Стаята за мъчения

First topic message reminder :

Тази зала е приспособена за разпити по нестандартен начин. По стените са окичени всевъзможни оръжия, белезници и въжета. Отделно тук има гилотина, желязна девица, смъртоносна клетка, машина за разтягане и други. Тук се изтезаваха най-опасните и несъдействащи врагове. Членовете на гилдията обожаваха да прекарват времето си тук, тествайки най-извратените си фантазии върху мъчениците.

Младият некромансър се опита да вкара плана си в действие, но за негова най-огромна изненада, не успя да скъса каиша. На този стол бяха връзвани много по-силни хора и никой не беше успявал. Инжинера си беше свършил работата подобаващо. Даже напротив, колкото повече се опитваше да мърда, толкова повече кожата се впиваше в глезените му.
Боунс усещаше намеренията му и това, че не можеше да направи нищо го накара да изпита истинско удоволствие. Като приклещена в стената мишка. Менторът щеше да си го изкара на него за всичко, което не му вървеше по вода напоследък. Като отдушник, който щеше да го дари с болката си.
Таня тъкмо върнала се в стаята попадна на невероятна гледка, която я уплаши и направо ужаси. Виктор седеше завързан на стола за мъчения, а Боунс го нараняваше, гаврейки се с болката му. Тя навлезе и се провикна притеснено:
-Г-н Боунс, какво правите?
-Не се меси, Таня! - извика разярено, обърна се към момчето и продължи да човърка в мозъка му. Виктор изтърпя колкото можа, но вече му идваше прекалено. Главата му не издържа и от носът му рукна кръв, която се стичаше надолу по устните му.
-Не! - изкрещя Таня и се нахвърли върху гърба на Боунс. Искаше да защити Виктор, въпреки че си каза, че повече няма да го вижда. За жалост тя бе демон, но нямаше способностите на останалите от подземното царство. Тя бе изумителен математически гении. Можеше да изчисли и най-сложното уравнение, да измисли в главата си и най-сложният механизъм и после да го направи реалност. За тази цел беше създадена и в това се състоеше нейната сила. За разлика от интелекта, тялото й беше слабо, крехко и не можеше да нанесе щети.
-Оставете го! - опитваше се да го удари, но малките й юмручета се плъзгаха като в стена върху гърба му и Боунс я изхвърли от себе си.
-Махни се!
Чернокосата излетя на близо три метра от тях и се строполи на земята. Натърти колената и кокалчетата на ръцете си, а от челото й течеше малко кръв. Тя извърна все така уплашено глава и се взря в очите на Виктор.

/Същата процедура, но предупреждавам, че не можеш да се измъкнеш./

Не! Не можеше да повярва! По дяволите, изобретателят наистина си беше свършил работата както трябва! Естествено, че бе помислил за възможните хитринки на заложниците. Едва ли някой щеше да стои просто ей така, без да се съпротивлява. Хората бяха готови и на невъзможното, за да спасят живота си.
Каишиът се впи в глезена му още по-силно. Виктор имаше чувството, че още малко щеше да му го отсече. Като последни опити на отчаяние, младежът почна да се мята напред, въпреки че знаеше, че не може да се освободи. Боунс, доловил безуспешното съпротивление на ученика, се ухили още по-широко и устата му заприлича на тази на демончния брат близнак на Чеширската котка.
В този момент през вратата влезе Таня. Младежът погледна към нея безкрайно разтревожен. О, не! Тя определено нямаше да може да го надвие, .. но със сигурност щеше да се опита. Ами ако наранеше и нея? В никакъв случай учителят нямаше да й позволи да повика помощ!...
-Г-н Боунс, какво правите? - изписка момичето, досущ заприличвайки на малко детенце, което вижда как убиват родителите му.
-Не се меси, Таня! - изрева като вълкодав садистът и продължи да измъчва Виктор дори още по-свирепо. Болката дойде на Виктор твърде в повече и от носа му изблика червен водопад от кръв.
- Не! - продължи на пищи беззащитното девойче и почна да удря по гърба на учителя с юмручета като на пиленце. Той я отблъсна назад като досадна муха, при което Таня излетя няколко метра и се строполи върху земята. От челото и колената и се стичаше кръв. "НЕ!!!!" изкрещя наум Виктор, изпивайки я с обезумял и безпомщен поглед. Той продължаваше да се бори със стола с резултата на мяткащ се на сухо шаран.

Момичето стоеше беззащитно на земята, а Виктор се опитваше да запази самообладание, когато още един човек нахлу в стаята.
На входа се изпречи Лушиъс, като човек, който трябва да дойде и да защити най-близкия си. Той погледна към Боунс, после към падналата девойка и после гърчещият се младеж. Устата му се изви в гротеска, озъбил се като животно. Вените му изпъкваха. Той изрева ужасяващо и се нахвърли върху колегата си като го претърколи няколко пъти по земята. Когато се застопориха Пахт се оказа върху него и почна да го налага със свирепи юмруци. Още първите разкървавиха носа му. Боунс го изтласка от себе си и го ритна в корема. Замахна да го удари, но зеленокосия парира, изви китката му, с другата си ръка го хвана за тила и удари силно главата му в страничната стена. После го събори отново на земята и обкрачил го, го хвана за гушата. Почна да стиска болезнено, като менгеме, а Боунс все повече се закашляше. Ставаше му трудно да диша. Кожата му почна да посинява, но Лушиъс не го пускаше. Стискаше като освирепял, напълно самозабравил се.
-Недей... - извика се Таня от земята. - Спри, убиваш го!
Чул гласът й, Пахт сякаш се върна в реалността и дойде на себе си. Очите му се разшириха и приеха нормалната си форма. Той изгледа стреснато колегата си. Отпусна захвата, а Боунс почна жадно да си поема въздух. Наистина щеше да го убие... Той се изправи рязко и го изгледа. Стисна кокалчетата си и му заби един последен удар, който го зашемети и изпадна в несвяст.
Некромансъра отиде до Виктор и отвърза каишките на ръцете му като го остави сам да свърши останалото. После се обърна и клекна до Таня. Погали нежно лицето й като избърса струйката кръв стичаща се от началото на косата й.
-Добре ли си?
Тя не отговори. Очите й се бяха навлажнили и няколко сълзи потекоха от тях. Тя се изправи на колене и се хвърли в обятията му. Мъжът я притисна силно до себе си. Стискаше я като дете.
-Нарани ли те? - попита отново.
-Не. - поклати глава и чак тогава менторът си отдъхна.
Той мушна едната си ръка под краката й и се изправи като я вдигна на ръце, а тя все така се беше сгушила в него. Обърна се и видя вече освободения Виктор.

