Вечен сън

First topic message reminder :

Мястото за обучението на Нуксите представляваше една голяма, празна и тъмна зала. Високите прозорци бяха покрити с черни пердета, скриващи светлината. Вратата беше тежка и трудна за отваряне, сякаш за другите членове на сградата бе забранено влизането тук. Никой не знаеше наистина какво точно се случва по време на уроците, а и малко хора питаха. В края на помещението имаше една кожена кушетка. Това бе единственото обзавеждане. Учители тук са Зийк Пиърс и Ай Лейбъл. Зийк обича игричките на котка и мишка. Естествено винаги той е котката. Често сменя партньорките си, непостоянен и влюбен в силите си. Не се притеснява да ги използва за лична изгода. Ай от друга страна е сякаш винаги уморена. Върви бавно, прозява се често, ленива. Нищо не може да я впечатли. Може да се каже даже, че малко и неща забелязва. Слави се като Нукса, който не е толкова привлекателен и въпреки всичко влезе ли в главата ти ще те накара да правиш каквото си поиска.


Зийк Пиърс



Ай Лейбъл

-Може би...не знам....
Зийк се обърна към дъщеря си и млъкна. Не каза нищо повече, но тя умееше да вижда през него, както и той през нея. Бяха свързани не само кръвно, но и магическо. Връзката между двамата бе непроницаема, твърде дълбока. Едва ли имаше баща и дъщеря, които да знаят за какво си мисли другият, като тях.
Наташа пристъпи до него, положи дланта си на бузата му и се усмихна.
-Няма нищо, тате. Използвай ме.
-Сигурна ли си?
Детето кимна и това даде решението на нуксата.
-Чувала си за състоянието на сомнамбулите, нали?
-Да, това е когато човек върви в сънят си.
-И не само. Върши неща, които после не помни. Може да направи каквото и да е, даже да убие някой. Но когато се събуди няма и помен от случилото се. Коварна болест, но често срещана. Таша страда от същото.
Малкото момиче седеше като стъклена фигура и като че ли изобщо не се притесняваше от този факт. За крехките си пет години, очите й изглеждаха пълни с мъдрост, почти толкова, колкото тези на баща й.
-Нуксите умеем да контролираме сомнамбулите. Можех да ги караме да правят каквото си поискаме. Абсолютно всичко. Дори да се самоубият, нещо, което в нормалното сомнамбулство е невъзможно.
Елизабет потръпна докато слушаше обясненията му. До къде изобщо можеше да се простре магията им? Даже не смееше да си помисли за дебрите, в които можеше да влезе и да владее и то единствено чрез съня.
-Искам да приспиш, Наташа, мисля, че вече го умееш и след това да я контролираш. Ще поемеш ли този риск?

/Ел, преспиването го правиш успешно, вече имаш първо ниво, от там нататък всичко е под формата на опит/

Отначало Пиърс наблюдаваш всичко странично, без да се меси. За миг рижавокосата успя да овладее дъщеря му, но това не продължи дълго. Или едната бе твърде несигурна, или другата стана прекалено подвластна на болестта си, а най-вероятно да бяха двете в едно.
Малкото момиче се нахвърли върху Елизабет с бяс, наподобяваща тази на разярено куче. Вътрешно не искаше да се подчини. Беше прекалено своеволна, а може би изплашена от това, което крие в себе си и се защитаваше по най-първичен начин.
Но премина границата, прекали и учителят се изправи рязко. Бе време да се намеси. Той изтича до дъщеря си и я хвана за раменете, преди да е удушила Уинтър.
-Таша, пусни. Пусни!
Магията му навлезе в малкото тяло и го обгърна. За секунди то се успокои и пусна жертвата си. Нуксата се закашля и се свести. Пред нея детето стоеше отново като статуя, чакаща команди.
-Сега е спокойна. Давай, заповядай й нещо.

