Гробищата

First topic message reminder :

Те се намират пред къщата, заемайки мястото на градина. По средата им има изсъхнал и полусрутен фонтан. Тук там се извисяват прогнили, криволичещи дървета. Самите надгробни плочи също са вече рухнали на места. Гробищата служат както и просто за седене, така и за набиране на трупове за съживяване, а и за заравянето на нови такива.

Нощната светлина трудно си пробиваше път през сгъстената смес на мъгла и сярни изпарения. Статуите на покрива на имението наблюдаваха блуждаещите долу същества като митични титани, показващи очите си от пролуките на Тартар. Мистиката от отминали времена бе запечатана като мръсно петно върху лющещите се стени на вечността. Погледнато отвън цялото имение беше като здраво държащ се скелет, готов всеки момент да се разруши, но не, той гордо се извисяваше в захласа на тишината, тракащ за да напомни за стоицизма, историята и вечността си. Една сграда, една територия издържала на промените през вековете, загадъчно примамваща посетителите си да останат завинаги. Парите опияняваха и добавяха приказен отенък в картината на смъртта, правейки я свещена, толкова колкото е и гротескова. Имаш чувството, че цялата къща води свой собствен живот. Даже почвата говореше на незнайният си език.
Миша прокарваше Ел през цялата тази плеада от тъмни нюанси, изкривени клони, остри като резци метали, порутени надгробни плочи и още нещо.
- Чудя се как ще се разхождаме като не мога да видя дали стъпвам в разкопан гроб или по стълбите на някоя гробница.
Некромансърката й се усмихна.
-Няма да е нужно.
Положи я да седне на срутения фонтан, или по-скоро на един от мраморните късове, който беше здрав, а величественото животно си намери място до нея, извисявайки гордо главата си.
-Ти ми показа какво можеш. Сега е мой ред. Не умея да пея, нито да танцувам, но мога нещо друго.
Белокосата красавица се обърна с гръб към нея, с устремена нагоре глава. Тя протегна едната си ръка оголена чак до рамото и затихна. Като се замисли Ел, това май беше първият път от един ден насам, в който Миша не се смееше, не говореше и не подскачаше. В този момент, тя видя в нея истинската същност на прокълнатите. Тъмните облаци се разделиха в обемен процеп, откривайки вечната звезда, най-ярката - Сириус. Стара колкото света, огряваща първа, залязваща последна, винаги там, когато имаш нужда от нея. Сноп светлина се процеди от нея право към гробищата и озари един сферичен участък като небесен прожектор.
Елизабет бе зашеметена. "Как го направи?" се въртеше в ума й, но не отвори устата си. Усещаше, че нищо не е приключило. И беше права. Свободната си ръка момичето протегна към два съседни гроба. Пръстта по тях все още не беше улегнала напълно, което значеше, че не са много стари. Насипаната пръст почна да се тресе и след секунда една измършавяла ръка проби през този пясъчен похлупак. После още една, после главата, торса. Накрая от дупката излезе труп, в що годе добро състояние, нито разложен, нито много запазен. Същото стана и с другия гроб. Очите на Ел се разшириха, а дъхът й секна. До сега не беше виждала съживен човек. Бе чувала за тази дарба на некромансърите, но никога не се беше сблъсквала с нея от толкова близко. Все още преценяваше дали това изкуство й допада или трябваше да се отврати от съсипаната кожа на умрелите. Телата тръгнаха към тях, контролирани от приятелката й и застанаха в светлината на импровизирания прожектор. Бяха мъж и жена с посивели коси, рани по лицата и одърпани дрехи. Съсухрените им ръце се бяха сплели една в друга. Дали са били любовници? Може би!
Незнайно от къде Миша привика игрива мелодия. Не, не незнайно. Сякаш помоли всичко заобикалящо я да се "съживи" пресъздавайки шума на нощта, от който се образуваха вълните на музиката. Двата трупа почнаха да се движат в такта й и с течение на времето образуваха танц, като не излизаха от осветения кръг. Танцуваха един с друг, неподвластни на гравитацията и физическите закони. Като две марионетки управлявани умело от кукловода си.
-Красиво е нали? - попита Миша докато движеше примерено пръстите си, все едно за тях бяха закачени невидими нишки.

