде бавно той ръка към нея за здрависване. Всъщност беше малко трудно да обхванеш цялата му длан, защото тя почти бе скрита под дългия ръкав на ризата му, който откриваше само пръстите му.
-Можеш да идваш когато искаш и да четем пак заедно. - продължи той монотонно, но все пак леко жизнено - показател, че му бе приятно.

-Аз съм Мортем Хелските.
Каза момичето и се усмихна, като се здрависа с него.
-А Ако не е твърде лично и нахално, какви книги обичаш да четеш?

Тревър постави показалец на долната си устна и пак почна да размишлява. След няколко минути се обърна към Мортем и я изгледа така, все едно не разбираше какво точно чака тя. Да не би да беше забравил нещо? След още една минута осъзна, че наистина бе забравил нещо.
-Ами всякакви. Виждаш ли библиотеката - той я посочи с пръст и момичето инстинктивно го проследи. Тогава осъзна колко голяма е всъщност тя. Имаше близо сто рафта. изпълнени с книги. - Изчел съм я почти цялата. - довърши с гордост момчето.

Мортем проследи с поглед пръста му и наистина библиотеката беше огромна. Дъхът и секна и тя не можа да събере думите си. Накрая като се осъзна го погледна. Усмихна се лъчезарно и леко наклони глава на ляво.
-Значи ако ми потрябва помощ, ако не мога да разбера някоя книга ще дойда при теб.

-Разбира се. - кимна усмихнато момчето. -На твое разположение съм.
Мортем се нравеше на Тревър. Имаше интерес към книгите, чете с него и се радваше на интерпретациите му. Само да не беше некромансър. Не ги харесваше, бяха му противни, жестоки и коварни. Мислеха само за кръв и смърт и не вършеха нещата красиво, но все пак беше тук, където имаше много от тях и работеше на място, на което се сблъскваше и с трите раси в гилдията. Колкото и да го мислеше можеше да живее с този факт, нали? Да, мислеше, че може.

-Тревър имам още един въпрос. Какво мислиш за Себастиян Дантес.
Факта, че не използва толкова познатата и дума "господар" си беше учудващо. Обикновено я добавяше, за да се разбере, че му е подчинена или нещо от този сорт, нищо че всъщност му е дъщеря. Респект към по-големите спомни си тя и казваха всичките слуги в имението, които бяха с има няма 40, 50 години по-големи от нея. Но пък там само на това я учеха, не и даваха да чете или да се бие. Единствено и пълнеха главата с мисли, за това каква е съдбата и, какво трябва да направи един ден, как трябва да насъска леля си срещу Себастиян и да умре за тази цел.

Изражението на момчето не се промени ни най-малко когато споменаха името на бога на смъртта. Все пак отговорът му се забави както и всеки друг преди него.
-Нямам мнение. - кратко и ясно, но Мортем продължаваше да го гледа изпитателно, явно недоволна от този къс отговор. Е, добре ще се впусне в повече подробности.
-Не го познавам. Не мога да имам мнение за същества, които не познавам. За мен той просто е един от малкото богове, населяващи този свят.
Той прокара нежно пръсти по корицата на кожената книга, сякаш докосваше диамант или гола женска кожа.
-Ако искаш да знаеш нещо повече аз не съм този, към който да се обърнеш. По-висшите са по-запознати.
Той замълча за миг-два. Премисляше дали да продължи с това, което искаше да каже. Но какво пък. Едва ли щеше да навреди някому, а и некромансърите си бяха най-приближени до бога на смъртта, нищо чудно, че искаше да знае повече за него. За нукса като Тревър бе все едно. Те не се осланяха на ничий бог.
-Но ако те интересува нещо още по-лично за Дантес, майстор Пахт е твоя човек. Чувал съм, че навремето двамата били много близки. Това е, което мога да ти кажа. - повдигна рамене библиотекарчето.

Мортем се засмя, когато чу отговора му и сякаш беше облекчена, че Тревър няма мнение за Себастиян. Наистина си беше хубаво, а още по хубаво беше, че веднага не я нарече с епитети, като "Дете на Бога" или " Изчадието на Дантес" Тя го прегърна през рамото, като първото приятелче и го погледна.
-Радвам се, че нямаш мнение за създателя ми. Ще е по-лесно да се говори с теб така.

