Вечен сън

First topic message reminder :

Мястото за обучението на Нуксите представляваше една голяма, празна и тъмна зала. Високите прозорци бяха покрити с черни пердета, скриващи светлината. Вратата беше тежка и трудна за отваряне, сякаш за другите членове на сградата бе забранено влизането тук. Никой не знаеше наистина какво точно се случва по време на уроците, а и малко хора питаха. В края на помещението имаше една кожена кушетка. Това бе единственото обзавеждане. Учители тук са Зийк Пиърс и Ай Лейбъл. Зийк обича игричките на котка и мишка. Естествено винаги той е котката. Често сменя партньорките си, непостоянен и влюбен в силите си. Не се притеснява да ги използва за лична изгода. Ай от друга страна е сякаш винаги уморена. Върви бавно, прозява се често, ленива. Нищо не може да я впечатли. Може да се каже даже, че малко и неща забелязва. Слави се като Нукса, който не е толкова привлекателен и въпреки всичко влезе ли в главата ти ще те накара да правиш каквото си поиска.


Зийк Пиърс



Ай Лейбъл

Ако искаш кръв винаги можеш да си я набавиш. Прережи артерията си и остави бликащата месеста течност да изври по тялото ти. Промуши нечие чуждо сърце и утоли жаждата си с червените лепкави литри. Изтръгни случаен далак и нека устните ти се наквасят с тръпчивият вкус на метал. Всичко в този свят е субстанция на кръв, в различни форми и различни количества. Пихтиести, твърди, редки, водникави, гъсти, зелени, черни като катран или червени като изпепеляващ огън, все едно. Кръвта била тя биологична или като жизнен сок, винаги е и ще бъде доминанта, който върти тази пъклена земя. По-скъпа от златото, по-сладка от мляко, по-обменна от антиката.
Но тук, зад тези тежки порти, където слънце не проглежда и мракът е цар, мана небесна, не само кръвта е най-желан артикул. Мечтите. Мечтите са водещата скъпоценност, толкова крехка, толкова лесна за измяна, за манипулация и отнемане. Надежда тук всяка оставете, би било подходящо да се изпише, но от това няма нужда, защото всеки е наясно какви ужаси се крият там, където сънят предхожда деня, а деня е избутан грубо от съня.
Стъпките на ученичките бяха някак машинални, но едните се въртяха около себе си. Тъмен чифт очи наблюдаваше внимателно всяка ниша, всеки ъгъл с любопитството на дете. Миша бе идвала и друг път тук, но ако за Уинтър бе ежедневие да прекосява този праг, то некромансърката никога не бе оглеждала залата обстойно и сега очните й дъна се въртяха трескаво наляво-надясно в изучаване. Стъпваше безшумно с умението на мъртвороден, инстинктите й бяха изострени, докато главата на блондинката бе някак зареяна на страни, сякаш иска да пробие дупка в стената с погледа си. Може би й се искаше и тук да влязат слънчевите лъчи, но те така и не пристигаха, запечатани нахално с цимент, който няма пропукване, все едно е изграден от гранитните колони на нечие болно съзнание.
Каква е фабулата в подобен момент? Че дори и на широко можеш да се чувстваш притиснат, приклещен натясно и то не от навалица, нечие присъствие или стадо, а от собственият ти ум. Вечен сън те предразполагаше странно, ту да отвориш ума си до безкрайни предели, ту да го усещаш нищожен и незначителен. Някаква смесица между величествен патос и гилотинна пробойна.