/Пореден опит/

Малките клепачи потрепнаха и само след секунди се отвориха, връщайки се към този свят където поне за известно време нямаше да сънува. Детето погледна към Елизабет,после към баща си и в леко недоумение попита:
-Справих ли се?
-Да, скъпа. Справи се. - отвърна Зийк и я погали по черните къдрици, но докато изричаше тези думи гледаше към ученичката на Ай. С това казваше, че тя се е справила. Може би не толкова добре колкото очакваше, но напълно задоволително като за първи път.
Зеленокосият мъж остави дъщеря си да си почине и се изправи. Подхвана под ръка Уинтър и я съпроводи към другия край на стаята. Говореше тихо и внимателно, така че да не я уплаши.
-Стилът ти на използване на магия.....
-Какво за него?
-Старинен е.
-Какво означава това?
Пиърс се спря и я погледна в очите.
-Всеки стил води началото си от някъде. Някои като некромансърството или така наречената черна магия поддържат първоначалната си линия. Други като контролът на сънища се е видоизменил с годините. Някои неща са отхвърлени и поради тази причина закърнели, други са се добавили и развили. Но твоят стил е първоизточен. Това означава, че датира от времето на първите майстори. Знаците, които се появяват когато правиш заклинание....повечето хора даже не знаят какво означават. Малцина са останалите, които разбират значението. А още по-малко са тези, които ги използват. Наричат себе си Орденът на Вечността. Представляват група от магьосници, които вярват, че чрез съня ще стигнат до безсмъртие. Ай е член на организацията.
Момичето попиваше всяка една дума с пълно неразбиране. Старинни ордени, безсмъртие, първоизточен стил. Какво по....
-Това, което ми е неясно е, от къде момиче като теб, твърде младо и твърде неопитно, го е научило!

/Ел, получаваш Сомнамбулство. Интелект -7, Воля-5, Опит-6/

-Орденът е съвкупност от умели магьосници, с голям ресурс на средства. Те вярват, че когато смъртта ги настигне, могат да изпаднат в състояние на вечен сън, който да поддържа душите им вечни и да не отидат в подземното царство. Но това е само един от начините. Има и други, много по-жестоки. Някои вярват, че....
В този момент вратата на залата леко се открехна и вътре се прокрадна Миша. Не й бе мястото тук.
-Г-н Пиърс!
Учителят се обърна. Познаваше момичето с демонските крила, но бегло.
-Извинете, че ви прекъсвам, но ме пратиха да ви кажа, че в приемната зала ви чака ново попълнение. Ще трябва да отидете да я приемете.
Зеленокосият сбърчи вежди, недоволен от това прекъсване, но нямаше как. Работата трябваше да бъде свършена, а при липсата на Ай, явно той щеше да има нова ученичка. Обърна се лък Ел:
-Ще говорим друг път. За сега не го мисли много. Трябва ми време в тършуване и изучаване, за да разберем от къде знаеш всичко това. За сега продължавай уроците си при Лейбъл.
След тези си думи той се обърна и тръгна към изхода, а дъщеря му го последва. Елизабет остана да се чуди и мае, а въпросите как, защо, кога, къде, се блъскаха в черепа й като полудели птици в стъкло.
Приятелката й се приближи до нея забелязала изражението й.
-Ли, добре ли си?
Нуксата излезе от транса си.
-Какво? Да, да, добре съм.
-Чудесно! - плесна с ръце некромансърката. - Хайде, да се махаме от тук.
Хвана я за ръката и почна да я дърпа след себе си.
-Къде отиваме?
-Ще видиш. Ще посетим една друга територия. Имаме целият ден на свое разположение. Нека се позабавляваме.

/Ел, пиши как Миша ви телепортира ТУК/

-Върна се!
Гласът в тишината звучеше като стържене на дълги, остри нокти по грапава повърхност. Женските нишки в тембъра приличаха като че ли да принадлежат повече на някоя вещица, отколкото на мирна жена. Бяла вещица, обкръжена от тъмнината, както труп бива обкръжен от накацали го лешояди. Два лилави ириса, изпъкнали на фона на черното и едно бледо лице. Стъпките й отекнаха в залата, а акустиката й ги правеше още по-шумни. Като тъпани...
-Празна, ехтя от най-леки стъпки
музей съм без статуи, с пищни галерии, арки, ротонди.
В двора ми скача фонтан, пак потъва в себе си
сърце на калугерка, сляп за света. Мраморни лилии
излъчват бледнина вместо мирис.

