Тронната зала

Като всички останали зали, тя е голяма и просторна. Прозорците й се простират чак до земята, украсени с красиви пурпурни завеси от плюш. Плочките са бели, а по колоните, които държат тавана има красиви орнаменти, направени от най-известния скулптор и художник в града - Деко. В две редици са подредени стражи, но не от онези със тенекиените доспехи, тези носеха бели дълги чорапи, панталони до коляното, фракове и тям подобни. Изпънати като струни те наподобяваха по скоро статуи отколкото хора.
По средата на тавана се спускаше пищен полюлей, изработен разбира се от кристал и злато. По стените бяха наредени изящни свещници, а по средата на залата минаваше красива червена пътека, която стигаше чак до троновете. А те бяха самото произведение на изкуството, всеки един скъпоценен камък съществуващ по света, бе върху тях.

Чували сте някога звука на съвършенството?Той се крие в звънтящия звук на чист кристал, мрамора по който стъпват недостойните ти нозе, позлатените картини, които те гледат надменно от стените, грамадните прозорци които с внушителните си размери ти напомнят колко си малък всъщност.В едно такова помещение отелваха и несигурните стъпки на едно младо момче.То не оглеждаше пространството около себе си със завиден интерес, поради простата причина, че очите му бяха попили до болка всеки един малък елемент от тази зала.Зала като храм, зала, която бе съхранила вековете в недрата си и която миришеше на история.
Дори стражите наредени в дълга редица , като кегли не обръщаха внимание на госта, някой от тях дори му кимаха за поздрав.А самите те бяха толкова смешни, като безкрайна редица от желязо и бронз, жива стена, която само при един грешен ход от твоя страна може да се стовари върху ти с безмилостна сила.Човек би си рекъл, че тези хора охраняват някаква скъпоценност, скъпа картина или диамант, но истината бе , че тези хора имащи простата задача да стоят неподвижно по цял ден бранеха егото на една егоистична жена.Жена с цели, тежък нрав, коварна като змия и хитра, като лисица, но дарена с неземна красота.
Тя наистина бе диаманта на този дворец, но както всички много добре знаем, диамантите умеят да драскат.
Тронът и се извисяваше в края на залата, целия покрит в злато и изящни елементи, масивен като достойнството на своята собственичка и остър на места, като характера и.А тя седнала върху него, загледана някъде напред в нищото, едната и ръка леко подпираше брадичката, а ирисите и рисуваха нови пъклени планове за осъществяване.
Красива ефирна бяла рокля покриваше перфектното и тяло, кожата и бе също бяла като сняг, но и студена, като него.Косите и се разливаха, като житен водопад, а очите и бяха сини и ледени като две замръзнали зимни езера.
Момчето не изпускаше от поглед тази могъща жена, сърцето му се свиваше в болезнени конвулсии всеки път когато тя благоволеше да отмести взора си към него.Нещо в душата му застиваше за миг, а после се разтапяше, като вълната обливаше цялото му тяло и го караше да настръхва.Устните му бяха леко притворени, все едно бе хипнотизиран от обаянието и, но това бе просто за миг, после все едно се събуждаше от тежък сън, тръскаше глава все едно да прогони това си състояние и се опитваше да има непроницаем вид.
Застана пред трона и се поклони толкова дълбоко, че човек можеше да се закълне, че косите му докосваха пода.Гориоен изглрждаше доволна от цялото това внимание и една ехидна усмивка се прокрадна през перфектните и устни, като сянка:
-Изправи се, Раян,Не сме си чужди.-махна жената вяло с ръка.
Младежът се изправи механично все едно имаше пружина на кръста, като една от онези играчки с ключетата на гърба и истината си бе, че той наистина бе играчка в нейните ръце:
-Надявам се, че не ми идваш с празни ръце.-гласът и звучеше достолепно и величествено, като тази зала.
-Ни най-малко, Ваше величество!
-Говори!
-Както много добре знаете, преди дни се състоя бал в Сто слънца...
-Раян, отегчаваш ме, кажи ми нещо, което наистина искам да знам.
-Позволете ми да се доизкажа, Ваше величество...малко след него, в Гилдията се установи, че е проникнал информатор и сега маговете се готвят за атака от незнаен противник.Та тези бъдещи събития, мисля че биха повлияли и на нашата територия.
Кралицата направи физиономия изразяваща недоволство:
-Би целия този път до тук за да говорим за политика ли?Хайде, разкажи ми нещо...по-пикантно.Например, какво се случва във Фрей-Филт.
Момчето се замисли за миг, все едно прехвърляше в съзнанието си различни видове информация:
-Ами, имаме си дракон в гилдията...това е най-новото.Гилгамеш беше в един от баровете и за малко не нападна приятелката ми, общо взето си търсеше поредната жертва.Другото ново е, че Тайлър иска да говори с кмета за да поиска средства за да може атлетиума да бъде разширен....
-Спри!-гласът и прониза въздуха, като ледена висулка.-Приятелка казваш?Раян защо криеш такива интересни неща от мен?
-Не е нарочно, Ваше величество.Просто не мислех, че личния ми живот Ви интересува.
-Разбира се, че ме интересува.Кажи ми, коя е тя?
-Азии Разир, Ваше Величество.-отвърна покорно Раян.
-Азии, чия?!-интонацията и веднага се повиши, но не зададе въпроса си защото не бе чула, а по-скоро да се увери, че става наистина въпрос за този човек, за който си мисли.
-Разир.-повтори механично момчето.
Отново ледена усмивка изписа лицето и:
-Азии Разир от рода Разир....колко интересно.Това е вече новина, драги ми Раян.
-Познавате ли я?
-Да кажем, че съм близка с родителите и....или по-скоро с баща и, който след проявено от мен милосърди изчезна от полезрението ми.Но хора, като него си плащат, нали така?Не след дълги и той ще го направи.
-Какво искате да кажете, Ваше Величество?
-Това, което искам да кажа е, че имаш задачата да намериш този човек, след което да ми докладваш къде точно се намира.След като го направиш, ще получиш още инструкции.
Рейнджърът изглеждаше малко объркан, че защо и бе на кралицата да знае къде се намира семейството на Азии?Но колкото и въпроси да се задаваше , той не успя да устои на волята и:
-Ще го сторя, Ваше величество!
-Чудесно!И....Раян?
-Да?
-Искам да доведеш тази твоя приятелка...да се запознаем.
Поредното учудване от негова страна.За какво и бе да се запознава с нея:
-Разбира се!
-Нека да е този петък, преди това съм заета с по-важни дела.
-Да, Ваше величество!
-Сега си върви...имам нужда да остана сама!
Той отново направи един дълбок поклон, след което се изправи и за части от секундата отново обходи с поглед лицето и, сякаш се опитваше да запамети суровите и черти.След което се обърна и с бърза походка напусна помещението.
Въпросната кралица стоя още дълго загледана във вече изчезналото момче и поредна ехидна усмивка обходи чертите и:
-До нови срещи, г-це Разир, до нови срещи....