/Свободно РП с Виктор и с Меропа, ако случайно и тя е тук/

Мортем най-накрая влезе в стаята отредена и от Лушиъс. Това проклето копеле, щеше да му види сметката само да имаше възможността. Да не говорим, че искаше да я прати на сигурна смърт след като я сложи при негова милост Деф-единствен и неповторим. Тя сложи сака си на свободното легло. Как разбра кое е? Лесно, просто това което е по-добре оправено. Момичето извади няколко неща като долен чаршаф. Червен с бели линии приличащи на кръгове, разположени само в краищата на чаршафа. Също и завивка. Беше със същите мотиви и калъфка за възглавницата. После извади една книга. Беше и интересно какво има в нея след като беше една от онези които Себастиян не и даваше да чете в двореца. Сега я беше взела със себе си и щеше да е прочете на спокойствие.
Но не искаше да е в стаята. Момичето взе книгата и цветето, което също отмъкна от самодивите. Тя излезе и се запъти където я отведат краката. Докато вървеше отвори на първата страница. И там видя нещо интересно. Оказа се книга с указания за различни техники. Интересно. Това привлече вниманието на момичето и тя продължи да чете. Накрая реши да научи умението описано в книгата. Но и трябваше жертвено агне така да се каже. Тя се поогледа и реши да отиде в столовата от там изнуди готвачката да и даде нещо живо, било то кокошка, плъх или дори котка. Оказа се, че готвачката наскоро е хванала някакъв плъх и сега се чудила как да го убие така, че го даде на Мо.
Момичето беше доволно от деня като изключим как започна. Затова Сега тя ходеше в коридорите. Мо зави веднъж и влезе в една стая. Видя, че няма никой и се поогледа. Беше стаята за мъчения. Никога не беше стъпвала тук. Тя видя една малка клетка и сложи плъха в нея. Тъкмо по-неговите размери. Мо остави клетката на земята, после и книгата на 30 сантиметра от клетката и взе и един нож. Това бяха всичките неща който и трябваха. Тъй като ластичките на косата и я стягаха тя ги махна. Косата и се спусна по раменете, гърба и дори имаше и толкова, че да падне на земята. Половината и лице беше закрито също от част от косата и. Виждаше се само дясното и око, половината и коса и част от страничната част на брадичката.
Мортем седна на земята и се загледа в ръцете си. Трябваше някак си да отрови кръвта си? Мо погледна към цветето и се усмихна. Едва след някъде 3 минути ще има доста силна отрова. Така че Мо реши просто да чака. И да чака докато цветето не цъфне. А и какъв по-добър начин от това да ползва истинска силна отрова. Щеше да отрови собствената си кръв и тяло. А после да използва магията си и да задържи отровата без да вреди на самата нея. Щеше да стане ходеща епруветка с отрова. Може би тогава щеше да види нещо различно в лицето на Лушиъс от просто безразличие.
И ето че часовника удари полунощ. Малките деца би трябвало да си лягат вече. Но не и Мо. Тя хвана цветето и го погледна. То бавно започна да се разлиства и след това от бял цвят придоби червен. Беше красив, примамващ. Истинското червено е цвета на кръвта, а това беше точно този цвят. Наситен. С леки линийки, който показваха, че има и по-тъмно червено. Мо погледна красивото цвете, но още не беше време да си къса листенце. След още няколко секунди листенцата станаха черни. Тогава Мо откъсна две преди цветето да е увехнало. Момичето ги погледна и въздъхна.
-Направи го или се прибирай в къщи. Както казваше прескъпия и господар.
Момичето без да се замисля ги глътна и започна да кашля. Това беше с ужасен вкус. Направо гадост. Мо усети, че започва да и се вие свят. Затова трябваше да действа бързо. Тя раздвижи ръцете си, който започнаха да изтръпват и да се вкочаняват. Това което изгълта преди малко беше толкова силно, че дори безсмъртните можеше да тръшне за известно време на легло. То отравяше бавно кръвта и стигаше до сърцето, а след това го съсипваше. Преживяване с истински фатален край. Тя раздвижи магията си по тялото си мъчейки се да открие причинителя и на нейните страдания в момента. Но откри, че така няма да стане. Нямаше начин да го открие в тялото си. Затова тя седна по турската на земята и сложи ръцете си пред корема. Затвори очи и магията и започна да обгражда органите. Белите дробове, стомаха, сърцето и т.н. След което магията и започна да се слива с кръвните телца в тялото и. Процеса колкото се наблюдаваше в момента беше сякаш върху всяко едно кръвно телце се слагаше защитна мембрана съставена от магията на Мортем. След което отровата щеше да мина покрай нея. Но все пак кръвта и пак щеше да е отрови и да изпълни описанието в книгата, макар и никъде да не пишеше. Но така щеше най-бързо да го научи. Когато живота и зависи само от няколко хода и то за определено време щеше да е най-ефективния начин. А сега имаше точно 5 минути за това. Иначе ще трябваше да търси помощ на някой, който познава доста добре билките на тази земя.
Когато Мо извърши целия процес с магията върху кръвта си тя хвана ножа. Погледна го. Студено острие, дървена дръжка. Идеално остър. Мо го поднесе към ръката си и силно натисна в дланта си острието. От там бликна подобно на цвета на листенцата на цветето алено червена кръв. Но тази беше различна. В нея сякаш имаше пламъчетата на хиляди животи. За пръв път тя виждаше собствена си кръв по-този начин. Сякаш това не беше кръвта на едно създание, а на хиляди. Мо стисна зъби и сложи ръката си над клетката с плъха. Малкото животинче изглеждаше толкова изплашено. Направо и се късаше сърцето да го прави, но нямаше как. Няколко капки паднаха върху кожата на животинчето, а Мо се загледа и искаше да види дали ще стане нещо.


