Атлетиум

First topic message reminder :

Това е площадката на сградата, подходяща за развиване на бързина, ловкост и точност. Тук се учат рейнджърите. Има наредени многобройни мишени, чучела и всичко от този сорт, хранилище за оръжия. В частност почва гората. Учители са Съни Старкс и Тайлър Сард. Старкс е най-опитният стрелец с лък в цял свят. Няма мишена, която да не улучи, независимо колко малка и колко далечна. Тя се изживява като тарикат. Колегите й не я харесват особено заради буйният й нрав и хлапашки постъпки. Тя от друга страна смята, че живота е за забавление и не пропуска момент да направи някоя пакост. Единствената причина, че още има глава на раменете си е че е слабост на началника. Тайлър пък е най-бързия стрелец. Той е особен човек. Обича да си комуникира с животните и обожава природата. На рамото му винаги има пъстър папагал, който му е нещо като спътник.


Съни Старкс


Тайлър Сард

Позната миризма се блъсна в лицето на Азии. Тя бе с мирис на свобода и могъщество. Но Азии не можеше да се досети от къде й е позната. Знаеше само, че времената когато я е усещала са били хубави. Повече от хубави. Най-добрите. Тя се завтече по заповедите на учителя си и когато се върна с двамата гладиатор изведниц я лъхнаха спомени.
Тя изпусна кофата стреснато. Миризната определено бе на дракон. Не мижеше да я сбърка. Погледна към Найтфол и забеляза, че и той е настръхнал. От къде ли идваше?!? Тя погледна към небето замечтано докато Тайлър не я разтресе за раменете притеснено.
-Азии! Азии! Хайде, кажи нещо!-
Чак сега тя бе осъзнала, че седи загледане в небето, може би около две минути вече, без да помръдва, а устата й се бе уформила в едно перфектно 'о'.
Тя го погледна и му се усмихна. След което пое кофата отново в ръце и приклекна до момчето заедно с Тайлър. Въобще не отрази момичето с качулката.
Найтфол си остана скрит в джоба й и тя запита:
-Какво му е? Ще се оправи ли? Направи ли му вече нещо?-
В миг Азии отново изтръпна. Миризмата все още си седеше там.
Тя беше дива и свободна. Могъща с страшна. но и някак спокойна и мъдра. Беше всичките чувства събрани на едно място.
Тя се огледа отново и забеляза как Найтфол се подава леко и изсъсква към момичето с качулката. Азии я изгледа странно. Найтфол бе много мъдро същество. Определено имаше причина да съска. Но не беше с злоба. Беше с нещо друго коетто Азии не можеше да определ.
Той отново се прибра в качулката й.
Изведнъж на Азии леко й причерня и залитна. Хвана се навреме, но странното усещане си оставаше там.

Да, имаше причина да съска и причината бе мощта, която момичето съдържаше в себе си. Въпреки, че Азии долови ароматът и енергията на дракон, все още не можеше да определи точно кой е източникът й. Чудеше се дали не си въобразява, но не, няма как да сбърка. Тя бе живяла сред себеподобни на Кроме доста години. Невъзможно е да си въобразява.
От друга страна Тайлър все повече вливаше магията си в огнения маг и малко се дразнеше на ученичката си. Прати я за вода и подръчни материали, а сега и тя лети в небесата. И нея ли ще трябва да лекува? Един изпаднал в опасност младеж му стигаше за десет минути.
-Хайде помогни ми. - заръча й той. -Намокри челото му, има температура.
Червенокосата красавица послуша ментора си и напои един от парцалите. Положи го на челото на момчето, като внимателно почна да бърше страните му, гушата и деколтето, за да се опита поне малко да потуши треската. И се получаваше. В съчетание с лечебната магия на Сард, отровата все повече се покачваше по гърлото на Сейг и след няколко минути, той се повдигна рязко. Това бе и момента, който елфът чакаше. Скоростно долепи кофата до тялото му и момчето почва да бълва зелената пихтия, докато приятелката му го поддържаше в изправност. Повръщаше толкова много и толкова дълго, че се обезводни напълно.
-Хайде, момче. Хайде. Нека всичко излезе. - тупаше го по гърба белокосия, а пироманът почти се давеше в собствените си сокове. Но това бе единствения начин.
Когато напълно прочисти стомаха и организма си от токсичните вещества, изпадна почти в несвяст и се стовари прекалено уморен на земята. От челото му капеха капки пот, причинени от прекаленото напъване, а дланите му бяха студени.
-Какво му направи? - попита леко притеснена Ашууд.
-Прочистих го. Сега само трябва да го подкрепим и ще е като нов.
Тайлър за пореден път протегна ръце и разпери пръстите си над торса на рижавия момък. Този път енергията му действаше по различен начин. Попиваше във всеки мускул, всеки орган, всяка става и кост и ги подплатяваше така, че те възвръщаха енергичността си, силите и функциите си. Разир се опитваше по всякакъв начин да помогне на преподавателя си, като дори вля малко и от нейната лечителна магия в тялото на непознатия, но само малко, защото не бе усвоила умението напълно професионално. Все пак той оценяваше подкрепата й. След може би по-малко от половин час, Сейг отвори очи. Беше отмалял, слаб и много му се спеше, но щеше да живее и да се възстанови съвсем скоро. Една обилна вечеря, малко сън и всичко щеше да е наред.
-Саймън, дай ми вода. - заповяда рейнджърът и подчинения на гилдията, свали една дървена стомна от колана си.
Белокосия елф я доближи до устните на младежа, който веднага ги отдръпна.
-Пий. Обезводнил си се.
Огнения елементалист от Феникс се напъна, но успя да отпие няколко глътки. Усещаше как те прерязват като нож, изсъхналото му гърло.
-Ще се оправи. Има нужда само от почивка.
-Благодаря ви! - поклони глава Кроме в знак на признателност.
-Няма защо.
Чак сега Тайлър и ученичката му освободиха енергията си и си отдъхнаха.
-Сега би ли ми казала, какво търси един дракон тук и то в компанията на човек?
Азии потръпна когато чу на глас предчувствията си. Значи тя е дракон?! О, небеса! Да не повярваш.
Тонът му бе благ, тембърът топъл и предразполагащ. Не я съдеше за избора който е направила, по-скоро му беше любопитно, а и трябваше да знае. Като един от преподавателите на факултета, трябваше да се грижи за реда. Фрей-Филт бе приютявал най-различни хора през годините, но никога до сега дракон.

/Васко ти си/

-Да започна от причината поради, която съм тук или от тази защо се разкарвам с идиот като него? Всъщност, не знам защо Сейг ме следва. Откакто разбра, че имам крила и бълвам огън си е наумил да бъде моя сянка. – Кроме въздъхна. – Поне да беше полезен! Сигурно съм го спасила от сигурна смърт над десет пъти за тези две години. Трябваше да го оставя да гушне букета! Сега пак ще ми досажда...
Въпреки грубият тон на дракона, Тайлър разбра, че тя държи на другаря си и не би го оставила да умре. Невежеството на младеж , обаче, бе притеснително. Ако наистина бе толкова непохватен, нямаше да издържи дълго в горите на Илион. Елфът сеусмихна и попита:
- А защо сте бяхте запътили насам?
- За разлика от този провален маг аз искам да постигна нещо, затова реших да стана рейнджър. Нали разбирате, аз съм малко странен дракон. – каза Ашууд и се усмихна. – Хората събудиха интересът ми преди доста време и за раззлика от повечето ми събратя аз тръгнах да обикалям света в човешки облик. Сейг не спира да ми повтаря, че това което съм намислила е безполезно след като мога дя летя паля каквото си поискам, но според мен всяко знание и преживяване е полезно.
Кроме свали качулката си. Над ушите й се показваха два малки рога, които така и не бе могла да скрие. Можеше да ги смали, но нищо повече. След това момичето се поклони леко.
- Ще ме приеме ли като ваша ученичка?
Азии наблюдаваше тихо и слушаше внимателно разказа на дракона.

