Гробищата

Те се намират пред къщата, заемайки мястото на градина. По средата им има изсъхнал и полусрутен фонтан. Тук там се извисяват прогнили, криволичещи дървета. Самите надгробни плочи също са вече рухнали на места. Гробищата служат както и просто за седене, така и за набиране на трупове за съживяване, а и за заравянето на нови такива.

Гробището се бе ширнало в светлината на утрото — една бездиханна красота. Редиците от порутени паметници се нижеха през долината и покриваха всички склонове и хълмове. Тревата, неокосена и неподрязана, наподобяваше мръсната покривка захвърлена на поредната маса в някой бар, скриващо грубата почва, в която се впиваха нейните корени. Откъм изсъхващите дървета, посадени на пътеките между редиците гробове, се долавяше нежна сърцераздирателна музика.

— Поразителна гледка — изрече Блек.

Тупна в гърдите, за да покаже на събеседника си, къде точно бе поразен. Понякога изглеждаше невероятно глупаво.

— Запомни майката Земя! — каза Блек, обръщайки се към непознатият си приятел.На вид изглеждаше нормален човек, дори като го погледнеш можеш спокойно да си помислиш че е местният гробар.Дрехите му бяха стари, целите покрити с пръст.Косата му беше омазнена, устните сини и напукани. — колкото и дълго да отсъстваш, колкото и далече да си, пази я в себе си.Човек си спомня всичко така, както си е. После се връща в родният си град и изведнъж го поразява фактът, че е помнил само половината. Майката Земя е твърде голяма и прекрасна, за да я побере цяла в спомените ни.

Из гробището имаше и други хора.Няколко учителя със своите ученици и група работници занимаваща се с черната работа тук.Чуваше се стърженето на развиващите се вериги, с които спускаха или вадеха ковчезите от земята.От едно продълговато ниско здание, излизаха работници с различни транспортни средства и се носеха през полето, за да поемат ковчезите.

Блек не обръщаше внимание на онова, което ставаше наоколо. Той стоеше и гледаше втренчено Гробището. Сякаш бе омагьосан от него. Направи движение с ръката си, с което искаше да обхване всичко.

— Нашир и длъж все гробище — каза той. — Не само тук, но и по другите места. Това е само едно кътче от него.

Блек, този невероятен клоун, обръщаше всичко на глупаво панаирджийско представление.Явно от звуците на незнайна песен в главата си, той бе под влиянието на някаква нирвана, която го караше да се държи като идиот.Крачещ по пътеките, той си представяше как контролира всичко и всеки.Размахваше ръце и обясняваше на събеседника си как това тук не му харесва, как това там трябва да се премести. Сякаш той лично притежаваше това място, макар че някой ден щеше самият той да му принадлежи...

Разбира се, Блек бе прав, като казваше, че това е само едно малко кътче от него. Паметниците, килимът от трева и това величествено шествие от изсъхнали дървета, се простираха в продължение на много мили. Тук, в древните гробища, намиращи се във величественият Роузкилл, непосредствено в началото на Териториите на прокълнатите.Земята на тъмното, покрита с тайнствена светлина.

— И всяка педя от това гробище — продължи той — е все така добре поддържана и добре гледана, все така красива и мирна, все така тържествена, като това малко кътче от него.

— А останалата част? - попита събеседникът му, с което показваше някакъв вид признак на живот.Гласът му бе гърлен, звуците които издаваха бяха странни и трудно разбираеми.Сякаш стенеше от болка докато се опитваше да говори.

Блек се обърна със сърдита физиономия към събеседника си.

— Каква останала част? — попита той.

— Останалата част от Земята. Цялата не е гробище.

— Струва ми се — каза Блек по-рязко — че и преди са ми задавали този въпрос. Едно нещо трябва да разберете и то е, че Гробището е единствената важна част от Земята.Но повярвай ми и това ще стане.Някой ден ще я наричаме Гробището, а малките кътчета на живот ще бъдат с името "Земя".

- Гробище.Tези интересни места за поклонение създаваха впечатлението, че са отделени и запазени за бъдещите поколения само благодарение на великодушието на Гробището.С изключение на това, че тукашното го използваха и за упражнение на ученици — сякаш останалата част от Земята не бе нищо друго освен площ, която чака да бъде превърната в гробище. Сякаш тя не бе нищо друго, освен безлюден и празен терен, останал необитаем толкова дълго, че дори и споменът за древни времена е бил отдавна заличен.