/ https://www.youtube.com/watch?v=2D3U4mefpq4&feature=related Това е танцът. Надявам се да ти хареса. Доста се потрудих : )/

Миша се усмихна.

-Няма да е нужно. - отговори тя на недоволната реплика на Ли. -Ти ми показа какво можеш. Сега е мой ред. Не умея да пея, нито да танцувам, но мога нещо друго. - и с това тя леко я бутна да седне на фонтана и се обърна към гробището.

Лек вятър повдигна прекрасните бели коси на Миша и й придаде леко зловещ вид. Вече онова безгрижно, радостно и жизнено дете, което я посрещна и доведе тук го нямаше, за да се намести една сериозна, изящна и леко плашеща девойка, правеща странни махове с ръце. Тъмна сянка премина през изведнъж възрастното й лице и следите от дарбата, болката и смъртта се вкопчиха в красивите й бузи, отнемайки руменината, леко състарявайки кожата. Не тя не изглеждаше стара... просто по-голяма. Но това, което усети Ли, неимоверно силната вълна с магия, която се разля по цялото гробище, бе древно, безсмъртно, митично.

Елизабет погледна към небето точно навреме, за да зърне как облаците се разцепват, давайки път на светлината на Сириус да се плъзне през нощта, озарявайки два гроба точно пред Миша. Ел ахна тихо, но не каза нищо. В главата й се въртяха толкова много думи, толкова бързо, че й бе трудно да следи собствената си мисъл. Всичко в главата й прехвърчаше като светкавица - удряйки я в първия момент, но оставяйки след това само наелектризираното поле да се рее около нея. До Сириус бе изгряла още една, много по-малка, но въпреки това ярка звезда. Тя гледаше към нея, отразявайки се в очите й, които сега играеха повече роля на огледала - прелестен лед. Ли се усмихна. В този момент тя осъзна нещо - За всеки има място на този свят. Да, това бе нейната звезда. Спомни си дългите безсънни нощи, когато даваше имена на звездите, говорейки им, молейки се за капчица щастие, споделяйки им, питайки ги как е там горе. Една звезда обаче бе видима винаги за нея. Когато вечерта лягаше на меката трева и отправяше големите си очи, изпълнени с надежда нагоре, тя търсеше една точно определена звезда - винаги до Сириус, винаги от изгрева й, до залеза й, винаги с нея. Не бе много голяма, но бе красива - също като Елизабет. Тази бе единствената звезда, която си нямаше име. Тя бе просто Звездата с главно "З". И сега бе тук, отново с нея, за да я гледа зорко, да държи щастието и тайните й високо, на сигурно място. Звездата премига, Ли също и погледна пак надолу, излизайки от транса си.

Не бе пропуснала нищо. Връщайки вниманието си към Миша, русокоската усети как земята се разтваря, как откликва на магията на приятелката й. Почвата се раздвижи, давайки път на два трупа да се надигнат от вечния си сън, за да потанцуват под ръководството на некромансърката и звуците на неземната дарба. Изглеждаха съсухрени, с окъсани дрехи и висяща кожа, разкъсани мускули и липсващи части, но все пак изглеждаха елегантно. И наистина, излизайки от гробовете си двата трупа сключиха ръце, а земята запя. Миша раздвижи пръсти като умел кукловод, а куклите й се раздвижиха в мрака образувайки странни форми. Прекрасни извивки и невероятни стойки се криеха между телата им, разказвайки отдавна забравените им истории, отнесени на място по-тъмно от нощта, забулени под черните дрехи на края. Елизабет гледаше с широки очи, попивайки като гъба. Тя видя дълбоките прорези в тялото на жената и синините по лицето й, дупките от куршум в гърдите на мъжа и грубата му кожа. По лицата им имаше спомени от красота, чието изящество не можеше да бъде подминато. В живота си са били същества докоснати от богиня с черното перо на красотата и любовта и може би са били съпрузи някога... или пък просто приятели, чиито чувства са останали скрити от липсата на време. Колко кратък бе човешкия живот и колко крехък. Тези два трупа бяха живото доказателство. Умрели млади, за да бъдат разядени от бактерии и червеи, за да бъдат загубени и забравени, за да изживеят толкова неща, прекалено рано... Нима света бе толкова жесток? Но под акордите на прекрасната мелодия и неустоимият танц не можеше да се мисли върху толкова тъжни неща. Елизабет бе учудена - как е възможно мъртъвци да излъчват толкова енергия, така да искрят от живот сякаш никога не са умирали, така да се движат - по-добре и от живите, така да се обичат - по-силно и от влечението към греха. Бе невероятно, феноменално... невъзможно??? Сън може би, но не реалност.