Азии внимателно слушаше, но не се впечатляваше. Когато с Найтфол надушиха дракон те и двамата си представяха инвазия или нападение на огнебълващите или пък да срещне някой древен дракон. Но това...
Определено не очакваше такъв дракон и нейното кученце...
За момичето/дракон за сега нямаше мнение, но за жалкото подобие на маг както го описваше вече й ставаше досаден.
-Имената ви?- Загледа я тя безизразно. Всъщност не я интересуваха, но трябваше да ги нарича някак. Сега мислеше само за тренировките си. Мислеше как сега, ако тези не им попречат ще се научи поне донякъде как да използва новото си оръжие. А и Старкрос трябва да потренира. Отдавна не са упражнявали шейпшифтинга му.
Дракон да иска да е рейнджър. Всичко можеше да се види на този свят.
Изведнъж й просветна. Тя когато бе помолила Тайлър да я обучава, той я бе изпитал на място. Сега ако тренировките й се прекъснеха едва ли щеше да бъде много щастлива.
Тя изгледа Тайлър в очакване. Погледът й от безизразен стана сериозен.

-Имената ви! - изроптя червенокосата елфа видимо раздразнено.
-Азии!
Тонът и погледът на учителя й явно показваше, че се държи надменно и не на място. Факултета не бе свикнал да отказва помощ на тези в беда и язвителната й забележка не му се понрави. Разир замлъкна за момент, но очите й бяха сурови и изпълнени с някакъв вид досада към новодошлите. Белокосия гледаше ту едната, ту другата и се чудеше какво им става на днешната младеж. Бяха прекалено нетърпеливи и вироглави.
-Не знам дали аз ще ти бъда учител или колежката ми, но можете да останете. Базата е безплатна и ще ви приюти.
Момичето се поклони в благодарност, като не пропусна и да я спомене.
-Задължени сме ви. Аз съм Кроме Ашууд, а това е Сейг.
А като стана въпрос за младия магьосник, той най-накрая отвори очи и се надигна в полуседнало положение. Чувстваше се доста по-добре, изморен, но все пак адекватен. Нито една частица от отровата не бе останала в тялото му.
-Ъ....къде съм? - попита накрая ни в клин, ни в ръкав.
-Във Фрей-Филт. - отговори му Сард. -Как се чувстваш?
Младежът се хвана за главата, която леко се въртеше.
-Добре...мисля. Значи все пак дойдохме във факултета?
-Точно така и по вида ви, явно ще останете.
Рижавия хлапак погледна към приятелката си, долавяйки твърдостта и решителността в изражението й.
-Пффф....ясно. - с неохота прие факта.
В крайна сметка не стана на неговото. Какво да се прави, нямаше да си тръгне и да изостави Кроме точно сега.
-Елисандра, умирам от глад.
Думите му докараха усмивка по устните на Тайлър. Определено беше добре, а апетита му само доказваше очевидното.
-Саймън ще ви отведе при домакинката. Настанете се, отидете в бюфета да хапнете, а после си починете. Утре сутрин елата пак тук и ще видим към кого ще ви разпоредим.
Драконът се изправи, подпирайки другаря си и за последно благодари на мъжа. Погледна сухо Разир, но не й каза нищо. Гладиаторът ги поведе към сградата, оставяйки елфът и подчинената му сами. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, че да не ги чуват, той се обърна към нея.
-Би ли ми казала какво ти се върти в главата и защо се държиш така?

/Азии отговор тук, Кроме, пиши в темата Ключа, която се намира в общежитията. Само как Саймън ви води до там и как влизате, без да описваш какво виждаш вътре. Това ще направя аз./

Азии стисна юмруци. Как винаги ставаше така, че да се изложи пред учителя си?!? Вече не бе приятно. Какво ли си мислеше за нея. Тя имаше чувството, че мъжът направо гледа през нея и я познава от години. А момичето на външен вид бе толкова спокойно. Но само Тайлър можеше да разбере когато нещо не е наред.
-ММ... Нищо, съжалявам учителю... Просто се стреснах когато подуших дракона. Не исках да се държа недружелюбно.
Тайлър сбръчи чело. От къде знаеше Азии как да усети дракон? Но все пак, той не знаеше почти нищо за ученичката си. Но бе сигурен, че и до това ще се стигне.
-Просто се подразних, не исках да прекъснат урока ни. Много държа да стана силна и да наблегна на бързината си и ловкостта си. Неприятно ми е когато някой ми прекъсва обучението.- Каза тя леко засмяно замазвайки положението. Тайлър леко се поотпусна и тя въздъхна облекчено. Какво ли му се въртеше в главата на господин Сард?
-Е, относно разговора ни...-

Сард я погледна изпод вежди и отново премести погледа си върху джобното ножче, което сега премяташе между пръстите си.Прехвърляше мислите в главата си, като прочетени страници и кимаше на нещо което, сякаш водеше разговор със себе си.Погледна към момичето пред себе си, такива като нея бяха единици - воля и характер в едно толкова малко телце, две стихии , които се побираха в него.Съжаляваше, че напоследък уроците им бяха възпрепятствани, стараеше се и искаше да отдаде възможно най-много време в подготовката и понеже, усещаше, че един ден тя ще изиграе важна роля в тази територия.Азии Разир бе създадена за нещо мащабно, а не да се спотайва в периферията на живота си както повечето ученици правеха и точно затова му се прииска да я опознае:
-Просто се подразних, не исках да прекъснат урока ни. Много държа да стана силна и да наблегна на бързината си и ловкостта си. Неприятно ми е когато някой ми прекъсва обучението-каза тя.
Тайлър кимна с разбиране:
-Знаеш ли, сега ще ти предам един много важен урок.Той е прост и кратък, но съдържа в себе си отговора на всеки един твой въпрос.И този урок е търпението, Азии.Научи се да бъдеш търпелива и ще видиш как нещата сами ще се обърнат в твоя полза.Когато човек бърза за някъде, често взима погрешни решения, а когато е в синхрон със себе си е способен да покори целия свят.Оценявам желанието ти да учиш, но за да се превърнеш в това, което мечтаеш ще е нужно доста време и ...търпение.Разбираш ли?
-Разбирам.-кимна девойката твърдо, все още замислена върху думите му.
-Ще поработим върху опита ти...а той се придобива и с преживявания и наблюдения.Не само с твърда сила и физически упражнения.
-Какво искате да кажете с това.
-Искам да кажа, че затова те извиках при мен, за да ти съобщя, че утре рано сутринта те пращам на едно много специално място да свършиш няколко задачи.
Очите на Разир се разшириха:
-Къде?
Мъжът се усмихна леко, знаеше, че ще се зарадва:
-До колкото забелязах Сто слънца доста ти хареса и си мислех, че ти си най-подходящия човек за задачата, която ще ти възложа.
Девойката стана като опарена от щастие:
-Отивам във Феникс?Наистина?За колко време?Месец, два?Може ли да взема Лия и Раян с мен?
Тайлър се засмя:
-Нее, отиваш за два дни, заедно с един от учениците, който е по-горно ниво.Казва се Томас, двамата с него ще трябва да напазарувате билки и отвари, които ги има само в тази територия, също и да посетите гилдията за да вземете няколко растения.Утре преди да тръгнете ще ви дам списък, ще отседнете в Сто слънца, не в хотел.Но първо май трябваше да те попитам дали си съгласна.Е, какво ще кажеш?

