Апартаментът

First topic message reminder :

Така се наричаше общата зала за членовете. Представляваше голям апартамент в типично пустинен стил. По стените бяха накачени черно-бели фотографии. Рафтовете бяха пълни с книги. На дървен скрин в единият ъгъл бяха наредени карти, домино и шахматни дъски, които можеха да се използват свободно. Винаги звучеше тиха, разпускаща музика. Масите бяха сравнително ниски. Сядаше се на също толкова ниски столчета или огромни възглавници. Задължително обувките се сваляха на входа. На всяка маса имаше поставено звънче, с което се викаше персонала и се поръчваше нещо за хапване или пийване. Като цяло атмосферата беше задушевна и приятна.
След трагичен инцидент, бившият барман на апартамента бе заместен от нов, току що пристигащ в държавата млад мъж, разполагащ с голям арсенал от интелект и завидна хитрост, както и някое друго бойно умение, който обаче предпочита да отдели внимание на работа и изкарване на пари, отколкото на каквото и да е образование и празни надежди за бъдеща професия в занаята. Казва се Блейк Вайнс, ако не запомните името, то със сигурност няма да забравите стилa му.

Ъм, шах и мат! Колкото и невъзможно да изглеждаше за повечето самовлюбени копелета на това място Рен не беше само хубавко личице и непрестанно възобновяващ се запас от саркастични отговори. Поне не изцяло само това. Чернокоската имаше ясната представа какво и как трябва да направи, за да си раплете възлите, но някак картинката не й се нравеше толкова, колкото много други неща. Как да си изяснеше ситуацията с някой друг, когато всъщност най-големите й бъкии бяха в собствената й главица? Аха, все някак, явно.
-Добре, добре. Само без последната част с пиячката, защото след това само още по-големи проблеми ще ми се насадят на главата, ако се събутя безпаметно в леглото на... лечителката да кажем. - Е, едва ли това беше сред най-възможните последици от пиянски пиключении из коридорите, спалните и леглата, но точно това го правеше толквоа абсурдно и допълваше добре отказа й от алкохолни субстанции.
-Обаче мога да мина да ме потупаш по рамото за късмет и да те зараздвам с присъствието си.
-Обещаваш?
-Не! - усмивката й влизаше в каталог за паста за зъби без никакви трудности с изкуственото си пресилено излъчване. -Ще се постарая да не ми се случи нещо, както обикновено, за да мога да си довлека задника до тук. В краен случай ще ти разказвам после с изричното ти обещание да не правиш клюки за целия град от това или да решиш да ми рисуваш сватбен портер.
Барманът продължаваше да клатушка продълговатия обект в ръцете си и да обмисля развитието на този, за чернокоската, катастрофален ден. Ней-вероятно си предтавяше тубички с боички и как ги скицира на фона тучни зелени гори с мънички криволичещи поточета за контраст. Същински кошмар!
-Още кафе?
-Почвам да мисля, че ако кажа "да" това ще влкючва още поне един час сладки приказки и моите сърцеизлияния. После ще трябва да си разменим лексикони и да си разказваме за мечтаните къща и куче с цяло стадо дечурлига. Мерси! - Изречението и заглъхна до почти губещо се просъскване сякаш всъщност говереше за мноого страшни книги, които е чела до късно през нощите или нещата, които е преживяла. Почти...
Асасинката с видимо нежелание се откъсна от стола и предприе някакво подобие на опит да си избере следваща дестинация. Определено завърши, хмх, безуспешно.
-Някаква идея ,от вътрепна информнация, къде може да се случва нещо интересно или в краен случай къде да попадна на Дъст та да се свършва най-сетне?
Оставаше гадната надежда, че щом застане пред него ще й просветне какво иска и какво трябва да направи. Сега се надяваше до тогава да поразмъти междуушното си пространство с все някаква дейност.

Ето как мина моята нощ. Мислите си, че беше приятна? О, глупави изчадия на пустинята. В моя живот няма нищо приятно, не и напълно, колкото и приятно да е то. Объркахте ли се? Добре дошли в моя свят. Той е сив и мрачен, изобщо не отговаря на физичните закони на тази земя, но някак си се слива с нея. Колко странно и фрапиращо.