-Красиво е нали? - чу се гласът на Миша някак отдалеч. Ли не й отговора. Бе зашеметена, хипнотизира от двете тела. Не беше просто красиво. Думите не стигаха да се опише гледка като тази, чувствата не стигаха, за да усетиш всяко движение, всяка фибра. Това бе нещо ново за Ел и тя не можеше да се въздържи. Беше като малко дете пред огромна кристална статуя на велика жена от миналото. Любуваше се на танца като идол, прекланяше се пред умелата му създателка. С две думи - не бе на себе си.

П.П. Много готина идея за танц. Харесва ми да и то много, особено като си го представя в ситуацията...

Елизабет бе зашеметена. Не очакваше, че на място като това може да намери толкова магия. Но грешеше. Магията бе навсякъде около тях. Във всяка прашинка пръст, във всяка тухла, във всяка окачена картина вътре в имението, във всяка една миша дупка, във всяка паяжина. Просто навсякъде.
Не даде отговор на Миша, но безмълвието й говореше повече от думи. Некромансърката разбра, че я е накарала да се изуми и се почувства горда и радостна.
Труповете завършиха подобаващо своя танц и се поклониха в изискан реверанс. Каква бе тяхното минало нямаше значение, защото в този момент описваха история достойна за разказване. После под ръководството на господарката си се оттеглиха и легнаха обратно в гробовете си, за да продължат вечния си сън. Почвата се надигна по същия начин, по който се беше срутила и засипа някога красивите им тела. Облаците се сгъстиха наново и закриха светлината. Всичко свърши, но отпечатъка в душата на зрителката остана, а точно в това е смисъла на всяко представление.
От някъде се чу звук на пляскащи се едно в друго крила и Века кацна на лакътя на собственичката си. Тя отиде при Уинтър и седна до нея.
-Някой ден може да отидем и на истински балет. Надявам се не съжаляваш, че дойде.
Едва ли имаше нужда и тук от отговор. Бяха обикаляли и преживели толкова за една вечер, че Миша имаше нужда просто да поседи и да си поговори. Малко се стесни от следващите си думи, но все пак ги изрече:
-За одеве. Онова с брат ми. Съжалявам ако ти е бил неприятен.

-Хах, да. - усмихна се Миша все още замислена. Тя се обърна към небето и се загледа за известно време в него. Века литна от ръката й, направи няколко кръга и кацна върху главата на Даймънд, който се намуси. Идеше му да разтвори зъбите си и да я схруска, но знаеше, че после ще следва много хокане и сочене с пръст затова се сдържа. А птицата явно разбрала това забиваше ноктите си в козината му и го скубеше. Котката си преживяваше един истински терор от страна на совата. Проклети бухали с големите си очи и въртящите си глави.
Двете момичета се засмяха искрено на тази животинска игра, след което Миша повика домашния си питомник, мислейки, че вече е прекалил.
-Май е време да лягаме. Утре са първите ти тренировки, ще са ти нужни сили. Какво ще кажеш?

