Водопадът на Адалия

First topic message reminder :

Преди време това чудно място е било омагьосано от елфа орисница на име Адалия и сега е още по-приказно от преди. Водата течаща от водопада и вливаща се в малкото езеро е с лек кремав цвят. Говори се, че тя е животворна и лекува телесни рани и болежки. Но също така, че сама избира на кой да помогне и на кой не. Как - никой не знае.

Той беше прав, но просто нещо в нея я караше да го направи. Може би това, че Лушиъс я мислеше за същата като Себастиян. Искаше толкова много да му покаже, че е различна, че щеше да направи най-голямата глупост. Но нали е дете. Какво да се очаква от нея.
-За това, че не е по-мекушава от него, знам.
Тя се сви на мястото си.
-Не забравяй, че още от както се появих на белия свят ми промиват мозъка с това, каква е тя. За враждата между нея и господаря. Как е започнало всичко. И за това какво е направила тя и какво е направил той. Все пак ти помагаше усърдно за това, ако не ме лъже паметта.
Тя отметна косата си назад и лицето и пак се озари от усмивчица.
-Забрави за това. Още ми се стои с двата и крака и двете ръце на тази земя. Така, че скоро няма да направя нещо такова като ходя да преговарям с боговете.

Грег се успокои. Поне за сега. Веднъж да го послуша. Всъщност тя май винаги го слушаше, но това е само защото той винаги е прав или поне така си мислеха всички.
-Радвам се.
Той пъхна ръката си под врата й и я придърпа към себе си. Прегърна я и двамата се загледаха в изгряващите звезди. Бяха красиви, а после една потрепна и полетя надолу. Синята й опашка я следваше безотлъчно като сянката на ходещ човек. Пътя й продължи секунди за човешкото око, а после изгоря и се изгуби в небитието. Двамата я проследиха с погледи.
-Виждаш ли, даже и те не са вечни. Но пък са толкова красиви когато умират, нали? Жалко, че хората не си отиват от този свят по същият приказен начин. Когато хората умират те са грозни. Изваждат най-ужасните си качества на повърхността, защото ги е страх. Малцина са тези, които приемат съдбата си и загиват гордо и в мир. Жалко наистина.....
Мъжът се замисли над думите си и в правотата им. Той никога нямаше да разбере какво е да умреш, да похлупиш за последно клепачите си и те никога повече да не се отворят. Понякога се питаше какво ли е усещането.

-Не е точно така.
Продума тихичко момичето докато гледаше звездите и следеше различни линиики, от които се образуваха съзвездията. Винаги се чудеше как така някакво си превоъгълниче и една линиика и веднага някой решил, че това е Малката мечка. Или май беше голямата. Няма значение. Важното е че това крайно не прилича на мечка. На тичан да. Дори на тенджера с една дръжка пак щеше да стане, но на мечка. Изобщо не.
Още повече, че същото по брой звезди съзвездие, но вместо правоъгълник е нещо като ромб и са го кръстили Делфин. Та то прилича на хвърчило. Или на октопод, но само с едно пипало. Който е измислял имената на съзвездията е имал странна логика. Логика, която Мортем никога няма да схване.
-Има хора които умират спокойно и кротко. Онези, които умират в съня си. Без болка и ненужно крещене. Тяхната смърт е красива. Някой дори умират с усмивка на устата.
Мо вдигна ръка и сложи ръка на гърдите си, където преди се беше забило острието на онази секира по-време на тренировки. Крайно гаден спомен.
-Едно е сигурно, другите доста страдат. Да умреш не е изобщо забавно, а да се върнеш от мъртвите още повече. Сякаш някой изтръгва душата ти от тялото, а тя се мъчи да се задържи в нея. Дерат я, нараняват я. И накрая имаш чувството, че ще се разпаднеш на парченца, а това е само въображението ти.

Помните ли какво казах за това, че го слуша? Да така е, но също така много обичаше и да спори, за да покаже, че макар и малка и тя знае нещо, или си мисли, че знае. Но Грегъри беше прекалено умен, бе живял прекалено много и знаеше прекалено, за да не остави нещата просто така. И в споровете им той никога не я контрираше или й се караше. Напротив - затапваше я с въпроси, на които тя сама да си отговори. Точно както и сегашния.
-Щом си такъв спец по смъртта кажи ми, колко пъти си я виждала? Реално, очи в очи? Колко пъти си се сблъсквала със смъртта, че да знаеш дали е красива или грозна?
Да, някои хора също смятаха, че смъртта е красива, но те бяха с психични отклонения и я обичаха до краен предел и освен това доста пъти я бяха предизвиквали сами. Тя ги опияняваше. Когато аромата на кръвта, навлизащ в ноздрите им, нещо в тях се съживяваше. Това, че един умираше, а те все още седяха изправени ги караше да се чувстват живи. Но Мортем определено мразеше гибелта. А сега казваше, че е красива. Но реално даже някой да умре спокойно, неговата смърт пак е грозна. Ако не за него, то за близките му.

-Щом си такъв спец по смъртта кажи ми, колко пъти си я виждала? Реално, очи в очи? Колко пъти си се сблъсквала със смъртта, че да знаеш дали е красива или грозна?
Мортем само се усмихна и затвори очи. Преди се мъчеше да забрави този ужасен спомен, но сега трябваше да си го спомни. Какво да се прави, такъв беше живота.
-Не, но не казвам, че тя е красива или грозна, знаеш, че смъртта е ужасна за всички. Млад или стар, добър или лош. Едно и също е всеки път. Смъртта е безразлична. Няма точно красива или грозна. смърт. Точно за това смъртта е толкова плашеща. Толкова страшна. Богатството, годините, характера, здравето, красотата. Те всички са безсмислени пред лицето на смъртта. Тя е една и съща към всички.
Мо си пое въздух и лекичко удари Грегъри по носа.
-Това дали е красива или грозна е просто въображението на хората. Но ти няма да разбереш каква е тя. Защото си вечен, вечен като господаря, вечен като боговете.

