7. Къщата на Грегъри Грей

First topic message reminder :

Седмата ви спирка, ако стигнете до нея е къщата на Всевиждащия. Грегъри Грей е един от малцината приближени на бога. Ако му направите нужното впечатление и той сметне, че заслужавате да продължите, сте свободни. Ако ли не, оставате негов роб завинаги. Може и да сте най-силният, достойният или умният, но ако Грей не ви одобри нямате никакъв шанс за нов живот.


Грегъри Грей

Някак си ми олекна, че не трябва да отписвам Грегъри от живота си. Бях чувала за такива демони, който веднъж обидят ли ти се го правят за цял живот. Затова този лъч светлина ми стигаше за момента. А и щях да му дам колкото време му е нужно. Колкото поиска, докогато поиска. И дали щях да избързвам? Ни най-малко. Просто щях да оставя времето да си направи своята магия и да оправи нещата. Е с малко побутване. Я пак съм решила да нося кукленските дрехи. Но за Грегъри ако ще и в огъня ще се хвърля. Да ме полеят със светена вода или ако ще и да ме заличат. За Грегъри бях готова на всичко.
Дали бях егоист? Да, може би. Но си го исках. Той просто осмисляше моето съществуване и го правеше някак значимо. Някак по-светъл е деня когато съм чула гласа му, но не можех да му кажа, че така се чувствам. Бях ... едва ли не страхлива да кажа чувствата си на глас. Затова той имаше кард бланш за моите емоции. Да ги чете, да ги гледа.
Когато отидохме в неговата стая не пожелах да легна до него. Просто седнах на земята кротко и послушно. Като кученце. Липсваше ми само каишката около врата и синджира. Хванах внимателно ръката му и си останах така. Без да мърдам много много. Без да говоря. Без нищо да правя. Буквално заприличах на куче пазач, а Грегъри се оказа моя стопанин.

Какво значи предаността?Моногамията?Това е когато човек е готов да отдаде и себе си, пред жертвения олтар на любовта.Това е когато мислите ти във всеки един изгоден момент препускат, като бесни коне към онзи човек, който контролира пулса ти. Онзи човек, в чийто очи се побира целия свят и в чиято прегръдка времето беше безсилно.Познавате ли този човек? Да, той причината заради която дишате. Проблемите в рая, както ги наричат повечето хора или в нашия случай в ада, действат като ободряваща плесница от самото битие.Напомнят ти, че не всичко е мед и масло и че човека срещу теб също е раним като струна и ако не обмисляш стъпките си, можеш да го загубиш.

Мортем беше кривнала от правия път, но точно в такива моменти се разбира готовността на отсрещния да те приеме такъв какъвто си.Защото човек е изтъкат от пороците и грешките си...Но всички познаваме Грегъри, той не беше от хората, които току махват с ръка и прощават.Той искаше да е сигурен, а в момента чувството му за самосъхранение го бе дистанцирало на известно разстояние от неговата Принцеса.Разбира се, че я обичаше, но ако любовта на хората бе изпълнена с драми, то тази на демоните бие всякакви рекорди.

Красавицата все още стоеше свлечена на пода, хванала ръката на изгората си, като спасителен пояс, сякаш единствено тя бе доказателството, че той е още с нея.А мъжа лежеше по гръб със забит поглед в тавана, а мислите не оставаха тялото му да заспи.Извърна глава и погледна момичето на пода до себе си.Каквото и да бе сторила, не заслужаваше подобно унижение, не искаше да я гледа свлечена на пода, като развалина и въпреки всичко...не искаше да страда.Въздъхна тежко, след което проговори:
-Качи се на леглото.-гласът му прозвуча някак си сух, монотонен и студен.
-Не, тук ми е добре, наистина.-опита се да го убеди Мо и се сви още повече.
-Не бъди бебе, а направи каквото ти казах.
-Сериозна съм, няма нужда.
Всевиждащият пое дълбоко въздух и се изправи от леглото, стана, грабна лекия труп на Хелските и го тупна на леглото, той легна до нея и и обърна гръб.Сама по себе си постъпката му значеше нещо, но Мо май не искаше да си прави забързани заключения.Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта, може би ако изчакаме ще разберем дали в тази правичка има известен смисъл, но пък най-гениалните планове са съставени под прикритието на нощта:
-Лека нощ, Мортем.
-Лека нощ, Грег.
Но дали щеше да е лека тя, единствено нашата героиня може да ни каже.

