Водопадът на Адалия

Преди време това чудно място е било омагьосано от елфа орисница на име Адалия и сега е още по-приказно от преди. Водата течаща от водопада и вливаща се в малкото езеро е с лек кремав цвят. Говори се, че тя е животворна и лекува телесни рани и болежки. Но също така, че сама избира на кой да помогне и на кой не. Как - никой не знае.

Не след дълго, Арадел се намери стъпила на стабилната земя, обрасла с трева, все още държаща ръката на спасителя си. Той я пусна и момичето се заоглежда. Намираха се на ново, непознато за нея място - красиво, приказно даже, незнайно. Нощната пелерина бе покрила небето и гората, в която се намираше водопада бе по-тъмна и от най-тъмния мрак. Но учудващо самата вода излъчваше кремава, топла светлина.
-Водопадът на Адалия. Едно от най-красивите кътчета на тази земя. - отбеляза Лезандър. Приближи се до поточето, което поемаше в речното си корито тази висока природна стихия и седна до ръба му. Потопи пръсти в него, загреба пеша и отпи. После се обърна към дивият звяр и го повика. Животното хукна, спря се пред него и го подуши за първи път. Легна кротко, а мъжа загали сребристата му кожа. Пръските вода осветяваха приятно лицето му и Арадел можеше да се закълне, че и се струва, че той едвам-едвам, съвсем незабележимо, може би се усмихва. Но от тук не можеше да прецени дали не си въобразява, а и да се е усмихнал е било само за един миг от секундата, защото сега лицето му пак бе така каменно и твърдо.
-Няма ли да дойдеш? Тук е безопасно, няма от какво да се плашиш.

За разлика от него го дарих със загадъчна , лека усмивка...приближих се до него и Шейн , седнах събух обувките си потопих краката си в буйната но приказна вода.Лезандър ме гледаше смутено , понечи да каже нещо , но сложих пръста си на устните му в знак да замълчи.След което се излегнах на тревата с поглед вперен в звездите , те бяха различни тук ,ако се вгледаш можеш да различиш различни фигурки , вероятно плод на въображението ти , но все пак красиви.Исках да усетя мястото , да го вдишам.Спокойствието строеше от тревата , криеше се в пръските на водопада.Беше ми приятно ,че споделям този миг с Лезандър. Отново се вгледах в лилавите му очи , този път ме гледаха различно , не знам дали заради моята прямота или заради нещо друго , отново му се усмихнах .Най-нахално започнах да го изследвам с поглед.Започнах от косата му , сега изглеждаща сребриста , лицето му без нито една малка бръчица , следа от бурна емоция навярно ,но не....Беше като манекен от магазин , бях забелязала това му състояние и в бара , но сега беше някак си по-смекчено.Да бе би това да бе емоция в десния крайчец на устната му почти приличащо на усмивка?! Мястото беше перфектно за влюбени двойки , за това ми беше малко неловко.Дразнех се от това ,че не мога да поровичкам в съзнанието на Лезандър. И в този момент си измислих малко предизвикателство , сама за себе си.Заклех се пред себе си ,че един ден , ще предизвикам емоция на това лице , бурен смях или сълза от щастие ,може би...Дарих го с поредна загадъчна усмивка и отново вперих поглед в небето.Шейн бе отдавна заспал , за това оставих моя белокоско да се чуди и мае какво се крие зад моята загадъчна усмивка , от сега нататък щях да бъда огледало.

Лезандър я наблюдаваше. Как беше попаднал тук с нея? Той я доведе, да, но как изобщо се случи? Искаше ли да я доведе, не искаше ли? Не беше водил никой тук преди. Защо ли я срещна изобщо. Беше нежна, красива, събуждаше интереса му с тази нейна крехкост и все пак...И все пак маг. А той трябваше да я отведе в Сто слънца. Знаеше, че трябва. Там беше за нея. Там щеше да заякне психически. Щеше да стане добра. Не, не добра - голяма. Виждаше в очите й, че може и ще го направи. Виждаше нужното желание. Тогава защо тези загадъчни усмивки човъркаха любопитството му? Обърна вниманието си към звездите и така отблъсна тези мисли от главата си. Те бяха ненужни.
Не говореха. Само полъха на вятъра се чуваше. Шумът му малко по малко почна да се превръща в мелодия. Арадел се стресна. Помисли си, че почва да полудява или халюцинира, но не! Наистина беше музика. След малко се преплетоха и гласове, като на горски нимфи. Мелодията се разпиляваше по падащата вода, по нишките на ветреца, галеха листата на дърветата, гъделичкаха кожата на момичето.
Лезандър не трепна. Само се наслаждаваше. Явно за него това беше нещо нормално. И даже и сега безизразното му извеяно лице не потръпна, не направи нито един излишен тик, не издаде нито един ненужен стон. Взираше се във вечерницата и кой знае за какво си мислеше. А може би не мислеше за нищо, а просто се отпусна на вълната на мелодията в очакване да го заведе някъде другаде.
-Странно нещо е света не мислиш ли? - попита той, сякаш говореше на себе си. -Създадени сме с невероятни дарби, а повечето от нас не знаят какво да правят с тях. Даже и ти - дъщеря на природата се уплаши от нещо толкова обикновено като музиката, само защото не знаеш от къде идва. Хората винаги се плашат от неизвестното, независимо, че за него си има просто и логично обяснение.

/ Музиката, която звучи и все още продължава е тази https://www.youtube.com/watch?v=N-MOZ4YFGTo&feature=related /