Блек говореше ли говореше, а събеседникът му продължаваше да бъде все толкова мълчалив, но неспирен в това да го следва по стъпките му.Докато минаваха покрай един прясно разровен гроб, Блек се завъртя към събеседника си, като присви ръце към тялото си и с едно леко движение го бутна в рова.Застана над него със скръстени ръце и се загледа в тялото.Неподвижно стоящо в дупката, прегърнало голямата лопата която държеше до преди малко.Като заспало дете, държащо играчката в ръцете си.

- Колко сте скучни, труповете.Защо ли те съживих изобщо? - извика той към лежащото тяло в дупката.Да, той бе съживил тялото на човека.Чувстващ се самотен след дългата случка която се бе разиграла в гората, той имаше нужда да поговори с някого... дори с труп.Постоя така още няколко минути гледайки трупа, след което се изплю отгоре му, обърна се и продължи надолу по пътеката.

Тичах колкото мога бързо. Качулката ми беше паднала назад, но сега това не ме интересуваше. Бързах много! Бързах за него! Защо?.... Този въпрос не ми излизаше от главата, но времето ме притискаше и жестоко отнемаше възможността ми да разсъждавам над дилемата си.
Най-накрая го видях. Стоеше пред един гроб. Събори тялото в него и застана така, че да може да го съзерцава и да покаже надмощието си. Толкова типично за него. Сега гробищата не изглеждаха на кой знае какво. Наподобяваха не добре поддържана градина. Слънцето премахваше нощните страхове и видения на иначе гротесковата гледка. Забързах още повече.
-Блек.... - извиках се достатъчно силно, че да ме чуе. Можах да забележа как тялото му потръпна при звука на гласа ми и бавно с леко разтворена уста се обърна. Деляха ни само няколко метра, които все повече и повече се скъсяваха. Вече бях почти до него когато от невнимателност и бързина се спънах в един издаден корен и залитнах напред. Клавдий разтвори ръце, за да ме хване и преди да се усетя се озовах сграбчена в прегръдката му, която беше защита от коравата напукана земя. Повдигнах главата си нагоре към неговата и за няколко дълги мига се взрях в кърваво червените му очи. Сивата му коса сега изглеждаше сребриста от отразяващите слънчеви снопове. И двамата мълчахме, а аз все повече чувствах как бивам просмукана в тази тишина, като в бездна, от която няма изход.
-Аз.... - опитах се да наруша мълчанието, но единственото, за което си дадох сметка бе, че всъщност нямах желание да ме пусне. Тази мисъл светкавично ме отврати, защото от както се запознах с него за първи път си повтарях, че е дръвник, че ме дразни и точно за това се отскубнах от захвата му и се застопорих на краката си. Продължих да го гледам още малко незнаеща как да продължа и после се сетих за качулката си. Осъзнах, че ясно вижда синината ми, а някак си не исках това да става. Хванах краищата на плаща и закрих лицето и главата си. След това безмълвно извадих бележката от джоба на късият ми панталон и му я подадох.
-Мислех, че трябва да знаеш. - бяха единствените ми думи, когато той разгърна парчето хартия.