Всевиждащият се изправи и седна по турски. Леко бе начумерен, но не ядосан, а точно като човек, съсредоточен, концентриран и готов за дебат.
-Ето тук бъркаш за едно. Смъртта не е безразлична. Може да идва за всички, но за всеки един човек е различна. Представи си от колко хора е населяван този свят. Всеки един от тях умира, но за всеки смъртта е индивидуална. Всеки един я изживява по напълно различен начин от останалия. Може да се каже, че това зависи от живота който е водил. А няма такъв живот, които да е еднакъв с другите. Точно така и смъртта е напълно съкровена и цветна, пълна с купища различни нюанси. Всеки я посреща с различни мисли, чувства, даже с различен вид страх или пък желание. Повярвай ми аз знам.
Той замълча за миг и отново погледна към звездите. В очите му за втори път се отрази онази - падащата.
-Но си права за едно. Аз никога няма да разбера. Нито пък ти. Може би трябва да си благодарна, че си така омразен за себе си демон. Така страховете ти няма да достигат чак до такива предели. А ако някой ден просто ти писне да съществуваш винаги може сама да забиеш ножа в сърцето си, нали?
Всъщност за последното по-скоро се шегуваше, но го каза по такъв начин, че тя наистина да се замисли. Както казахме, Грегъри Грей беше ненадминат с въпросите си. Въпроси, в които или напълно се загубваш или те отвеждат до отговорите на целият свят, общият или твоя личен.

Мо го слушаше внимателно и гледаше да не изпусне нито една от думите му. Понякога изгубваше смисъла, но сега се опитваше да издържи на темпото. Но и тук леко изпусна нишката и се отказа.
-Но си права за едно. Аз никога няма да разбера. Нито пък ти. Може би трябва да си благодарна, че си така омразен за себе си демон. Така страховете ти няма да достигат чак до такива предели. А ако някой ден просто ти писне да съществуваш винаги може сама да забиеш ножа в сърцето си, нали?
-Благодарна? Може би да. Но за страховете ми. .... Те са може би не са да умра, а по-скоро да бъда забравена.
После се замисли над последното му изречение. Да си тегли ножа? Не, нямаше да го направи. Твърде и беше забавно да е една от малкото, който можеха да дразнят господаря на подземния свят, а да не говорим да бъде слабостта на съветника. Просто е твърде забавно засега.
-Ако го направя, ако си забия нож в сърцето как ще се почувстваш?

Красавецът сбърчи вежди и сложи юмрукът си на левият си хълбок, като наведе торсът си леко напред.
-Това някакъв начин да ме накараш да ти се призная в любов ли е?
-А не, просто.... - опита се да пелтечи Мортем, но Грей я прекъсна преди да е довършила.
-А не, друг път. - усмихна се той съзаклятнически.
Знаеше ги тези женски номера и този беше точно такъв, даже и да не беше породен нарочно, а подсъзнателно.
-Какво искаш да чуеш? Може да не те обичам вечно, но ако умреш е да, ще ми липсваш определено. Познавам те от дете. Почти целият ти живот мина покрай мен, мислиш ли, че няма да ми е тъжно? Не съм чак толкова безчувствен все пак, хаха.

Ама тя не искаше да му се обяснява в любов. Просто и беше интересно. А и сигурно нямаше да има с кой да спори по-различни теми и кой да му мрънка, че играчката му се е счупила.
-Е сега, сигурно ще ти е мъчно, но замисли се. Ако си тегля ножа няма да е толкова шумно долу, и няма да има кой да тормози Дантес с различни сложни думички.
Тя си пое въздух и приближи лицето си до неговото.
-И няма да има защо да вадиш огромния речник.
И го целуна по бузата.

Хах. Ако до преди не му правеше номера, сега определено му, колкото и да иска да го отрича. Просто женското подсъзнание е необятен космос, от който бликат даже неосъзнати за самите жени, момичета, девойки, че даже и старици, копнежи, желания, мистерии и какво ли още не. Грегъри се усмихна за втори път като я гледаше така. Но тогава стана сериозен. По-сериозен и от най-сериозният човек. Малко или много такъв тип приказки го дразнеха. Не обичаше да слуша колко хубаво би било ако някой не съществува. Щом се е появил на този свят, значи е имало защо. Имало е определена цел, която трябва да бъде изпълнена. А и много добре знаеше, че Мортем не обича живота си. Веднъж ли се е замисляла и е искала никога да не се е раждала, веднъж ли се е отчайвала и проклинала. И това изключително много го ядосваше.
Мъжът се добра до мантото си, което лежеше в близост до голите му крака и извади от вътрешният му джоб една кама с двойно острие.
-Тогава го направи.
Той опъна ножа към нея без да й го подава. Знаеше, че се шегува, но доста често беше сериозна с тем подобни приказки. Е когато ножа опре до кокала какво щеше да направи?
-Хайде тегли си го ако искаш. Няма да те спра.
Поредната провокация. Може би ще се запитате защо го правеше. Защо правеше всичко това с нея. Отговорът е толкова прост дами и господа, но просто ще трябва да ви го спестя за сега.

Момичето погледна ножа и леко се стресна от това, което и каза. Не очакваше това от него. Изобщо не мислеше, че ще и го каже някога. Тя посегна ръка към оръжието и го докосна съвсем леко. Определено не беше сигурна какво прави в момента. Сякаш беше на изпит при Грегъри. Същото чувство. Чувството, че светът около теб се стеснява и тласка душата ти в малко бариера направена да я държи и никога да не я пусне. Да те затваря в себе си. Да те кара да се чувстваш ненужен, нежелан, безсмислен. Да те кара да се чувстваш самотен.
Не искаше да го прави, но погледна в очите му. Грегъри одобряваше това. Наистина ли искаше това? Ако е така, за нея нямаше проблем. Странното е, че Мортем е лесно манипулирана. Само да и кажат, че трябва да го направи и тя ще го стори. Ако и кажат да скочи през 10 метрова сграда би го направила, или пък да застане в кръг от разярени берсерк-и. Само някой да и го каже.
Тя хвана камата здраво и я погледна. " Тогава го направи. Хайде тегли си го ако искаш. Няма да те спра.". Сигурно се шегуваше, трябваше да се шегува. Нали предния ден и беше казал, че я обича на пътя, а сега и казваше да се самоубие. Но май това щеше да е правилно. Така Себастиян нямаше да откачи като чуе, че се е влюбила в съветника му. Така Грегъри нямаше да е нужно да я пази. Така най-големите и страхове ще се сбъднат. Просто ще бъде забравена.
Мо проследи острието с пръст и накрая се появи малко ресничка, от което падна една капка кръв на земята. Този път тя вдигна камата до мястото където би трябвало да се намира сърцето и. Стисна я по-силно и сведе главата си към земята. Очите и бяха насълзени, но не падаше нито една сълза. А устните и трепереха, без да издават и шум. Леко натисна камата и тя проби кожата и. Острието пробиваше плътта и сякаш минаваше през масло. Крайно лесно. И би трябвало да е болезнено, но Мортем не трепна. Не изпитваше болка в момента. Тя продължи да я натиска все по-вече и по-вече, въпреки и крайно несигурно.

