Вечен сън

Мястото за обучението на Нуксите представляваше една голяма, празна и тъмна зала. Високите прозорци бяха покрити с черни пердета, скриващи светлината. Вратата беше тежка и трудна за отваряне, сякаш за другите членове на сградата бе забранено влизането тук. Никой не знаеше наистина какво точно се случва по време на уроците, а и малко хора питаха. В края на помещението имаше една кожена кушетка. Това бе единственото обзавеждане. Учители тук са Зийк Пиърс и Ай Лейбъл. Зийк обича игричките на котка и мишка. Естествено винаги той е котката. Често сменя партньорките си, непостоянен и влюбен в силите си. Не се притеснява да ги използва за лична изгода. Ай от друга страна е сякаш винаги уморена. Върви бавно, прозява се често, ленива. Нищо не може да я впечатли. Може да се каже даже, че малко и неща забелязва. Слави се като Нукса, който не е толкова привлекателен и въпреки всичко влезе ли в главата ти ще те накара да правиш каквото си поиска.


Зийк Пиърс



Ай Лейбъл

Полумракът бе идеален за отпускане на сетивата. Вместо да те накара енергично да посрещнеш новия ден, той по-скоро затапяваше възприятията и на Ел й се струваше, че може да заспи пак, което я удовлетворяваше напълно.
Разнесе се аромат от запалена клечка тамян. Една свещ светна и момичето се обърна към светлината. Малкия пламък озаряваше кушетката, която в момента не бе празна. Без даже да е усетила и да може да разбере как, кога и защо сега на нея се беше излегнала странично една белокоса жена с лилави очи, плътни устни и инициал на едното рамо. Не беше от най-хубавите, но имаше някаква хипнотизираща изключителност в нея, която за момента младата нукса не можа да си обясни. Тя се прозя лениво и погледна към девойката. Протегна ръката си и свивайки леко пръсти я прикани към себе си. Елизабет се почувства неспособна да й откаже и тръгна механично, машинално, като претегляна от непозната, невидима сила. Стигна до кушетката и седна до поставено малко столче от същия плат без облегалка. Жената хвана един свободен рус кичур и прокара дланта си през него като милувка.
-Преспи ме. - каза тя с изморен тон. - Хайде, Елизабет Уинтер, преспи ме. Много съм изморена. Ти си толкова красива и нежна, сигурно ще можеш да ме потопиш в страната на сънищата.

/Ел, опиши действията си/

-Твърде бавна. - измънка жената и вкопчи пръстите си около челото на Елизабет. Дори не можа да реагира. Бледа светлина се прокара през вените, по продължението на дланта, стигайки до кожата на момичето и пропи в черепа й. Чувстваше как клепачите й натежават, тялото се отпуска, а мозъка малко по малко отказва да функционира.
-А сега заспи. - продума непознатата с гальовен, нежен, като на фея от тайнствена приказка, глас. Ел затвори очи, а главата й клюмна напред. Беше заспала.
Намираше се върху черна рохка почва, в която спокойно можеше да зарови ноктите си. Точно до нея тихо и спокойно стоеше бистър поток. Беше като сложен там изкуствено, чрез магия, а не поредното природно явление. Момичето не знаеше къде се намира. Слънцето бе покрито от луната и се беше образувало затъмнение, което правеше местността неясна. Тя погледна в огледалната вода и видя лицето си старо, сбръчкано, а до преди малко златните коси, побелели и оредели.
Бледия силует на жената от залата се появи изотзад едно дърво. Сега беше облечена в бяла прозрачна дълга рокля, а лицето й сияеше. Тя пристъпваше към Уинтър с бавни, безшумни стъпки, все едно не докосваше земята.
-На къде вървя? Мисъл дави кръвта. Няма мнимия рай, само тъжния край. Тъмен влажен тунел. Няма изход-кой го е взел? Сиви, бледи лица. Болка реже плътта! Искам моите мечти! Искам старите дни! Исках малко любов! Искам моя живот! Нова вяра ми дай.
Тембърът й бе омаен, като надпяване на мелодия. Тя стигна до девойката, която сега се беше превърнала в старица и седна до нея. Взе една шепа пръст в дланта си и я изсипа. Песъчинките се сипеха като от пясъчен часовник.
-Това сън ли е? - попита несигурно Ели.
-Да.
-Коя си ти?
-Ай Лейбъл, но това не е важно. Важното е какво искаш от мен? Какво искаш да ти дам аз и какво си готова да ми дадеш ти в замяна, Елизабет Уинтър?