/Тери, ако искаш опиши някакви емоции и как идва сутринта, но Грег го няма до теб.Можеш да си измислиш и какво да правиш/

Времето сякаш беше … движеше се по-бавно от обикновено. В главата ми се чуваше онзи гаден звук на тиктакането на стенен часовник. Или по-скоро звукът от махалото, който измерваше бавно всяка минута. Беше почти кошмарно. И ако не бях със здрава психика сигурно щях да ревна в следващия момент. Е не го направих. Бях си казала, че няма да рева и дори най-унизителното нещо ще го правя с гордост. Май и затова исках да стоя на пода вместо да се сгуша в неговото легло, но … бях преместена от безопасното си място.
Когато ме остави .. малко грубо на леглото си и легна се обърнах към него. Гледах гърбът му в продължение на няколко часа преди да усетя гадна болка в очите, което си беше знак, че е време да жумя, да стискам очите си в опит да заспя. И ако щете повярвайте, но наистина успях да заспя, което и за мен беше доста учудващо.
А какво сънувах? Беше нещо много познато .. първоначално всичко бе просто прекрасно. Дори в главата ми изникна една песен. Нещо, което преди не бях се сещала, освен ако някой наистина не я запее.

Онази нощ
Имах сън
Там имаше свят пълен с крале и кралици
Но беше студено
Тъмно като нощта
Ние бяхме огъня на луната светлина

Не бяхме разделени
Бяхме същите
И бяхме свободни
Но носехме окови
Не можехме да ги видим
Но направихме
Място между истината и надцененото

Ако можех просто да ги видя
Просто като муха на стената
Щях ли да приема това което не мога да контролирам?
И щях ли да споделя каквото видях?
Или просто да си седя и да игнорирам
Сякаш нищо никога не се е случвало
Не съм ли те виждал преди?

Но изведнъж в съня ми се появи … зловещ образ на моята скъпа съвест. Тя ме гледаше по същия начин, по-който и онзи ден в затвора. Явно просто ми беше писано да е наблизо. И щом сгафя да ме яде от вътре. Да прояжда всичко в мен. Да ме прави една развалина, един гниещ труп отвътре, който отвън ще изглежда все така. Мразех това. Мразех съвестта си. Защо при другите нямаше такива проблеми? Някой убиец надали го преследва гущероподобно изчадие с шипове вместо ръце и да се опитва да те убие. Ами да, тя искаше да ме убие. Да ме кара да се съмнявам дори в себе си. И като включим факта, че сега мразех себе си, заради една целувка май успяваше.

Когато се събудих усетих, че цялата къща едва ли не ме иска навън. Беше по-зловеща дори от кръговете. Надигнах се бавно и застанах в седнало положение, а очите ми шареха за един определен човек. За жалост него го нямаше. И не можех да усетя присъствието му в къщата. Погледнах възглавницата, на която беше спал и просто я прегърнах. Свих я и вдишах дълбоко аромата на моя любов. Надигнах се вече съвсем от леглото и отидох в банята. Измих си лицето, после просто оставих ледената вода да се лее над ръцете ми и се загледах там. Студената вода ме караше да мисля трезво и да не правя щуротии. А и беше отпускащо. Е вече бях решила. Щях да пооправя малко нещата в къщата и после да се замъкна някъде, където да тренирам.
Веднага излязох от банята и първото оправих леглото. Долния чаршаф, после и завивката и възглавниците. Докато всичко не беше просто .. все едно никой не е спал там. Поогледах се и за нещо друго да оправя, но нямаше затова май ми беше време да тръгна на някъде, но имаше една малка пречка. Входната врата беше заключена. Ами да, нали снощи използваше магията си, за да ме изхвърли като мокро коте. Сигурно беше забравил за това, а и той не се разхожда. Използваше телепортация.
Леко се намръщих и просто седнах на земята. Настаних се по турски и сложих ръцете си на коленете. Явно днес само ще медитирам.