Уви, момичетата не останаха сами дълго време. Едва нахлули и потънали в тъмната бездна на нереалната реалност, зад тях се чу шум от приближаваща се персона. Персона, която още с появяването си направи такова огромно впечатление, каквото оставя лъвът в теб, зърнал го за първи път. Снажната фигура, меланхоличното лице и тромавата походка бяха добре познати на Елизабет, но все още предизвикваха в нея стахопочитание. Сякаш неволно свеждаш глава за незаслужен поклон, под магнетизма на някаква невидима сила. Притегляне, което вкочанява крайниците ти, кара ги да са тежки и нестабилни и ти губиш равновесие под краката си. Сигурно всеки преподавател в тази сграда имаше своите методи да се извиси над останалите, кой повече, кой по-малко, но малцина бяха толкова пленително неразгадаеми като Ай. Дори за Миша, един некромансър, осланящ се на напълно различни кръвни закони бе загадка как тази белокоса жена може да притежава такава силно чувствителна аура и в същото време да се движи като заспал плужек, мъчещ се да достигне до подножието на нечие стебло. Лириката в движенията й бе толкова изострена, че пробива черепа ти на хиляди дупки, а после прокарва своята поезия в него, там, където може да властва като исполин над джуджета.
-Довела си приятелка!
-Да...надявам се не е проблем?
Учителката огледа новодошлата от главата до петите и обратно, бавно, плавно и някак си лениво отегчено. Сигурно минаха минути преди да каже "Не" и до там изчерпа въпроса.
-Тъкмо ще я използваме.
-Ще я използваме?
Тези думи хич не се харесаха на красавицата, знаейки на какво е способна Лейбъл, но нямаше право да протестира, а и никой не й даде тази възможност.
-Да, за обучението ти е все пак. Нали не искаш да останеш некадърна?
Въпросът бе отнесен толкова умело, хитро и жегващо най-слабите човешки места, че самата мъртвородна като по заповед престъпи няколко крачки напред и се предложи на кладата.
-Разбира се, че може. Щом е за нея, нямам против.
Едва забележима усмивка се появи на лицето на бледоликата, като че се усмихваше не с устни, а с очи, дори с най-средната точица на зениците си. Усмивка, която за пореден път притесни младата нукса и вътрешно не можеше да спре да си задава въпроса, какво ли е намислила този път.
-Щом е така, да започваме.
Жената повдигна дланта си на височината на брадичката, с пръсти насочени към крилатата хубавица и от пръстите й се прокараха бледо-виолетови нишки, реейки се като спокойни вълни. Веднъж достигнали до нея те влязоха в организма й през носните кухини и само за секунда, Миша заспа дълбок сън както стоеше на крака. Тялото й се клатушкаше леко напред назад, докато учителката не взе пълен контрол над него и в следващия миг се изпъна като струна. Клепачите се отвориха рязко, а ирисите бяха пусти, далечни, невиждащи и невъзприемащи. Все едно разделяш трупа от душата, която хвърляш чак в пустинята, в най-далечната част на света, от където не може да се върне.
-Какво й направи?
-Превзех я! А сега, малка марионетке, върви!
Прокълнатата се завъртя около оста си, и тръгна в отсрещната страна, право към стената. Ел си помисли, че сигурно ще се забие в нея, но тогава тя спря, обърна се отново с лице към тях, а най-неочаквано и учудващо зад гърба й стената се раздели. Каменните блокове се пропукаха и разединиха, така че на тяхно място се появи един голям, висок почти до тавана прозорец с изрядно чисти стъкла. Очите на русоксата се уголемиха от изненада, нима тази странница успя да създаде нещо, което по-рано го нямаше? Но потокът на мислите й бяха спрени от гласът на същата тази странница.
-Играта е да надвиеш моето съзнание в нея. Ако успееш тя няма да умре.
-Да умре? Как так....
Преди да успее да довърши, Миша без да осъзнава какво върши буквално се заби в стъклото, счупвайки го на големи остри парчета и полетя през него. Вик на страх се прониза от гърлото на Уинтър и тя бързо хукна натам, гледайки надолу през парапета, само за да види как приятелката й лети право към твърдата земя, в която ще срещне гибелта си.
-Хайде, влез й в главата и я накарай да се спаси. Ти си единствената й възможност. Иначе с нея е свършено.....
Последното отекна в главата й, която бе като вцепенена от ужас, а времето течеше прекалено бързо и имаше едва секунди да реално действие.