П.П:Е по-голяма простотия не можах да измисля.

/Всичко ок, ама айде да уточним, че все още е обяд ; )/

Кръвта на Мортем потече по стиснатата й длан и закапа върху плъха. От начало нищо. Но малко по малко козината на гризача почна да изгаря, без пламък разбира се. Стигайки до кожата, отровата й почна да попива в месото. Животното цвърчеше или каквото правят плъховете и се опитваше да избяга, но не можеше затова само се блъскаше от едната решетка в другата. Плътта му все повече се разлагаше, а дразнещото писукане пробиваше тъпанчетата на момичето. Не му се искаше, но обучението изискваше жертви, били те и вредители. След няколко минути от голямата мишка не остана нищо освен кости и част обгоряло, вонящо на мърша месо. Бе неприятна гледка. Зъбите се оголваха грозно. Все едно телцето му е било кълвано от гарвани с месеци. Опита й се оказа сполучлив. Тя побърза да абсорбира отровата обратно и да я намали, като след малко напълно изчезна от тялото й до следващият път, в който щеше да я използва.
Хелските отвори клетката, пое трупа в ръце и след като не видя кош или нещо подобно, го изхвърли през прозореца. За момента това й се видя най-логичното решение. Друг е въпроса, че само секунда след това от гробищата се чу женски, писклив писък и крякането:
-Махнете го, махнете го от мен...
Демонът се скри бързо от парапета, за да не видят, че точно тя е виновницата и се направи на чукната.
Постоя така в стаята като разглеждаше различните машини и изобретения за мъчения, кое от кое по-интересни и разнообразни. Вратата се отвори и през прага премина Таня. Под всяка мишница беше поела по куп книги за инженерството и й беше трудно да използва ръцете си, така че се наложи да затвори вратата с бутане с дупето си. Красавицата видя непознатото момиче и замръзна на място. Огромните й очи се разшириха още повече. Свенливостта й пак се обади. Мортем я изгледа. Беше невероятна. Веднага усети отпечатъка на баща си върху това неземно същество. Таня усети същото. Още един демон. Това леко я притесни, но не смяташе, че Себастиян я беше пратил, за да я върне. Все пак с Лушиъс бяха сключили изгодна сделка за нейната свобода, а колкото и противен, когато Дантес обещаеше нещо, той държеше на думата си. Вече напълно спокойна в тази насока, сега се притесняваше от друго. Вече знаем, че беше прекалено невинна и сега смяташе, че пак е пречка.
-Извинявам се.... - започна с нежният си глас. - Прекъснах ли ви? Мога да си отида ако....ако....
И тя се обърна с решението да остави момичето само, без да се натрапва, нищо че това бе нейния кабинет, а самата тя инженера на изобретенията. Но беше толкова натоварена, че не можа да отвори вратата и сега се мъчеше да я открехне с подметката си. Опит, който не й се получаваше много.

/Виж как изглежда Таня в същата тема, последния пост от първата страница. Отделно получаваш Отровна кръв. Сила-4, Интелект-4, Опит-5/

Мо успя в начинанието си и си отдъхна. Тя изхвърли плъха, но чу пискане и викане и веднага се скри. А след това в стаята влезе нещо ново. Тя заби поглед в момичето и и се стори, че има нещо много познато в нея. Беше красива. Имаше дълга черна коса, която закриваше лицето и. Беше си красавица, на кратко.
-Извинявам се.... Прекъснах ли ви? Мога да си отида ако....ако....
Мо веднага скокна и отиде при нея. Като се приближи усети още нещо в нея. Тръпки я побиха когато усети, че е също демон като нея. Но те не изглеждаха така. Или поне не и онези долу. Всичките бяха грозни и гадни, и никога толкова мили и притеснителни. Дали не е дошла да я викне отново долу. Не. Себи използваше доста гадни начини за викане, и те не включваха други да знаят, че тя се връща
-Не ... няма проблем. Мога да ви помогне.
Момичето пое част от книгите и ги сложи върху една от масите. Беше свикнала да носи много неща така, че това си беше просто едно леко физическо упражнение. Тя се обърна към Таня и се усмихна миличко. Не че имаше файда. Дори и да го прави репутацията и я обричаше на вечните презрителни погледчета на аудиторията около и.
-Аз съм Мортем Хелските.
Мо се приближи още веднъж към нея и пое и другата част от книгите. Сложи и нея и внимателно ги подреди в две хубави купчинки. След това и подаде ръката си.
-Както вече сигурно си усетила поредния демон на Себастиян. - Мортем си пое дълбоко въздух и хвана своята книга, както и цветето. Беше се привързала към този бурен и го считаше за единственото нещо, което няма за цел нейното унижение и унищожение. -Сигурно трябва да си ходя. Извинявам се за безпокойствието. - и тя тръгна към вратата.