Цялата новина наистина оживи Азии. Радостта напираше да избухне като вулкан, но Азии не си позволи да го направи пред учителя й въпреки, че бе сигурна, че той знае колко се е зарадвала.
-Отивам във Феникс?Наистина?За колко време?Месец, два?Може ли да взема Лия и Раян с мен?-
Тя се спря. Незнаеше защо ги иска. Тя мразеше да мъкне някой с нея, според нея само я забавяха и я нагърбваха с отговорности, освен ако не беше Найтфол или някой за който да е сигурна, че може и сам да се грижи за себе си.
Тайлър се засмя:
-Нее, отиваш за два дни, заедно с един от учениците, който е по-горно ниво.Казва се Томас, двамата с него ще трябва да напазарувате билки и отвари, които ги има само в тази територия, също и да посетите гилдията за да вземете няколко растения.Утре преди да тръгнете ще ви дам списък, ще отседнете в Сто слънца, не в хотел.Но първо май трябваше да те попитам дали си съгласна.Е, какво ще кажеш?-
Тя се поотпусна. Явно този Томас бе по-силен от нея. Това я успокояваше.
Ще останем в гилдията?!? Това значи ли, че ще видя Роза отново?!?
Момичето наостри уши. Напрегна се. Бе жалко, че отива само за ден-два и то за някакви си важни билки, но така започваше всеки, който искаше да постигне нещо голямо.
-Дали съм съгласна?- Постара се момичето да звучи по-скоро твърдо от колкото радостно.
-Мисля, че нямам право на глас г-н Сард. Ако това е което искате, така да бъде.- Каза тя и сведе леко глава като кичури коса покриха лицето й.
Сниши гласа си и се усмихна.
-Разбира се, че съм съгласна. Благодаря Ви.-

Макар че се опита да го прикрие под сериозната си физиономия, Тайлър забеляза онзи блясък в ирисите, който не можеше да се тълкува по друг начин освен задоволство.Обичаше когато тази искрица надежда озаряваше лицето на някой негов ученик или близък, задачата която и бе възложил на пръв поглед изглеждаше нищо и никаква, но в решенията на Сард винаги се криеше таен замисъл, малка вратичка за която само той знаеше.Това пътуване бе и изпит за младата девойка, формален не официален, колкото той да си направи нужните заключения.Дали е изпълнителна и стриктна, дали ще пази гордо реномето на гилдията или ще го потъпка с хлапашка постъпка, а пък и щеше да разбере до колко е запозната с билките, те бяха важна част от учението.Но да си го кажем с една проста дума, след тази задача той щеше да разбере до колко може да и се доверява.
Загледани някъде в далечината, двамата стояха на една пейка точно до площадката всеки потънал в своя свят, а нощта пригласяше на тази картинка с хора си от щурци и топъл бриз.Тайлър погледна към оръжието, което Разир все още подмяташе в ръцете си:
-Как въобще ти мина през главата да тренираш толкова късно?Другите сигурно сънуват трети сън..
Тя се усмихна:
-За съвършенството, времето не съществува.Ако искам да се превърна в това, което желая трябва да отдам всичко от себе си.
-Да, но така се преуморяваш и не можеш да дадеш всичко от себе си.Забелязала ли си колко е часа?Дванадесет след полунощ минава..
Азии отново наведе глава:
-Значи все пак няма да се тренира...
Сард въздъхна, нямаше силата да откаже на тези големи очи.Изправи се бавно и започна да разкопчава ризата си, девойката го изгледа малко смутено:
-Какво?Знаеш ли колко струва тази риза?Ако мислиш, че ще рискувам да я съсипеш с един замах с това оръжие, жестоко се лъжеш.-той я сгъна прилежно и я постави на парапета.
Тялото му бе изваяно като от длето, красива смесица между мускули и изящни извивки , а непослушни кичури коса се полюшкваха, като перфектен завършек на тази сластна картина.Отдалечи се на известно разстояние и я подкани:
-Хайде, де!С гледане нищо не става!Нападни ме, Азии, нека видя как използваш това малко бижу.

/Азии, правиш опит да го нападнеш, резултата знаеш че трябва да оставиш на мен :)/

И двамата не можеха да отрекът, че той я разсейваше,но тя се стараеше да го прикрива колкото се може повече. Тя застана в бойна позиция и намести скрития дагер на ръката си, за да провери дали е здраво закрепена гривната и изпъна длан. Оръжието моментално изскочи и тя се засили към него. Той ловко отстъпи настрани и я хвана за ръката, след което с едно ловко движение я обърна с гръб към него. Държеше ръката й зад гърба й. Тя се опита да се измъкне,но не успя. В последствие той я пусна за нов опит.
Тя Застана в бойна позиция отново и този път вкара и изкара оръжието още няколко пъти преди да се засили към него. Не бе сигурна дали вечерта й помагаше, защото елфите имаха добро зрение, а и имаше много звезди на небето. Надяваше се да й съдества.
Тя се стрелна към него с голяма бързина и замахна с юмруци и ритници. Тайлър лесно ги отбягваше. Тя продължи и след поредния юмрук, скочи и се завъртя, изваждайки острието и насочвайки се към Тайлър с голям замах. Учителя се усмихна и ловко отскочи назад.
Азии се спря за да си поеме дъх. На лунната светлина тялото му блестеше примесено с пот. Тя търсеше за слабо място докато го налагаше с ритници и юмруци, но все не намираше.
След поредната добра защита на Тайлър Азии падна изтощена на земята. Не бе сигурна колко време е минало, но Тайлър нямаше и една драскотина за разлика от нея.
Тя се усмихна и за пореден път се изправи тежко от земята, която сякаш се бе вкопчила в тялото й и с всичка сила се бореше срещу волята й да остане права и да продължи вместо да се строполи на твърдата земя, която сега и се струваше така мека.
Съвсем не и се спеше, просто се бе изморила, но когато се сещаше за оръжието си приливи на енергия я блъскаха. Тя отново се засили към него и той замахна да я ритне,но тя се наведе в последния момент. Измъкна скрития дагер и замахна, но пропусна на сантиметри от торса му. Тя бързо се изправи и замахна към лицето му, но пак пропусна. Сега бе негов ред. Той започна серия от юмруци, които тя отблъскваше с металната част на гривната си.
Тя хвана юмрука му в движение иго дръпна напред, след което и тя се отдръпна за да го остави да падне, но и двамата паднаха един до друг. Азии бе замаяна, но не си позволи да губи и минута замахвайки с изваденето острие, но за нейна огромна изненада Тайлър вече бе горе.
Тя се впусна към него този път директно и замахна.