/Ел, ако се навиеш, пиши направо как си лягате в стаята ви/

На гробището се беше събрала тълпа от новобранци. Строени в редица от полукръг гледаха към центъра, където седеше Боунс. Беше изправен, даже изпъчен, с хванати ръце зад гърба и вирната брадичка като генерал. До него стоеше едно пъпчиво момче и си бъркаше в носа.
-Привет рота! Готови ли сте.
-Да сър! - гласовете се изстреляха като кунай.
-Тъй! - се отличи само един мъжки глас. Принадлежеше на рус млад мъж, изглеждащ тъповат. Боунс се сепна.
-Как тъй?
-Ами...тъй...сър!
Учителят се усмихна на тъпака.
-Как ти е името редник?
-Такова....Спенс....сър!
-Спенс, а?
Изражението на некромансъра стана сериозно и заповедническо.
-Отсечете му главата!
Няколко бабаита изскочиха и грабнаха Спенс под мишците като тръгнаха да го влачат някъде, а той викаше и крякаше.
-Стига, стига. Само се шегувам.
Тъкмо го пуснали и той пак се ухили.
-Или не. Отсечете му главатааа!
И пак го повлякоха като се скриха нейде в имението. Всички гледаха след мъченика уплашени. Какво му ставаше на Боунс? Май беше чел твърде много военни книги напоследък.
-Готови ли сте рота? - повтори въпроса си той.
-Да сър! - побързаха да отговорят, за да не ги сподели същата участ.
-Добре. Почваме показно 1:1 за некромансъри. Това тук - той тупна момчето до себе си с показалец - е Милош. Той се съгласи да е доброволец за урока. Това е човек. - почна да обяснява той, докато Милош се стараеше да избърше пръста със сополите в края на блузата си и да застане колкото се може по-дипломатически.
-Както виждате е като всеки нормален човек. Има една глава, две очи, две уши, нос. - почна да обяснява като показваше всеки един орган. - Ръце, торс, таз, крака. А това....
Той направи рязко движение с ръце, като обхвана врата на доброволеца и го скърши на две.
-А това е труп. - заяви когато момчето тупна на земята мъртъв. - Този труп е доста безполезен в това си състояние. Наша или в случая ваша работа е да го съживите и направите своя кукла. Кой иска да пробва?
Никой не се нави, но Боунс произволно си избра една девойка с тъмно кафява коса и зелени очи, която изпука пръстите си и излезе напред. Изпусна магията си и почна да я вкарва в тялото на мъртвия. След един неуспешен опит, почна на ново и ето, че не след дълго трупа се повдигна с празен поглед.
-Чудесно. Сега почни да го управляваш.
Момичето почна да мести и ръководи пръстите си като диригент палка, а Милош следваше движенията й. Показното продължаваше, докато Боунс я учеше как най-добре да го управлява.

Когато стигнаха на гробищата, вече нямаше жива душа. Всичко си беше като преди.... самотно, тихо и .. злокобно. Предвещаващо смърт. Гарваните, които не си падаха по шумотевиците, постепенно почваха да се връщат по местата си върху голите клони. Единственото доказателство, че тук се бе случвало нещо, бе безжизненият труп на едно момче, което лежеше върху земята в необичайна поза. Върху него вече бе кацнала птица, заела се със задачата да изкълве очите му и все още неизстналата плът. Животното изглеждаше странно и не бе нещо, което Виктор да е виждал досега. Имаше черно оперение, само опашката му бе оцветена в кървавочервено. На главата му стърчеше бледозелен перчем, който се вееше безтегловно във въздуха. Крилата му някак си стърчаха над тялото, все едно вдигаше рамене, за да покаже безразлчността си. Когато компанията го наближи, то се обърна към тях и ги изгледа враждебно, все едно искаше да каже, че плячката си е негова. Виктор успя да различи дългия му остър клюн, от който стърчеше нещо пихтиесто и кърваво, но най-стряскащи бяха очите му. Чисто зелени, без зеница, без ирис и роговица. Отвратително! Създанието изкряска "Коооооо!", изсъска и отлетя с тромави размахвания. На моменти залиташе, все едно бе ранено, или пияно. Младежът установи, че наистина бе претърпяло травма, защото десният му крак бе странно изкривен.
В душата на момчето се разгаряха някакви нови, неизпитвани досега чувства. Лушиъс току-що бе спасил живота му. Толкова често той се гавреше с него, дразнеше го, но сега не бе позволил да го убият... Което в крайна сметка май бе най-важно, нали? А Боунс бе извил врата на момчето без да му мигне окото. Ясно колко зачиташе живота на останалите. Виктор хвърли скришен поглед на учителя. Може би не бе чак толкова лош? Сигурно и той самият досега не си бе отворил очите за някои неща.