Представям си, гледа ме публика – мен, майката
на бяла Нике и на няколко плешивооки Аполона.
В замяна, мъртвите ме раняват с внимание и няма нищичко ново.
А луната слага длан на челото ми,
безизразна и няма като болнична сестра.

Бялата коса, съчетана с булото на плата се откроиха като очертанията на привидение. Едва забележимо сияеха, като граници на едно цяло. Като нарисувани с неонов цвят, за да образуват поне малко ясно контури.
Ай се спря пред Елизабет и момичето за пореден път усети огромното присъствие, което тази жена излъчваше. Магнетизъм, който пробожда мъхчетата на тялото ти и ги кара да се люлеят в безтегловен чарлстон.
-Това звучи ли ти познато, близко?
Русата нукса не отговори на въпроса, несигурна дали го разбира напълно.
-Разбира се, че не. Още си твърде сляпа.
Жената се обърна на деветдесет градуса и подмина Уинтър, като че ли по този начин да скъса връзката на думите си.
-Не мислех, че след първия ни урок ще се върнеш. Предположих, че си се отказала. Което, разбира се, би било жалко, защото сключихме сделка.
Ай седна на кушетката и се излегна, като модел, готов за портрет. Галеше дамаската и не отлепяше очи от ученичката си.

Въпросите се редяха от устните на Елизабет като късове от броеница. Топчетата на съмнението падаха и отекваха в глухо ехо на пода, но още стотици такива се нижеха наново в главата й. Питанките на неразгаданите тайни се спотайваха дълбоко в душата й. А от тях я беше страх. Страх от незнанието, страх от не толкова ясното минало, събиращо се на един единствен лист, под формата на майчина изповед. Нима написаното бе достатъчно? Нима запълваше толкова много дупки? Уинтър знаеше миналото си, но това, което сама си изгради. За периода преди него не знаеше нищо. Не го познаваше. Сякаш фамилията й почваше и свършваше с нейното раждане. А преди това? А след това? Нима тези ограждащи моменти не бяха важни? Бяха. По-важни отколкото можеше да си представи.
-Защо би трябвало това... стихотворение да ми е познато? И за какво съм твърде сляпа?
Ай я гледаше безизразно с монотонния си поглед, а флегматичните й, но някак си завладяващи движения, говореха за привидна незаинтересованост. Дори такава да съществуваше, жената не я показваше по никакъв виден начин. Мълчанието изпълваше пространството на залата и това в мозъка на Ел и я притискаше като приближаващи се стени, готови да те смачкат само след минута.
-Няма значение... - провлачено отвърна след време нуксата, махайки небрежно с ръка. -Не е важно....
Дали я лъжеше? Най-вероятно, но девойката осъзнаваше, че няма да успее да измъкне нищо повече от нея. Никаква информация и въпросите й ще увиснат във въздуха, докато не дойде време, в което всички мистерии ще бъдат разкрити. А до тогава, тя трябваше да живее, да работи и може би да страда.
-Да продължим с уроците. Вече знаеш как да преспиваш някого. Искам да го направиш на мен, а веднъж щом заспя да влезеш в съня ми. Това е следващото умение, което трябва да придобиеш. Използвай енергията на интелекта си. Пробий бариерата, която съществува между теб и спящия и проникни в мен. За доказателство, че си се справила, след като се събудя ще ми разкажеш какво си видяла в главата ми. Готова ли си?
Едва ли това е подходящо питане, не и след малката прелюдия, но готова или не, бе време за действие.