Острието навлизаше навътре, режещо плътта. Дръжката се стискаше от две ръце - нейната и неговата. Те заедно слагаха край на жизненият й път, но за нея прераждане нямаше да има. Самоубийците и тези, които умираха от старост не минаваха през кръговете, не получаваха тялото си на ново. Едните защото не желаеха, а другите защото просто им беше дошло времето.
Камата пронизваше месото на демона. Кървавите капки се образуваха в струи, които се стичаха върху тревата и попиваха в почвата. От зелено стана алено червено. Сълзите не капеха, кръвта вършеше това вместо тях. А и защо да потичат? Само щяха да се смесят с червеното и да го развалят. А то беше толкова наситено и гъсто.
Грегъри я гледаше право в лицето. Неговото бе каменно. Никога до сега не е бил такъв. Какво се въртеше в главата му? Искаше ли да я спре? Да! Щеше ли да го направи? Не! Не и този път. Искаше да види до къде ще стигне, дали ще има смелост да стигне до край. Но сам виждаше ясно истината. Това не беше смелост, ни най-малко. Това бе глупост. Колко глупава само е Мортем. Ако не й кажеш нещо в пряк текст никога няма да те разбере, независимо колко се опитваш да й покажеш. Независимо колко се опитваш да я накараш сама да прозре. Защо беше такава? Защо не наследи интелекта на баща си? Или поне този на леля си. Защо не четеше между редовете? Или наистина бе просто едно дете, което взимаше всичко за чиста монета?
И все пак той няма да я спре. Но този процес не е вечен. Ето, че най-накрая, след всичко върхът стигна така съкровеното място. Спря се за момент, като че замислено дали да продължи или да се върне там, от където е дошло. Но нито Хелските каза нещо, нито Грей. Вече видя какво ще последва. Видя го още преди да е започнало, но все пак трябваше да я изпита. И ето, че острието прониза туптящият мускул. Чак сега Мортем изпита болка. Неистова болка, непоносима. Все едно мирогледа й бива всмукан във вакум, а после се процежда в небитието през малък процеп, играещ ролята на заден отвор. Все едно душата й изчезваше бавно, глухо, тъпо, а тялото й малко по малко отказваше да върши иначе напълно естествени процеси. Въздухът й свършваше. Усети как кръвта й прелива от съдът и пълни дробовете й. Падна по гръб. Всичките й страхове се сплетоха в един и всички те по отделно един от друг дърпаха в опит да надделеят. Не знаеше кое я ужасява повече - че ще умре от задушаване, от кръвоизлива или че никога повече няма да види този свят с всичките му хубости и грубости. Никога повече няма да види измъчени хора, трупове, сълзи, страдание, немотия, мизерия, глад и студ. Но също така никога няма да посрещне изгрева или да изпрати залеза. Няма да чуе песен. Лушиъс никога повече няма да й се намръщи. Геш никога повече няма да я завърти във въздуха. Никога повече няма да може да се пошегува с Меропа или да пие сок при Микаел. Никога повече няма да помирише цвете. Няма да се бъхти в тренировки, но и чак сега осъзна, че така крайниците, органите, сухожилията, цялото тяло....като се натоварваше, всичката тази физическа болка беше живот. Потеше се, изморяваше се, натъртваше се, но това показваше, че е жива. А сега всичко това изчезваше малко по малко. И най-важното - никога нямаше да види бялата коса на Дантес или разноцветните очи на Грегъри. Никова вече. Никога е дълго време. Твърде дълго.....

Майка й каза, че не може да обича
физически както една жена би трябвало да обича.
Тогава къде другаде да отиде?
Когато сестрите и отците не могат да спасят душата й.
Доведете ги, изпратете ги.
Не може да намери любовник, ще си представи такъв.
Въображаем мъж
Като изгорелите поети в Хинтерланд.

Пясъчният часовник вижда какво причинява плиткия живот.
Тя попита, кажете й точно:
"Какво е любовта, когато самотния живот е печален?"
Просто думи от проповедници и религиозни шоута.
Въображаема болка, въображаеми сълзи.
Тя се разкрива докато не изчезне.
Изпарява се ръка за ръка
с всички отдавна изгубили се деца заключени в Нeвърланд.

Мортем отвори клепачите си и съзря тъмното небе обсипано с многобройни звезди. Усещаше натрапчиво притискане точно зад мозъка. С мъка се надигна в полуседнало положение и се огледа. До нея кротко седеше Грей, вече облечен. От кръвта, ножа и раната нямаше и следа. Като че ли никога не се беше случвало. Мъжът се изправи загледан нейде напред, като че ли в някакъв скрит свят, недостижим за обикновения взор.
-Понякога, за да може един човек да почне да обича себе си, първо трябва да умре. Да види какво ще изпусне и да прецени дали може да живее не само с другите, но най-важното - и със самият себе си.
Това бяха последните му думи. Сега мълчанието говореше много повече от всеки звук или сричка.

След цялото това фиаско на Мортем изобщо не и беше до говорене. Единствено го гледаше. Гледаше без да обели и дума. В момента изпитваше чувство на омраза към него. Че я накара да изпита това, че я накара да изгуби доверието си към него, че я обърка до краен предел. Още малко му оставаше да направи и може би Мортем ще си ходи с жълта книжка в джоба. Все пак направи всичко което той и каза. Следваше задачите му, без да се оплаква, за да може да го разбере. Да види нещата по-точно, но истината е, че единственото, което стана е да го намрази.
Да още го обичаше, но го и мразеше. Просто болката, която изпита. И не само по време на самата и смърт, но повече от думите му. "Тогава го направи. Хайде тегли си го ако искаш. Няма да те спра.". Това беше просто лимита. А и не се движеше, защото имаше чувството, че ще я заби още повече ако направи и една кратка.
След известно време тя се приближи пълзелки до него. Тя застана пред него и хвана брадичката му. Накара го да я погледне. Е сам можеше да види какво стана. За пръв път от много време Мортем беше сериозна. Очите и бяха досъщ като на баща и. Нямаше го онзи мил поглед от преди. Сам беше събуди тази нейна страна.
-Направи го още веднъж.
Заговори тихо, но все пак достатъчно силно, за да я чуе ясно и точно. А и гледаше да говори бавно, за да я разбере доста добре.
-И ще карам татенцето да те накаже, както наказва мен.
И нямаше шега тук. Ако наистина се захване сериозно можеше да накара бога да изпълни това. Щеше да е лесно. Себастиян щеше да и даде каквото поиска ако тя започне да се държи покорно и спре да се лигави. Ако започне да се държи както в момента.
-Ясно ли ти е, скъпи?
Тук вече можеше да се долови и лек сарказъм.
Сами знаете, че във всяко създание се крие добра и лоша страна, но едната винаги стои скрита вътре в човека. Но какво става с човек, когато показва само едната си страна? Другата винаги се засилва всеки ден, докато накрая просто не се прояви. Мортем винаги е карала злата и страна да изчезне, винаги се е мъчела да се прави на добра, но ето, че сега с това действие на Грегъри неща в нея се събуди. Дали пък не беше точно онова, което я кара да се държи като глупаво дете.
Тя се изправи и погледна към водопада.
-Утре сутринта имам уроци. Трябва да въртя, иначе няма да успея да стигна на време.