САУНДТРАК НА ПОСТА: Locked in Eternity

От няколко часа Меропа и Виктор вървяха по безлюдния път, на който единствената им компания бяха водещите ожестечена битка във въздуха вятър и сняг, и зловещия, светещ в яркозелена светлина череп, който не ги изпускаше от поглед, сякаш бе самият Шаренгал, чакащ да ги прибере в тъмното си царство на неугасващи огньове. Отляво и отдясно на свършващия в безкрая Път на Смъртта се стелеше само белота, изпъстрена тук-там с могили от сняг и чернилка. Мракът вече се бе сгъстил толкова много, че те бяха загубили представа за това къде се намират. Тъй като наоколо нямаше сгради, дървета и изобщо - каквато и да е била растителност, просто една равна, отрупана със сняг пустиня, те се чувстваха, сякаш се движат в черното небе сред самите облаци.
Но ето че все пак Пътят не бе безкраен: Скоро те почувстваха, че движещият се заедно с тях череп бавно започва да се приближава, сякаш бе спрял на мястото си и ги бе оставил да го настигнат.
- Наближаваме края, нали? - попита по едно време Меропа, забелязала внезапната промяна в пейзажа.
- Мисля, че да. - отвърна й малко по-бодро Виктор, който също нямаше търпение да се измъкне от тази ледена монотонност. Не че времето щеше да се затопли, но нещата определено щяха да му изглеждат по-различни, когато най-после види край себе си нещо друго освен проклетия череп и снежната покривка.
- Прилича на Бог Шаренгал. - констатира по едно време девойката, без да уточнява за кого точно говори. Нямаше и нужда - подразбираше се от само себе си.
- Наистина! - отвърна й Виктор, явно впечатлен от удачното сравнение. - Винаги ми се е искало да се науча да правя шаренгалов огън. Родът ми винаги го е владял много добре.
- Очевидно. - констатира Меропа сухо, за да му подскаже, че това, което бе изрекъл току-що, не бе особено удачно.
След като младежът се усети за това каква глупост бе направил, го заля вълна от срам.
- Прости ми. - извини й се той неловко и заби поглед в земята.
- Няма нищо. - каза безстрасно Меропа и смени темата - Мисля, че току-що Пътят свърши.
И наистина - Черепът се намираше точно над главите им.
Накъде трябваше да поемат сега? Не бе лесно да се ориентираш в този мрак.
- Мисля, че трябва да тръгнем нататък. - Виктор посочи на запад от мястото, на което се намираха в момента.
"От трън, та на глог." - помисли си Меропа съкрушена, когато видя какво я очаква. Макар Пътят на Смъртта да бе свършил, положението им никак не се бе изменило: всъщност околността изглеждаше по абсолютно същия начин, както и досега. Ако не бе нощ и земята не бе покрита от равна снежна покривка, която караше света да заприлича на повърхността на бяло море, най-вероятно щеше да й олекне. Да, но в момента нещата не стояха съвсем така. Освен че се бяха лишили от светлината, която им даваше черепа, на всичкото отгоре им престоеше да минат през гъста непрогледна мъгла, отвеждаща един Бог знае къде. И криеща Бог знае какви създания в себе си.

Без даже да разберат се бяха озовали до крайната си дестинация. А тя бе? Пълен мрак! Така можеха да се опишат най-обширно гробищата. Въздухът бе пропит от сяра. Навсякъде се носеше миризмата на разлагаща се плът или останки от такава. Дърветата като грозни привидения се изпречваха на всяка втора крачка със зловещо ухилени лица. Клоните им наподобяваха счупени крайници на някога здраво тяло. В небето пронизващо тъпанчетата цвърчаха мършави прилепи, които от време на време прелитаха толкова ниско, че човек имаше чувството, че ще кацнат на главата му и ще свият гнездо. Тъмната картина още повече се засилваше от срутения фонтан, който може би някога е бил пълен, но сега и последната капка вода е попила в прогнилата почва. А плочите! Тези избелели мраморни камъни, така негордо изтрили имената на вечните им обитатели. Те са жалка имитация за дом на покойник докато свят светува. Двамата не бяха виждали такова нещо до сега. Вещицата беше права - нямаха представа какво ги очаква. Но едно бе сигурно - страха смразяваше костите им. Меропа понечи да хване Виктор за ръката в някакъв подсъзнателен опит за защита. Но не успя! От един гроб изневиделица и като нереален сън на ужасите се подаде една ръка или по-скоро кокал с все още известна доза кожа и жили по него и сграбчи момичето за глезена. Почна да я влачи с неистова сила. Тя почна да пищи и да се дърпа докато накрая се отскубна, а ръката се прекърши от лакътя и увисна на кракът й все още стиснала го. Как ли се чувства заекът, когато върху него, като черен кръст, пада сянката на ястреба…, а после птицата отлита, без да му обърне внимание? Как ли се чувства мишката, когато котката, дебнеща цял ден пред дупката й, безцеремонно е изхвърлена навън от стопанина си? Как ли се чувства сърната, когато плахо пристъпва покрай великия ловец, кротко похъркващ след трите изпити бири? Може би не усещат нищо или пък изпитват същото, което Меропа Морт усети, докато бързо се отдалечаваше от зловещата притегателна сила: огромно и наелектризиращо чувство на облекчение, на прераждане. А най-вече на радост, че се е отървала на косъм. Задуха силен вятър и разпръсна дългите им коси. Сякаш самото небе се отвори, а от него като божии стрели засвяткаха заплашително светкавици, след които отекваше глух тътен.
-Здравей мрак стари мой приятелю. - изсъска мъжки глас на фона на прииждащата буря.
Новодошлите бавно се обърнаха към съществото изрекло тези слова. Не знаеха какво ще видят. На едно от дърветата стоеше безформен силует - светъл макар и някак си тъмен едновременно. Мъжът извъртя главата си към тях. Небето още веднъж светна в момента когато единственото му око се впи в техните. Приличаше на сова дебнеща плячката си. Бледозелената му коса се вееше на талази от вятъра и сякаш се наслаждаваше на всеки негов допир. Превръзката на дясната му очна ябълка му придаваше епичен вид.
-Дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие.
Думите му бяха толкова хаотични и все пак сякаш толкова на място, че мъжът и жената не понечиха да му противоречат. Всъщност не смееха да кажат каквото и да е.
-Какво правите тук изчадия на сатаната? Дошли сте да опорочите нечий покой ли?