Тревър изгледа Мортем леко стъписано.
-Създател? Защо не ми каза, че ти си творението на Дантес, тази за която се носят слуховете. Това обяснява любопитството ти, предполагам.
Той се замисли в типичния си стил и след няколко минути повдигна за втори път рамене.
-Е, създател или не, пак нямам мнение за него, така или иначе. какво да се прави, ние нуксите сме непукисти хора. Не ни интересува особено много реалността.

Мортем сведе глава и се дръпна няколко крачки назад. Тя свали чанта, която носеше през рамо и клекна пред нея. Момичето започна да рови за нещо в нея, а междувременно каза:
-Когато слънцето изгрее от Запад и залезе на Изток. Когато моретата се пресушат и планините се понесат по вятъра, като листа, тогава ще приема слуховете на другите.
Когато завърши краткото си слово Мортем извади една книга, на която пишеше " Песен за Огън и Лед - Играта на Троновете ".
-Това е моята единствена реалност. Имаме доста общо не мислиш ли? Думите ми преди малко бяха цитат от книгата отправен към една от главните героини. Е чел ли си я?

Момчето се усмихна леко носталгично.
-Явно съм пропуснал тази тук.
Той я пое и се загледа в кориците й, разлисти страниците и подуши аромата на старото вече, леко избеляло мастило.
-Не си ли красива? - попита той книгата, все едно щеше да му отвърне. -Може ли да я прочета?

-Разбира се. Утре ще ти донеса и другите части. Заразителна е.
Мортем се усмихна и се поогледа.
-Аз мисля да вървя Лушиъс ще ми овива, ако пак не искам да тренирам. Довиждане Тревър беше ми приятно с теб.
И момичето напусна стаята също като някой вампир, когато се скрива в сянката на нощта.

Дойдох тук, оказа се по-голямо отколкото очаквах и все пак бе подредено изрядно. Имаше сигурно хиляди книги. Подминах едно русоляво момче, което явно следеше хода на нещата и го поздравих. Отидох до един от високите стелажи и почнах да търся някакви книги подходящи за телекинеза. На един доста висок рафт фокусирах една средна по големина, но дебела книга на която пишеше "Изкуството да местим предмети с ума си".
-Идеално!
Добре ама беше доста на високо. На стената имаше поставена еднокрилна стълба. Взех я и я облегнах на рафта. Покатерих се до почти последното стъпало и се протегнах за книгата. Пръстите ми почти я стигаха, но не съвсем. Покатерих се още едно стъпало нагоре, но това се оказа голяма грешка. Изведнъж стълбата почна да се клати нестабилно. Аз се опитвах да я застопоря, но всеки опит бе неуспешен. Стълбата напълно се отдели от рафта и сега едвам я държах изправена. Почнах да се изпотявам от притеснение. Не смеех да мръдна, защото при най-малката промяна щях да падна.
-Ъъъъ....помощ...- бе единственото което успях да кажа, но никой не ме чу защото си го измънках под носа.
Докато се чудех какво да правя една муха мина покрай мен и кацна на носа ми. Почна да ме сърби и го сбръчках за да се махне, но животинката не помръдваше.
-Разкарай се....хайде де...моля те...мо..мо...мо...Ааааппппччччииихуууу....
Не се сдържах, кихнах колкото глас имам. Стълбата политна напред и се заби в рафта. Аз залитнах и паднах надолу. Приземих се яко по дупе, а книгите изпопадаха с трясък от целият рафт върху мен. Закрих главата си с ръце и дъжда от книги падаше на мен, до мен, на няколко крачки от мен. Близо сто книги паднаха в този момент. Когато махнах ръце се огледах.
-Лелееее....Ауууу...
Още една книга се стовари и ме цапна централно по главата. Взех я и видях на нея "Изкуството да местим предмети с ума си".
-Я! Точно тя ми трябваше, хахахха.
Пред мен стоеше русокосият младеж и изглеждаше така все едно са убили жена му пред очите му. Останалите ученици също ме наблюдаваха смаяно, а някои се хилеха. Хванах се за тила и почнах да се смея тъпо....както вече ви е познато:
-Ааахахаха...ха...ха...хаааа....Моя грешка!!!!

Тревър се приближи до строполилата и смееща се на земята Дориан, като намести очилата си.Преглътна сухо един път, сякаш се страхуваше да каже нещо.Видимо бе няколко години по-млад от нея а и на ръст тя го превъзхождаше.