Къщата гледаше Мортем с празните си очи, притъмнели, затаила дъх зад стените си, готова всеки момент да я хване с дървените си ръце и да я разкъса на парчета.Но нашата героиня това не и правеше особено значение, тя бе много по-силна от някаква си къща...а и що за демон трябва да си, ако се страхуваш, когато си останеш сам с мебелите.Вместо да се отдава на някакви паранои, тя реши да свърши малко полезна работа, чисто козметична и разтреби наоколо...дали защото си падаше чистница или искаше да заличи следите от себе си, не се знаеше.Но чистенето при жените е много важен процес, вид регенерация за нервите и духа, нали така?Когато всичко беше готово и нямаше какво да се прави, тя понечи да си тръгне, но вратата беше заключена, по вина на Грег или къщата се опитваше да и устрои капан, щеше да се разбере малко по-късно.
Докато седеше по средата на притихналата трапезария и минутите биваха отброявани единствено от големия стенен часовник, чиито монотонно тиктакане дълбаеше мозъка ти, по алеята се чуха стъпки.Бавни, сигурни, те знаеха на къде отиват и за какво са дошли, на моменти дори избързваха, но това бе от нетърпение да вземат това, за което бяха дошли.Мо вдигна поглед изпълнен с очакване към вратата, след секунда нещо изщрака и през нея влезе нейния любим.Застана на прага и и се усмихна широко:
-Ей, зайче, защо стоиш там?
Девойката премигна няколко пъти на парцали, започна да се чуди дали не си е ударил някъде главата или е забравил гнева си някъде по пътя:
-Всъщност медитирах...
Грегъри се приближи и приклекна до нея, като хвана между пръстите си кичур от косата и:
-Рано сутрин си толкова красива...
-Ъм..добре...но..ти нали ми беше ядосан?
Мъжът за момент се сепна, но после отново се усмихна топло:
-Да, но просто не издържам когато не си в обятията ми..
Той положи ръката си зад тила й и я придърпа към себе си, като я дари с една изгаряща целувка.Мо нямаше нищо против, харесваше и този развой на събитията, камък и бе паднал от сърцето, че той и е простил.Грег на свой ред вече бе започнал да обсипва с целувки врата и, движеше се бавно към деколтето, а с едната си ръка побутна леко момичето да легне назад и я покри с тялото си.Ръцете му шареха по извивките и, като бесни хрътки готови да отнемат всичките и богатства, нетърпеливи да вкусят от тази плът.
Само с едно движение той се отърва от поличката и, след което прокара пръстите си по вътрешната страна на бедрата и, Мо изстена тихо, слабините и вече горяха, готови да почувстват ласките му.И ето че те не закъсняха, започнаха да описват бавни кръгови движения върху леко навлажнения плат от бикините и.Дъхът му се удряше в лицето и и като опиат попиваше в съзнанието и, карайки го да се отпусне и да забрави:
-Желая те, Мортем.Желая те тук, сега..веднага.-прошепна той в ухото и, но тя не бе способна да му отговори и леко изхрипа в знак на съгласие.
Всевиждащият не почака втора покана, затова разкопча панталоните си, леко придърпа настрани бельото и, колкото да открие път до най-съкровеното и вкара мъжеството си в нея без никакъв такт, нетърпеливо, почти грубо.Това накара девойката почти да изпищи от не до там сладката болка, която той и причини, започна да се движи в нея бързо и властно, като с едната си ръка мачкаше гръдта и.
Той бе получил това, за което бе дошъл и нямаше по-приятно усещане...

/Тери, продължавай/

/ Ще кажа само, че аз не съм в тази област запозната. Моля не ме убивай :Д /


Тъкмо бях минала на тема дълбоко дишане и чувах дори сърцебиенето си когато нещо ново се зададе. Чувах стъпки, който на моменти сякаш тичаха към къщата. И изведнъж чувството ми за самосъхранение се събуди, но странно беше как не смеех да се помръдна от мястото си. Стоях и гледах към вратата и когато тя се отвори … и там беше моя палач, че и любим.
Та той започна да ми говори някакви неща. Още като ме нарече зайче и тръпки ме побиха. Започнах да отстъпвам назад или по-скоро да се влача, защото още бях седнала на земята. Да не говорим че докоснах с едната си ръка главата да видя недай си боже съм се ударила някъде та има следи от рани. Но нямаше нищо. Значи остава само хипотезата, че може би си въобразявам. Леко разтърках очите си, за да се убедя, че наистина е там, а колкото и пъти да отварях очи … той си беше там. Добре .. това е една много плашеща сутрин. Изведнъж дори къщата ми се стори вражески настроена. А уж тия места трябва да ни пазят. Да бе, от крадци и ядосани гаджета няма спасение.
Когато той се приближи твърде много до мен и усетих ръката му зад тила си леко се сопнах и дръпнах, но без голям резултат. За момент целувката беше буквално насила, но после се успокоих и отвърнах. Сложих ръцете си на рамената му. Просто започнах да мигам невярващо на всичко това. Всичко това беше малко избързано и не очаквах точно такава реакция след като извърших онова престъпление.
Но му се оставих. Така или иначе душата ми вече беше неговата, та тялото ли да не е? Леко изскимтях когато прокара пръстите си по .. по-чувствителните части и го погледнах в очите, а какъв поглед имаше. Точно като на някой побеснял. Да не би да е надрусан? Е голяма работа. Сега нямаше смисъл да мисля над тези неща. Щях да му се отдам напълно, както всеки път.
Усещах как мускулите на тялото ми започват да се напрягат и всичко просто си отиваше далеч. Вече го нямаше онова гадно чувство в къщата. Вече дори го нямаше онова с целувката от вчера. Просто новия Грегъри. Който мога да кажа, че така беше … рррр …. Просеше си нещо да му се направи.
Оставих го да се движи още известно време така, а междувременно прокарах единия си крак по неговия и леко натисках свивката на коляното. В движенията му се усещаше нещо различно. Нещо ново. Беше по-властен, по-груб. Ако преди внимаваше, то сега беше просто побеснял. Но не мога да кажа, че не беше приятно. Даже много. Когато за пореден път влезна рязко в мен го натисках, за да се усети да е малко по-внимателен. Все пак бяхме на прашния под пред вратата на къщата. Стисках силно раменете му и стенех под него докато той си взимаше каквото и колкото поиска.
Но дойде момента в който се усетих и го погледнах в очите. Леко се усмихнах и го преобърнах под себе си. Леко доближих устните си до неговите ги впих жадно в неговите. Потърсих езика му и когато го намерих го примамих в моята уста. Засмуках езика му и го притиснах към себе си. Отделих устни от неговите и подпрях челото си до неговото. Хванах силно вратовръзката му и бавно се изправих. Задърпах го да се изправи с мен и го замъкнах на някое по-удобно място. Той само ми се усмихваше и не знам от къде изобщо я изрови, но изведнъж ми сложи на главата някаква шапка като на каубоите. Мдам така щеше да е много по-забавно. А колкото до удобното място. Е по-удобно до толкова, че да го бутна на дивана в хола. Приближих се до него и застанах между краката му. Прокарах ръката си по вратовръзката и я издърпах рязко от врата му, а после ризата не броих копчетата. Просто те не бяха фактори. Хванах я от двете страни и просто ги задърпах, а скъпия ми Грег се засмя шумно. Захапах долната си устна и с една пръстче започнах да минавам от шията надолу между гърдите, после по плочките на корема и … на онова интригуващо местенце. А моя Грег просто се облегна с една блажена усмивчица назад и затвори очите си. Ръката ми се заигра на онова място като използвах само едно пръстче. Бавно минавах там, докосвах го, но нищо повече. Просто и лесно. Достатъчно да го побърка, но и да не го накара да стигне до край. А и за да видя реакцията му гледах ту лицето му, ту тялото ми. Просто ми беше интересно. Гледах как ту дишаше малко по-тежко, ту ръмжеше. Колкото до тялото … мускулите му се свиваха или пък леко стискаше ръцете си я юмруци. Ай моя мил Грегъри. Дали си мислеше, че ще му дам само той да си играе.
Щом играта ми свърши спрях да го тормозя и застанах над него. Той ме погледна и докосна кичур коса. Дръпна ме рязко за него към себе си и впи устните си в моите, а преди да се усетя и моите дрешки си заминаха. Явно си ми плащаше за ризата. Ама не беше честно така.
-Ей … после с какво ще се върна?
-Хммм … - отнесох си една смучка по врата – няма да се връщаш.
Леко присвих очите си и се усмихнах. А той сложи ръчичките си на задните ми части и ме намести така, че да си продължих началната закачка на пода. Поне сега позицията ми си вървеше с шапката от Греги-то.