Азии нападаше със завидни жар и плам, бе като навита на пружина играчка, чиито сили не се изчерпваха, а се зареждаха от лунните лъчи.Но нямаше как да не се признае, че противника и бе висока летва и и бяха нужни умения, повече от ловкост и бързина за да парира атаките му.Но Тайлър се съобразяваше с нивото и и не даваше всичко от себе си, за някой гледката отстрани би представлявала нещо като танц с изкусна хореография.Само музиката липсваше, но свистенето на въздуха и звънтенето на листата бяха достатъчен фон.
Докато се движеха в определения от тях такт и изпълняваха сложни поддръжки, Сард даваше наставленията си без да се задъхва:
-Замахвай плавно.Нека движението идва от тялото ти навън...Разбираш ли ме?Отвътре навън.
Без да отговаря, потънала като в транс, Разир само кимаше от време на време.Дори след като бе повалена на земята тя не се отказа и продължи.Замахна към учителя се, той избегна атаката като изви тялото си назад и всеки един от мускулите му изпъкна от позата в която бе застанал.Но може би наклона му не бе достатъчен понеже острието на дагера премина през повърхността на корема му и остави една съвсем лека резка.Нищо особено, просто червена диря от която можеше да се съзре излизащата на повърхността кръв.Мъжът погледна към раната си и се усмихна:
-Напредваш.
Девойката бе достатъчно разсеяна да наблюдава поражението, което му бе нанесла и Сард се възползва от момента да атакува.Той я улови за талията, изви глезена си и го положи зад нейните, момичето залитна и падна назад, като отново се озова на земята.Красавеца се плъзна върху нея ловко като застопори ръцете и с дясната си ръка, а с лпвата придържаше сънната и артерия:
-За да си добър боец, трябва да предвиждаш всяка една ситуация.-каза той тихо в лицето и.-Искам да се измъкнеш от хватката ми.
Красавицата трябваше да прояви креативнист и изобретателност за да го стори, но как щеше да го направи ще ни каже самата тя след минути.

/Азии, измисли как се измъкваш успешно и атакувай отново.Знаеш си на кого да оставяш резултата./

-За да си добър боец, трябва да предвиждаш всяка една ситуация.-прошепна й той в лицето и.-Искам да се измъкнеш от хватката ми.
Азии бе в клопка. Не можеше да помръдне на никъде. Захватката на този мъж бе твърде здрава.
Усещаше топлотата, която се излъчваше от тялото му, а леки бели кичури нежно гъделичкаха лицето й.
Усещаше нещо топло около талията си. Сигурно малкото кръв която се стичаше от нанесеното поражение.
Азии нямаше план а трябваше да действа бързо. Замисли се дали да не използва скритото оръжие, но тогава вероятността да му отреже пръстите бе доста голяма.
Времето течеше, а напрежението растеше. Тайлър бе много близо до нея. И планът, който й дойде на ум бе доста гаден, но единственото за което се сещаше. Тайлър знаеше, че Азии може да е готова на всичко и сигурно очакваше нещо толкова болезнено за това тя не изгуби повече и минутка в размишления.
На лището й се изписа лека усмивка и Тайлър повдигна леко вежда. Тя се загледа в очите на г-н Сард и отдръпна леко глава. След което се засили напред и се удари в неговата. Мъжът падна назад и веднага се изправи, изглеждайки оживен и готов за борба в следващите три дни без умора. Бе се ухилил нещо. Нищо му нямаше, явно бе доста здрав.
От другата страна на Азии леко й се въртеше свят, но това не й попречи да се изправи. От главата й леко се стичаше кръв, но удара не бе чак толкова силен. И двамата бяха наред. Залитна към земята и Тайлър направи няколко крачки към нея мислейки си, че това са пределите й. Момичето се усети бързо и се стрелна нагоре замахвайки с скрития дагер.

Криволичещите пътеки, скоро почнаха своето начало в планината и на младежите им се наложи да слязат от коня и да продължат пеш, като от време на време мъжа го подърпваше малко по-рязко, защото необученото животно твърдо отказваше да продължи нагоре по стръмните хълмове. Копитата му често се зариваха в почвата, като го дърпаха назад, леко губещ баланс, но Аш не се отказваше и стискайки зъби го подканваше да продължи.
-Проклето животно. - изруга той.
Не вярваше, че някога може да го каже за кон, но това не беше никакъв кон. По-скоро наплашена кранта, използвана за търговски цели, отколкото за преминаване на дълги разстояния. Това показваха и хриптенията му и повдигащите се хълбоци, които жадно се опитваха да си поемат въздух. Зеленокосия се спря, обърна се към добичето и го изгледа укорително право в муцуната.
-Голям си инат, нали? - опита се да го скастри той.
Въпреки, че бе животно, то сякаш го разбра и в отговор изпръхтя право в лицето му, като го опръска. Магът се избърса ядно и отново отправи поглед към имитацията на дорест жребец. Вдигна показалец и му се закани.
-Като се приберем у дома ще се разправяме.
Всичко това развесели придружителката му и тя тихо се кискаше на разигралата се свада между човек и непокорен кон и то не от буйност, а от мързел.
Така или иначе двамата продължиха напред и нагоре, а природата ставаше все по-тучна и пленителна. За пореден път, земния маг, който се чувстваше много на място тук, се удивляваше на заобикалящата го растителност и благословеше небесата, че са я създали. И тази във Феникс бе хубава, но не можеше да се сравнява с Илион. Нищо чудно, че тук се раждат най-красивите създания, били те елфи или обикновени хора. Напълно се връзваха с обстановката.
След около час, час и нещо, те най-накрая стигнаха до билото на върха, където наклона се изравняваше и на обширната територия се извисяваше гилдия Фрей-Филт.
-Лол....какво е това? - възкликна хубавеца, като видя уникалната постройка, която по нищо не отстъпваше на градските сгради.
Беше голяма, от сив и бежав камък. Имаше двор, площадки, състезателни писти. Приличаше по-скоро на огромен, старинен замък отколкото на факултет. Входът й се състоеше от къс мост, под който пребиваваше малко езерце с кремав отенък.
-Това е нашата база за обучение. - заяви гордо Алис.
-Наистина? Невероятна е!
-Нали? - усмихна се девойката и го подкара по моста, който дори не скърцаше под тежестта им.
Ма то при тая кранта каква ти тежест. Жалко подобие.
Другарите преминаха през централната порта, която бе спусната до долу и преминаха през двора, където завързаха коня за едно дърво.
-Кого търсим тук, по-точно?
-Една от учителките на рейнджърите. Невероятен стрелец. Славата й се носи из цялата държава, а и не само. Ако някой може да те обучи добре, то това е тя.
-Супер!
-Обаче....трябва да те предупредя за характера й. Тя е малко....как да кажа....
-Каква?
Тъй като не можеше да намери точните думи, момичето просто се засмя кокетно.
-Е, сам ще видиш.
Стигайки до основната площадка за тренировки, чаровната собственичка на ресторанта огледа присъстващите в търсене на някой определен. Минаваше обяд и запаса от ученици не бе никак малък. Аш забеляза, че всеки блести сам по себе си. Многобройни дългоухи с красиви коси и снажни тела, добре изваяни гладиатори с перфектна стойка на умели бойци, интелигентно изглеждащи тактици, мъдри лечители и какво ли още не.
-Ето я и нея. Съни Старкс. - посочи тя една жена и нашия герой я забеляза почти моментално.
А гледката определено му хареса. На няколко метра от тях стоеше руса, млада, поне на вид елфка, с не много дълги уши, за разлика от повечето й съратници. Очите й искряха в тъмно синьо, а по тялото си имаше плетеници от телесни татуировки, които не можем да кажем дали бяха нарисувани или с тях бе родена. Фигурата й бе издължена, стройна и слаба, но все пак жилава. Жената определено имаше невероятна красота, която блестеше наоколо, замъглявайки повечето присъстващи.
-Уау.... - успя само да каже Аш при вида на тази нимфа и се ухили доволен, че именно тя ще го обучава.
Двамата тръгнаха към нея, а русокосата стоеше изправена, с ръце на кръста, наблюдаваща опитите на един ученик да стреля по далечна мишена. Изглеждаше нежна, с гладка като коприна кожа и магът не разбираше какво иска да каже другарката му с това за характера й. Такъв ангел би трябвало да е най-прелестното цвете на света.
Момчето, което в момента държеше лъка и бе опънал тетивата до край си пое дъх и пусна стрелата си. Тя хвръкна право напред, в доста добра парабола. Но за негово съжаление, менторката му реши да се изгаври. Впусна незабелязано магията си в действие, която достигна до стрелата и отби орбитата й със съвсем малко. Тя се размина на сантиметър от мишената и се заби в земята, близо до нея. Тогава учителката изви устните си в дебилна усмивка, приближи се до подчинения си и вдигна ръка. Аш си помисли, че сигурно ще го потупа по рамото и ще го успокои, но вместо това, тя сви дланта си и я заби мощно върху главата на младока, който от удара се стовари по задник, охкащ и търкащ удареното място, на което бързо почна да се образува цицина.
-Какво ти казах бе, идиот? - извика блондинката с раздиращ глас. -Дръж я здраво, здраво! Какво не разбираш? Да не си малоумен?
-Ама аз...
-Няма аз! Бързо бягай да ми донесеш кафе.
-Но, Съни...
-Не ме Съносвай. Тичкай!
Хлапака нямаше избор, изправи се и като се постара да не обръща внимание на джонгата си, явно поредната придобита от жената се затича към имението. Представите на чужденеца за тази красавица рухнаха на пух и прах. Тази май бе голям перко. Пълна противоположност на визията й.
-Казах ти. - подсмихна се Алис и се приближи с младежа, който вече се двоумеше дали иска да остане при тази фурия.
-Г-це, Старкс. - започна тя внимателно.
Елфата се обърна към тях и застопори погледа си върху непознатия.
-Алис. Какво те води насам?
-Извинете, че ви прекъсвам. Позволете да ви запозная с един човек. Това е Аш от Феникс.
-И какво?
-Той желае да се научи да стреля с лък на професионално ниво.
-И какво? - повтори се хубавицата.
-Сметнах, че вие сте най-подходящия човек за тази цел, имайки предвид опита ви.
От километри си личеше, че сервитьорката и съсобственица на най-изискания ресторант в територията, се подмазва в опит да я умилостиви. И наистина подейства. Съни обичаше да си играе, да се весели и да получава ласкателства, които бяха напълно заслужени. Тя се озъби и се приближи към нашия герой.
-Иска уроци, казваш? Нека сам ме помоли.
Аш преглътна на сухо.
-Хайде момче. Езика ли си глътна? Говори! - засмя се жената, не толкова със злоба, а с иронична подигравка, напълно подхождаща на нрава й.