Музиката галеше нежно кожата ми , вибрациите караха косъмчетата на врата ми да настръхват...извърнал леко глава настрани за да не види напиращите сълзи в очите ми.Споменът безжалостно ехтеше , танцуваше бурен танц в моята памет и с гръмогласен смях призоваваше отминалите дни от които така упорито бягах...Затворих очи и пак бях там , в онази градина.И в нея се чуваше същата тази музика , беше ми до болка позната.Като малка знаех текста , тогава мислех ,че типично за малките деца аз съм си го съчинила , но сега разбрах ,че онези малки , крехки същества-нимфите са ми я нашепвали.Тогава пеех , пеех с цяло гърло и танцувах сред цветята.Там , в онази градина , беше и отговора защо бях така дистанцирана от човешкия свят.Когато бях на пет , имах любима игра , обикалях сред пъстроцветните растения и си въобразявах ,че могат да танцуват и ,че под звуците на моята музика , цветчетата им разцъфват под топлината на дланите ми. И ето ,че един ден , наистина се случи , музиката бучеше в ушите и главата , а крехкото цветче започна да трепти пред погледа ми , унесено в срамежлив танц , то започна да разтваря камбанката си.Отначало мислех ,че ми се привижда , но повторих същото нещо с още няколко растения.Тогава открих моята дарба , тогава я имах за проклятие , защото понечих ли да я покажа на някои от приближените се , те ме изглеждаха с неразбиране и ме заклеймяваха за окачалка.
И сега след толкова години пак същата тази музика , не винях Лезандър ,че ме имаше просто човешко същество , страхуващо се приказната музика , той нямаше как да знае...Но и той бе моя шанс да се покажа , да се разкрия без страх ,че в замяна ще получа онзи студен поглед , пълен с неразбиране.За това незабелязано изтрих освободилата се сълза и сложих край на нещастния й път.Когато се изправих краката ми бяха още мокри от водопада , а капчиците останали по тях , отразяваха лунната светлина и сега приличаха на малки кристалчета.Погледнах Лезандър уверено и започнах-оставих музиката да обладае тялото ми , понесох се в лежерен танц, бялата ми ефирна рокля се размяташе във въздуха , пригласяйки на движенията ми.След малко започнах да шептя и димите на песента , неуверено като дете , но впоследствие установих ,че това е като карането на колело , не се забравя.За това запях по високо , гласът ми се извиваше в пространството и събуждаше природата около мен.Бях забравила за Лезандър и Шейн , сега бяхме само аз и растенията.Приближих се до едно малко невзрачно цвете , пъпчиците му бяха малки и невзрачни , като мъниста , само ако се вгледаш можеш да забележиш красотата им.Започнах да обикалям около него , пеех му и галех въздуха около него , след което го затворих в шепите си , оставяйки топлината ми да започне да го милва.Постепенно започнах да разтварям ръцете си , а то прихвана ритъма на танца ми и ритмично започна да се поклаща.Листенцата му малко , по малко започнаха да се разтварят , наподобящи пърхането на крилата на пеперуда.Сега всеки можеше да види красотата му и да й се наслади.Огледах се около мен и забелязах на съседните храсти накацалите горски нимфи и феи , и видях погледа който през цялото си съществуване съм чакала-одобрение.Усмихнах се и се свлякох на земята запъхтяна.Косата закриваше лицето ми а дишането ми беше учестено , усещах парещата пот по челото си.Не го направих за да впечатля белокосия ми познат , да му докажа нещо-да.Но сега ме бе страх да погледна в очите му.Останах още миг така и надигнах глава , приличах на диво животно.Чувствах се като такова.Гледката ме изненада , на лицето му ме чакаше неочакван , неканен гост-съвсем лека усмивка.Бях сигурна , че беше там и ,че я виждам.Аз също го дарих с една от моите , не ме интересуваше какво мислеше в този момент за моето изпълнение , вече бях свободна.Отметнах косата си назад , приближих се съвсем близко до лицето му , така ,че почти усещах дъха му в моето и му отговорих шепнейки:
-Страховете са моята градивна сила , Лезандър, те са като водата за сухата почва, аз се храня с тях.Отдавам им се като блудница , след което ги захвърлям ненужни.Аз съм родена в неизвестното , просто показвам реакции за да заблудя самата себе си ,че мигът на изненадата не е изчезнал и е още тук.Ти ми показа ,че е още тук.Между другото , от тук музиката се чува по-силно-изкикотих се и му намигнах съзаклятнически.

Представлението, което момичето изигра се понрави на мъжа. Не очакваше точно това и някак си незабележимо дори и за него устните му леко се свиха в нещо като напън за усмивка. Гледаше как красивата й руса коса се вее от вятъра, роклята описва гънките на тялото й, а снагата й се огъва като върба. Красива гледка, омайна. В нея Лезандър намираше нещо ново, свежо, по някакъв елегантен и в същото време буен начин. Истинска магьосница, няма съмнение. Сега повече от всякога беше сигурен, че тя принадлежи в гилдията при всичките майстори, при Хейз може би, който можеше да я научи на много или при Силвърстейн, който мразеше. И още повече от преди това не му харесваше, но нямаше намерение да спъва съдбовния й предначертан път. А за сега просто се наслаждаваше на танцът и съживяването на малките цветове.
Арадел запъхтяно и изморено седна до него и се приближи на минимално разстояние от лицето му.
-Страховете са моята градивна сила , Лезандър, те са като водата за сухата почва, аз се храня с тях.Отдавам им се като блудница , след което ги захвърлям ненужни.Аз съм родена в неизвестното , просто показвам реакции за да заблудя самата себе си ,че мигът на изненадата не е изчезнал и е още тук.Ти ми показа ,че е още тук.Между другото , от тук музиката се чува по-силно.
Той кимна и без да каже каквото и да е разтвори ръцете си на страни, на височината на раменете си, а главата му беше клюмнала надолу, като косата закриваше очите му. От дланите се изсипаха пеперудите, съпътствани с лилав прашец. Те се разнесоха около тях, обкръжиха ги. На фона на нощта, на Арадел й се струваше, че се намира в приказка. Прашецът обгръщаше все повече пространството. Младото момиче гледаше с невярващи очи промените, които настъпват. Феите станаха от две поне десетина. Водопадът се изду и промени цвета си. Водата от кремава стана златна. Златните пръски плискаха тигъра. Веднъж докоснали го той също стана от чисто злато. Луната се раздели на две и на Арадел и се струваше, че едната половина е толкова близко, че протегне ли ръка може да я докосне. Нимфите затанцуваха около тях. Една хвана Арадел за ръцете, повдигна я и двете започнаха да подскачат в кръг. Около тях ефирно танцуваха и малките пеперудки, като от време на време кацаха по косите им. Еуфорията беше омайна. На златокосата магьосница не й се искаше никога да свършва. Усещаше, че цял живот може да прави само това. Лезандър се радваше на всичко отстрани, непоказващ никаква емоция. Но нея я имаше - дълбоко вътре. След още малко дърветата последваха примера на жените. Корените излезнаха от почвата и те започнаха да се полюшкват в такт с музиката, а клоните се увиваха около телата на момичетата.
Всичко това продължи повече от половин час, но сякаш беше цял един живот. В миг всичко изчезна. Разби се на прах. Феи нямаше, дърветата не бяха мърдали от мястото си. Водата си течеше спокойно, а Шейн пак си беше сребрист. Все едно нищо не се беше случвало. Арадел стоеше изправена. Краката й все още бяха заели танцувална поза. Капки пот се стичаха по челото и шията й. Тя се огледа в търсене на приказните си приятели, но тях ги нямаше. Само тигъра си лежеше кротко, а Лезандър я гледаше спокойно седнал, кръстосал крака. Недоумението се четеше в погледа й.
-Илюзии! - започна той. -Това правя аз.
Той пак повдигна ръце и в миг небето се разцепи, а от него се изсипа лава, която заля поляната и застрашително се насочи пък Арадел. Тя уплашено закри лице с ръцете си. Миг преди смъртоносния огън да я засипе, той изчезна, небето се затвори.
-Виждаш ли? Това е моята магия. - обясни спътника й. -Илюзиите си играят с мозъка на жертвата. Могат да са както много опасни, така и много приятни.
И за да я върне пак към приятните емоции, мелодията зазвуча отново от нищото. Арадел се заоглежда и изведнъж осъзна. Вгледа се в него и тогава разбра - музиката излизаше от него. Той я гледаше безизразно, но въпреки това някак си благо. Топлината се четеше в очите му.

Съзнанието ми все още обработваше палитрата от картини разкрили се пред мен току що.Имах чувството , че се събуждам от онези прекалено реални сънища , след които си задаваш въпроса "това истина ли бе?".Но в тази ситуация отговорът беше ясен.Реално или не , случилото се с мен през тези 40 минути изпи цялата ми душевна а и физическа сила.Златният прашец който все още усещах върху кожата си вече се бе превърнал в приспивен.Пропълзях едва до Лезандър и положих глава на бедрото му , бях твърде уморена да спазвам етикети или да си задавам въпроси от сорта правилно или не.Призовах последните си сетни сили за да кажа:
-Ти си нещо като търговец значи...Безмилостен кукловод-даваш , но и вземаш!Хитро!Благодаря ти за този сън.
В следващия момент започнах да пропадам в дълбока бездна, паяжината на съня безмилостно ме оплиташе.Последното което помня е ,че устните ми повтаряха името му...дали бях една от поредните му кукли?!
-Не искам да съм поредната ти кукла - измрънках и заспах.