-Роузкилл, а? - повтори създанието, а хлебарката излезе от бузата му и пропълзя по цялото му тяло, като стигна до земята и пъргаво заприпка към един надгробен камък. Покатери се на него и задвижи малките си антенки. Мъжът като сянка се озова до същия камък, вдигна ръка и безцеремонно сплеска малката гадина. Избърса най-нагло ръката си в мрамора.
-Мразя хлебарки.
Дъждът падаше неумолимо върху лицата им и очите им се пълнеха със солени капки. Силуетът все още беше забулен от тъмнината. Само светло зеленото му око светеше като на черна котка в нощта. Мъжът тръгна към тях с бавни, всяващи ужас крачки точно заради спокойствието на темпото им - като погребални церемонни удари на тъпани и се смееше зловещо:
-Кой е този счупен мъж стоящ на прага ми? Коя е тази нещастница тръпнеща при вида ми?
Двойката забелязаха, че при всяка стъпка лицето му се избистря. Кожата малко по малко придобива чист, порцеланов тен и няма и спомен от разядена плът. Тялото се издължава, приемайки достолепен вид. Когато най-накрая застана на няма и метър разстояние от тях успяха да го видят в цялата му светлина.

-Вие сте в Роузкилл, невежи агънцета!
Меропа и Виктор се огледаха и в сумрака успяха да различат имението с всичките му части, както и до къде се простираше гробището.
-Сигурно вече съжалявате, че сте тук, а? Но просто не можеш да поправиш вече стореното. Такава способност може би имат само боговете, но не обикновените смъртни, което навярно е за добро. В противен случай до последния си дъх хората биха се опитвали да поправят грешките от младостта си.
Лушиъс ги гледаше все едно бяха на жертвеник.
-Представете се. - заповяда той. От тона му си личеше, че нямат право да откажат. Връщането на зад не беше опция.

- Блек - чу се от далечината вик, който удари в сърцето Клавдий.Прекъсна мислите му, спря стъпките му, секна дъха който се опита да си поеме.Обърна се и остана изненадан - малкото същество към което той малко или много се бе привързал, се появи пред него.Затваряйки устата си от изненада, той си спомни как тя го заряза в гората без да му даде дори шанс за обяснение.Тъкмо се опита да и се нацупи, при което тя залитна и падна в ръцете му.

-Аз.... - опита се да каже тя.Тя... всъщност изглеждаше толкова невинно в този момент.Блек забеляза синината намираща се на лицето и, която тя се опита нескопосано да прикрие, а след това скочи като опарена и му подаде някаква бележка. -Мислех, че трябва да знаеш.
*Какво да знам?" - запита се той.Погледна я в очите, след което разтвори бележката.Беше от Дани.Явно бе решил да не се отказва и искаше да получи своето.Клавдий обърна няколко пъти листчето, търсейки някакво скрито послание, но не намери нищо.Стисна бележката в ръката си, като я направи на малка топка след което я захвърли към прясно изкопаният гроб до който стояха.

- Ха, дреме ми на мен ... - каза той с насмешка, след което протегна ръка към Дориан.Прокара бавно ръка към лицето и, а тя го погледна учудено.Доближи я до лицето и като съвсем леко я докосна и плъзна ръката си из под качулката и.Дориан трепна за миг, но не се дръпна.Галеше лицето и бавно, като повдигна ръка нагоре, прокарвайки пръсти през косите и.Свали качулката и, след което погледна синината на лицето и.Наведе глава леко на страни и се опита да се извини :

- Съжелявам. - от начина по който го каза, си личеше че изпитва вина за случилото се.