Да си призная честно, останах възхитен не само от мястото, ами и от хората, живееха тук. В първият момент, учителката ми се стори наистина един ангел. Но после, илюзиите ми бяха разбити на пух и прах. Грубостта с която се отнасяше към учениците си, хич не ми се нравеше, а и мисля, че не и отиваше на външният вид. Но, какво можех да направя аз? Един прост маг от Сто Слънца, дръзнал да иска обучение от съвсем друга раса, която почти по нищо не се доближаваше до неговата. Добре че, не ми дойде на акъла да ходя да се уча при некромансърите, че току виж, никога не се завърна повече...
Погледнах с лека неохота към русокосата жена, стояща пред мен. Трудно ми бе да приема дали се обръща към мен с ирония или скоро и аз ще изям някой шамар, от силните и ръце.

- Ами...тя вече го каза. - започнах несигурно аз. - Имам някой идеи за в бъдеще, които се надявам да реализирам. Не искам да се обуча като професионалист, а и знам че няма да мога. Просто, искам малко помощ, за да се науча да използвам магията си и стрелбата с лък едновременно. Би ми било по-лесно, ако някой по-опитен помогне, отколкото да отида сам в гората и да се мъча със седмици, а може и месеци.
Не получих отговор.Красавицата стоеше срещу ми, и кълна се, бях сигурен че ще се разсмее. Леката и усмивка, която едва се забелязваше, предвещаваше това. Може би, идеята ми наистина е била глупава и не трябваше да идвам тук.
Докато чаках учителката да каже, каквото и да е, погледа ми остана застопорен в очите и. Бях като пленен от красивият им цвят и лекото проблясване на светлината, която се отразяваше в тях.

-Ами...тя вече го каза. Имам някои идеи за в бъдеще, които се надявам да реализирам. Не искам да се обуча като професионалист, а и знам че няма да мога. Просто, искам малко помощ, за да се науча да използвам магията си и стрелбата с лък едновременно. Би ми било по-лесно, ако някой по-опитен помогне, отколкото да отида сам в гората и да се мъча със седмици, а може и месеци.
Жената го наблюдаваше мълчаливо, а устните й се бяха извили до толкова в усмивка, че се бяха изтънили жестоко.
-Е, казала го е, казала го е, но друго си е ти да ме помолиш. Все пак няма да уча нея, нали?
-Това значи ли, че все пак ще ме научите? - почти не подскочи Аш.
-Хахаха, да, защо пък не. Ще е забавно да те гледам как се мъчиш. Добре, магче, застани ето тук.
Тя го хвана за блузата и го придърпа на същото място, на което до преди малко седеше предния ученик, който в момента тъкмо се връщаше с кафето на учителката си.
-Заповядай, Съни.
Тя го грабна и отпи голяма глътка.
-Мерси душко. Сега изчезвай.
-Ама....няма ли да продължа със стрелбата?
-Не виждаш ли, че има друг на твоето място? Замених те, изключен си.
-Ама как така?
Красавицата избухна в смях, тези деца така я развеселяваха. Можеше по цел ден да стои и да ги слуша и никога нямаше да й писнат.
-Хайде, хайде, бегай сега. Ще си помисля дали да те върна в класа и ще те уведомя. Сега може да отидеш да си събереш багажа и да си тръгнеш.
Момчето буквално посърна. Дори не се усети, че русокосата се гаври с него, както с всичко на този свят.
-Ама как ще ме уведомиш?
-Ще ти пратя гълъб. Изчезвай.
Елфът наведе глава и почна да се влачи към сградата в своята нищета, а блондинката все така се кискаше като го гледаше как се отдалечава.
-Такаа! - провикна се тя след малко. -Значи покажи ми първо как стреляш без магия. Цели се ей в онази мишена.
Тя посочи една на тридесет метра от тях, наподобяваща онези, върху които се учи в Сто слънца.
-После просто изпускаш част от енергията си, точно в момента, в който пускаш и стрелата и я вкарваш в нея. Така може да я насочваш, дори да увеличиш скоростта й.
-Само това ли е?
-Това ами! Ти какво очакваше? Да правиш някакви заклинания или вуду ритуали ли? Сериозно, на какво ви учат във Феникс? - поклати глава хубавицата. -Хайде, не се размотавай, нямам цял ден на разположение. Божичко какво ли не правя за професията....