За най-голямо учудване на Таня, вместо момичето просто да я пренебрегне като повечето в имението, скочи и взе да й помага. Тя се усмихна благо. Да беше красива, ако питате мен направо прелестна, но това не пречеше на останалите да я смятат да смотана, задръстена, че даже и смахната. Когато дойде тук за първи път с Лушиъс направи впечатление на всички. Славата за хубостта й, която тя така или иначе не разбираше, се разнесе из гилдията, но когато учениците се опитаха да я предразположат тя просто не можа да се интегрира. Дълбокият й ум я правеха един вид отшелник. Всеки се чудеше как може демон да е толкова дълбокомислен и в същото време толкова слаб. Беше си един вид отшелник, като самия Пахт, затова почнаха да я отбягват. Но не и Геш, нито Виктор, Меропа, а сега и това момиче. След като пое книгите и ги нареди подаде ръката си за здрависване. Таня се почуди за момент, но после прие и стисна нежно ръката й.
-Аз съм Мортем Хелските. Както вече сигурно си усетила поредния демон на Себастиян.
-Ооо...-възкликна притеснено чернокосата и за малко се отдръпна назад. Дъщерята на Дантес. Побиха я тръпки, но само за момент. Мортем усети това и въздъхна леко разочаровано.
-Сигурно трябва да си ходя. Извинявам се за безпокойствието.
И се отправи към изхода. Таня постоя така известно време, в което мозъкът й се пълнеше с противоречиви чувства и мисли. От една страна, когато усети връзката на Хелските със Себастиан й стана лошо. Все още се страхуваше от Богът. Знаеше, че той няма да си я вземе обратно и все пак една част на невярата винаги си оставаше. И въпреки, че той беше коварен, изтезателен и често я наказваше да стои с дни затворена в една тъмна стая без храна, вода и достъп до светлината, това не значеше, че всичко, което създаде е като него. Самата тя беше пример за това и не биваше да съди хората заради вида или произхода им. Затова се обърна към излизащото момиче и продума несигурно.
-Не....Не е нужно.
Това спря Мортем в крачката й. До някъде изумено се обърна към Таня. А тя все така стоеше като уплашена сърничка, толкова безпомощно и сладко.
-Остани ако искаш. Аз....аз тъкмо щях да чертая. Трябва да създам нов уред.
Таня прочисти гърлото си, за да си предаде смелост и вдигна искрените си като космоса очи право към тези на демона.
-Може да ми помогнеш... ако искаш.... - усмихна се по детски.

Както си и знаеше, Мо беше отново изгледана с онзи поглед на уплашена сърна. Това е дразнеше. Сякаш всички искаха да бъде зла и подла. Хитра и безумна. Като капка вода с господаря си. Момичето просто затвори очи и точно когато хвана дръжката на вратата чу Таня и се обърна. Това беше ново. Очакваше да е замеря с книгите, камъни дори с ножове. Ако искайте вярвайте, но когато беше малка и се беше случило и това.
-Остани ако искаш. Аз....аз тъкмо щях да чертая. Трябва да създам нов уред... Може да ми помогнеш... ако искаш....
Мо се огледа и разбра, че тя създава тези ужасни неща. И преди беше виждала подобни.
-Истината, е че аз съм миролюбива и мразя всичко, което може да нарани другия. Едва преди няколко минути убих плъх с цел обучение и още се чувствам все едно съм най-големия грешник.
Точно така. Тя може и да не чувстваше болка, но сега усещаше празнота след като видя очите на създанието обречено да умре. Дали и тя така ще гледа когато Себастиян я направи жертвено агне след като Лушиъс я научи на няколко неща. Сигурно. Но такъв и беше живота.
-Но мога да помагам. Доста добра съм в чертането. Дори и за опитно зайче можеш да ме пробваш.
Мо и се усмихна и остави книгата и цветето на масата. Хвана косата си и я върза отново на две опашки.

Таня се изненада от думите й и веднага почна да маха ръце пред лицето си.
-Не, не, аз, аз не мога да убивам. Даже не знам как се прави. Когато баща ти...така де Дантес ме създаде не ми даде никакви сили. Даде ми само интелект подминаващ гениите. Поне така ми беше обяснено и ме използваше за архитект, астроном, механик и всичко, което включва изчисления, сглобявания и създавания. Северното крило на двореца е по мой проект. Даже съм му благодарна, че не ме е направил като повечето.
Тя седна на земята, извади няколко скици и разтвори две от книгите. Мортем заинтригувано се настани до нея и се загледа. На едната скица бе нарисуван нещо като стол, пускащ електричество, а на другото маса с менгеме на всеки ъгъл.
-Но когато дойдох тук, ми дадоха тази работа. Имаха нужда от такава зала и аз бях най-подходяща. Честно казано когато има хора излизам, за да не присъствам на мъченията. Но пък съм перфектен инжинер. Само, че мисля, че на тази маса й липсва нещо и се чудя какво да допълня.
Чернокосото момиче се обърна към ученичката и й се усмихна. Чак сега се сети, че беше забравила да се представи. Все още комуникацията й куцаше.
-Колко съм глупава. Аз съм Таня. Мисля, че съм била създадена няколко години преди теб. Помня, че долавях откъслечни слухове от преминаващите пред стаята, в която бях затворена, за идването ти на бял свят. Винаги съм се чудела как изглежда дъщерята на Себастиан.
Момичето леко се смути, сложила пръст пред устните си.
-Аз не го харесвам.... - невинно, като ранено дете каза тя. - Той....ме държеше на тъмно и постоянно ме караше да работя. Аз....не го харесвам.
И заби поглед в земята. Чувстваше се леко виновно, че злослови така за бащата на Мортем, но пък беше свикнала винаги да казва това, което й е на душата. Нещо като изкривяване или тик, ако щеш.

