Стаята за мъчения

Тази зала е приспособена за разпити по нестандартен начин. По стените са окичени всевъзможни оръжия, белезници и въжета. Отделно тук има гилотина, желязна девица, смъртоносна клетка, машина за разтягане и други. Тук се изтезаваха най-опасните и несъдействащи врагове. Членовете на гилдията обожаваха да прекарват времето си тук, тествайки най-извратените си фантазии върху мъчениците.

Влачеше ме по коридора като някакво малко дете, което нямаше избор освен да следва послушно.
-Хей, хей.... - мрънках от време на време, като се дърпах. Все пак можех и сама да ходя. Най-накрая стигнахме в зала, която беше изпълнена с всевъзможни оръжия и уреди за изтезания. Очите ми светнаха, точно когато за първи път се изправих срещу смъртта.
-Толкова е красиво... - казах на себе си. Изтръгнах се от захвата му и заоглеждах с възхищение. По едно време неприятна мисъл мина през главата ми.
-Ей.... - затрудних се със спомнянето на името му. А ето го. -Боунс, нали няма да ме убиваш или нещо такова?

-Боунс, нали няма да ме убиваш или нещо такова? - личицето на Дориан придоби тъжно изражение а клепачите и леко затрепераха в мрака.Нямаше нужда от това, просто изпълняваше едно от желанията и.

- Не се безпокои, просто ще си поиграем....

Той пристъпи няколко крачки към отворената врата и посегна с ръка към една дупка.Изведнъж, светна странично осветление в един от ъгълите които освети стар дървен стол.Стол заобиколен от купчина метални окови, а на него стоеше мъж.Стоящ на стола не изглеждаше много висок, но оковите които го бяха приковали към дървеното пособие за мъчение едва не се пукаха под мускулестите му ръце.Мажа повдигна главата си като с рязко движение отмести дългия кичур коса която му пречеше да вижда.

- Вечеря ли ми носиш, Боунс? - гласът беше остър и дрезгав, идващ като от гърло което не бе приемало много време течности.Мажа гледаше с кървясалите си очи към Боунс и сякаш искаше да скочи върхо него но единствено веригите му пречеха.Изпанал тялото си напред със злорада усмивка се надсмиваше над учителя.

Боунс се приближи до него като преди това докато преминаваше през тъмната част от стаята изпана дланта си и присви пръстите си навътре.С кратък саблен удар удари дясното му ухо и рязко отдръпна ръката си.

-АА-А-А...!Гад мръсна! - изсъска мъжа.

- Това е все още началото, принце. - Боунс прокара малка усмивка по лицето си и се обърна към Дориан. - Това скъпо зайче, е един от последните ни пленници - Айс.Един от малкото Асасини дръзнал да изучава забранени неща за своята раса, той изби много от нас.Трудно ни бе да го заловим, но сега си плаща за всичко. - Нали искаше да си играеш? Искам да ми покажеш какво можеш. - Боунс посочи към Айс като след това сви пръстите си като остави само показалеца и средният изправени напред и ги прокара по гърлото си - знак че трябваше Дориан да се позабавлява с тялото му....

Зениците и устата ми почнаха лека по лека да се разширяват. Очите трепереха неестествено, а мозъка ми се напълни с кръв. Гледката бе потресаваща. По принцип се държах малко лекомислено, даже детински. Но ставаше ли въпрос за смърт всичко се преобръщаше на 180 градуса. Сякаш истинската ми същност излизаше на повърхността. И тогава бях страшна. Придобих изражението на лунатик в най-чист и покварен вид. Всяка капка на обикновено момиче отстъпваше място на чудовището, което всъщност бях. В следващият миг лицето ми се помрачи. Коса падна пред очите ми и те едва се забелязваха. Ада се роди в тях! Никой не можеше да каже,че това е същото смешно момиче от изпита.
Тръгнах към жертвата. Крачките ми бяха бавни, тихи. Наслаждавах се на всяка секунда и благославях момента. Само леката едва доловима вече усмивка още стоеше. Кой е най-харесваният човек във всяко общество? Кой е най-довереният? Ами този, който се занимава с мръсната работа, и то с усмивка.
Застанах пред него. Наклоних леко глава настрани вперила жадно поглед в неговия.
-Ще умреш. - казах спокойно, толкова спокойно, все едно това бе най-правилното и естествено нещо на света.
Отпуснах магията си и тя покри като аура цялото ми тяло. Беше тъмно сива и наситена, като дим от комин. Изпратих част от нея към пленника. Прегърна го, обви го като мантия. Изучаваше го. Усещах всяка негова гънка, всеки мускул. Чувах биенето на сърцето му учестено в тъпанчетата на ушите си. Извадих цигара и я запалих. Първата глътка никотин бе като прераждане. Изпуснах дима, който се отправи напред. Още няколко дръпвания, само още няколко дръпвания... На половината на цигарата се приближих максимално към него. Чрез магията си застопорих левият му клепач, така че да не може да се затвори. Повдигнах ръка и най-безцеремонно бръкнах в окото му с тютюневото изделие. Чу се тихото цвърчене на горящ ирис. Мъжът почна да вика, но не толкова силно, че да покаже загуба. Болеше го, но се държеше. И все пак това бе само началото. Когато остана наполовина сляп, реших, че е време да се погрижа и за несдържания му говор. Взех една малка кама с вълнообразно острие. Отворих устата му, хванах езика, като го издърпах максимално напред и го срязах на две. Кръв почна да се събира в устната му кухина. Гърлените стонове се засилиха. Хвърлих ненужното месо на земята, все едно го хвърлях на кучетата. Толкова пренебрежително. Бях толкова вглъбена. Изпитвах такова удоволствие от стенанията му. Получавах екстаз. Бавно почнах да клякам надолу, докато прокарвах ножа по гърдите, корема. Но разреза бе повърхностен. Не исках да умира. Още не. Стигнах до пъпа и там го забих рязко и дълбоко, като завъртях стоманата по часовниковата стрелка. Тялото му почна да се тресе много по-осезаемо от преди. Дали това щеше да го убие? Съмнявах се. Можеше още много да си играя. Доближих оръжието до китката си и я разрязах по хоризонтал. Кръвта ми почна да тече. Абсорбирах магията си точно на това конкретно място. Малко по малко почнах да я отравям. Едно от най-силните оръжия на некромансърите - отровната кръв. Не бях специалист в това, но в малки количества се получаваше. Когато бе готова провесих ръката си над дълбоката рана. Тя почна да капе върху нея и при всеки допир разяждаше кожата и месото все повече и повече. Клетникът стигаше лимитът си.
-Да го довърша ли? - попитах ментора си.

