Апартаментът

First topic message reminder :

Така се наричаше общата зала за членовете. Представляваше голям апартамент в типично пустинен стил. По стените бяха накачени черно-бели фотографии. Рафтовете бяха пълни с книги. На дървен скрин в единият ъгъл бяха наредени карти, домино и шахматни дъски, които можеха да се използват свободно. Винаги звучеше тиха, разпускаща музика. Масите бяха сравнително ниски. Сядаше се на също толкова ниски столчета или огромни възглавници. Задължително обувките се сваляха на входа. На всяка маса имаше поставено звънче, с което се викаше персонала и се поръчваше нещо за хапване или пийване. Като цяло атмосферата беше задушевна и приятна.
След трагичен инцидент, бившият барман на апартамента бе заместен от нов, току що пристигащ в държавата млад мъж, разполагащ с голям арсенал от интелект и завидна хитрост, както и някое друго бойно умение, който обаче предпочита да отдели внимание на работа и изкарване на пари, отколкото на каквото и да е образование и празни надежди за бъдеща професия в занаята. Казва се Блейк Вайнс, ако не запомните името, то със сигурност няма да забравите стилa му.

Едва пребори инстинкта да не се вторачи в очите му, измествайки цялата грижливо подредена поза, която бяха разиграли. Чувстваше се неучайно несигурна без възможността да се вглежда в човека, с който водеше разговор. Обичаше хората повече отколкото всяка и всички книги, до които можеше да се добере. Хората се променяха според четащия ги и винаги показваха нова страница с нови непрочетени преди миг неща. Иронично, но това си беше нейното изкуство. С подходящ подход можеше да бъде като мъжът, които сега грижливо полагаше образа й на бялата повърхност. Можеше да променя вече написани мисли и чувства и грижливо да ги извърта в желната от нея форма и цвят. Някои хора си бяха досущ празен лист и толкова лесно можеше да разливаш идеи и хрумки и винаги нещо щеше да се окаже полезно. Имаше прична да се страху единствено от това да бъде използвана и манипулирана от някой. На нея така добре й се отдаваше.
- Това е най-малко изморителното нещо, което правя тези дни. О, това и опита да ме продадат.
В периферията на зрението си забеляза, че художникът повдига вежди и шеговитата усмивка за пореден път превзема лицето му.
- Да се опитата да те продават определено не е никак изморително.
-Всъщност трябва да се поправя. Да ме отвличат и не да се опитат, а да ме продадат. Получавам киселини само при мисълта. Мога ли да ти задам един въпрос?
- Давай!
- Как се получава така, че ти си единствения нормален човек тук? Не ме разбирай погрешно, но тук всичко живо се конкурира кой от кой по-ненормален да бъде и то във всевъзможни аспекти. Май скоро и аз ще трябва да си изиграя асите и да взляза официално в клуба на умопобърканите. Та искам да кажа: Тук не сикат ли някаква доза лудост при постъпване на работа?
Просто нещо й подсказваше, че щом той е тук нещо определено не можеше да бъде толкова съвършено. Та той направо беше излят по шаблон искам-къща-с-оградка-и-голямо-щастливо-семейство. Половината момичета по градовете щяха да се избиват за него. Беше си направо перфектен, ако си падаш по такива момчета. Оставаше само да каже, че чете поезия и може да готви и работата щеше да излезе от всякакви норми. Райден определено се славеше в безумно сбърканата си логика, но направо я сърбяха дланите от параноята, че просто перфектни неща не съществуват. Доброто момче?!

-Мога ли да ти задам един въпрос?
- Давай!
- Как се получава така, че ти си единствения нормален човек тук? Не ме разбирай погрешно, но тук всичко живо се конкурира кой от кой по-ненормален да бъде и то във всевъзможни аспекти. Май скоро и аз ще трябва да си изиграя асите и да взляза официално в клуба на умопобърканите. Та искам да кажа: Тук не сикат ли някаква доза лудост при постъпване на работа?
Поредното подсмихване под мустак на Ейнджъл озари пространството.
-Не е точно така. Не съм единственият нормален. Не си ли се замисляла, че ако в една стая са затворени много хора и всеки един от тях е луд, то тогава реално никой не е? Знам, че въпроса е подвеждащ и анафоричен, но все пак. Когато работата ти е да си професионален убиец, малко или много се побъркваш. Някои са родени с тези инстинкти, но за други това е цял нов свят. Да го кажем така - ако не си поне малко луд, на сутринта винаги ще те глозга съвестта. А това не би било приятно, нали? Не и за хора като вас.
В думите и разсъжденията му имаше известна логика. Даже доста голяма. Нямаше как да не се замислиш над тях. Може би нямаше да се съгласиш или щеше да ги завъртиш по собствена приумица, но и в двата случая ще се замислиш.
Райден седеше мирно, слушаща мислите му и само от време на време разваляше позата си, за да се почеше на някое случайно място или да потърка клепач. Когато дълго време стоиш неподвижно тялото ти почва да функционира по най-неблагоприятните за момента начини. Но младежът не й се сърдеше. Все пак се нави да го направи и то без да се налага да й плаща или нещо подобно. Половината от тялото й бе завършено. Оставаха само краката и голямата възглавница, а през това време може би, героинята ни щеше да сподели впечатленията си от отговора му.

Райден адски добре разбираше теорията, която Ейнджъл подлагаше по толкова хитър начин. Лудостта тук си беше като чума в затворена под карантина стая. Влизаш вътре само и единствено ако я имаш, но при някаква грешка някой да влезе незаразен - бързо се сдобиваше с нужния и без това пропуск.
От друга гледна точка тук направо си развиваха всякакви заложби за психически и морални разногласия от установените норми. Имаше причина Рен така да се чувстваше у дома си.
- Мога да се пошегувам с изказването ти, че ти явно си единствения луд на това място, за което ние сме толкова нормални. Е, няма как да се шегуваш с някаква странно извъртяна истина. Никога не съм съжалявала за нещо, което е трябвало да направя. Да го кажа така: не съжалявам за нищо. Дори за това, че ми харесва какво правя. Нито, че съм отгледана така или пред възможността някога да съм била луда, колкото си ти. Боже, даже се гордея със себе си. Много сме нормални всички тук, а?
Можеше да я рисува и да се вглежда в извиваката на всеки кичур от косата й и да налага контури фини, колкото косъм, но това сякаш го успокояваше и му помагаше да я слуша още по-съсредоточено. Нея това би я подлудило за минути. Можеше да чертае карти и да разшифрова писма с часове, но да се вглежда в човек, който стоеше съвсем непонат пред нея никак не й се харесваше.
-Хей, можеш ли да добавиш нещо?
-Какво?
-Чудех се дали можеш да нарисуваш някъде едно цвете - бял лотус. Дори ще ти я надпиша след това, за да не вземеш да забравиш, че трябва да я включиш в новия си роман или направо да я окачиш насред града.

-Разбира се, ще го сложа горе от страни на главата ти. Долу няма място.
Ейнджъл продължи рисунката си, която все повече и повече придобиваше завършен вид.
-Знаеш ли, интересно момиче си Райден.
-Така ли? С какво? - любопитно и хитро попита тя.
-Струваш ми се напълно наясно с това коя си и на какво си способна. С кусурите си и с хубавите си качества.
-Хубави качества? Моля те, аз нямам такива.
Той поклати глава с усмивка.
-Всеки има добри качества. Даже и най-безскрупулните хора. Бе можеш да ме убедиш в противното.
Момичето тъкмо отвори устни да възрази, но тогава той стана и по този начин я спря. Приближи се до нея и клекна така че да е централно срещу й.
-Готова е!
Мъжът обърна скицника и Рен се видя. В онази поза, която изглеждаше много по-красива, отколкото тя си мислеше. Със спуснати меки коси на вълни, стигащи до кръста. Със замислен лицеизраз, който криеше в себе си някаква задълбоченост. Всичко това а в горният ъгъл, един прекрасен лотус, който надничаше срамежливо към нея. Рисунката бе съвършена.
-Какво мислиш? - попита я той в очакване на отговора й.

