Водопадът на Адалия

First topic message reminder :

Преди време това чудно място е било омагьосано от елфа орисница на име Адалия и сега е още по-приказно от преди. Водата течаща от водопада и вливаща се в малкото езеро е с лек кремав цвят. Говори се, че тя е животворна и лекува телесни рани и болежки. Но също така, че сама избира на кой да помогне и на кой не. Как - никой не знае.

Алек я наблюдаваше сухо. Даже усмивката му бе суха, ако не броим уникално голямото задоволство, което изпитваше, от факта, че тази малка, красива нуксичка му се моли. На този, от когото се страхуваше при първата му среща и гледаше с недоверие и погнуса, а тъпата й пантера направи наруга. На един вампир, който всяваше ужас в хорските сънища, даже и в нейните. Не можеше да не се почувства задоволен психически. Молбата й бе като симфония за студените му уши.
-Хайде де. - подкани го припряно Миша, опитвайки се да наложи своята воля. Но много добре знаеше, че това няма как да стане. Винаги Алек е успявал да постигне своето и да я накара да изпълни и най-дребната му прищявка, затова направи като Елизабет и вкара онези кучешки очи. Два такива чифта са достатъчни да ти се заповръща или да те накара да им угодиш само и само, за да се отървеш.
-Хубаво. - махна нехайно с ръка и почна да се движи, като се ослушваше внимателно.
Отключи всичките си сетива, които имайки предвид видът му, бяха на много по-високо ниво дори от тези на асасините. Слухът му долавяше най-малкото трептене на някое случайно повяло се листо. Очите му виждаха надалеч, дори най-незначителното създание, обитаващо гората. Носът му поглъщаше най-далечният аромат.
очите му шареха във всички посоки, търсещи нещо, което и той самият не знаеше как изглежда. Следваше една неопределена миризма, доста по-различна от останалите обаче и ходът му се засили. Направи един неочакван завой и тръгна към водопадът като го подмина. Не викна на момичетата да го последват. Подразбираше се и от самосебе си. те притичкваха зад него, като внимаваха да не го изпреварят от любопитство.
Не след дълго последва нов завой, а малко по-нататък, Алек вдигна ръката си, стопирайки ги. Те се блъснаха в нея и той извърна глуповат поглед към тях. Двете се усмихнаха невинно, като деца, които са огелпили нещо и мъжът въздъхна, клатейки глава.
На няколко крачки пред тях се открояваше тъмна пещера, чийто отвор бе обсипан с лиани.
-Тук е. Ти си наред. - каза той на Елизабет и се отдръпна, така че нуксата да вкара планът си в действие.

Смеха на Раян огласяше цялата околия, даже въздуха кънтеше.Какво по-сладко отмъщение от това?Той я повдигна през кръста със силните си ръце и я отмести от себе си.Имаше чувството, че на следващия ден ще има сериозна мускулна треска от цялото това веселие.Вече започна да става пладне, дневните птици отстъпиха място на нощните, а небето се украси със виолетовия плащ на нощта.
Момчето постоя още минута с ръце зад главата, загледан в небето, това необятно небе, Азии на свой ред искаше вече да тръгва идеите им явно се бяха изчерпали до тук:
-Знаеш ли, когато бях малък майка ми ми разказваше една история за един сив облак.Той се скитал из синята шир и следвал луната.Бил толкова заслепен от нейната сребриста красота , но тя все бягала от него.Тогава потърсил помощ от една звезда-Вечерницата с молба да го приближи до неговата любима.Звездата изпълнила желанието му и го пременила в горски поток и така вечер, когато изгрявала месечината, тя оглеждала красивото си лице в неговите води..вечер, след вечер.Казват, че този поток наистина съществува и е вълшебен и когато отпиеш от него узнаваш кой е човека предназначен за теб.Но дори да е така аз не бих пил от водите му...искам когато този човек дойде, да се огледам в очите му и да разбера, че това е Тя...-говореше той , докато съзираше златистите води на водопада.-Нямам представа защо ти наговорих тези неща...сигурно те отегчих, но такъв съм си аз, лирична и романтична душа.
Азии го гледаше с интерес, в очите и се отразяваше залеза и ги украсяваше в нереални нюанси.Раян избегна погледа й, стана и й подаде ръка:
-Хайде да тръгваме...някой път пак може да се разходим.
Момичето пое ръката му и се изправи.Ама че, странна среща, странно момиче, което разнообрази и украси монотонното му ежедневие, но не биваше да пуска подобни мисли в главата си, бе твърде опасно.