О, не, с това прекрачи поставеният й от Грегъри лимит. Не само, че беше минал през всичко това, за да й помогне. Не само, че не успя да осъзнае нищо, но и го заплашваше. Как само го дразнеше. Знаете ли кое е най-досадното за един мъж, който е постигнал всичко в живота. Някакво момиче да му се перчи, независимо чия дъщеря е.
Не й каза нищо докато се правеше на важна, но в момента, в който се обърна и се загледа във водопада погледа на Грей се помрачи. Сега той я мразеше. Да, мразеше невежеството й, капризите й, защото за него това бяха капризи. Да не знае какво иска, да мрази ли, да обича ли, да живее ли, да умре ли, да се цупи ли или пък да се умилква. Пълни капризи на разглезена хлапачка. Защото Мортем беше наказвана не веднъж, но реално тя беше глезена. Той никога не е харесвал този метод на Себастиан и ето, че той доведе до плодовете на труда му. Но за едно нещо малката бъркаше. И колкото и да не искаше да й го казва, ненавиждаше да го заплашват. Не го позволяваше на никого, даже на Богът. А самият Дантес нито за миг не си го беше помислил не само защото Грей бе единственият, на когото вярваше без грам съмнение, но още повече, не можеше да си позволи да го изгуби защото беше Всевиждащият. Не случайно носеше този прякор. Това е единственото създание, което вижда всичко и по всяко време. Абсолютно всичко, до най-малката пролука или дупка. Даже боговете нямаха тази дарба. Затова сега, когато над тялото му се беше надвесил буреносен облак, той се обърна и с тихи, бавни крачки тръгна към нея. Застана зад гърба й и протегна ръка. Пръстите му се оплетоха около тилът й и го стиснаха болезнено. Стори й се, че някой хрущял изпука от стискащата като менгеме длан. Грег наведе глава до ухото й, така че да го чуе и спокойно изрече.
-Ако пожелая, скъпа, мога да накарам собственият ти баща да изтръгне сърцето ти и да го сплеска. Веднъж му приложих същият тест. Трябваше да избира между теб и мен. Знаеш ли кого избра? Мен!
Мортем неусетно потрепна от това, което чу.
-Ти си важна за него, но аз съм още по-важен. И знаеш ли защо?
Той още повече понижи тон и прошушна в тъпанчето й.
-Защото знам как да убия Елисандра.
Момент на мълчание, в което момичето асимилираше изреченото от него. Знаеше, че е могъщ, но не смяташе, че е чак толкова.
-Не обичам да ме заплашват, Мортем. Не бъркай обичта ми с милосърдие и послушание. Не съм черга, на която можеш да се изтриеш всеки път, когато се почувстваш зле, нито домашен любимец. Всяко действие има противодействие. Всяка постъпка - последствие. Никога повече...не ми...се...заканвай.
И я пусна. Обърна се и сложи ръце в джобовете си.
-Жалко наистина. Явно просто не можеш да се понасяш сама себе си. Щом искаш да си вървиш тръгвай сама. Явно си достатъчно голяма да се грижиш за себе си.
И тръгна без да се извърта към нея. Изгуби се в тъмнината оставяйки я съвсем сама в една далечна и непозната за нея територия. Обичаше я, беше го грижа за нея, но бе разочарован. Много разочарован.