Мо я изслуша и се усмихна. Значи там където и е стаята е по проект на Таня. Чудесно. Тя си харесваше стаята. Беше семпла, но пък беше като човешка. После и завидя, че Себи не и беше дал нещо такова и на нея. Но не. За нея да е сила да разрушава всичко, но и да гради.
Тогава Таня извади една книга. Показа и едни скици. Картинките си бяха интересни, но самата употреба на тези неща не беше много приятна за помисъл. Мо го гледаше с интересен и чак тогава усети че момичето до нея и казва името си. Странно. Преди ако някой не и кажеше след като се представи, значи искаше да се разкара.
-Таня? - повтори тя и се зачуди. Беше чувала това име. Но къде? Тя напрегна мозъчето си и то и изникна като от нищо. - Сетих се. Господаря ми обичаше да ме сравнява с теб. А Лушиъс каза, че си му протеже. На него какъв му е проблема?
След това се засмя когато Таня каза, че не харесвала Себастиян. Мо сложи ръка на рамото и и се усмихна миличко.
-И аз не го харесвам, но понякога е наистина мил. За жалост това е само когато е вгорчил живота на някой друг. Но това се случва веднъж на 5 години.
Мо се обърна с гръб към нея и повдигна суичера си, за да и покаже белезите по гърба си. Ако се загледа човек внимателно ще види, че се да като, че е рязано месо от там. Бяха доста прецизни. Сякаш някой си е играл с часове върху гърба и. А да не говорим че бяха страшно много. Мо се обърна към Таня и се усмихна миличко.
-Това е моето наказание. Първо беше с тъмното, но после реши, че не ми е достатъчно, защото щом ме пусне да бродя на земята помагах на хората. И реши да е това плюс да стоя с дни в един от кръговете на ада.
Мортем леко се приближи към нея и я целуна приятелски по бузата. За пръв път някой да и сподели нещо без да заобикаля или да я наранява.
-Благодаря ти. Не знаеш какво е някой да не те гледа студено. И че сподели с мен. Което ми напомня сигурно си чувала, че съм родена след като е избито цяло село нали? И че смъртта им е била моята майка. - Мо се приближи до ухото и и подшушна тихичко. И стените имаха уши все пак. - Не е вярно. Хаоса не ми е в кръвта. Надеждата на хората да се измъкнат живи ме накара да отворя очи. Заедно с малка помощ от магията Елисандра и мощта на Себастиян. Но не казвай на никой. Това да си остане нашата малка тайна.

-Таня? Сетих се. Господаря ми обичаше да ме сравнява с теб. А Лушиъс каза, че си му протеже. На него какъв му е проблема?
Момичето се разсмя на последния въпрос. Горкият Лу, винаги оставаше неразбран, а само тя го познаваше напълно истински, е и Геш и го обичаше повече от всичко, повече от самата себе си. Но защо пък Себастиан е сравнявал Мортем с нея. Та тя беше толкова нищожна, а момичето пред нея сигурно можеше да издържи много неща. Показател за това бяха белезите по гърба й, от които синеоката красавица настръхна. Как можеше да й го причини? На собствената си дъщеря? Сега още повече не го харесваше.
-Благодаря ти. Не знаеш какво е някой да не те гледа студено. И че сподели с мен. Което ми напомня сигурно си чувала, че съм родена след като е избито цяло село нали? И че смъртта им е била моята майка. Не е вярно. Хаоса не ми е в кръвта. Надеждата на хората да се измъкнат живи ме накара да отворя очи. Заедно с малка помощ от магията Елисандра и мощта на Себастиян. Но не казвай на никой. Това да си остане нашата малка тайна.
Ирисите на демона, чийто зеници липсваха се разширяваха при шепненето. О, тайна. Да, сети се какво беше това. Значеше, че не трябва да казва на никой.
Поклати глава в разбиране и направи движение по продължението на устата си, все едно я закопчава.
-Няма.
След това двете се загледаха в чертежа на масата.
-Като изключим, че е ужасно, но не мога да не го довърша, какво ще кажеш? Да добавим нещо?

-Като изключим, че е ужасно, но не мога да не го довърша, какво ще кажеш? Да добавим нещо?
Мо погледна пак картинката и се замисли. Не искаше да си представя какво ще стане ако това се използва, но все пак ще и помогне. Таня и беше приятна и затова щеше да се опита да и е от полза.
-Болката изгражда характера.
Тихичко каза Мортем и посочи менгеметата.
-Но тези не са достатъчни.
Тя посочи мястото където би трябвало да е гърба на този който ще измъчват.
-Освен, че могат да заклещят горкия човечец те могат да направят така, че да моли да го пуснат. Има няколко начина. Едното е чрез художествен метод за измъчване. А по-точно лингчи. Но тук не може да се реже едно по едно парчетата от кожата на хората. Затова можеш да пробваш с Гароте.
Сигурно сега щеше да си проличи, че е като баща си, но това бяха само знания. А откъде ги има. Ами просто тя беше опитното зайче.
-Гароте е нещо като стол, но става и маса. На този стол има малък отвор където се пъха нажежено желязо с формата на прът право в гръбната на човека. Така той става парализиран.
Тя прокара пръста си по основата на масата.
-Ако направиш така, че това да е механично и чрез триенето на две дървета в основата на желязото преди да влезе в човека да е възможно ще имаш уред за измъчване от висок клас. Но сега като се замисля можеш да пробваш и с резачка или трион в края и да се разрязва бедния човечец ако не си изпее и майчината песен.
Мо въздъхна и се усмихна.
-Надявам се да не ме мислиш за себична или пък смахната. Просто със силата ми е дадено и голяма въображение, също и доста добра памет.

-Надявам се да не ме мислиш за себична или пък смахната. Просто със силата ми е дадено и голямо въображение, също и доста добра памет.
Таня поклати глава в отрицателен отговор. Не я смяташе за нищо такова. Даже напротив. Изглеждаше й мила. А колкото до идеята й, беше добра. Но не онази за трионите. Тази беше много фантасмагорична, тип филм на ужасите. Но другата за допълнителното острие, което пробива през гръбначния стълб вече й хареса. Странно как две девойки, които не обичаха да нараняват сега мислеха уред за мъчение, нали? Но това е съдбата, неведома.
-Нека видим как ще стане.
Таня грабна молива и начерта допълнителна дъска, точно под същинската. Щеше да бъде по-тънка и да се свързва с подпори за горната. В малкото разстояние тя нарисува вертикален механизъм, към който прикачи тръба, тънка и остра, но нечуплива. Щеше да я направи от стомана за тази цел, за да пробие през мускулите, месото и костите и щеше да стига до гърдите. Реши, че е по-добре да не излиза напълно от тялото и да стърчи като някакъв кол. А как щеше да се задейства? Ръчно. Начерта и една малка дръжка, подобна на тези за менгеметата, така че изтезателя сам да решава кога и до колко да го използва. Всичко изглеждаше добре, оставаше само да се сътвори, но това щеше да отнеме известно време.
-Мисля, че е готово. - заяви накрая чернокосата и подаде скицата на Мортем, за да я разгледа.