-Готова...
Струваше й се толкова нереално. Толкова неусетно и бързо се бяха изнизали минути и сега тя самата надничаше от кадастрона и се взираше в нея. Беше някак по-жива от отражение в огледало или размазан образ във вода и дори да звучеше безумно - имаше повече чувственост в картината, който очите на момичето попиваха. Наслояването на боята създаваше едва забележим релеф, който правеше платното някак по-живо и почти те привикваше да го докоснеш. Щеше да стане страшно весело Рен да размаже ръка отгоре й, но почти щеше да се остави на желанието да попие с пръсти маслото. Да провери дали може да докосне кожата си през боята и да вплете пръсти, намотавайки ги покрай косата си. Нямаше как да отрече, че Ейнджъл беше великолепен художник и не толкова реалността, която пресъздаваше безгрешно я пленяваше в таланта му. Можеше да види в очите си нещата, които не беше изрекла на глас. Онези, които се учеше да крие зад стъклен поглед, а сега прозираха и заплашваха да излязат на повърхността.
-Красива е! Толкова, че дори ме плаши, че ще проговори.
-Не е нужно.
-Да, тя и сега казва достатъчно. Нещо от рода на "Ето ви едно момиче, което избяга и се ската от упражнения и сега това дори е документирано".
Ако не успееш да се скриеш зад ирония, винаги можеше да пробваш зад сърказам или насмешка. При Рен действаше безотказно. Всеки път, когато на устните й напираше нещо свързано с миналото или с чувствата й някакъв механизъм се задействаше и тя избълваше първата простотия в главата си. Почти можеше да чуе как зъбчатите колела тракат в главата й. Така ставаше и със скандалите и последиците винги бяха или смях или скок от минимум трети етаж за някой от присъстващите. Рисковете на професията.
-Какво ще правиш с нея? Искам да кажа, че е ясно - няма да я насадиш посреде Апартаментът.

-Какво ще правиш с нея? Искам да кажа, че е ясно - няма да я насадиш посред Апартаментът.
-Защо да не? Мисля, че ще се впише идеално в обстановката. Виждаш ли всичките фотографии по стените?
-Да.
-Е, повечето са точно на членове на базата. Отминали, които са оставили голям принос тук. Документирани са така че никой да не ги забрави, даже след години.
-Аз не познавам никой от тях.
-Това е защото си млада. Аз също не познавам повечето. Но за сега ще я запазя в личните си архиви, а някой ден, ако се издигнеш ще я поставя редом до тях, гордо изпъкваща сред останалите.
Момичето се усмихна. Как денят й почна от леко казано неприятен, премина през една обикновена закуска с кафе и курабии и хубаво четиво и стигна до обяд, изпълнен с емоции, действително приятен разговор, а накрая и рисунка на самата нея, която все още я гледаше от листа и ако имаш достатъчно голямо въображение ще предположиш, че ти маха и се усмихва нежно.
Енджъл се изправи, отиде зад бара, отвори един шкаф и пъхна скицника вътре. Там държеше всичките си творби, които се състояха от пейзажи, натюрморти и някой друг портрет. Но те бяха най-малко. може би защото не мислеше, че всеки заслужава тази чест.
Въпреки, че идилията бе пълна, вече минаваше обед и повечето ученици бяха свършили с уроците си. Това накара някои от тях да се скитат из имението, други да се запътят към града, а трети да дойдат тук и да се отдадат на спокойствие и някоя разхладителна напитка. До тук с усамотеността. Сега не можеха да водят тези разговори толкова лесно. Не, че им пречеше, но Рен бе човек, който не обичаше да споделя с всеки мислите си, а се съмняваше да остане сама на бара. Така и стана. Вече две девойки се настаниха на него и си поръчаха, като едната явно се втренчи в симпатичния барман. Той им наля, погледна към Райден и й се усмихна благо и приятелски. Ако искаше можеше да остане, ако ли не, да стане и да поеме в друга посока, до следващият път.

Заформящата се шумотевица и глъч се забиваха в мислите й сякаш стоманени пирони пробиваха мека дървесина и тов ане предвещаваше нищо добро. За благото на всички и основно, за да не създаде проблеми на новия си познат с това да изтъргва някой неволно побутнал я клиент, Райден целенасочено се изнасе от помещение.
Ейнджъл трябваше да се задоволи само с едно помахване от вратата, но при създалата се обстановка това бе равносилно на дълъг разговор за довиждане съпроводен с пожелания за цялата му рода. Еквивалента на Рен за сбогуване - просто похай или нйа-добре се изнижи незабелязано и демонстрирай уникалното си възпитание.
Явно нещо не можеше да бъде само гадно и пилещо по нервите на момичето. намери се местенце и всеме, в което не й се искаше да замеря някой с първото, което хване от чантата си. Ето това, ако не е добре оползотворено време.
Нямаше представа накъде да тръгне сега. Трябваше ли да бъде някъде или да прави нещо определено? Можеше лид а си позволи да се шляе безцелно по коридорите и стаите, търсейки в каква каша да се набута този път. Вече иамше не до там приятно спомени от нахълтвания в произволни кабинети и запознавания със случайно хора. Отново? Не мерси. За нейно и всеобщо добро. И оставаше въпроса: Сега на къде?

Ейнджъл влезе във все още празната зала за отдих и почивка, като все още не пускаше момичето.
-Добре де, мога да вървя и сама.
Чак когато стигна до една от големите пухени възглавници я пусна да тупне в нея, а малкото й дупе потъна в нея. Бе крайно недоволна, че прекъсна свадата им, но нали така правят приятелите? Помагат си, а понякога ти спасяват задника.
-Ужасен си! Щях да я разкатая.
-Да бе, ти и коя армия? Тя е по-силна, ти си нова, не си мисли, че можеш да превземеш света.
Убийцата само се намуси като дете, но не му отвърна. Тъп художник.
Младият мъж игнорира физиономията й и се отправи към бара. Влезе от вътрешната страна, отвори хладилната камера, една кърпа, а в нея постави цяла шепа бучки лед. Когато я зави премина същия път и клекна до Рен. Понечи да я сложи на главата й, от която течеше кръв, но тя рязко се отдръпна.
-Стой мирно де. Не се инати. Искаш да се инфектира или надуе като гюле ли?
Определено огромна цицина нямаше да е хубава гледка, особено на по принцип хубавата й главица, затова с вътрешна съпротива престана да се дърпа и бялата кърпа пльосна на раната. Отначало я пареше, после мястото почна да се изстудява и да изтръпва. Но процедурата не свършваше до тук. Красавецът се върна обратно на работното си място и извади поредна кърпа. Нея напои стабилно с водка и пак се върна при нея. Почна да преминава през всяка една драскотина, пукната устна и рана. Щипането бе неприятно, но нищо фрапантно. След този бой щеше да се размине с няколко надути части, няколко синини, една от които под лявото око и одрасквания. Нямаше нужда дори от лекарска намеса. След седмица сините отенъци щяха да се превърнат в жълти, а малко след това да изчезнат напълно. Заслужени травми за удоволствието, което изпита в стаята на непознатата.
-Е, сега успокои ли се?