Боунс зае удобна позиция на земята, като застана с лице към Айс и малката му изстезателка.Виждаше ги идеално и можеше да прецени всяка ситуация от ъгъла в който беше седнал.Гледаше внимателно първоначалните действия на Дориан и я изучаваше.Лицето и се промени, тялото и се изпъна в бойна готовност.Сега тя показваше скритата си арогантна същност.Обкрачила своята жертва, тя призова духовете на Тъмнината които бавно проникваха в тялото на Айс през всяка пора на тялото му.Бавно движейки се по кръвоносните му съдове, накараха кръвта му да се движи по-бързо което допринесе за последвалите последствия.Адреналинът му се вдигна на Н-та степен, мускулите му се напрегнаха и оформиха красивото му тяло.Дори в тъмнината човек можеше да забележи изпъкналите му вени и бушуващата кръв в тях, без дори да напряга зрението си.
След като блокира част от мускулите на лицето му, Дориан реши да се погаври с него.Извади пакет с цигари от джоба си и запали една.Въртеше я между пръстите си като кама и след няколко сладострастни дръпки я заби в окото на Айс.Тютюневото изделие бавно проникваше в очната ябълка на жертвата, а цвърченето беше като току що приготвена скара.Постепенно цигарата започна да изгасва, а течностите стичащи се от нараненото място се стичаха по лицето на Айс.Дориан изглеждаше доволна от себе си но не искаше да спре до тук.Тялото и бе зажадняло за болка и агония.Чужда...
Тя извади къс меч от един от джобовете си и с няколко движения по тялото на Айс му остави дълготрайни белези.А след това, заби малката кама в стомаха му като я завъртя така, както и изгаси цигарата си преди малко.

Боунс гледаше безмълвно.Сякаш присъстваше на комедийна постановка, написана от някой драматург който е под влиянието на забранени субстанции.

- Ех, Боунс, не ти завиждам.Май наистина трябва да издадеш учебник, но трябва и картинки да нарисуваш - отново говореше сам на себе си, като иронизираше собственото си недоволство от ситуацията на която бе свидетел.Мислите му се бяха пренесли в друго време, в което той виждаше себе си като дете.Първите му уроци, първите му жертви, първите му загибу.
"Напомня ти на теб...нали?" - помисли си гой. "Колко е млада, зелена като неразцъфнало цвете.Но пък е толкова сладка когато се ядоса и иска да се дока..."

-Да го довърша ли? - изрекоха малките нежни устни.
Явно Боунс бе пропуснал доста от събитията.Огледа ги и двамата.тялото на Айс бе с тежки изгаряния на места - нещо което впечатли Боунс.Дълго време не бе виждал някой да използва "Отровната кръв" на Некромансърите.Опря едната си ръка на пода като леко взе да се изправя.Тялото му леко запука от резките движения.

- Ох...-изохка хубавеца - Май остаряваш, а дядо Боуни? - не спираше да го прави.Като чудак в лудница, дори обичаше да се самоиронизира.
След като успя да се изправи без да си счупи някоя кост, се обърна към своята ученичка.
- Не е зле, мила моя.Но, все още има време.Не знам кой те е научил на "Кървавите мъчения", ама бих го поздравил.
Боунс застана зад стола на който стоеше Айс и сложи ръка на главата му.Започна да я движи ту напред, ту назад, сякаш главата която беше под дланта му беше тайнствен компас.

- Все още се биеш като него, мон ами.Не забравяй че той е Асасин.Перфектно тяло за бой, което дори не му трябва броня за да се предпази.Дори да направя това... - последва кратко мълчание след което се чу силно изпукване.*ХРАС* - Боунс завъртя рязко главата на Айс първо на ляво и когато достигна своят предел, обърна мигновено посоката.*ХРАС* - пак се повтори същото движение, но в срещуположната посока.Боунс все още мълчеше, а Дориан стресната от действията му отстъпи няколко крачки назад.Чувстваше се странно в тази извратена игра.

-...за него това е като масаж.една разгрявка, преди да накара костите ти да придобият свойствата на магнити чийто отблъскващи се полюси се допират и тялото ти да се разкъса под ударите на мощните му ръце.
Боунс отстъпи крачка назад и направи с ръка жест към Дориан да направи същото.От онези движения с които отпращаш поредният недоволен клиент в бакалията.Тихо взе да шепне думи, чийто смисъл и значение трудно се разбираха.Постепенно гласа му ставаше все по-силен и дрезгав.

- Чрез силата дадена ми от Затъмненията, Ви моля, нека "Реката на Времето" върне живота на тази твар.Ис'хааа, имам нужда от теб...
Дориан не знаеше какво да очаква.Стрелна поглед към вратата от която влезе в стаята и забеляза прокрадващата се червена светлина под нея.Бавно преминаваща, тя галеше камъните по пода като рисуваше тайнствени лица.Скоро целият под бе обагрен в красиви шарки.Боунс повдигна бавно ръцете си в страни от тялото си и хиляди малки светлини последваха жеста му.Събраха се в сноп около безжизненият Айс, като закриха цялото му тяло.Гледката напомняше смъртта на стършел, дръзнал да нападне кошер с пчели за да утоли нуждата си за храна.Защитавайки се, пчелите покриват стършела и с трептенето на множеството си крила изпържват тялото му.Но тук, ставаше точно обратното.Малките светлини регенерираха тялото на Айс и го дариха с живот.Мускулите му отново изпъкнаха, клепачите му отново затрептяха.Светлините изчезнаха, Боунс отново гледаше в очите на Дориан, а Айс се усмихваше доволен от ситуацията.Отново милостивият Боунс го бе спасил.

- Не забравяй че ние не сме бойци.Закърнелите ни мускули биха нанесли няколко прорезни рани на врага, но не ще издържат на атаките му.Нашата сила е в психическата атака - използвай ума си и знанията си.За физическата атака използваме призоваваните души на мъртвите.Сега, искам да усетя лично какво можеш.- учителят допря ръцете си на раменете на Айс и спря погледа си в очите на момичето.Гледаше през нея, сякаш не съществуваше.Лицето му бавно загуби цвета си и устните му посиняха.Не владееше толкова изкусно вселяването като Лушиъс, но си имаше свой начини да го прави без да се вдига предпразнично фанфари около него.
Заприлича на статуя, забравена в пещерата на някоя красива Горгона.Застанал като любовник, дръзнал да погледне в студените и очи, опитвайки се да стопли сърцето и.Сега, Айс и Боунс бяха едно цяло.Като Вселената която се побира в очите ни, когато погледнем небосвода.

- Опитай пак! - чу се познатият глас, но от други устни - чуждите.А тялото на Боунс стоеше все така безжизнено и студено...