-Ооо...., но това е всичко, което искаш от мен, Елизабет. Разбираш ли, сама няма да го постигнеш. Но аз съм готова да ти помогна.
Колко различна беше Ай в съня. Нямаше я онази ленивост, заспалост както в реалния живот. Тук тя бе като всемогъща магьосница, от която чак те хваща страх защото бе....като привидение. Сякаш неземна, част от плътта на облаците, но обагрена с фона на небитието. Как може едно създание да изглежда така, все едно е създадено от Богинята, а в същото време да носи кръвта на брат й. Да, тя приличаше на ангел от небесата на Елисандра, но същността й до най-дълбокия вир на душата й бяха прокълнати. Собственост на Себастиян, точно както и Ел, точно както и всички в тази земя.
-Аз ще те направя силна, достатъчно силна, че да ликвидираш враговете си. Достатъчно мъдра и проницателна, че да намериш онзи който търсиш. Но всичко си има цена. А ти готова ли си да я платиш?
-Каква е цената? - побърза да попита момичето. Беше готова на всичко, за да постигне целите си.
Белокосата жена протегна ръка и я положи на сбръчканото лице като милувка.
-Искам младостта ти. - спокойно отвърна учителката и този прост отговор прониза кожата на Уинтър.
-Как так....
-Искам да ми подариш младостта си, в сънищата си. Да влизам когато пожелая в тях и да се храня със спомените ти. Да черпя енергия от картините, които се въртят в главата ти. Да иззема това, с което най-много се гордееш.
Тя махна дланта си и лицето на Елизабет пак беше младо и красиво като утринна роса. Договорът беше ясен - само и единствено в съня тя щеше да бъде стара, изморена, грозна.
-Питаш се защо? По този начин ще откриеш покаянието. Защото разбираш ли, Покаянието е най-магичният процеп на душата, ДНК-то на всички нейни движения. То е отиване и връщане, мълчание и вик, синонимен речник на вдишването и издишването. То е след тъгата, след усмивката: там някъде, където се събират началото и краят, черното и бялото, старицата и детето. То е най-аристократичната равносметка: пледоарията преди и след живота ни, цигулковото ехо към горе. То е разделителната линия между утопията и реалното, между сбъдването и несбъдването, мъдростта и наивността на сълзата. То е единствената функция на организма, която не може да бъде изследвана, описана, разказана. Но най-честната функция. Покаянието е есенцията на всичките ни лични и обществени разпятия, единствената ни достоверност пред света, молекула, заровена в сърдечно-съдовата ни система, стомашните сокове на всичките ни усмивки, болки, тъги, радикална епикриза на единния ни граждански номер, контролният пакет акции на достойнството ни.
Елизабет слушаше внимателно. Не трябваше да избързва с решението, защото от него се определяше съдбата й.
-Ще можеш ли да го приемеш?

Момичето беше доста предпазливо. Добре, имаше право. Не е нещо, с което трябваше да се прибързва, а и така показваше, че явно може да мисли. Нещо много важно за една нукса. Недоверчивостта й към другите, даже и към учителката й, Ай също прие за позитивно качесто. Значеше, че не е лекомислена и трудно можеш да я излъжеш.
-Няма уловка, Елизабет. Само това, което ти казах. Не искам нищо повече от теб. Знаеш ли, мисля, че с теб ще се разбираме.
Тя подаде ръката си за здрависване.
-Е, какво решаваш - приемаш или отказваш?

Елизабет затвори очи за минутка. Имаше ли реално избор?

- Приемам. - промълви тя и сърцето й се сви.

Знаеше, че ще съжалява за това, но предпочиташе това пред самотен и изгубен от пътя живот. Ел отвори очи и се огледа. Пак беше в залата, седнала на кушетката. Сякаш нищо не се бе случило. Сякаш всичко бе просто сън. Или по-скоро й се искаше. Но сега нямаше време да се самосъжалява.

- Кога започваме? - попита тя и стана.

В очите й се виждаше неприязънта и огъня на волята. Странна вълна на силя я обля и й даде още кураж. Нищо вече нямаше да й се изпречи.

П.П. Сори за закъснението, ама ме нямаше няколко дена...

