Стаята за мъчения

First topic message reminder :

Тази зала е приспособена за разпити по нестандартен начин. По стените са окичени всевъзможни оръжия, белезници и въжета. Отделно тук има гилотина, желязна девица, смъртоносна клетка, машина за разтягане и други. Тук се изтезаваха най-опасните и несъдействащи врагове. Членовете на гилдията обожаваха да прекарват времето си тук, тествайки най-извратените си фантазии върху мъчениците.

Страхът! Тази скоросмъртница с цвят на замръзнала кръв. Тази жестока орисница, обсипала небесата, както и полята. Тази грозна посрещачка, подплатяваща изгубени мечти и забравени надежди. Този благородник, играещ си със съдбата, като с детска играчка. Всесилен, всемогъщ, все... Страхът е всичко, което ни заобикаля и всичко, което ни подчинява. Раждаме се с него, живеем с него, спим с него, храним се стол до стол, къпем се под общ душ, четем от една и съща страница, всекидневно си даваме наздравица. Вечен е той и непобедим. Тъкмо преодолеем един и неговият брат близнак идва, за да ни сломи наново. Страхът приема много форми, но всички растат в нас, пускат разсейките си и обладават органите като туморни клетки. А сърцевината нищо и никой не може да изкорени. 
Виктор се прилепи за външната фасада на вратата, а сърцето му бе изпълнено с този неопределим страх. Туптеше толкова силно, че ако се заслушаш можеш да го чуеш. Колкото и да се опитваше да успокои пулса си не успяваше. Притеснението го сграбчи за гръкляна и не престана да стиска, създавайки буца между сливиците му. Не се опасяваше толкова за себе си, колкото за тези, които обича и на които държи. Нима бяха толкова слепи, че да пропуснат такава намеса в това иначе държано под контрол общество? Или Тенар бяха изчакали подходящият момент, когато организацията ще е отслабена, объркана и затрупана от толкова много други проблеми, че ще подмине този проблем? Познавайки ги, младият мъж бе сигурен във второто. Те бяха жесток, но и хитър род. Видеха ли възможност, се възползваха от нея по-най брилянтния начин. Дори тук, Калеб бе пуснал отровата на змийския си език да се разпростира по стаи и кръвоносни съдове. Дори тук влиянието му бе засилено, а последователите следващи някаква параноична, дори маниакална идея, която най-вероятно не разбираха. 
След време ударите заглъхнаха и мекият шум от сблъсък с вече пихтиеста плът, изчезна. Аристократът се вдлъбна още повече в ъгъла, свързващ портата с коридора и потъна в сенките му, замаскирайки се почти нацяло. Сякаш слял се с интериора, нападателят, чийто лице до сега не можа да разгледа го подмина, с окървавени юмруци, остри черти, чепат, вирнат нос и и едно сравнително голямо кафяво родилно петно, красящо голото му рамо. Но това, което направи най-силно впечатление на некромансърът, бе очите му. Те бяха изпълнени с плашещ фанатизъм, което караше образът му да напомня на почти побъркан човек, тъкмо пуснат или избягал от психиатричното отделение на градската болница. Този поглед се запечата в съзнанието му и щеше да живее в спомените му дълго време. Винаги сещайки се за фамилията си и какво може да причини на човек, щеше да се връща към тези очи. 
Виктор най-накрая се осмели да премине прагът на стаята и навлезе в същината й, където го лъхна остър аромат на прясна кръв и урина. Тялото на стола бе леко казано деформирано. Не бе останало много от цялостта му, че да разпознае мъжа под този слой начукано месо. Можеше да е някой познат, или някого, когото вижда за първи път, никога нямаше да разбере. Побърза да отвори прозореца, за да проветри залата и позволи на сивата, отиваща си слънчева светлина да нахлуе, сякаш щеше да изгони трупа и всички последици от него. Само че есенният въздух нямаше такива способности и при прискляпането на клепачите си, мъртвият не изчезваше. 
Мъртвородният тъкмо тръгна към безформеното петно, с желанието да го махне от тук, когато през вратата премина и тази, която първоначално търсеше. Таня, тъкмо върнала се от града, бе нарамила няколко торби с продукти и инструменти, които щяха да й свършат идеална работа в работата, когато огромните й като океана очи съзряха смразяващата, да не говорим гнусна гледка. Тялото й се изпъна като струна, замръзнало от вкочаняващ ужас, а долната й устна увисна тягостно надолу. Виктор видя покрусата изписана на бледото й лице. Точно от това искаше да я предпази - да свърши работата преди нейното завръщане, но времето не бе на негова страна. Знаеше колко чувствителна е, знаеше и какво ще стане. Интуицията му не го излъга и само след момент, красавицата процеди един пронизващ тъпанчетата агонизиращ писък, изпускайки торбите на пода. Принадлежностите им се разпиляха, а една зелена ябълка стигна до подметката на Тенар, само за да се удари в нея и да спре ходът си. 
Още един последва предходния, не спряха дори когато мъжът изтича до нея, прегърна я в обятията си и зарови главата й в гърдите си, за да не наблюдава картината. Цялата трепереше и никой не можеше да я вини.
-Спокойно, спокойно. Всичко е наред! Всичко е наред, Таня! Успокой се!
Но демонът продължаваше да ридае и да се тресе в ръцете му. Добродушното й сърце не можеше да издържи на подобни жестокости. След толкова години би следвало да е привикнала, но тя твърдо отказваше да приеме суровата реалност. 
-Не! Не... - отронваше от време на време, продължавайки да плаче.
-Всичко е наред... - опитваше се да я успокои той, цел доста трудно достижима. 
-Кой? Кой? Ти ли го направи?... - валяха въпросите от устните й, ту свързани, ту губещи се сред пространството.