Гледах с ококорени очи. Това беше нещо ново. За първи път виждах съживяване, което напълно да регенерира всичко, даже и мозъка. За първи път виждах и прехвърляне на чужда душа в чуждо тяло. Това си беше една напълно различна класа. Но едно нещо ме жегна от вътре Не забравяй, че не си асасин Нима се държах като такава? Нямаше да оставя нещата така. Щом иска да го измъчвам по различен начин, точно това щях да направя. Време беше.
Останах все така права, наблюдаваща двете фигури. Поех си дълбоко въздух и изпуснах струята му. С това изчиствах всичката ненужна информация от главата си. Пак бях себе си. Аз съм кафява нощна пеперуда, а не разноцветна общителна пеперудка! Съсредоточих се. Успокоих мозъка и душата си, изпаднах в нещо като лек транс. Често ми се получаваше. Тогава виждах неща, точно както и когато заспивах. Тогава пък сънувах неща, неща, които ми говореха нещо. В момента изглеждах като статуя, с разширени, огледални очи, в които не можеше да се види нищо. Все едно бяха препарирани. Човек можеше да се огледа в тях, но не и да съзре през тях. Изведнъж го видях. В пустинята видях човек - гол, озверял, клечеше на земята, стискаше сърцето си, и го ядеше. - Добро ли е, приятелю? - му казах аз. - Горчиво е - отвърна той. - Но ми харесва, защото е горчиво и е мое. В следващият момент се сепнах и пак бях в стаята, бях се върнала. Отърсих се от видението. Вече знаех какво да правя.
Протегнах ръка към Айс. От дългите ми пръсти заизлиза сивата ми магия под формата на дебели нишки. Тя се насочи към лицето му и проникна в главата през очните му ябълки. Исках да стигна до всяка гънка на организма му. Знаеш, че и Боунс ще го заболи, но честно казано, това ни най-малко не ме възпираше. Магията ми вече навлезе в него и циркулираше заедно с кръвта му. Отгоре надолу и отдолу нагоре. Малко по малко обхващах всяка част, даже и най-скритата. Не бях лечител и не бях толкова запозната с човешкото тяло, но отделях такава голяма част от себе си и се опитвах да я разположа така, че да не пропусна нищо. Мина известно време за да завърша този процес, но в крайна сметка, се получи каквото и очаквах - Той ми Принадлежеше.
Безизразното ми лице не се промени даже и за секунда. Нито един мускул не трепна. Остана интересната част. Този път наистина щях да го убия. Бавно завъртях ръката си в полукръг, с което изпращах импулсите на енергията си, чрез мозъка си, силна мотивация и издържливост. Контролирах я достатъчно, макар и не на професионално ниво. Заповядвах й да изпълнява най-съкровените ми фантазии в този момент. Най-хубавото бе, че усещах дали съм сполучила, защото както преди, така и сега познавах тялото му и от вътре, и от вън. С това движение енергията ми обхвана чревно стомашния му възел, стисна го силно и безцеремонно го разкъса, както лапата на вълколака разкъсва агне. Не се чу стон, ни вопъл. Боунс изпитваше болка в този момент, макар и не физическа, но не мрънкаше. Все пак така ме учеше. Вече виждах как вътрешната част на корема му кърви и стомашните сокове пълнят черните му дробове.
Почвах да се вглъбявам все повече. Това до някъде ме плашеше, но беше толкова красиво. Чувствах се като една черна орхидея - рядка, лесно повяхваща, адски красива, но и пагубна.
Изпратих част и от аурата си да поддържа енергията. Тя бе тъмно виолетова и се сливаше като темперна боя със сивата ми магия. Заедно те образуваха наситеният цвят, който се нагнезди в носната, устната и очната кухина. Чрез лекото треперене на пръстите ми ги контролирах така, че да почнат да бушуват. Налягането малко по малко се увеличаваше докато накрая от трите външни органа не бликна кръв. Цялото му лице сега бе червено, като плачещ вампир. Миризмата ме опияняваше. Гледката....о, гледката....
Следваше нещо по-трудно, затова отделих почти цялата смес и я преместих от крайниците му в гръбначния му стълб. Застопорих я в първата точка, намираща се точно под опашката. Това бе точката, която изправяше гърба и го държеше изтегнат. Един лек натиск....втори по-силен натиск....трети още по-силен натиск....Четвъртия го изострих като кръстачка от дим. Използвах повече мощност и само след миг се чу остро пукване. Коста бе счупена, а с това моментално се прекъсна всякакво движение на торса от таза, чак до врата. Смъртоносно нараняване. На тялото на Аш, не му оставаше много. Следващият опит щеше да е и последния ми. Знаех точно кога да предупредя Боунс. Времето да се маха от там почти настъпи.
Абсорбирах така обичната ми магия, с която си играех както си исках в лявото предгърдие или по-точно, залепена плътно зад сърцето. Усещах туптенето като свое собствено - толкова ясно и учестено. Част от смеската си върнах и към дланта си. Тя зае формата на нещо като втори нокти - шипове. Достатъчно остри и здрави, че да разкъсат плът, стига да напъна и от неговата вътрешност. Пристъпих бавно и страшно към проклетия клетник. Делеше ни една стъпка. Присвих ръка в лакътя, готова за последния удар.
В пустинята видях човек - гол, озверял, клечеше на земята, стискаше сърцето си, и го ядеше. - Добро ли е, приятелю? - му казах аз. - Горчиво е - отвърна той. - Но ми харесва, защото е горчиво и е мое. - прошушнах си видението отново. Благодарна бях на боговете, че ме бяха дарили с тази дарба. Много често тя ме натоварваше, проклинах я, но и я обичах и прегръщах с отворени обятия. Момента настъпи....
-Боунс - казах спокойно, без капка напрежение - Време е да си тръгваш....
Не знам дали му оставих достатъчно време да се махне от тялото на затворника си. Но за негово добре беше да го направи. Следващият миг се случи светкавично, макар за мен да бе като забавен каданс. С два централни удара от вътре изблъсках органа му колкото се може по напред. Самата аз се засилих и забих ръката си под лявата му гърда. Тя премина през кожата, заради магическите шипове и потъна дълбоко в месото му. С още едно рязко движение я изкарах, а в нея лежеше сърце, в последните си предсмъртни туптения. Свих длан и стиснах здраво. То се пръсна. Голяма струйка кръв опръска лицето ми. Капките по кожата ми и пустия ми, празен поглед, ме караха да изглеждам като мъртвец или привидение. Разтворих пръсти и сърцето тупна разпльокано на земята. Приближих ръка до устните си и облизах част от червената течност.
Не казах нищо, не мислих нищо, не чувствах нищо. В този момент сякаш Дориан Смит не съществуваше. Сякаш не бе истинска. Единственото истинско нещо тук бе завързания мъж на стола и неговата смърт. Тя бе толкова красива.....

Боунс стоеше кротко в чуждото тяло и не даваше признаци на живот.В този момент никой от двамата не можеше да контролира тялото на стола.Стояха в една паралелна реалност, в която душите им наблюдаваха всичко.Боунс стоеше до Айс, приклекнал до него.

- Какво мислиш?
- Не знам, Боунс.Мисля че няма да се справи.
- Не се знае, може пък да ни изненада.Има нещо в нея, но трябва да го намери сама.
Беседата им продължи безмълвна, след като Дориан докосна раменете на тялото.Бавни струйки черна магия се процеждаха от тялото и, очите и засияха.
От очите и устните на Айс започна да блика кръв, а вътрешните органи сякаш бяха подложени на жертвен огън.Тялото от вътре изгаряше, като болката изпитваща Боунс се засилваше.Той стоеше безмълвен, стиснал ръцете си и недаващ признак на паника.Наблюдаваше я, искаше да узнае какъв ще е следващият и ход.