/Аш опиши опита си./

Брех че лесно! Поне ми изглеждаше така, като си го помислех. Само стрелям, пускам магия и ...хоп - готово! Но дали е така, беше време да разбера.
Опитвайки се да се отърся от предишната случка и изгонването на другият ученик, застанах на мястото, от където трябваше да стрелям.
В ръцете ми бе хвърлен малък лък, явно предназначен за начинаещи, придружаван от колчан стрели завързани за него. А и какво очаквах? Двуметрово чудовище, което едва ще повдигам с ръцете си? Обкичено с пера и инкрустирани диаманти по него? Да бе! Де да имах този късмет, да се докосна до такова оръжие.
Въпреки незадоволената си физиономия, стиснах "детската играчка" в ръце и извадих една стрела от колчана, като предварително го развързах и оставих на земята. Вдигнах "звярът" в ръцете си и се прицелих в мишената. Опънах тетивата съвсем внимателно, страхувайки се да не прекърша таз пръчка, която държах в ръцете си. Малката стрела се изпъна, готова да пробие мишената и...я освободих от пръстите си. Те полетя стремглаво напред, но още преди да съм пуснал магията си към нея, се заби право в мишената.
Уцелих висок резултат, но въпреки него, опита ми в момента бе грешен. Магията ми дори не излезе от ръцете ми, когато вече бях приключил в този момент.
- Оп... - измънках тихо, като погледнах гузно към учителката.
Изобщо не ми харесваше изражението и. В главата ми се прехвърли фантазията, как тичам обратно към улиците на града, търсейки добичето с което дойдохме до тук. А щом го намеря, да нахвърлям набързо на гърба му всичкият си багаж или по-скоро малкото си сладко дупе, преди тази русокоска със злобният поглед да ме е пречукала.
А за да не ме пребие още сега, се наведох бързо и взех втора стрела, която сложих бързо върху "чудовищният" си лък на смъртта. Вдигнах го отново, прицелвайки се възможно най-бързо и прецизно, но този път освободих магията в тялото си, преди да съм я изстрелял.
Опънах тетивата, а в същият момент, докато дърпах ръката си назад, пуснах няколко нишки светла на цвят енергия, която се плъзна по ръката ми. Достигайки до задната част на стрелата, поех контрола над нея и я увих около пръчицата така, сякаш стягам магическа примка около нея. По този начин исках да поема контрола върху точността и да подобря резултата си. В следващата секунда разтворих пръстите си и поредният опит бе на лице...

Магията на Аш достигна до стрелата малко преди да я изпусне. Трябваше да го направи преди или в момента на пускане, а не след, но по някакво стечение на обстоятелствата, енергията му взе, че я достигна. Но само за момент. Въпреки, че дървото бе подвластно на антиматерията, младият маг все още не бе свикнал да използва такъв тип маневри и още преди стрелата да е достигнала мишената, енергията му избледня, отслабна и се пръсна във въздуха, оставяйки оръжието напълно неконтролируемо. До толкова, че стрелата изгуби равновесие и се отстрани от орбитата си. Профуча от страни на мишената и се заби в едно близко намиращо се дърво.
-Ауч... -стисна едното си око Алис заради провала, а почти същото движение направи и нашия герой.
Колкото до Сони, тя само стоеше и се усмихваше. Този път не се бе намесила и провалът му нямаше нищо общо с нея. Просто не бе готов.
-Е, улучи. Това поне е сигурно. - поде иронично тя, като се отдаде на лек кикот изпод мустак, както е израза.
-Да де ама...
-Ама не каквото трябваше. Я се опитай да се отпуснеш малко. Много се напрягаш. Влей я както река се влива в море. Плавно и сигурно. Кво се чудиш толкова?
-Ами ако я изпусна?
-Ми ти без това си я изпусна и сега. Използвай магията си като поток, а не като хрътка, която трябва да гони плячката си.
Наставленията бяха дадени, предизвикателството отправено, а изпълнението оставяме на нашия сладък зеленокос да опише.
-Хайде, Суки. Давай.
-Суки? - възкликна земния маг.
-Да, мисля, че ти отива. Вече ще те наричам така.
-Ама...
-Хайде, хайде, казах, че нямам цял ден. - подкани го учителката като махаше към него с ръце.

/Суки, оп...Тед, същия принцип./

Намръщих се недоволен от новото прозвище което си имах и се врътнах към мишената. Изкарах нова стрела от колчана и я поставих на лъка. Но преди да опъна стрелата и да я изстрелям, исках първо да се концентрирам правилно над магията си. Щом трябваше да я плъзна като река, щях да го направя така, че да бъде ефективно или поне да бъде толкова, че да облее целият път до мишената и този път да улуча.
Пуснах няколко снопа от енергията си, да се галят по ръцете ми. Оставих ги да преминават по кожата ми така, сякаш я изучаваха. Контролирах ги с помощта на мислите си, като ги насочвах едновременно в различни посоки. По този начин си припомнях контрола над магията си, който трябваше да използвам сега. Ако можех да я контролирам да се движи в дадена посока, то явно можеше и да отмествам други предмети с нейна помощ. Точно това и мислех да направя.
Щом опънах за пореден път тетивата, стрелата се опъна здраво и вече бе готова за своят полет. Почти...
С малко повечко контрол, насочих двата снопа лъчи към краищата на лъка, по които те се плъзнаха. Срещайки се по средата на тетивата, двата малки снопа се преплетоха и сляха в един цял, който премина по продължението на стрелата. Насочвах го да се движи по долната част на стрелата, за да може да я насочи в правилната посока и да и помогне да прелети разстоянието по-бързо, отколкото обикновено. Така де, нали трябваше да бъде като река? Реката я имахме, а след малко и лодката щеше да полети към своята цел.
Магията ми се застопори в долната част на стрелата, като почти оформи целият и край, обгръщайки го като в щит. Дори в предната си част, енергията ми наподобяваше острото връхче на стрелата.
Разтворих пръстите си за пореден път. Сега, се чувствах някак си по-сигурен. Но въпреки това, не смеех да погледна веднага пред себе си, преди да чуя онзи приятен звук от пронизването на мишената...

По принцип Аш никога не се е славел като умен или интелигентен мъж. Винаги е разчитал на късмет, на труд, допълнен с обилно количество пот, което после го води най-често до бюфет или място, където може да се наяде, а понякога използваше и твърдоглавие и блъскане на тялото си, готов да си нанесе някоя друга синина, но да сполучи.
Всичко това обаче е привидно. Реално, нашият разхайкан маг бе много по-умен отколкото някой си мислеше. Умело използваше маската на лекомислието, за да прикрие истинската си същност и по-този начин винаги се превръщаше в центъра на компанията. Онзи център, който винаги те разсмива и кара да се отпускаш. О, но колко умееше да изненадва когато използва мозъка си. Тогава не само успяваше с почти всичко, с което се захване, но и оставяше след себе си онзи мирис на интелект и може би дори малка искрица мъдрост, караща останалите да те признаят.
Е, това са редки случаи. Но точно този бе именно такъв. Ако в началото просто пусна стрелата без да му мисли, осланяйки се на интуицията си, то сега съчета тази интуиция с прецизност, точност и дори известен набор от изчисления. И резултатът бе на лице. Стрелата изсвистя във въздуха, оставяйки диря от енергията му и полетя право напред, без изобщо да трепти, да се измества или поднася. Магията му умело я поддържаше в правилната насока, а скоростта й стремително се увеличи. Дървената изработка се въртеше около себе си и само след няколко секунди се заби близо до центъра на мишената. Не беше най-точния удар, но силен, че върха на стрелата да прониже материята и да се покаже от другата страна.
-Уоу.... - възкликна сервитьорката, когато видя успеха на новият си познат.
Беше възхитена и съвсем леко плесна с ръце в знак на уважение. Това зарадва чужденеца и той поклони признателно глава.
-Не е зле. - констатира Съни, която искрено се забавляваше на младока. Беше толкова недодялан, сладък и в същото време решителен. Цял букет от цветове. -Да видим до къде ще стигнеш.
Не каза нищо повече, но всичко беше ясно. Аш трябваше да продължи с опитите си, докато не улучи десетката. Ако продължаваше по този начин, едва ли щеше да му коства много нерви и опити.

