Апартаментът

Така се наричаше общата зала за членовете. Представляваше голям апартамент в типично пустинен стил. По стените бяха накачени черно-бели фотографии. Рафтовете бяха пълни с книги. На дървен скрин в единият ъгъл бяха наредени карти, домино и шахматни дъски, които можеха да се използват свободно. Винаги звучеше тиха, разпускаща музика. Масите бяха сравнително ниски. Сядаше се на също толкова ниски столчета или огромни възглавници. Задължително обувките се сваляха на входа. На всяка маса имаше поставено звънче, с което се викаше персонала и се поръчваше нещо за хапване или пийване. Като цяло атмосферата беше задушевна и приятна.
След трагичен инцидент, бившият барман на апартамента бе заместен от нов, току що пристигащ в държавата млад мъж, разполагащ с голям арсенал от интелект и завидна хитрост, както и някое друго бойно умение, който обаче предпочита да отдели внимание на работа и изкарване на пари, отколкото на каквото и да е образование и празни надежди за бъдеща професия в занаята. Казва се Блейк Вайнс, ако не запомните името, то със сигурност няма да забравите стилa му.

Красивият мъж със странен акцент ме беше тупнал на рамото си като чувал с картофи.С такава лекота ме метна върху себе си, че от натиска корема ми се сви на топка и за момент се замислих, че ще върна менюто си за вечерта.Докато пътувахме към мястото на което ни водеше, на няколко пъти задрямах.

Изведнъж чернокоското паркира мен и Ерик пред една масивна врата пред която бяха събути толкова много чифтове обувки, че за момент си помислих, че виждам двойно:
-Хехе, хора, хайде да си направим сал от всичките тези обувки и да отплаваме на някъде?-попита весело Ерик все още поклащайки се.
-Никъв шанс, миличък...сега ще влезем вътре и всички тези хора ще ни стъпчат с босите си крака.Водят ни към сигурна смърт...-отговорих аз.-Оф и двамата сме едно голямо доказателство, че алкохола превръща хората в олигофрени.Съжалявам непознати, това не едно от най-добрите първи впечатления, които мога да предложа.

За наша изненада като влязохме вътре, голямата обща зала беше напълно празна и тиха.Огледах я с лек скептицизъм и се насочих отново към новото ни попълнение.В момента бях в състояние да подлагам всяко едно малко нещо под съмнение, затова не бях обедена, че точенето ми на лиги по него е реално или под влиянието на коктейлите.Ерик като хипнотизиран се наочи към едно голямо кресло и се ви на кълбо в него:
-Ти ще си новата ми майка....мммрр..-каза тихичко той и мисля, че веднага след това заспа.
Единствената светлина от стаята идваше от един фенер, в чиито сърцевина едва междукаше малка свещичка.Приближих се до мъжа, който ни бе помогнал в бара и вплетох пръсти в черната му като тази нощ коса.Усещането ми бе някак си познато, нямам идея защо.Не му казах нищо, просто стоях така и си играех с един от непокорните му кичури.

Добре. В повечето приказки девойката е в беда. Красивият рицар се появява от нищото и я спасява. Тя се влюбва в него и двамата заживяват щастливо до края на дните си.
Глу-пос-ти!
В реалния живот се случва сиване в бар. Девойката и приятелят й са пияни и неадекватни. Ступват ги. Красив непознат се появява и ги измъква, след което ги води да изтрезнеят. В истинския живот девойката не се влюбва в спасителя си. Не, тя почва да го сваля с най-изкусните женски номера, на които е способна. Воняща на джибри, с разчорлена коса, скриваща иначе красивото й лице, мръсна, одърпана, с многобройни драскотини. Ето в това се състои магическото запознанство на тази преиначена история.
Та така. Докато Арадел неумело овиваше кичура коса около пръста си и от време на време скубеше, Ерик изхрипа на няколко път нещо подобно на "амммм хмммм" и прегръщаше възглавницата, като я наместваше на различни части от тялото си. Накрая, решил, че позата, в която тя беше стисната около краката му, му е най-удобна, мага успя да заспи дълбоко, похъркващ поради запушеният му нос.
Много романтично, нали? Не? Да, и аз така си мислех!
Но да се върнем към мистериозния асасин. Ласката на пияната мома бе по-скоро груба отколкото нежна. Не се съмняваше, че в трезво състояние е много мила, но в момента ситуацията не бе точно такава. И все пак не можеше да отрече, че бе доста красива. Мърлява, но красива. Ако не бе в такова състояние сигурно би я ухажвал. Франсоа се славеше с женкарския си дух и неустоимия си чар. До сега нямаше жена, която да не падне в лапите му, стига той да поиска. Чудеше се обаче дали искаше и тази русокоса магьосница да е едно от завоеванията му.
Той хвана китката й и измести ръката й от него. Доближи се, като прилепи тялото си за нейното и я обгърна през кръста.
-Ти си много привлекателна жена.
С другата си ръка хвана брадичката й и леко повдигна главата й нагоре, защото бе десет санта по-висок. Отвори устни и топлият му дъх обля нейните.
-Ди моа, чуждоземке, какво точно искаш от мен? Искам да го чуя!
Арадел усети как почна да се разтапя в обятията му. Биваше си го този мъж. Ту галантен, ту съвсем леко груб, така че да запали въображението ти. Като чистокръвен пустинен жребец.

Ако попитате няколко човека какво представлява романтиката за тях, вярвам, че ще чуете съвсем различни неща от ставащите в тази стая.Вонящатата и раздърпана девойка, красавецът и...свещи?Неее, само един хъркащ мъж.Той се доближи до мен и ме обхвана със здравата си ръка около кръста и ме притисна към себе си.За разлика от мен той миришеше на чисто пране и изискан мъжки парфюм.След това ме хвана под брадичката, така че очите ни да се срещнат:
-Ди моа, чуждоземке, какво точно искаш от мен? Искам да го чуя!-каза той с леко дрезгавия си глас.
Стоях и го гледах, а въпросът ме накара наистина да се замисля какво точно искам от него....и дали изобщо искам нещо.Обърнах главата си настрани и видях образа си в едно огледало , а той бе меко казано окаян.И аз съм тръгнала да свалям мъж в това състояние.Това уби цялото ми самочувствие.В този момент на вратата се почука и непознатия отиде да отвори.Беше някакво момче...възползвах се от създалата се ситуациа да отскоча до банята и да се поизмия малко.Не бях решила все още.Колкото повече мислех, толкова повече не ми се искаше да съм нечии трофей.Но пък от друга страна той беше толкова красив.Тъкмо излязох от банята, бяха вчесала косата и я намокрих и сега тя стоеше прибрано, лицето ми беше чисто, но уви драскотините и синините не можах да изтрия:
-Е, мон шери?
Приближих се до него и го погледнах в очите, вече не толкова мръсна и воняща:
-Мъж, който до сега не се е поинтересувал от името ми, едва ли се интересува от мен като цяло.Нес паа?-бях запомнила една от странните му реплики.
Стоп!Стоп!Стооп!Тогава като биоборд в главата ми с големи главни букви започна да свети един голям въпрос.Не помнех нищо, следователно не помнех дали съм девствена.А определено не ми се искаше ако беше така, първият ми път да е с някакъв плейбой и то в нетрезво състояние.Накрая му отговорих напълно откровенно:
-Не знам и това е проблема.