/Ради, опиши успешно омайване, приспиване, а след това вникването нека да е опит. Резултата оставаш на мен./

Наблюдавали ли сте лъв дебнещ антилопа, навярно този ритуал ви се струва съвсем скучен и някак си в реда на нещата, но зад него се крият куп правила, които спомагат улова да е успешен.Приклекнал сред високата трева, впуснал всеки един мускул в готовност, всяко едно сетиво, той дебне.И именно в дебненето е тайната, да си търпелив и когато усетиш, че е дошъл момента да се впуснеш в опияняващия танц на инстинктите си, да заситиш глада.А всички ние сме толкова гладни, гладни за слава, емоции, любов секс и пари, но търпението е дар от природата, с който съдбата е пропуснала някой от нас.
Елизабет бе перфектния хищник, но улисана в жаждата си тя пренебрегна това важно правило и се нахвърли върху съзнанието на Ай, така както лешояд на мърша.
Навлезе в дебрите на спящата душа, тръгна по пътеката, която водеше до онази насита, равняваща се може би на цигара след секс или казано за непушачите...оргазъм на сетивата.Чувстваше вкуса в небцето си, върха на пръстите..предвкусваше го.Вървеше по тази пътека, а тя пулсираше под нозете и все едно имаше пулс.Сега съзнанието на Ел се бе вляло в тялото на другата нукса и се разхождаше по сънната и артерия и като хрътка търсеше онова, което смяташе, че и принадлежи.
Да, но в краткия си опит който имам съм се убедила, че нещата почти никога не се получават от първия опит.Трябва да е някакъв шибан късмет за да се получи така, но както знаем в днешни дни той е дефицит.
Девойката усещаше, че е съвсем близо, даже вече бе притворила очите си от наслада , но изведнъж се блъсна в нещо.Нещо масивно и твърдо, стена или бариера може би.Трябваше да се досети, че Ай няма да се даде така лесно...пък и да си бъдем честни и липсваше търпение.
Сега трябваше да опита отново и стъпка по стъпка да извърви онзи път, който щеше да я отведе до нейната златна антилопа.