/Ел, опитай се да й влезеш в съзнанието и да я накараш да направи нещо, с което ще се спаси. Резултата оставаш на мен./

Времето? Времето не съществува! Дните си минават, но отброяващите секунди, минути, часове, години....те са поредната измислица на хората, за да измерват оставащото им съществуване на този свят. Кой изобщо го е създал? С каква цел и каква причина? От каприз ли? От практическа гледна точка? Замислете се, ако времето не съществуваше, ако не мислихме за него, ако не гледахме напред в бъдещето, а живеехме само за тук и сега...колко по-щастливи щяхме да бъдем. Ако не знаехме, че животът има своя край, той нямаше да се превърне в неспирна битка за надмощие. Щяхме да задоволяваме първичните си нужди, да развиваме мечтите си, без да бързаме. Искаме да достигнем небето като птица, но защо да преувеличаваме, защо да се изсилваме? Небето няма да изчезне, то винаги ще е тук, както и времето. То винаги ще тече, никога няма да спре, нито с нашата смърт, нито с нечия чужда. Времето е просто поредната илюзия, родена от обърканите ни умове и ние покорно сме се обрекли да му се подчиняваме като на бог. Една от най-големите човешки грешки, ако питате мен.
И като заговорихме за птиците, та не са ли те истински свободните? Способни да достигнат както земята, така и небето. Дори скършените крила могат да полетят ако има попътен вятър. Само трябва да ги разперим и да се пуснем по потока. Да, точно толкова просто е. Няма нищо сложно, никаква дълбока философия, никакво себеоткриване. Просто политаш и си жив, хоризонта ти принадлежи, ти на него, а двамата се сливате в най-ефирната смазка на вселената. Защото такъв е природния закон - вечен! А полета в небето - нищо не мое да го подмине. Той е по-силен от оргазъм, по-вълнуващ от приключението, по-нужен от властта. То е началото и края. При раждането ни, душата напуска небето, за да се обремени в плътна обвивка, а в смъртта ни, пак се връща там, от където е дошла. Не в пръстта, не, в небето, там горе, на високо, където си недостижим. Нито една поема, песен или лирика не може да опише чувството, което изпитваш по време на полет. И аз не мога, защото не съм летяла. Това е блян, но от личен опит знам, че от високо, всичко изглежда по-красиво, по-спокойно и по-подредено. Тогава света придобива смисъл, значение и причина.
Това, което се случи после бе напълно естествено, поне до колкото може да бъде естествено нещо в нашия свят, където всъщност нищо не е естествено. Подвластна на емоциите, загубила връзка с реалността и здравия разум, Елизабет като по чудо успя да навлезе в главата на приятелката си, секунди преди тялото й да се разбие в земята, а костите да се натрошат на прах. Черно-сребърните крила, само до преди години аморфни, атрофирали и невъзможни за употреба, сега се разпръснаха като листчета на раннобудно кокиче и запърхаха с всичката налична сила, за да оцелеят. Приземяването й приличаше повече на танц на мушица, изморена след дълъг ден на труд и усърдие и едва докоснала почвата, тя склопи торс напред и се покри като какавида със същите тези крила, които сякаш играеха ролята на жива броня. Нуксата не можеше да е по-щастлива. Въпреки, че Миша не осъзнаваше какво се е случило или какво се случва, тя не изгуби живота си и само това бе важно. Със схлупени клепачи продължаваше да изпълнява командите на двете си господарки, борещи се за надмощие и покорно чакаше, в покой за следващата заповед.
А иззад гърба на русокосата красавица се приближи и менторката й, която надвесила глава през счупения прозорец се наслаждаваше на гледката или пък обмисляше следващата почти непосилна за изпълнение задача, само и само да бутне ученичката си след предела. Тя имаше нужда от нея, двете бяха свързани и колкото по-силна ставаше, толкова повече енергия черпеше от нея Ай. Не можеше да си позволи да бъде слаба и безпомощна. Тя бе нейно творение и щеше да го изгради по собствен стандарт и желание, докато е напълно готова, а тогава....тогава щеше да я вземе.
-Добре се справи....да речем. Мърлява си, но ме изненада. Малко са тези, които успяват да пробият бариерата ми. Но сега, можеш ли да я накараш да полети? Да се върне при нас? По-сложни е, нали? Да управляваш цялото тяло, особено когато инстинктът му е да се съхранява и бунтува срещу чужда намеса.
Не беше молба, не беше въпрос. Бе заповед, заповед, която трябва да бъде изпълнена. Уинтър не разбираше, но както съквартирантката й, така и самата тя бяха марионетки в ръцете на този гигантски кукловод, въртящ умело конците, дърпайки ги към себе си или отпускайки ги към пропастта. С екстремни, кризисни ситуации, тя не даваше никакъв избор освен да й се подчинят и точно това бе майсторската игра на нейната същност. А тя бе прекалено голяма хапка дори за Елизабет.