- И все пак Айс... защо го направи?
- Кое?
- Защо реши да се върнеш, след като изби толкова от нас?
- Мисля че сам знаеш отговора...
Боунс се строполи на земята.Сърцето му биеше твърде силно, блъскаше от вътре сякаш искаше да изскочи.Айс неочаквано скочи до него и го обърна по гръб.
- Боунс, добре ли си? - рече с изплашен поглед момчето.
- Какво прави тя? - едва се чуха думите му.Като ехо заглушено от шума на река.
- Не знам, Боунс.Не ги разбирам вашите магии...
-Боунс, Време е да си тръгваш....време е да си тръгваш....време е да си тръгваш - думите на момичето отекваха в необятната ширина.
- Мамка му! Тя ще го направи...
- Какво Боунс?Какво ще направи?Кажи ми? Как да ти помогна? - въпросите не спираха а бледото лице на Айс ставаше все по-уплашено.
-Сърцето... "Петте отровни юмрука".Трябва да я спра... - енергията превъплатила се в паралелният свят с Айс изчезна.Той се опитваше да поеме контрола над тялото на Айс, за да може да спре случващото се."Петте бойни юмрука" бе изкуство, старо като света.Създадено под земята, стражите на Мъртвите са предпазвали земите си от вражески нападения чрез магия примесена с бойно изкуство.Вселявали са се в чуждите тела на враговете си, като изтръгвали жизнено важните им органи с помощта на енергията си.Карали ги да изхвърчат от телата им, като жертвите умирали за секунди.Единствено друг некромансър можел да спре магията, защото само те знаели точният прилив на енергия.
Моментите започнаха да се губят от съзнанието на Боунс.Може би твърде късно, вселил се в тялото на Айс, той повдигна главата му с последната енергия в тялото му.Видя как Дориан държеше сърцето на мъжа в ръцете си и с перверзен поглед наблюдаваше последните му удари.Тя го стисна силно и последната кръв бликаща от мускула се изпръска по лицето на Айс, по дрехите и, по пода...после го захвърли като ненужен боклук...Усещаше предсмъртните конвулсии на тялото.Дробовете му бавно се пълнеха с кръв, а той се давеше.Въздуха му беше твърде малко и нямаше сила дори да проговори.

- Дори... - едвам изрече той.Погледна към Дориан, но виждаше само нозете и и ръката си която стоеше между тях.Едвам повдигайки я на няколко сантиметра от земята, той стисна нежното краче като последен зов за помощ.

Айс стоеше в небитието и наблюдаваше картинката.За него нямаше път назад, не можеше да се върне в тялото си.Изтикан в паралелен свят от чуждата енергия, той бе обречен да се лута между Ад-а и Рай-а.По-изгубен и от призрак търсещ неразрешената си мисия на земята, той беше сам.В тази реалност попаднал можеш да разбереш наистина какво е самотата.Безмълвен коленичил до мястото на което лежеше Боунс, плачеше.Сълзите му се стичаха по бузите и падаха в безкрая...

- Татко... - бяха последните му думи, когато и последната видима енергия от него се трансформира във въздуха и не пое към своят небесен път.

/Дориан, намери отговора и се опитай да помогнеш на Боунс по най-добрия начин.След това, ще получиш своите точки.Не губи учителя си.Успех!

Гледката бе като екстаз за мен. Кървавото ми лице от сърцето на така наречения Айс бе станало още по-бледо и студено, но някак си от вътре говях от удоволствие. Да нося смърт - за това бях родена.
Но нещо неочаквано последва после. Главата на пленника се надигна като за последно. Ремъците се скъсаха и тялото му се строполи на земята.
Нещо в мен трепна стреснато. За първи път се плашех и то не от кой да е, а от самата себе си. Незнайна сила ми подсказваше, че съм извършила нещо нередно, че съм прекалила....
-Дори.... - протегна ръка, след което и тя затихна.
-Бо....унс.... - очите ми се разшириха притеснено. Погледнах тялото му, изправено до стола. То още бе безжизнено. Нима не успя да се върне на време? Клекнах до трупа и погледнах в очите му. Те бяха пълни с ужас. Асасина не гледаше така. Това не бе неговия поглед. Това бе погледа на учителя ми. Обичах да убивам, но не исках да убивам него. Харесвах го, говореше си сам. Като попарена се вдигнах, не знаех какво да направя, как да му помогна.
-Убих го....убих го....-повтарях си несвързано. -Убих учителя си. Какво ще правя сега? Убих го още на първия си урок. Те ще ме накажат, ще ме погубят. По-лошо - ще ме изгонят.
Трябваше да действам по някакъв начин и тогава се сетих, че Боунс има колега. Може би той щеше да направи нещо. Клекнах и се опитах да вдигна тялото на Айс.
-Мамка му, това копеле е тежко.
Явно така нямаше да стане затова пробвах друго. Хванах го за краката и почнах да го влача към тренировъчната зала. Главата му се блъскаше в парапетите и леко отскачаше.
-Упс...съжалявам - говорех на безжизненото тяло с едно присвито око. Накрая го довлачих до Погребалното бюро и го облегнах на вратата. Върнах се и направих същото и с Боунс, които ме улесняваше малко повече, но този път го подхванах под раменете, за да не удрям главата му. Облегнах и него и се спрях за минута с ръце на коленете си, за да си поема въздух.
-Трябва да стана по-силна физически.