-Мъж, който до сега не се е поинтересувал от името ми, едва ли се интересува от мен като цяло. Нес паа?
Миньон се усмихна хитро.
-Уи! - отговори напълно искрено, без да се притеснява дали ще нарани чувствата й. Нямаше смисъл да я лъже и да й обещава небето и звездите като и двамата знаеха, че на сутринта щеше да си замине.
Арадел се колебаеше между душевните си терзания и не можеше да реши кое от тях надделва.
-Не знам и това е проблема.
Тогава високият мъж хвана ръката й, доближи я до устните си и галантно я целуна. После се изправи и без да я пуска почна да я върти като балерина, която прави пируети. Но вместо да стои на едно място я придвижваше. Стъпка, две, три, Арадел удари в нещо ниско, спъна се и падна по дупе върху няколкото натрупани възглавници на пода, точно до на Ерик главата. Тя вдигна погледа си нагоре и го видя с все същата усмивка.
-Някой друг път, шери. Може би някой друг път.
Обърна се, отиде до фенера, махна похлупака и духна свеща. После се отправи към изхода и изчезна в сенките.

След като потъна в тъмнината известно време се чудех дали този мъж не беше плод на фантазиите ми, защото изглеждаше така сякаш наистина е изваден от там.А ефирната му целувка още гореше върху ръката ми.След това просто отпуснах главата си назад, която вече тежеше като камък и заспах почти веднага.Не сънувах нищо, имах чувството, че съм изпаднала в кома.От някъде идваше звукът на вече будният град.Отворих бавно очи, като светлината прогори зениците ми.Главата ми се въртеше и пулсираше болезнено.След като можех да фокусирам нещата пред мен, видях че на педя от лицето ми висеше главата на Ерик.Излегнал се в една от своите странни пози, сега главата му висеше надолу, а струйка слюнка капеше от устата му.Сякаш усетил, че съм се събудила, той също отвори очи.Стояхме няколко секунди така втренчени един в друг:
-Болиии...-каза той накрая с дрезгав пиянски глас.
-Да и мен..всичко..навсякъде...хайде да се махаме от тук.
Той явно се съгласи защото се опита да се изправи все още залитайки.Помогна ми и на мен да се изправя.Имах чувството, че все още съм пияна.

Двамата се изправиха подкрепяйки се един друг като залитнаха и си удариха челата.
-Аууу.... - измънкаха приятелите и се хванаха за ударените места.
-Ъъъхххъъъмммм.... - чу се дрезгав мъжки глас и маговете сепнато замръзнаха. Арадел стисна очи, неискаща да знае какво ще види, но нямаше избор. И двамата се обърнаха и чак тогава видяха, че стаята за забавление е пълна. Прави или на различните възглавници бяха застанали мъже и жени, всеки представител на расата си. Гледаха сурово, ядосано, намръщено или заплашително. Погледа на Арадел попадна на бара, на който на висок стол седеше чернокосия мъж от снощи. Усмихваше се загадъчно, до някъде ехидно. В едната си ръка държеше чаша пълна с кой знае какво. Той я повдигна към лицето си, изкриви устните си на една страна и пак я сложи на плота.
Другоселците бяха в капан, от който не знаеха дали ще се измъкнат. Въпреки силата на Ерик, асасините бяха много и раздразнени. Единствено на Миньон му беше забавно.
Вратата се отвори и през нея премина червенокосата, заради която стана снощния скандал. Блъд съзря натрапниците и се провика.
-Какво правят те тук?
Никой не отвърна, защото никой не знаеше и всички бяха готови да им скочат.
-Тръгват си! - провеси се над всички гласа на колегата й, а очите им се впиха в него.
-Ти си ги довел?
-Уи, а сега ги изпращам. Проблем?
Тя само присви клепачи, врътна се и излезе. Франсоа се подхилна самодоволно и се обърна към маговете.
-Е, драгоселци. Време е да се прибирате у дома.

Готвехме се тихо и необезпокоявано да си тръгнем от тази противна пустиня. когато изведнъж усетих, че не сме сами.Така и се оказа, зад нас стояха група раздразнени асасини, а ехидният поглед на онзи от снощи накара всичко в мен да кипне.Нещата не можаха да станат по-зле когато през вратата влезе и онази червенокосата , заради която цялото ми тяло бе насинено:
-Е, драгоселци. Време е да се прибирате у дома.-каза хладно тя.
Минахме покрай нея възможно най-бързо като през цялото време я гледах с възможно най-суровия си поглед:
-Щом ще се делим на територии...много добре си помислете преди някой от вас да е стъпил на нашата!-отсякох аз.
-Ма..ма...ма....-пелтечеше пък Ерик като протягаше ръце към нея като малко дете.Аз само го издърпах и излязохме демостративно през вратата.

Чи ми разказа за това място. Тук можех да си отпочина, поне по думите му. Открехнах вратата и надзърнах вътре. Нямаше много хора, което ме устройваше напълно. Колкото по-малко, толкова по-добре. И най-важното - нямаше познати.
Навлязох вътре и огледах интериора. Разбира се, червеното преобладаваше. Как иначе. Множество възглавници по земята. Имаше и столове, но не изглеждаха примамливи. Бяха прекалено ниски, а идеята да се сгъвам на осем, за да седна не ми се стори привлекателна. Картини по стените, бар и приглушена музика. Като цяло приятна обстановка. Но това, което наистина ми хареса бе наличието на книги. Какво по-хубаво от това да се отдам на спокойствие, върху пухена възглавница, с четиво в ръка.
Отидох до бара и си взех швепс с лимон, надявайки се да ме разхлади. Поставих го на една свободна маса и се извърнах към рафтовете, за да си харесам книга. След известно тършуване погледа ми попадна на една определена. "Различните раси и тяхната магия". Образователно. Пресегнах се и я взех. Нямаше да е лошо да се информирам за останалите народи. Да знам поне основните им специализации, за да съм подготвена за бъдещ сблъсък. Седнах на няколко възглавници и отворих корицата.
-Берсерки. - зачетох тихо на глас, сама на себе си. - Отличават се с изключително здрава мускулатура, развити, високи тела и силни челюсти. Те са неверници, умели мечмайстори. Залагат на тежки хладни оръжия като брадви, секири и боздугани. Физиката им е приспособена за зимен климат, което калява организма им още от деца.
Интересно. Прелистих нататък. Нямах намерение да чета всичко дословно. Само най-важното.
-Елфи. Много от тях придобиват магията на природните елементи:вода, въздух, огън, земя. Рядко се срещат представители и на други елементи, но данните за тях са твърде неясни.
Следваше описание за останалите видове елфи, които явно отделяха времето си в обучението на близкият бой. После бяха гладиаторите, които се оказаха най-добрите завоеватели и стратегически гении.
Ето, че стигнах и до самите магове. Наистина впечатляващи способности, но някак си ми идваха една идея по-префърцунени.
Следваща глава - Последователи на тъмната магия. Тук трябва да сме и ние.
Докато четях въртях с езикът си обицата на долната си устна. Някакъв навик предполагам. Успокояваше ме.
-Нукси. Ама, че дума. Нуксите контролират сънищата на хората. Вглъбени в себе си същества. Високо интелигентни, обградени от тайни и многовековни легенди. Една от най-трудно разгадаемите магии, поради широкият диапазон на използване. Слаби телесно, разчитат само на мозъкът си. Рядко се срещат между тях умели бойци.
Странни хора.
-Шейпшифтъри. Умеят да приемат образът на всяко животно и човек. Водени са от първобитни инстинкти. Считани са за най-бързите хора на планетата. Праволинейни, с животински навици и начин на мислене. Имат силно развити обоняния, даже и без да използват енергия. Отличават се с външна красота и перфектна, пропорционална структура.
Бля, бля, бля....нататък бяха изредени по-голямата част от уменията им. Извадих кутията си и запалих цигара. Имаше поставени пепелници на масите, значи никой няма да ми направи проблем. Прелистих следващата страница и видях с големи букви написана думата -НЕКРОМАНСЪРИ. Нещо в душата ми закънтя. Очите ми блеснаха по странен начин. бях като хипнотизирана от думата. Забих върха на пръста си на първият ред и почнах да чета:
-Некромансърите или так наричаните Мъртвородни, са най-преданите поданици на Богът на подземното царство, Себастиан Дантес. Те са гении в черното изкуство. Както Нуксите, така и те са трудни за асимилация, водене на статистика и изследване. Магията им достига необятни ширини в прокълнатата насока. Често могат да се усъвършенстват в бойното майсторство. Коронният им номер е възкресяването на вече умрели хора или животни. Те са единствената раса, които могат да сключат договор с Адът и да привикат за слуга свой собствен демон от царството на Дантес. Открояват се със своята жестокост, поради което често влизат в конфликт с останалите територии. Непоследователни в действията си, те често гледат собственият си интерес, отколкото благото на общото цяло.....
Замислих се. Тези хора са наистина побъркани, но някак си толкова пленителни. Не знам защо, но докато четях за тях се изпълвах с поклон. Сякаш ги разбирах. Изчетох всичко за тях от-до, докато накрая не стигнах последната глава.
-Асасини(поръчкови наемници). Ето ме и мен. Наричани още повелителите на сенките. Те са най-безшумната и незабелязана раса. Умело прикриват следите си. Тяхната магия е тяхната работа. Таксуват скъпо за услугите си. Развиват тялото и вътрешната си енергия. Наблягат на кражбата, комарджийството и лъжата. Умели манипулатори.
Десетте правила на асасина:
Десет правила? Това бяха забравили да ми го кажат. Както и да е.
-Десетте правила на асасина:
1. Поддържай тялото си и бди над неговите слабости;
2. Познавай отровите;
3. Познавай противоотровите;
4. Няма оръжие, с което да не може да боравиш. Има оръжия, до които още не си се докосвала;
5. Пази истинското си име в тайна;
6. Ти нямаш минало;
7. Чест - чувство, което не може да изпитваш;
8. Вина - непознато състояние на ума;
9. Съвест. Нямаш такава;
10. Приятелите са строго забранени;
11. Не се набивай на очи;
12. Познавай врага си така, както познаваш лявата си ръка;
13. Винаги се движи безшумно;
14. Познавай мястото, на което се намираш;
15. Себе си не показвай;
16. Не проговаряй на жертвата си. Направиш ли го, показваш арогантност, което значи, че вече си победен.
Добре, не са кой знае какво. Да си пазя името, да не бия на очи. Това е малко трудно имайки предвид косата ми, но не непосилно. Чест...без това нямах особено много от нея в излишък. Колкото до миналото, колко прави са само. Като цяло лесни за изпълнение правила.
Така продължих да чета надолу и да попивам всяка една дума свързана с....професията ми....