Захвърли безразлично парчето хартия. Не очаквах точно това. Показваше смелост или непукизъм или пък просто известна доза глупост. Каквото и да беше не успях да реша точно защото в следващият момент ръката му се озова върху лицето ми. Свали качулката ми и ме погали. Изтръпнах. Усещах студената му кожа как сякаш рисува картини по моята собствена. Чувствах, че сърцето ми ще се пръсне, ако той произнесеше дори и един неуместен звук, а ако се засмееше - щях да умре. Чувствах - съвсем физически - че целият ми мизерен живот се е стеснил до една точка, която би могла да бъде или край или начало на разширяващ се лъч. Някога си мислех, че съм неспособна на такива емоции, дори не знаех значението им защото никога не ги бях изпитвала. Приемах се като една порцеланова кукла, която може да върви, да говори, но не и да изпитва каквото и да е освен една обща пустота към целият този грозен и в същото време толкова омаен свят. Намирах красотата единствено в общоприетата магия, в смъртта. Но каква беше магията, която изпитвах сега? Магията, която не ми позволяваше да направя даже една малка, ситна крачка назад. Кръвта ми кипеше бясно и ясно чувах учестения ритъм на вените си. Изпиваше ме с очите си, в които сякаш плувах. В миг цялата неприязън изчезна, изместена без позволение от този мек допир. Колко нагло от негова страна да ме кара да се чувствам несигурна, уязвима, податлива. Мразех го за това. Мразех го за своеволието да ме докосва, да изрича милион неща с поглед, които иначе не би ми казал с думи. Мразех го затова, че караше неволно душата ми да...да...да живее....
Понечих да кажа нещо, но звука от гърлото ми не излезе. Само полуглухи пресекулки, в които нямаше никакъв смисъл. По стечение на някаква извратена ирония тялото ми отказа да слуша мозъка и вместо назад тръгна напред. Една стъпка...две стъпки...три стъпки и ето, че спокойно можех да го докосна. Затворих клепачите си и незнайно как се повдигнах на пръсти. Синкавите ми устни се отвориха леко и, о Себастиан, намериха пътя си до неговите. Без да го хващам, без да го докосвам с никоя друга част от трупа си. Само едни устни, вплетени в страстна целувка с други устни. Всичко беше толкова странно и в същото време толкова редно. През главата ми минаха сумати спомени и преживявания с него като забързани кадри.
След няколко секунди осъзнах какво бях направила и уплашено се дръпнах. Държах устата си с две ръце, с широко отворени очи, сякаш съм извършила престъпление. Не можех да си позволя такива своеволия. Не можех да си позволя да изпитвам щастие, нали? Стоях като статуя. Като някакъв страничен наблюдател.
-Съжалявам. - казах накрая със задушени стонове. Бях отнемала толкова животи, но за първи път в моя изпитвах уплаха. Обърнах се и преди да му дам шанс да каже каквото и да е хукнах към имението колкото бързо ме държат краката. Трябваше да се махна от тук. Трябваше да се махна от него. Защото ако останех дори още една минута, не знаех на какво съм способна.

Лушиъс повдигна веждата си:
-И какво като си син на Калеб, а тя дъщеря на Седрик? Да не мислиш, че ги познавам случайно.
Той изпръхтя, а от устата му се процеди дълга струя въздух.
-Натегачи.....
Пахт почна да ги обикаля бавно като изучаваше всяка част от тях. Спря се от страни на Меропа. Хвана крайчеца на косата й и го подуши.
- Желая да те разпоря. - Засмя се мъжа.
О, да. И настина искаше да я разпори. Да разгледа всяка една част от тялото й, да я докосне. И едвам се сдържаше да не го направи. Чакаше само удобен момент, с който ще може да се извини пред онзи глупак с металната пръчка или каквото беше там. Виждаше как костите й треперят, а придружителя й даже не направи опит да я защити. Некромансъра се подсмихна под мустак подигравателно. После с няколко крачки се озова пак пред тях като се изпъчи.
-Аз, агънца съм Лушиъс Пахт и ще бъда ваш ментор, ваш наставник, ваш враг и ваш господар. Ваш баща..... - наблегна с поглед към Виктор. -Но за да стане това трябва да ми се докажете. Направете нещо. Каквото и да е. Хайде сине на Калеб, покажи на какво те е научило татенцето. Веднага.