/Ели, опитай се да изпълниш задачата. Давам ти правото да опишеш как се надига до някъде, но крайния завършек пак оставаш на мен./

Смъртта отразяваща се в две червени очи. Два ириса блестящи в кърваво, разтичащи се като маслен белтък. Смъртта в лапите на две ръце, стискащи нервите свързващи гръбнака с тила. Две червени очи и сълзата на дете. Някога жълти, сега превърнати в кървава диря. Дали да те е страх от тях? Дали да избягаш? Как, като сладострастието е толкова голямо? Как като привличането е толкова силно, че заблуждава ума и дърпа тялото. Все нататък, все нататък, нататък към тези кървави очи, към тези остри нокти, към тези изпъкнали зъби. Смърт и после затишие. Само едно сърце туптящо все по-вяло и по-вяло. Спира! Потъване! Плисък в алено море. И после се събуждаш.
Ел си пое жадно въздух, чувстваше се така, все едно някой я бе душил до сега, бе спирал притока на кислород. Клепачите се отвориха и тя почувства, че отново се намира в собственото си тяло. Какво се бе случило току що? Това ли представляваше реално управлението на нечии труп в будно състояние? Все така ли щеше да губи част от себе си, да я оставя в него, да вижда това, което той вижда, да чувства това, което той чувства? Така ли щеше да е винаги или връзката й с Миша бе толкова дълбока, че можеше да достигне емоциите й без дори да се опитва, без дори да го желае? Щеше ли да издържи на това напрежение? Чувстваше, че мозъкът й ще се пръсне на малки парчета. Трябваше да пробва отново, върху някой друг. Ако все е така, то по-добре да не притежава тази сила, отколкото тя да я изцежда толкова безпричинно и жестоко. Не, определено трябваше да пробва отново.
Но какво стана с белокосата? Елизабет се наведе напред, рискувайки самата тя да падне от прозореца, поради отмалялото си физически тяло и съзря приятелката си, която сякаш също се бе събудила от дълбок, зимен сън. Сега крилата й бяха разперени широко, а сребърната им, алуминиева политура, блестеше на фона на бледата светлина. Не само тя се бе събудила, но и некромансъра в нея. В очите й се четеше гняв и жар, невиждани от блондинката до сега. Крилата плющяха във въздуха, издавайки заканителни звуци на раздразнение, а устните й бяха отворени, неистово прилични на вампирски. Дали бе прихванала малко от брат си? Нищо чудно, все пак от години го бе наблюдавала в подобно състояние. Или просто това бе първичната реакция на един мъртвороден? Това момиче, което по принцип изглеждаше все мило и добро, напълно в разрез с природата си, сега приличаше на разгневено животно, чието спокойствие е било нарушено. Бавните, но сигурни движения на летателните крайници, я изкачваха все по-високо и по-високо, докато не се изравни с двете жени, едната наблюдаваща я с изумление, а другата с нестихващо удоволствие.
-Май успяхме да я ядосаме, а. - ленивостта в гласа на Ай изобщо не се бе изгубил или променил, въпреки омразата в погледа на хвъркатата.