/Ради, както се досещаш се налага да опиташ пак.Късмет от мен :)/

Виждали ли сте как една муха се блъска в стъклото на улична лампа? Сигурно. Кой не е? И сигурно всеки от вас се е заглеждал в това действие на малките мушици. Толкова крехки и все пак блъскат неумолимо телата си в преградата, привлечени от светлината, а после озовали се в капан. Борбата им изглежда безнадеждна, но те знаят какво вършат и защо. Дори да се обрекат на смърт продължават с всичка сила, за да пропукат тази бариера, тази сферична гибел.
Капаните за сънища са подобни. Изправят те пред препятствие, което собственото ти създание изгражда за самозащита и само тези със силна психика и непреклонна воля успяват да пробият през него, да счупят стъклото на психологичното и да излязат невредими от другата страна.
Нашата нукса не бе от слабите. Тя съдържаше в себе си жар, който рядко се среща в това разделение на расата на прокълнатите и бе готова да се нарани дори физически, стига да постигне целите си и да престъпи една крачка по-напред към себеопознаването. Не бе лесна задача. Ай не й се даваше лесно, не само защото не искаше да сподели сънищата си, но и защото искаше да види до къде може да стигне ученичката й. Бе заложила много на нея и ако не можеше да се справи, значи само щеше да опровергае преценката й. А тя никога не бъркаше. Никога!
Нежните юмруци на Елизабет блъскаха върху тъмнината в старание мазилката да се пророни и бяла искра да пробие през пролуките на черното. Нанасяше ударите си един след друг, без да си почива. Дишаше умерено, по-овладяно от преди, което бе и правилния начин. Нуксата в нея можеше лесно да я подведе, ако не се научи да се контролира. Точно това й липсваше - контрола. Трябваше да го усъвършенства ако не иска да е засмукана от собствената си магия. Но малко по малко се уравновесяваше, което бе напредък и плюс за нея. Докато най-накрая пролуката се появи. Стената се разчупи в горния десен ъгъл и от него се процеди тази бяла нишка, която толкова чакаше. Красавицата се мобилизира и продължи да нанася юмруците си. Парчета тъмнина почнаха да падат по пода и да откриват пред нея нова гледка, цял един нов свят. Когато стената рухна напълно, момичето прекрачи останките и се озова на непознато място.
Намираше се в някакъв град с бяло небе, бели колони и красиви сгради. По нищо не наподобяваше Найтмер. Хората в него не приличаха на себеподобните й. Те бяха с богати дрехи, дълги тоги, избродирани със златни кантове, отворени сандали с връзки. Всички бяха с дълги светли коси, сплетени на плитки. Лицата чисти, светли кожи, пъстри или зелени очи. И всички до един бяха жени. Колкото и да се оглеждаше, тя не виждаше нито един мъж. Може би това е модерния свят на амазонките, кой знае. Уйнтър обикаляше из непознатата земя, с всевъзможни градини, бели черкви със златни куполи и безброй градски чешми, построени от мрамор. По средата на цялата тази нежност се извисяваше опъната жица, свързваща две високи сгради. Жицата бе единственото черно нещо, което девойката видя. А на нея спокойно бе кацнала гарга, която от време на време отваряше клюна си и грачеше, като разваляше унисона на материалната красота. До птицата на полупалци бе застанала жена, слаба, с черна коса, черна балеринска рокля и черни пантофки. В ръката си държеше чадърче от същия цвят, а на главата си бе закачила шапка с къс воал, който падаше пред очите й. Жената със сивата кожа, вървеше по жицата, опитвайки се да запази равновесие. Сякаш никой не я забелязваше. Цветните хубавици подминаваха отдолу, но нито една не повдигаше погледа си да я погледа. А тя изнасяше такъв хубав цирков номер. Въртеше се на пръсти, стигаше до единия край на жицата и пак се връщаше на обратно, като прескачаше гаргата с лекота.
По едно време земята се разтресе от някакъв вътрешен земетръс и въжетата се залюляха до толкова, че чернокосата не можа да се застопори и политна стремглаво надолу. Разби се на земята, а под тялото й се образува голяма локва кръв. Врата й бе счупен и изкривен в неестествена позиция, а малкия чадър послушно седеше до нея, като леко се полюшваше от слабия ветрец. Дори тогава никой не я забеляза. Останалите жени я подминаваха, някой дори я прескачаха както тя прескачаше птицата и продължаваха пътя си, все едно нищо не е станало.

/Ел, успя да влезеш в съня й. Втората част е разгадаване на сънища. Искам да опишеш как излизаш от съзнанието й, как тя се събужда и да разгадаеш видяното в главата й, според твоята воля. Ако ми хареса взимаш и второто умение./

Белокосата слушаше внимателно интерпретацията на ученичката си. Възприятията й за един измислен свят, начина, по който тя го вижда, приема, видоизменя.
-И тогава видях тунела. Но то не бе част от цялата картина... Бе по-скоро път навън, може би?
-Да. Път....навън. Пътищата навън винаги са трудни, независимо в чия глава са - твоята, моята или на някой друг. Дори слабите духом и психически, могат да те изненадат в желанието си за оцеляване. Никога не го забравяй, независимо къде, в кого попаднеш. Разбра ли?
Русокосата красавица кимна. Не можа да каже нищо друго, бе прекалено изморена. Психиката й се бе свила до миниатюрна точка, която се разшири и пукна като напълнен с вода балон и сега се чувстваше изцедена. Прекалено изцедена.
-Искам да си починеш през остатъка на деня, а в полунощ да се върнеш тук.
-Защо?
-Ще отидем на лов.
-На лов?
-Точно така! На лов за сънища. Искам да те видя в действие, а ти да почнеш да свикваш с току що наученото.
Май нямаше вариант, в който отказва. Не защото езикът й не й го позволяваше, а защото осъзнаваше, че този тип практика й е необходим. Едно е да го направиш веднъж, друго е да го усъвършенстваш чрез повторението.
За пореден пък Ел кимна в знак на съгласие и се изправи с леко затруднение от кушетката. Тялото й бе изнемощяло и слабо. Може би идеята за почивка не бе от най-лошите, стига да измисли как точно да си я набави.
Момичето тръгна към изхода, когато гласът на учителката й се обади отново.
-И не закъснявай.
Това бе последното, което нуксата чу преди да се озове извън залата. О, Ай беше сигурна, че ще е точна, дори може би ще подрани малко. Знаеше го още докато гледаше отдалечаващият й се гръб. Белокосата се усмихна загадъчно сама на себе си.
-Доста добре си се справил, стари приятелю. Има твоята осанка.....