Спокойна?! Ама разбира се.
-Много съм си спокойна даже. Напълно се владеех. Не съм избухвала, не съм откачала и още по-малко не съм била неспокойна. Исках да й натикам лицето в мивката и го направих. Простичко и практично.
-Да, беше ужасно спокойна. Същинско въплъщение на вътрешния покой.
-Да, бях!
Райден започваше да излиза от състоянието на пълен непукизъм, който си бе създала за подобни ситуации. Без мисли, без емоции, без чувства и без предрасъдъци. Имаше само точни решения, инстинкти и практичност. Започваше да я спохождат параноични помисли, че скоро ще заживее в сапуненото мехурче и дори да звучеше готино и полезно за човек в бранша, това я плашеше.
Явно барманът не разбираше, че опити й да се откъсне от него си бяха последици от взето решение. Можеше да завърши с някоя сериозна травма, но нямаше да остави последната дума на някой друг. Беше си решение. Ако беше гняв сега той щеше да стои и да се привива по пода след някой здрав ритник, а момичето да продължава да се прави на кайма с другата асасинка. Намирате разликата нали?
Рен повдигна лице и осъзна, че някои гримаси причиняваха лек дискомфорт, а други почти достигаха до пореща болка. Същото важеше и за цялото й тяло и някои движения. Струваше си.
-Благодаря - аз и моята армия.
-Няма защо. Това до някъде ми е работата. Тук често се случват такива неща и не за всичко си струва да се ходи до Лечителката.
-Нямах това предвид. - Очите й се вдигнаха към момчето, което все още попиваше ожулванията синините й разцепените места по тялото й. Сивото в ирисите й се бе смекчило и сега на наподобяваше толкова метал или гръмотевици, а по-скоро небе секунди преди да се излее порой.
-Благодаря.
Нямаше как да му обясни какво точно имаше предвид. Да кажеш нещо от рода на "На почти никой не му пука за мен. Мерси, че на теб ти пука" си беше съвсем в нейн стил, освен частта с балгодарностите попринцип, но нямаше да го изръси ей така точно сега. Да каже, че му благодари, че й е приятел беше също толкова неразбираемо и определено нямаше да излезе от нейната уста. Самия факт, че казваше тази дума си беше много. Зеленоокото момче нямаше откъде да знае това, но... Каккво пък - тя присто изпълзя между устните на асасинката.

Чак сега мъжът разбра. Разбра и, че й отне много душевни настройки и сили, за да излезне от нейната уста. Затова само се усмихва, нямаше да я кара да каже нещо, което ще й бъде трудно. Нямаше смисъл. Той знаеше и щеше да е тук.
-Моля. И аз благодаря.
-За какво пък ти?
-Че ми позволи да те нарисувам.
Това бе неговият начин да каже: "Да, ти си ми приятел и така ще остане, стига да ми позволиш". А тя му позволяваше дори без да се усети. Всичко това значеше доста, нали?
Изведнъж през широко отворената врата премина силует на чудовище. Чудовище ви казвам. Не, не от онези черните, грамадните с милиони шипове и всевъзможни разклоняващи се крайници. Това тук бе едно напълно различно. Бяло. Сребристата му коса бе разчорлена на всички посоки, падаща напълно непропорционално върху лицето му. Дрехите измачкани до толкова, че едва ли можеха да се изгладят и след сто минавания на гореща ютия върху им. Ризата разкопчана, с едно единствено закопчано копче нейде долу и то не в правилната дупка. Панталоните изсулени, крачолите им стигаха чак до пръстите, а самите ходила боси. Те се суркаха безпомощно, тежко, като дори за миг не се отлепяха от земята, за да направят нормална крачка. Гравитацията го бе стегнала толкова много, че вървеше прегърбено.
Когато съществото премина известно разстояние се спря пред двамата другари и повдигна глава. Очите му - кръвясали до толкова, че трудно можеше да се различи бяло място от очната ябълка, се забиха в бармана и той изтръпна. Чак се уплаши от гледката. Зениците бяха потъмнели, изгубили своя блясък от убийствения махмурлук.
-Кафе.... - изстена сухо създанието, преглъщайки въздуха насъбрал се в устната му кухина при липсата на слюнка.
-Господин Чосър...
-Кафе.... - повтори все така заповеднически, намусено, навъсено и всевъзможни други състояния гилдмайсторът.
-В...веднага.
Младежът беше стъписан. Никога не беше виждал лидера в такова състояние. За миг забрави всички болежки и разговори с Рен и се изниза светкавично зад бара. Взе джезве, сипа вода и кафе и го сложи на котлона. Като го гледаше му трябваше чисто и силно, без захар или мляко. А самият Ерик сега пак суркаше босите си крака по пода, заставайки пред възглавницата точно до тази на момичето. Тупна на нея толкова силно и безтегловно, все едно скала пада в река, че чак въздух излезе от плата.
-Пфффууууу.....
За Райден цялата гледка бе просто комична. Тя наблюдаваше шефа им и й идеше да се разсмее на висок глас. Сякаш усетил това й желание, той изви врата си като болт, така че лицата им да се срещнат.
-Какво гледаш? - просъска злобно и хищно.
Яре, яре. Май някой ставаше много раздразнителен в отрезвителен период.
-А нищо. - отвърна девойката с огромна, двайсет и четири каратова усмивка на устните.
-Най-хубавият ми рожден ден, доведе до най-убийствените болки. - мърмореше сам на себе си предводителя.
След минута чаша с ароматно, горещо кафе бе поднесена под носа му и органа на обонянието веднага улови парите излизащи от напитката. Грабна я ревностно и я изпи на един дъх. После я поднесе демонстративно на Ейнджъл.
-Още.
-Ама?
-Още!
Младежът нямаше избор. Върна се на работното си място и сипа още една чаша. Върна се и отново я поднесе на синеокия. Тя бе изпита със същата лекота и скорост като предишната.
-Който си тръгна по-рано е късметлия. - почна отново да си мрънка под носа мъжа -Толкова пиене....толкова жени....
Докато говореше врели некипели се подсмихваше под мустак. Хубавите спомени от предишната нощ се възвръщаха, но с тях и фактите около главоломното му отрязване. Такъв запой едва ли съществува в историята на базата.

