Атлетиум

First topic message reminder :

Това е площадката на сградата, подходяща за развиване на бързина, ловкост и точност. Тук се учат рейнджърите. Има наредени многобройни мишени, чучела и всичко от този сорт, хранилище за оръжия. В частност почва гората. Учители са Съни Старкс и Тайлър Сард. Старкс е най-опитният стрелец с лък в цял свят. Няма мишена, която да не улучи, независимо колко малка и колко далечна. Тя се изживява като тарикат. Колегите й не я харесват особено заради буйният й нрав и хлапашки постъпки. Тя от друга страна смята, че живота е за забавление и не пропуска момент да направи някоя пакост. Единствената причина, че още има глава на раменете си е че е слабост на началника. Тайлър пък е най-бързия стрелец. Той е особен човек. Обича да си комуникира с животните и обожава природата. На рамото му винаги има пъстър папагал, който му е нещо като спътник.


Съни Старкс


Тайлър Сард

Мъжът се изнесе толкова бързо, че Азии нямаше време да помисли дали да го спре.
Какво се въртеше в главата му?
Тогава на Азии й хрумна щурата идея, че Тайлър може и да знае кой е виновникът. Може би отиваше право при него.
Може би трябваше да го последва. Да намери нещастното псе и да го пребие до смърт.
Но нещо вътре й подсказваше, че дори и да знае кой е Сард едва ли щеше да му се нахвърли както Азии би направила ако имаше този златен шанс. Също така ако го последваше едва ли щеше да излезе нещо хубаво, а тя не искаше да го разгневява.
Може би знаеше лечебна магия? Не едва ли даже съществуваше такова нещо.
Любопитството убиваше Азии. Идеше й да се втурне след него, но сега тренировката бе по важна. Тя винаги бе по-важна.
Азии вдигна колчана със стрели който Тайлър бе оставил на мократа трева в бързането си и го преметна през главата си. След което намести лъка в хватката си. Бе малко тежък за нея, но това не й правеше голямо впечатление.
Тя огледа мишената. Беше на около двадесет метра от нея.
Тя извади първата стрела и я сложи на лъка. След което го намести на нивото на очите си. Прицели се към мишената. Не бе кой знае колко далеч, но едва ли и щеше да уцели кой знае колко точно.
Тя изпъна тетивата опитвайки се да задържи лъка на едно място. Усети как тетивата се впива в пръстите й болезнено. Може би дърпаше твърде силно? Или пък не трябваше да отблъсква Тайлър заради глупавите си смешни чувства и да остави човека да я научи на нещо.
Тя затвори едното си око и с другото нацели лъка към центъра на мишената. След което повдигна лакътят на ръката която опъваше тетивата и пусна стрелата.
Тя профуча силно и се заби в мишената с ясен звук.

Азии Разир carried out 1 launched of one Късмет :

10

Стрелата профуча и яростно се заби в малкият червен кръг по среда на мишената.
Азии не можа да не се подсмихне. Гордостта й бе твърде голяма. Но знаеше, че не трябва да възлага големи надежди в следващите си опити. Все пак това сигурно бе чист късмет.
Мислите й отново препуснаха към Тайлър. Къде ли бе той сега? дали бе при Лия? Любопитството надделяваше над нея, но и същевременно тя знаеше, че дори и да искаше да направи нещо, вече бе късно.
Тя реши да не спира с тренировката си.
Пресегна се към колчана и извади още една стрела. Сложи я на лъка и се загледа към мишената. Може би трябваше да махне старата стрела.
Тя остави заредения лък на мократа трева и се приближи към мишената. след което облегна ръката си на нея а с другата издърпа право напред стрелата за да не се огъне. Прибра я в колчана и се върна към лъка.
С едно доста бавно движение Азии изпъна тетивата опитвайки се да се задържи в позиция. Разкрачи се леко и застана малко настрани. Повдигна си лакътя и се прицели с едно затворено око.
Опитваше се да опъне тетивата колко се може повече, но разликата в тежестта на нейния и този на Тайлър лъкове не бе малка.
Все пак успяваше да го задържи по правилният начин. Не бе чак толкова слаба.
С показалеца над стрелата и два под него тя пусна тетивата и стрелата прелетя малкото разстояние забивайки се силно в мишената.