Мо погледна уреда и изтръпна. Радваше се, че това нямаше да се използва върху нея, но и беше жал за тези, върху който щеше да се излее гнева на масата. Мо видя стоманената дръжка, също и ръчното управление. Странно е как можеше да си го представи само от един бърз поглед.
-Мда. Ще стане ... - тя замлъкна за момент и с по-тих тон. - ...интересно.
Мо лекичко си преплете пръстите на ръцете и след това ги изпъна нагоре. Чу се леко пукане, но не гадно по-скоро звук когато резето на вратата се отваря.
-Е с какво друго мога да си помогна? Да знаеш за рязане и физическа работа съм просто идеална. За съжаление май е само това.
И лекичко се засмя след думите си.

-Ъх...не, предпочитам да не го правя. - отвърна момичето. Като си представяше как я режи или изпитва някое от сътворенията си върху нея и й се повдигаше.
-Много ми помогна благодаря ти, а аз май те забавих. Сигурно имаш по-приятна работа от това да висиш и да рисуваш машини и джаджи.
Таня прибра скиците в една папка. От утре щеше да се заеме да превърне мисълта си в материя. До тогава трябваше да си набави някои неща, така че сега нямаше да се занимава. А и Корнелиус никога не я е натискал, нито поставял определени норми, което доста олекотяваше работата й.
За сега все още се чувстваше малко гузно, че е задържала толкова много време Мортем. Дали можеше да й се реваншира по някакъв начин?

-А не се притеснявай. Не си ме задържала изобщо.
Каза и Мо и започна да размахва ръка пред лицето си и се усмихна миличко.
-Да си го кажем дори не знам какво да правя сега. Може пък да реши да се науча на още нещо без Лушиъс да знае, че го правя зад гърба му.
Момичето почна да се смее и отиде да си вземе книгата и видя че цветето отново си беше как преди. Готово за цъфтене и само чакащо да стане време. Тогава и хрумна нещо. Тя се обърна към Таня и я погледна с един умолителен поглед.
-Може ли да не казваш на негова светлост едноокия, че сме се срещали. Не мисля, че ще иска да се запознаваме. Може пък да реша да те развратя. - след това един смях отново излезе от нея, но този път беше нещо жално.

Таня се усмихна благо.
-Не мисля, че той ще има против. Не е такъв, за какъвто го смятат всички. С времето ще разбереш. Вслушвай се внимателно в думите му, търси скрития смисъл в тях. Той никога няма да ти каже - трябва да достигнеш до това, трябва да достигнеш до онова. Ще иска сама да стигнеш до истината.
Момичето се изправи.
-Но ако желаеш, за сега няма да му казвам.

/Свободно РП, сори за късия пост, не знам какво да измисля в момента/

-Най-добре ако не му казваш. Сигурно като чуе, че сме се запознали в стаята за мъчения ще си помисли, че съм се опитала да те изтезавам.
След което тя пак почна да се смее. Мо също се изправи и се изтупа. Тя леко се наведе после се изправи. След това пък на ляво и на дясно.
-Ох схванах се. - Мо се усмихна и погледна часовника. - Та ако утре приключа с тренировките по-скоро сигурно пак ще дойда да те видя. Нещо да ти донеса?
Таня така и не и каза дали иска нещо, затова Мо само и каза чао. И после направи жест с ръка за довеждане. И отиде да тормози някой друг. Да не повярва човек, този път мина всичко добре.


П.П; Та аз ставам и аз съжалявам че е кратко, но и аз не мога да измисля нищо.

Меропа влезе в стаята за мъчения, все още леко трепереща (все пак това бе първата й истинска битка, ако не броим деня, в който Тенар бяха избили семейството й; но тогава все още беше твърде малка и само се бе крила, не бе взимала участие в самата схватка). Водеше я Корнелиус, аристократичен, хладнокръвен, както винаги с взискателен и прецизен поглед. На стола бе окован Боунс (ако Вики го видеше, сигурно щеше да му стане много густо на сърцето). Той гледаше по-вкиснат и от развалено кисело мляко. Може би предпочиташе варианта, в който учениците да се намират на неговото място, а той да измисля по какви точно начини да ги измъчва. Изобщо, като го гледаш, все едно е разпнат на кръста и е поел болката и страданието на цялото човечество...
Девойката беше леко стресната. Никога не бе присъствала на подобен процес. Независимо, че беше зъл и си го заслужаваше, на нея измъчванията й се струваха плашещи и зловещи... Бе свикнала да свързва подобни уреди по-скоро като средство на лошите да се гаврят с невинните и добрите... просто й бе трудно да се възприеме от другата страна.
Момичето обаче се вгледа по-внимателно в Боунс, след което в главата й изплуваха спомените за онова детенце, чийто врат най-безцеремонно бе прекършил пред очите на цялото имение... после разпердушинения Виктор, проснат върху леглото като размазано желе и ... и...
Не, не смееше да си го помисли.
Той не бе убил Дориан, бе невъзможно да е мъртва.
Съзнанието на Меропа просто отхвърляше тази мисъл като вреден паразит, който незабавно трябва да бъде очистен от системата...
Но трябваше да го признае. Това най-вероятно бе факт и се налагаше най-сетне да го възприеме.
Да, Дориан... която най-вероятно.... той бе убил.
Меропа му отправи поглед, пълен с толкова омраза, каквато не бе изпитвала към никого другиго.
Заслужаваше най-нетърпимите мъчения на света. Дано хубавичко да го накажат...