Сливането на две тела наподобява онази реакция, когато се срещнат две реки. Сблъскват се, преплитат се, изучават се, след което стават едно цяло. Но моментът не същинската експлозия е важен, тогава когато слухът ти бива заглушен от един вековен тътен, а сетивата ти трептят на бързи честоти, реалността се размива и потъва главоломно на дъното в коритото на тези две стихии. В един такъв момент остават само нагоните и гладът да вкусиш от плътта на другия.
Този вкус , с който се храни и самата ти душа, този момент, в който душата ти се извисява чак до небето и лети волна, като птица. Тази смесица от емоции и усещания , каращи думите да избледняват...тези две реки. И към всичко това да прибавим щипка непорочност, щипка невинност...а мъжът разграбваше от тялото и всички тези съкровища, а когато бяха на изчерпване, намираше нова пътека по която да стигне до тях.
Това бе една игра, замайваща главата ти, караща крайниците ти да натежат и гърлото да пресъхва неспособно да възпроизведе нищо друго освен стенания.
Мортем се виеше под тялото му, като виола, отдаваща всичко от себе си, цялата си скрита страст и любов на която бе способна, а той грабеше с пълни шепи, а жаждата му не секваше.
Нищо нямаше значение, само фактът, че Грег отново бе в нейните обятия. Ноктите и се забиваха в гърба му, готови да го разкъсат, но всъщност девойката се опитваше да го задържи възможно най-дълго до себе си.
Искаше този миг от вечността да продължи завинаги, където вече голите им тела си шептят сластни думи и клетви, където тя е с него и той с нея, без ограничения и предпоставки, без рамки, лъжи и недомлъвки.Това искаше тя..бе толкова просто и чисто, но същевременно толкова сложни и далечно.Тазът на мъжът започна да се движи все по-бързо и бързо, ръката му се бе вплела в косата и и сега я стискаше здраво, очите му бяха затворени, а през тях преминаваше какво ли не, Мо искаше да погледне в тези любими ириси, искаше да потъне в тях, но той така и не ги отваряше.
Точно когато бе на път тялото и да избухне от удоволствие, мускулите на всевиждащия се свиха и отпуснаха, гримасата на лицето му се изкриви, движенията станаха машинални и ето че той извади мъжеството си от нея и се отдаде на екстаза, който бе достигнал.
И двамата дишаха тежко, но на Мо и се искаше да достигнат до този остров на удоволствието заедно...ала уви, не можеше да си обясни защо бе проявил егоизъм и защо бе оставил тялото и тръпнещо за още.Мъжът се усмихна и прокара пръсти през косата си, като въздъхна облекчено:
-Беше хубаво...
-Ъм...да..-отвърна тя.
-Какво? Не ти ли хареса?
-Хареса ми.
Отново самодоволната усмивка се появи на лицето му, той започна да снове из стаята, като събираше дрехите си, а Мо го гледаше озадачено:
-Отиваш ли някъде?
-Трябва да вървя, захарче. Някой път може да повторим.
"Някой път може да повторим", тези думи се забиха , като трън в сърцето на девойката и отприщиха плевела на съмнението в нея.Когато бе готов, въпросния Грег застана до вратата, намигна и и изчезна през прага и. Тя се изправи и с бързи крачки се приближи до прозореца, където стана свидетел на немислимото. Мъжът, любовта която изгаряше утробата и, се разми, познатите черти изчезнаха и на тяхно място се появи непознат. Не точно непознат, тя познаваше тези очи...беше ги виждала веднъж - Силиус. Като змия, сменила кожата си, той се отърси от предишната си премяна и тръгна бодро по пътеката, но за момент се обърна, погледна право в очите на Мо и подигравателната му усмивка се заби в гърдите и...Тя се обърна с гръб и се свлече на земята.
И за да бъде ситуацията още по-сконфузна и нелепа, входната врата се отвори повторно, но този път през нея влезе истинския Грегъри:
-Мо, не може денят ми да мине така..не мога да се съсредоточа върху нищо докато знам, че сме в такива взаимоотношения. Прощавам ти и те разбирам..-говореше той докато вършеше нещо във фоайето.-Скъпа?Тук ли си?- той влезе в трапезарията, където беше голото тяло на Мортем.
Очите му се забиха в нея:
-Защо си гола?