/Тери свободно РП/

Никой не знае какво ни готви съдбата. Абсолютно никой не може да я контролира. Както сега, така и преди, така и след време. Тя е единственото нещо, единственото същество, което не може да се види, не може да се пипне, но го има. Дали ще умреш, дали ще живееш, дали ще обичаш, дали ще мразиш. Тя го избира. Дали да си от знатно потекло или пък от най-омразния вид - пак нейно решение. Ако я нямаше светът щеше да е просто ... скучен. Нямаше да е нищо интересно. Само сбор от много хора, форми на релефа и нищо повече.
И ето, че сега тя пак се прояви. Ако сутринта някой беше казал на Мортем, че ще огорчи толкова много Грегъри не би му повярвала, но фактите са си факти. Все още усещаше ръцете му, как стиска врата и. Как я задушава. Погледа му, който и хвърляше по-жестоки мълнии и от тези на Зевс. Още чуваше спокойния, но пълен с омраза глас да и говори. Това още повече я караше да се затваря в себе си. Тя леко се огледа, но не видя онова красиво кътче от по-рано. По-скоро видя водопад в който имаше катран, а гората. Тя се бе превърнала в едно гробище. В очите на момичето всичко беше изсъхнало. Птичките не пееха техните красиви песни, цветовете бяха изгубили цвета си.
Мортем пъхна ръка в качулката на суичера си и я сложи на главата си. Тя падна закривайки очите и. Не искаше да вижда нищо и никого в момента. Чувстваше, че ако го направи ще продължи да се заяжда с него. В момента искаше само да се върне в Роузкил. Да забрави за това, да започне отново да тренира. Толкова ли много да е това.
Мо направи една крачка, но се почувства замаяна и спря. Поогледа се, нямаше защо да е замаяна. Или и тя не знаеше. Изобщо знаеше ли нещо за този живот. Роди се в кървава баня, израсна в черна дупка. Продължи да живее в гробище. Сякаш гледаше живота на някой отлъчен от света.
Чуваше сърцебиенето си. То започваше да се засилва и засилва. А след това да намаля и намаля. Не беше нормално да има такова сърцебиене. Тя направи още една крачка, но чувството на замаяност продължи. Май нямаше да може скоро да се отърве от него. И поне огорчението на Грегъри, гадното чувство, че ще припадне в следващия момент и черния цвят около нея не стигаха почувства и предозирване на енергия.
Ако енергията на ангелите идваше от всичко добро. Любов, щастие, живот, то тогава енергията на демоните е точно от всичко обратно. Омраза, огорчение, чувство на самота, смъртта. Затова и Мортем се чувстваше много по-жива когато всичко около нея беше далеч от понятието добре. А на това място тя самата умря. Цялата място имаше зла енергия. Енергия която се засмукваше в кожата на момичето.
Беше усещала същото чувство само веднъж. Преди 12 години. Когато се събуди за пръв път отново сама в кървавата баня. Тогава и бяха казали, че са изпратили сумати стражи, за да избият хората, но тя не видя нито един. Всичко беше червено. Сякаш беше в червена стая без прозорци. А по хората нямаше рани от оръжия. По-скоро бяха от нокти. Онзи ден когато се събуди ръцете и бяха целите в кръв, а Себастиян я гледаше с гордост. От тогава въпроса, за това какво е правил там беше затворен и никой не посмя да попита. От тогава тя се опитваше да го накара да я гледа по-същия начин, но просто не и се получаваше. Или просто се опитваше твърде много за това.
Мортем се хвана за главата и падна на колене. Не се чувстваше изобщо добре. Предпочиташе отпадналото си състояние пред това да е пълна с енергия. Ръцете и скоро започнаха да стискат черепа и да се мъчат да го счупят. А около нея започна да се оформя доста плътен слой черна магия, който се разпростираше все повече и повече около нея и обгръщаше мястото като черна сянка. Кожата и започна да гори и да пада на земята, а очите и се промениха и станаха плътно червени.
Мо спря да стиска главата си и погледна към луната. В нея виждаше само очите на Грегъри. Знаеше, че един ден тези магически сферички ще я съсипят. Но не очакваше да е толкова рано. Това, че не може да бъде обикновено момиче я караше да го иска дори повече. Да се радва на малките неща, да не усеща страданието на другите. Искаше да го опитва, само веднъж. Да види какво е, без значение какво трябва да направи. Но ... това беше невъзможно. Невъзможно, защото тя беше демон. Най-омразните създания на света. Онези отлъчени души без право на избор.
Тя искаше само да намери някой, който да не я убие. Тя искаше да обича и затова трябваше да намери мъж, който да я обича, който да не умре от черната и енергия. От самото и присъствие. Но единствения който отговаряше на този профил ... той можеше да я съсипе до краен предел. Да я превърне в това, което наистина е.
А сега единствения, който отговаряше на профила събуди онова, което беше заспало в нея. Събуди същото създание, което беше затворено преди 12 години. Заради една кавга сега Мортем щеше да покаже истинското си лице пред другите.
Силна вълна от черна енергия се изтласка от тялото и и след себе си остави няколко счупени дървета, разпръсната вода навсякъде и няколко мъртви птички. Около момичето се образува нещо като кратер. Сега тя се намираше в средата на огромна дупка. Просто дупка, без живот в нея. Напълно сама. Дори и звездите в момента я презираха, за това което направи. Тя затвори очи и стисна зъби.
"Какво направих? Грегъри съжалявам. ... Не искам да съм сама."

Колкото и Мортем да се терзаеше и разкъсваше между самата себе си и обстоятелствата, поставили я в тази ситуация, реалността бе една единствена - тя бе сама. Сам самичка на непознато място. Душата й се късаше, но нямаше връщане назад. Ако имаше, то едва ли би постъпила по този начин, но както Грей й каза - всяко действие има своето противодействие.
Истината е, че той щеше да й прости. Рано или късно щеше да загърби тази случка и изостави нейде далеч в миналото. Но сега, в този момент беше афектиран и по никакъв начин не можеше да стои в близост до нея. Точно и затова си отиде. За него не беше трудно. Просто щракане с пръсти или незабелязано пускане на магия и ето, че го нямаше. Докато тя, тя не знаеше даже къде се намира. Но едно беше сигурно - трябваше да направи нещо и то бързо, за да се завърне на не толкова любимият й, но все пак познат Роузкилл. Сега бе времето да използва мозъкът си и да забрави емоциите поне за малко. Сега бе момента да се хване в ръце и да се върне у дома.
За нейна жалост не можа да прогледне, да съзре през опита на Грегъри. Той не искаше много. Просто да я накара да разбере, че значи нещо, че има достойнства. Просто искаше да я накара да се заобича, но уви, стремежа му се оказа напразен. Все пак той никога нямаше да вдигне ръце напълно от нея. Мортем значеше много за този мъж. Винаги е значела, но не искаше тя да се отнася с него като подчинен на Себастиан, защото в действителност той беше много повече. Повече отколкото момичето изобщо можеше да си представи.
А сега, след всичкият този яд, гняв и разочарование, тя трябваше да намери нужните сили да се изправи, да се успокои и да поеме съдбата си в собствени ръце, вместо да се осланя на случайностите. Дали е достатъчно сила да го направи?

/Мо, реши какво правиш от тук нататък. Знаеш, че не можеш да използваш телепортация, ако е нужно пиши в някоя друга тема в Илион, за да намериш начин да се прибереш./