Съдбата играеше своята иронична игра в момента. Боунс стоеше на мястото, където за последно бе собственият му син. Меропа може би не знаеше тази история, нито двете млади момчета, но Корнелиус бе запознат с нея. Както и с всяка умопобъркана идея на учителя целящ единствено едно - могъщество. Той бе готов, да жертва дори собствената си рожба, стига да постигне целта си. Но, този път, това не се случи.
По лицето на некромансъра все още се виждаха пресните следи от ударите на двете момчета. Явно се бяха позабавлявали, докато Корнелиус и малката некромансърка обикаляха по коридорите.
Предводителя се приближи към учителя и приклекна пред него. С едно движение опря показалката си в брадичката на учителя и с нейна помощ, повдигна лицето му така, че двамата срещнаха погледите си.
- Кажи ми къде е или ще останеш тук много дълго време.
- Не...знам...
Корнелиус се изправи от мястото си и се обърна към Дани.
- Помниш Синк, нали?
- С...черната коса? Където...
- Доведи го!
Некромансъра не разбираше за какво става дума, но и не искаше да се противи на бившият си учител. Набързо излезе от стаята и пое по коридорите, в търсенето на непознатото момче.
В същият момент, Дрейк се приближи до некромансъра и го хвана за косите. Дръпна главата му назад, така че да вижда по-добре лицето му и едва не го удари. Искаше му се, но не бе сега времето.
- Остави го - отсече гилдмайстора.
- Какво ще правим?
- Ще чакаме. Нямам намерението да си цапам ръцете с него.
- А защо не накара, Дани?
- Абсурд! Той няма да го направи. Но Синк... о, да! Той го ненавижда. Всъщност, той ненавижда всички.
- Интересно...
След около двадесет минути, вратата зад тях се отвори. На прага стоеше интересно изглеждащ мъж. Черна коса, черни дрехи, черни ръкавици...всичко черно и кожено. Единствено очите му бяха с по-различен цвят от този ( като изключим кожата на тялото му). Дори, под очите се виждаха леки тъмни кръгове. Още виждайки гилдмайстора, той влезе в стаята и се запъти право към него, без да обръща внимание на никого.
- Защо си ме търсил Кор... - но още преди да зададе въпроса си, всичко му стана ясно. Веднъж видял прикования учител на стола, игрива усмивка пробягна по лицето му -...интересно. Мишка в клетка!
Чернокосият мъж се приближи до Боунс и го огледа.
- Кръв, синини, скъсани дрехи. Май сте се забавлявали с това нищожество, а? Какво е сторил?
- Отвлякъл е Дориан Смит! - обади се малката некромансърка.
Синк се извърна рязко назад и я погледна в очите.
- О, гнидо! И ти ли си тук? Не си ли малко малка, за да гледаш такива неща?
- Синк, не си за това тук.
- А защо? Искаш да го убия ли? Ако е така, ще го направя с удоволствие...
- Не. Не още... искам да го накараш да говори.
- Ха! - изсмя се мъжа. - Че сами не можете ли? Или май ви се е опънал, а? И коя, в името на Дантес е тая Дориан Смит и какво толкова ви пука за нея?
- Наша ученичка е. Тоест, беше негова. Последно са ги видели заедно, преди тя да изчезне.
- Не...знам...къде...
Чернокосия мъж се извъртя рязко назад и заби силна плесница в лицето на учителя. Боунс замлъкна и отново наведе изтощен глава надолу.
- Спокойно, сега ще си кажеш, какво точно знаеш.
Мъжа се обърна и застана зад стола на учителя. Дрейк се отдръпна на няколко метра, като предпочете да гледа от безопасно разстояние.
Още преди да е избрал мястото си, от където да наблюдава цялата гледка, Боунс изкрещя. Още при първото докосване, от страна на непознатото момче, то бе вкарало достатъчно енергия в тялото му, за да го изучи. Отдавна копнееше за този момент и желаеше да причини на учителя адски мъки, които да го накарат да се побърка.
- Е, Боунс. Имаш ли да казваш нещо?
- Мамка т...
Момчето хвана Боунс през устата, за да не му позволи да говори. С едната си ръка го държеше така, а другата бе опрял в гърба му, като вливаше в тялото му достатъчно много енергия, която щеше да използва.
Единственото нещо, което щеше да направи е да си поиграе с неговите вътрешности - както не след малко забелязаха всички. Дърдите на едноокия започнаха да се издуват прекомерно, почти до пръсване. Това му причиняваше солидна доза болка и дори някой леки вътрешни разкъсвания. Но, нищо чак толкова сериозно. Синк въртеше в кръг ръката си, която бе опрял в гърба на Боунс. С пръсти описваше движенията, които правеше магията му в този момент. Тя въздействаше върху костите на Боунс, като ту ги притискаше до болка, ту ги изпъваше почти до счупване.
- Трябва ли да гледам? - попита малката некромансърка, леко погнусена от гледката.
- Както искаш. Но, поне ще знаеш, какво ще можеш и ти някой ден.
Синк извика отново :
- Боунс, ще ни кажеш ли къде е момичето?
- Не...знаам! - едва извика учителя, който в момента агонизираше.
Беше му трудно дори да изрече тези думи, в момента в който гърлените му звуци се давеха един през друг.
Веднъж чул неодобрителният отговор на едноокия, Синк стисна юмрук. В следващият момент се чу силно изпукване. След него последва вик от страна на завързаният учител, после пак изпукване и пак вик. Това се повтори около три или четери пъти, докато Боунс накрая не издържа и изкрещя :
- Сприиии...
Синк спря едва тогава, когато до ръката му се докосна показалката на Корнелиус. Повече от всичко му харесваше, че за първи път можеше да измъчва учителя, който ненавиждаше. А убиеше ли го, можеше да заеме неговото място, което го надъхваше още повече.
- Стига...
Гилдмайстора се наведе отново пред Боунс. Хвана блузата му и я повдигна. Пред погледа му се появиха няколко вдлъбнатини по корема на некромансъра, от счупвания. Явно момчето бе скършило няколко от ребрата му чрез магията си, опитвайки се да го пречупи...и успя. Другите също видяха тази гледка, като самият Дрейк леко се погнуси и извърна поглед.
- Знам...къде...е...
Нито Корнелиус, нито някой от другите говореше. Всички мълчаха и бяха притаили дъх до мъжа. Единствено Синк стоеше и го гледаше се пренебрежително изражение.
- Жива...е...
Сърцето на Дрейк се сви рязко, в мига в който чу думите на Боунс.
- Братята...я...отведоха...но...не...знам...къде...
- Лъжеш! - извика Меропа.
- Не...аз...бях...там...но...те я отведоха...с лодка....по реката...
Синк понечи да използва магията си, но бе спрян от гилдмайстора.
- Не. Не лъже. Това му е достатъчно!
- Какво ще правим с него? - попита гладиатора.
- Ще стои тук, докато не намерим момичето. Синк ще го наглежда понякога, за да не избяга.
Бегла усмивка пробягна по лицето на чернокосият мъж.
- Свободни сте.
- Ами вие?
- Ние ще се оправим - отвърна Синк, обръщайки се към гладиатора.
Дани и Дрейк тръгнаха към изхода на стаята, като гладиатора извика с тях и момичето. Той я прегърна през рамо и тримата поеха по коридорите.
- Е, дребен. Съжалявам, че трябваше да бъдеш свидетел на това. Но, нямаше как. Ще те оставяме да ходиш да учиш или...каквото правите тук, а ние двамата изчезваме. Доста работа ме чака в магазина.
Дрейк прегърна малката некромансърка и разроши леко косите и.
- Благодаря за помощта - извика и непознатият младеж към нея, визирайки случката разиграла се преди броени часове - Между другото, аз съм Дани. Как е името ти?
- Меропа.
- Добре, Меропа...ама че странно име. Хах. Ние тръгваме.
Двамата мъже оставиха момичето, като се отправиха към изхода. Единият пое по пътя към гората, а Дрейк се върна към оръженицата си, превъртайки цялата случка в мислите си отново и отново...