/Рен свободно РП, душко/

Принципно момичето не се славеше със стоманено здрави нерви, освен в много наложителни и напечени ситуации и след цялото фиаско от предишната нощ и това от тази сутрин, нещата й идваха леко в повече. Е, едва ли нещо беше в състояние да е в повече от всичко, което й се завърташе в главата, като спомени или възможностти, но за сега просто трябваше да избие на някъде. И то изби. О, как изби.
Чернокосото момиче започна с едва появяващи се серии леко усмивки, които плавно преминаха в сподавен кикот и накрая достигнаха един от онези смехове, при които няма причина или разумен начин за спиране. Въздухът й излизаше хриптящ на пресекулки и опитите за поемане на следваща глътка бяха също толкова накъсани. Гърдите й се повдигаха и спадаха на различни неравномерни интервали и караха белите й дробове да я болят сякаш е изяла една чаша. Не чаша с нещо, а буквално чаша- стъклена и на парченца. Съкращенията на мускулите й предизвиква свивания в стомаха, които превиваха девойката на две и само ръцете й, скръстени ниско върху корема, спираха главата й да застане между коленете й. Цялата тая работа с един хубав смях се равняваше на дълга и уморителна серия от упражнения за гръдни и коремни мускули. Ето - практично и полезно зартоварване.
Освен факта, че сега всички пресни наранявания я боляха усезаемо повече и спомена за леко главоболие сега беше реалност за една идея по-силно такова.
Ейнджъл се суетеше да прави кафе и да подменя чашите, а звънкия глас на асасинката изпълваше помещението и опредлено главата на гилдмайстора. Можеше да заложи всичко, че с този махмурлук и муха да бръмне щеше да звучи сякаш някой еседнал и заудрял здравата с нещо по комплект тенекиени тенджери.
Да, този поглед с цвят на зора, направо крещеше колко ужасно му лази по нервите, отново. Смехът й заглъхваше и на негово място се прокрадваше една веселост и безгрижност, което беше присъща за моментите на пълно разтоварване. Кратички, редки и безценни моменти.
-Ъм, Ейнджъл?
-Да?
-Пробвай чудодейния метод с мократа хавлия. Може да лекува и главоболие и дай една и за очите му, че направо светят. Боже, дай направо две хавлии, че сега започнаха направо да хвърлят искри.
Художникът много умело боравеше със сподавянето на кикот и прикриването на усмивки. В кошера с оси се научаваш да на размахваш меденки или в случая да не дърпаш лъва за опашката.
Рен не се научаваше нито едното, нито другото. Сякаш пре нея имаше една мъничка врата с надпис „ Прав път“ и една огромна порта с гравюра „Наприятности“. Познайте коя беше любимата на двойката. Бас, че не можете. Неее.
-Ама наистина не изглеждате много добре, господин Чосър. Какво сте пили снощи? Спирт и чили сос? Лошо нещо са партитата за рожден ден. Не, лъжа. Лошо неща са дните след рожден ден.
Е, Рен нямаше откъде да знае, защото мразеше рожденните дни и нямаше добри спомени за партита или някакви импровизирани купончета. Добри спомени... Май трабваше да мрази повече неща от рожденни дни, но за сега се задоволяваше и с това.

Гилдмайстора ту гледаше в една точка, готов да я изпепели с поглед, макар че там нямаше нищо, ту от време на време го преместваше върху заливащото се девойче и после пак го връщаше право пропорционално напред.
-Смей се ти. Да не те питам какво стана след като си тръгна с Чи.
-С кого?
-С Дъст, патко! Дори не знаеш истинското му име.
Ау, някой беше много закачлив и лош, когато изтрезнява. И все пак точно тези му думи накараха момичето да замлъкне и да се сепне. Какво стана ли? И тя самата не знаеше въпроса на този отговор, затова реши, че най-умното или единственото нещо, което може да направи е да го игнорира.
Всъщност като се замисля, идеята с мократа кърпа не е лош. Ейнджъл дай ми една. Не, нека са две.
Барманът силно се зачуди на тази заповед от страна на шефа си.
-Сигурен ли сте...
-Дай две ти казах.
Нямаше избор. Младият мъж взе две везани кърпи от бял памук, напои ги хубаво с вода от мивката и ги занесе на предводителя. Среброкосия ги взе и сложи едната на челото си. От тези му действия усмивката на Рен се върна наново и тя пак почна да се залива от смях. Но лидерът бе подготвен. Без изобщо да се съобразява с никой, а и той имаше правото да не се съобразява, пльосна втората кърпа на нейното лице и девойката замря от изненадата.
-На ти и на теб. И ти да се освежиш малко. Като гледам имаш нужда. Приличаш на нещо сдъвкано и изплюто.
Колкото и процедури да си прилагаше Чосър за изтрезняване, настроението му нямаше да се подобри докато не усети, че и последната капка алкохол не напусне тялото му. А до тогава имаше да изтече доста време. Време, което можеше да се окаже достатъчно досадно за малката ни асасинка или пък забавно. Зависи от гледната точка.

Райден присви язвително очи и съвсем видно го изгледа от главата до петите, като не пропусна да поклати няколко пъти глава в знак, че не й се нрави видяното и оставаше да понечи да изиграе гадене и чашата щеше да прелее.О, тя можеше да изгрубее и много повече, но за сега здравият й разум не отстъпваше на циничността и това си беше малка победа.
- Сдъвкано и изплюто? Е, за няколко часа ще поотмине и до дни няма да остане и помен. Вижте, вие господин Чосър...Моите съболезнования. Не вярвам след като изтрезнеете нещо да се промени значително. Животът е гаден- трябва да се научим да живеем със себе си.
Асасинката толкова невинно повдигна рамене, че убийствения поглед, който получи в отговор изглеждаше ненамясто и дори груб от негова страна. Среброкосият мъж намуси допълнително и без това смачканото му от алкохола лице. Рен беше готова да се наведе само при нмаек за движение, защото очкаваше да я замери с чаша или най-малко с останалата му хавлия.
-На много умна ли се правиш? Не ти се получава.
О, тоя за какъв се мисли? Става с гъза нагоре и всички му треперят в краката, докато той си го изкарва с гръм и трясък. Май и аз трябва?! Как не!
-Ама да знаете, че сте ми голяма конкуренция. Мислих си, че само Франсоа ще ми е проблем за първото място на трън в задника, но явно греша. А аз си мислих, че никога не греша. Каква заблуда!
Ето сега вече трябваше да я замери с нещо. Ейнджъл я гледаше сякаш си тика главата в устата на лъва, а чернокоската още не беше започнала да го разпитва дали той си спомня вечерта или се е събудил до леля Бетси и сега се опитва да я забрави. Той явно щеше да каже нещо, но Райден отново си отвори голямата проклета уста.
-Знаете ли? Нямам спомени за подобен махмурлук. Толкова ли е зле, колкото изглежда. Искам да кажа, изглеждаш ли си като чувал с картофи или ще обвиниш алкохола за това?
Не го харесваше откакто го видя. напомняше й твърде много за удома и каква беше, и каква трябва да бъде, и каква никога не искаше да бъде. Сега си го изкарваше с простотия, подтискане на циничните й мисли и опити да не е саркастична или иронична. Успех!

Не беше сигурно кой е трън в задника в този момент. И двамата умееха да предизвикват отрицателни емоции в отсрещния само където единия го правеше с класа и финес, а другата с простотия и арогантност, прикрита зад плаща на усмивката. Е, Ерик добре познаваше тези усмивки, не веднъж ги е използвал, за да го учи някакво си хлапе, което най-вероятно дори няма пълнолетие. През главата му минаха мисли за това да я заточи някъде или пък да я прати на мисия в далечна земя. Може би Корнор. Да, от там определено нямаше да се върне. Или пък не, не, не. В Шеридан. Чак на край света, където нощните създания щяха да спрат младият й живот, а ако те случайно я пропуснеха, то некромансърите или шифтърите щяха да го сторят вместо тях, защото за разлика от пустиняците, те не познаваха думата търпение. Щяха да й резнат главицата още преди да си е довършила язвителното изречение и ако е истинска късметлийка да я превърнат в една от мъртвите си кукли.
От мисълта на лицето на лидера се изписа една злорада, но напълно доволна усмивка, която уплаши бармана.
-Дон Чосър да не.....
-Спокойно бе. - заяви той, излезнал като от транс. -Нищо няма да й правя. Той животът сам ще я смачка достатъчно.
-Не си залагайте парите на това. - отвърна Райден силно решена да се надпреварват за титлата най-умела язвителна забележка и захапка. А мъжът, той не смяташе да сдава фронта толкова лесно. Имаше нещо, което притежаваше, с което малката убийца не можеше да се похвали и това бе ИНФОРМАЦИЯ. Донът виждаше, чуваше и разбираше всичко. Да предната вечер се напи, но преди това следеше всичко и попиваше. Професионално изкривяване, няма как. Знаеше точно кога, с кого и как си е тръгнал всеки, колко е изпил, колко парчета торта е погълнал, броя на песните, които се изпяха, броя на танците и всички останали малки подробности. Точно една такава подробност смяташе да използва и срещу нея, та да й затвори устата.
-О, мила, всъщност не ти се сърдя. Разбирам защо си толкова злобна. Все пак съдбата те е дарила с прелестна визия, но с малко късмет. Да не би да си разочарована от кавалера си? Чи Дъст беше нали? Симпатичен младеж. Тръгна си с него, нали? По вида ти предполагам, че не е изпълнил задълженията си на придружител до край.
Точно в целта. Макар и малка, Рен много добре разбра какво искаше да каже. Спомни си как я беше зарязал пред вратата й, макар че самата тя се колебаеше дали да не го покани сама. Но русолявия красавец се изниза, незнайно по какви причини.
-Толкова красива и все пак не е клекнал и не се е поддал. Това наистина е жалко. - продължаваше да налива масло в огъня гилдмайстора.
Очите на асасинката пламнаха. С всяка изминала секунда ставаха все по-червени, но знаеше, че не може да го удари, а и най-вероятно няма да успее, въпреки вялото му състояние.
-Или пък се притесняваш? Да не би да смяташ, че не си на нивото на сладката му съквартирантка? Наистина и аз бих опитал от нея.
Последният удар бе нанесен толкова умело, че дори нея я заболя. Имаше едно нещо, което никоя жена не можеше да пренебрегне, дори най-безчувствената - конкуренцията. А в случая обърканите отношения между Ния и Дъст все още я тормозеха и този хубавец тук само й напомни за вероятността, че въпреки, че колегата й я харесва, не посмя да я целуне или да я пипне по-интимно от позволеното нито за миг, предната вечер. А като добавим и идеята, че може би именно синекосата е виновна за всичко това....е женското в Рен не издържа,.