Не вярвах, че изобщо е възможно, но се случи. Буквално се сринах. И телом, и духом. Досега дори в килият, където бях затворена не се сринах така. И не, че мислех за себе си, а само за това, което Грегъри ще си помисли за мен. Уличница. Точно такава съм. И той заслужаваше нещо повече. Някоя, която му е вярна. А аз туко що ... туко що....
Докато мислите ми препускаха като подплаше котки нито чувах, нито виждах. Всичко ми идваше в повече и исках да се махна. Да избягам. Да потъна в дън земя и никой да не ме вижда повече.
След няколко минути се изправих. Започнах да ходя буквално машинално, а в очите ми сякаш света беше спрял. Първо отидох в кухнята и взех един нож. После се замъкнах до банята и вместо вода извадих различни видове спиртове. Когато изсипах поредното шишенце погледнах течността. Внимателно влязох и ми дойде не да плача, а да пищя. Хванах ножа и просто реших да се одера жива. Да сваля тази кожа. И да се надявам, че чувството, че съм долно и противно създание, което не става за нищо ще изчезне.



Извинявам се, че е малко, но от тела е доста трудно да се пише/

Сигурно се чували за онзи израз "Да помиришеш проблемите". Да усетиш, че нещо не е както трябва, а онова вътрешно гласче  да пищи от болка , да се гърчи и превива от очакването. Очакването за нещо лошо е, като Чистилището на ада, сблъскваш се с всичките ти демони, бориш се с тях, превъзмогваш себе си и след, като преодолееш поредната доза лимони дадени ти от съдбата, ранената ти душа се задоволява с чаша студена лимонада.Но от нея щипе, нали?
Така се чувстваше и Грегъри, всевиждащия, както всички го наричаха, сега този който изпрецарваше събитията нямаше и най-малка представа какво се случва. Чувстваше се, като парализиран...като слепец и глупак. Как е могъл да пропусне случилото се с любимата му? Целият въздух в къщата беше тежък, като олово и смазваше гърдите ти. Но докато тук е вилняла някаква истина, мъжът бе зает да угажда не Себастиян, като се взира в територията на Прокълнатите.Проклет да е!
А Мо, тя изглеждаше покрусена, изплашена и дори може би състарена с няколко години.какво беше преминало от тук, че а я докара в това състояние?Какво би могло да огорчи до такава степен дъщерята на самия Дявол?!
Но вместо тя да застане пред него и да сподели проблема си, го подмина, като малка гара и се запъти незнайно къде. О, тя много добре знаеше, но шока, който бе преживяла я зомбира и сега единствения изход бе самонараняването. В главата и то изглеждаше, като шанс да изкупи греховете си.
Влезе в банята и грабна едно от бръснарските ножчета, а вътре дълбоко нейде в душата и се водеше странен диалогичен монолог:
-Ти си курва, нали го знаеш?Винаги ще си останеш курвата на тати.-говореше някакъв глас.
-Не, е е така!Аз не го желаех!Не го исках!
-ЛЪЖЕШ! Сама отвори бедрата си за него. Много си добра в това да нараняваш хората, беше ти даден шанс да обичаш и да бъдеш обичана, а ти го потъпка, поруга го като всичко с което се захванеш.Уличница!
-Аз...аз..нямам вина.Обичам, Грег, обичам го с цялото си сърце. И ако ми отредено да не бъда с него, то по-добре да изчезна, ада да ме погълне и всичките демони да разкъсат душата ми.
-Заслужаваш болка!Пролей кръвта си!
-Но...
-Пролей кръвта си.
-Това не е изход.
-Пролей кръвта си.