Лезандър прокара бавно пръсти през косата й. Не й отговори. Не мислеше, че е нужно, а и тя заспа по-бързо отколкото очакваше. Дивото животно също се беше сгушило в собственичката си и я топлеше. Мъжът забеляза синината на ръката й от дърпането на досадния пияница по-рано. Той стана и загреба една шепа от водата в езерото. Посипа я по кожата й и зачака. Синината почна да намалява малко по малко, като сменяше цвета си на лилаво, жълто и не след дълго напълно се заличи. Животворната вода си беше свършила работата. Лезандър не беше сигурен дали ще й подейства, но ето, че стана. След това легна близо до нея, но не прекалено натрапчиво, погледа още малко звездите замислен в собственият си свят и заспа. Знаеше, че няма нужда от подслон, тук нямаше какво да се случи, а времето беше достатъчно топло.
Нощта отмина неусетно. Мъжът се събуди още с първите лъчи на слънцето. Стана и се загледа. Арадел все още спеше. Нямаше да я буди. Той съблече дрехите си и влезе в езерото. Освежи се, поплува малко и излезе. След като се облече набра няколко круши и ябълки от близките дървета, нареди ги в купчинка и зачака момичето да се събуди.

Притворих леко едното си око , но слънцето го заслепи и отново го затворих.Чувствах се като след пиянска вечер , слепоочието ми пулсираше , не ми се вярваше виновник за това да е чашата бяло вино.Бях по-склонна да вярвам ,че чудесата са ми дошли в повечко , като за новак на това място.Изправих се , все още със затворени очи , разтърках си лицето , след което ги отворих.Лезандър стоеше пред мен и ме гледаше а пред него стоеше явно нашата закуска.
-Добро утро !-казах-Имам чувството ,че съм спала на най-удобното легло.След като вече сме будни , трябва малко по малко да се ориентирам на къде да поема от тук нататък , с или без твоята помощ.Всяко начало е трудно , още повече за жена дошла на ново място без нито една лична вещ , а под лична вещ имам предвид дрехи.Е?
Гледах го с котешкия си поглед ,докато вече глозгах една от ябълките.Истината бе ,че разчитах на него...той беше първия ми контакт в тази страна , единствената връзка с него.

-Не се безпокой. Ще те откарам до Сто слънца невредима.
Те закусиха набързо.
-Време е. - каза Лезандър като се изправи и погледна на север, където трябваше да стигнат. Хвана ръцете й с неговата дясна, а лявата полови на главата на тигъра. Както и преди, така и сега те се разпръснаха на лилави преперуди и изчезнаха от приказния водопад.

/Гери, пиши как се озовавате тук , впечатленията и мислите ти./

Аш почувства за първи път трепета в стомаха му от телепортацията. Зави му се свят. С времето щеше да привикне, нямаше друг избор, рано или късно трябваше да се научи също да използва този начин на транспорт.
Озоваха се на една малка поляна, а в края й се извисяваше не много висока скала с цвят наподобяващ мрамор. От нея падаше приказен водопад с кремав отенък. Красота изпълваше околията, напълно контрастираща със случващото се в душите на тримата герои. Те поставиха Лаура на земята близо до извора. Жената дишаше тежко и отсечено. Хриповете й се забиваха като стоманени колове в гръбнаците им. Всяка секунда беше пагубна. Роза грабна манерката си, откъсна част от дрехата си и изсипа количеството вода, което беше останало в нея върху парчето плат. Подаде я на Аш докато се опитваше да свали треската на сестра си, бършейки челото й със студения парцал.
-Налей вода от извора. Тя е животворна.
Малката продължаваше да плаче тихо, но се опитваше да действа колкото се може по-бързо.
-Не се бави! - извика тя хълцайки. Макар и с предпоставки за велика сила, Роза не можеше да лекува като по-голямата си сестра. В гена й вреше изгарящата стихия, а не тази даряваща живот като на Лаура. Не се знаеше дали течността ще помогне. Принцесата беше на ръба, няколко минути я деляха от смъртта и не се виждаше светлина в тунела. Но трябваше да пробват, бяха длъжни.

Взех манерката от ръцете на Роза и се затичах към водопадът.До колкото разбрах от Роза, този водопад бил на някоя си Адалия.Надявах се да е някоя приказна магьосница която да е направила така че наистина водите да са лековити.Приближих се близо до водата и свалих обувките си, окървавената блуза, като остана само кръстчето което висеше на врата ми.Пристъпих до ръба на водата и навлязох в нея.Не исках да се бавя, за това пристъпвах бързо към водопада.Водата постепенно покри глезените ми, продължи нагоре, нагоре..докато не стигна до ръба на корема.Доближих водопада, а водата му ме пръскаше по лицето.Подадох ръце напред и намокрих манерката, а водата бързо започна да я пълни.Погледнах под себе си повърхността на водата и видях лицето си в нея.Косата се бе слепнала за лицето ми, а водата се стичаше надолу.Капки кръв капеха от челото ми, като се размиваха във водата, а след тях паднаха и няколко сълзи от лицето ми.


- Mоля те... - прошепнах тихо, като започнах да хлипам -... която и да си, направи тази вода лековита.Единственият ни шанс е твоят водопад, да я спасим.

Постоях така малко, потопил ръцете си във водата заедно с манерката.Когато се успокоих изтрих сълзите от лицето си и отметнах коса назад, прокарвайки пръсти през нея.Излязох бързо от водата и отидох при Лаура и нейната сестричка.Клекнах до тях и отворих манерката.Поглеждайки към огромната зейнала рана на гърдите и, изтръпнах.Дрехите бяха разпокъсани, а нежната плът бе разцепена с такава сила, че отдолу се подаваха белите кости на гръдният кош.A гърдите на принцесата... тези така изящно оформени гърди които галех до скоро, висяха в страни като отваряха още повече дълбоката рана.
Надвесих манерката над нея, като полях малка част по лицето, а останалото върху гърдите.Водата се стичаше по голото тяло като отмиваше кръвта и се насъбираше в раната.

Кремавата вода се разпиля по гръдният кош на жената. Целият беше разпорен и червената кръв се смесваше с прасковената течност като образуваха лилава смес. Лаура извика с цяло гърло от болка. Лекарството проникваше в мускулите и плътта й и я изгаряше. Попиваше енергията и силите й. Аш и Роза я гледаха затаили дъх и се надяваха на чудо. Момичето извиваше главата си и стискаше зъби. Гледката бе жестока, гърчещото й тяло се бореше с последни сили да се възстанови. Риданията и хриповете не намаляваха, даже напротив, с всяка изминала секунда болезнените спазми се увеличаваха. Пот се свличаше от челото й, зениците се разшириха, а кожата й бе ледена. След още минута мятания Лаура се изправи рязко в полу-седнало положение и хвана Аш за врата. Гледаше го свирепо.
-Трябваше... да те... убия... още първият ден - прошепна едвам момичето и падна на земята.
Тя извърна погледа си към Роза. С последни сили изкриви устните си в усмивка. Повдигна треперещата си ръка, искаше да я положи на лицето на сестра си. Почти я беше стигнала когато зениците й се свиха отново и дланта й се строполи безжизнено. Малък облак прах се вдигна от сблъсъка на ръката със сухата почва, която се беше напоила с кръвта й. Бъдещата кралица на елфите изгасна като пламъка, който гореше в душата й.
Роза не можеше да повярва на очите си, устните й трепереха, тя изкрещя и се метна върху тялото на умрялата си сестра. Сълзите падаха по побелялото лице на Лаура. Раната бе прекалено голяма, а времето недостатъчно. Чудото, което чакаха не се появи...