Азии Разир carried out 1 launched of one Късмет :

3

Стрелата се заби далеч от малкият кръг. Азии усети силните капки дъжд стичащи се по лицето й напомняйки й, че не е непобедима след като гордостта на това момиче можеше да достигне невероятни върхове.
тя се усмихна. Знаеше, че няма да е толкова лесно и това бе само късмета на начинаещия.
Тя отиде да измъкне стрелата пак следвайки същата процедура - опирайки дланта си и бързо измъквайки стрелата.
Върна се при лъка и го зареди. Тогава забеляза, че ръката която държеше лъка бе леко ожулена - от освобождаването на тетивата. Явно не държеше лъка правилно.
Опита се да сгъне ръката си малко повече и да я държи по-ниско.
Тя пак застана по същия начин - леко разкрачена и настрани и опъна тетивата. Пръстите й се впиха в тетивата и я дръпнаха силно.
Тя пусна стрелата я остави да се забие в мишената.

Азии Разир carried out 1 launched of one Късмет :

2

С всеки следващ опит Азии напредваше. Бавно и славно както се казва, но усъвършенстването никога не е лесно за достигане. Пътят на успеха е трънлив, изтъкан от плевели и бурени и е въпрос на чест да ги изкорениш, за да стане гладък и приятен за стъпване. Често отнема години за постигане. Тези природни факти обаче изобщо не сломяваха красавицата. Тя щеше да даде всичко от себе си, до последен дъх, до последна капка пот и кръв, за да се подобри, не само уменията си, но и самата нея. Нямаше да спре пред нищо, нито пред някакъв дъжд, нито пред емоциите си, за да пребъде. Целта й бе много по-възвишена, единствената която знаеше, че да се предаде. Не веднъж се бе предавала, бе склонявала глава пред съдбата, но стига вече. Няма повече. Нямаше да позволи живота да управлява бъдещето й, тя щеше да управлява него. Гордостта и елфската й нрав нямаше да позволят нищо да й попречи, спънките щяха да се ликвидират една подир друга с гордо вдигната глава и усет в душата. Усет за победа, била тя лична или обществена. Обществото? Не, не живееше заради него, но все пак щеше да му покаже, че е достойна. Достойна да бъде част от този свят, важна част, такава, на която да се покланят, която да почитат и зачитат.
Няма нищо лошо в тези й желания. Много хора водят първобитен, спокоен, лишен от проблеми живот, но Разир, тя не бе създадена за такова съществуване. Във вените й течеше друга кръв, може би още при раждането й боговете бяха наясно, че няма да е поредния пътник, прекрачващ чертога на тази земя като сянка, която не оставя диря. Не, тя щеше да постигне нещо. Нещо голямо. Бе въпрос само на време....
Последната стрела от колчана излетя и почти улучи средата на мишената. Сцеплението между нея и въздуха изсвистя в ухото на червенокосата. Звукът бе като съскане на разярен дракон, или далечна лавина. Дразнеше тъпанчето, като че в него бе заложен цял един живот на незнайни богове или далечни морски вълци. Прерязвайки дъждовните капки създаде песен на грандомания, съчетана с величието на заобикалящата природа. Сякаш материя и антиматерия се вляха в едно, за да ръководят ръката й. Да я направят по-сдържана, по-стабилна, по-спокойна. Както и самата й душа. В началото тя също бе неспокойна, бунтуваше се вътре в малкият си скалъпен дом, в едно човешко тяло и току беснееше от обсипалите я като кристални снежинки през зимата, емоции. Такива сме ние, хората, колкото и да се стараем, колкото и да не искаме, винаги оставаме подвластни на чувствата. Можем да се заблуждаваме, че те са преходни, ненужни и дори досадни, но въпреки този идеализиран скептицизъм, изневеряваме на вярванията си и пак поемаме по техния път. Но тези стрели сякаш усещаха неразборията в сърцето й и като верни приятели се опитваха да я укротят. Може би успяваха, доказателство за това бе напредъка й. Но дали не беше моментно