Азии, свободно РП, ако искаш пиши в стаята си или където пожелаеш.

Викът не само оглуши пещерата. Той направо я разтресе из основи. Не, че щеше да я срути с едно пищене, но определено помагаше за разкриване на присъствието им. Браво, Ели....Добра работа. Усетихте ли иронията? Мда....
Момичето пропадаше в нещо като подземен, извит тунел и след няма и минута цопна на земята, която бе покрита на сантиметър с вода. Ранена, с разцепена рокля, вече чорлава, а сега и окаляна. Нуксата въздъхна тежко. Не беше лесно да намериш тази нимфа. Хич даже. Лабиринта, който бе построила правеха достигането й доста трудно и мъчително.
Елизабет се огледа на всички страни. Въпреки, че бяха под повърхността, стените бяха достатъчно бляскави, че да сътворяват изкуствена светлина. Може би някакъв вид магия. Или просто ефектна на напластените минерали. Не след дълго при нея се появиха и приятелите й. Не падащи. Напротив. Алек беше хванал сестра си за кръста и се спускаше бавно и внимателно надолу. Стъпи във водата, а Миша веднага се хвърли върху приятелката си.
-Елиии....как си, как си? Удари ли се някъде?
Почна да я оглежда навсякъде.
-Ама какво говоря? Та ти кървиш.... - почна да писка некромансърката на умряло.
Явно наистина изпадаше в истерия когато нещо се случеше с Уинтър. Малко странно. Добре де, много, но и някак си сладко.
Вампирът от друга страна се приближи с незаинтересован вид, бутна белокосата от пътя си и я изгледа строго.
-Много викаш. Искаш всичко живо да ни чуе ли?
После се обърна към блондинката, протегна ръката си и извади острите си зъби. Захапа китката си, образувайки си четири дълбоки дупки, от които моментално почна да тече кръв. Той намаза пръста си с нея и заповяда.
-Обърни се.
Елизабет стоеше и го гледаше недоумяващо.
-Казах да се обърнеш. Пилееш кръвта ми.
Тя го послуша и се извърна. Красавецът хвана с другата си ръка плата на роклята и я скъса, така че да не му пречи. После премина с окървавеният си пръст по продължението на разрезът. Девойката почна да усеща леко загряване на кожата, малка болка. Тя почна да отминава, а раната да се затваря. Същото се случи и с неговите, доста по-бързо отколкото някой може да очаква. Нуксата се обърна към него, изпълнена с неясни чувства, нотка на благодарност се четеше в очите й.
-Помни, че си ми длъжница.
И тук той уби всичко. Цялата признателност, цялата миловидност. Ел свъси вежди и почна да оправя дрехата си по някакъв начин, за да не падне напълно. Не искаше да остава гола пред него.
-А сега на къде? - попита вампирът.
Все още си нямаше и на идея защо по дяволите им трябваше да се занимават с всичко това.