След кашлицата, с мъка се покачих на Сноу и опраших нейде където ми видят очите. Първоначално конските копита просто следваха една права линия, която се изменяше от време на време, стремяща се да не доближава до никое населено място. Не исках някой да ме изненада. Не исках да виждам никого и вътрешно благодарях на съдбата, че на Чи не му пука и не ме последва. Ако ме беше видял цялата пребледняла, немощна, със следи от кръв...тогава какво? Не можех да го допусна. Не и не.
Обикалях покрайнините на града поне час, ако не и повече, докато накрая не се върнах на хълма, при онази така изоставена палатка. Съмнявах се, че съквартиранта ми ще дойде там, особено след сладките приказки, които водеха с Марк. Съмнявах се и се оказах права. До сутринта стоях там и той не дойде. Не спах, не можех дори за пет минути да се прехвърля в страната на сънищата. Клечех и чаках да дойде утрото. Студения вятър брулеше от време на време върху външната част на плата, шупнеше и свистеше, но никой не ме изненада. Местността бе мъртва, по-мъртва и от пресъхнал кладенец. Чак когато първите лъчи пробиха и създадоха светлосенки по бистрия пясък, подадох глава извън палатката. Стоях и гледах изгрева. Ако имаше нещо приятно в тази нощ, то бе това. Розовите сърпове достигаха атмосферата и обливаха песъчинките в кристали. Беше красиво и някак си успокояващо. Поне за миг успя да ме отдели от мисълта за проблемите, струпали се на главата ми, но този момент не продължи дълго. Веднъж сляло се с оранжевото, всичко придоби нормален вид и жегата неистово се бореше с минусовите температури за надмощие. Това бе моя знак, че е време да вървя. Но къде ще отида? Та аз бях лишена от подслон за идния месец. Грубо и незаслужено бях изгонена от базата, а вратите й бяха отворени само за една единствена стая. Тренировъчната? Можех да тренирам и на вън. Не. Идеята толкова ме вбесяваше, че не можех да стоя мирно на едно място. Трябваше да говоря с тъпия Лидер. Нека той право в лицето ми каже, че е съгласен с това решение на Вега, пък тогава ще го мисля. Свети Дантес, колко е гадно да се чувстваш бездомен. По-рано казах на Дъст, че домът е само една къща, четири стени, но пък без никакви такива....какво си ти тогава? Отрепка? Клошар? Долно чувство.
Не можех да оставя нещата така, затова събрах палатката, натиках я в сакът си, прикрепих го за седлото на кобилата и тръгнах право към базата. Градът вече се събуждаше, но аз целенасочено го заобиколих. Не исках да виждам ранобудните му жители, независимо какво. Така, след не повече от половин час затворих вратичката на кобилата в конюшните и влязох във все още разсъмващата се сграда. По коридорите нямаше никой, затова не се наложи да се крия от домакина. Нарамила сакът си се движех само напред, но тогава ми хрумна нещо друго. Спрях се в крачката си и обмислих ситуацията. Донът може да почака. Преди всичко, жадувах за едно силно кафе. Имах нужда от него, от изпаренията му, от кофеина. Разбирате ли, не бях спала вече три денонощия и бях на ръба на силите си. Нямах представа как ще се развият нещата, но бях сигурна, че скоро няма да имам възможност да затворя клепачи и да не ги отворя следващите няколко часа. Затова имах нужда от сили. От една ударна, черна, без захар доза, която ще ме държи будна през деня. Иначе щях да се срина. Умората се четеше по лицето ми, проличаваше по действията и стъпките и бе въпрос на време да ме пребори.
Така че, пренебрегвайки всички закони, застанах пред вратата на апартамента и се отпуснах. Не усещах енергията на Аларкон от вътре, което бе само в мой плюс. Никой освен него и Чи не знаеха за забраната ни, така че никой нямаше да прави проблем, че съм там. Не знаех кой е вътре, но усетих, че са двама, не повече. Открехнах вратата и с вели крачки пристъпих вътре. Още на третата се спрях. Пред мен стоеше не кой да е, а самата Рен, в цялата си прелест, свежа като росна китка и красива като изгрева, на който станах свидетел преди два-три часа. Погледите ни се срещнаха и замръзнаха. Няколко секунди не си казвахме нищо. Абсолютно нищо. Сякаш не смеехме, сякаш всяка една от нас се страхуваше да направи тази първа стъпка, поради определени фактори.
-Ния. - разруши на пух и прах, най-накрая тишината хубавицата.
-Рен.....
Боже изглеждаше толкова добре. Млада, пламенна, как можех изобщо да се сравнявам с нея? Зная, не можех. Силово я превъзхождах, но визуално....