Ай отново се беше излегнала на кушетката ленива както винаги.
-Кога започваме? - беше я запитала новата й ученичка.
-Веднага.
Тя положи глава на облегалката.
-За да преспиш някой трябва да можеш да го омайваш с гласа си. Ще пробваш върху мен. Използвай силата на гласа, подплатен с магия, за да можеш да ме омагьосаш. След това приспиването е лесно. Не е важно какво ще кажеш. Важното е как ще го кажеш. Имаш топъл тембър, не би трябвало да ти е трудно.


/Ел опиши опита си, резултата остави на мен. След това продължаваме с приспиването/

Елизабет знаеше, в какво е най-добра и това не бяха безсмислените приказки. Тя пееше прекрасно и най-хубавата част бе, че й харесва. Усети затопляне в гърлото си още при мисълта. Устната й кухина се изпълни с нещо сладко и ароматно. Цвете може би... а може би някое сладко изкушение...

Ел затвори очи. Първо трябваше да се погрижи за магията, която щеше да използва. Потърси източника на енергията си. Пред затворените клепачи блесна златиста, топла светлина. Ел се притегна към огромните сфери и разтегли светлината. Извади две фини нишки злато и пренасочи към устните си. Ли не можеше види, но по лицето й се изписаха красиви символи, отдавна забравени от света и специални. Ай се усмихна при вида им. Дали ги познаваше. Символите се разстилаха по лицето й като татуировки, но бяха някак по вълшебни. Блещукаха, просветваха на места. Тя заприлича на жрица от митовете за незнайни племена - дива, необуздана и красива.

Устните на Ел изтръпнаха от енергията. Ли не бе изпитвала такъв прилив на енергия от онзи момент, в който... разбра, че Крис го няма... Беше превърнаха пещерата, която обитаваше тогава в купчина камъни, а на няколко километра дърветата бяха паднали сякаш скършени от ураган. И всичко това само с един вик... Ще е малко да кажа, че тогава бе бясна, защото не бе намесен само гняв тогава и чувството бе непоносимо... Сега усещаше сякаш някой й помагаше... или пък беше нещо. Нейният инат най-вероятно. Беше приела задачата като предизвикателство, а адреналина сподпомагаше магията й или поне по-бързото й разпространяване.

Ел не мислеше. Тя бе пуснала сетивата си на воля, оставяйки се на нуксата в себе си, уповавайки се на нея и инстинкта й. Тя отвори очи. Те светнаха в златно. Малки кръгове се увиваха около ириса й и всеки следващ бе все по тъмен и не толкова ярък. В краищата бяха почти черни. Елизабет отвори уста и запя. Бе една приспивна песен. Единствената, която знаеше... Бе я чула по времето, когато все още бе с онези бандити. Те отвлякоха една жена и детето й. Тя... тя бе най0красивата жена, която Ел бе виждала някога. Имаше абаносови къдрици и сини, почти бели очи, високи скули и пълни устни. А гласът й не просто омайваше. Понякога не изглеждаше реалната, заради красотата си и Ли тайно я наричаше Богинята. Детето й бе едва на 2. Всяка вечер тя му пееше една и съща песен. Ли спеше при тях и малко по малко я научи. Жената й бе казала, че това е песента на сирените.

Думите се разляха из стаята и обгърнаха нежно всичко в нея. Бяха като невидима мъгла, идваща да омае. Но не само думи излизаха от устните на Ли. Като ярки, златни снежинки, малко капки магия се посипваха във въздуха със всеки тон и падаха нежно върху лицето на Ай. Ел се втренчи в жената. Искаше да я накара не просто да заспи, но и да сънува песента. Да я разбере и запомни. Бе история на младо момиче. Трогателна любов... или пък трагична?

П.П. Съжалявам за голямото закъснение. Ето песента>>> https://www.youtube.com/watch?v=oqVnm16pK_8

Песента се изви като вълни от златиста енергия. Образуваше шарки, кръгове и всевъзможни завъртулки из въздуха. Магията й излизаше право от дълбините на гърлото. Момичето определено притежаваше контрол и знаеше какво прави. Ай бе трудна мишена, но малко по малко почна да попадна над заклинанието й. Очите губеха своя блясък, а тялото се поддаваше над обливащият я глас, бавно и все пак се получаваше, докато в един момент не беше напълно под нейно влияние - омагьосана, запленена, както искате го кажете. Нуксите наистина наподобяваха сирени, защото можеха да отнемат душата ти без нито едно движение. Не беше нужно да удрят, да посичат, само да те преспят.
Опита на Елизабет беше успешен. Сега оставаше само да я преспи.