Сълзи се стичаха по порцелановата кожа, сълзи пълни с недоизказаност и хиляди многоточия. Никой нямаше да я разбере, нямаше да намери опрощение дори в храма на душата си.Ножчето трепереше в ръката и, щеше да жива да се одере, да захвърли тази грешна плът, а под нея истината да лъсне алена, като самата кръв.Натисна острието и ето че първите капки потекоха. Животът е кръв, бе казал някой...животът е вампир жаден за нашата кръв, хранещ се с нашите тайни в нощта, подиграващ се на всичките ни молитви.Животът е кръв.Малко по малко Мо разсъбличаше кожата си..
Но засега бе стигнала само до едната ръка...стискаше зъби от болка, преглъщаше писъците си...
Но нима си мислеше, че Грег просто ще вдигне рамене и ще си тръгне без дори да я потърси?
Той постоя още малко в трапезарията, след което се запъти към банята при нея.Отвори вратата и дъха му се смрази от гледката.Тя...седнала..а плочките обагрени от локва кръв..:
-Мортем!-каза той, но тихо, почти на себе си.
Отиде до нея, грабна оръжието от ръцете и като го захвърли настрана и и заби шамар. Шамар изпълнен с болка и огорчение, но който щеше да я вкара отново в реалността от която тя бе избягала.
Хвана я за раменете и я разтресе силно:
-Какви ги вършиш , по дяволите! Акъла ли си загуби?Ще ми кажеш ли или забрави кой съм?

Докато буквално свалях кожата си единственото в главата ми беше как едва ли не съм нещо ужасно, което нарани единствения човек, който сам обичала някога. Лошото беше, че обичах Грегъри още от малка и без него живота ми просто е безсмислен. Колко ли пъти съм се крила при него, когато Себастиян е бил ядосан, и колко пъти съм го тормозила, когато ми е било скучно. Дори когато той е бил на важна работа за няколко дена се разболявах и не излизах докато той не се върнеше. Просто Грег беше станал нещо неделимо за моя живот. И точно от това се плашех най-много. Та той е всевиждащия. Можеше да види всичко и всеки, тогава защо не видя тази случка? Сигурно съм ужасна, но в момента мразех всеки един демон, че дори него и себе си. Но най-вече себе си, че не успях да разбера, че онзи е самозванец.
Когато ми заби шамара го погледнах и докоснах удареното място. То бързо започна да се зачервява и да боли. Гледах Грегъри, но не в очите, както обикновено, а на всякъде другаде.
-Съжалявам.
Казах тихичко и се свих на място. Дори се дръпнах от него.
-Защо го направи?
Погледнах ръката си и леко се усмихнах.
-Това е нещо, което онзи докосваше. Исках да махна всичко, което той е докосвал.
Грегъри ме погледна доста объркано, но нямаше как. Нали не знаеше нищо. Разбрахме се, че след като превържем ръката ми и се поуспокоя ще му разкажа, какво се е случило и това, и стана. Той ми помогна и малко с магията си кожата по ръката ми се възвърна, но все пак не беше цялата, затова я превързахме. Също така ме заметна с една кърпа. Отделно реших докато му разказвам да почистя, това, което бях направила. Не беше длъжен да чисти след мен я.
Хванах един парцал и кофа и започнах да бърша плочките от алената течност. Междувременно му разказах всичко до най-малкия детайл. Нямаше какво да крия. Така или иначе щеше да види всичко след като му призная. Накрая когато свърших с почистването и разказа го погледнах. Забелязах, че сега е дори по-студен от снощи. Може би онова гласче, което ми казваше "Много си добра в това да нараняваш хората, беше ти даден шанс да обичаш и да бъдеш обичана, а ти го потъпка, поруга го като всичко с което се захванеш.Уличница!" ще се окаже право.
-Грегъри ... - но той ми направи знак да мълча и това ме стресна. Изправих се бавно и направих крачка към вратата. - Ще те оставя.
Е този път нямаше как да търся прошка. Не очаквах и да ми я даде. Аз просто бях една развалина. Или може би по-добре беше да кажа, че съм като развален плод. И всеки ден става все по-зле и по-зле.
Излязох от стаята и отидох до хола. Събрах си дрехите и с нежелание ги облякох. Не че исках да стая с кърпата, но просто тези дрехи ... той ги беше докосвал и исках да ги изгоря. После погледнах и дивана. Е това можех да изгоря без проблеми и сега, но ми трябваше позволение.
Въздъхнах и отидох до вратата докоснах бравата и се опитах да я отворя, но ... пак без успех. Проклета къща, дори да си отида не мога заради нея. Леко се намръщих, но подпрях челото си до дървото и двете си ръце отстрани. Затворих очи и няколко сълзи паднаха на земята. Явно просто ще си остана ходещо бедствие и никой не би бил щастлив близо до мен.