затишие? Дали щеше да успее да ги задържи в клетката, където искаше да останат завинаги? Разбира се, че не. Та тя е една млада жена, а младостта е олицетворение на бурните емоционални сривове, спадове и издигания. Вървят ръка за ръка и честно казано, истината е, че с времето нищо не се променя. Тези емоции пак са там, да улегнали, по-мирни и по-редки, но все така чакащи своя момент да избият на повърхността. Кои сме ние, че да им заповядваме да вървят и да съществуват според нашите желания? Богове ли сме? Безсмъртни? Длъжни ли са да ни слушат? А ние заслужаваме ли го изобщо.....
Често си казваме "искам да бъда такъв" или "искам да се държа така". Искам, искам, искам....Искаме много неща, но никога не се запитваме, те искат ли ни, тези неща, тези съдбини, тези характери. Не се замисляме прилягат ли ни, можем ли да ги издържим до край, можем ли да се слеем в едно. Има поговорка "внимавай какво си пожелаваш", странно, но все още никой не се вслушва в нея. Мъдростите не са безцелни....
Азии съвсем скоро щеше да разбере това по трудния начин. До сега опитваща се да бъде неутрална, усети задвижване зад гърба си, което нямаше как да остане неоценено. Ароматът на пролет никога не е бил по-осезаем. На пролет, кокичета и...и нещо мръсно, мерзаво. Обръщайки се тя свари нетипична гледка. Всъщност може би си бе напълно очаквана, но това не намали изненадата й. Там, точно в центъра на площадката, където пороят валеше свободно и мокреше телата повече отколкото под дърветата стояха Тайлър, любимият й учител, стиснал гърлото на един привидно симпатичен мъж, минал юношеството. Самият той клекнал на земята, стиснах дланта му в неистови опити да се освободи, а до тях ридаещата Лия, която бе на прага да отскубне собствените си коси. Лицето на Сард бе твърдо като гранитен камък, нито един мускул не тръпваше, нито един тик, като изваян от скулптор. Единствено пръстите му се стягаха все повече и повече като примка около нежната кожа, която се зачервяваше под натиска, а младата елфа го умоляваше да го пусне.
-Моля те, недей. Стига му толкова. Моля те, Тайлър....
Но мъжът не спираше. С изумителна доза непукизъм задушаваше все повече и повече странникът, който също не издържа и почна да проси милостиня за живота си.
-Моля ви, не исках, не исках. Моля ви, ще се оженя за нея, ще се оженя....
Разир ясно чуваше виковете, които достигаха до нея като хвърлени в река камъчета, затова остави лъка и колчана и изтича до тях. Първосигналната реакция й подсказваше да се хвърли на врата на преподавателя си и да го отскубне от тази мижитурка, но тя ненавиждаше мижитурката до толкова, че не направи нищо. Вътрешно желаеше да му строши челюстта и щеше да го направи с най-голямо удоволствие.
-Да се ожениш казваш? Не си поел отговорност когато е трябвало, защо сега? Не си искал? Подобно нещо не се прави на сила.
Тонът на белокосия бе студен повече от нормално, сякаш бе загърбил всичките си морални ценности, щом се отнася до негов близък. В същото време девойката продължаваше да плаче от страх и въпреки, че младежът я бе наранил идеята, че могат да направят същото с него я плашеше. Не от любов или привързаност, а заради онези нейни милостиви веруюта.
-Съжалявам, съжалявам, много съжалявам....
-Да си съжалил тогава.
И просто така, с едно по-силно стискане, вратът на непознатия се скърши. Главата му клюмна безжизнено настрани, а писъкът на розавокосата извести околията за голяма трагедия, вдигайки се чак до сивото, запълнено от облаци небе. Момчето бе обществено осъдено и линчувано от своя палач, а когато той освободи пръстите си, трупът му падна в калната почва, която изсмукваше и последния живец от организма му. Картината не бе от най-приятните, но всеки си носи последствията, по един или друг начин....