Сякаш действията й изобщо не я трогваха или плашеха. Та за нея тя бе просто едно хлапе. И без значение произхода, натрупания опит или гневът, нищо не можеше да промени този факт. Но за Уинтър това беше нещо ново, нещо непознато и дори притеснително. Приятелката й бе загърбила благоразумието си или може би бе отключила истинската си същност и това я тревожеше. Кой знае на какво бе способна в подобен пристъп на ярост. Красавицата плесна с крила и изсъска досущ като медуза горгона, когато вкаменява жертвите си. Клепачите присвити злобно, зъбите оголени като на диво псе, ноктите издължени, готови да те разкъсат. И ако Ел отстъпи инстинктивно назад, то Лейбъл не помръдна от мястото си. Усмивката на лицето й се разшири, описвайки дъга. Тя протегна ръка и изпрати сноп енергия към некромансърката.
-Долу, момиче. Знай си мястото.
Вкопчила я в примка, изгаряща гърлото й, Миша почна да пищи от болка, докато съквартирантката й викаше зад гърба на учителката си молби да я остави на мира. Но тя не я остави. Придърпа я обратно в стаята с виолетовото "ласо" и я блъсна на земята, така че хубавицата да падне на колене. Все още съскаща от агония, с изгаряща кожа, от която излизаше пара на леки вълни, тя се опитваше да махне магическото въже, тръскайки глава на всички посоки. Зеленооката падна до нея и се опита да й помогне, но в момента,в който докосна въжето пръстите й се опариха и се наложи да ги дръпне към себе си. В това време, с бавни и вели крачки, висшата нукса се приближи и зари длан в белите коси на Миша. Издърпа главата й назад, така че да я погледне в лицето и я помилва със свободната си ръка.
-Така...така....спокойно...спокойно....шшштттт....
С едно движение махна енергийната примка и момичето заби чело в земята, кашляща, плюеща малки слюнки кръв. Колкото до Ай, тя ги подмина и продължи към изхода напълно необезпокоявана. Но всички познаваме нашата героиня и знаем, че не обича да си мълчи, когато не е съгласна с нещо. Точно така и сега се изправи и викна след менторката си.
-Какво си мислиш, че правиш? Можеше да я убиеш. Нямаш ли грам разсъдък? Отвратителна си.
Лилавооката се спря, с нестихваща усмивка и протяжно извърна врата си назад, така че да я вижда явно.
-Би трябвало да ми благодариш, дете. Ако не бях я наранила, тя щеше да нарани нас. Некромансърите са умопобъркани, често забравят границите на реалността, а стане ли това, не очаквай милост от тях. Не го забравяй.
И напусна залата, оставяйки ги напълно сами. Дълго време, Уинтър гледаше след нея, очаквайки всеки момент да се появи наново и да ги изненада с нещо друго. Мразеше тази жена. Мразеше я и в същото време осъзнаваше колко зависима е от нея. И наистина след намесата й, косата й бе възвърнала нормалния си нюанс, кожата бе придобила оригиналния тен, жизнеността й се върна като стопанин напуснал по погрешка дома. Чак когато чу гласа на приятелката си, забрави за белокосата и се втурна към нея. Прегръщайки я и помогна да се изправи. Изгарянията не бяха дълбоки, но щеше да отнеме два-три дена, за да зараснат напълно.
-Ел....аз....наистина ли щях да те убия?
Страхът се четеше в нея. Трептенията на гласните й струни показваха, че не лъже, камо ли да се преструва. Реално бе изпаднала в деменция, водеща я към разруха и единствено чуждата намеса успя да я укроти. Всички ли като нея бяха такива? Трябваше ли да се страхува от нея, от брат й? Трябваше ли?....