Ненадейно появилото се момиче, привлече вниманието на групичката, която се състоеше всъщност само от завързаният преподавател на некромансърите и Синк. Да той все още беше тук, застанал хищно зад закованата си жертва и от време на време вкарваше магията си в него, изтезавайки го. О, доставяше му такова голямо удоволствие. Да го чува как скимти и се гърчи под собственият му нагон - безценно.
-Съжалявам. Продължавайте все едно ме няма.
Така и щеше да направи. В момента никой не можеше да прекъсне удовлетворението му. Даже и Себастиан да се качи на земята и да нахлуе в залата, той нямаше да спре малкото си забавление. Елизабет се отдалечи от тях и се зае да тренира мускулите си. Чернокосият красавец само я проследи с леденият си поглед, докато се отдалечи и пак върна вниманието си към колегата си Боунс, чието лице отдавна бе изгубило нормалният си блясък. Беше съсухрен, не му бяха давали вода повече от десет часа, за храна изобщо да не говорим. Единственото му здраво око бе подпухнало, а синините се отличаваха като фарове по набитото му тяло.
Уинтър почна да се набира на лоста, опитвайки се да не обръща внимание на жертвата и изтезателя му, най-вече защото не й бе работа. Не знаеше какво се случва и по-добре щеше да е, ако така си остане. Въпреки всичко думите им достигаха откъслечно и да нейните уши.

-Хайде, Боуни....сигурен ли си, че не искаш да проговориш?
Гласът на мъжът се разнесе като ледена висулка, забиваща се право в сърцето на всеки, доловил го. Ел стана свидетел на жестокост от най-високо ниво и то само с един тембър. Представяше си на какво е способен с действия.
-Върви...по...дяволите..... - измътолеви учителят и стисна зъби.
Синк само се усмихна на отговора му. Точно така искаше и да отговори. Така само му даваше възможността да го мъчи повече и повече. Той хвана дългата му коса и я изпъна назад, извивайки болезнено врата му. Доближи се до ухото му и прошепна:
-Честно да ти призная, не ми пука изобщо за момичето. Не ме интересува какво си направил с нея. Но шансът да си играя с теб е най-добрият подарък, който някога съм получавал. И все пак ми е интересно. Кажи. Уби ли я, или я изнасили? Или може и я криеш в някоя черна дупка и се възползваш от тялото й, когато си пожелаеш? Така ли е Боуни? Изпитваш удоволствие да чукаш малки мъртвородни? Сигурно кръвта ти закипява когато си го пъхнеш в нея. А?
Истинска гавра. Гавра с чувствата на преподавателя. В това Синк бе ненадминат. Биеше даже Лушиъс и Геш.
-Да ти го начукам..... - събра сили да отвърне той.
-Хахах, значи не чукаш нея! За какво ти е тогава? Не, не ми казвай. Ще си останеш тук докато не си изпееш всичко, а аз ще те чакам, приятелю. Ще те дебна, ще те накарам да проговориш или ще изгниеш тук, а аз ще съм собственият ти палач. Никой не обича предателите, Боуни. Никой!

Колкото повече слушаше Ел, толкова повече осъзнаваше, че с тези хора шега не бива. Не смееше да попита за какво става дума, изпитваше страх и май имаше защо. Предателства, отвлечени или мъртви момичета, мъчения. Това бе едно напълно ново ниво, в което нямаше място за нормалните ученици, особено новаци като нея. Какво се случваше в тази гилдия?