Арманд най-накрая пристигна на място където можеше да намери храна, вода, подслон и може би някоя друга приятелска приказка.Събу обувките си пред вратата и влезе в полу тъмното помещение.Ммм както винаги, това местенце можеше да те снабди с перфектното прикритие и спокойствие.Огъня в камината гореше, а пукотите му напомняха за нещо близко и уютно, може би за дома.Мъжът се приближи до камината и се облегна с едната си ръка загледан в огъня.За какво по-дяволите имаше камина на това място, което така или иначе си бе горещо , като пъкъла.
С периферията си забеляза, че на креслото стои някаква фигура държаща огромна книга.Той познаваше тази книга, беше я чел и преди, още когато бе нов.Сигурно и това бе някой от новаците, обичаше да се гаври с тези наивни създания.Не в лошия смисъл, просто се бъзикаше с тях.Огледа съвсем бегло непознатия, що за дрехи.Бе малко крехък и дори женствен за това място:
-Момче, трябва да внимаваш с този начин на обличане...може някой да се заблуди и да си намериш майстора в някое тъмно ъгълче.-усмихна се той.-Сестра ми е шопохоличка, ако толкова те влекат женските десени, мога да я викна да ти даде някой моден съвет хаха.
Наистина му бе забавно, но и някак си интересно.

-Момче, трябва да внимаваш с този начин на обличане...може някой да се заблуди и да си намериш майстора в някое тъмно ъгълче.
Какво е това дразнещо жужене?
-Сестра ми е шопохоличка, ако толкова те влекат женските десени, мога да я викна да ти даде някой моден съвет хаха.
Ама тоя на мен ли говори? Току що с травестит ли ме сбъркаха? Погледът ми помръкна. Буреносен облак застана над него. Вярно, че беше тъмно, въпреки следобедният час, вярно, че косата ми беше хваната на кок, а и самата ми глава бе скрита от огромната книга и все пак да ме сбъркат за мъжжжжжжжжжжжжжж!!!!!!!!!!!!!!!!
Тупнах книгата на масата и се обърнах по посока на говорещият с най-злобният поглед, на който съм способна. Този, този индивид с прекалено дългата руса коса, с извитите устни и прекалено оформените скули. Този женчо ме бърка за мъж. Ако аз съм мъж той какво трябва да е - кралицата на Илион?
-Майка ти не те ли е учила, че е невъзпитано да се втренчваш в някой?

Фигурата смъкна грамадната книга от лицето си и сега то се очертаваше ясно на светлината на огъня.Беше женско, меко, леко хищно на тази светлина, но все пак женско.Интересно, помисли си Арманд, най-малкото очакваше тук да види някоя жена, дали не бе посетител или някое от завоеванията на Франсоа.Не искаше да прави повече погрешни предположения:
-Майка ти не те ли е учила, че е невъзпитано да се втренчваш в някой?-каза момичето.
Мъжът си стоеше все така спокойно и само повдигна вежда:
-Не ми приличаш на някоя, която е слушала много майка си или пък и на някоя, която изобщо е имала такава.
Започна бавно да обикаля креслото и да я изследва, беше странна, интересна, екзотична по някакъв извратен начин.Бавно плъзгаше дългите си пръсти по кадифената повърхност, като леко се заиграваше.Все едно котката да играе с мишката, но всъщност кой бе котката и кой мишката?Или в стаята имаше две котки:
-Какво всъщност правиш тук, да не си сбъркала мястото с градската библиотека.О, и да ти покажа, че майка ми се е погрижила за обноските ми,аз съм Арманд.-подаде й ръка той.

Ама, че глупак. Да ми говори за липса на майка и така нататък. За кого се мисли? Във въображението си, си представих как го хващам за дългата, зализана косица и му разбивам префърцуненото лице в стената, а после го захвърлям в камината, за да изгори до кости, докато от него не остане нищо друго освен ненужна пепел. Обикаляше като някой шеф и си позволяваше да ме изучава. Самата аз правех същото. Личеше си от километри, че не е тукашен. Та той бе пропит с мириса на билки и треволяци. Магове.....Тъпи същества.
-Какво всъщност правиш тук, да не си сбъркала мястото с градската библиотека. О, и да ти покажа, че майка ми се е погрижила за обноските ми, аз съм Арманд.
Протегна ръка, но не я поех. Как ли пък не. Първо ме обижда, после се прави на възпитан кавалер. Пф....
-Ния. - отвърнах сухо. Все още исках да му видя сметката, но май трябваше да се кротна поне за известно време заради вчерашната случва в приемната. Макар че се съмнявах да ми се отдаде такава възможност.
-Нищо не съм объркала - продължих -Живея тук. Това проблем ли е за негова Префърцуненост? Или "сте" прекалено зает с решенето на гривата си, че да не сте виждали жени?

Арманд наблюдаваше това малко зверче плод явно на тази сурова земя.По езика и си личеше, че явно бе коренячка.На тукашните жени им липсваше финес и такт, а тази тук бе като напукана пустинна почва, която има нужда от обилно поливане.Дори мислите свързани с нея в главата му звучаха странно..но имаше нещо в това момиче, което му бе интересно и искаше да го узнае.Нещо не бе наред с нея:
-Живея тук. Това проблем ли е за негова Префърцуненост? Или "сте" прекалено зает с решенето на гривата си, че да не сте виждали жени?-отвърна тя ядно.
Той просто се усмихна и отново погледна към огъня за миг, беше твърде уморен а кръговете под очите и показваха за нея същото:
-Страхът поражда агресия.Спри да се страхуваш!-наведе се той и я погледна право в черните очи.-Аз мога да ти помогна, нова си, аз съм стар...пък и познавам това старо куче Франсоа и онази сбъркана негова колежка.Ако имаш нужда от помощ или просто искаш да поговориш с някого, ще бъда тук или в кабинета си, който е до този на Франсоа.-той направи малка пауза за да може думите му да бъдат осмислени, след което отново се приближи до лицето й.-Тази грива не е толкова дълга от ресане, а от дърпането на солиден брой женски ръце..ако ме разбираш.-той й намигна и се отдалечи.
Махна се от местото си и се насочи към спалното помещение:
-Лека нощ, Ния!-бе последното което и каза и изчезна в полумрака.