/Тед, опиши как стреляш няколко пъти, всеки път улучвай, но не и центъра. Последния опит ще е за него, оставяйки резултата на мен./

Дойде и моето време...за пореден път. Явно и тази тренировка нямаше да бъде кратка...но няма как. Мина времето в което влизах в кабинета за петнадесет минути и вече научавах някакво умение. Тук явно се изискваше повече време и съсредоточаване.
Стиснах здраво лъка в ръка и се приближих до мишената. Опитах се да измъкна стрелата, ала уви не успях от първият път. Така здраво се бе забила в мишената, че едвам я измъкнах! Но щом успях, се върнах на мястото си и се приготвих за следващите няколко удара, в които отново щях да използвам магията си. Щом застанах на мястото от където трябваше да стрелям, взех една стрела и отново я положих на тетивата. Повдигайки лъка нагоре за да се прицеля, пуснах отново няколко снопа енергия по дължината му, които да се слеят по същият начин, както преди малко. Този път, по-различното в магията ми бе това, че трябваше да стрелям не един път, ами няколко. За това концетрирах повече магия на едно място, която може да се наслои достатъчно, че да не изчезне още след първият изстрел. Събрах я на едно място дотолкова, че да се получи малък улей, който да съпровожда стрелата напред. А щом я изстрелях, тя щеше да се плъзне върху енергията ми и да поеме част от нея със себе си.
Обаче, не трябваше да прекалявам с използването на магия, ако не исках да изтощя твърде бързо тялото си.
Изпънах тетивата почти до край и се прицелих леко в ляво то идеалният център. Този път щях да изстрелям всичките пет стрели, които си бях приготвил. По една за всеки край на мишената, а последната щях да запазя за центъра, където се надявах да я забия. Опитвайки се да стрелям около центъра, се надявах да измеря разстоянието от всеки изстрел и накрая да пробия центъра.
Пуснах първата стрела и тя полетя към левият край на мишената. Още преди да се е забила, се наведох и взех колчана със стрели, който преметнах през рамо. Взех втора стрела и я изстрелях по същият начин, обаче я насочих към горният край на мишената, прицелвайки се между центъра и края на мишената. Последва и трети изстрел в ляво, после в долната част, а накрая и центъра. Но преди да изстрелям и последната си стрела, погледнах напред. И четирите стрели се бяха забили в мишената. Огледах разстоянието им една от друга, а после проследих и това от тях до центъра. Всяка стрела бе описала сходна с другите траектория и сякаш ми се виждаше от тук, че всички стояха някак си по в ляво. Реших да не се прицелвам точно в центъра, ами да изместя "мерника" си с няколко милиметра в обратната посока, надявайки се да успея по този начин.
За последно, преди да разтворя пръстите си, обърнах глава в страни поглеждайки към сервитьорката, която ме придружаваше. Тя стоеше със сладката си усмивка и сключени една в друга ръце, очаквайки крайният ми резулат. Усмихнах се леко и се обърнах към целта си. Последва последният ми опит, преди който затаих дъх, надявайки се той да е успешен.

Стрелата изхвърча от тетивата с такава сила и скорост, че дори Съни разшири учудено очи. Май някой почна да използва мозъка си най-накрая. Резултата бе на лице - заби се право в центъра на мишената, без никакво колебание. Магията съпровождаща я, я подклаждаше като факел, горящ право нагоре, без да се отклонява нито милиметър в страни.
Младата Алис припна да плясна ентусиазирано, радостно, чуруликайки като сутрешен синигер, а самата учителка кимна доволно няколко пъти. Въпреки, че Аш не бе един от нейните ученици, все пак бе доволна от опита му. А и няма какво да се залъгваме, красавицата бе поласкана още от начало, че дойдоха именно при нея за помощ. Разбира се, за нея всичко се свеждаше до забавление и поредния номер, но едното не отстъпваше по важност на другото.
-Замислял ли си се да станеш ученик тук? - подкани го тя с искри в очите.
-Хаха, благодаря, но не това е целта ми. Трябва да се връщам във Феникс скоро. Очакват ме.
-Жалко. - повдигна рамене Старк. -От теб ще стане добър стрелец.
-Благодаря ви. Както и за помощта.
-Ааа....нищо работа. - махна с ръка блондинката. Естествено, щом тя го е подхванала ще се справи. Не се открояваше по търпение и добри обяснения като колегата си, но притежаваше нещо, което никой друг нямаше - умееше да изнервя хората. А когато това стане, те даваха всичко от себе си, за да й затворят устата. Точно както и тя самата искаше да бъде.
Младият мъж върна колчана и стрелите на менторката и й се поклони почтително.
-Само, че като гледам скоро ще се стъмни. Какво смяташ да правиш? Да си ходиш или....
-Може да остане да пренощува в ресторанта. - предложи собственичката.
-По-добре е да остане тук за през нощта. Къде ще го сложиш - между касите с домати и бутилките с алкохол ли?
Ръкавицата бе хвърлена, оставаше Аш сам да реши какво ще предприеме от тук нататък. Дали ще язди цяла нощ или ще приеме една от идеите, които двете жени му предоставяха.

/Тед, получаваш Стрелба с лък от аматьорско в първо ниво. Сила-5, Ловкост-8, Интелект-4. Опит-8/

За първи път две дами се бореха за присъствието ми при тях. Колко мило...нали? Не че не исках да остана и при двете, но перспективите ми бяха по-добри, ако останех във Фрей-Филт, вместо да се връщам до Илион и да стоя цяла нощ в кръчмата. Тук можех да поспя, да се нахраня, да се разходя дори...а там, щях да слушам само пияници.
Погледнах към Алис с леко разочарование, казвайки и небуквално какво смятам да правя. Тя ме разбра, още щом видя погледа ми, който бе вперен в нея.

- Ако искаш, може да останем двамата тук. А утре, когато се връщам към Сто Слънца, ще минем през Илион, където ще те оставя. Съгласна?
Девойчето замълча за момент и ме погледна изпод вежди.
- Не знам...
Повдигнах въпросително вежди. Наистина ли щеше да ми откаже? След като премина толкова разстояние с мен, за да ми помогне и най-накрая да си тръгне? Нямаше да я оставя току-така да се върне в кръчмата. Приближих се до нея и хванах ръката и, като я доближих близо до тялото си.
- Няма да те вържа за стола и да не те пусна да си тръгнеш. Но настоявам да останеш, защото надали ще се видим повече. Скоро по земите ни ще се променят много неща, заради които може да не ме видиш повече. Ако искаш, остани...ако не, поне ми обещай че няма да си толкова нацупена, колкото изглеждаш в момента...