Имаш нужда от почивка.Имам идея как да съчетаеш полезното с приятното.Искам да отидеш на някое диво място и да наблюдаваш животните в естествената им среда, да ги опознаеш.Защото трябва да познаваш това което лекуваш.Но естествено няма да те оставя да обикаляш сама. Думите на новият й учител кънтяха в главата й по пътя. Тя въздъхна тежко. Да наблюдава животните? Да ги опознае? Азии бе прекарала по-голямата част от живота си в гората живеейки със диви зверове и всякакви мистични създания. Познаваше всяко едно, а той искаше да седи и да ги гледа? Е, няма проблем това й бе любимото занимание.
Тя откъсна очи от небето и скришом погледна Райн. Подсмихна се. Но естествено няма да те оставя да обикаляш сама. Пак се чуха думите му в главата й. Той за бодигард ли служеше? Или беше най-довереният му слуга, чиято цел бе сега да разкаже на Азии за учителя в най-страшните му страни и да я накара да се страхува от него? Е, едва ли беше така, но.... съмнението си бе съмнение.
Те стигнаха до водопада и момчето се разположи на един камък, напечен от слънцето. Облегна се и затвори очи. Азии поседя малко до него гледайки го и откъсна поглед. Пъргаво скочи на крака и се запъти към най-близкото дърво. Раян отвори едното си око, любопитен да види какво ще направи младата елфа. Тя с един скок скочи до най-големия клон на дървото и продължи със скокове да си проправя път през дърветата използвайки само краката си. Бе бърза и пъргава. Стигна до едно голямо дърво което бе толкова близо до водопада, че Азии можеше да почувства хладките води върху кожата си. Тя легна на най-горния клон и затвори очи. След миг едно птиче запя и още дузина такива му запригласяха. Азии не изостана също и запя със медения си гласец. Песента се разрастна и скоро всички птички из цялата гора се чуваха на поне миля от тук. Също така някой диви животни се присъединиха и тихо легнаха в тревата около Раян.
Азии отвори очи и започна да се оглежда. Бе много слънчево и топло. Гората бе красива и плодородна, но не можеше да се сравнява с елфските гори в който тя бе израстнала.
Погледът й се прикова върху Раян. Чак сега забеляза, че е върху рамото му има драконоподобен гущер. Може би направо дракон, който пъргаво притича до Найтфол, който бе приел формата на малка лисичка и се зайгра с него.

Раян наблюдаваше малкото представление на елфата в захлас.За първи път виждаше момиче с толкова голяма енергия в себе си.Обикновено хората с които общуваше се бяха оставили по течението, без стремежи, без мечти...просто следваха начертания им път.А Азии гледаше живота с широко отворени очи, не се страхуваше да се покаже такава каквато е.
След цялата тази природна идилия, той реши, че на младото момиче му липсва нещо.Разтвори дланите си и впусна магията си в действие, тя попи в меката земя и от нея започнаха да никнат момини сълзи, прекрасни нежни растения.Уви ги във формата на венец и с аурата си призова два бели гълъба, сгушени на един клон захласнати от песента на момичето.Те долетяха и взеха от ръката му красивия венец и го положиха върху главата на Азии:
-Сега картината има завършен вид!-каза той.
Лед като приключи с пеенето и скачането тя се настани кротко до Раян:
-Харесва ли ти местенцето?-попита той.
-Да, красиво е!-отвърна тя като се огледа.
-А знаеш ли, че това място е необикновено?
-В какъв смисъл?
-Нека ти покажа...-каза той и стана от мястото си.
Докато Азии пееше, той забеляза зад един храсталак малка сърничка с рана на крака, причинена от капан.Раната бе дълбока и болезнена.Раян я повика при себе си и животното се приближи плахо:
-Ела тук мъниче, не се страхувай!-погали я той и я подкани да се приближи до водата на водопада.
Загреба с шепите си от златистата вода и я изля върху крачето на сърната.Само за миг, Азии можеше да види как тя зараства, вените се събират и след секунда от нея нямаше и следа.Наистина впечатляващо!
Животното побягна щастливо, че може да се движи нормално:
-Ето с това е специално.-каза и Раян и пак се настани до нея.
Загледаха се в играта на Найтфол и малкия дракон, бяха толкова сладки:
-Как се казва?-попита девойката .
-Пан..Звучи някак си просто и му отива.Добра душа е.А ти?Как попадна в Илион, от къде идваш.Разкажи ми за себе си.

Азии се облегна на камъка до момчето и затвори очи. Не отговори и момчето си помисли, че е сбъркало с нещо и с гримаса легна до нея на затопления от слънцето камък. Но след няколко минути мълчание Азии проговори:
-Не обичам да говоря за себе си, но добре на теб ще ти разкажа. Израснах във столицата.- Тя направи лека пауза.-Обичах града, но не обичах суматохата и шума. Предпочитам да живея в гората заедно със животните. Което и направих. На осем годинки тръгнах да бягам. Не точна, защото никой не ми се караше. Родителите ми много пътуват и често ме оставяха сама със многобройните и скучни прислужници. Затова просто тръгвах да се шляя. Първоначално по тъмно, когато всички спят и в града. Страхувах се да не ме хванат, но по-късно просто се уморих. Открих Найтфол, а после тръгнах на по-далечни разстояния. Скоро срещнах малък лагер където имаше лекар който ме научи на много неща. Задържах се там за около година и после тръгнах да скитам. Навлязох във мистичните гори и заживях със Старкрос във една малка къща-точно по моя вкус. Създадох я с магия, както само елфите могат(Ако си чела Ерагон).-Тя реши да не споменава каква е тази мистична сила на елфите и продължи- Заживяхме там заедно. Аз и Найтфол тренирахме в продължение на пет месеца, когато един ден се случи нещо. Тъмни сенки затъмниха гората. Живеехме доста навътре в гората и не се предполагаше, че някой от столицата или където и да е може да види случващото се. Земята се разтресе и пред нас се разкриха огромни и великолепни дракони. Създанията бяха толкова стари, че вече бяха развили интелект и можеха да общуват с нас. Така и не споделиха историята си с нас, но проявиха огромно желание да ни научат на всичко което знаят.-Старкрос доприпка до тях следван от пан и се превърна в дракон, малко по-голям от куче и издаде нисък и гърлен звук, който показваше, че е доволен. Раян с лек страх заменящ се от любопитство и възхищение забеляза как на младата елфа зъбите й се издължават и заострят, а нежната й като листо кожа да става по-твърда и на леки квадратчета, но само до там. Азии забеляза това и стана набързо с обичайната си пъргавост. Бутна леко момчето и каза само:
-Ти гониш!- Тръгна да бяга с все сила и изчезна зад храстите, следвана от Старкрос. Раян поседя така малко, почуди се, след което се усмихна лукаво и се затича след нея, със Пан на рамо. Животинчето му помагаше, като го навигираше със силното си обоняние, но елфата бе добра в замаскирването на следите си и на няколко пъти се повъртяха в кръг. След петнадесетина минути търсене, той най-накрая я откри да се крие зад едни храсти и скочи срещу нея както лъв скача върху плячката си, хващайки я през кръста, за да не избяга. Те се търкулнаха надолу по склона и цопнаха право в едно езеро. Излязоха задъхани и след като и починаха започнаха да се смеят истерично.
Върнаха се нагоре по склона до водопада, защото животинките им им бяха изгубили следите и се пльоснаха на горещите камъни за да се изсушат.



----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Самочувствието не ми липсва, свиквай.