/Ел, получаваш първото умение, сега пак с магия се опитай да я преспиш. Не е нужно да изговаряш каквото и да е. Нужна е само енергия/

Песента свърши, но Ай все още не беше заспала. Магията на Елизабет се фокусира върху съзнанието й. Вече се бе промъкнало като бавно приспивателно по жилите й и завладяваше цялото й тяло нежно и внимателно. Елизабет следеше всяко движение, всяко отклонение на магията си, която се приличаше на мрежа от паяжина, изпъкващо през кожата на учителката. Усети погледа на Ай, който все още не се бе скрил напълно зад клепачите. Личеше й, че й натежават, но тя се държеше. Погледна очите й. Изглеждаха толкова отдадени и красиви, някак безчувствени и уморени. Сякаш Ай й предаваше всичко свое... сякаш бе сляпа за онова, което се случваше. Виждаше само лицето на Ел, а тя й се усмихваше успокоително. И тогава Ли се надвеси над красавицата на кушетката. Сложи ръце на бузите й, погледна очите й, хващайки погледа й. И се приближи на сантиметри до устните й. За миг прозря през кристално лилавите й очи и видя как златистата светлина обви съзнанието й напълно и зачака последната щриха да бъде поставена. Ел се доближи още малко и почти докосна устните на Ай, но в последния момент вдигна глава и целуна челото й. Това се искаше - една целувка - нежна, красива, с майчина ласка, кратка дори. Просто един белег, който се запечата не върху челото, а върху съзнанието на Ай. Тя затвори очи бавно. Явно съня бе победил. Елизабет пусна учителката и се отпусна на мястото си с доволна усмивка и малка искрица в очите си.

Клепачите на Ай натежаваха все повече и повече докато накрая напълно не се затвориха. Нуксата бе изпаднала в лек сън, през деня, създаден само и единствено от Елизабет. Вече можеше да използва гласът си, а след него и единственото логично и естествено нещо - преспиването. Младата магьосница бе изключително доволна от напредъка си, но това чувство продължи малко, защото само след няколко секунди, учителката й рязко отвори очи и сякаш я прониза с лилавите си ириси. Тя се изправи и застана пред нея. Да, сънят продължи кратко, но това бе Ай Лейбъл. Ако успееш да преспиш нея, даже и за минути, то върху по-слаб противник би имал още по-голям успех.
Белкосата жена гледаше момичето странно, изпиващо и тихо. След няколко секунди изговори само едно:
-Знаех си, че не съм сбъркала с теб. Свободна си.
Да, Елизабет можеше да напусне залата за днес и да се отдаде на каквото пожелае, докато реши утре да се върне отново и да получи нова доза знания, страхове или открития. Всичко зависеше от нея.

/Ел, получаваш Омаен глас и Преспиване Iво ниво. От двете получаваш Сила-5, Интелект-10, Воля-4. Опит-10/

Залата обаче беше празна и не само на пръв поглед. Вътре наистина нямаше никой. Нито учители, нито ученици. Сякаш беше забравена от векове, а с този прах по рафтовете и мебелите нищо чудно да беше и така.
Елизабет се поогледа, повъртя, но така или иначе беше тук. Реши да почака. След петата минута самота вратата се открехна, но през нея не премина белокосата жена, която бе взела ролята на менторът й, а един друг екземпляр. Външният му вид също не се отличаваше с еднообразност, а напротив. Не беше от най-хубавите, но зелената му коса, острите му наподобяващи елфски уши, странната маска обхващаща по-малко от половината му лице и ярко синьото око бяха достатъчно открояващи се, че да ти направи впечатление. Мъжът отначало не забеляза Ел и не защото тя не го заслужаваше, а защото беше достатъчно замислен, че просто да не обърне внимание. Но когато се размина с нея се спря, обърна се назад и се взря в нея.
-Добър ден. - поздрави той с мек, съвсем леко дрезгав глас. - Какво правите тук? Не сте моя. Сигурно сте на Ай. Съжалявам, но тя отсъства в момента. Аз съм Зийк Пиърс.
Зеленокосият се поклони леко и почна да изучава момичето пред себе си. Беше висока, имаше странно хубав цвят на косите и големи, зелени очи. Беше красавица, типично за нукса.
-Ако желаете мога да я заместя днес. Без това свърших със собствените си уроци.