В Памуковите планини рядко се срещаше явлението дъжд. Ако го имаше, той бе мек, топъл и по-скоро галеше кожата отколкото да я бичува като рой камшици. Днес бе такъв ден и макар че повечето членове на гилдията предпочитаха да стоят на закрито, все пак му се наслаждаваха подобаващо и се радваха на осанките, които той сътворява в небето и по многобройните цветове на растенията. Дъгите се редяха една след друга и се надпреварваха коя по-напред да избие и да покаже красотата си, а листата скланяха глава под капките като че им се покланяха. Беше красиво. В такъв красив ден е срамота да стоиш затворен и да се отдаваш на депресия. На носталгия да, но на лоши чувства никога. Би било загуба на време и природна хубост, която тук бе в изобилие и караше сърцето да пее с отворени уста и душа.
Азии обаче не пееше. Бе заменила това толкова й любимо занимание с мисли за настоящето и може би за бъдещето. С мисли и с един скрит копнеж от случайна среща, която по принцип не би трябвало да е толкова случайна, но някак си сама пред себе си не й се искаше да е целенасочена. Като че малко се страхуваше от това си желание и в същото време го викаше толкова ясно, че тъпанчетата й да закървят от остротата му. Съмнението, че ще го види се загнездваше в гърдите й, от което я болеше. Че кой би бил толкова луд да преподава в това време? И беше права. Както споменах ученици нямаше, нито ентусиасти да се потят и мокрят едновременно. Но все пак, красавицата остана изненадана от гледката, която завари няколко метра по-надолу. Обектът на желанията й, самият Тайлър Сард стоеше заобиколен от куп дървета, точно под дъжда. Кожата му почти светеше под призмата на стичащата се вода. Косата му пусната, бе полепнала по здравите рамена, с добре оформени мускули, дрехите подгизнали полепваха по торса и дългите му крака. В ръцете си държеше лък, който бе изпънал праволинейно, прицелвайки се в една от поставените мишени и току улучваше право в целта. После взимаше нова стрела и повтаряше техниката. Погледнат от страни изглеждаше като истински Аполон на нашето време. Съсредоточеното му, кораво, но и изключително интелигентно изражение можеше да подкоси колената ти, а стойката....тази стойка, като на древногръцки бог, те привличаше все повече към него, както магнита привлича метала.
По същия начин и Разир тръгна към него без изобщо да е наясно с действията й. По инерция краката я водеха все по-напред, докато накрая почти се изравниха. Можеше да се закълне, че може да прекара часове гледайки го така. Нямаше да й омръзне, нямаше да й доскучае, просто да го наблюдава. Как стреля, отново и отново и отново. Но все пак, присъствието й не остана скришно за елфът и не след дълго той свали лъкът, обръщайки се към нея. Лицето му бе все така монотонно, но толкова красиво и нежно. Да съчетанието между твърдост и нежност в него бе безупречно, изписано като по книга.
-Добър ден!
Чак сега червенокосата се сепна от унеса си и осъзна какво е направила.
-Добър ден! - отвърна бързо като по команда, за да не забележи чувствата й.
-Ти трябва да си голямо изключение щом идваш тук в пороя.
-Не ми пречи.
-Виждам. Но не и казвай, че искаш да тренираш. Толкова ли си всеотдайна? Или се бъркам?

Мислите бушуваха с все по-голяма сила, но Азии не трябваше да мисли за нищо друго освен целта си.
-Тренировката ми е единствената цел.-
Азии не знаеше какво се случва. Та Тайлър бе... Просто менторът й. Не трябваше да мисли друго. Или да се надява на друго. Той бе от по-висока класа. А и тя не трябваше да се отклонява от пътя. Трябваше да се усъвършенства. Сила. Това бe то. Нищо друго нямаше значение и тя щеше да ликвидира което и да е чувство изпречило й се на пътя.
-Отговорът го накара да придобие изражение непонятно за нея. Тя не бе сигурна дали бе неодобряващо или тъжно. А може би и двете.
-Е.. Така да бъде. Знаеш ли как да стреляш с лък Азии?- Попита той равнодушно.
-Боя се, че не толкова добре... Господин Сард.-
Тя усети, че трябва да си вдигне гарда. Никакви чувства не трябваше да бъдат на показ. Можеше да й се присмее. Или по-лошо. Трябваше да се държи колкото се може по-стриктно и да стой на страна от учителят си.
Той се сепна от отговора й. От кога бе толкова формална? та онзи ден лежаха на тревата и цяла нощ си говореха.
-Нека тогава да ти покажа как?-
Тя кимна и пое лъкът от ръцете му.
тя вече бе подгизнала. Чувстваше всяка гънка прилепнала по тялото й. Дрехите започнаха да й тежат.
Тайлър събра стрелите и й ги подаде. След което застана зад нея и й помогна да застане в правилната позиция. Подбутна торсът й леко и повдигна лактите.
Допирът не й хареса и тя бавно но твърдо се отдръпна от него.
-Знам как да застана.-
-Е, добре тогава.-
-Изпъни здраво тетивата и се прицели с окото си. И после пускаш.-
-Знаете ли какво се случи с Лия?-
-Какво?-
-Беше изнасилена и сега е бременна.-
Дъждът сякаш спря и всеки друг звук затихна. Само спокойното дишане на Азии се чуваше. Стрелата изфуча и се заби в дървото, уцелвайки мишената, но далеч от самия център. Все още.

Когато чуеш нещо подобно за някого, особено ако е твои добър познат няма как да останеш радушен. Още повече се засилва чувството когато става въпрос за твой ученик. Тайлър все още помнеше първия път когато видя Лия. Беше си все същата льохма, все така енергично лъчезарна, невинна, светла като самото слънце и чиста като небето, в което то пребивава. Взимайки я под крилото си, той бе наясно, че от нея няма да излезе войн, не и такъв какъвто би трябвало - силен, непоколебим, съсредоточен. Тя често се разсейваше, все мислеше за всичко останало, но не и за тренировки, а стигнеше ли се до там да нарани някого или нещо, независимо от род и произход, се дърпаше, дори ридаеше, отказваше без да се замисли. Беше като едно голямо дете, пораснала телесно, но не и душевно. И въпреки, че за някои тя може би е провал за елфския народ, той така и не я погледна по този начин. Да, не възлагаше големи надежди на нея, най-много да я направи лечител, но въпреки това нито веднъж не се отказа да я води по правия път, да я учи на каквото може и да й вдъхва кураж и най-вече гордост да не се срамува от нрава и характера си. Виждайки я, все едно гледаше пролетно цвете, току що поникнало от твърдата почва. И с тази си наивност и чистота красеше света, милостивостта й го озаряваше, а добротата вдъхваше надежда в хората. Защото в крайна сметка е имало време когато елфите са били миролюбиви, дори все още и тя бе типичен едновремешен представител на тези вярвания. Нима можеше да я обвинява за това? И сега страшната новина.
Азии е права. Дъждът сякаш спря или по-скоро те не му обръщаха внимание, сякаш звукът от пукащи се капки заглъхна нейде в небитието, сякаш почвата ги поглъщаше и изпаряваше без шум, нито досег, все едно те бяха статични представители на живота, а около тях всичко се застопори, замръзна като статуя, замря, оставяйки единствено на техните две фигури правото да функционират.
Какво изпита учителя в момента? Не може да се нарече гняв, нито нестихваща болка. Беше нещо като бащино притеснение, това е най-близкото до вярното твърдение, а бащите винаги са готови да защитят дъщерите си. Точно това искаше да направи и той в този момент - да я защити, въпреки че вече се бе случило. До някъде се обвиняваше, че не е забелязал нищо по-рано. Тогава можеше да се намеси и кой знае - да предотврати немислимото. Не е болка за умиране, но за човек като Лия, това бе по-лошо от смъртта. Опорочена бе нейната душа, а подобно нещо момичето не можеше да преживее. Бе по-опасно от смъртоносна рана, по-страшно от призраци, по-непоносимо от физическа агония.
Мъжът се извърна по посока на сградата и сякаш на себе си продума:
-Къде е тя?
-В стаята ни. Оставих Найтфол да я пази.
-Продължавай да се упражняваш. Аз трябва да свърша малко работа.
-Къде отивате?
Но не получи отговор. Сард като че умишлено не искаше да й казва, за да не я притеснява или още повече, да не я въвлича в нещо нередно.
-Ще се върна скоро.
И без да дава никакви други обяснения се отдалечи оставяйки я като сянка зад себе си, а той самият минаваше като мъгла, която разтваряше с тялото си. Природата възвърна нормалният си ритъм, ромолейки звучни и приспивно, а лъкът отново натежа в дланта й. Не й оставаше нищо друго освен да го послуша и да се заеме със задачата.

/Така, искам по-обширно описание на процедурата със стрелата, пишеш за получаване на умение. Мишената се намира на 20 метра разстояние от теб. Когато я изстреляш, нагласяш зар на късмет и на 1. Каквото число се падне, там улучваш като 1-ца е най-далечната точка, а 9-ката е в центъра. После чакаш инструкции от мен на лично./