-Ама, че грозно създание. - отбеляза Геш имайки предвид птицата.
-Като теб.
-Еййййй. Грубиян.
Лушиъс не обърна внимание на забележката, а отиде до трупа и го срита леко. Представяше си Боунс на неговото място. Не обичаше Виктор. Не му пукаше особено много какво ще стане с него, но той бе негов ученик. В свободното си време ако ще керван с асасини да го отвлече и изтезава, но когато беше до него нямаше да позволи на никой да го нарани. Може би само на Геш и то ако и самият той се включи във веселбата.
-Твой е. Заслужи си го. Ако искаш си го складирай в залата или пък го зарови в някой от свободните гробове и го използвай когато си пожелаеш.
Но Виктор грешеше. Не бяха напълно сами. Една суха ръка го хвана за глезена и момчето се обърна като опарено назад.
-Мой еееееее...... - изпищя истерично момичето, с което до преди малко водеха магическата битка. Тя го избута настрани и грабна трупа за ръцете.
-Ей? - извика Зайо. - Той си го спечели.
-Не го давам. Не го давам. - крещеше като умопобъркана тя.
Девойката скочи към Виктор със заострените си нокти. Беше готова да му издере очите.
-Не отново... - измънка ученика и се подготви за поредния сблъсък.
Лу обаче пак се намеси като я хвана за задната част на яката и я вдигна във въздуха като перце. Тя гледаше право в него и като разярена котка мяташе ръце. Щеше да се задоволи и с неговото лице, а после да продължи и с останалите.
-Какъвто учителя, такъв и ученика. Кротни са ма. - сопна се той и я пусна да се строполи по дупе. Тогава брюнетката почна да рита с крака, хвърлящи пясък в обувките на учителя. Той се ядоса, замахна и й залепи един силен шамар. Некромансърката замлъкна за момент, но след минута пак скочи и се нахвърли върху му. Той само я стисна за шията и я повдигна отново във въздуха. Ирисът му пламтеше. Мракът се изписваше в сенките под очите му.
-Трябва единствено да стисна. - каза злокобно той. Виктор позна този поглед. Беше се сблъскал с него още в първата нощ когато се запознаха.
Ученичката на Боунс явно най-накрая осъзна в каква опасност се намира и отпусна ръцете си. Но знаеше, че това няма да я спаси. Това беше Лушиъс Пахт, можеше да прави каквото си поиска без никой да му търси сметка след това. Затвори клепачи готова да приеме своята участ. Ако имаш малко по-развинтено въображение може да си представиш, че около мъжа се надвесва сив, направо черен буреносен облак, а от някъде се чува църковна музика за последно причастие.
Пахт я изгледа продължително и отвори пръсти. Момичето се свлече и застана свободно на крака. Не вярваше на очите си.
-Махай се преди да съм си променил мнението. - студено каза той. Пускаше я? Беше я страх да се обърне, да не би случайно да я изненада в гръб.
-Хайде какво чакаш? Изчезвай. - извика се и от страх девойката хукна през глава на където й видят очите.
Мракът не беше напуснал слепоочието му. Този Боунс....Много взе да си позволява. Геш го тупна по рамото:
-Добре ли си?
-Да.
Домакина извади изпод ръкава си една дълга лопата и му я подаде. Ментора се обърна към Виктор и отсече.
-Почвай да копаеш.
С един замах заби лопатата до половина в твърдата почва. Двамата с Геш се отправиха към централната порта. Имаха и друга работа. Лу се спря в крачката си в близост до стената и заби поглед в земята. Когато се усети, че го е подминал, Геш се спря и се обърна.
-Какво става бе?
-Продължавай, ще те настигна.
Домакинът сви рамене и продължи като се изгуби в огромната къща. Мъжът клекна и взе от пръстта един дълъг, син косъм. Гледаше го все едно държи нечие сърце. После стисна длан и също навлезе в имението.