Понякога наистина си бе доста приятно да му отпуснеш края.А двамата ни герои направиха точно това, гонеха се, викаха на воля и се смяха.Легнаха на камъните за да се изсушат, а жаркото слънце галеше кожите им и ако се вгледаше човек, можеше да забележи как капчиците вода се изпаряват.Но някак си нещата не можеха да приключат просто така.Раян се обърна към новата си приятелка , след което се изправи:
-Хайде да се измерим, кой е по-висок.На бас, че ще те бия.-каза той, но замисълът му беше друг.
-Но защо?В това няма смисъл..-отвърна ми Азии.
-Няма причина, просто така.Хайде стани де.-помоли и се той.
Момичето понечи да се изправи и точно когато застанаха лице в лице, той положи ръце на раменете й и я бутна назад.Елфата полетя към водата и наддавайки силен писък, след което цопна звучно.Раян прихна да се смее при гледката, толкова му беше забавно, че се наложи да се държи за корема.Но точно тогава, една нежна женска ръка се подаде изпод водата и го дръпна в нея.Когато излезе на повърхността двамата бяха един до друг, минаха няколко секунди на мълчание и отново започнаха да се хилят.
Найтфол и Пан ги наблюдаваха кротко от брега.Тогава Азии се сети, че всъщност не знае нищо за своя спътник и докато правеше малки дължини във водата го попита:
-Ами ти?Научи моята история, защо не ми разкажеш твоята.
-Няма кой знае колко за разказване.Семейството ми живее в друга територия, но мен винаги ме влачела природата.Дойдох тук да се обучавам за рейнджър.Имам по-малка сестра, по-скоро полу сестра.Тя е принцеса, ще ви запозная някой път, тя също има дракон.От четири години съм тук и толкова усилено работех за да развия силите си, така станах нещо като дясната ръка на Тайлър.Той наистина е невероятен, голям професионалист.Веднъж бях на мисия навътре в Памуковата планина и намерих драконово яйце до една пещера.Както се досещаш това беше Пан.Хайде стига сме говорили за мен...Нека измислим какво да правим, някакви идеи?

В този момент Азии се чувстваше наистина жива. Сред сред природата и в компанията на красиво момче. Радваше се. Но какво щяха да правят?
-Можем да играем на криеница?- каза тя без особен ентусиазъм, но момчето скочи енергично и я задърпа за ръката.
Спря се до едно дърво и каза:
-Аз търся, а вие се крийте.-
Азии не чакаше повече покани и веднага хукна, но после се спря и каза: - Имам по-добра идея.- И се ухили подло.
Както и Азии се надяваше, Раян бе доста добър в земните магии.
И така след около десетина минути четиримата стояха пред огромен лабиринт, изцяло изплетен от лиани. Дълъг сигурно около половин километър и само толкова широк, той разполагаше само е един изход. Също така вече бяха изготвили и правилата. Раян бе извадил от чантата си няколко бележки и нашарил набързо.
Правилата гласяха:
Никакво катерене по лианите.
Никакво пробиване на път през лианите.
Използването на магия или оръжия е забранено.

Азии трябваше да тръгне половин минута преди Раян и колкото се може по-бързо да стигне до изхода, докато Раян разполагаше с карта(плюс това той бе създал лабиринта) и можеше да използва магия. Той трябваше да я намери и хване преди да е излязла. Иначе тя печелеше.Пан и Старкрос трябваше да следят всичко отвисоко, следейки за нарушаване на правилата, но имаха право да подсказват на Раян къде е Азии, но само като се спуснат на пет стени от него и започнат да го търсят пеша.
И така играта започна. Отчетоха тридесет секунди и Азии тръгна бързо напред. Раян имаше много предимства, но Азии бе бърза и безшумна като листо вяно от вятъра.
Тя зави първо наляво, после надясно, после пак наляво, надясно, наляво, после през езерцето... Чакай!?! ЕЗЕРЦЕ?
Лабиринтът бе създаден в близост до езерцето, защото само там имаше толкова свободно място, но той бе твърде голям и явно бе обхванал и езерцето. Сега то бе по-скоро огромна локвичка широка тринадесет на дванадесет-четиринадесет стъпки отрязана от света със поредната лианова стена. Тя отхвърли езерцето още в първата секунда и продължи стремглаво напред.
Раян тръгна забързано и след около двадесетина секунди чу от противоположната страна едно силно ''Цоп!'' усмихна се лукаво и тръгна към източника му.
Азии тичаше стремглаво напред. Знаеше, че глупавото ''езерце'' я е разкрило. Зави надясно и продължи по един дъъъълъг коридор. Раян я караше да се чувства добре. Пред него тя можеше да покаже една от редките си страни. А току - що се запознаха! Ха!
Раян не чу нищо повече. Започна да си мисли, че му се е причуло. Къде ли се е скрила красивата елфа? Той забеляза езерцето и долови уханието й - ухание на пролетта. Вдиша дълбоко и тръгна към източника му. Явно Азии не бе помислила за това. Не бе помислила, че ухае толкова силно, че и той ще забели
ежи. Той тръгна бързо напред.
Азии тичаше със всичка сила. Задъхваше се, но не си личеше на пръв поглед. Ах колко много се изкушаваше да скочи върху тези стени и да намери изхода. Може би нямаше да забележат. А изход, нямаше. След миг чу стъпки зад себе си. Точно навреме се появи и един десен завой, по дългия коридор и тя сви по него притискайки е безшумно до стената й. Чу стъпки да минават покрай нея и точно когато си мислеше, че може да си отдъхне, точно когато изпусна онази въздишка, то се чу. Едно глухо туп на около десет метра от нея.
И двамата знаеха какво е. И двамата тръгнаха в противоположни посоки. Раян към шума, а Азии, колкото се може по-далеч от там. Но вече бе късно. Азии бе дала твърде много време на шока и си и след миг усети нещо тежко да я поваля върху земята. Усмихна се и се засмя заедно с приятеля си, а на рамото му, вече във въздуха стоеше Найтфол придружен от Пан. Ах този малък предател. Помисли си Азии и направи така, че телекинезата им да проработи. Животинчето направи ужасена гримаса доколкото е възможно и забързано полетя нанякъде със Дракона Пан до себе си.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Вложих цялото си чувство в този разказ :Д