Виктор подкрепяше тялото на тресящото се момиче, което вече бе успяло да се превие на две и да се сгърчи в своеобразни панически конвулсии. Младежът щеше да й обясни всичко, но нямаше полза да й говори, докато не й беше преминало това състояние. Най-напред трябваше някак да я успокои. Той почна да я милва по косата и да й шепне утешително... След малко действията му почнаха да предизвикват желания ефект. Девойката престана да хлипа, почна да диша все по равномерно, и макар сърцето й все още да биеше истерично и да не можеше да се успокои, поне тялото й вече бе в покой.
- Спокойно, разбира се, че не съм бил аз. - започна с най-важното Виктор, понеже възможността той да е причинил всички изтезания на нещастника, беше основната причина за откачането й - Всичко е наред. Ето, виж ръцете ми - чисти са, Таня, виждаш ли?
Той хвана нежно пръстите й и почна да я гали демонстративно, за да й припомни, че единственото нещо, което някога го е подтиквало към тази стая, е за да се любува на присъствието й.
Момичето се опита да проговори, но в първия момент не й се получи. Явно й бяха заседнали буци в гърлото.
- С-слава богу... - успя да отрони сподавено накрая;
- Обаче - Виктор сбръчи вежди, за да я подготви за сериозните новини, които й предстоеше да чуе - Баща ми има поддръжници в имението.
Както държеше погледа си ниско, все едно земята щеше да погълне мислите, присъствието и изобщо съществуването й, изведнъж Таня стрелна глава нагоре. Очите й се изцъклиха до краен предел. Устата й зейна в пристъп на безпределно учудване.
- Това беше някой от фанатичните му последователи. Очевидно... - Във вените на Вики все пак течеше кръвта на Тенар, бе прекарал детството и юношеството си с тях; всичките си години на формиране на личността бяха протекли под прякото тяхно влияние, по един или друг начин... Затова бе съвсем разбираемо, че той бе добре запознат с методите им, тактиките и начина им на мислене... Нали все пак понякога и той самият ги прилагаше, макар и подсъзнателно? Нали все пак малко или много бяха станали част от него? - Баща ми е следял какво се случва в имението през цялото време... Имал е внедрени хора тук. Знае, че сме отслабени. Най-вероятно знае всичко в подробности. Не знам колко са и кои са, но тук има цяла групировка, която се подчинява на нарежданията му. Избрал е хора, податливи на манипулация... хора, родени да бъдат заслепени и озверени слуги. Промил е мозъка им, фанатично обсебени са от него. Ще ги използва в борбата си срещу нас... а това, Таня, е един от тях, който е дръзнал да се опълчи на волята му.
Девойката не можа да промълви нищо, само запуши устата си с немощна длан и отново се разтресе.