Тихо открехнах масивната стоманена порта. Скърцането й отекна в пространството като преминаването на остри нокти през черна дъска за писане. Навлязох вътре. Оръжия, уреди за мъчения, предвещаване за агония, миризма на пот и засъхнала кръв. Опияняващо....В мозъка ми проблеснаха спомените от първото ми посещаване на тази зала - сърцето в ръката ми, безжизнения поглед на учителя ми, първият му сблъсък с нестабилната ми психика и магия. Опияняващо....Нито един прозорец, три запалени факли по стената. Опияняващо....
Вървях оглеждайки всичко. Към края на помещението се спускаше един голям боксов чувал. Към това и се стремях - сечиво върху което да излея целият си гняв, цялата си нищета.
Отидох до него и нежно поставих длан на грубата кожа като я погалих със затворени очи. В следващият миг ги отворих и така познатата ми пустота се беше родила в тях. Само по средата на зениците проблясваше огън от ярост, мъка, себеотрицание. Върнах се три крачки назад и стиснах юмрука си. Изправих китката, стабилно поддържаща сухожилията, за да не я счупя при сблъсъка. Изпуснах цялата си магия. Тя се разнесе във въздуха и ме напусна, за да не ме завладее. Исках да използвам само физиката си, да изморя тялото си, да го изцедя до краен предел, да разраня кокалчетата си от ударите, да се почувствам жива чисто анатомически.
Бицепсът ми се сви и с вик изблъсках чувала. Той залитна и се върна към мен. Още един удар, и още един, и още един....Един след друг юмруците ми се редяха върху кожата. Яростният вик не преставаше, сякаш изхвърлях всичката отрова от себе си с него. Ръце, крака, колена се редяха като низ от атаки върху материалният ми, нежив враг. Завъртах се като го удрях с предната част на ходилата си, после пак юмруците, лактите, пак юмруци, пак крака - яростно, като побесняло животно, което страдаше от бяс. Потта се стичаше по тялото ми, кръвта се беше събрала в мозъка ми. От кокалчетата и ноктите на ръцете ми потече червената течност, за която толкова бленувах. Мирисът й се сля с ноздрите ми и отключи звяра в мен, жадуващ за още. Давах му го. Удовлетворявах загубената си, уплашена душа със собственото си нараняване. Исках да изпитам болка само и само, за да усетя, че все още съм тук, че все още дишам.
Налагането не спираше нито за секунда. Сигурно беше минало близо час, но нито за секунда не спирах да си почина. Тялото ми всеки момент беше на ръба да се откаже, но насилствено го напрягах. Още, трябваше ми още. Не исках нито една капка сила да остане в мен.
-Много си бойна!
Стреснато се извъртях толкова рязко, че преплетох краката си и паднах на земята по задница. Чувалът се люлееше над главата ми като самотна люлка вееща се от вятъра. На входа се извисяваше силует - висок, тъмен и силен. Нахлулия направи няколко крачки и тогава една от факлите го освети. Очите ми се разшириха в ужас. Ледени тръпки побиха по гръбначния ми стълб.
-Клав...дий.... - изпуснах стон невярваща на това, което виждам.
Той ми се усмихваше лукаво, а белите му зъби се редяха като вампирски резци, готови всеки момент да те разкъсат.
-Здравейте мадам...
Тръгна към мен бавно, спокойно, но някак си заплашително. Заотстъпвах назад все още по дупе. Не смеех да стана. Дишах настървено, трудно, а той все повече ме наближаваше.
-Знаеш ли, доста те търсех, но ти добре се беше покрила.
Два метра разстояние ни делеше, всеки напиращ в собственото си желание - той да стигне мен, а аз да намеря някакъв изход, макар че тук бях като мишка в клетка.
-Не трябваше да се връщаш. Можеше да се спасиш, но не...ти просто не можа да стоиш надалеч нали? Кажи ми, ковачът ти ли е причината? Или просто си толкова самоуверена? Не...И двамата знаем, че не е това.
Петите ми се отблъскваха от каменния под, а ръцете ми шареха зад торса ми, опипвайки всяка една плоча, до която се докоснеха. Изведнъж гърбът ми опря в стената. Бях стигнала края. Бях приклещена, нямаше къде да бягам. Той ме стигна. Червените му очи светнаха в тъмното доволни, че най-накрая е подкосил плячката си. Клекна срещу ми, като ме изгледа централно в лицето без капка свян. Изглеждаше толкова хищно. Незнайно защо се чувствах като жертвено агне. За първи път изпитах страх от него. Страх необясним, непонятен.
-Причината е друга, нали До?....Тази твоя жажда за себедоказване....Просто не се предаваш, нали? Толкова силно ли желаеш да докажеш на себе си, че съществуваш?
Устните ми трепереха. Не смеех да кажа нищо. Усмивката му се изкриви и той рязко ме хвана за гърлото като приближи главата ми в непосредствена близост до неговата. Захвата му ставаше все по-силен и настъпателен. Беше ми трудно да дишам. Пръстите му изгаряха болезнено кожата ми.
-Не разбра ли най-накрая, че ти....никога....няма....да....чувстваш.... - изсъска в лицето ми.
В следващият момент усетих огромната му сила. Белокосият мъж заби главата ми с ненормална мощ в стената, която се сплеска като грозде, а от нея рукна тъмночервена, почти черна кръв, оставяйки гнусно петно. Тялото ми се свлече безжизнено.
Бам.....тъмнина.....
Отворих очи и драпайки си поех шумно въздух, като човек, който току що е излезнал от транс. Почнах да се въртя стресирано на всички посоки, барайки трескаво трупът си. Бях вир вода. Опипвах ръцете, деколтето, корема, гушата си. Нямаше ми нищо, абсолютно нищо. Само засъхналите рани по кокалчетата ми се открояваха, а гърлото ми пулсираше.
-Било е сън....само сън....сън....
Боксовият чувал все още се люлееше тласкан от непозната енергия. Оглеждах се безспир в очакване от някой тъмен ъгъл да се появи Клавдий и да ме нападне. Чух шум зад себе си и нервно се обърнах. В края на пода внимателно претичваше бяла мишка, търсеща си подслон.
-Ха...хаха....хахахаха......
Смехът ми се разнесе гърлен, ужасяващ, стигащ до коридорите, озвучаващ ги пагубно. Червата ми се разкъсваха като скъсани струни на цигулка. Заотстъпвах назад раздираща се от истеричен смях. Стигнах до страничната стена и се облегнах на нея, като се превих на две.
-Хахахахаххахахахахахахаха.............
Не можех да спра да се хиля грозно, губеща разсъдък. Като луд в усмирителна риза. Хващах се за главата, за корема, после пак за главата, а кикота кънтеше ли кънтеше.
-Побъркваш се Дориан, побъркваш се.....
Толкова страшно беше. Едно на вид крехко момиче, само в зала пълна с инструменти за разфасоване, залепила се за стената, оскверняваща тишината и спокойствието с умопобърканият си, разяждащ, зловещ смях.
Изведнъж спрях, нещо сякаш ме удари в тила. Изгубих съзнание. Очите ми изгаснаха и немощно се стоварих на земята, изнурена от терзания.
Чао, чао живот....Чао, чао щастие....Здравей празнота....Мисля, че ще умра....Хах, мисля, че ще умра.....

Навсякъде беше тъмнина.Но това виждаше само Дориан, защото очите и бяха завързани.Усещаше присъствието на някого около себе си, но не знаеше кой е той и какво иска от нея.По кожата и преминаваше лек вятър, който караше косъмчетата и да настръхват.Непознатият бавно пристъпваше около нея, като обикаляше тялото и.Бе я завързал за стол, в средата на тъмна стая.Без осветления, без живот, дори без изход.

Бавно с едната си ръка мъжа премина по гърба на момичето, драскайки я леко от едното до другото рамо с ноктите си.Дориан се опита да се отдръпне, но не можеше.Тялото и бе пристегнато за облегалката с дебели въжета, от които не можеше да се отскубне.Наддаде вик, който никой не чу.Дори от устните и не излезе стон, а само леко слюнка закапа по тях.Тя се стресна още повече и замръзна на място.Сърцето и биеше лудо, китките и се въртяха във всички посоки, опитвайки се да се отскубне от капана в който се намираше.Възлите леко раздираха горният слой на кожата, като и причиняваха лека болка при всяко движение.
Стъпките продължаваха да се чуват около нея.Дървените токове от обувките на непознатия тропаха по пода, като стрелките на часовник.Тик-Так...Тик-Так... един след друг преминаваха ударите, напомнящи на малък барабан.Барабан който предвещаваше смърт или насилие.Стотици моменти преминаваха през главата на момичето, като си представяше какво ли не.От грозното лице на непознатия, до това как той разпаря корема и докато е на стола, а после всичко се излива върху нежните и крака.Една картина най-много се набиваше в главата и, как се опитва да изкрещи всеки момент.Виждаше се как тича навън от това злокобно място, наддала писък, с ръце около лицето си.Но къде беше тя? Как можеше да избяга? Може би нямаше кой да и отговори в този момент...
Изведнъж тя усети студената му ръка, върху лицето си.Непознатата длан премина бавно по челото, после надолу към носа, устните и брадичката.Студенината на ръката обгърна всяка част от нейното лице, карайки я да се страхува за живота си още повече.След това ръката отново се върна на челото, като този път само единият пръст премина надолу.Острият нокът размести малко превръзката на очите като я смъкна надолу.Дориан все още стискаше очи от страх, когато чу гласът му :

- Здравей, Дориан. - усмихна се лицето пред нея.Тя плахо отвори очите си, но съзря само тъмнината.
Долната и устна бавно трепереше, а белите зъби потропваха в такт с нея.В един миг, всичко в стаята се озари от силна светлина.Лъч силна светлина се издигна от пода между краката на Дориан, сякаш някой призова самият Дантес да се яви на земята.Лъча се заби право в тавана, като се отрази първо в една от стените, после в другата, докато не обиколи цялата стая удряйки се произволно навсякъде.От силната светлина Дориан отново затвори очи, като се опита да успокои болката която изпитваше.Изчака няколко секунди и после пак плахо ги отвори.Подскочи назад от уплаха, като едва не падна заедно със стола.Пред лицето и стоеше усмихнат самият Айс, който тя уби.Същото лице, същата дълга коса и прогореното му око в което тя изгаси цигарата.Изглеждаше по-жив, но и по-разложен от всякога.Дориан започна да рита с крака от уплах, когато Айс постави ръце върху коленете и.