-Страхът поражда агресия.Спри да се страхуваш! Аз мога да ти помогна, нова си, аз съм стар...пък и познавам това старо куче Франсоа и онази сбъркана негова колежка. Ако имаш нужда от помощ или просто искаш да поговориш с някого, ще бъда тук или в кабинета си, който е до този на Франсоа. Тази грива не е толкова дълга от ресане, а от дърпането на солиден брой женски ръце...ако ме разбираш.

Докато се приближаваше видно се отдръпвах назад. Не ми харесваше тази близост. Гледах го ядно с присвити очи. Що за високомерие? Изобщо не ме интересуваше колко жени са му скубали косата, девствените мустаци или космите на задните части. Но това, което най-много ме вбеси, бе факта, че си позволи да ме изучава и най-вече поучава. Защо всички си мислеха, че имам нужда от помощта им? Не я исках, не ми трябваше. А страх....Боже, нека не започвам тази тема. Страхът ми бе непознат. Или почти. Нямаше нищо материално, което можеше да ме уплаши. От друго идваше ужасът. От незнанието. От самата себе си. Разяждаше ме като вкопчил се в телесата ми глист - бавно и мъчително.
Наведох глава надолу. Загледах се отново в книгата, но не виждах изписаните думи. Те се размазваха пред погледа ми. Вдигнах юмрук и го забих гневно в страниците й.
-Мамка му.... Проклети да са всички.
Усещах как не можех да стоя повече тук. Изправих се и с бавни, влачещи се по пода крачки напуснах помещението. Чувствах как душата ми се надига, готова всеки един момент да изригне. Мразех всичко това. бях пропита с омраза към неизвестното.

Нито логичните и крайно целенасочени към тренировка и обучение мисли, нито дори желанието й да намери един изчезнал кретен от предишната вечер, нямаха шанс да изместят нещо друго на преден план освен неутолимата нужда от кафе. След няколко почуквания на произволни врати, няколко нежелания да й се помогне и още толкова затръшвания пред носа, Рен най-сетне бе получила жадуваната информация за местонахождението на търсеното съкровище.
Помещението беше някак меланхолично и имаше онзи специфичен уют, който те кара да се почувстваш на сигурно и у дома, особено за тези живели в пустинята. Рен не обичаше пясъчните цветове и целия този стил на шатра насред дюните, но нямаше как да отрече, че мястото носеше своето очарование и беше най-приятно от всичко, което беше видяла тези дни. Може би можеше да прекарва повечето ви свободно време тук. О, да, можеше.
Асасинката събу пантофките от краката си и заразглежда цялостно обстановката, която вече я заобикаляше. Беше любов от пръв поглед. Тя и книгите. Надяваше се те също да изпитват поне наполовина симпатиите, които тя таеше към тях. Стари и прашни с леко протрити корици и подаващи се от безброй четения шевове. Нови и напълно непокътнати и сякаш ако ги докоснеше те все още щяха да миришат на нова хартия и мастило. Всякакви размери, цветове, дебелини и всичките на една ръка разстояние. Е, стаята изведнъж стана осезаемо по-красива в очите й.
Чернокоската се тупна на едно малко столче, прибирайки стъпала към дупето си, обгърна колене с ръце и постави брадичка отгоре им. Едната й ръка трябваше да се откъсне за миг, за да позвъни и да осъществи основната цел на визитата й тук. можеше да се закълне, че момичето дойде за един миг или Райден се беше отпуснала прекалено много на унеса си.
-Какво да бъде? - Усмивката от лицето на девойката не слезе и за миг, докато взимаше поръчката и същото така отново докато я поставяше върху масата.
Рен почти си помисли, че ще я разцелува, защото е единственото нормално нещо тук, но беше твърде заета да се любува на чашата пред себе си.
Адски черно и наистина гъсто кафе с лекия аромат носещ се от прясно смлените зърна. В допълнение до чашката с лековитата течност стоеше малка керамична каничка с истинска сметана, а не противните заместители, които Рен презираше да наливаш в кафето си. Беше си същинско кощунство по нейно мнение.
Освен това имаше и малка чинийка с прилежно наредени малки и съвършено кръгли ореховки и канелени бисквитки.
Топлината от чашата се разстилаше по двете й длани, с които здраво я бе обгърнала, докато се взираше в полиците и избираше от къде да започне да я изчита. Дали можеше да си вземе и за стаята? Не, че нещо щеше да я спре да се докопа до някои, които със сигурност установи, че до сега не е виждала.

Рен пиеше блажено от кафето си, като от време на време пъхаше курабийка в устата си и спокойно четеше книгата, пълна с най-различни разкази. Някои от тях, тя знаеше. Други бяха напълно нови и непознати за нея и изпълваха душата й с копнеж и любопитство, присъщи на децата, когато стоят по средата на празна поляна и се чудят какво ново да измислят или измайсторят. В този момент, девойката се чувстваше добре, освободена, сякаш няма ни една грижа на света. Сякаш всичката помия от предишните дни се беше скрила в миша дупка, позволявайки й, подарявайки й този скъпоценен момент, в който да се почувства наистина жива.
Прелисти една от страниците и очите й се забиха в заглавието на следващият разказ.
-Сините минзухари. - прошепна тя и ирисите й светнаха.
Звучеше добре, някак си магическо, меланхолично, може би малко тъжно. Щеше да му отдаде цялото си внимание и време. Така тя се зачете и потъна в една история, написана незнайно от кого, незнайно къде.