/Ели, получаваш Влизане в сънища Iво ниво и Разгадаване на сънища. Воля-10, Интелект -10. Опит-12./

Да, както и преди, така и сега, залата бе празна. Всъщност като се замислеше, доста рядко, намираше някой тук, освен евентуално учителите, които и сега липсваха. Все не можеше да се засече със съучениците си, ако можем да ги наречем така. Дали й пукаше? Едва ли, но все пак би било интересно. Сигурно и това щеше да стане скоро. А до тогава, красавицата зачака търпеливо някой да се появи. Помота се наляво надясно, без да смее да пипа нищо. Нищо освен едно. Реши, че мястото има нужда от малко дневна светлина, затова отиде до огромните завеси, които закриваха прозорците и ги разтвори. Отвори и самите прозорци, така че свежият есенен вече въздух да влиза и освежи помещението.
-Така е по-добре.
След още няколко минути, вратата се открехна и през нея преминаха Зийк и Ай, които трескаво обсъждаха нещо.
-Казвам ти, че е невъзможно.
-А аз ти казвам, че го направи. Ако не вярвам на собствените си очи, то на какво?
-Сигурна ли си?
-Винаги съм сигурна.
Веднага след като я видяха, се спряха и прекратиха разговора, който така и не можа да разбере за какво се отнася.
-Добър ден! - побърза да поздрави нуксата, видимо заредена с нови сили и енергия, чакаща да бъде изразходвана.
-Добър ден. - леко се усмихна зеленокосия учител, а Лейбъл само се огледа.
Веднага забеляза отворените прозорци.
-Май си решила да декорираш, а?
-А, това ли? Не е проблем, нали?
-Не! - отговори вместо нея Пиърс. - Как си днес, Елизабет?
-Чувствам се доста добре.
-Това е хубаво.
Погледите на двете жени се срещнаха и почти помръкнаха. Може би си спомняха за снощи и прекалено абстрактното преживяване, което изживяха заедно.
-Е, аз няма да ви се меся. - заяви мъжа. -Може ли да погледам?
-Както желаеш. - отвърна колежката му и се приближи до ученичката си. -Отпочина ли си след вчера?
-Като росна китка съм.
-Хм....Все пак днес няма да те натоварвам много. Ще учим нещо просто - телекинеза. Знаеш ли какво е това?
-Да преместваш предмети с умът си.
-Най-общо казано. Не само предмети, хора също. Но днес ще наблегнем на предметите, защото е по-лесно. Искам от теб нещо просто. Набележи си някоя мебел и чрез умствената си енергия и капацитет я премести или промени формата му.
-Да променя формата му?
-Точно така. Това ще рече да я счупиш, пръснеш на парчета, направиш дупки и тем подобни. Мислиш ли, че ще се справиш?
-Ще опитам.
-Да видим.
Двамата ментори се отместиха на известно разстояние от блондинката и зачакаха опита й.