Тя тичаше с всичка сила. Не чуваше стъпки след себе си, което я успокояваше поне до някъде. Но всичко тепърва започваше. Кулминацията на ситуацията, още не бе достигнала своят връх и щеше да ги залее с поредната доза изненада.
Тъкмо събрали се, те продължиха напред, навлизайки в следващият коридор. Той бе тесен, налагаше им се да минават един по един. Стените му бяха влажни и лепкави. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече тъмнината отстъпваше място на избуяващата мека светлина, докато накрая не стигнаха разширяващият му се край. Няколко малки феички летяха около тях предупреждавайки ги. Рееха около ушите им и подшушваха наставления.
-Там е опасно. Ако преминете ще я намерите. Внимавайте....Внимавайте.....Не яжте нищо. Той вечно спи. Но ако ядете, ще го събудите. Ще го събудите....Ще го събудите.....
-Кой е той? - попита притеснено Миша.
-Не яжте от храната.....
И феите изчезнаха подплашени от това, което се криеше вътре. Тримата другари се спогледаха, но продължиха. Бяха стигнали твърде далеч, че да се откажат. Навлязоха в широка зала от бежови каменни плочи и колони от същият материал. Напълно празна, само с една продълговата маса, отрупана с всевъзможни ястия, плодове, торти, печено месо. Трапеза достойна за крале, за богове. Но не трябваше да я опитват. А в единият й край едно създание, с телосложението на човек, но само от набръчкана, жълтеникава кожа, кокалести пръсти, без очи, без уста, само две уши и една малка чиния с два грозда в нея. То бе положило ръцете си от страните на чинията и сякаш бе примряло. Не показваше признаци на живот. Спеше. Спеше дълбоко. Страх се изписа по лицата на момичетата. Какво бе той? Сетер? Зомби? Може би смесица от двете. Никога не бяха виждали нещо подобно на него. Но нямаха време да умуват. Трябваше да вървят. Тихо, бързо и да не докосват нищо от масата. Животът им зависеше от това.
Събрали известна доза кураж те тръгнаха по продължението на масата, запътили се право към единствената врата, която се намираше зад гърба на съществото.

/Ел, опиши чувства, мисли и как вървиш напред, но нищо повече. Ще има развой на ситуацията/

Но още неотворила вратата, Елизабет чу гласът на Алек зад себе си.
-Миша, недей!
Тя се обърна и видя приятелката си застанала точно до масата,държаща едно червено грозде. Беше го вдигнала право пред лицето си, което в момента изглеждаше като обладано. Пуст поглед, никакъв живец. Само втренчени в плода очи.
-Какво толкова... - прошепна сама на себе си тя.
Вампирът и блондинката се втурнаха право към нея, но бе твърде късно. Преди да успеят да я достигнат тя погълна гроздето.
-Идиотка. - извика се брат й. - Казаха ти да не ядеш.
Но некромансърката сякаш не разбираше какво й се говори. Беше привлечена от магията на това място и се поддаде. Грешка, която можеше да им коства всичко.
Изведнъж земята под краката им се разтресе. Миша като че ли се съвзе и се огледа на всички посоки.
-Какво става? - попита в недоумение.
Нямаше ни най-малка представа какво беше извършила току що. Чу се остро стържене от нокти по повърхност, а в следващият миг, обезобразеното създание надигна глава. Ушите му се наостриха и то се изправи бързо, извивайки врат назад. Ако имаше уста, сигурно щеше да извика. Но само движенията му подсказваха неговата агресивност.
-Ти ни погуби. Това става. - изсъска мъжът и се втурна към съществото.
Нахвърли се върху му, притискайки го до себе си. Захапа го, но от раната не потече кръв, а зеленикава течност, наподобяваща слуз. Красавецът се задави от вкуса. Идеалният момент, създанието да го хване и да го избута от себе си. Заби го право върху масата, събаряйки подноси и храна. То долови местонахождението на момичетата и тръгна бързо към тях.
-Някакви идеи? - попита уплашено Ел.
-Никакви.
Нямаха много време за мислене. Трябваше да реагират преди чудовището да ги хване.

/Ел, опиши реакции, действия и прочие, ако го нападаш, всичко да е под формата на опит/