-А това ли е Ния? - чух страничен говор и чак тогава се извърнах към другия персонаж в стаята.
Младия барман, чието име така и не знаех и от което не се интересувах.
-Познаваме ли се?
-А, не. Просто съм чувал за теб.
-Аха.....
-Случайно да знаеш къде е Дъст?
Очите ми се разшириха. Значи е наясно, че сме съквартиранти. Явно малката освен всичко има и голяма уста.
-Да не съм му бавачка? - отвърнах вяло и се запътих към барът.
Седнах на един от щъркелите. Сакът тупна на земята глухо, а аз прокарах пръсти през косата си, за да я вкарам в някакъв що годе нормален ред. Инстинктивно обърнах края на очите си към пияното. Стоеше си все така. Едва ли някой го бе използвал след мен.
-Е, не знам, може да си го виждала. - продължи с разпита брюнета, което допълнително ме дразнеше.
Не ме дразнеше факта, че ми задава въпроси, а това, че бяха именно за русия идиот, който честно казано в момента не исках да знам.
-Не съм го виждала от часове. Не знам къде е. Това достатъчен отговор ли е?
-Да.
Затишие, в което всеки се чудеше какво да каже, или по-скоро те, защото на мен ми бе все тая.
-Какво ще бъде тогава?
-Ето това вече беше приказка, достойна за уважение.
-Голямо кафе, чисто. Не всъщност нека бъдат две, три, четири в едно. Зависи колко голяма чаша имаш.
Симпатичния мъж ме изгледа леко недоверчиво, но в крайна сметка се зае със задълженията си.
-Тежка нощ.
-Може да се каже.
-Хахаха, да...виждал съм доста такива.
-Едва ли... - прошепнах сама на себе си, гледаща право надолу.
-Моля?
-Нищо.
След няма и пет минути, в които незнайно защо Райден се бе приближила повече до нас, може би и бе некомфортно да се изниже по терлички, барманът ми подаде една голяма, приличаща повече на купа, чаша, от която излизаха на талази ароматните изпарения на горещо кафе. Протегнах ръка, за да я уловя, но тогава пръстите ми докоснаха тези на бармана. Нищо особено бихте казали и то с право. Но в момента, в който усетих допирът му, нещо в главата ми се преобърна на сто и осемдесет градуса. Пред очите ми се разкри гледка като на кинолента. Видение ако щете. По една от градските улици вървеше същия този младок. До него се приближи едно хлапе и....в следващият момент от хълбокът му течеше кръв, която се наслояваше върху раната, като тъмно червено петно.
Отдръпнах се като попарена и изпуснах чашата. Тя падна и част от течността се разля по барплота, а аз гледах изцъклено. Главата ме заболя ужасно, както през нощта. Усещах как надигането ще се повтори и се молех да не стане тук, не сега, не пред тях.
-Ноя добре ли си? - попита леко стреснато от странното ми държание Рен.
-Да, да. Нищо ми няма. Просто порцеланът беше много топъл. Ще изчистя.
-Ъ..... - зеленоокия ме гледаше втренчено, а аз неистово се опитвах да запазя самообладание. -Носът ти....
Долепих пръсти до ноздрите си и когато ги махнах, видях, че те са оцапани в червено. Това адски ме уплаши, за пореден път.
-Сигурна ли си, че си добре.
-Да...добре съм, добре съм. Сигурно ми е паднало кръвното.
Мъжът ми подаде една салфетка, която веднага сложих да попие кръвта, като я притисках силно, без да вдигам глава нагоре. Знаех, че не е правилно.
Поредното затишие, в което всеки обмисляше случилото се. Сигурно безброй въпроси се редяха в умовете им, но моя бе само един: "Какво по дяволите се случва с мен?". Стояща така, като статична фигура, устремена право към кафеникавата кофеинова течност, която все още красеше дървения плот, мълчах. Мълчах, видимо спокойна, а вътрешно треперех. Треперех като лист по време на буря.
-Ти.... - продумах накрая, напълно несъзнаваща защо го правя. -.....ще умреш.....скоро.
Гласът ми излезе толкова пуст и леден, че чак на мен ми се пригади, когато го чух. Все едно не беше моя. Все едно излизаше от някаква скрита, заключена част от организма ми, която се монтирана изкуствено и в последствие вътре в мен.