"Почвай да копаеш?"
Виктор погледна свъсено гърба на отдалечаващия се Лушиъс. Добре де. Може би му бе спасил живота, но във всеки случай това не го правеше по-малко дразнещ от преди. Младежът попогледна лопатата един-два пъти, отказвайки да се приближи и да я хване. Но тя продължаваше да си стърчи там и да го приканва настойчиво. Тогава той издаде нещо средно между ръмжене и въздишка, грабна я и почна да я забива периодично в сухата почва, като всеки път я натискаше с крака си, за да я накара да хлътне по-навътре, и в последствие отчупваше нови и нови парчета от твърдата като камък земя. Пръстта зад гърба му почна да се трупа на купчинки, които ставаха все по-масивни. След незнайно колко време дупката най-сетне стигна до размерите, необходими да поберат тялото на едно момче, и Виктор захвърли с отвращение лопатата. Погледна към пръстите си и с досада установи, че му бяха излезнали мазоли.
Всякакво съжаление към мъртвия беше изчезнало. Единственото, което бе останало в душата на Виктор, бе гняв. Гняв, че заради него трябваше да си губи времето в безсмислено копаене на гробове. Той грабна Милош за яката. Сополанкото увсна в ръцете му като удавена мишка. С погнуса некромансърът го захвърли към дупката и без да си прави труда да го поставя в уважителна за покойник поза, накара с магия пръстта да се върне на мястото си. Прекрасно! А сега най-сетне щеше да се разкара оттук. Виктор се обърна и с припряна крачка се отправи към имението.
Зад гърба му, безславно и без надгробна плоча, остана да лежи едно онеправдано и неопечалено от никого, без време отишло си дете.

Инженерът на имението изхвърча от входа му по-бързо и от подплашена котка и изтича на гробището. Чак там се спря, за да си отдъхне. Страните й все още бяха червени като домат, които още повече се открояваха на бледия фон на лицето й. Дишаше на пресекулки и то такива, които лесно се долавяха от ухото. Беше поставила едната си ръка на гърдите, за да ги успокои. Чак след минута, може би две забеляза, че не е сама. На една пейка на три-четири метра от нея стоеше друго момиче с къдрава кафява коса и държеше листо, като беше странно загледано в него.
Меропа усети чуждото присъствие и надигна поглед. Съзря красивото, но със странно огромни очила момиче и замръзна.
-Оу....извинявай. Не исках да те прекъсвам. Моля продължи с....с....със съзерцаването на листото....
Таня се извърна отново засрамено. Май днес само секваше хората със техните чудатости. Няма лошо и тя си беше чудата, но нея никой не я прекъсваше защото рядко ги засичаше, а днес за втори път й се случи. Тя свали предпазните очила, защото осъзна, че може би с тях прилича на чудовище и Морт успя да види странно неописуемите й очи, които бяха нещо като отличителен знак за нея. Таня я подмина с леко наведена глава, за да не я притеснява и се спря до един гроб с на половина разрушена плоча. Взе един голям къс и почна да го чупи в един остър камък. Трябваше й малка част, но нямаше подходяща затова щеше да се наложи да си го създаде.