- Шшш...спокойно - прошепна той, притискайки краката и надолу за да не бяга. - Не бързаме за никъде нали?
Дориан изглеждаше ужасена от гледката.Мускулите на лицето и се бяха изпънали, очите ококорени, сякаш щяха да се пръснат всеки момент.Ръцете и все по-трескаво се движеха в полукръгове, като се опитваха да протъркат здравото въже.

- Не знаеш защо си тук...нали?

Погледа на Айс се бе заковал в очите на момичето, а тя стоеше и не знаеше какво да направи.След няколко секунди докато стоеше така незнайно какво ще и се случи, тя закима с глава в знак на съгласие с мнението му.

- От много време се опитах да те намеря, но това бе единственият начин да се докосна до теб.Само съзнанието ти можеше да ме допусне толкова близо до теб, докато в реалността ме избягваш.
Мъжа наведе главата си надолу, като в този миг косата му побеля.Придоби снежно бял цвят и се разпиля по раменете му.Когато се повдигна, тя видя лицето на Клавдий.Същото онова лице което преди малко стоеше пред нея и се опитваше да я нарани.Очите и се разшириха и уплахата и отново излезе на повърхността.

- Не се страхувай. - гласът му бе тих и спокоен.Той изчака докато и Дориан се успокои поне малко, за да продължи. - Когато те срещна непознатото момче в парка - това бях аз.Когато отиде в библиотеката за да спасиш стареца - това пак бях аз.Но ти за миг не спря да ме изслушаш, а само размахваше оръжието си.Бях изгонен от Имението, защото исках да узнаеш тайната му.Тайна която е свързана с теб, с живота ти, с миналото ти...Но ако искаш да знаеш истината, мога да ти я кажа единствено когато те срещна.Ще бъда до теб в момента в който най-малко очакваш, защото това е единственият начин.Пази се ...пази се...пази се....
Последните му думи се разнесоха като ехо из стаята, а тялото му се разпиля из стаята като мъглявина, отдръпвайки се назад от нея.Тя все още не осъзнаваше какво се случва в момента и просто гледаше из стаята с недоумяващ поглед.
Нещо силно я разтресе и в този миг тялото и започна да се гърчи върху стола.

- Дориан, добре ли си? Дориан... - чуваше се гласът на Боунс, който сякаш проникваше през стените на подсъзнанието и.

Едва ли има смисъл да описвам емоциите и страховете, които изпитах от тази среща на подсъзнанията. Объркването, ужаса, сбъдването на видението в толкова бърз срок. Изненадата, невярата и в същото време вярата. Можеше да ме убие ако иска, но не го направи. Думите му звучаха толкова абсурдни, че чак ги приех за истина. А това ме накара да се страхувам най-много. Ако умра света нямаше да загуби много. Поредната покрусена душа. Но думите "животът ти, миналото ти"....забиха се в главата и сърцето ми като пъзели, от които липсваше парче. Нима аз имах минало? Нима бе възможно. Името си! Как знаех името си? Никой не ме беше кръстил. Просто един ден преди много години се събудих и го знаех. Но как? Трябваше да намеря тези липсващи парчета и когато това станеше, когато тайната беше разбулена гнева божи щеше да се излее чрез моята ръка.

- Дориан, добре ли си? Дориан...
Бавно, трудно отворих клепачите си, чийто мигли се бяха слепнали една за друга от сълзите. Размазан силует, изчистващ се малко по малко докато накрая не остане ясният лик на учителят ми. Тайната за това имение.....Дали и той е замесен? Не исках да го вярвам. Нямаше да го повярвам. Поне за сега.
-Боунс....
Гледах го с черните си очи, лежаща на земята.
-Какво е станало....с косата ти?
Страхотен първи въпрос, няма що? Няма "къде съм, колко е часа, кой ден е"? Направо - какво е станало с косата ти.
Той се усмихна, но не отговори. Вместо това ме повдигна и ме прикрепи докато се взема в ръце и си стъпя на краката. Спомените от изминалата нощ се появиха още веднъж, за да ми напомнят цялата каша в това жалко съществуване и сякаш обладаха съзнанието ми. Почнах да пристъпвам бавно, с малки крачки. Студена треска изби по челото ми. Сега Боунс, стаята, оръжията, нищо не съществуваше. Лудостта се беше появила наново.
-В тъмното видях човек, който не беше там..... - зашепнах като обикалях без цел и посока из залата. -В тъмното видях човек, който не беше там....В тъмното видях човек, който не беше там.
Раменете и торса ми се клатеха като на луд. Бях готова да разкъсам косите си. Тонът ми малко по малко се увеличаваше. От страни Боунс ме гледаше стреснато. Не знаеше как да реагира.
-В тъмното видях човек, който не беше там....В тъмното видях човек, който не беше там...В тъмното видях човек, който не беше там....
Каканижех едно след друго, като все повече и повече тези стенания се превръщаха във вик на умопобъркан. От ухото ми потече кръв надолу по страната на лицето ми.
-Дориан....
-В тъмното видях човек, който не беше там...
-Дориан! - извика той, но безуспешно. Гласът му не преминаваше през мен. Удрях дланите си една в друга, в трескаво пляскане, а пръстите ми трепереха. Трябваше да направи нещо и то бързо.
-В тъмното видях човек, който....
Усетих как силните ръце на мъжа ме хващат за раменете и ме разтърсват. Спрях за момент опулена срещу него. Гледахме се очи в очи, той притеснен, аз сякаш празна.
-В тъмното видях....
Шляп....Плесницата на Боунс профуча във въздуха и се заби в бледата ми буза. Главата ми отекна назад и леко настрани. Очните ми ябълки пулсираха, а кожата ми леко се зачерви. Този шамар ми дойде като просветление и ме върна при него. Обърнах се отново към лицето му с треперещи устни. Чертите ми почнаха да се смекчават и да придобиват по-човешки израз. Тялото ми се отпусна и аха аха да се свлека за кой ли път, но Боуни ме хвана и ме облегна на гърдите си. Хванах се за косата, а когато махнах ръката си видях червено петно. Ухото ми! Дори не бях усетила.
-Какво се случва с мен? - изрони се плачебния ми стон. - Защо главата ми вижда тези неща? Защо трупът ми кърви? Защо магията ми ми причинява това?
Бях готова да се разплача, но сълзите не излизаха. Сякаш бяха засъхнали в очните ми кухини. Изведнъж гласът ми стана пуст. Най-накрая приех истината. Нямах друг избор. Реалността винаги излиза победител.
-Болна съм, нали?
Усетих как тялото на некромансъра потрепна при тези думи.
-Болна съм! Няма защо да го криеш! И двамата знаем, че можеш да виждаш под кожата на тялото. Отравя ме отвътре, нали? Разяжда организма ми като червей - сърцевината на ябълка.
Той мълчеше, а гласът ми беше станал толкова студен, толкова равен. Каквото и да чуех щеше да е малко.
-Кажи го! Искам да го кажеш!
Отблъснах се от него и го изгледах ядно. Яд ме беше, че се опитва да ме предпази. Преди време ми беше казал, че не знае защо възприемам толкова лесно неща, които не умея. Беше казал, че е нормално. Не беше нормално. Не беше нормално в малкото ми тяло да бушува толкова много енергия, а в същото време да избива от всички възможни страни под формата на вътрешни рани. Не беше нормално и не исках никой да ме предпазва от участта ми.
-Кажи го! Искам да го чуя от теб! - извиках печално, гневно, като човек, който няма какво повече да губи.