Докато Роза стоеше върху тялото на сестра си и ридаеше, аз не смеех да помръдна.Не вярвах как всичко се промени толкова бързо, за няколко часа.До сутринта беше толкова жизнена, щастлива, усмихната, а сега вече я нямаше.Погалих малкото момиче по главата, а телцето и трепереше под ръката ми.Постоях така известно време без да помръдвам, милвайки малката детска главичка.

- Рози... ела тук - повиках малкото момиченце с тих глас, но тя не помръдна от мястото си.Стискаше тялото на мъртвата принцеса и не искаше да повярва че всичко това се е случило.Изправих се и коленичих зад малкото момиче като я прегърнах леко през кръста с едната си ръка.

- Хайде...ела.
Тя се обърна, плача и за миг утихна и се хвърли върху мен.Малките и ръце обвиха врата ми, като ме стискаше с всичката си останала сила.Прегърнах я силно и бавно започнах да и шептя като се опитвах да я успокоя.Момиченцето трепереше в ръцете ми и не можеше да спре.Дори малкият и дракон разбра какво се бе случило.Той лежеше покорно до тялото на принцесата, положил едната си лапа върху нея.Гледаше я с големите си очи и понякога изръмжаваше жално.

Доближих устни до ухото на момиченцето като и прошепнах тхио :

- Трябва да се махнем от тук.
- Но... - тя ме гледаше с красивите си очи, от които се стичаха реки от тъга.Отпуснах прегръдката си, а малката Роза се свлече на земята.Погалих я по лицето като изтрих стичащите се сълзи, а после се изправих.Доближих се до тялото на Лаура, подпъхнах ръцете си под него и я повдигнах.Главата и клюмна назад, а от раната и закапа кръв която обагри корема ми.Притиснах тялото до себе си, погледнах към Роза и я подканих да тръгваме.Вървяхме бавно по пътеката, като се насочвахме към къщата на дядо им.

Мъжете стават особено креативни когато става въпрос да впечатлят някоя жена. А в случаите, когато жената не беше просто "някоя", те впрягаха цялата си фантазия да спретнат перфектната среща. Такъв бе и случая и на Грегъри, който трескаво търсеше в съзнанието си място отговарящо на инструкциите на Мортем- "някъде където има цветя". По дяволите той бе мъж, а не градинарка...но каузата си струваше, а именно, усмивката на любимото момиче. Вече знаеше къде ще я заведе, затова пое ръката й в своята и се телепортираха на желаното от него място.
Когато пристигнаха, той бе достатъчно ловък, че да мине веднага зад нея и да закрие очите й:
-Ол, опитваш се да ме изненадаш. Мило.-усмихна се тя.
Единствените звуци, които достигаха до нея бяха тези на клокочещата вода, така че момичето нямаше бегла представа къде се намират:
-Шшт, разваляш момента..- подшушна той в ухото й, а дъхът му разнежи кожата й.
Грегъри огледа местността и видя една перфектна полянка в близост до водата, обградена от малки, розови храсти. Когато бяха вече там, той откри нежно очите й и я остави да огледа мястото. Мортем разтърка очи докато привикне с кремавата светлина идваща от водопада, дневните птици усетили хорско присъствие започнаха да се надпреварват коя от коя ще композира по-красива песен. Момичето се усмихна, наистина не очакваше Грегъри да се постарае толкова, в представите си мислеше, че ще я заведе в някой парк, да седнат на някоя пейка и да чоплят семки. Мъжът седна до нея и се загледа във водата. В повечето случай, тази тишина би била определена като неловка, но за двамата млади, тя бе общиване на едно друго ниво, като духовен разговор. Истината бе, че в сянката на гората и нежната светлина идваща от водата, правеха Мортем да изглежда, като горска нимфа и реакцията на всеки нормален мъж би била да остане без думи:
-Красиво е!-каза накрая девойката.
Грегъри се обърна към нея и я погледна в очите:
-Да, наистина е красиво. -усмихна се той, все още загледан в лицето й.
Тя се изчерви, като хвана смисъла на думите му. Дали бе успял да я направи щастлива? Надяваше се.

Шумът от водата стичаща се от скалите галеха слуха на Мортем. Докато Грегъри държеше ръцете си единственото, което чуваше бе звукът от водата и песента на птиците. А тази песен бе тъй красива. Сякаш не просто се състезаваха, но и по някаква странна причина след няколко мига песните на многобройните пойни птички се сля, създавайки прекрасна мелодия. Малко тъжна, носеща болката на забравена мечта по желаното.
А какво усещаше? То бе трудно да се обясни. Нежните ръце на Грегъри по лицето си. Повеят на вятъра галещ кожата и. И мирисът на цветя, които не можеше да определи какви са. Миризмата беше леко натрапчива, но и свежа. Сякаш имаше полски цветя, но нямаше и характерния запомнящ се аромат.
Щом свали ръката си светлината от слънцето я удари и леко се стресна. Точно както когато някои бесни селяни гонят чудовище с факли и вили. Но щом разбра, че е само слънцето се успокои. Сърцето и отново започна да бие спокойно и равномерно. Тя потърка очите си и се огледа. Мястото наистина беше красиво. Сякаш природата тук беше в пълно спокойствие. Нищо не я заплашваше. Нито някой луд дърворезбар, нито пък някой който искаше да уби живота в нея. Беше леко хладно съвсем леко загатващо, че скоро ще има зима, но листата по розовите храсти бяха все така зелени. Все така живи както през пролетта. Една прекрасна картина само чакаща да бъде нарисувана.
Мортем се сети за митовете за Персефона. Незнайно как. Просто се сети за тях. Как митичното божество символизирало пролетта и природата през този сезон, но била отвлечена от Хадес. Красив и някак си тъжен мит.
-Красиво е!-каза накрая девойката.
Грегъри се обърна към нея и я погледна в очите:
-Да, наистина е красиво.
Тя леко примигна и щом разбра смисъла на думите му се изчерви. Този път от буйно червено по лицето и изби нещо много по-светло. Но пак си беше от чист срам и нищо повече. А за да прикрие, че е притеснена момичето се загледа във водопада. В този момент и позицията на светлината водите във водопада изглеждаха цветни, като дъгата. Бяха красиви. Омагьосващи. Каращи хората да останат без въздух. Момичето се надигна и отиде до едно от розовите храстчета. Внимателно откъсна малко цветенце и се върна при Грегъри. Погледна го и накрая го сложи внимателно в левия джоб на розата му. Тя се усмихна и отново седна до него.
-Благодаря ти, че ме доведе тук.

Грег се усмихна. Нямаше нужда да му благодари, радваше се, че можа да вмъкне малко светлик в ежедневието й. Той положи длан на гърдите й и леко я бутна назад, така че Мортем да легне по гръб. Той направи същото и двамата се загледаха нагоре. Листата на дърветата закриваха част от небето и чрез сенките им се обрисуваха различни дневни картинки, лесни за виждане, стига да имаш поне малко въображение. А такова момичето имаше в изобилие. От време на време някоя друга мушичка кацаше на зелено-жълтите листове и трепкаше върху тях. Наистина беше красиво и спокойно.
-Мога цял ден да се излежавам така без да мисля за нищо.
-Да. - съгласи се Хелските.
-Знаеш ли. Аз съм ти чел или разказвал много приказни, но не мога да се сетя ти да си правила същото.
Той обърна главата си към нея и впери погледа си в нейния.
-Какво ще кажеш да ми разкажеш една, тук и сега?