/Знаеш, резултата оставаш на мен./

Хаотично местещата се без определен път магия, най-накрая влезе в правата посока и се отправи точно към тази саксия, сложена един бог знае от кого, точно тук, където слънцето рядко навлизаше. Като влакова релса се изстреля към обхвата на желанията си и го обгърна меко, леко и плавно, без да насилва, без да притиска. Равномерно се разстла из повърхността на материята, като дори проникна в нея, за по-голяма стабилност. И все пак Ел не бързаше. Искаше първият й път да е прецизен, внимателен и без затруднения. Тромав, но поне успешен. Като баладите, които обичаше да пее. Излизат лежерно в легато, а после оставят краен отпечатък в съзнанието ти.
Точно така и саксията помръдна. Първоначално едва едва. Но когато нуксата усети стабилност в нея, а и в себе си реши да дръпне още и още и още. И ето, че предметът като по невидима команда, все едно му бяха поникнали крачета се сурна по пода, издавайки малко неприятен звук от стриването на камък с мрамор. Придвижваше се бавно, като теглена от каиши. Момичето се справяше доста добре, овладяваше енергията си и се стремеше да не изпусне нишката, която я свързва с цветето. А то бе едно такова мъничко и сладко, крехко като самите нукси, които се обучават тук. Крехко на вид, но въпреки неблагоприятните условия, оцеляващо.
Всичко вървеше добре, но първите опити често не достигат до края. Малко по малко саксията забавяше ход и ето, че по средата на залата спря, чакаща нови нареждания, възвръщане на силите, които я караха да се мести.
-Не е зле. Докара я чак до средата.
-Не е достатъчно. - оспори Ай и се обърна към ученичката й. -Вкарай малко повече магия, уплътни я и я премести чак до себе си. Ако можеш и по-бързо ще е още по-добре. В битка никой няма да те чака.
-Дай й да си поеме въздух.
-Има време за това. Искам да видя скоростта, с която ще го направи.
Зеленокосия погледна Елизабет и сякаш я подкрепи с очи, макар че едното бе старателно покрито с маската му. Уинтър получи своите наставления, сега само трябваше да ги изпълни. Вече му хвана цаката, така че едва ли щеше да се затрудни.

/Може да опишеш успешно докарване до себе си. Разбра как се прави./

Е, нуксата си е нукса. Каквото и да направи не може да избяга от същността си, особено ако тя е по-силна отколкото предполагаш. Но за това по-късно. В момента красавицата, която само преди половин час се превърна в обществено достояние на подигравки, се справяше доста добре със задачата си. Всъщност телекинезата бе основно умение за всички раси, които съдържаха в себе си магия и заради това се водеше като най-лесно изпълнимото такова. Но това не означава, че нямаше определени специфики, които не бива да се пренебрегват. Интелектът ти трябва да е развит на висота, а умението да го контролираш стабилно и сигурно. Само едно съмнение и всичко свършва. Разбира се, Елизабет прекъсна потока на енергията си в началото, неспособна да задържи менталните си вълни, но като първи опит й бе простено, още повече, че бързо се съвзе, стегна и довърши започнатото с лекота.
-Много добре.
Очите на двете жени се срещнаха и между тях за пореден път прелетяха искри на едно скрито ниво. Не нижеше да се каже дали се дразнеха една друга, дали се харесваха, дали си завиждаха, но усещаха някаква странна връзка помежду си. Може би плод на сънната сделка, от която нямаше измъкване или пък заради нещо друго, съдбата ги бе събрала не случайно и те чувстваха тази връзка. Но само една от двете знаеше каква е тя. И все пак както се казва търпението е благодат.
-Мисля, че стига за днес. Както казах, няма да те тормозя много. Свободна си за остатъка от деня.
Веднъж чу думите й, Зийк побърза да изкласи и да стигне до Уинтър преди да си тръгне. Спря се точно пред нея, а Ай го изгледа подозрително, с повдигната вежда и честно казано, се чудеше какво е наумил. От него можеше да очаква всичко.
-Имаш ли планове за следващите няколко часа? - попита я ненадейно учителя.
Момичето леко се стъписа при този въпрос, но побърза да отговори, за да не изглежда като риба на сухо.
-Ами от два на обяд съм на работа, но до тогава не съм мислила какво ще правя.
-Какво ще кажеш за една разходка?
-С вас ли?
Зеленокосия се огледа, сякаш да види дали има някой друг зад гърба му.
-Да, с мен. Е, какво ще кажеш да обиколим малко из града преди да стане време за работата ти?

/Ако приемеш мое направо да пишеш на улиците в Найтмер, ако ли не, тук как му отказваш. Получаваш Телекинеза над предмети. Интелект-6, Воля-5. Опит-6/