Балната зала

Балната зала е изящно украсена с всевъзможни ледени скулптори. Хора от цял свят идват, за да зърнат и да потъпчат за миг ледените плочки на великолепното помещение. По-важните чествания винаги се организират тук.

Балната зала винаги се е отличавала със своето изящество от ледени скулптури, ледени стени, че даже и леден под. Енергията излизаща от недрата на тази земя винаги циркулираше, поддържайки интересната структура на цитаделата. Да не говорим, че тук слънцето никога не бе достатъчно силно, че да я разтопи. Въпреки всичко, берсерките се бяха застраховали.
По принцип помещението се използваше за висши балове, в чест на голям празник, но днес, тя бе оборудвана в типичен варварски стил. Не беше подредена привлекателно за другите народи, а за своят собствен. Всички бяха тук. По продължението на залата бяха поставени пет предълги дървени маси, на които имаше изобилие от храна, главно месо, приготвено по най-разнообразен начин - от пушено, през печено, чак до сварено. Зеленчуците и плодовете не бяха на почит. Но същото не може да се каже за алкохола. Изобилстваше от множество бъчви и бурета, където леко се клатушкаха тъмна бира и силно, неразредено червено вино. Двете основни питиета на неверниците.
Бром навлезе следвайки учителят си. Като цяло, обстановката не му направи силно впечатление. Както сам каза, не си падаше особено по празненствата. Това, което бе важно е да се подсили. Тялото му отдавна почна да усеща умората, а ако не се грижиш за него, то няма да издържи дълго.
-Сядай където искаш. - заповяда му Тортън и се отдалечи, оставяйки го сам в наплива от ученици. Той самият отиде при колегите си, на почетната по-малка маса, сложена специално за тях. на нея се бе настанил и пратеника на Феникс, а именно Тес, който оглеждаше всичко с изискан интерес, кротко отпиваше от чашата си, а от време на време разменяше по някоя друга дума с кралят и двамата ментори. На тях им бе все едно за него. Дойде, свърши си работата, всичко от там нататък бе просто един дълг, благодарност за помощта. На следващият ден щяха да си го изпратят по живо по здраво и може би никога повече да не го видят. Чужденците не бяха добре дошли тук, но сега трябваше да покажат някакво престорено гостоприемство.
Колкото до Бром, той се отправи към една от масите, настани се без да обръща особено внимание на останалите, наля си в една дървена халба вино и си сложи един пушен бут в чинията. почна да се храни мълчаливо, докато покоят му не бе прекъснат от червенокосата берсерка, която му направи силно впечатление, още на обяд. Хана буквално изскочи пред него с широка усмивка, показваща всичките й бели зъби. Бе облякла дълга зелена рокля с ръкави до лактите. Стоеше й толкова не на място.
-Реши да дойдеш най-накрая, а? Изпусна приветстващото слово. Няма значение, без това не беше много забавно. Толкова е странно. Даже си облякох рокля. Чувствам се странно с нея. Изглеждам нелепо, нали? - засмя се тя, чакаща някакъв отговор, без да разчита на каквито и да е комплименти.

Хана зяпна:
-Красива? Хахаха, добър си в шегите.
Но беше прав, такива случаи са голяма рядкост и момичето нямаше търпение да се приберат в бараките, където щеше да захвърли този парцал и да обуе така комфортните си панталони. Макар и жена, се чувстваше най-удобно с оръжие в ръка. Берсеркска щерка, какво да я правиш.
-Изчакай.
Тя изтича до другият край на масата, взе чашата си с вино и се върна при него, като се настани. Имаше достатъчно място. От долу Фоми я наблюдаваше и леко съскаше. Макар и животно, тя изпита неопределена ревност към господаря си. Не й харесваше, че някаква женска е толкова близо до него. Бром забеляза това, но не можа да определи причината на странното й държание. Котки, особени същества са. Вместо това, реши, че е още гладна и й хвърли още едно парче месо.
-Сладка е. - констатира Хана, сочейки домашният му любимец. -Как се казва.
-Фоми.
Момичето протегна ръка, за да я погали по пухкавата бяла козина, но животното се дръпна, наежи се и замахна да я одраска с лапа. Девойката реагира достатъчно бързо, че да избегне ноктите й. Отначало погледа й бе малко объркан, но после просто се усмихна и чисто по хлапашки се засмя.
-Май не ме харесва много.
После се обърна отново към компанията си.
-Да ти призная ли нещо?
-Давай. - с леко любопитство я подкани Бром.
-Доволна съм, че успя да преминеш изпитанието.
Очите му леко се разшириха от тази новина, но се постара да не го показва явно.
-Нима?
-Да. Биеш се неопитно, но с класа. Не взимай по-ранните ми думи на сериозно. Не си жалък. Все пак си тук, нали? А и....показа милосърдие, което малко от присъстващите биха, на твое място. Това е глупаво, погледнато от страни, но аз го уважавам. Все пак не е нужно да има излишни жертви, ако можем да ги избегнем, нали?