Ръката на Боунс изсвистя във въздуха, зашлевявайки един силен шамар на Дориан.

- Не, не си болна! Луда си! - скастри я той за да млъкне.
Дориан замръзна на място гледайки го право в очите, като не смееше да се помръдне дори.Боунс се изправи като я остави на земята и започна да крачи нервно из стаята.Той размахваше ръцете си в различни посоки, изразявайки експресивното си състояние в момента.

- Не мога да ги разбера тия твой състояния вече!Наистина! Единият ден идваш тук и си такова кротко дате, а на другия вилнееш, трепеш и колиш.Докато всички виждат в теб онова мило нещо, ти *храс-прас* и унищожаваш всичко.Напълно си се побъркала!Почвам да се притеснявам дори за себе си.Да, за себе си!Няма да го издържа това дълго време.На какво ли не те научих и пак си си същата."Контрол на магията"? Трябва специално за теб да измислят "контрол на мозъка", но да го контролира някой друг, че ти явно си загубила връзка с него...

Боунс изглеждаше невероятно изнервен в момента.Разхождаше се из стаята нервно, а чантичката му се удряше ритмично в задните му части.Накрая той съзря онзи дървен стол на който бе завързал Айс и това секна думите му.Постоя няколко секунди, като след това се опита да каже нещо.

- Да.... и ти...ужасна си!Трябва да спре...това...да... - думите му бавно започваха да се преплитат една през друга, образувайки неразбираеми изречения.Учителя се приближи към стола и леко постави ръката си върху една от облегалките.Искаше да усети енергията му и дали все още част от душата на Айс бе тук.По земята ясно си личаха засъхналите капки кръв на младежа, който загуби живота си в тази стая.Устните на мъжа спряха да се движат, а очите му леко се навлажниха.Той се опита да скрие това чувство в себе си, като прехапа устни а после с бързо движение на ръката избърса очите си и се обърна към своята ученичка сякаш нищо не се бе случило.

- Трябва да изкореним това нещо от теб... - гласът му беше тих и смирен.Явно гледката го беше накарала да се успокои по някакъв начин.

Гледах го с невярващи очи, които малко по малко почнаха да се навлажняват. Луда си...луда си....луда...луда.... Думите му отекваха в бездната на съзнанието ми. Не беше истина. Не бях луда...или може би бях?
-В тъмнината видях човек, който не беше там. Не беше там отново днес. - прошепнах паднала на земята. Какво ми ставаше? От къде знаех това? Не го бях научила, сигурна съм. Откъслечно парче от едно цяло, което напираше да раздере душата ми и с вопъл да излезе. Този човек, аз ли бях? За мен ли ставаше въпрос? Главата ме заболя. Защо не можех да си спомня?
-"Контрол на магията"? Трябва специално за теб да измислят "контрол на мозъка", но да го контролира някой друг, че ти явно си загубила връзка с него... -продължаваше да каканиже учителят ми, а излятията му ме заливаха като пумия. Сърцето ми се късаше, най-много защото чувствах, че е болезнено прав. Животът ми бе като критически реализъм.
Бавно се изправих и почнах да заотстъпвам докато той галеше стола. Тогава аз го убих, собственият му син. Сигурно ме мразеше за това. Не го винях. Понякога се чудех как ме трае. Понякога се чудех как някой изобщо ме трае.
- Да.... и ти...ужасна си!Трябва да спре...това...да...
Една сълза потече по бялата ми буза.
-Ужасна.... - повторих глухо като сянка, която копира движението ти. - Отиди си, отиди се, не се връщай повече.
Стигнах до вратата неусетно за него, с бавни, безшумни крачки. Бях като обладана, но имаше и още нещо. Страх! Страх от думите му, страх от правотата им и страх от....
- Трябва да изкореним това нещо от теб...
...От това....Какво искаше да прави с мен? Да ме нарани? Не! Беше нещо по-жестоко. Много по-жестоко. Искаше да....да...бърника в....съзнанието ми.... Потреперех. Той се обърна към мен с примирен, но учуден поглед защото не бях на мястото, на което ме беше оставил. Една крачка ме делеше от изхода, който сега ми изглеждаше като път за спасение. Поклатих отрицателно глава. Умът ми се избистри, въпреки, че откъслечните изрази продължаваха да се блъскат в главата ми, но мислех трезво. Нямаше да му позволя да вниква в мен. Нямаше да позволя....
-Не!
Боунс се намръщи, показвайки, че това не е било молба.
-Не....Може да съм побъркана, но....никога не бих жертвала собственото си дете като теб.
Това беше като удар в гърдите за него, така както неговите думи бяха за мен. Докато успее да ги преживее отпуснах магията си и гъст, черен, наситен дим обзе цялата зала, като не остави нито една пролука. Боунс се закашля. Махаше с ръка, за да разпръсне пушилката. Когато това стана видя, че е сам, а от мен нямаше и следа.

Да, тук имаше всичко, което въображението може да сътвори, че и място за още. Малкият оглед, които Виктор си направи го пронизваше под кожата с невидими игли. Какво ли още имаше в това имение, което той не беше видял? Под повърхността му сигурно се криеха всевъзможни чудеса. Тази стая бе само едно от доказателствата. Фантазията му действаше в пълна сила. Кой ли изобщо би се съгласил да прекара време тук? Тренираният му нос долавяше леки, отминали познати аромати. Да, усещаше присъствието на учителят си, както и на другият. Мириса на кръв и пот се сливаха в едно. Едва долови и миризмата на онази така противна му синекоса некромансърка, която му носеше само неприятности от първия момент, в който я видя. Но нямаше човек, който да му носи повече проблеми от Меропа. За миг през мозъка му премина идеята как я измъчва на някое от изобретенията. Нямаше да е лошо нали? Но това бе само мимолетна идея.
Мъжът продължаваше да обикаля, сега мислещ си за стария учен, който стои тук нощ и ден в чертежи и майсторене на тези отвратителни предмети. В захласа си обаче не забеляза, че в стаята имаше още някой. На прозореца стоеше фигура и го наблюдаваше тихо, спокойно и внимателно. Огромните сини очи, на които липсваха зениците, ту се разширяваха, ту свиваха при стъпките му. Накрая реши да наруши тишината и едно по-силно поемане на въздух го отплесна рязко от мислите му и Виктор завъртя тялото си в посока на шума. Остана безмълвен и неподвижен при гледката. На парапета стоеше момиче, едва ли имаше повече от 19 години. Странно на външен вид, но в същото време и изключително красиво. Или по-скоро трябва да отбележа, че това бе въпрос на личен вкус, и все пак видиш ли я, е невъзможно да не ти направи впечатление, каквото и да е то.