/Ел, получаваш Контрол на чуждо тяло в будно състояние. Опит - 8. Сила -9, Воля - 10, Интелект -9./


СТОП НА ИГРАТА НА ЕЛИЗАБЕТ

Първото впечатление е от огромно значение и често се оказва най-вярното. Когато човек не знае какво да мисли, просто трябва да се отдаде на първичната реакция. 
Точно така и първата стъпка в залата, в която щеше да се провежда по-голямата част от обучението й, докара на Тивара смесени чувства. Не можеше да определи дали се чувства спокойна от на практика празнотата на пространството или да се плаши от нея. Непознатото винаги е по-страшно, отколкото ако врагът е изправен точно срещу теб. Но ако кажем, че залата бе напълно празна ще излъжем. Всъщност имаше нещо или по-скоро някой, който разваляше цялата притихнала атмосфера. Фигурата му разцепваше насъбралият се като прах по стените мрак, като разпръсваше хаотични снопове лъчи, удрящи се в тавана и в прозорците, от където всъщност идваха, защото като по чудо драпираните, плътни завеси не бяха спуснати. 
Тивара за първи път виждаше този мъж, но бе сигурна кой е той. Нямаше нужда да познава лицето му, за да знае името му. Дрехите, излъчването, целият стил отговаряха точно на описанията на бавачките и по-височайшите от нея. Спирайки крачка в средата на залата, тя леко се поклони в семпъл реверанс, който изразяваше уважението й.
-Сър Корнелиус Дъст!
-Милейди Грийндейз. Най-накрая се срещаме. Пораснали сте по-хубава отколкото носят слуховете. 
Лидерът на тази значима общност се приближи до нея и галантно, без да е прекалено настойчив, целуна ръката й, поемайки я твърдо и с доблестта на човек, отговарящ на калибъра си.
В същото време, лазурно сините очи на Пиърс следяха изрядно, без да пропускат нито подробност, кога лидерът му ще зареже учтивостите и ще започне по същество. Интуицията му не го излъга и Корнелиус съвсем скоро прие осанката на господар на имението, както и на членовете му. Сдържаността му излъчваше някакъв аристократичен нюх, а погледът му те пронизваше със своята дълбочина. Помпозните дрехи напълно отговаряха на статуквото му и в разрез с очакванията, не изглеждаха не на място. Дори напротив, всичко в него показваше високият чин, който заема. 
-Разбрах за семейството ви. Моите съболезнования. 
-Благодаря ви.
-Как се държите?
-Справям се! Може би и мястото ми влияе добре.
-Чувствайте се като у дома си. 
Гробарят подхвана момичето под лакът и тръгна с нея към големия прозорец.
-Няма да ви лъжа. Нападението над семейството ви не е случайно.
-Искате да кажете, че някой го е поръчал?
-И да и не.
Стигайки до прозореца, мъжът го открехна и позволи на сутрешният въздух да нахлуе и опресни мозъците им. От тук се виждаше входът на сградата, а зад металните решетки се простираше главният път и неплодородните ниви, които го заграждаха. 
-Виждате ли всичко това?
Девойката кимна без да откъсва очи от околията. Въпреки всичко за кореняци като тях те бяха не само значими и скъпи, но дори и красиви.
-Това е само част от нашето царство. А има още толкова много. Истината е, че през последната половин година се случиха много изтребителни акции точно като вашата. Нощният свят се мобилизира, излиза на яве.
-Вампири?
-И всички, които са присламчили към себе си.
Гилдмайсторът не призна, че имат основание да вярват, че техен личен кадър и близък най-вероятно е в центъра на тези събития. Нямаха преки доказателства все още, макар че подобна елиминация доста отиваше на Боунс. Той винаги е бил хитър, нападаше от вътре навън, бавно и незабелязано. Това бе и главната причина да стигне до такъв висок ранг още на сравнително ранна възраст.
-Майка ви, ви остави в нашите ръце и ние ще се погрижим за вас. Ще сте под закрилата на Зийк, но се съмнявам да търсите просто едно тихо и спокойно убежище. 
-Не...
-Искам да знам какво мислите да правите от тук нататък. Знам, че може би е още твърде рано, а раните са твърде пресни за подобен въпрос, но вие сте последната Грийнгейз и трябва да се замислите над това. Кажете ни какъв е планът ви, а ние ще се опитаме да ви помогнем. 
Въпросът действително бе належащ. Нямаше как да го протака повече. Това бе бремето на тези, които въртяха тази държава, нямаха време за скърбене. Колкото и тежко поражение да бяха изпитали, трябваше да се изправят от пепелта и да решат съдбата си още в зародиш, преди тя да е решила вместо тях...