Можеше да започне да се оправдава, че е искала да му натрие носа и не е пуснала в действие женския си чар. От части това си беше самата истина. Можеше да каже нещо от рода на това, че и е през някъде си за русокоското. Можеше да опита много неща, но точно сега избра да преглътне дълбоко, да прочисти главата си от насъбралата се злоба и да се усмихне с двадесет и четири каратова усмивка.
-Боже човек, прав си! Тя е страхотна мацка. Ако успееш да се докопаш до нея и да сложиш ръце отгоре й може да ми се обадиш. Можем да си спретнем много запомнящи се моменти заедно. - престорено възторжения й глас стоеше равен и се повишаваше само на места, колкото да наподобява истинска емоция. Уменията й бяха на светлинни години от това, на иронията си искаше своето за подсилване на ефекта.
Донът се замисли за момент върху реалцията на девойката, която опредлено не беше тази, която той очакваше. Райден можеше да го каже само по помръдването в очите му. Вярвайте или не, но дори погледа можеше да се смръщи или разсмее без лицето да помръдне и с милиметър. Е, когато емоциите бяха истински, разбира се.
-Това като предложение ли да го тълкувам?
Е, Рен не искаше това да прозвучи по този начин и никак нямаше да си криви душата с илюзии, че има начин да понася този мъж. Визуално си беше почти мечта за много жени, но младата асасинка предпочиташе да си свали кожата с джобно ножче пред това да се доближи излишно до него. Нещо й подсказваше, че е напълно взаимно.
-О, много мило от твоя страна. Ще й предадеш ли предложението ми, ако случайно я видиш? Много неловък момент ще ми спестиш.
Е, сега вече оставаше да каже "Па" и Ейнджъл щеше да подскочи до тавана. Той така се беше сковал и следеше уж без интерес разговора им, че изглеждаше като ледунка. Явно устата беше на един много човекояден лъв.

-Разбира се, ще й предам, но се съмнявам да е заинтересувана от теб.
Искрите хвърчаха между двамата. Бяха като умели манипулатори, всеки борещ се за своя къс хляб. Играта на преимущество можеше да се протака вечно и едва ли някои от тях да се умори. Вече се беше смрачило, но можеха да продължат и цяла нощ ако искаха, всеки стараейки се да не захапе или да не откъсне крайника на опонента си. Това бе и знакът на Ейнджъл, че трябва да се намеси. Достатъчно му бе да разтървава две момичета днес. Ако се наложеше да прави същото, но този път с Дона, някой много щеше да пострада. А този някой щеше да бъде или Рен или самият той.
-Добре вижте... - почна да маха с ръце той. -Всички се изостряме и изнервяме когато сме махмурлии. Защо не заровите томахавката? Рен ти трябва да си благодарна на този мъж, че ти даде покрив над главата. А Вие, г-н Чосър трябва да сте щастлив, че имате за ученичка такава жарка девойка. Гледайте перспективите - някой ден тя ще стане страхотен убиец и тогава ще ви носи само дивиденти.
Колкото и да не искаха да си го признават, това си беше самата истина. И двамата имаха полза един от друг. Полза, която може би седеше скрита за момента, но все пак щеше да избълва на повърхността. И тъй като Ерик вярваше, че по-умния винаги отстъпва, а в случая той смяташе, че е по-умния, се изправи, все още държащ кърпата на челото си.
-Умно момче си, Ейнджъл.
-Благодаря ви, г-н Чосър.
-Донеси ми още кафе. Ще го допия в стаята си.
Младежът побърза да извърши поръчката и за минута, че и по-малко му връчи ударната доза в една голяма пласмасова чаша. Мъжът я пое, обърна се и тръгна към изхода, като не пропусна за последно да убие девойчето с поглед. На сутринта едва ли щеше да изпитва такава неприязън към нея, но в момента алкохола си казваше думата.
Веднъж останали сами, барманът си отдъхна.
-Какво по дяволите беше това?
-Нищо.
-Да бе, щяхте да се изядете с парцалите. И какво реално става с теб и Дъст? И каква е тази негова съквартирантка? Не ме интересува какво казва Чосър. Сигурен съм, че ти си много по-готина от нея. Не го слушай. Всъщност...ти реално харесваш ли го?
-Кой, Ерик???
-Не бе, Чи.
Сега поне можеше да е искрена и с него и със себе си. Нямаше кой да ги чуе, русолявия бе далеч и нямаше признак някой друг случаен минувач да се появи.

Много добър въпрос! Сега оставаше хармонията от това да се довърши и с един прекрасен също толкова добър отговор. Е, да ама не!
Що се отнасяше до чувства или конкретно харесвания и любов отговорите бяха като заровени съкровища с големи масивни катинари на дъното на океана. Дали някой наистина й допадаше по нещо и можеше ли да се довери, за да може и да се влюби? Толкова ли трудно беше изобщо да вярваш в нещо и в някой, за да можеш да задълбочиш чувствата си? Задължително ли беше да харесваш някой и това да не може да препрасне в нищичко друго, защото не си готов да му дадеш нищо в замяна? Ето, много въпроси, които момичето нямаше как да си отговори. О, отоговори винаги можеш да намериш дълбоко, дълбоко в себе си, но предполагайки разбитите си илюзии след това е по-малко мъчително да премълчиш. Не да самозалъгваш себе си, а поне отчасти да си спестиш истината. От части...
Райден позволи на объркване и несъгурността, които изобщо не й бяха присъщи, да проличат в очите й, защото беше някак невъзможно да ги облече в думи. Всичко, което успя да измисли за искрен и реалене отровор си беше едно голямо нищо.
-Всъщност убий ме, не знам.
-Как така.
-Така. Не го познавам добре, за да знам дали го харесвам и явно за мен това няма голямо значение. Смятам, че преценям хората добре и нещо в него едновременно ми харесва и ме притеснява.
Ейнджъл се зачуди над обяснението на момичето и според нея той беше достатъчно интелигентен, за да не каже нещо, което знае или е чул в защита на момчето или нейната теза. Хитът барман с художествени наклонности и призвание за психоаналитик. На къде тръгна света?!
-И все пак каза, че го харесваш?
-Казах и, че ме притеснява. Хора, имате таланта да си извличате от нечии думи точно това, което най-много ви отърва и да не чуете нищичко друго.
-Това е дарба!
-О, определено е така. Ще перефразирам казаното до сега. Чи е секси, умен, интелигентен, опасен и дяволски интересен. Всичко, което ме привлича за начало в един мъж. От този мъж обаче завиви дали ще искам да го разцелувам или да си натикам коляното между бедрата му. Проста логика, но действа безотказно. Проблема е, че за Дъст все още не знам кое от двете ми се ще.
Райден се замисли за момент над казаното и целия въпрос на зеленоокото момче и захвана да довършва кашавото обяснение:
-Аз винаги знам какво искам, но сега не само аз съм в необяснима ситуация. Смятам, че нито един от трима ни - аз, Чи и съквартирантката му, не сме наясно как стоят нещата. Почвам да съжалявам и себе си и тях. И за протокола това също не ми е присъщо. Така, че добре дошли в клуб " Манджа с грозде и сапунени драми". Членски внос е само мътната тиня във вас.
Нямаше нужда да обяснява, че манджата беше още по-голяма и обширна. Съставките се меняха непресттанно и все нови хора си вкусваха от нея. Едва ли Ейнджъл щеше да предложи нячин асасинката да спре да си гребе с голяма лъжица.