-Какво ще кажеш да ми разкажеш една, тук и сега?
Мо го погледна леко стреснато. Искаше да му разкаже някаква история. Но тя не знаеше истории. Или поне не помнеше толкова добре историите които беше чела.
-Д...добре. - доста несигурно каза тя и погледна към листатата нагоре. Тя си пое дълбоко въздух и затвори очи. Може би щеше да измисли нещо набързо. А за да е ефекта още по-голям щеше да впрегне и малко магия, за да накара листата и водата да заиграят по нейните правила и да илюстрират рисунките от историята и.

"Стаята беше топла и чиста, пердетата дръпнати, двете настолни лампи светеха — нейната и другата, до празния стол отсреща. На бюфета зад гърба й — две високи чаши, газирана вода и уиски. Кубчетата лед в кофичката.
Мери Малоуни чакаше съпруга си да се върне от работа.
От време на време поглеждаше към часовника, но не притеснено, а просто за да се наслади на мисълта, че всяка изминала минута приближава мига на неговото завръщане. Някаква ведра лъчезарност сякаш обгръщаше и нея, и всичко, което вършеше. Приведената й над ръкоделието глава беше необикновено спокойна. Кожата й — защото Мери беше бременна в шестия месец — бе станала полупрозрачна, устните меки, а очите, които напоследък излъчваха ведрина, изглеждаха по-големи и по-тъмни от всякога.
Когато часовникът показа пет без десет, тя започна да се ослушва и няколко минути по-късно, точно както винаги, чу изскърцването на гумите върху чакъла отвън, затръшването на вратата на колата, стъпките под прозореца и превъртането на ключа в ключалката. Мери остави ръкоделието, изправи се и когато той влезе, пристъпи напред, за да го целуне.
— Здравей, скъпи — каза тя.
— Здравей — отвърна той.
Пое палтото му и го закачи в дрешника. След това отиде до бюфета и приготви питиетата — по-силно за него, слабо за себе си; после отново седна в стола си с ръкоделието на колене, а той в другия, отсреща, бе хванал високата чаша с двете ръце и я разклащаше така, че ледените кубчета подрънкваха по стъклото.
За нея тази част от деня винаги беше изпълнена с блаженство. Знаеше, че докато не привърши първата си чаша, той няма желание за разговор, а тя, от своя страна, беше доволна да седи тихо и да се наслаждава на компанията му след дългите самотни часове в къщата. Обичаше да блаженства в присъствието на този мъж и да усеща — почти както излежаващият се на слънце усеща лъчите — онова топло мъжко излъчване, което я завладяваше, когато бяха сами. Обичаше го заради начина, по който седеше отпуснат в стола си, заради начина, по който влизаше през вратата или с бавни и дълги крачки кръстосваше стаята. Обичаше отнесения напрегнат израз в очите му, когато се спираха върху нея, забавната форма на устата и особено начина, по който не говореше за умората си, а седеше, вглъбен в себе си, докато уискито отнемаше част от нея.
— Изморен ли си, скъпи?
— Да, изморен съм.
И докато говореше, той направи нещо необичайно. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх, макар че все още беше пълна до половината, да, поне до половината. Всъщност Мери не го гледаше, но знаеше какво е направил, защото чу как, когато свали ръката си, ледените кубчета се удариха в празното дъно. За миг той остана да седи, наведен напред в стола си, после се изправи и бавно се запъти към бюфета, за да си налее още.
— Аз ще ти донеса! — възкликна тя и скочи.
— Седни — каза той.
Когато се върна, тя забеляза, че новото му питие беше с тъмнокехлибарения цвят на почти чистото уиски.
— Да ти донеса ли пантофите, скъпи?
— Не.
Докато го наблюдаваше как отпива от тъмножълтата течност, забеляза малките гъсти кръгчета, които се образуваха по повърхността й — толкова силно беше питието.
— Мисля, че е срамота — каза тя — да карат полицай като теб, с толкова дългогодишна служба, да е по цял ден на крак.
Мъжът й не отговори, затова тя отново наведе глава и продължи да шие, но всеки път, когато той поднасяше чашата към устните си, Мери чуваше как ледените кубчета потропват по стъклото.
— Скъпи, не искаш ли да ти донеса малко сирене? Не съм приготвила вечеря, защото е четвъртък.
— Не.
— Ако си много изморен, за да вечеряш навън — продължи тя, — все още не е много късно. Хладилникът е пълен с месо и какво ли не и можеш да вечеряш тук, без дори да се помръднеш от стола си.
Очите й очакваха отговор, усмивка, кимане, но не последва нищо.
— Както и да е — отново се обади тя, — за начало ще ти донеса малко сирене и солени бисквити.
— Не искам.
Тя неспокойно се размърда в стола си, като все още не сваляше големите си очи от лицето му.
— Но ти трябва да хапнеш. Лесно мога да приготвя вечерята тук. Това ще ми достави удоволствие. Мога да направя агнешки котлети. Или свински. Каквото пожелаеш. Във фризера има всичко.
— Остави — каза той.
— Но, скъпи, ти трябва да се храниш. Все пак ще приготвя нещо, пък ти ако искаш яж, ако не искаш — недей.
Тя се изправи и остави ръкоделието си на масата до лампата.
— Седни — каза мъжът й. — Седни за минутка.
Чак тогава я обзе страх.
— Хайде — повтори той. — Седни.
Тя бавно се отпусна в стола си, като през цялото време не сваляше от него огромните си смутени очи. Той беше изпил и второто си питие и намръщено се взираше в чашата си.
— Слушай. Трябва да ти кажа нещо.
— Какво има, скъпи? Какво се е случило?
Той седеше съвсем неподвижен и държеше главата си наклонена така, че светлината от лампата до него падаше върху горната част от лицето му, а устата и брадичката оставаха в сянка. Тя забеляза, че някакво мускулче се беше разиграло в ъгълчето на лявото му око.
— Боя се, че това ще бъде удар за теб, но много мислих и реших, че единственото, което мога да сторя, е да ти го кажа направо. Надявам се, че няма да ме виниш прекалено много.
И тогава й го каза. Не му отне много време, не повече от четири-пет минути, през които тя остана да седи неподвижна и зашеметена от ужас и да го гледа как с всяка следваща дума се отдалечава все повече и повече от нея.
— Това е — заключи той. — Знам, че ти го казвам в неподходящ момент, но просто нямах друг изход. Разбира се, ще ти оставя пари и ще уредя да се грижат за теб. Но не е необходимо да се вдига много шум. Поне се надявам. Няма да се отрази добре на кариерата ми.
Първата й инстинктивна реакция беше да не повярва нито дума, да откаже да приеме всичко, което беше чула. Хрумна й, че той може би дори не е проговарял, че тя самата си беше измислила цялата тази история. Да не би пък, ако продължи работата си и се държи така, като че ли нищо не беше чула, по-късно, когато, така да се каже, отново дойде на себе си, да открие, че подобно нещо изобщо не се е случвало.
— Ще приготвя вечерята — успя да прошепне и този път той не я спря.
Докато прекосяваше стаята, не усещаше, че краката й докосват пода. Не усещаше абсолютно нищо — освен леко гадене и желание да повърне. Всичките й действия бяха механични — слизането в мазето, запалването на лампата, фризерът, ръката, която бърка в камерата и хваща първия попаднал й предмет. Извади го и го погледна. Беше увит в хартия, затова го разви и отново го погледна.
Агнешки бут.
Добре, значи, ще вечерят агнешко. Занесе го горе, като го държеше с две ръце за костта. Докато минаваше през всекидневната, видя, че той стои до прозореца с гръб към нея, и се спря.
— За бога — каза той, когато я чу, че идва, но не се обърна. — Не готви за мен. Аз излизам.
Тогава Мери Малоуни просто се приближи зад него и без да се замисли, вдигна големия замразен агнешки бут високо във въздуха и с всичка сила го стовари върху тила му.
Със същия успех би могла да го удари и със стоманен прът.
Отстъпи крачка назад в очакване и най-смешното беше, че той остана прав поне още четири-пет секунди, като леко се олюляваше. После се строполи на килима.
Силата, с която се сгромоляса, шумът, преобърнатата масичка й помогнаха да излезе от шоковото състояние. Дойде на себе си бавно, беше й студено и чудно, известно време остана неподвижна, като примигваше срещу тялото на мъжа си и все още здраво държеше нелепото парче месо в ръцете си.
Добре, каза си, значи, го убих.
Беше невероятно как изведнъж мозъкът й заработи съвсем ясно. Започна да мисли много бързо. Като съпруга на детектив много добре знаеше какво щеше да бъде наказанието. Чудесно. Беше й безразлично. Дори би било известно облекчение. От друга страна обаче, какво щеше да стане с детето? Какви бяха законите за убийци с неродени деца? Дали ги екзекутираха и двамата — и майката, и детето? Или чакаха края на деветия месец? Как постъпваха?
Мери Малоуни не знаеше. И в никакъв случай не беше склонна да рискува.
Отнесе месото в кухнята, сложи го в една тава, включи фурната на силно и го пъхна вътре. После изми ръцете си и изтича горе в спалнята. Седна пред огледалото, пооправи лицето си, начерви устните и страните си. Опита се да се усмихне. Усмивката излезе доста особена. Опита отново.
— Здравей, Сам — каза весело, на висок глас. Гласът й също звучеше странно.
— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Мисля, че ще взема и една консерва грах.
Това се получи добре. Усмивката и гласът сега бяха по-сполучливи. Изрепетира още няколко пъти. После изтича долу, взе палтото си, отвори задната врата, мина през градината и излезе на улицата.
Нямаше шест часа и лампите в магазина още светеха.
— Здравей, Сам — весело поздрави и се усмихна на човека зад щанда.
— Ха, мисис Малоуни, добър вечер. Как се чувствате?
— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Да, и мисля, че ще взема и консерва грах.
Мъжът се обърна и посегна да вземе граха от полицата зад гърба си.
— Патрик реши, че е изморен и не иска да вечеряме в ресторант — обясни тя. — И понеже в четвъртък обикновено излизаме, свари ме без никакви зеленчуци у дома.
— Ами тогава, не ви ли трябва и месо, мисис Малоуни?
— Не, месо имам, благодаря. Извадих от фризера чудесен агнешки бут.
— А, добре тогава.
— Не обичам да готвя замразено, Сам, но този път ще рискувам. Мислиш ли, че ще стане добре?
— Лично аз — отвърна продавачът — смятам, че няма никаква разлика. Харесват ли ви тези картофи? От Айдахо са.
— О, да, чудесно. Дай ми от тях.
— Нещо друго? — Продавачът наклони глава на една страна и я загледа усмихнат. — А за десерт? Какво ще му поднесете за десерт.
— Ами… какво ще ми предложиш, Сам?
Човекът се огледа наоколо.
— Какво ще кажете за едно хубаво голямо парче кейк с извара? Знам, че го обича.
— Чудесно — каза тя. — Обожава го.
А когато всичко беше опаковано и сметката платена, тя се усмихна с най-лъчезарната си усмивка и каза:
— Благодаря ти, Сам. Приятна вечер.
— Приятна вечер, мисис Малоуни. И аз ви благодаря.
А сега, мислеше си тя, докато бързаше обратно към къщи, мисис Малоуни просто се връща при мъжа си, а той чака вечерята. Трябва да я приготви добре, да я сготви колкото може по-вкусно, защото клетият човек е изморен, а ако се случи така, че когато влезе в къщата, намери нещо необикновено, трагично или ужасно, това естествено ще бъде удар за нея и тя ще обезумее от уплаха и скръб. Не че _очаква_ да намери нещо. Тя просто се прибира вкъщи със зеленчуците. Мисис Патрик Малоуни, която се прибира със зеленчуците в четвъртък вечер, за да сготви на съпруга си.
Точно така, каза си тя. Върши всичко добре и естествено. Дръж се съвсем естествено и тогава въобще няма да ти се наложи да се преструваш.
Затова, когато влезе през задната врата в кухнята, тя си тананикаше някаква песничка и се усмихваше.
— Патрик! — извика. — Как си, скъпи?
Остави пакета на масата и влезе във всекидневната, а когато го видя проснат на пода със сгънати крака и една ръка извита и затисната под тялото, гледката наистина й подейства като удар. Предишните чувства на любов и копнеж се надигнаха в гърдите й, тя изтича, коленичи над него и сърцераздирателно се разрида. Беше лесно. Изобщо не трябваше да се преструва.
След няколко минути се изправи и отиде до телефона. Знаеше номера на полицията и когато мъжът от другия край се обади, тя извика:
— Бързо! Елате бързо! Патрик е мъртъв!
— Кой се обажда?
— Мисис Малоуни. Мисис Патрик Малоуни.
— Искате да кажете, че Патрик Малоуни е мъртъв?
— Така ми се струва — изхълца тя. — Лежи на пода и мисля, че е мъртъв.
— Ще дойдем веднага — каза мъжът.
Колата пристигна много бързо и когато Мери им отвори вратата, в къщата влязоха двама полицаи. Познаваше ги и двамата — познаваше почти всички полицаи в този район, и като хлипаше истерично, се свлече право в ръцете на Джак Нунан. Той внимателно я настани в един стол и отиде при колегата си О’Мали, който беше коленичил до тялото.
— Мъртъв ли е? — проплака тя.
— Боя се, че да. Какво се е случило?
Разказа им накратко как отишла до магазина и как, когато се върнала, го намерила на пода. Докато говореше, плачеше и нареждаше. Нунан откри следи от съсирена кръв върху главата на мъртвия. Показа ги на О’Мали, който стана веднага и бързо отиде до телефона.
Скоро в къщата заприиждаха още мъже. Първо лекарят, после двама следователи, единият от които Мери познаваше по име. По-късно дойде и полицейският фотограф и направи снимки; дойде и специалистът по отпечатъци от пръсти. Докато останалите си шепнеха и шушукаха около трупа, следователите не преставаха да й задават въпроси. През цялото време обаче бяха много внимателни с нея. Тя отново им разказа историята, този път от самото начало. Как Патрик се върнал, а тя бродирала, как бил много изморен, толкова изморен, че не искал да излизат да вечерят навън. Каза им как сложила месото във фурната — „то и сега е там, пече се“ — и как изтичала до магазина за зеленчуци, и как се върнала, за да го намери проснат на пода.
— Кой магазин? — попита един от инспекторите.
Тя му обясни, а той се обърна и прошепна нещо на другия, който веднага излезе.
След петнайсет минути се върна, изписал цяла страница с бележки. Последва ново шушукане и докато Мери хлипаше, до ушите й достигнаха няколко от прошепнатите фрази: „… държала се е съвсем нормално… много весела… искала да му приготви хубава вечеря… грах… кейк с извара… невъзможно да е тя…“
След малко фотографът и лекарят си тръгнаха, а двама други мъже отнесоха трупа на носилка. После си отиде и онзи, който вземаше отпечатъците. Останаха двамата инспектори и двамата полицаи. Те бяха изключително мили с нея и Джак Нунан я попита дали не би предпочела да отиде някъде другаде, при сестра си може би или при собствената му съпруга, която ще се погрижи за нея и ще я подслони за през нощта.
Не, отвърна тя. В момента чувствала, че не би могла да се помръдне. Ще имат ли нещо против, ако си остане тук, докато й поразмине. Не й било добре в момента, наистина не й било добре.
— Тогава не е ли по-лесно да си легне в леглото? — попита я Джак Нунан.
Не. Предпочитала да си остане, където е, на този стол. Малко по-късно може би, когато се почувства по-добре, щяла да се премести.
Тогава я оставиха и продължиха да претърсват къщата. От време на време й задаваха по някой въпрос. Понякога, когато минаваше покрай нея, Джак Нунан й казваше по нещо мило. Съпругът й, обясни той, бил убит с удар по тила, нанесен с тежък тъп предмет, сигурно голямо парче метал. Те търсели оръжието. Убиецът може да го е отнесъл със себе си, но от друга страна, може да го е изхвърлил или скрил някъде наоколо.
— Познатата стара история — добави той. — Намери оръжието и ще заловиш престъпника.
По-късно един от инспекторите дойде и седна до нея. Знае ли, попита я, дали в къщата няма нещо, което би могло да се използва като оръжие? Би ли се поогледала наоколо, за да разбере дали нещо не липсва — много голям гаечен ключ например или тежка метална ваза.
Нямали тежки метални вази, отвърна тя.
— Или голям гаечен ключ?
Мислела, че нямат голям гаечен ключ. Но може би в гаража щели да намерят подобни неща.
Търсенето продължаваше. Мери знаеше, че в градината и около къщата има още полицаи. Чуваше шума от стъпките им по чакъла навън, а от време на време, през някой процеп между пердетата, зърваше и проблясването на фенерчетата им. Вече беше късно. Забеляза, че часовникът върху камината показваше близо девет. Четиримата мъже, които претърсваха стаите, като че ли вече бяха изморени, дори малко раздразнени.
— Джак — каза тя, когато сержант Нунан отново мина покрай нея. — Бихте ли ми дали нещо за пиене?
— Разбира се, че ще ви дам. Това уиски ли имате предвид?
— Да, моля ви, но съвсем малко. Може би ще ми помогне да се почувствам по-добре.
Той й подаде чашата.
— Защо и вие не пийнете? Сигурно сте ужасно изморени. Моля ви, пийнете си. Толкова сте добър с мен.
— Е, официално не ни е разрешено, но бих могъл да глътна една капка, за да се поободря.
Един по един дойдоха и останалите и тя ги убеди да пийнат по малко уиски. Стояха около нея, чувстваха се неловко с чашите в ръце, неудобно им беше в нейно присъствие, опитваха се да й говорят утешително. Сержант Нунан отиде до кухнята, върна се бързо и каза:
— Вижте, мисис Малоуни, фурната ви… е още включена и месото е вътре.
— О, господи! — извика тя. — Ами разбира се! — Струва ми се, че трябва да я изключа. Ще го направите ли, Джак? Толкова съм ви благодарна.
Когато сержантът се върна, тя го погледна с големите си тъжни, насълзени очи.
— Джак Нунан.
— Да?
— Ще ми направите ли една услуга — вие и останалите трима?
— Можем да опитаме, мисис Малоуни.
— Добре, тогава. Всички сте дошли тук, все добри приятели на Патрик, и се мъчите да хванете човека, който го е убил. Сигурно сте ужасно гладни, защото времето ви за вечеря отдавна е минало, а аз съм сигурна, че Патрик никога не би ми простил, в мир да почива душата му, ако не ви окажа гостоприемство. Защо не изядете това агнешко, дето е във фурната? Сигурно вече се е опекло.
— В никакъв случай — отвърна сержант Нунан.
— Моля ви, моля ви, изяжте го. Лично аз не мога да се докосна до нищо, особено ако е било в къщата, когато той беше тук. Но за вас това не важи. Ще ми направите голямо добро, ако го изядете. След това можете да продължите работата си.
Четиримата полицаи доста се колебаха, но беше ясно, че са гладни, и накрая се оставиха да ги убеди, че трябва да отидат в кухнята и да хапнат. Жената остана на мястото си, слушаше ги през отворената врата, чуваше как разговарят помежду си, гласовете им надебелели и неясни, защото устите им бяха пълни с месо.
— Искаш ли още, Чарли?
— Но тя държи да го изядем. Така каза. Щели сме да й направим услуга.
— Добре тогава. Сипи ми още малко.
— Кой знае с каква огромна тояга е ударил оня тип клетия Патрик — обади се един от тях. — Лекарят спомена, че черепът му е бил пръснат като с ковашки чук.
— Точно затова лесно трябва да го намерим.
— И аз така казвам.
— Но който и да го е направил, няма да носи със себе си такова нещо, след като вече не му трябва.
Някой от четиримата се оригна.
— Аз лично мисля, че е някъде тук, наоколо.
— Нищо чудно да е под носа ни. Ти какво ще кажеш, Джак?
А в съседната стая Мери Малоуни започна да се кикоти. "