Привечер каменарят се умори и повече не му се работеше. Опрян на тежкия железен лост, той гледаше към село. Сред ниските бедни хижи, замрежени от пожълтелите и зачервени листа на дърветата, издигаше се високата, нова камбанария на малката черквица, с грейнало на слънцето кубе — сякаш засмяна девойка, изправена да грохнала, стара майка. Изведнъж ято бели гълъби изхвръкнаха от прозорците на камбанарията, блеснаха като сребърни стрели на слънчевите лъчи, спуснаха се отново и ниско се завиха над тихото, потъмняло село. Тогава каменарят пусна лоста и се застяга да си ходи. Той беше глухоням, но знаеше добре, че всички се връщат от работа, когато белите гълъби се издигнат от камбанарията към небето. Защото в малката черквица звъняха тогава за вечерня и тия бели, кротки птици преминаваха над него, сякаш идеха да му донесат призивния, далечен звън на камбаните, които той не можеше да чуе.
Облечен вече, каменарят излезе на поляната. Слънцето залязваше и сякаш предчувствайки близката раздяла, обръщаше се и гледаше тъжно и болезнено посърналото, жълто поле. Мека, чиста светлина пълнеше небето, във ведрия, прозрачен въздух се виждаше ясно до най-крайните далечини. Всичко беше замряло и със затаен дъх гледаше замислено и радостно на слънцето — за последен път може би. Из сухите треви, като безкрайна мрежа, се протакаха тънки паяжини, които то време на време проблясваха като сребърни нишки. Мънички бели кълба, откъснати от изсъхналите бодили, бавно се носеха във въздуха, сякаш тая топла вечер беше събудила хилядите сенки на измрелите пеперуди. А навред, едвам поникнали из земята, поглеждаха малки, синички цветя — боязливи, самотни. Цялото поле беше посяно с тях, сякаш сълзи, отронени от синьото чисто небе...
Каменарят се завърна, набрал голяма китка сини минзухари. Той ги гледаше и се усмихваше, очите му се пълнеха с тиха, сладка радост. Русана е вече на чешмата. Боже мой, колко той я обича! Той ще й даде тая китка, както правеше всякога, и тия синички, нежни цветя ще й кажат сладките, тихи думи, които той не можеше да изговори. Те — тъжните цветя на есента — ще й открият голямата, тежка тъга, с която той се радва и живее...
Немият забърза и заслиза надолу. Като наближи до чешмата, той позна Русана, която чевръсто миеше менците си. Тя го забеляза, но бързо се възви и се престори, че нищо не е видяла, а белите, светнали менци все още не можеха да се измият. Хитрае тя: към чешмата идеха, приказвайки си тихо, двама беловласи, прегърбени старци.
Немият се запря и зачака. Старците отминаха чешмата и бяха вече близо да него. Те се спряха и разделяха да си ходят. Единият от тях спря очи на немия и добродушно се засмя:
— Гледай го... пак намерил цветя за Русана.
— Сини минзухари — отвърна другият. — Та и други няма вече. Ех, кое време е... Виждаш ли?
Старецът се спря и показваше с тоягата си към близкия двор. И немият и Русана загледаха натам. Над белия каменен зид висяха зашумени още вейки, отрупани с едри, златни дюли.
— Виждаш ли! Зажълтеят ли се дюлите, зимата е на прага вече.
Те се разделиха и тиха си тръгнаха, приведени към земята.
Русана идеше. Малко момиче; големи руси коси заграждаха чисто, бяло чело и се спущаха на дебели плитки. Една от тях немирно се прехвърлила отпред. Сините й очи, влажни и светли, са взели цвета и погледа на есенните минзухари, а малката, червена устица с ален летен цвят. Нетърпеливо тя отмахна косата си през рамо и идеше, учудена и плахо загледана в немия. Тя чакаше пак някоя палавост от него — и без това вече в село ядовито и лошо говореха за неговите закачки. Когато немият излезе пред нея, тя се спря и кивна с глава, сочейки тяхната къща: да си върви, защото ще види баща й, после... Тя заплашваше немия, лицето й беше строго, а очите й гледаха тъй кротко, радостно и мило. Немият й преграждаше пътя, молеше я да спре, говореше й на своя богат език от жестове и мимики. Русана се спря и каменарят — о, той не беше никак жаден! — тури устни на бакъра. Той не пиеше, бавеше се и дяволито гледаше изпод вежди Русана. Тя се засмя:
— Хайде по-скоро , дяволо проклети...
Каменарят се изправи и й подаде китката сини минзухари. Русана отказваше, но немият й препречи пътя, отчаяно замаха с ръце и се замоли. Тя пак се спря и го погледна: очите му, сякаш мокри от сълзи, я молеха, искаха... Една сладка болка сви сърцето й; той е тъй хубав и толкоз я обича. Тя грабна китката и бързо я тури в пазвата си. После, без да се обърне, забърза към къщи.
Каменарят полудя от радост и щастие. Той се повърна и забърза към кариерата си. Горе на поляната той легна и загледа небето. Мръкваше се и тук-таме поглеждаха звезди. Тя взе китката му. Колко много думи чу той от нея, от очите й, от хубавите й сини очи. Той всичко ще направи, но Русана ще бъде негова. Цялата земя ще изрови. Ето той добива страшна, неземна сила. В ръцете му като сламка играе грамадният железен лост. Барут — чували. И той копае, разбива скала подир скала, достига до самата среда на земята и изхвърля камъни дене и ноще. Цялото поле наоколо е бяло — наредени хубави камъни, готови за продан. А това що е? Хиляди и хиляди кола. Да, те са дошли от далечни села за камъни. И той не се пазари много — продава. Злато — цял куп. За всичко: и за обици, и за пръстени, и за нанизи на Русана, каквито ни една мома не е носила на света. Но тия хора какво искат още?А, тия ли белите, чисти като мрамор камъни? Не, тях той не продава. Тях той задържа за себе си. Той с тях къща ще направи, голяма и висока, с писани прозорци и чардак, като тая на кмета, а пък покриват й ще блещи, като покрива на камбанарията. И равен широк двор ще има, цяла поляна, изпъстрена само със сини минзухари. Русана ще ходи весела из него, ще влиза и излиза от къщи, а златните й коси ще стигат до земята. И дворът ще бъде обграден с бял, каменен зид, а над него ще висят кичури едри, желти дюли...
Дълго немият каменар лежа неподвижен и унесен в тъмното, безлюдно поле. Над него звездите кротко и тихо му киваха с очи. Защото едни може би те разбираха неговите луди, пламенни мечти...
Заредиха се дъждовни, тъжни дни. Черни, гъсти мъгли се влачеха по хоризонта, сякаш грамадни змии. Малкото село тънеше в глуха, безмълвна тишина: ясно се чуваше само тихият ромон на дъжда. Дърветата бяха съвсем оголени и протягаха към небето черни, мокри клони. Дюлите над белия, каменен зид отдавна бяха обрани, но тук-там из клоните жълтееха се забравени снопове жълти царевици.
От черковната камбанария хвръкнаха белите гълъби и на мрачния, оловен фон на небето изглеждаха още по-бели. След тях, сякаш да ги догонят, зачестиха ясните удари на камбаните. Немият стоеше до чешмата. Той току-що беше изпратил Русана и в дълбоката тишина слушаше само как тихо клокочи водата и как лудо бие сърцето му. Сините минзухари бяха прецъфтели вече, но той пак беше намерил цветя: късните димитровчета, които издигат кичести засмени главички и под есенните мъгли, дори и под първия сняг.
Внезапно Русана извика уплашено. Тя беше затънала в дълбока, гъста кал, кобилицата й се люлееше, менците бяха готови да паднат. Полуобърната, тя гледаше немия, викаше го с очи. По-бързо то стрела, каменарят се намери при нея, грабна кобилицата с една ръка, другата подаде на нея и й помогна да излезе. Русана оправяше дългите си коси, въздъхна от уплахата си и засрамено гледаше каменаря. Боже, колко е добър и силен той, колко много я обича. Нима имаше нещо на света, което той не би направил за нея. Колко жално, че той е ням и така изоставен от хората. Те се гледаха засмени, с тоя продължителен, дълбок поглед — единствения език, с който си приказваха и разбираха. Душите им се откриваха в техните очи, желаеха се, милваха се.
Тая вечер Русана за първи път остави немият да я изпрати чак до къщи.
На другия ден, пак така дъждовен и мрачен, гърмежи един след други зачестиха в кариерата на немия. Облак дим, подобно на лек, разгънат воал, висеше недвижно над нея. Немият работеше безспир, но весел и засмян. Той къртеше цели канари и с глух грохот се търкаляха те към чешмата. Скоро разбраха какво е намислил той. В малкото село добродушно и весело се засмяха и зашегуваха. Идеха и да гледат: немият правеше път, тесен каменен път към чешмата. Защо — много ясно: той не искаше Русана да гази калта, както миналата вечер. Той свърши пътя, намери светъл червен пясък и с него грижливо го посипа. И тая вечер Русана се връщаше от чешмата и вървеше леко по новата, червена пътека, без да се сърди на закачките на дружките си. А немият беше честит и радостен като дете. Спрян до чешмата, той гледаше подир Русана. Как леко и плавно стъпва тя, как дълги и хубави са косите й, стигнели почти да земята...
Тъмно беше, когато каменарят се прибра в къщи. Всички бяха вече там. Малката, ниска стая беше тъмна, светеше не толкова лампата, а големият буен огън; по стените трептяха черни продълговати сенки и огнени отражения играеха по закачените бели менци. В къта стоеше старият баща на каменаря, запушил лулата си. Майката, скръстила ръце, стоеше неподвижно и тъжно загледана в огъня. Настрана братята и жените си шепнеха нещо весело. Немият тихо премина покрай тях и седна. Не обърнаха внимание на него, не го погледнаха дори, сякаш никой не беше дошел и влязъл в стаята. Тогава немият стана, приближи се до стария и, както всякога правеше, когато искаше да му каже нещо, побутна го леко по рамото. После разпалено и бързо заразправя. Всички се насъбраха около него и, учудени и изненадани, го загледаха. Той иска да се ожени. Да не се смеят — той ще се сърди на всички за това. И той иска Русана, да, непременно Русана. Никоя друга. Той по-скоро ще умре под скалите на кариерата, отколкото да се откаже от нея. И защо те не се грижат за него? Нима той не им е син, както другите си братя. Нима той не ги е почитал, не е работил за тях дене и ноще. Колко труд, колко мъки. И купища злато им е спечелил той. А от тях само това иска той, нищо, нищо друго...
Немият разправяше това на своя чуден, изразителен език, който домашните му тъй добре разбираха. Но това не беше вече за първи път. И както по-рано, те се засмяха и зашегуваха. Защо бърза толкова? Има време: нека и тази година да мине, ще го оженят. И за Русана, непременно за Русана. И всички весело се разсмяха пак...
Немият мълчеше. Той гледаше ту баща си, ту другите. В очите му разгаряше безутешна, неизразима скръб. Не, никой не го обича него, никой не се загрижва за него. Дали те го смятат за свой син, за брат? Защо и те се смеят с него, както правят всички в село, когато го срещаха по пътищата. Той искаше да каже нещо, но се спря, разплака се и бързо излезе навън...
Веднага всички замълчаха след него, гледаха засрамено пред себе си, не смеейки да се погледнат. Една и съща скръб като камък легна на душите им. А старата майка, все още скръстила ръце пред огъня, тихо зарони сълзи.
И в тая дълбока, няма тишина екна силен, страшен гръм. Менците продължително прозвънтяха. Една минута всички учудено и плахо се гледаха с разширени от ужас очи...
— Ах, боже... Уби се той, уби се... — застена майката.
Донесоха фенер и дълго не можаха да го запалят с треперещите си ръце. Гърмежът дойде откъм кариерата на немия. Там вече се затекоха братята му. А след тях, полюлявайки се като пияни, с мъка възлизаха нагоре към върха старият баща и ридаещата майка. Мъждеещият фенер хвърляше бледни шипове светлина и правеше нощта около тях още по-черна и по-тъмна.
Те стигнаха до кариерата. Прави и замислени чакаха вече там братята на немия. Няма никакво съмнение, той се е убил. Ето те намериха дрехите, шапката му. После всички бързо се затекоха за лопата. С немощни, треперещи ръце старецът почна да разхвърля тежките, големи камъни, а клетата майка, превита на колене пред мъждеещия фенер, глухо зарида...
Но ето чуват се стъпки: немият. Сякаш възкръснал из земята, в която го мислеха заровен, той откри в слабата светлина на фенера бледното си и мокро от сълзи лице. Лудо го запрегръща майката, старецът през сълзи го хокаше.
А всичко това немият нарочно бе направил. Той беше разкъртил с барут скалата, остави дрехите и шапката си да помислят, че е убит, а то й се скри наблизо и искаше да се увери само дали ще заплачат, ще заскърбят за него. И той вида: плакаха за него, обичаха го. Но нему е пак болно и мъчно. Обичат го, а молбата му, а Русана... С мъка той се отскубна от прегръдките на майка си и бързо се изгуби в мрака на нощта...
Минаха се есенните дни, дойде зимата и снегът. Отдавна вече прецъфтяха и последните димитровчета, а кокичетата се криеха още дълбоко в земята. На стрехите и на голите черни клони на дърветата лежеше мокър, тежък сняг. Немият не се показваше никъде. Рядко излизаше и на чешмата. А една заран в малкото тихо село се разчу, че Русана се е сгодила и ще се жени. Отново хората си спомниха за немия и заговориха за него. А той съвсем се изгуби, сякаш забягна в далечна страна. Една нощ само пазачите го намериха, отчаян и разплакан, да забива ножа си в пътните врата на Русаниния годеник. Заведоха го с мъка в къщи.
После, в дните на сватбата, се случи и друго. Една сутрин над пресния сняг, навалял през нощта, към чешмата се показа зеещ, черен ров: немият тайно беше развалил Русаниния път. Купчини черни камъни бяха разхвърляни на всички страни, а червеният пясък беше обагрил като с кръв белия сняг. Като че ли в тази зимна нощ оттука бе преминал незнаен страдалец с дълбока, зееща рана...
Русана, вече млада булка, отиваше с пременените, весели зълви за вода. Тя видя тия черни, зинали ями, сякаш гробове, готови да погълнат най-скъпи мъртъвци. Сякаш нещо от душата й щеше да се откъсне и да умре. Тя виждаше хубавия есенен ден, облян в слънце, желтите дюли, увиснали над белия, каменен зид. Виждаше немия, неговите кротки, хубави очи, пълни с такава молба, когато й подаваше китката сини минзухари. Каква голяма обич е пълнела неговото бедно сърце! Но Бог вижда и знае: обичаше го и тя...
Отново немият тихо и незабелязано заработи в кариерата си. Сякаш му беше дошла оная неземна сила, за която той мечтаеше някога: яростно забиваше лоста, къртеше, копаеше. И в земята се откриваше все по-голяма и по-дълбока яма. Изглеждаше, че той се грижеше повече за тая яма, отколкото за камъните. Питаха го за това. Тогава той скръстваше ръце, затваряше очи и с една тъжна усмивка показваше как би легнал в тая дълбока яма...