Ейнджъл въздъхна след цялото това обяснение. Наистина си беше една огромна плетеница, на която не й се виждаше края, че дори началото. От където и да го погледнеш само широка диря.
-Разбирам. Надявам се да си улесните положението и да се изясните. И естествено... - намигна й той -Залагам за теб. Знам, че няма да се откажеш лесно, защото те мързи, нали?
-Може би.
Усмивката се озари на лицето му. Накрая той плесна с ръце и скочи от мястото си.
-Е, добре. Денят беше дълъг и празен. Какво ще кажеш да приключваме. Сигурен съм, че утрешния ще е по-добър.
Реално нищо не се случи днес, но нямаше как. Имението бе потънало в забвение и махмурлук и бе в реда на нещата нищо особено да не стане. Но съм сигурна, че утре ще е много по-различно. А и самият художник бе доста уморен от отърваването на различни персони и старанието му да не си одерат лицата.
-Какво ще кажеш да лягаме?

При подобно изречение Райден можеше единствено да повдигне вежди и изпитателно да изгледа събеседника си за някакви наченки на намек как се развива въпроса му. Изненада! Момичето дори не допусна, че художникът може да си прави опити за завоелирани предложения или някаква друга дразнеща идея. Не беше присъщо да се доверява така или да приема нещо за чиста монето, но явно големите зелени очи влияят доста предразполагащо за разговори, приятелство и други съвсем невинни неща.
Асасинката повдигна безстрастно рамене и първата прозявка, която намекът за сън подтикна, се появи на лицето й. Те са от онези чудовищни неща, които са заразни по самото си предназначение и няма логична причина за това. Двамата започнаха да си ги предават и ако продължаваха по този начин щяха да тупнат дупета на възглавниците и да потърсят още една опорна точка за главите. Знаете как продължава "акото". Убийцата можеше да спи и в коридора и това да не я притеснява особено, но едва ли случайните минувачи и хора дошли за закуска щяха да бъдат очаровани от този факт. Самочувствието и самоувереността, че можеш да си нащрек и докато спиш някои хора тълкуваха като неуспял да си стигне до леглото или като изгонен по някаква причина от някъде. За сега слуховете, манджите и кашите й стигаха.
-Сега като се замисля идеята за сън звучи ужасно добра.
-Аз винаги имам добри идеи.
-И скромност не ти липсва.
-Хм, намира се.
Девойката се откъсна от меката и примамливо удобна възглавница и заразмърда слабо наболяващите я места. Бой, смях и липса на добър сън предната нощ не улесняваха изнасянето от дадено помещение. Рен се изниза от стаята с високо вдигната размахваща се във въздуха ръка. След толкова много приказки това бе най-доброто "чао", което можеше да измисли. Семпло и без нужда да изръси някоя простотия.

Вървейки по коридора, знаех само едно - не исках да се прибирам още. Но не исках и да се срещам с хора. Денят ми се очерта сравнително добре, при липсата на персонажи, и исках да продължи по същия начин.
Когато минах покрай онзи апартамент, видях, че на вратата му е залепена бележка, която гласеше: Затворено, поради зареждане на стока. Ще работи отново утре.
Това ми направи силно впечатление. Ами какво ако целия е на мое разположение? Би било добре, или поне така прецених. Затова след едно кратко взето решение, натиснах бравата и отворих вратата, влизайки вътре. Наистина беше празно, а по рафтовете зад бара липсваха алкохолни и хранителни артикули. Не знаех какво точно ще правя тук, но съвсем скоро ме осени гениална, или може би не толкова идея. Точно до терасата имаше достатъчно свободно място да се сложи нещо голямо. Знаех какво да е то. Забелязах, че в цялата база няма нито едно пиано, а така ми се искаше да посвиря. Но при липсата на такова, трябваше да си създам сама. В стаята не можеше, нямаше пространство, но тук, едва ли някой щеше да възрази, а и нямах намерение да напиша името си върху него, така че никой нямаше да разбере, че аз съм го създала.
От една страна щях да задоволя желанията на душата си, от друга щях да тренирам новата си придобивка. Едно бе да създам метална пръчка, съвсем друго цяло пиано. Щеше да е предизвикателство, което мислех да преодолея.
взех една от големите пухени възглавници и седнах на нея. Все още бях мокра, но не ме интересуваше. Загледах се в свободното място и се заех за работа. Протегнах пръсти натам и концентрирах ума си. Избистрих го, както водопад измива скала под себе си. Мислите ми течаха като водата бистри, чисти и праволинейни. Магията ми почна да се процежда от възглавничките и да попива във въздуха. Първо очертах овалите, като се стараех да са точни и правилни. Интересното бе, че не помнех някога да съм свирила, но знаех, че мога. Точно както с виолата. Някакъв скрит талант, или дългогодишни тренировки, които не помнех. Но вече нещата, които ме учудваха намаляваха с всеки изминат ден.
Когато контурите бяха готови, почнах да си представям и самата материя. Белият абаносов цвят на политурата, дървените плоскости, клавишите, свързани чрез струни за задната част, издаващи красиви звуци, капакът, с подпората за отвор. Мислех да е голям, красив бял роял. В мозъкът си почнах да го създавам и видях, че въздуха около енергията ми се сгъстява, в приумица да пресъздаде въображението. Почнах от долу нагоре. Първо здравите крака, които ще издържат на тежината на тялото. После овалната основа, клавишите и така все по-нагоре и по-нагоре. Бях съсредоточена до толкова, че дори да станеше земетресение нямаше да го усетя. Нужна ми бе пълна концентрация, ако не исках да сбъркам някоя част. Още повече, че се напрягах допълнително, защото един роял е доста по-труден от някой малък предмет. Капки пот избиха по челото ми от напрежение, но не се отказвах. Стараех се да дишам равномерно и да не оставя магията ми да ме подведе. Трябваше да се пипа прецизно, като скулптор, който извайва поредната статуя. Но вместо с длето, работех с енергийните вълни, които все повече и повече напредваха своя брод, описвайки едно изобретение на изкуството. Не бързах, оставях атомите да се слепват един за друг внимателно, един по един, лека по лека, за да не останат пролуки, дупки или някой елемент да не се изкриви. Сигурно ми отне повече от десет минути, когато най-накрая усетих, че съм готова. Излязох от зоната, в която бях попаднала и погледнах творбата си.
А тя бе толкова красива. Пред очите ми, точно до остъклената врата на терасата се извисяваше нежен бял роял, с открехнат капак, закрепен от бяла подпора. Клавишите блестяха от чистота, а черните частици над тях бяха по-черни и от нощта. Очите ми светеха и мога да се закълна, че усещах как искри прехвърчат в зениците от гледката. Сърцето ми туптеше силно и шумно. Чувствах се странно добре, че съм създала подобно съвършенство.
Бързо се настаних до малкото столче от бяла кожа, което вървеше в комплект с рояла и натиснах един от клавишите. До на горна октава прозвуча перфектно. За бога не знам от къде са ми познати тоновете, но просто не ме интересуваше. Това нямаше никакво значение, абсолютно никакво. Душата ми шептеше за поезия, за музика, която този път ще остане скрита между тези две стени. Няма да пея, няма да я подарявам на невежи пияници, които искаха просто фон за разюздените си души. Никой нямаше да ме чуе и аз нямаше да чуя ничии аплодисменти. Нямах нужда от тях, просто повторно да потъна в зоната на съзнанието си.
Музиката заизлиза изпод пръстите ми, бавна, истинска, лична. Ако имах спомени, тя би ме върнала години назад, изваждайки картини на миналото от прашните страници на книгата, написана в главата ми. Но при липсата на такива просто се отдадох на усещането, което караше кожата ми да трепти, а очите да пламтят като миниатюрни пламъчета на спасението от самата себе си. Чувствах се излязла, изрязана от този свят, като парче платно, чието място не е тук. Като прикачена кръпка, която наблюдава всичко от страни, но не го възприема като свое. Нищо не беше мое, освен мелодията, която създавах, защото тя бе реална, тя бе Моя. Моя и на никого другиго, с никого не трябваше да я споделям. Тя ме караше да се чувствам истинска и никоя дума или жест не биха имали същия потушителен ефект. Само нощта и звездните светила бяха мои слушатели. Само те ми се усмихваха отгоре и ме изпълваха с преизподня, с надежда за нещо....нещо различно....