Мо си пое въздух най-накрая и пак погледна към небето. Така помълчаха малко. Не знаеше как се е справила, сигурно много зле.
-Извинявам се ако не ти е харесала.
След което хвана ръката му и преплете пръстите си в неговите.
-Другия път ще се постарая повече.

-Хаха, какви ги приказваш? Определено ставаш за криминален писател. Или може би трябва да водиш курс по нестандартни начини за убийства. Но защо точно агнешки бут? Няма значение, хареса ми, наистина.
Двамата помълчаха малко. Време в което Грегъри размишляваше над историята, но съзнателно или не, почна да изказва мислите си на глас.
-Представи си какви са тези хора. Ако в нашия свят имаше реномирана полиция, сигурно престъпленията щяха да намалеят драстично. Но може би е по-добре, че няма. Тук смъртта е нещо естествено. Ако убиеш някой, няма висша сила, която да те съди, защото законът е ясен - най-силният оцелява. Освен ако не елиминираш някоя високопоставена личност.
Той престана да говори на тази тема. Не за това бяха дошли тук. Искаше да я накара да си отпочине и да се развесели, затова се обърна към водопада и му дойде идея.
-Искаш ли да поплуваме?
Още преди да му отговори, мъжът се изправи, хвана я за ръката и я вдигна.
-Хайде.
Съблече дрехите си и отиде до водопада. Без никаква подготовка се хвърли в малкия поток, който се образуваше под скалата. Водата бе приятно топла, а кремавата светлина се отразяваше по лицето и тялото му.
-Какво чакаш? Идвай. - усмихна й се той и очакване.