След цялата суматоха, след изморителният ден изпълнен с болежки, мъка, съревнование, себедоказване, рани и ожулвания, най-накрая бе дошло времето за заслужена почивка. Вечер, в която всички можеха да отдъхнат и да се отдадат на поне малко спокойствие, преди да дойде новият ден, когато всичко щеше да почне да се повтаря.
А на едната маса, съвсем в края й, точно до ръбът - момче и момиче, в неангажираща поза, усмихнати, може би радостни от факта, че са на място, където могат да почнат новото си начало, новото си приключение и два дървени чаши с постепенно намаляваща червена течност. Звучи доста приятно, нали? Така беше. Поне за сега. Без грижи, без притеснения, поне за няколко часа. А после, кръговрата на живота щеше да ги завладее наново.
-Та, от къде идваш? Разкажи ми малко за себе си.
Хана се замисли за момент. Изглеждаше доста ведра, когато не се налагаше да налага някой със секирата си и в същото време твърдостта й се четеше в мимиките, в скулите, в очите.
-Не е кой знае какво. Родом съм от тук. От града. Израснах в многобройна фамилия. Чичо ми е бил член на цитаделата. Достигнал е висок връх в йерархията и управата. Пенсионира се преди две години. Още от дете ме учеше да се бия с оръжия, да бъда силна, да не се предавам. Да мисля трезво, да преценявам подобаващо ситуациите и в същото време да знам кога да отстъпя. Кога да пощадя, кога да покажа милост. Дължа му всичките си познания. Той е мъдър човек. Още когато бях на петнадесет бе решено, че когато навърша пълнолетие ще кандидатствам в гилдията. Някой може да си помисли, че ми беше наложено като семеен дълг, още повече когато родителите ми не можаха да заченат момче, но аз нямам нищи против. Харесва ми и даже пътят ми да не бе предначертан, пак бих избрала същия. Не искам да ги разочаровам, както не искам и да разочаровам себе си. Хвърлила съм много пот и труд в това начинание, че да извърна глава и да поема в друга посока.
Бром слушаше внимателно историята й. Не блестеше с най-развинтените и цветни нюанси на живота, но в нея имаше стабилност, семейна чест и закореняла доблест на старото поколение бойци, което нямаше как да не почиташ. Праволинеен път, но правилен. Очакван, но все пак хубав.
-Ами ти?
Младият мъж я погледна.
-Сигурна съм, че животът ти е пълен с приключения. Че си скитал насам натам и си видял какви ли не чудноватости по света.
-Защо мислиш така?
-Не знам. На такъв тип човек ми приличаш. Авантюрист. Или може би греша?
Хана положи длани под брадичката си, облягайки лакти на дървената маса, в очакване на някоя фантастична приказка.