Райден затвори книгата и се зарея напред без особена цел. Парата от кафето отдавна не се люшкаше в пространството, а курабийките бяха изгубили аромата си. Какви ли чувства и емоции пораждаше този разказ в нея? Дали очите й щяха да плувнат в сълзи или скептицизмът щеше да изкласи?

Пръстите й трепваха леко при всяко отмятане на поредната страница и напълно загубиха сръчността си в мига, когато тежката корица тупна, затваряйки книгата. Езикът й навлажни едва пресъхналите устни и клепачите й плавно се спуснаха над очите й в опит да навлъжнят и тях.
Райден не разбираше любовта. Не вярваше в нея и не я познаваше. Всеки ден се сблъскваше с хора, които разправяха за чудеса от храброст извършени в името на онази единствена любов. Можеше да отвърне с усмивка, с присмех, с любопитство, с интерес или нежност, но никога, никога с разбиране. Човек живял в пустинята няма как да разбира онзи израстнал в морето, който не може да живее без него и трепетът, който изпитва щом го зърне. Така и другият никога няма да осъзнае колко много може да значи една едничка капка...
Беше почти като него. Някак неразбрана дори в собствените си очи. Не точно на мястото си дори там, където трябва да бъде. Някак чужда сред свои. Иронично.
Рен можеше да построи пътека към мечтите си и дори да ги загубеше нямаше да остави черна пропаст зад себе си. Трябваше просто да намери нещо, за което си струва да се бори. Това беше нейната разлика с каменаря. Той вече го беше открил и беше го загубил, но...
Явно наистина си падаше егоистка. Това, за което си струваше да продължава беше за себе си. Нямаше да си прави красиви планове за любов и пеперуди. Нямаше смисъл.
Усмивката й стоеше леко на фона на мислите й, които дори не си правиха труда да порицаят егоизма й. За разлика от каменаря - тя нямаше семейство, не вярваше в любовта и смяташе мечтите за ненужен луск. Е, не се чувстваше някак прекарана с къса клечка в живота си.
Беше време да започне да прави нещо с живота си, защото като нищо да прихване сантименталност и да реве на разказчета за любов. Като нищо... Само, че през трупа й.