Малкият нервен тик, който напомняше повече на неосъзнато движение с долния клепач на окото, отново беше влезнал в живота на чернокосата девойка и сега издайническото потрепване ознаменуваше, че в главата й се навръзваха хиляди плетенички, които само чакаха подходящо време да се оптегнат с подходящата доза главоболие за това. Обичайно те се състояха от дебилни въпроси, които често малките деца завадат без причина: Какво е това?; Защо еди-какво-си?; Как се получава нещо си?. Допълваха се от чувството на безсилност и действаха като плочки домино, които редиш една след друга с всеки правилно зададен въпрос и достоверно разчетен отговор. И също подобно на играта и тази изискваше търпение, находчивост и опит, за да не се превърне накрая в развалини от разпилени отломки.
Какво, по дяволите?
-Какво, по дяволите? - Аха, ето, че сладкия барман явно добре четеше мислите й и досущ говорящ разноцветен папагал дори ги повтаряше.
Хия продължаваше да се взира изпитателно в кафето си, което сега беше по чашата, по салфетки и по плота едновременно и не отронваше нищичко, което можеше да обясни изказването й в стил откачена психо ненормална врачка. Да, доста добро определение.
Обаче какво можеше да каже? "О, нищо! Аз просто се шегувам, защото съм супер купонджийка и реших да разведря обстановката, защото сме си страхостни дружки!" или още по-странното "Не му мисли! Само ти правя една невинничка заплаха, че ще те дебна довечера да ти отгриза няколко парчета месо, защото съм фенка на разни серойни обийци. Нищо особено!". Дали това беше по-странно или мислите в ума на младата асасинка, които се чудеха кое от двете твърдения всъщност са по-смешни и типични на синекосата? Един въпрос, който беше добре да не получи подобаващ отговор.
Ако очите на другото момиче продължаваха да добиват все по-пусто излъчване кафето можеше й да й проговори с човешки глас, само за да наруши мълчанието.
-О, страшен майтап! Много ясно, че ще умрем скоро. Май това ни е работата? Влиза ли ни в длъжностните характеристики? Трябва да се провери!
Райден завърши иронично-позитивното изказване и премести погледа си ту към оцъкления зеленоок сладур, ту към Ния, която не й помагаше много в жалкия опит да я измъкне с ръце от лайната, в които май нагазваше.
-Кой ще иска да убива някой, който му налива кафе и спомага решаването на всякакви душевни терзания? Шшт, това не беше въпрос!
Съвоочката подхвана другата учийца и премерано я дръпна от стола повлизайки със себе си и остатъка от чашата с живителна напитка. Почти очакваше другата да се възпротиви или да получи ответна реакция за един бог знае какво. Нищо!... Можеше да се закълне без значение, че не вярваше в нищо, че кожата й трептеше, а мускулите й се свиваха и разпускаха под напора на всяко движение.
-Къде тръгнахте? -Явно изказването беше оставило надното нагарчащо чувство на любопитство у художника и той не изгаряше от нетърпение да ги види как си тръгват без да кажат нито думичка.
Райден го дари с огромна заслепяваща усмивка и съвсем невинно, как пък не, му отговори:
-Имам опит с подобни опити да наводниш лицето си с кръв. Преумората от много тренировки най-добре ти начервенява устните. Или ще го спрем сега, или ще започне да се свлича посред бара и после как ще я изтъргваме от пода?
Завличането до вратата нямаше много добро стратегическо действие, защото двете момичета, които направо се обичаха една друга, сега имаха възможността да си разменят доста питащи и обещаващи погледи. Преди малката азиатка да избута познайницата си навън се обърна и със сдържан и предпазлив глас зговори на Ейнджъл:
-Хайде да направиш една услуга на мен, на света, на себе си и бъдещите поколения. Опитай да не излизаш идните дни или по-възможност по-дълго време, защото ще стане някой инцидент и разбеснял се кон ще ти мине отгоре и после какво? Аз ще трябва да слушам как тя била права и предрекла да бъдеш разпихтинен на паважа? Ок?

Топло, ароматно, гъсто разстилащо се глътка след глътка по езика кафе, което тръпчи горчиво по небцето ти и сгрява душата. Добре де, не чак толкова блажено, но почти. До някъде...
Тези мисли се прескачаха една по една и напълно омайваха съзнанието й, когато Рен се провря тихо през тежката врата и пристъпи в разсейващата сетивата стая. Погледа й нямаше нужда да обхожда помещението, за да открие единствения човек, който можеше да удовлетвори желението й за бленуваната черна течност.