Хана слушаше историята му мълчаливо, с интерес. Не се оказа това, което очакваше, но не беше и скучно или монотонно. Планината доставяше своите безбройни препятствия и сама по себе си беше едно голямо приключение. Изпълнена със загадки, чудесии и мистерии.
-Може би скоро няма да помръднем от тук, но това е приключение и дори ако не е, то съм сигурен, че това е вратата за мен към света и всичките негови чудеса.
Момичето се усмихна благо и отпи от чашата си.
-Мога ли да те попитам нещо, Бром?
-Разбира се.
-Какво се е случило с ръцете ти?
Младежът погледна към привързаните си длани и се сети за боят, ако така можем да го наречем, срещу Тортън. Тъкмо приет и вече с травми по тялото и то не от изпита.
-Не искам да съм нахална, просто когато дойдохме ги нямаше.
От страни Фоми повдигна глава, отправи острите си очи право към момичето и изпръхтя недоволно, че се е осмелила да му задава такива въпроси.

В другата част на залата на една от най-малките маси се бяха наредили преподавателският състав, няколко по-важни члена на братството и почетният гост от Феникс. Той някак си не се вписваше в обстановката. Колкото и да се опитваше да намери общ език с тези хора, не се получаваше напълно и носталгията по дома го завладя. Бяха го задържали повече отколкото очакваше, а само след два дена щеше да се проведе ежегодният летен бал на гилдията. Трябваше да си е там още онзи ден, а вместо това приемането на берсерките се отложи и сега той още беше в ледената държава. Тогава Тес взе решение. Изправи се бавно и се усмихна приятелски на останалите.
-Извинете, че ви напускам толкова рано, но ще се наложи да се прибирам.
-Толкова бързо? - попита изненадано Стоун.
-За съжаление да. бяхте много гостоприемни, но във Феникс ме очакват. Надявам се да ви видя на бала.
Ди Клиф се изправи и му подаде ръка.
-Нищо не мога да ти обещая Тес. С новият прием, може би ще се наложи да си останем тук.
-Разбирам. Ако не се видим ви желая много успех с младите попълнения.
-Благодаря, приятелю. Беше ни от голяма полза.
Мъжете се сбогуваха с пратеника на маговете и той тръгна към изхода на широката зала. Не бързаше, крачките му бяха умерени, но в тях се четеше решителност да се завърне на мига. В момента, в който се озовеше извън Ледената Цитадела, щеше да отпусне магията си и да й позволи да го отведе у дома.

Червенокосата погледна към въпросният учител изпод вежди преценявайки ситуацията. После обратно към Бром и ухилената му физиономия. Май вкусът на виното бе замъглил болката, която е изпитал при този "първи урок".
-Хммм.... - усмихна се тя. -Тъкмо пристигнал и вече си създаваш ситуации. Интересен подход, г-н Бром.
Момчето не спираше да се усмихва, леко замаян от алкохола, но не достатъчно, че да се отпусне напълно. Държеше гардът си на внимание и недопускане до пълно превземане на личното му пространство, което в случая бе напълно уместно. Все пак никога не можеш да си напълно сигурен в отсрещния и намеренията му. Може да не са такива, каквито изглеждат. А верността е загадка, митичен блян, която се дарява само на най-големите късметлии. Може би и той щеше да стане един от тях, но нямаше намерение да се впуска в тази идея с главата напред. Все още не. Имаше прекалено много неясни въпроси, които нямаше просто така да предложат разкритието си пред него. Щеше да отнеме много време, старание и мъки, докато стигне до същността на заобикалящата го обстановка, а и на самият себе си. Мистерията на миналото не се отваря сама. Нужни да здрави ръце, които да я разгърнат и още по-здрава воля, която да я приеме. Но един бал е добро начало, нали? Началото към така скъпоценната истина, която е кът по земята. За която са умирали хора, за която са страдали и кървели сърца и очи. Той сам много добре знаеше какво е това. Знаеше, но беше забравил. До някъде, това също е незаменим дар. Забравата....Защо му е да помни покрусата от предателството, защо му е да помни мъката от детството, която може да нанесе непоправими психически и душевни щети? Не е ли по-добре да почне всичко наново, начисто? Така няма ли да тръгне с една крачка пред другите? Да, мисля, че е така.
Хана се изправи от мястото си и внимателно хвана ранените му ръце. Дръпна го към себе си и Бром се оказа на крака. Не разбираше какво я подтикна да направи това, но щеше да разбере.
-Танцувай с мен!
-А?!
-Краката ти са здрави нали? Или и тях си наранил?
Девойката се усмихна и го повлече в средата на залата. Положи едната му ръка на кръста си, а своята сложи на рамото му и почна да го придвижва заедно със себе си в бърз, народен танц, известен по тези територии.
От масата на учителите, очите на Тортън го наблюдаваха тихо и незабелязано, като ястреб, който дебне малка животинка за улов. Имаше нещо познато в това момче. Тази мисъл не го напускаше от първият момент, в който го видя. Но какво...