Ситуацията беше повече от сериозна. Никой не знаеше на какво ще се натъкнат когато стигнат до тук, но ето, че бе факт. Един ужасяващ в своята неизмеримост факт. От тези, заради които не знаеш да крещиш ли, да трепериш ли или да бягаш. Същество лишено от зрение, от слух, но тясно свързано със своята обител. Което само при миниатюрно нарушение е готово да ти отнеме всичко.
А, ето че сега се беше надвесило над момичето и изпиваше животът му. Превръщаше я в негово подобие - бавно, но сигурно. Нуксата малко по малко почваше да губи очите си, устните й да потъват в собственото й лице. Бе само въпрос на време да бъде обезобразена и заключена на това непознато място завинаги. А толкова красива магия пращеше на повърхността. Но магията може да бъде и не само красива, нали? Тя може да бъде коварна, нелепа, безволева или пък отвращаваща. Да, тя можеше да бъде всичко това, стига да й позволиш.
В своята нищета, Елизабет се превърна в жертва точно на тази магия, без реална представа за време, място и пространство.
Звуковете достигаха до ушите й претъпени, далечни, заглушени от необозрима преграда.
-Пусни я..... - дочу едва едва, без усещане за случващото се.
В следващият момент, тялото й увисна на земята безтегловно. Почувства освобождението, но не напълно. Сякаш нещо вдигна тежкият товар от плещите й, но реакциите бяха на половина. Миша с всичката смелост и сила, на която беше способна, съумя да махне създанието от нея и а го изблъска. Но това не бе достатъчно. Не му трябваше много и то се надигна, забелязвайки причинителя на своеволията. Насочи се право към нея готов да я премахне, да я погълне, точно както щеше да направи и с Уинтър. Но то не се беше отказало и от нея. Всички те до един щяха да я последват. Един след друг.
Младата мъртвородна, с решителна поза и намръщено лице, отпусна енергията си и заби тъмните си нишки в трупа му. Отблъсна го за момент, а после то продължи. Поредна доза се заби в гръдният му кош, но то пристъпваше без да се пречупва под напрежението. Некромансърката го заливаше с вълните си без да спира, като отстъпваше малко по малко, докато не удари таз в масата. Инстинктивно грабна първото нещо, на което попаднаха очите й, а в случая един поднос и го хвърли към него, забивайки го в главата му. То я извърна, но после се изправи и продължи.
В това време, Алек лежеше на земята по корем, забил поглед към сестра си.
-Миш...а.аааа....... - изстена той.
Не можеше да я остави. Събра силите и разума си и се изправи. С няколко движения се добра до нея, препречвайки пътя й, полагайки своето тяло пред нейното, за да я защити. Отровата беше почти напуснала организмът му. Макар и слаб, нямаше време да мисли за последствията. Той сви юмрук и с всичка сила го заби странично в лицето му. После още един и още един. Отблъскваше го до толкова, че да го отдалечи от двете момичета. Дишаше учестено и трудно. Въпреки много по-развит физически, за първи път се сблъскваше с такова изчадие. Събори го на земята, обърна се към масата, впусна магията си в действие, като я повдигна във въздуха и я стовари върху обезобразеното чудовище. То бе притиснато от масивното дърво и щеше да му отнеме няколко минути докато успее да се измъкне. Но вампирът не смяташе да го чака. Изтощен, отслабнал, той изтича до сестра си, хвана я за лакътя и я повлече след себе си. После спря пред Ел и също я повдигна.
-Трябва да се махаме от тук.
Подземното леговище почна да се тресе, а каменни блокове да падат от тавана.
-Но, аз трябва....да я...намеря..... - прошепна Елизабет.
Алек я изгледа на кръв. Идеше му да й забие шамар, който да я свести.
-Няма време. Искаш да умрем тук ли? Трябва да тръгваме.
Така, подхванал двете момичета, се запъти към изхода, преди пещерата да се е срутила над главите им.
-Но нимфата....
-Забрави я. - викаше мъжът, замислен повече за тяхното здраве, отколкото за каквато и да е услуга, която трябва да бъде изпълнена. За него всичко свърши тук. Ако искаха да оцелеят, щяха да се махнат.
Тъкмо излезнали от коридора, той се срути зад тях, обсипвайки гърбовете им с прах и пясък. Бързо се насочиха към галерията, която щеше да ги изведе горе, на безопасно.