/Музиката https://www.youtube.com/watch?v=3dM2qCCg6GE /

Лиричната музика излизаше изпод пръстите на красивото момиче. Сякаш белият роял усещаше не само желанията и, ами и нейните душевни копнежи. Всеки тон, всяка нота започна да се изписва по въздуха и то буквално. Малки струйки от енергията на Ния се бяха процедили през ръцете и, оставайки върху рояла. Те долавяха трептенията от малките чукчета на пианото и превръщаха звука в картина. Нотите се редяха една след друга и прехвърчаха нагоре из стаята, образувайки спирали. Ала, момичето все още не забелязваше това. Цялото и внимание бе насочено към музиката, която тя създаваше в момента.
Един от прозорците, намиращи се наблизо се открехна силно, разтваряйки двете си крила. Те се удариха леко в каменните стени и застинаха широко отворени. Отвън нахлу свеж полъх, който почти разми малките ноти, веещи се над рояла.
Апартаментът нямаше идеален изглед към предната част на сградата, но това не пречеше на музиката да се разнесе около нея, повявана от Майката Природа. Звука стигна до ушите дори на няколко души, кротко наблюдаващи нощта до езерото, намиращо се на входа на сградата. Уви, въпреки че искаха да разберат от къде идват красивите тонове...не можеха. Имаше твърде много отворени прозорци пред тях и трябваше единствено да налучкват, къде се намира този приказен свирач. Една млада асасинка дори стана от мястото си, зарязвайки всичкия си багаж право на пясъка. С вперен поглед в небето, тя започна да обикаля около сградата, следвайки музиката. Тя бе привлечена от нея толкова силно, че се движеше като в транс. Лицето и описваше красива усмивка, очите и бяха грейнали като нощните звездици, а душата и...в този момент, тя бе изпълнена с любов.
Стъпка по стъпка, момичето се приближаваше все повече и повече. Скоро, дори застана под прозореца, от който идваше песента. Позна го, по малките извиващи се ноти, образували се от магията на Ния. Щом девойчето застана под прозореца, магията се спусна право към нея, усещайки желанието, с което тя я слушаше. Сноповете енергия се обвиха около тялото и, галейки я нежно. Момичето все още стоеше с вперен поглед в небето. Не смееше да помръдне, докато съзнанието и не се изпълни изцяло с мелодията. Дори, започна тихичко да си тананика нотите, щом ги чуеше. Няколко капки сълзи се стекоха по лицето и. Всяка капка падаше от бузите и, право в горещият пясък, а там...той я попиваше бързо и жадно. Момичето не спираше да плаче, а и не можеше. В нея излизаха всички онези стари спомени, които къташе в дъното на душата си. Онези спомени, които не бе дръзнала да разкаже на никого до сега. Тези, които човек не смее да обсъжда дори с най-близките си. Сълзите не спираха, както и музиката идваща от прозореца, намиращ се на няколко метра от нея...

Победи...Кафето винаги побеждаваше поставено във всякакви съревнования и това едва ли беше изненада за някого. Какво друго лекува едновременно стрес, главоболие, измръзване, скука, лошо настроение, мигрена, махмурлук и един куп еднородни неблагоразположения? Нищо?! Именно!
Рен вече влизаше чувствайки се удома си в просторното помещение, а краката й можеха да намерят бара без да се налага очите да ги напътстват. Може би всъщност водещата сила беше обонянието? Нямаше значение, защото дребничкото момиче вече стоеше там с дебилна усмивка стигаща чак до малките трапчинки, които се появаваха разделящи бузите й. Ейнджъл нямаше възможността да се обърне и да я погледне преди поздрава й да достигне до него:
-Здравей!
-Здрасти! Как е?
-Добре, предполагам. Искаш ли да го направим още по-добре?
Пред сивкавите й очи почти си пролича как той обмисля дали няма да го накара да скочат заедно от балкона с цел да си разнообразят деня, но това бъзро беше отместено от любезната му страна.
-Да, добре. Как?
-Хайде де, това "как" прозвуча сякаш ще ходим да чешем Чосър зад ушите.
-А няма ли?
Ама той сериозно ли?
Рен определено имаше купища опасни и нездравословни идеи за това как да си прекара времето, но не намесваше други в кашите си или поне след това си ги разчистваше сама. В повечето случаи?
-Е, за твое голямо съжаление, не! Разбирам, че деня ти е изпъленен с дрижение и адреналин, но за сега искам само кафе и последните клюки. Ок?
Чернокоската му намигна и се намести на един от празните столове с надеждата недно от двете й желения да започне. Това налагаше или кафето сега и веднага, или зеленоокия барман да разпочне да разказва нещо интересно.