Нищожност! В тълкования речник ще намерите значението на тази дума с обясненията "Нещо, което е съвсем малко" или "Нещо, което е невалидно". Но не това е значението, когато се отнася до човешките емоции. Независимо дали са на обикновен кравар, крал или на държавен освободител. Да се чувстваш нищожен, незначим, това е най-ужасното чувство. Би предпочел да полудееш, тогава хората поне ще знаят името ти или смешния прякор, с който са те кръстили заради психичните ти отклонения. Би предпочел да се разориш, тогава поне ще те спомнят с милост тези, които те познават. Би предпочел да умреш, тогава поне от време на време върху гроба ти ще има оставени цветя. Но да се чувстваш нищожен.....това е най-голямото наказание. Гилотината не може да се сравнява дори бегло. Стрелата не боли толкова продължително, камата не пробожда толкова остро. Да считаш, че си ненужен, че никой не те обича, дори тук, това е истинския ужас, безграничен, космополитен, колкото цяла вселена, обширен колкото всичките звезди, дълбок колкото океана, стръмен колкото най-високата планина. Да се чувстваш прокажен дори тук, където проказата е ежедневие.
"Сега ще ти кажа нещо за твоя бог. Той обича да гледа. Обича и да се шегува. Помисли. Дава на човека инстинкти. Невероятен дар, но какво прави след това, кълна се, за собствено забавление... За свое собствено, космическо, безчувствено забавление той създава забранителните правила. Най-големият майтап във Вселената. Гледай, но не пипай! Пипай, но не опитвай! Опитвай, но не гълтай! И докато вие се опитвате да спазвате тези правила, той си съдира извратения задник от смях."
Спомняш ли си тези думи, Мортем? Разбира се, че ги помниш! Та те са творение на възможно най-мъдрото същество живяло някога. Лудо, психясало, напълно побъркано в правотата си, но видяло от всичко по много. Изучило този свят, осъзнало и най-красивите и най-грозните му части. Беше прав тогава, прав е и сега. Неговите мисли са като митология, и ако някой, някой ден реши да ги запише, всички народи все някога ще се убедят в правотата им. Жестоки са, понякога абсурдни, но толкова истински, толкова безотказни. Така е, всичко, което някога й е казвал е вярно, независимо дали тя го иска или не. А най-лошото или пък най-хубавото е, че тя бе същата като баща си. Правеше грешка след грешка. Тръгваше по един прав път, но съвсем скоро кривеше от него и поемаше по трънливия, само и само да се нарани, да съжалява, а после пак да поеме по него. Колкото и да се опитваше не можеше да се отскубне от магарешките тръни и бурените, които се заплитаха в косите й, съдираха дрехите и дращеха кожата.
Но ако Лушиъс бе прав за всичко, то Хелските бъркаше за едно. Може и да се чувства като най-голямата отрепка, но не като такава я възприемаха близките й. Близки? Да, такива имаше. И те я обичаха. Любов? Бащинска към дъщеря, робска към предводител, мъжка към....една принцеса. Любовта към една принцеса.... толкова силна, толкова неопетнена въпреки времето, въпреки произхода, въпреки вечността, въпреки всичко. Можеше ли да съществува нещо толкова дълбоко и толкова безгранично? Разбира се, трудно е, но може. Защо да не? Не веднъж съм казвала, че именно покрусените са най-раними. Двете сълзи стичащи се по бузите на момичето го доказваха. А Грегъри....той стоеше зад нея, на няколко метра разстояние и я наблюдаваше. Изражението му бе студено, ледено дори, пусто и безлично. Сякаш тепърва се учеше на гримаси, на тикове, на каквото и да е доказателство, че под тази плът пъпли кръв.
-Кажи ми едно. - прониза гърдите и със снежния си глас. -Нима изобщо не можа да ни различиш?