Внезапно Виктор се почувства адски вбесен.
Този ненормалник, как смееше да му говори по толкова унизителен и обиден начин?
В учите на младежа отекна подигравателния му глас "Ваш баща... ваш баща... ваш баща...", който почна да се усилва и усилва, докато не закънтя в главата му досущ като рев на сгромолясващ се в недрата на пещера водопад.
"Да не мислиш, че го познавам... да не мислиш, че го познавам..."
- Познаваш го, глупако! Само един истински идиот не знае за Змийския език! - сопна се Виктор, без дори да се усети как и кога точно го е изрекъл. Той си бе такъв - гневен и импулсивен, особено в случаите, когато някой му се подиграваше. В такива моменти бе способен да извърши неща, които после да му навлекат големи неприятности.
Младежът насочи ръка към един от близките гробове и коцентрира в стегнатата длан възможно най-голямата енергия, която бе способен да извлече от яда си. За щастие произхождаше от фамилия некромансъри, която можеше да си позволи добри учители, така че не бе пристигнал тук без подготовка. Всъщност бе прекарал по-голямата част от детството си в упражнения (освен в случаите, когато правеше напук на родителите си) и бе доста напреднал, но едно нещо си оставаше безспорно - не можеше да се мери с Лушиъс и бе проява на крайно безумство да се държи толкова предизвикателно.
"Какво правиш, по дяволите?!" - помисли си ужасено Меропа, която за пореден път този ден не можеше, или по-точно казано, не искаше да повярва на очите си. - "Господи, Виктор ще ни убие... Идиот такъв!"
Младежът отприщи напиращата сила и след секунда във въздуха се разлетяха парчета мокра пръст и кал, които продължиха да хвърчат напосоки из гробището, докато пред очите им не се разкри изгнил от многото просмукани дъждове ковчег.
- Кнур!
Капакът се отвори с такава сила, че се счупи от пантите. В ковчега лежеше облечен в зелена туника скелет, със сключени на гърдите ръце, които държаха инкрустиран със злато ятаган.
- Гроп!
Очните ябълки на покойника светнаха в блатнозелено, което вероятно представляваше неговото своеобразно отваряне на клепачи. Мъртвецът изправи светкавично гръб и, сякаш никога не се бе пренасял в отвъдното царство, а бе просто събуден от дрямка рицар, нащрек дори в неспокойните си моменти на унес, замахна заплашително във въздуха, като че искаше да посече нахлулия в покоите му враг.

Лушиъс гледаше шоуто на удобно място от дървото. Кога се бе озовал там никой не разбра. В един момент беше до тях, в другия клатеше краката си по детски, висящи от безлистния клон.
-Един труп? Голямо браво!
Едноокият мъж щракна с пръсти и само за част от секундата всички гробове се разтвориха и от там заизлизаха труп след труп. Гледката бе ужасяваща. Сигурно наброяваха близо хиляда. Двамата младежи никога не бяха виждали такава голяма армия от неживи.
-Гробът е един, но място за всички ви ще намеря. - каза монотонно, като в транс Пахт. Той протегна едната си ръка към съживената кукла на Виктор, стисна я в юмрук и тялото почна да се рони на прах. За няма и минута от него не остана нищо, освен блестящия ятаган и купчина пепел. В следващия миг телата се върнаха в дупките си и кротко положиха кокалестите си ръце на гърдите. Заспаха своя вечен сън. Той скочи от дървото и се намери на две крачки разстояние от момчето, което се бе осмелило да го обиди. Главата му гледаше надолу, а бледата му коса закриваше лицето. Той повдигна бавно лявата си ръка и с опакото на дланта си го зашлеви през лицето. Виктор полетя с огромна сила от удара и се приземи на двайсет метра разстояние от тях. Нито той, нито Меропа подозираха, че изражението на Лушиъс в момента бе лунатично. Жестоката му усмивка бе намерила пътя до устните му, а острите зъби можеха да отхапят мръвка дори от глиган. Момичето ужасено гледаше как приятелят й се опитва да се изправи. Глезенът му беше изкълчен, а две от ребрата пукнати. Пахт изправи глава и погледна жертвата си. Сега вместо плашещо лицето му изглеждаше тъжно. Човек би си помислил, че всеки момент ще се разплачи. Проговори жално:
-Защо? Защо ме караш да правя такива неща?
Протегна още веднъж пръстите си към падналото момче и почна да върти показалеца си. Непоносима, прорязваща болка се образува в гръдния кош на Виктор. Чувстваше как ребрата му се движат както си беше буден и заздравяват. Писъкът, който излезе от устата му уплаши накацалите прилепи. Птиците почнаха да летят на всички посоки неспокойни от раздиращия вик. Момъкът се гърчеше безпомощен докато костите му се съединяваха и приемаха предишната си форма. Всеки момент щеше да изгуби съзнание. След малко всичко свърши, но само за минута. Последва същото, но този път цел беше изкълчения му глезен. Коста и жилата се завъртяха на четиресет градуса. Нещо изщрака и ето, че тя бе на място. Най-накрая болката спря. Виктор дишаше учестено, от устата му течеше слюнка, а мисълта за изживяното преди малко не му даваше мира.
-Никога повече не смей да ми говориш на Ти! - каза съвсем спокойно Лушъс сякаш нищо не се беше случило. Още по-странното бе, че не спомена думата "глупако". После се обърна към стреснатата девойка.
-А ти? Какво можеш?