/Ел, давай. Описвай какво става после/

Бяха минали няколко часа от припадъкът на Елизабет. Тя отвори клепачи бавно, болезнено, усещайки как главата й пулсира. Погледа й беше премрежен. Някой й поднесе купа с ароматни билки.
-Пий...ще ти помогне.
Гласът беше женски и възрастен. Найс. Тя не възропта, а почна да пие от отварата на малки глътки. С всяка изминала, тялото и съзнанието й се успокояваха. Реакциите й се възвръщаха и след минути почти се възстанови.
-Слънцето скоро ще изгрее.....
Алек гледаше през прозореца на къщата, в която се намираха. очите му бяха замислени, дълбоко криещи някакви страхове, трептежи и мисли. Миша положи длан на рамото му и той се обърна към нея. Лицето й беше измъчено, пребледняло повече от обикновено, съсухрено. Притесняваше се за него. Гледаше да не мисли за състоянието му, но в моменти като този не издържаше и пренебрегваше обещанието, което му бе дала преди години. Беше й толкова тъжно за него. Толкова тъжно за Елизабет. Толкова тъжно и за двамата, само не и за себе си.
Мъжът разроши леко грубо косите си и се напъна да се усмихне престорено.
-Спокойно.
Тя кимна, макар че не му вярваше, но не искаше да му го показва.
До леглото, на което беше поставена Уинтър седяха Даймънд, възвърнал животинската си форма, ближейки ръката й и Найс, която беше седнала до девойката.
-Сомнус, по-добре ли си?
-Така мисля. Какво е това място?
-Моят дом. Приятелите ти бяха така добри да изчакат да се събудиш. Макар че онзи няма много време.
Жените се обърнаха към Алек, който не ги чуваше в момента. Не защото не можеше, ако иска, имайки предвид прекалено острите му сетива, но бе прекалено замислен, за да обръща внимание на слухове.
-Сомнус ти ме попита нещо преди да изгубиш съзнание.
Чак тогава двамата прокълнати се обърнаха и се приближиха.
-Ще отговоря на въпросът ти. Кристофър, той те търси. На свобода е. Скита този свят и с всеки изминал ден се приближава все повече до теб.
Очите на вампира се свиха леко, но никой не забеляза това. Никой освен Даймънд.
-Кога ще го видя? Добре ли е? - припряно задаваше въпросите си един през друг, нуксата.
-Да, добре е. В идеално здраве. И съвсем скоро ще се съберете. Въпрос на седмици е, а може би и на по-малко.
Блондинката грейна от щастие. Бузите й поруменяха, сърцето й почна да бие лудо. Тя се извърна към приятелката си, която също й се усмихваше доволна от факта, че нейната Ели е щастлива. Но след това погледът й срещна този на Алек. Неговият не грееше от щастие, като на сестра му. В него не видя разбиране или мекота. Твърдостта му я убиваше и девойката почувства как този поглед я смачква. Как й става неловко, сякаш бе направила грешка да говори за Кристофър пред него. А защо и тя самата не знаеше.
Но неловкото им мълчание бе прекъснато от нимфата, която се изправи и се обърна към брата и сестрата.
-Вие също пострадахте много в моята пещера. Моля ви, кажете какво искате и аз ще го изпълня за компенсация.
-Не искам нищо от теб. - сухо и кратко отвърна русият мъж.
Найс кимна бегло, леко недоволно. Костелив орех беше този мъж, а после пое към Миша. Тя я гледаше право в очите и тънките й устни накрая прошепнаха достатъчно ясно:
-Искам просто да се приберем у дома.
-Разбирам. Тогава се пригответе.
Макар и сами да можеха да се телепортират, явно жрицата щеше да го направи вместо тях, за да не хабят повече излишна енергия. Белокосата помогна на приятелката си да се изправи, пантерата отиде при тях и с няколко замахвания, Наис вкара магията си в необратимо действие.
-Сбогом, Сомнус. Пази се, дете.....
Така, цялата компания се изпари от полезрението на възрастната жена, оставяйки я сама в къщата си. Тя седна на леглото и въздъхна тежко. Вече го виждаше. Съдбите на тези трима млади хора, се бяха оплели една в друга без дори да го подозират. Още една щеше да се включи много скоро. А от тази плетеница.....Дано само имаха силите да издържат. Всеки един от тях....

/Ел, сладурче, пиши как се материализирате обратно на гробищата в Роузкилл. Имай предвид, че е почти сутрин/