-Едно от моите! - вика й прокънтя в празната стаята и с малко успех можеше да събуди и мъртвец, който да се самоизкопае от земята и да започне да изпълнява поръчката й.
Зеленоокия барман надигна глава от от лъскането на чаши и усмивката му, обградена от малки трапчинки, се изниза от устните му.
-Кафе?
-Не, минерална вода от далечни планини със сламка и едно ледче на стайна температура. Много ясно, че кафе: вряло, двойно и с каймак.
-Аха. Нещо ново при теб?
Застанала на бара точно срещу него Райден преценяше вероятността да бе дошла тук не толкова за кофеин, колкото, за да има на кого да каже "Чао".
И представа си нямаш колко много!
-Не, нищо интересно.
-Защо не ти вярвам.
-Защото си умен, за художник. - Редицата от бели зъби проблесна зад устните й в изкупителна усмивка, която подксзваше, че това беше повече двоен комплимент, отколкото язвителен коментар.
Голямата чаша се хлъзна на плота пред нея и секна разговора за времето нужно й да отпие няколко дълги и дълбоки глътки. Топлината толкова неусетно се разливаше през нея, че това беше най-близкото до дом усещане, което можеше да намери в този живот.
-Та какво криеш от мен?
-Трябва да попътувам малко?
-Да попътуваш? Екскурзия?
-Работа. Ще направя една-две услуги за Миньон.
Веждите на младежа изписаха две дъги, а устните му се стегнаха в права линия, която определено крещеше: "Аз вашите услуги много добре ги знам".
Райден се изниза от мястото си, изсипвайки последните капки от чашата в гърлото си и впери предупредителен поглед в момчето.
-Ейнджъл, ако си много умен човек няма толкова лесно да ме отпишеш. Най-добре пази добре портрета, който ми направи, защото ако аз не си го откупя от теб скоро ще има причина да го виснеш на стената. Да се надяваме само да не е с черна панделка отгоре му.
Намигайки и излизайки от помещението, Рен имаше усещането, че се е погрижила поне ако изчезна безследно някой да се сети за нея. Някой да не я подмине с лека ръка и да остана по за миг в мислите, на когото и да било. На нейн приятел? Може би. Дано.

Мразех, когато някой се опитваше да ми вкара чувство за вина или още по-лошо - задължение към неговата или чужда особа. Не исках да бъда затваряна в клетка, ограничена между линиите на сдържаността и "подобаващото отношение в обществото". Ревностно пазех свободата си, единственото сигурно нещо в живота ми и за нея бях готова дори да се изолирам. Но Франсоа успя поне малко да ми втълпи тази идея и то по доста простоват начин, който за неговата личност бе цяла изненада. 
Без да отвръщам на последните му думи, напуснах кабинета, проследявайки аурата на Блъд, добре открояваща се сред останалите в базата, поради своята наситеност и тежка плътност. Можеше дори да усетиш дори настроението й, което се опитваше да прикрие, но не и да унищожи. 
Коридорът бе сравнително пуст, обагрен в своите червени цветове, с които бях почнала да свиквам, но не и да приемам. Като че ли на архитекта и дизайнера им липсваше каквото и да е въображение. По пътя се засякох с Арманд, който смятах да подмина заради вчерашната свада, но вместо да извърне сърдит поглед от мен, той се спря и се усмихна широко, все едно нищо не е било. 
-Хей, на къде така?
-Имам малко работа. Ти?
-Заминавам в Маджестик за няколко дена. Сестра ми се жени! 
-Значи у дома!
-Да! Искаш ли да дойдеш?
-Не, благодаря! Една гореща държава ми стига. А и двамата знаем много добре, че не ми отива да бъда нечия дама. 
-Добре, тогава ще ти разправям като се върна.
-Успех и приятно изкарване със семейството.
Той ми се усмихна подобаващо и продължи към изхода. Личеше си, че е много ентусиазиран, направо кипящ от щастие за скорошната среща с близките си, които така или иначе виждаше прекалено рядко.