/Искам да описваш по-подробно процеса на уменията следващия път, което ще е задължително и при научаването им ; )/

Окото на Лушиъс щеше да изскочи от недрото си при вида на клатещите се антенки. Разтърка го, за да се убеди, че не си въобразява. Едната му вежда трепереше нагоре-надолу, устата му бе полуотворена. Не вярваше какво вижда.
-Ох.... - се чу в далечината, докато Виктор все още се опитваше да се изправи.
-Шт.... - изшъка му некромансъра, който все още наблюдаваше как части от гадината се мърдаха. Крачката й сякаш играеха танц на радостта. В следващата секунда Лушиъс изби хлебарката от ръката на Меропа и тя падна на земята. Той стремглаво скочи върху нея с два крака и почна да тъпче така или иначе мъртвото й тяло. Беше като обезумяло дете от близкия квартал. Орбитата му беше кървясала, а по челото му се стичаше една сълзичка. Изкриви устни и изкрещя:
-Умри бееееееееееееееее......Умри, умри, умри, буболечка такава.......
В лудостта си Лушиъс не се усети как докато тъпчеше малкото трупче бе изпуснал част от магията си и когато се успокои и престана тя попи в смачканото животинче. Изведнъж телцето й се поду и тя скокна на крака. Той още повече се изцикли и се наведе като я погледна централно в муцуната. Гадното насекомо се изплю в лицето му. Залитна и падна по задник. Избърса се колкото можеше докато опа, нов шок - то проговори.
- На ти и на теб!
Ченето му клюмна надолу.
-Го...го....говореща буболечка!!!!! Що за магия е това?
Мъжът разтърси глава и отново скочи като се застопори. Светкавично извади от палтото си една тънка и свръх остра кама. Замахна с бесен вик и я заби в гърба на гадината.
-Умри пак беееее......
От нея потече зеленикава течност. Спря да мърда. Некромансърът избърса потното си чело и прибра ножа.
-Ъх...ооооо.... - продължаваше да стене до преди малко раненото момче. Пахт се обърна недоволно към него.
-Нали ти казах шт бе? Аааа - усети се той, изпусна част от енергията си към него и го повдигна във въздуха. Почна да го приближава. Когато Виктор стигна до тях освободи магията си и той се пльосна по лице, а косата му беше разпръсната на всички посоки.
-Ти! - посочи го рязко с пръст като говореше церемониално. - Си приет!
После посочи по същия начин и Меропа.
-А ти!.....Ъъъъ.....А ти си скъсана.....
Момичето наведе тъжно глава. Не е като да не го очакваше, но тогава откачения мъж пред нея продължи.
-Но минаваш!
Тя повдигна лицето си и го изгледа с блеснали очи. Не вярваше на ушите си. Идеше й да го прегърне.
-Хайде, хайде не ме гледай така любовно. Ще се изчервя. - засмя се истерично вече официално новият им ментор.

Меропа гледаше наистина странно Лушиъс. Чак му стана неудобно. Какво толкова беше направил? Да не би да имаше нещо по себе си? Огледа се. Не, нямаше нищо! Не беше изцапан и все пак хубавицата не сваляше очите си от него. Да не говорим, че мълчеше като пукал. Трябваше да се намеси. Той стъпи с единият си крак на гърба на Виктор, който изстена и повдигна глава от напрежението.
-Лежи си, моето момче, лежи си. - положи длан на косата му и я заби пак в земята без изобщо да се усеща, че му причинява болка. Хищният му поглед изпиваше неспособното момиче право пред очите на приятеля й. Интересуваше ли го? Не! И все пак не се знаеше какво точно се върти в ума му в този момент. След няколко тихи минути, в които двамата просто се гледаха, а Виктор служеше за подлога, Пахт махна голямата си обувка от гърба на момъка, а той на свой ред измрънка. Беше оставил ясен отпечатък от подметката му. Хвана го за врата и с едно движение го изправи толкова рязко, че чак леко политна преди да застане стабилно на ходилата си.
-И тъй, влюбени гълъбчета, бягайте при домакина да ви настани. Той се намира ето там. - посочи един от етажите на сградата, в която ясно се виждаше светещ прозорец. -Хайде, хайде, бягайте и утре ви искам на линия. А сега ако ме извините, имам работа за вършене. Ако не я свърша шефа ще ми се кара.
Лушиъс се обърна и тръгна към изхода на гробищата като крачеше в странна танцувална стъпка и си тананикаше незнайна песен.
-Уууууууу аууууиииууууу аиу мамба уееее......
Чудатия мъж изчезна от погледа им.