Зийк се замисли. Едно от най-силните му качества, но понякога и най - проблемните, защото често се хващаше как се отплесва.
-Не, не е. - каза накрая с благ тон. Наистина нямаше нищо против.
Ел съумя да преодолее срамът си и отиде до него. Той я сложи да седне на онази кушетка, на която онзи ден седеше нейната учителка. Изглеждаше му притеснена, затова реши първо да я разчупи и предразположи.
-Разкажи ми за приемният си изпит.
Това смути момичето, защото както помним, тя си беше вкарана малко мушенгийски, но някак си не искаше да излъже този мъж, а и усещаше, че няма да може така или иначе затова реши да е откровена пък да става каквото ще.
-Не съм карала приемен изпит.
В разрез с очакванията й, Зийк не каза нищо по въпроса. Не се възмути, нито учуди, само леко поклати глава, кимайки.
-Ами вие? Труден ли беше вашият?
-Не знам? Никога не съм минавал през изпитания. Аз съм почнал да сънувам още преди да се родя.
Елизабет се сепна. Но как бе възможно това? Този човек или се шегуваше или беше изключителен гений на расата си. Но учителят не се замисли само за въпросът й. Струваше му се толкова нервна, толкова не на място. Лошо. Трябваше да може да е сигурна в себе си. Да повярва на магията и на собствените си сили. За тази цел трябваше да се научи да успокоява умът и душата си. А за това имаше само един метод, който може би, би се сторил скучен и ненужен за девойката, но всъщност бе в основата на всичко.
-Ако искаш да си уравновесена, а за нас това е задължително, първата стъпка е да можеш да медитираш. Правила ли си го някога? Едва ли! Надявам се поне, че знаеш какво е. Отпусни сетивата си, позволи им да те завладеят, почувствай се свободна, спокойна, в синхрон с природата. Дишай правилно и не позволявай на нищо да те разконцентрира. И най-важното - ти водиш силите си, не те теб. Опитай!

Да, определено имаше нещо неправилно. Елизабет трябваше да подчини магията си, а не да й позволява тя да подчини нея. Залата леко почна да се клати, но учителят й реагира твърде бързо и произшествия нямаше. Той я хвана за слепоочието и отпусна част от енергията си да проникне в мозъкът й така, че да успокои съзнанието и душевността й. И тя заспа. А докато спеше почна да сънува. Тази красива поляна, малките щурчета, които галеха слуха й - всичко се приплете и стана още по-цветно, по-пъстро. Пред Уинтър се озова едно малко момиченце, на не повече от пет години. То имаше буйна къдрава черна коса до раменете. Очите му бяха големи и сини като морското дъно. Усмихваше се със зъбки бели като мляко. Момичето се учуди и тъкмо да заговори детето когато то го изпревари:
-Обичам да строя Въздушни Замъци. Приказно красиви и неповторими. Понякога дръзки и величествени. Понякога практични и уютни. Проектирам ги много внимателно, с най-малки подробности, до последната въздушна тухла. Моите Замъци са с високи върхове, извисяващи се високо в облаците, за да гледам нависоко, а не надолу. В моите замъци има много вити стълби и потайни коридори, за да мога да бродя с някого или сама и да откривам всеки път нещо ново. В моите замъци прозорците са с разноцветни стъкла за да мога да виждам Света винаги различно. Моите замъци са с дебели стени и имат стражеви кули за защита от тези, които не идват с добро. Това обаче е доста непрактично - да строиш въздушни замъци! Едно леко подухване на вятъра и замъкът се разпада, разлетява се на милиони въздушни частици...Беше и вече го няма...Но аз вярвам, че някога някой ще ми каже: "Какъв красив Замък! Хайде да го построим заедно, истински!" Това ще се случи непременно, знам го... Нали сънищата се случват?!
То описваше своите мечти, а в небето те ставаха реалност. Пред очите на нуксата се материализираха всички тези замъци, после изчезваха като повеяни от вятъра. После отново и отново.
-А ти за какво мечтаеш? - попита я накрая момичето с искрящите очи.