Интересното бе, че от първи поглед не можеш да разбереш каква е. Приличаше на некромансър, имаше очи наподобяващи тези на нуксите и физика на шифтър. Но не бе нито едно от трите. Не миришеше на тях. Какво тогава бе?
Момичето мълчеше и продължаваше да наблюдава, давайки първата дума на Виктор.

Тя наклони главата си леко настрани като куче, на което задават въпрос и то се чуди какво всъщност са го питали. Не, че не го разбра. Напротив, но все пак като, че ли го изучаваше. Доста странно.
-Добър ден. - проговори девойката. Гласът й беше нежен. Прекалено нежен. Сякаш идваше иззад пухен облак. Мек, галещ сетивата, без ненужни извивки или акценти. -Аз съм Таня. - продължи след известно мълчание и пак спря. Няколко минути го наблюдаваше. Минути, в които Виктор се чудеше какво да прави, как да реагира или какво да каже, затова просто стоеше на едно място вгледан в тези огромни очи.
-Извинете. Рядко виждам хора. Нямам много посетители. А когато има някой тук, мен ме няма. Искате ли чай?
Тя наведе глава, оглеждайки се за нещо и после пак я надигна.
-Забравих...нямам чай.
И продължи да се втренчва в него. Явно наистина думите й бяха верни, защото определено не знаеше как да се държи, но будеше голямо любопитство.

Момичето се взря в него.
-Виктор? Да....за момент забравих. Аз съм Таня. Представих ли се вече? Не помня! Съжалявам.
Добре, странна ли беше, луда или прекалено дългият престой тук се беше отразил на психиката й? Ту изглеждаше красива, съвършена дори с този рог излизащ от главата й, ту леко налудничева. И все пак стоеше толкова спокойно, че не изглеждаше злонамерено или пък, че ще го нападне всеки момент. Напротив, с лице като от сметана, мимики, които показваха само учудване и явно лека форма на склероза.
Таня мигна с красивите си, дебели ресници за първи път откакто некромансърът беше тук.
-Имате хубава коса. Може ли да я погаля?
Този въпрос сепна мъжът, но преди да отговори момичето ефирно и леко като перце скочи от мястото си и с балетни стъпки стигна до него. Вдигна тънката си ръка и я прокара по дължината на къдриците му, загледана отнесено в тях.
-Много е красива. - каза без да се усмихва. Само ирисите й блестяха.

-Да те водя? - попита като излезнала от транс Таня, върнала се на сила като че ли от друга реалност. Тя премигна няколко пъти с плътните си клепачи и се обърна към прозореца. Беше вечер. А тя не бе напускала имението по това време от денонощието. Дали й беше позволено? Никой никога не е искал да отиде с нея където и да е. Всички, които я познаваха, а те не бяха много страняха от нея. И с право. Виктор бе зашеметен и не знаеше историята й, но кой знае какво се криеше под тази млечна кожа.
Момичето се обърна отново към него и бегло се усмихна. Хвана го за ръката и го поведе извън стаята, по коридорите надолу. Няколко ученика ги видяха, като им отстъпваха място да минат.
-Това не е ли Таня Демоноподобна? - прошушна един младеж и Виктор успя да чуе въпросът му.
-Същата. Този трябва да е пълен глупак. Къде ли го води?
-Може би ще го използва за някой експеримент.
Двамата отминаха, отдали се на фантазията си за тази странна двойка. Но девойката като че ли не чу всичко това, а спокойно продължи да върви като не отронваше нито една дума.
Веднъж излезнали на гробищата тя се спря за момент, погледна нагоре и видя няколко падащи звезди. Очите й блеснаха, след което продължи.
Бяха хванали последните остатъци от най-магическото преживяване на една друга девойка, тясно свързана с мъжа с красивата коса, който сега следваше това не по-малко приказно създание като опиянен, с нови сили и някаква до преди това дълбоко скрита надежда.

/Бо, следващият пост ще е на Ледената пързалка в Найтмер. Чакаш моя пост там и се включваш/

-Няма я тук.
Виктор се обърна и видя, че на страничната каса на вратата се е облегнал Боунс. Той не му отговори нищо. Стоеше и наблюдаваше учителя, с който вчера се изгавриха. Некромансърът се отлепи от дървото и навлезе навътре. Отиде точно до онзи стол, където преди два месеца Дориан уби синът му. Беше вързан точно тук, от самият него, за да бъде изтезаван или по-скоро, за да може малката да се учи над него, но не очакваше, че реално ще изтръгне сърцето му. От онзи момент той почна малко по малко да я ненавижда, а омразата да се вселява в душата му като отрова и да я прогнива. Но не можеше да си позволи и да я унищожи нали. Поне не още.
Но сега в стаята нямаше труп, нито изплискана по пода кръв, а само онзи къдрокос ученик на смотания Лушиъс, който също не можеше да понася, но поради други причини. А причините бяха всъщност само една - завист.
-Къде мога да я намеря? - попита накрая Виктор.
-От къде да знам? Да ти приличам на компас? Може би е при възлюбения си или си играе някъде на строител. Какво те засяга теб? Не съм виждал някой да се интересува от нея до сега.
Самият факт, че момчето е ученик на Пахт пораждаше неприязън в Боунс, а и все още не беше забравил случката от отминалия ден и може би това бе идеален момент да си го върне на малкия сополанко, заради своеволията му.

Боунс се намръщи. Не му допадаше тонът на момчето, нито начина, по който си позволяваше да му говори.
Виктор тръгна към изхода, но почти стигнал вратата нещо го спря. Някаква невидима сила, го застопори в крачката му и не можеше да помръдне.
-Къде си мислиш, че отиваш?
А да, телекинеза. Менторът беше пуснал магията си на воля и сега тя контролираше тялото на младежа. Опита се да й се противопостави със своята собствена, но нищо не постигна. Вместо това възрастния некромансър го повдигна във въздуха и Виктор усети какво е чувството да си в безтегловност. Трупът му се носеше в пространството, а след секунди беше положен на онзи стол. Боунс направи две движения с пръсти и каишките завързаха китките и глезените му. Той се изправи пред него със строго изражение.
-Какво ще кажеш да си поиграем малко. Като гледам нямаш друга работа.
Той се чудеше какво точно да му причини, но дилемата не продължи дълго. Изпрати тънък сноп черна енергия към главата му и пропи точно под слепоочията. Виктор усети парещата болка вътре в себе си и стисна мускулите си, което накара вените му да изпъкнат. Не си позволи да вика, да скимти. Държеше се мъжки, но до кога.

/Вики опиши реакции, мисли, емоции и евентуални действия за спасяване. Абе знаеш./