Пронизващият вятър удряше тялото с тънките остриета на природата. Влизащи под кожата, дълбаещи месото. Бързо забиващи се в кокалите, после отстъпващи място на следващите след тях. Даже и сутрин тъмнината тук се усещаше. Отенъкът й се процеждаше през светлината, опитващ се да я сломи, да я подчини на извратената си жажда за господство. Тъмните течения танцуваха непрестанния си танц около момичето, брулейки хълмовете на съзнанието й.
Привидно спокойната обстановка предвещаваше наличието на нещо друго, нещо скрито. Усещаше мириса на жива плът около себе си. Как я наблюдава, изучава, изсмуква всичко, всичко....
Стъпките отекваха по набръчканата почва. Шум от счупени съчки караха земята да се тресе, птиците уплашено да се блъскат една в друга. Аромата на кръв - толкова тежък, че те блъскаше като ударна вълна в ноздрите.
Храс....храс....храс.... Вече беше зад нея, но сковалият студ и страх не позволяваха на тялото да се движи свободно. Волята бе отдавна стъпкана. Меропа усети как две здрави ръце се протягат към нея като привидения. Къде ще атакува? Гърлото? Врата?
Дългите пръсти се вкопчиха в къдриците и болезнено извиха главата й назад. Тя изстена. Най-накрая ги видя - две стъклено бели очи пронизващи очните ти ябълки. Леко разширени ноздри, всмукващи душата ти.
-Миришеш на него.... - леденият, равен глас, стоварващ се като чук. Красивото бледо лице, което съдържаше безгранична поквара в себе си. Дали е статуя или човек? Или създание на отвъдното? Смееш ли да попиташ?

Очите на мъжът в черната кожа се бяха впили в нейните. Те изглеждаха невиждащи, стъклени и безчувствени, потънали дълбоко в очните ями. За миг погледът ми се промени и той започна да я гледа хищно, с желание, устата му се отвори, а ноздрите му потрепваха сякаш надушваше момичето. Желанието му бе пропито от ужасно отчаяние. Той се обърна и забеляза, че един ученик го гледаше уплашено, сетне придоби отново онези мъртвешки очи.
- Г-н Синк, какво правите? - шепнейки попита момчето.
- Изучавам материала. - каза той и пусна косата на Меропа. Тя се почувства ако не друго поне освободена от този парализиращ поглед. Мъжът се обърна и закрачи с тежките си стъпки, преминавайки през прекъсналият го, чиято кръв се смрази само при полъха на кожата му. Когато вече не го усещаха той изтича до нея и леко повдигна зашеметената й глава.
-Ти си новата ученичка на Пахт, нали? Онази, за която се носят слуховете. Това обяснява защо този човек беше при теб.

Момчето я погледна, а очите му станаха по-големи.
- Да, слухове. Слуховете са за някакво момиче, което привлякло вниманието на Пахт, още докато вървяла по улицата към залата за изпитания. Ти си му първата ученичка от доста време насам. Той не преподава и отказва да прави често това. Защо? Не знам. Носят се различни слухове, че приличала на една от бившите му жени, в случая приличаш на една от бившите му жени, за които си давал сърцето и душата, но не можал да спаси. Други, гласят, че те е взел, защото му писнало да не преподава. Трети, че чрез теб иска да убие гилдмайстора. Четвърти, че някога имал ученици и убил всеки един от тях, защото били некадърни, след което се отказал от това да преподава. Пети, че ти си едно към едно, на външен вид, с една от ученичките му, която била безследно изчезнала. Шести, че си жената на брат му и за това те е взел под крилото си. Седми, че си му собствената майка и какви ли не други. От абсурдни по-абсурдни. Всички знаят за теб, но не знаят как изглеждаш. Е, явно някои са успели да научат и това, визирайки г-н Синк, с който току що се запозна, да речем. Той мрази Лушиъс от цялото си сърце. Отдавна иска да заеме мястото му, но нещо все не му достига, за да го направи.

Момчето повдигна рамене:
-Някакво малко момиче. Веднъж май я бях мернал, но после се изгуби в дън земя. Даже не знам как се казва. Но всичко това са просто слухове. Може би е нормално, имайки предвид кой точно е учителят ти. Репутацията му е известна из целият свят, а кое от говореното е истина и кое не, никой не може да каже.