Двамата се претърколиха и попаднаха в позиция, която би могла да се определи, като доста интимна.Когато Раян я повали той нямаше намерения да прекалява с физическия контакт, но уви природните закони бяха по-силни.Беше се надвесил над лицето й и я гледаше право в очите.Големи и красиви, мистериозни.каква ли тайна се криеше зад тях.Щеше да разбере, скоро.Докато изучаваше красивото и лице му дойде нещо й като идея.Защо да не се позабавлява малко с красивата си приятелка.
Наведе се към лицето и, бавно, така както хищник дебнеше жертвата си.Бе толкова близо, яе тя усещаше как дъхът му се удря диво в лицето й, усещаше тупота на сърцето му.Да не би да се канеше да я целуне?Нее, докато се приближаваше към устните й, тайно започна да изпуска магията си .Лианите от лабиринта се размърдаха без Азии да усети и две от тях се насочиха към глезените и.Бе на милиметър от евентуалната целувка, когато Раян светкавично се махна от нея и още не усетила какво се случва, елфата висеше с надолу главата и се мяташе като риба на сухо.Доста сладка рибка.Момчето започна да се смее:
-Не е смешно!-скара му се тя.-Пусни ме веднага.
-Нее, прекалено рано е...ще е твърде лесно ако те пусна просто така.Не всичко в този живот се получава наготово, Азии.Трябва да се потрудиш.Но преди това ще се позабавлявам.
-Но..как?Ти нормален ли си?
-Твърде субективно е да се каже дали има нормални хора.Да приемем, че аз съм просто нестандартен.-усмихна се дяволито той.
Двете животинчета гледаха отстрани с интерес следващата стъпка на момчето.а той на свой ред вдигна показалеца си и го насочи право към гръдния и кош.Ръцете и бяха свободни, но той бе толкова бърз, че тя не можеше да предвиди от коя стана ще я "нападне".Това си бе едно сладко мъчение, някой казват, че човек може да умре от гъдел, но смехът на Азии бе толкова сладък, че Раян не искаше да спира само и само да я чува.Тя се гърчеше напред-назад, свиваше се, мяташе с ръце.
След като стана цялата червена и започна да се задъхва от смях той реши, че е време да спре.Отдръпна се и седна на земята по турски:
-Но какво правиш?Така ли ще ме оставиш?-изписка момичето.
Той само се усмихна и и отвърна:
-Това зависи изцяло от теб.Твърдиш, че си тиха и бърза като вятъра-докажи го.Искам сама да се измъкнеш и за да е по-интересно ще добавя още нещо-Раян вдигна дланта си и отново освободи магията си.
От земята започнаха да излизат съвсем тънки стъбълца, колкото косъм, крехки и нежни създания.започна да ги вплита в плетеница, която бе доста засукана точно под главата на Азии.Задачата и бе не само да се освободи от лианите, но и да премине през плетеницата от растения без да скъса нито едно, което си изглеждаше доста трудно.Раян скръсти пръсти и се усмихна този път чаровно:
-Хайде, тиха стъпке...нека и вятъра да не те чуе!аз само ще гледам.
Найтфол сега се бе преобразил в заек и гледаше плахо следващите стъпки на стопанката си.

Давай, Азии ти си!Покажи на какво си способна.

Азии изобщо не очакваше това. Идеше й да потъне в дън земя. Изгледа с престорена злоба Раян и после с отчаяние Найтфол. Ами сега? Запита се тя. На места по земята имаше къде да се стъпва, но бяха на голямо разстояние. Щеше да може да ги вземе, но бяха твърде малки. Тя извади ножа от ботуша си. Приличаше на нещо средно между нож и кама. Наричаше го Брейкър или Бийтър защото ножо-кама определено не звучеше на място. С две чисти движения разряза лозите, но не се бе сетила за приземяването. Едвам се превъртя и застана на пръсти в двете свободни пространства оставени й за начало. Едвам не полетя напред. Бяха твърде малки и затова трябваше да седи на пръсти. Отдъхна си и прибра ножа бавно. В главата й запрепускаха мисли. Тя се наведе и се оттласна от земята като скачаше от свободно място на друго, внимавайки да е възможно най-тиха. Почти бе стигнала до Раян. Оставаха й още две ''стъпки'' тя все бързо едната и скочи към последната. Тръгна напред, но тогава падна по лице и всичките нишки около нея се скъсаха, а после и всичко изчезна. Включително и лабиринта. Раян започна да се смее. Хвана се за корема и падна на земята, търкаляйки се. Смехът му сигурно се чуваше на миля от тук. Азии го изгледа лукаво и каза: време е за отмъщение! Седна върху него и започна да го гъделичка безпощадно. Смехът му се засили, но преди да се е зачервил Азии спря, защото знаеше какво е чувството. Седна до него и се усмихна. Хайде да се връщаме или?

Тримата стигнаха за отрицателно време. Двете момичета ни най-малко не тежаха на Алек и той с лекота се носеше над нощната земя. От високо всичко придобиваше нов, неестествен нюанс. Смесицата от разнообразни цветове в унисон с аромата на многовековна природа, до която зимата никога не достигаше, а растенията никога не увяхваха, отваряше кръгозора и мирогледа ти до неразгадаеми ширини.
Другарите се приземиха и момичетата се отскубнаха от обятията на вампира.
-Крайно време е да ме научиш да летя. - обади се Миша.
-Аха, да добре. - отвърна незаинтересовано брат й.
Реално, некромансърката се беше опитвала и преди, но единственото, което успя да постигне наподобяваше пърхане с крила, позволяващо извисяване на не повече от десет метра. А сега пак подхвана тази тема. Не, че Алек имаше кой знае какво против, но да бъде бавачка не на една, а на две женски и то едновременно....да кажем, че не точно така си представяше да прекара нощта. Беше си досадно, като таралеж в гащите. Но глупавата Миша, прие преди да успее да възрази и ето, че се превърна в конвой за въздушни превози.
Нощем, водопадът придобиваше още по-магически лик. Навсякъде тъмно и тихо, и само кремавите му води светеха бледо, карайки течността да изглежда плътна и гъста, като сипещ се крем.
-И как по-точно смяташ да намериш тази велика нимфа? - попита мъжът. -Или и ти ще почнеш да пееш приспивни песнички?
Отегчението се четеше в монотонния му говор. Да търси нимфи, жрици или изгубени съкровища е последното, което един нежив би правил. Русалките са друг въпрос. Красавецът до последно се надяваше въртиопашката да направи една единствена грешка, за да изпие сладката й кръвчица. Но уви, проклетницата успя да се измъкне.