Гледах към дървената врата и внимателно следях всеки един детайл. Всяко едно различаване от основния цвят. Просто исках да се разсея. Да не мисля за нищо по-конкретно. Просто за нещо незначително, но в същото време можеше и да е нещо много, много важно. Наистина не можех да задържа никой до себе си. Сякаш някой ми бе завидял и сега правех грешка след грешка. Може би ако бях замесена само аз нямаше да ме боли толкова, но по се притеснявах за любимия. Не исках да го наранявам, не исках да страда и ако можех щях да взема неговата. Да я нося в себе си и да не го наранявам повече, но не можех. Не беше така проектиран света. Страдаме, боли ни, нараняваме, но пак се вдигаме и продължаваме с високо вдигната глава. Така просто живеехме ден за ден, месец за месец и когато се сещаме за тези тежки моменти или се смеем, или плачем.
-Кажи ми едно. Нима изобщо не можа да ни различиш?
Е това беше като нож в сърцето. Леко се размърдах и с едната си ръка изтрих лицето си. После изправих високо и гордо глава. Нямаше да падам духом, както преди малко. Щях да се държа, та ако ще Грегъри да ми вземе живота или не знам и аз какво. Поех си дълбоко въздух и спуснах ръцете си до тялото. Обърнах се към него и се усмихнах както аз си знам.
-В началото ми се стори странно. Ти никога не би ме нарекъл "зайче" или пък "захарче". Отделно не си толкова припрям. Но съжалявам за това, че те нараних. Ще изтърпя всичко, което решиш да направиш и не очаквам след тази моя постъпка да ми простиш някога.
Странно, но не само звучах гордо, сякаш нищо не сам направила, но и бях уверена в себе си. Да не би просто да исках да замажа положението си с нова маска? Не вярвам, че е това. Сега просто бях истинската ми същност. Бях родена и отгледана, за да съм горда със себе си. Да не показвам неувереност и в най-тежките моменти да се усмихвам.
Дали не го издразних с това? Възможно е, но нямаше как. Бях твърде решена да се опитам да не плача, да се държа на ниво. Да покажа, че не сам толкова слабохарактерна. Да лесно ме манипулираха, но и това щях да променя. С времето всичко щях да променя в себе си.
Направих една крачка към Грегъри, за да скъся разстоянието между нас. После още една и още една, без страх. Погледнах го в очите и се надигнах на пръстите си. Без дори да го докосвам, без да правя никакви номерца му подшушнах на ухото.
-Кажи ми къде е Силиус.
И стиснах наранената си ръка до такава степен, че кръв започна да пада по земята.

Изправи глава, не подвивай врат пред съдбата, не позволявай острата и кама да обезглави гордостта ти. Изтрий сълзите, преглътни болката и обидата, защото там зад ъгъла те чака нова доза и ти трябва да я посрещнеш с вирната глава. Защото си принцеса, защото си невинна, защото трябва да си примириш с орисията си. И ако този човек тук пред теб не ти повярва, тогава си тръгни през тази врата и не се обръщай повече. Не се опитвай да промениш нещата, защото и неговата болка е голяма, а неговата болка си Ти!
Обичаме, смеем се, страдаме и проклинаме, това един затворен кръговрат , нашият прокълнат аквариум , а ние безспир въртим колелото на съдбата, нетърпеливи да достигнем до следващата негативна емоция, до следващия провал...
Все пак се намирахме на територията на абсурдите, горе беше долу, а долу горе, любовта пораждаше омраза, бащите учеха децата си как да обезглавяват души, пошлостта носеше своята царска корона, а демоните трябваше да и се кланят. Сега Мортем щеше да се държи така както черната и кръв повелява...щеше да бъде демон. Най-доброто оправдание за греховете ти в този луд свят.
Грегъри стоеше пред нея, а погледа му изразяваше нищета, отвращение и разочарование. Тези два му се бяха видели прекалено дълги, прекалено сурови и всичко в което беше вярвал и се бе надявал бе сринато и наругано.
Дори мисълта за прошка не му минаваше през главата , само и единствено гняв в най-чистата си форма. А сега тя стоеше пред него и питаше за онзи плъх:
-Кажи ми къде е Силиус.-тона и бе почти заповеднически.
Това име му подейства, като плесница:
-Защо? Искате да повторите извратената си игра?Харесало ти е да бъдеш неговата захаросана курва? Върви! Но повече не прекрачвай този праг, това ще е най-голямата ти грешка ако го сториш.-гласа му треперше , но беше тих.
Без да чака ответен отговор , той вплете пръстите си в косата и и грубо я повлече към входната врата, искаше собственоръчно да я изхвърли и го стори, като я стовари върху изтривалката на входната врата.
Бръкна в джоба си и извади една шепа жълтици, като ги хвърли към нея, все едно хранеше бездомно псе:
-Ето, платих си за услугите ти..Вече нямаш работа с мен!-и затръшна глухо вратата.
Хайде сега Принцесо, вдигни глава и призови цялата си гордост. Света ти се срина, но ти не се отчайвай, намираш се в страната на абсурдите..

/Тери , ако искаш започни сама да търсиш Силиус, имаш свободно РП, но не пиши, че го намираш/