"Законът е ясен - най-силният оцелява" - тези думи закънтяха в главата и. Имаше чувството, че и преди са и казвали, но не можеше да си спомни. Е нямаше значение. Все пак щом не го помни не е било важно. Но пък беше си добър начин да надъхаш някой да се бие за теб. Ако му обещаеш, че ще оцелее, и той повярва, че е на страната на силните ще стане твой съюзник. Хах какви мисли само.
-Искаш ли да поплуваме? Хайде.
Е сега не го очакваше. Това я накара да се откъсне от мислите си и да го погледна. Леко се изчерви когато той започна да се съблича и погледна на другата страна. Просто ... това беше малко ... твърде показващо. А тя беше доста свенлива и срамежлива на моменти. Моменти като този.
-Какво чакаш? Идвай.
-Добре .. - преглътна тежко и малко измъчено -... сега.
Тя хвана ципа на горнището си и го свали. После свели и горнището. Събу обувките си. После свали и останалите дрехи докато не остана по бельо. Лицето и стана дори по-червено от преди. Мо преглътна и отиде до водата. Докосна я с краче и леко потръпна. В следващия момент беше дръпната във водата.
-Хей ... това не беше честно. Теб никой не те беше дърпал.
Тя се приближи до Грегъри и сложи ръце на рамената му. И последва опит да го потопи под вода. А ако изключих факта, че беше дръпната във водата наистина се забавляваше.

-Я стига. Малко вода, няма да се разтопиш. - пошегува се с нея красавецът.
И тъй като опитът й да го потопи беше най-малкото неуспешен, той я хвана за тазът и я повдигна във въздухът като я изкара от водата чак до коленете. После я завъртя и пак я пусна. Мортем цопна в езерото, а от сблъсъкът голяма вълна се изплиска нагоре, като намокри косата на Грегъри. Едва показала се, пак я хвана и почна да я мята насам натам като дете. Тази игра бе напълно наивна и забавна за произхода им. Буквално се почувстваха като малчугани, които просто се радват на лятото без никакви грижи и тревоги.
От време на време той я целуваше нежно или пък я издебваше зад гърба и й правеше номера, но момичето нямаше как да му се сърди. Просто беше прекалено щастлива в момента, че да се притеснява за малко вода в носа. Даже вече не се срамуваше от голотата си. Напълно се беше отдала на забавлението и смеха.

/За сега толкова. За теб имам свободно РП. Да видим какво ще роди главичката ти : ) /

-Не е вярно. Ти не знаеше ли? Аз съм вещицата от „Магьосника от Оз”. Само малко вода и може да се стопя на мига. – И двамата ги изби смях. Че то си беше за смях. Ако това беше светена вода или пък вода с малко сол в нея и двамата да са заминали бързо бързо.
Щом излязоха от водата се облякоха и Мо само го погледна някак, сякаш че кроеше някоя пакост.
-На бас, че няма да ме намериш.
И се скри някъде зад дънерите на дърветата. Все пак беше дете и още имаше моменти където си играеше като типично дете. Както сега. Явно я беше избило на игри във водата и криеница. Е поне не си играеше сама, защото Грег и се върза на акъла и тръгна да я търси.
Тъкмо си помисли, че няма да я открие и погледна от дънера на дървото към мястото, където преди малко беше, когато усети как някой я хваща за рамото и цялата изтръпна. Обърна се и само въздъхна.
-Е откри ме. Не ме бива да се крия.
-Не бих казал. Та каква ми е наградата, че те открих.
Мортем се замисли и накрая само го целуна по бузата.
-Само толкова давам.
От цялата тази игра и двамата съвсем загубиха представа за времето. Когато слънцето започна да залязва най-накрая седнаха на тревата. Мортем заби поглед в него и се усмихна миличко. Сви се в Грегъри и обгърна ръцете си около кръста му.
-Сега се сетих за него.
Видя учудения му погледна забит в нея.
-Какво по-точно?
-Помниш ли, когато бях на 6 и си четях онази книжка за различните напасти. Сещаш се, онази която Себастиян ми даде. Ти ми каза, че във ваната ми има жаби и така ме накара да се стресна от банята. Да знаеш, тогава хич не ми беше забавно.
Грегъри постоя малко в неведение и изведнъж като, че с мокър парцал го удари в главата този спомен.
-Вярно, и слугите в двореца имаха синини и рани от драскане по-тях. Беше забавен ден. В края на деня ти казах, че няма никакви жаби и ти се успокой.
-Изобщо не беше забавно. Отнесох 30 минутно конско как не трябва да удрям и драскам слугите.
Мо се замисли за още нещо за което да му се скара. И ето, че веднага се сети.
-После на 8 ми каза, че пък косата на Себастиян е направена от черни змии и ме беше страх да стоя близо до него когато на него му хрумваше, че иска да се прави на баща.
Грегъри го изби на такъв смях, че из цялата местно се чу гласът му.
-А той горкия се чудеше, защо не искаш да го доближиш.
-О да беше направо страхотно.
-А тогава когато някоя от слугите ти беше казала, че имам рожден ден. Ти беше направила цялата зала все едно ще имаме чаено парти. И на всякъде имаше играчки. Всички побесняха.
Момичето започна да се черви и се сви на мястото си.
-А колко книги унищожи, само защото не ти харесваше края. Да не говорим, че веднъж искаше да боядисаш двореца в жълто и бяло.
-Хей, исках да го боядисам, само защото ви чух да си говорите с господаря за смяна на цвета. Но така и не разбрах за какво става на въпрос.
-И затова реши първата стая да бъде точно спалнята му.
Мо вдигна рамене и се засмя разсеяно.
-Ами, че там е най-тъмно, какво да кажа.
Постояха малко така и продължиха да си говорят докато гледаха залеза. Преливащите цветове на жълто, червено и розово просто бяха прекрасни.
-Грегъри, знаеш ли как мога да говоря с Елисандра?

При споменаването на това име, настроението на Грей напълно се промени и изчезна. Не обичаше тази жена. И как иначе. Той беше последовател на брат й. Брат, който не можеше да я понася. Мъжът осъзнаваше, че и двамата бяха прави сами за себе си, но това не трябваше да се отразява на преценката му. Той беше безрезервно верен на Себастиан и за него богинята беше ако не враг, то поне неприятел. А сега момичето, към което изпитваше чувства и още повече, което беше дъщеря на господаря му, искаше да говори с този неприятел.
Не отговори на въпроса й. Все още не. Вместо това сам й зададе един.
-Първо ми кажи защо искаш да се срещнеш с нея? За какво толкова искаш да говорите? Мястото ти не е там.

-Ами... когато Себастиян ме прати тук, Лушиъс ме върна.
Тя се пое въздух и преглътна, но в гърлото и сякаш се образува буца, което и пречеше доста в момента.
-И, за да ме обучава сключихме сделка.
Момичето откъсна от стъкче трева и го погледна.
-А тя беше, че трябва да му върна онова, което Елисандра е взела от него.
Мо го погледна и се усмихна.
-Само това е. Нямам никакво желание да говоря с нея, но трябва. Когато демон сключи сделка с друго създание той трябва да я изпълни. А и на едно ме е научил Себастиян и то е да не се отричам от думата си.

-Първо - не мисля, че дължиш нищо на Лушиъс Пахт. Не ме разбирай погрешно, уважавам го, но съм сигурен, че той не изисква нищо от теб. Той е мъж, който се справя сам с проблемите си.
Всъщност, реално Лу наистина никога не е искал нищо от Мортем, но незнайно защо тя си беше втълпила, че трябва да направи това за него. А даже не знаеше какво точно е това и как ще го направи. Пахт не веднъж се беше опитал да й каже защо я прие обратно, но явно тя така и не го разбра.
-И второ - Елисандра ще те смачка. Да не мислиш, че можеш да преговаряш с нея? Баща ти е жесток. Това, че тя е небесна богиня обаче, не я прави по-мекушава от него. Ни най-малко. Така че, напълно ли си убедена, че искаш да се видиш с нея? Може и да не се върнеш повече. Обмисли нещата добре, не бъди дете, не и за това.