Сутринта на Ейнджъл бе озарена от най-голямото слънце, което бе срещал от известно време тук. Повечето жени му се лепкаха нахално, снажно се опитваха да привлекат вниманието му или пък го подминаваха с безразличие, сякаш им е длъжен да ги обслужва като някакви принцеси. Но не и Рен, която не само, че се държеше пичовски с него, но бе и интересна и достатъчно луда, че да го примами да извършат някоя глупост заедно.
-Е, за твое голямо съжаление, не! Разбирам, че деня ти е изпълнен с движение и адреналин, но за сега искам само кафе и последните клюки. Ок?
Барманът се ухили доволно и се извърна, залавяйки се за работа.
-Дадено!
Набързо й приготви една ударна доза кафе, като й направи две големи, сипани в дълбока порцеланова чаша, но преди да й я подаде се спря.
-Какво има?
-Защо не експериментираме малко?
-Какво имаш предвид?
-Искам да пробвам нещо.
И така, красавецът сложи съвсем малко захар, изсипа лъжица прах от стърган лешник, извади кутийка с готварска сметана и сложи отгоре, завъртайки я, а накрая я поля с шоколадова глазура. Чак тогава й поднесе чашата, пъхайки в нея една дебела черна сламка, с която да си я разбърка. А Райден не чака. Нетърпеливо разбърка напитката и отпи.
-Как е?
Гримасата на момичето се видоизмени скоростно и още по-широка усмивка се разля по лицето й.
-Невероятно! Ти си гении!
-Мерси, мерси, старая се.
-Хайде сега разправяй. Какво изпуснах?
Мъжът се замисли за момент, какво точно да й каже. Всъщност малко неща се бяха случили за последните няколко дни, но така или иначе щеше да ги сподели с нея.
-Няма много за разправяне. Незнайно как се сдобихме с нова придобивка.
Красавицата го погледна многозначително, затова зеленоокия побърза да уточни, като посочи към края на апартамента, точно към терасата.
-Пияно? - разшириха се очите на убийцата, виждайки белият роял, който блестеше на сутришната светлина. -Кой го е купил?
-Никой!
-Как така?
-И аз не знам. Вчера просто влязох и то си беше тук. Попитах донът, но и той отрече да е поръчвал музикални инструменти. Просто се пръкна от нищото. Може би някой го е създал, но определено не се е похвалил.
-Странно!
-Да, другото е, снощната пясъчна буря.
-Буря? Как така буря?
-Ти какво, да не си я проспала?
Девойката се опитваше да си спомни, но наистина от момента, в който се прибра с Чи до днес нещо й се губеше.
-Явно.
-Късметлийка. Де да можехме и ние така.
-Има ли пострадали?
-Не съм чул. И да е имало не се е разбрало, значи едва ли е било фатално. Хайде, сега е твой ред, кажи ми какво става с теб, как върви любовната ти афера с онази русокоса шматка?

/Бурята се случва в момента, но тъй като времето между теб и останалите се разминава, направих така че я пропускаш./

Райден изигра или по-точно преигра най-нескопосаното си шокирано изражение с нотка на невъзможност, на което иронията в нея беше способна и заяви със същия подигравателен тон:
- Любовна афера? Кой те излъга така нахално? Веднага си искай парите обатно! По-недостоверна информация не може да съществува.
- Ама розбира се, че няма такова нещо. Водата не е мокра, птичките не летят, а ти определено нямаш никаква подобна връзка с него. Ама изобщо!
Каквото повикало-такова се обадило...
-Добре де, добре. Честно ли?
-Обикновено питам хората, за да ме лъжат, но за теб ще направя изключение.
Зеленоокото момче и смигна и отпусна леко юздите на разговора, който бяха поели или поне на начина, по който до сега вървеше.
Ако трябваше да бъдем обективни, Рен даваше кафето си, е добре - не точно кафето си, но много неща, за да разбере реално как вървеше цялата работа с нея, с него, с тях. Не стига, че кашата беше гъста, лепкава и навсякъде, а и на нея здраво освен тях беше залепнала и съквартирантката му и още един бог знеше кой. За финал щаха да си направят клуб на хората с чувства, които засягат поне още двама до десетина души и дори да си измислят лого и клубни тениски. Ура! Направо прелест.
-И аз не знам как върви или дали изобщо върви на някъде. Даже не знам дали съществува. Имам чувството, че това са най-многотот "не знам", които се отнасят само към един субект в живота ми. Опитвам се да няма много неща, които не знам. Явно ще трябва да направя опит да поправя и тези.
-Това притеснява ли те?
-Да, господин терапевт. Страшно съм изплашена и нямам смелостта да призная пред себе си, че имам ненадейното увлечение към, няма да повярвате, себе си. Гледам се в огледалото и ме е страх да не взема да си посегна. Ужасно е!
Асасинката спря да бръщолеви глупости и повдигна очи точно в момента, когато бармана се опитваше да я хване с погледа си. Направо човек да иска да го набие така добре, че да не може да си седне на дупето поне две денонощия след това и то при условие, че тогава опита на меко и подплатено. Имаше усещенето, че ще я погледне и маската й ще се разчупи на хиляди керамични парчета и целия фарс на устатка ще се срути, и последните й шитове ще са илюзия. Плашещо предположение за развой на събитията.
Можеше единствено да отговори на сериозния му поглед или със своя, или да опита отново стория номер със смеха. Никой не може да иска сериозен отговор, когато го болят коремните мускули от непрестанно хихикане. Не, нямаше да се получи.
-Щом повдигна въпроса - сам се насъди на пачи яйца. Добре дошли в кошера с осите. За адската дупка на ляво, за трапа с трънаци на дясно и само по един, моля. Хайде предложи как да си разплета недоразбираниците с "русокосата шматка"?
Едва ли можеше да й каже как да подходи към собствените си противоречива чувства. Поне имаше шанс да разбере добър подход за това да разнищи неговите такива.

Ейнджъл, като химик в своята собствена лаборатория, друсаше един шейкър и прибавяше различни съставки към съдържанието и от време на време го опитваше, като правеше странни физиономии.Човек би си помислил, че изобщо не е в час какво му се говори и че не слуша събеседника си внимателно, но напротив.Зад всичкото това суетене се криеше дълбоко преосмисляне на информацията, която бе получил.За него това не бе поредното безсмислено бръщолевене на някоя побъркана жена, а съкровената изповед на един приятел, в какъвто се бе превърнал Рен:
-Ти изобщо слушаш ли ме?-сопна му се тя.
Барманът и хвърли ироничен поглед:
-"Щом повдигна въпроса - сам се насъди на пачи яйца. Добре дошли в кошера с осите. За адската дупка на ляво, за трапа с трънаци на дясно и само по един, моля. Хайде предложи как да си разплета недоразбираниците с "русокосата шматка" Не знам как по-точно да ти покажа, че съм в час с това, което ми говориш.
-Добре, а смяташ ли да кажеш нещо по въпроса?
-Абе да ти приличам на някакъв любовен гуру ?Вече ще започна да те таксуван за всеки сеанс.
-Ооо, добре тогава.Не ми трябва експертното ти мнение!
Ейнджъл направи намусена физиономия:
-Но аз тъкмо щях да го споделя с теб.Много си злобна , знаеш ли?
Ако трябваше да брани достойнството си, въобще нямаше да му позволи да каже каквото и да е било по въпроса, но само и само защото бе изпаднала в сложна ситуация, щеше да благоволи да го изслуша:
-Добре, не бъди такава примадона и говори!
-Слушам, сър!-козирува и той.-Има едно единствено решение на проблема ти...и то не е да си пудриш носа отчаяно за да те забележи или да носиш тъпи рокли с флорални мотиви.Мъжете не искаме подобни неща , нужно ти е едно единствено просто нещо и то се нарича - език!
-Език ли?
-Да, език.Седни на маса с него и сложи картите си отгоре, скъпа.Така както правиш с мен, щом при мен нямаш задръжките да споделиш нещо ценно и лично, така трябва да постъпиш и с него.В крайна сметка нищо не губиш, само можеш да спечелиш.Първо, че ще разбереш какво се върти в неговата блондинска главица, второ, че когато и той се почувства сигурен за това какво чувстваш ти, ще си развърже езика и БАМ, ще си имаме нова двойка в базата.
-Мислиш ли?
-Знам го!Колкото повече протакваш, толкова по-зле за теб и толкова повече ще се измъчваш.Аз ти предлагам, прави си каквото ще си правиш днес, ела пак при мен вечерта, изпий един шот и бягай да му завладяваш сърцето.Какво ще кажеш?