Засякла крайната дестинация, навлязох в залата за отдих със звучното име "Апартамента". Все същите драперии, все същите мебели, оставени тук, несменяни сигурно от години, запечатвайки различните миризми, емоции, разкази. Само барманът бе нов, придаващ що годе някаква свежест в тази еднотипност. Виждайки го, споменът за Ейджъл се възвърна в ума ми и го разтуптя. Само кимнах на мъжа и отидох при Блъд, която стоеше на земята, зачетена в някаква книга. Седнах и опрях гърбът си в нейния. Тя дори не помръдна, забила поглед в белите страници, изолирайки ме от съзнанието си. Постояхме в мълчание известно време, когато най-накрая проговорих:
-Виж! Знам, че съм трудна за разбиране и още по-трудна за търпене. Държа се така, както се държа и това често разстройва отсрещния. Напълно наясно съм, че характерът ми е слабо казано непоносим. Знам, че не зачитам йерархията, не споделям възгледите и не изпълнявам заповеди. Но не можеш да ме виниш за това каква съм. Можеш единствено да вдигнеш ръце от мен, или да се научиш да ме приемаш, както аз се научих да те приемам, с всичките ти странности. Не съм пример за подчинение, не живея по описаните закони, но истината е, че не искам. Никога не съм те възприемала като учител и това няма да се промени. Казвам ти всичко това, за да си наясно с какво разполагаш, а дали можеш да го използваш по предназначение е твое решение. 
Погледът ми бе забит напред, гледащ право през прозореца. Дори от тук ясно се виждаше хаотичния танц на песъчинките, издигащи се от спокойната си ложа, чак във въздуха. Да...тук нищо не се променяше. Нито сезоните, нито нравите, нито възприятията. Една кротка последователност, нетърпяща или неспособна на трансформация. Затворен кръг, от който често ти се повдигаше, който те задушаваше.
-Понякога си мисля, че мястото ми не е тук. После се сещам, че няма къде другаде да отида и се чудя дали трябва да съм благодарна или ядосана. 
Отново тишина! Единствено тракащите посуди от бара разцепваха това тягостно оформление, набръздявайки поне малко правата линия.
-Знам, че спря да четеш много отдавна!

Леката усмивка на Блъд се приплъзна по лицето и. Без да извръща дори глава назад, тя отговори почти вяло и без никакъв интерес на момичето, залепило гърба си в нейният: 

- Аз пък не мисля така...
И продължи отново онова неловко мълчание между тях двете.
Последва поредната отместена страница от книгата, а Блъд продължи да си дочита поредната страница. Някъде между тези редове, тя виждаше спокойствие. Онова, от което понякога имаше огромна нужда. Да се откъсне от реалният свят, да избяга от проблемите и задълженията. Момент, който всеки от нас е изпитвал неведнъж в живота си.
- Няма ли да ми отговориш?! - се чу изведнъж, крясването на Ния.
Явно...не. 
Незадоволена от случващото се, Ния скочи на крака и изведнъж, най-неочаквано дръпна книгата от ръцете на Блъд.
Учителката изви погледа си нагоре, поглеждайки побеснялата си ученичка. От очите и сякаш излизаше огън и жупел, а по устата и още малко и щеше да се появи пяна.
- Спри да ме игнорираш!
- О, нима?!? - внезапно проговори красавицата, докато също се изправяше на крака - Сега, разбираш ли, как се чувствам, когато не зачиташ заповедите ми?
- Но аз...
Тук, учителката протегна ръка и постави единият си пръст върху устните на момичето.
- Сега искам ти да замълчиш и да ме изслушаш. Ако искаш да стане нещо от теб, искам да си стегнеш малкото сладко дупе и да се вземеш в ръце. Алкохола и постоянните излети няма да ти помогнат в битка. А повярвай ми, битки ще има - и то не малко. Не знам, от къде се появи, но ако не го направиш си свободна да се върнеш от там, от където си дошла. Не мисли, че ти мисля лошото. Правя го за твое добро и някой ден ще разбереш...
И отново учителката отдръпна ръката си от устните на момичето. А щом го направи, тя се присегна към четивото си, като го измъкна ловко от ръцете на ученичката си. Разгърна няколко страници, търсейки мястото, до което бе стигнала и отново вдигна погледа си към Ния.
- Свободна си...освен, ако не искаш да седнеш и да прочетеш нещо...
Ния не си даде вид на заинтересована или поне така изглеждаше. За това Блъд добави няколко думи, преди да седне отново на земята и да продължи с разлистването на книгата :
- Утре в шест часа да си готова! 
- За?!
- Ще разбереш.
- Но... как да те намеря?
Учителката се усмихна леко подигравателно.
- Следвай инстинкта си...

Сладък, почувствай свободата. Съвет - не се напивай много, че махмурлука сутрин е кооофти чувство :D