/Очаквам по-дълги постове от тук насетне./

-Искам да знам какво мислите да правите от тук нататък. Знам, че може би е още твърде рано, а раните са твърде пресни за подобен въпрос, но вие сте последната Грийнгейз и трябва да се замислите над това. Кажете ни какъв е планът ви, а ние ще се опитаме да ви помогнем.
-Какви са ми плановете? - повтори Тивара, а усмивката веднага изчезна от лицето й. - Майка ми беше една от най-могъщите нукси някога, а аз съм едниствната й наследница.Естествено, че искам да спася фамилията си и да отговоря на всичките ви очаквания. Но макар и могъща, тя беше... Да речем, че й липсваше по-широкия поглед над нещата.Нямам намерение да се затварям в Света на сънищата като нея. Не, ако искам да оставя своя отпечатак в този свят ще ми трябва помощта на другите раси. И ще трябва да се научада се защитавам. Сама!
Корнелиус изслуша младата нукса без да помръдне мускулче на лицето си. Погледа му не помръдна дори след като тя спря да говори сякаш очакваше продължение на. След няколко минути тишина аристократката не издържа и наруши мълчанието.
-Вие сте много труден човек, казвалили са сър Корнелиус. Не мога да разбера дали сте изненадан от заявлението ми, чакате пояснение или просто си играете с търпението ми. Искам да открия виновните за това което се случи на семейството ми да си отмъстя, но за това ще ми трябва повече сила. И силно... се нуждая от съдействието на Роузкилл.
-Какво се опитвате да кажете, милейди Грийнгейз? - под строгия поглед на Зийк се показваше усмивка.
Тивара се изчерви, поклони се ниско и каза тихо:
- Моля ви научете ме на всичко което знаете и ми помогнете да отмъстя за майка си!