Да, Хана можеше да бъде доста жизнерадостна и весела на моменти. Всъщност въпреки борбеността си, още първият миг, в който я видя, стоварила големите си кубинки върху гърба на нападателя му, тя се усмихваше. Искрено и лъчезарно. Може би за нея всичко това бе просто една игра. Или пък беше толкова сигурна в себе си, че приемаше всичко с усмивка, защото вярваше, че нищо лошо няма да й се случи. А ако се случи, тя ще се справи, както винаги до сега.
Танца бе бърз, от онези със завъртените стъпки и подскоци, смяна на партньори и хващане на предишния. През Бром преминаха няколко девойки, някои симпатични, други не толкова, но след поредния кръг отново се върна в ръцете на червенокосата, която се смееше и радваше като дете. От скамейката Фоми ги наблюдаваше недоволно и се чудеше с какво да провали малкото им веселие. Женската хитрост надделя и тя скочи от продълговатата пейка, като се провираше незабелязано през краката на присъстващите. Внимателно се гънеше и извиваше, за да не я стъпчат и застана зад младата берсерка, която бе на такова близко разстояние от собственика й. Котето дебнеше края на роклята й, който се суркаше по пода и изчака удобния момент. А той дойде много скоро. Хана тъкмо се завърташе и животното впи ноктите си в края на плата. Това, което се получи обаче, не беше точно това, което й се искаше.
Момичето залитна от застопоряването на плаща си и тъкмо щеше да падне на земята, когато ръката на Бром се протегна, хвана нейната и вместо да се стовари назад, тя полетя право към него и се озова в обятията му. Буквално докосваше гръдта си до торсът му, а лицето й бе на милиметри от неговото.
-Добре ли си?
Тя прискляпа в неразбиране, а после се усмихна.
-Разбира се.
Планът на Фоми напълно се развали и сега тя точеше ядно зъби. Тъкмо да скочи към гърба на червенокосата, един крак притисна опашката й. Неволно, но достатъчно силно, че животното да изпищи на умряло, да подскочи във въздуха и да попадне централно върху главата на настъпилия я. Чу се мяучене, ръмжене, драскане на нокти по човешко лице и няколко агонизиращи вика. Цялото внимание се прикова върху тях.
-Фоми не! - викаше Бром, но котката не го послуша.
Вкопчила се в главата на мъжа, се опитваше да изтръгне ноктите си от косата му, а той на свой ред се опитваше да я разкара от себе си. Когато най-накрая успя и малката сладурана се оказа в ръцете му, той я запрати напред силно, така че да се забие в гърба на друг младеж в другата част на залата. Вторият се обърна и почна да псува виновника. Котката отдавна се бе покрила под една от масите, а кавгата бе на лице. От всякъде се чуваха викове и скоро мелето се заформи. Учениците се сбиха всеки с всеки, никой не мислещ кой е виновен и кой не. Това си бяха варварите дай им бой, пиене и жени.
От средата на залата Стоун се заливаше от смях на гледката. Надигаше халбата си с вино, отпиваше големи глътки и пак продължаваше да се смее.
Бром държеше Хана на известно разстояние от образувалия се кръг, като се опитваше да я предпази.
-Майчеце.... - възкликна момчето. - Голяма патаклама стана.
-Какво чакаме? Да се включим.
Момичето се засмя, запретна ръкави, напълно забравила, че е с рокля и се хвърли в погото от тела. Беше й толкова забавно. Раздаваше малките си, но силни тукати наляво надясно и не спираше да се усмихва. В същината си тя бе голяма мъжкарана и побойник. Може би точно това харесваше в нея, нашият герой.

/Мечо свободно РП/