- Ох, пак трябва да оправям бъркотии - каза смутено той, след което се наведе и започна да събира книгите една по една.Ровеше се из голямата купчина с книги, като старателно се опитваше да ги подреди по азбучен ред.
- Абе тук, Йешке тук, Зайдел... не тук. - редеше име след име, като в заклинание.Като изпаднал в транс лунатик той преместваше книга след книга, а при всяко несъответствие на авторите веднага преглеждаше целият куп, за да бъде сигурен че всичко е точно подредено.Почти бе пресял повечето от книги и ги бе подредил на няколко високи купчини, след което се обърна към Дориан която все още се смееше на земята наобиколена от няколко непознати ученици които и подражаваха :

- Виждам че няма да помогнете, за това поне си запишете коя книга взимате и за колко време.... - каза и той, с престорен тон.Искаше да се опита да звучи убедително, въпреки крехката си възраст.

Станах и се изтупах от прахоляка. Наведох глава и му се извиних. Посочих му книгата която взимам и се насочих към по-спокоен край на библиотеката. Седнах на един голям удобен фотьоил и разлистих дебелото четиво. Следях всичко с пръст и четях на глас:
-Възможността да се въздейства върху неживи предмети (например, да се премести стрелката на компас, предмети да се издигат във въздуха, да се огъват метални изделия, да се гаси пламъка на свещ от разстояние и т.н.) се разглежда от парапсихологията като явлението телекинеза.Някои изследователи твърдят, че въздействието се поражда за сметка на образуването на мощни физически полета (регистрирано е, че при телекинеза се генерират силни импулсни полета с електромагнитен произход и акустични сигнали с продължителност 0,1-0,01с). Други предполагат, че въздействието се постига благодарение на мисловно усилие (психокинеза), при това мисълта се разглежда като нематериална субстанция, оказваща влияние на нематериалните същности.
Най-вероятно към явлението телекинеза могат да се приложат и двете концепции, макар че изхождайки от това, че мисълта все пак е материална, следва да се говори за влияние на материални фактори върху материални предмети.
Такааа....Поех си дълбоко дъх и се замислих над прочетеното. Време беше да пробвам дали съм разбрала за какво става дума. Огледах се, трябваше ми предмет. Такива имаше в изобилие, но сметнах, че не е добра идея да се уча над книгите. На една отсрещна, свободна маса имаше тиква. Да, тиква! Явно беше оставена за Хелоуин, но всъщност не беше издълбана. Чудесно! Ето на какво ще се упражнявам, така че да не направя някоя беля. Щях да я накарам да промени формата си. Или по-точно щях да я накарам да се усмихне. Малко помощ и от мен, така да се каже.
Първото нещо, което направих е да изкореня всяко съмнение, че нищо няма да се получи. Тук логиката не беше важна. Избистрих умът си и се концентрирах максимално. Нямах време за губене, затова щях да дам всичко от себе си. Съсредоточих се и отпуснах душата си - един вид мигновена медитация. Телекинезата е свързана с атомите на дадения предмет. Започнах да действам с мозъка си на атомите на другото тяло. Обливах го с енергийни вълни. В това умение много важна е визуализацията и фантазията. Почнах да си представям как тиквата ми се смее. Представях си как от единият й край се появява дупка, която се прокарва по продължението и образува ивица или усмивка.
Мозъкът на хората е в така да се каже "окови". Невъобразимо трудно е да махнеш тези окови, но аз мога и то лесно, защото съм го тренирала. И сега той ми помагаше да свърша започнатото. Това,което постигах в момента е усещане за приток на енергия около гърдите и слънчевия сплит. А тази енергия моментално изстрелвах към тиквата през пръстите си и малко по малко тя сякаш почна да се променя. Усещах силата си в очите, в ръцете, в цялото си тяло и обливах с тази сила горката тиква. Атомите й се променяха ясно, почваха да се делят и кората където се появяваше усмивката, почна да се сбръчква, да се свива, като образува отвор - дълъг, тънък и извит в краищата. Една 24 каратова усмивка. Сигурна бях. Нямаше начин да си въобразявам. Най-накрая отпуснах захвата си и процедих силна струйка въздух. Усещах напрежението в мозъка си. Чувствах, че съм успяла, но не знаех дали от желанието ми, очите ми не си играеха с мен, затова станах и отидох до масата, за да се убедя от близо. Наведох главата си към тиквата и....