/Съжелявам за дължината Поли.../

-Аааа.... - въздъхна протяжно Корнелиус -Отмъщение! Сладката дума, към която много смели пълководци са се стремели. Мъдрите хора твърдят, че то покварва душата и замъглява ума.
Момичето прехапа устни. Не й харесваше какво чува, страхуваше се да не секнат желанията й още в зародиш. Лицето на този мъж бе прекалено сложно за разгадаване и не можеше да предположи какво всъщност мисли.
-Вие какво твърдите?
-Аз твърдя, че то може и да ни озлобява, но и ни усъвършенства. Прави ни по-силни и по-решителни, а и ние сме нация, която не би трябвало да се притеснява за покварената си душа.
Дали наистина не трябваше? Ако се отдадеше на отмъщението щеше да загуби себе си, бе сигурна в това. Винаги така ставаше. Колко силен и решителен трябва да си, че да избягаш от тази гибел? Сигурно не човек. Сигурно ангел или пък демон! Но хората...те попадаха във хватката на покварения ум и рано или късно заплащаха за услугата с душата си. Макар и млада, Тивара знаеше това. Може би трябваше да я накара да се откаже, да отстъпи крачка назад, да си поеме въздух и добре да помисли. Но макар че целият й труп бе изпълнен със страх - страх от незнайното, страх от предстоящото, страх от бъдещето, тя прие условията в утробата си. Този неизречен договор се загнезди дълбоко в съзнанието й и нямаше да си тръгне от там докато не бъде изпълнен. 
-Аз...съгласна съм... - едва изрече девойката с треперещ глас, присъщ за човек на нейната възраст. 
И въпреки че двамата мъже забелязаха тази хаотичност, също така видяха готовност, която нямаше да я напусне. Щеше да върви ръка за ръка със страха й, за да я тласка само напред и никога назад. Колкото повече се плашеше, толкова повече онзи вътрешен глас щеше да й напомня коя е и в коя трябва да се превърне. 
Дъст кимна и я заобиколи, оглеждайки тялото й. Държанието й, макар и не натрапчиво, лишено от надменност, носеше със себе си онази нотка на чест, която само аристократите притежават. Личеше си, че е от знатно семейство, а ако съмненията му бяха верни и Боунс елиминираше всеки с повече власт, разбере ли за нейното оцеляване, ще пусне хрътките си по петите й. Това не можеха да го допуснат. 
-Като за начало трябва да сменим името ти.
-Какво? - изненада се червенокосата, ококорвайки големите си очи.
-Не искаш някой да те разпознае, нали? Анонимността носи със себе си сигурност, а сигурността ти е от най-високо значение. 
-Съгласен съм! - обади се за първи път Зик, който облегнат на стената продължаваше да наблюдава развитието и да записва своите бележки в мозъка си. 
-По-добре ще е изобщо да не се държиш като благородник. Нова самоличност, внимателни маниери и най-важното - никакви семейни накити или фамилни гербове. Нищо, което може да издаде произхода ти. 
Момичето нямаше друг избор. Колкото и да не й се искаше, те имаха право. Струваше й се малко крайно, но необходимо. Надяваше се само покрай ролята да не забрави и истинското си минало. Едва ли обаче подобно нещо бе възможно. Целта си оставаше ясна и тя щеше да я гони независимо какво й струваше.
-И така, г-це Грийнгейз, свободна сте да изберете новото си прозвище...

Значи се стигна и до това? Не стига, че беше принудена да ся крие от вампири които дори не познаваше, а сега трябваше дори да забрави за собствения си род и име? Гордостта на Грингейз виеше от болка дълбоко в сърцето й, но жаждата за мъст беше по-силна, а Тивара знаеше, че ако иска да постигне нещо трябва да слуша Дъст. И ако пълната промяна беше единствения начин да сбъдне плановете си то нека да бъде така!
- В такъв случай от сега нататък ще бъда Ася Блъдбейн.
- Много добре г-це... Блъдбейн. - устните на Корнелиус се свиха в тънка усмивка. - Ще трябва да направим и нещо за този аристократичен аромат който се носи около теб. Някой  учил ли те е да се държиш като обикновенно моммиче?
Нуксата го погледна изненадана и отговори: - Не, но не би трябвало да е трудно, нали?
- Не е, но въпреки това ще взимаш уроци веднъж седмично! Ще се изненадаш какво ще научиш... - Гробаря прекъсна изречението си и се вгелда внимателно в очите на момичето. - Замалко да забравя! Цвета на очите ти се среща по-рядко и от горски духове по тези земи. Зийк ще се заеме с отварата за сега, но в бъдеше очаквам да се научиш сама да я правиш. Щом напуснеш Роузкилл няма да има кой да се грижи за теб.
Тези думи се забиха като пирони в съзнанието на червенокоската. За пореден път й напомниха, че е сама. Но също така събудиха и една нова искрица надежда. Нещо за което не се беше сещала до сега.
- Сър Дъст! Аз... Чудех се дали има други големи родове на Нукси извън Роузкилл?
- Разбира се, че има. Въпреки, че мога да представя от къде идва интересът ви към тях мога да ви уверя, че малко прокълнати таят топи чувства към дълечните си роднини.
- Не, аз... Друго имах на ум. - Тивара се изчерви и започна да накъсва думите си като малко момиче, което споделя наивната си мечта с родителите си. - Мислех си колко добре би било ако един ден всички фамилии се обединят. И как ако нямам ясна цел в живота отмъщението ще ме погълне цялата.
След като изля мечтите си момичето мълкна очаквайки реакцията на господата около нея.