/Свободно РП. Получаваш стрелба с лък Iво ниво. Сила -5, Ловкост -6. Опит -8./

Писъкът сякаш увисна във въздуха. Лия се свлече на пода и зарида със всичка сила.
Азии и Тайлър не разбираха елфата. За нея справедливостта винаги тържествуваше. Независимо от престъплението, за нея хората бяха способни на промяна. За Азии това бе толкова наивно и глупаво. Хората бяха наивни и глупави. Момчето си го заслужаваше и то не с толкова лека смърт.
Очите на Лия бяха разширени и уплашени като на кошута. Та този човек я бе наранил! Защо не го проумяваше? защо искаше Тайлър да пощади живота му?!?
Сякаш стана по студено. Лия се клатеше напред назад на коленете си и плачеше с пълно гърло. Азии искаше да я хване за раменете и да я разтресе, но това само щеше да влоши нещата.
Азии погледна към безжизненото тяло в краката на учителя й. Калта се бе разпръскала по лицето му. Очите му бяха отворени и гледаха безжизнено към тъжното небе. Тя огледа по-внимателно осъдения. Беше с къса кафява коса и бе доста слаб...
Не можеш да чакаш съдбата сама да раздаде справедливост. Сам трябва да го направиш. Азии гледаше трупа и гневът растеше в нея. Какво не му бе наред в това момиче? Не искаше да пострада насилникът й, но не можеше да приеме насилието върху нея. И двете не бяха по сила, но Лия бе твърде мила.
Това момче заслужаваше смърт и то доста по-болезнена. По болезнена от това което причини на нея и което ще й причинят последствията. Едно удушаване не бе нищо. Ако негодникът бе попаднал в ръцете на Азии по-рано смъртта щеше да е последната му грижа.
Тогава плачът спря. Тайлър най-накрая помръдна, обръщайки се към Лия, както и Азии. Розовокосото момиче се надигна бързо и побягна към гилдията с всички сили.
Азии не можеше да отрече, че не се очакваше. Какво по дяволите си мислеше Тайлър убивайки го пред нея?!? Та това щеше да я съкруши. Както и стана.
Азии погледна ментора си. Косата му бе леко разрошена. Сега зениците му бяха разширени и оите му едва ли не бяха черни.
Елфата никога не би очаквала такова нещо. че камо ли от Тайлър такова насилие. Тя знаеше за себе си, че е готова да отнеме живот и то на такъв боклук, но никога не бе мислела как ли ще реагира ако някой друг го направи пред нея. А факта, че това бе Тайлър променяше още повече ситуацията. Явно хората имаха много скрити страни. Азии не знаеше какво чувства. Страх примесен с объркване и незнание какво да прави.
Времето течеше бавно. Дъждът и студът сякаш вече нямаше значение. Азии не можеше да отдели поглед от безжизненото момче гледащо нагоре, сякаш молещо се вече да го вземат. Сякаш Тайлър го задържаше и измъчваше все още. Като демон.
Най-накрая учителят й откъсна поглед от калта и погледна към Азии.
Погледът му не й хареса.
Странни мисли изникнаха в главата й. Как знаеше кой го е направил?!? Да не бе накарал Лия насила да му каже?!? Не. Тайлър не бе способен на това... Или пък бе. Та току що бе отнел живот пред очите им. Тогава как знаеше кой е? Мислите на Азии бушуваха и тя все по-дълбоко потъваше в тях, но тогава тежкият глас на Тайлър ги прекъсна и тя се стресна.
-Азии... Спокойно. Как мина тренировката? Схвана ли горе-долу как се стреля?-
-Ъм... Моля.... Какво...-
-Как мина тренировката?- Гласът на Тайлър бе по-различен. Звучеше някак дрезгав и натежал имаше и доста сила в него. На Азии не й харесваше това. Караше я да се чувства заплашена, а това определено я дразнеше.
-Как... КАК МОЖЕ ДА МЕ ПИТАТЕ ТАКОВА НЕЩО?-
-Аз...- Но Азии не го остави да довърши. Гневът в нея надделяваше и след малко щеше да достигне големи височини.
-ПОМИСЛИХТЕ ЛИ ВЪОБЩЕ ЗА ЛИЯ? КАК СЕ ОЗОВА ТЯ ТУК? ЗАЩО ГО УБИХТЕ ПРЕД НЕЯ? какво й направихте за да ви каже? Сега сигурно е съкрушена.-
-Азии.. Успокой се и ме остави да ти обясня моля те...-
Тайлър направи крачка към нея с ръце напред сякаш иск да я хване за раменете. Азии цялата изтръпна. Не искаше да я докосва. Тайлър направи няколко крачки, но спря вцепенено когато и Азии направи също толкова крачки назад.
Азии не знаеше защо се паникьосва толкова. Тя се огледа наляво и надясно. Наляво бяха общежитието а надясно гората. Без да му мисли Азии тръгна да тича колкото краката й държат към дърветата. Стъмняваше се, а тъмното небе не помагаше много. Измежду дърветата Азии не виждаше много.
След себе си чуваше виковете не Тайлър, които се приближаваха. Разбира се, че той ще бъде по-бърз.
Азии се обърна и го видя да тича след нея на около десет метра. Главата й бе замъглена и не знаеше защо бяга от ментора си или е толкова уплашена, но не спря.
Тогава тя се препъна в тъмното. Чу как Тайлър извика името й, но тя полетя надолу по някакъв склон. беше много тъмно. Не виждаше почти нищо. Зад себе си чу шум. Явно и Тайлър бе паднал или бе по-кадърен и просто се спускаше по склона към нея.
-Азии почакай!-