Докато обясняваше за мечтите си, Ел с почуда откри, че те също като замъците се материализират в небето. Ето ги - толкова близко и все пак толкова далеко. Ако протегнеше ръка можеше да ги докосне, но щяха да преминат през нея без да ги усети, защото те не бяха истинска. Все още не. Облакът, който се превърна в огромно сърце, наблюдаващ я от небето. После прие полета на птица, а накрая се преобразува в мъжка фигура. Отначало Елизабет се усмихна, защото помисли, че е Кристофър. Но колкото повече подробности се появяваха с толкова по-голям потрес тя осъзнаваше, че фигурата не е той. Беше по-различна. Малко по-висока. Облаците придобиха нюанси. Нюанси на жълто, а от там където бе устата, се заформиха два остри шипа, наподобаващи зъби. Момичето се стресна и възклинка стъписана от собствените си илюзии.
-Да....любов и щастие... - повтори сама на себе си, за да се убеди в правотата на думите си.
Момиченцето й се усмихна, наклони глава на една страна и просто продума:
-Дали?
Изведнъж всичко изчезна. Сърцето и мъжът се размиха в пространството. Поляната, красивата природа, всичко се изпари, докато двете не останаха сами, а около тях всичко бе прозрачно бяло. Ако трябва да го определим най-точно, все едно бяха обградени от плащове бяло було. Плащовете се движеха свободно и все повече ги обгръщаха. Уинтърс се стресна, скочи на крака и почна да се върти наляво и надясно в опит да се събуди, а детето стоеше най-спокойно и оставяше на плата да я гали с копринената си нежност. Но колкото повече се стесняваше, толкова по-трудно им бе да дишат. Булото напредваше все повече докато накрая не бе обвило телата им, вратовете, ръцете, така че да не могат да шават. Едно парче плат мина покрай устата на нуксата и по този начин я запуши. Момичето - то продължаваше да се усмихва. Кой с кого си играеше всъщност? Без да отваря устните си, Ел чу гласът й в главата си:
-Говориш много, но слушаш малко. Тишината трябва да бъде чута. Тя казва най-много. Вслушвай се в тишината на хората, ако искаш да откриеш душите им.
В следващият миг всичко бе погълнато от бялото. Телата им бяха изгубени в него, а въздух нямаше. Просто липсваше, като във вакум.
Красавицата отвори очите и жадно пое струя дъх. Сърцето й биеше бясно. За втори път й се случваше нещо подобно откакто бе тук, но този път се събуди на същото място, на което беше и когато заспа. Девойката все повече осъзнаваше, че магията на нуксите е нещо необятно, неразгадаемо и си играе с психиката ти.
Тя се обърна към учителя и с изумление видя, че до него стои същото онова момиче. Косата му бе все така къдрава и сега гарваново черният й цвят още повече изпъкваше. Бе скръстило ръцете зад гърба си, а усмивката не слизаше от лицето в тон с огромните й дълбоки очи.
-Виждам, че си се запознала с дъщеря ми, Наташа. - каза менторът му.
Детето се поклони в лек клик и пак застана по същия начин.

/Ел получаваш Медитация. Интелект - 6, Ловкост-5, Опит-5/

Зийк наблюдаваше процесът на Елизабет доста внимателно. Той знаеше, че дъщеря му ще се намеси. Правеше го когато някой й бе симпатичен и резултатите винаги бяха впечатляващи. Научаваше мечтите им или по-скоро ги изправяше сами пред тях, така че да ги осъзнаят. Щом се яви на това момиче, значи в него имаше нещо повече, отколкото се вижда на повърхността.
- Някакъв съвет относно овладяването на силите по време на медитация? Или препоръки да не го практикувам на свои начала?
-Напротив. Практикувай я. Колкото повече, толкова по-добре. Съветът ми е един единствен - вярвай в себе си. Не позволявай да бъдеш сломена от никой и нищо. Вярвай в силата си, в собствените си способности. Веднъж приемеш ли ги, всичко ще изглежда много по-лесно. Ще видиш. Не бива да се плашиш от това, което си. Запомни това от мен.
-Да, слушай тате. - обади се Наташа - Той е много мъдър.
-Даже и за най-мъдрите има загадки, които не могат да бъдат разрешени, Таша.
Момичето не отвърна нищо.
-Искаш ли да продължим? - попита той Уинтър. Нямаше против да отдели още малко време за нея, ако тя не бе изморена.