Какво му ставаше на света?Всички говореха за любов, пееха за същата тази любов, издигаха я на пиедестал и и се кланяха като роби.Да си роб на любовта, не звучи хич примамливо, нали?Но определено всяка една ядрена частица, всеки един атом се въртеше около това явление, каращо хората да се държат нелогично.Ами книгите?Дори те започнаха да проповядват за любовта, като ги разтвориш можеш да видиш следите на нечии засъхнали сълзи, оплакващи загубения шанс за един такъв помпозен романс.Но дали проблема не бе в самата Райден?
Понякога да си прагматичен, може да ти изиграе лоша шега, да си реалист означава да гледаш с реална преценка на нещата, с широко отворени очи към всички аспекти на битието ни, но също така обричаш сърцето си на слепота.Да обичаш себе си също бе любов, малко по-егоцентрична и себична, но все пак любов.А да обичаш някой ближен вървеше ръка за ръка с още куп други качества като всеотдайност, себеотрицание, щедрост и т.н.
Но не е ли поне малко изкушаващо да се хвърлиш през глава в онази любов която всички толкова възпяват?Не е ли примамлива мисъл поне за миг да постъпиш неразумно и нерационално, да стоиш вперил влажен поглед в небесата с онази глуповата усмивка на лице?Не?Това е ваше мнение.
Райде затвори ядно книгата и се насочи към бара, като седна на един от високите столове и поръча един натурален сок.Бармана се загледа в изражението и, приличаше на човек, който се луташе някъде в себе си, след което спусна поглед към четивото и което тя бе оставила на бара:
-Така като Ви гледам, май не сте особено съгласна със съдържанието?Не сте от хората, които обичат да ги поучават май май.-заговори я той докато поставяше напитката пред нея.
-Ти да не си някакъв психолог?-попита Райден.
-Барманите трябва да са наполовина психолози, скъпа.Това не си ли го чувала?А аз съм се нагледал на толкова много лица като твоето.Кажи сега какво е, несподелена любов, споделена любов. любовен триъгълник?
Тя въздъхна, ето поредния проповедник на любовта:
-Напротив!Никаква любов.-отвърна тя уверено.
-Ти значи си някакъв частен случай.Как красиво момиче като теб не копнее да се влюби?Обясни ми, обикновено хората идват при мен да давят мъката си по някоя изгора, а ти всячески се опитваш да избягаш.Но от мен помни, един ден ще се умориш да тичаш и ще се предадеш, тогава ще разбереш колко си изпуснала.

Дълбокият й дрезгав кикот изпълни помещението и почти стопи тънкия лед между забавата и видната подигравка. Тук явно всички държаха да изказват някакви твърдения, които си граничеха с проповедничество или гадателство и определено успяваха да я развеселят.
- Да кажем, че живея така, че щом утре се събудя да не съжалявам за нищо, но ако това се случи определено ще си спомня за теб. Обещавам! Може ли да отговоря на въпроса ти с въпрос?
Барманът повдигна изразително вежди с онова преиграване присъщо досущ на мимовете и кратко кимна с глава.
- Като ме погледнеш какво виждаш?
Райден изрече въпроса си шепнешком и прикова с поглед опонента си в този разговор, като леко се приведе напред, за да скъси дистанцията помежду им.
- Едно хубаво момиче с изражение на лицето, за което трябва да ми разкаже. Казах ти.
- Да каза ми...
Затишието, което се проточи можеше да бъде поставено в израз с фразата преди буря, но всъщност беше зов за помощ. Дали имаше някакъв шанс от небето да падне нещо и да ги размаже точно сега? Или насред пустинята и то под земата да вземе да ги помете цунами? Рен би си помислила, че тези алтернативи са много по-възможни пред това да излее сърцето си пред непознат, но явно изненади дебнат отвсякъде. Имаше нужда да си поговори с някого и не само, за да си чеше езика или да си пробва таланта в сърказъм и ирония, както обикновено.
- Така е най-добре. Аз съм точно такава - маска и театър, за които не искам да разкажа. Колкото повече знаеш за някой, толкова по-лесно е да го използваш. Да го маниполираш и да се възползваш от него. Никога не съм обичала никой и никой не ме е обичал. Практично е. Пази се сам и няма да имаш нужда да събираш парченца от себе си. Смешно е и иронично. Почти ме хокаха за това, че не мога да въздържам чувствата си или едва ли не ще изригна с огън и жупел върху някой невинен човек. Явно едно определено чувство мога адски добре да контролирам. Когато да раздавали чувствата на ме са ми сипнали повечко от всичко и сериозно са ме ощетили от към роментичния комплект. Като говорехме за давене на мъка - защо не ми сипеш нещо по-твърдо в сока и съвсем ще забравя дали съм огнена, студена, нежна или безразлична? А?

Младежът я слушаше облегнат на бара и попиваше всяка една думам, каква завладяваща история, почти трагикомедия.Обикновено при него идваха друг тип хора, оплакваха се, хленчеха и използваха алкохола като претекст за своето неблагополучие.Използваха и какви ли не други оправдания, криеха се зад вещи, пари и хора, но никога не остава събитията да рикошират в тях.Защо едни трябва да са по богопомазани от други?Не е честно.
Но това момиче пред него, тази глътка нов живот му показа, че има надежда.Тя бе наясно със себе си, знаеше в какво животът я е осакатил и за миг не посмя да го обвини ами търсеше грешката в себе си:
-...защо не ми сипеш нещо по-твърдо в сока и съвсем ще забравя дали съм огнена, студена, нежна или безразлична? А?-предложи Райден, като тонът и стана по-мек.
Той се подсмихна, обърна се чевръсто грабна едно шише с водка като изсипа солидно съдържание в чашата и:
-И така госпожице, виждам, че сте научили доста уроци, но сте пропуснали един съществен..
-И какъв е той.-попита тя с любопитство.
-Да не разговаряте с непознати..-отвърна кратко той, като подаде ръката си.-Ейнджъл, приятно ми е.
-Райден.-отвърна кратко тя, като я пое.
Определено можеше да се каже, че е симпатичен младеж, с чорлава кестенява коса, зелени очи и чаровни трапчинки, не приличаше на някой който щеше да се възползва от историите и:
-Е, мога ли да ти имам доверие, че няма да използваш тази лична информация и че ще злоупотребиш с нея?-повдигна вежда девойката.
Той се засмя при думите и, след което стана сериозен и се приближи максимално до нея, така че само тя да го чува, нищо, че бяха сами:
-В момента пиша книга, в нея побирам всички истории, които чуя и под всяка една слагам снимка на човека , който я е разказал...хората обичат да четат за чуждите неволи.Имам вече една издадена, стана бестселър.-намигна и той.
-Е, от мен хората няма да чуят нищо интересно, ще съм поредната мрънкаща девойка.-пошегува се тя.
-Всички мрънкаме, важното е дали ще има някой да ни чуе...
-Ами ти за какво мрънкаш?
Той наведе поглед на тоя въпрос и носталгична усмивка озари лицето му:
-Аз ли...хм...това е странно, обикновено аз задавам въпросите.Аз си мрънкам за по-прости неща...мрънкам за боички, платно и много свободно време.Мрънкам за дивни пейзажи, които никога не съм зървал и когато го сторя да ги запечатам на същите тези платна, искам да обиколя света...да чуя мрънкания на различни езици.-изсмя се той.-Мрънкам, разбира се, и за мъничко любов, понеже не съм егоист искам да мъничко.
Той забеляза, че докато говореше чашата значително намаля:
-Да ти сипя ли още?

Дали да й сипеше? Говореха си и Рен не изпитваше неудържимото желание да му се разпише на челото с двуостър меч, а сега се оказа, че говорел иделано и на нейния език. Някой трябваше да й обърше два шамара, за да повярва, че е срещнала почти нормален човек на това място. Почти, защото не се знае дали няма да се окаже не само, че говорят на един език, но и играят в една пиеса.
- Ама разбира се, че можеш да ми сипеш. Ще трябва да ти намеря някоя и друга боичка за благодарност. Може да се окаже, че противно на моята логика, има смисъл да се помрънква от време на време.
- Смисъл, полза... не съм тук само, за да наливам питиета! - усмивката му се разтегли лениво и малките тръпчинки само засилиха ефекта, подчертавайки я.
- Как не се сетих!? Това е някаква голяма световна конспирация и всички бармани са всъщност тайно доносници на най-влиятелните мъже и жени на планетата. Ама сте голяма работа! И сега ще трябва да ме убиеш, защото разкрих цялата каша?
- Ще си остане между нас. Само да не ме издадеш.
Докато се смееха и подмятаха още закачки по адрес на профеията на момчето чашките си вървяха и Рен осезаемо започна да разбира, че пак прави същите стари номера. Ако искаше да говори свободно с някога залагаше на старите си стъклени приятелчета да й развържат езика. Носеше на алкохол в индустриални количества и при желание можеше да си прехапе езика и да не каже нищичко, но точно сега дяволски и се приказваше с някого. Рядко срещаш някой, който те слуша и даже може да се самоиронизира.
-Аз си излях сърцето - сега е твой ред! Преди да съм прекалила с алкохола и утре с часове да не те помня можеш да ми кажеш какво прави някой искащ да рисува на място като това? Едва ли умираш от усоволствие да рисуваш пясък и каманаци или мутрата на мосю Франсоа, колкото и хубавка да е тя?
Асасинката подпря глава с ръка и се вгледа очакващо в гористозелените му очи. Точно такива неща щеше да е нормално да го заобикалят предвид факта, че иска да бъде художник: гори, поля, планини, реки и морета. Някак пясъка не се връзваше в картинката с любими неща запълващи платното.

-Аз си излях сърцето - сега е твой ред! Преди да съм прекалила с алкохола и утре с часове да не те помня можеш да ми кажеш какво прави някой искащ да рисува на място като това? Едва ли умираш от удоволствие да рисуваш пясък и камънаци или мутрата на мосю Франсоа, колкото и хубавка да е тя?
Ейнджъл се засмя на думите й.
-Е, мосю Франсоа може и да е хубав, но аз не разбирам от мъжка красота. Колкото до желанията ми. Боите и материалите за рисунки струват пари. А тук заплатата ми хич не е лоша. Позволява ми да си набавя всичко, което ми е нужно. А и е забавно да слушаш различните хора и техните истории. Всяка се отличава от другата.
Райден следеше мисълта му, но не беше сигурна дали има неговата гледна точка над нещата.
-А и да ти кажа.... - продължи някак замечтано той. -Пустините не са лоши. Права си, не блеснат с красота, многовековна зеленина и прохлада, но...може би точно в това им е чара. Не мислиш ли?
-Може би.... - отвърна девойката и отпи поредната глътка от смесицата водка с портокалов сок, известна в заведенията под името "Отвертка".
Изведнъж на бармана му хрумна гениална мисъл.
-Хей, имам една идея. Какво ще кажеш да те нарисувам?
-Мен!
-Да. Красива си, екзотична. Би излезнал чудесен портрет. Ще ти го подаря или още по-добре - ще го запазя, а някой ден когато се издигнеш, ще го окача над бара и ще се фукам, че аз съм нарисувал великата убийца Райден, още преди да стане известна.
Мъжът кипеше от енергия, а страстта му към изкуството караше очите му да блестят от еуфория.
-Е, съгласна ли си?

Смехът й беше толкова звънък и подетски висок и ясен, че изглеждаше почти умопобъркана на фона на празното пространство и мъжът, който я гледаше в недоумение. Вълната на веселие така я заля, че спазмите в корема й заплашиха да оставят мускулна треска дни след това, а превиванията изкараха малки сълзички по ъглите на сивите й очи.
Секундите, които й отнеха да успокои приливната вълна, наложиха да забърше очите си с опакото на дланта си и да прочисти няколко пъти гърло преди да опита да проговори.
- Ще бъде велико. Аз ще се крия под всеки камък с надеждата никой да не знае името ми, вида ми и изобщо коя съм, а ти ще ме окачиш на пиадестал и още малко ще ми завържеш копринена панделка. Като нищо може да разпратиш и писма с картички с моя лик и обезателно да ми напишеш цялато име и прозвището, което съм си избрала. Иначе няма да има смисъл, мисля.
Момчето бързо схава логиката на ненадейното й избухване и това отчасти разми впечатлението, че девойката има нужда от незабавно лечение от много добър професионалис. Тя тъкмо щеше да добави още нещо, когато младежът избърза да повтори въпроса си:
-Е, съгласна ли си?
Едва ли щеше да я убие?! Какво толкова - една рисунка. Поне щеше да протака още мъничко срещата си с неприятни хора и още по-изтезаващи я мероприятия. Сега, като се замислеше, идеята звучеше примамливо приятна.
- Какво пък, давай. Само да не кажеш, че предпочиташ да ме рисуваш застанала гордо зад чашата си с алкохол. Почти празна, смея да отбележа. Кой не се гордее с пороците си?! Няма нищо по-нормално от това!
Сега оставаше да свали незабелязано едната си обица, защото самата идея, че двойничката й я нямаше беше леко обезпокоителна. Гневът беше хубава емоция, когато няма да ти се налага да стоиш неподвижно в рамките на значително дълго време. Беше си почти същото, като да стоиш неподвижно върху нажежена до жълто стомата, само че огънят в случая идваше отвътре. В някой предишен живот трябва да е била ужасно зла с някой пиромаг и сега съдбата й го връщаше давайки й от най-прекасните им черти на иначе много кроткия им характер. Как пък не!
Огън и лед. Дано нямаше да се налага да им покаже колко е уравновесена и напълно безчувствена и после хоп - пали фитила.
-Всъщност сега ли? И къде? И Как?
Стеснителната усмивка на лицето й подсказваше, че е като пате в калчища. Не знае какво се случва и това буквалното я караше да се чувства слаба и ужасена. Страшно гадна комбинация.

Барманът плясна с ръце щастлив от възможността да остави за известно време редовната си работа и да се впусне в истинската си стехия.
-Сега. Веднага. Тук! - изкаканиза той.
-Ама как тук?
-Ей така тук. Чакай.
Той извади бутилката с вода и й доля. Сложи и малко сок, за да замаскира острия вкус и й поднесе чашата.
-Ето, пийни си.
Той премина барплота и отиде до нея, като я хвана за ръката и я повлече след себе си. Положи я на една от големите пухкави възглавници на пода и тя зае една такава поза, нещо между чупка в кръста, изпъна единият си крак, който беше толкова хубав, че ще е срамота да не се нарисува.
-Нещо друго?
-Чакай да помисля.
Той я огледа отгоре до долу, но не похотливо както Дъст да речем и после извика.
-Да!
Хвана брадичката й и завъртя главата й в профил.
-А ръката тук.
И я положи под брадичката, така че тя да се облегне на нея.
-Само още едно нещо.
Той хвана шнолата й и пусна черните водопади да паднат небрежно по раменете й.
-Чудесно!
Върна се до бара, изкара иззад него един голям скицник и черен графит. Седна на стола право срещу нея и почна магията си. Вдигаше поглед към нея, а после бързо го спускаше към листа, рисувайки завъртулки, щрихи, форми. Беше професионалист, не пропускаше нито един детайл. Пръстите му сръчно шареха по бялото платно, което малко по малко биваше запълнено от бъдещият портрет. След близо половин час главата беше готова. Сега идваше време за изваяното й тяло. Графитът се местеше от едно място на друго. До сега мълчаливият художник, се обади, за да не я обрича на скука.
-Добре ли се чувстваш? Измори ли се?