Таня се обърна към застаналата до нея, представила се като Меропа.
-О, ами аз. Аз съм Таня.
Оставила за момент камъните сега я гледаше право в очите като малко куче, но тя винаги си гледаше така, независимо към кой.
-Трябва ми малко мрамор за едно ново изобретение. Малко от надгробните плочи се изработват от този материал, но все още има такива.
И продължи да троши в камъка, за да си набави нужната част, като мислеше, че момичето едва ли би се интересувало повече от нея. Като цяло никой не й обръщаше особено внимание, освен Виктор и човекът, който я беше довел тук преди осем години. Човек, който наистина обичаше страшно много. Всъщност единственият когото обичаше истински.

Ама тя продължи да й говори. Това учуди Таня доста. Учуди я леко приятно защото за последните дни беше разговаряла с повече хора от последните сигурно няколко месеца. Само той я посещаваше и се интересуваше от състоянието й, като понякога й носеше нещо вкусно за ядене или някое друго цвете, за да разнообрази ежедневието й. А от време на време, когато имаше свободно време я извеждаше от имението и я водеше на непознати красиви места.
-Аз ли? - обърна се отново към некромансъра. -Аз съм Инженерът. Проектирам изобретенията за мъчение на Роузкилл.
Това малко стресна Меропа, но не отстъпи. Въпреки, че създаваше машини за изтезания нещо й подсказваше, че Таня всъщност никога не ги беше използвала върху някой. Просто такава й беше работата. Изглеждаше странна, леко смахната, но реално мозъкът й бе необятен океан, съдържащ доста знания. Да, Таня беше изключително умна, което й помагаше много, когато майстореше нещо.
-Аз съм демон. Себастиан Дантес ме създаде преди деветнайсет години, но от много време не живея в Подземното царство. Бях освободена.
Последното изречение беше изпълнено с такава благодарност, която имаше само удавник към спасителя си.

-О, това е най-ужасното място. - започна Таня, като само при спомена кожата и потрепваше. - Не знам за другите, но аз живеех в тъмнина, заключена в едно от подземията. Богът ме използваше само за работа и никога не ме пускаше навън докато....
Таня млъкна за миг с онази благодарна усмивка. Спомена беше толкова ясен. Това бе най-прекрасния момент в живота й. Чак след минута се обърна към Меропа.
-Не ти пожелавам да попаднеш там. Ще изгубиш всякаква надежда.
И продължи да си дялка.

Таня седеше и я слушаше с отворени уши. Колко добре я разбираше само. Всичко това, бе преминавала през него милион пъти, че и повече. Изморяващата тишина. Въртенето в един кръг, блъскането от стена в стена, беше толкова застаряващо, все едно си пораснал преждевремено, но без да си опитал всички сладости на детството. Докато един ден не стане нещо. Стената не се пропука и някой или нещо не я разбие, за да ти покаже светлината. Първоначално изпитваш страх да провреш ръката си през малката дупка. Но после тя се разширява и разширява и виждаш не само една малка част от света, а целият. Даже и най-големите гадости са благодат, защото поне можеш да ги изпиташ със собствените си сетива. Можеш да живееш. Да страдаш, да се радваш, да обичаш или да тъжиш. Трудно е, но се учиш. С времето Таня почна да се учи. Все още беше невежа за много неща, но имаше човек, който й помагаше.
-Какво стана после? Как се освободи? - попита заинтрегувано тя Меропа. Наистина споделяше съдбата й и сега изпитваше голямо удоволствие да си поприказва с нея, напълно забравила работата си. Можеше да отдели още няколко минути. Минути, за които преди беше копняла. Минути, за които преди беше готова да даде част от плътта си или литри от кръвта си, само за да ги преживее.

Демонът слушаше историята на некромансърката и чак на нея й дожаля. Да тя беше изпитвала всичко това, освен посещенията на някой, като изключим тези на Бога. Нейният спасител просто един ден се появи от нищото. Тогава тя не разбираше как някой може да проникне там без проблем, без да намери гибелта си, но когато я взе, когато я купи от Дантес и когато го опозна, разбра що за сила притежаваше и как бе успял да направи всички тези иначе невъзможни неща. Никога нямаше да забрави този ден. Тогава му се врече във вярност. Обичаше го адски много и бе готова да даде живота си за него.
Меропа се разплака, а на Таня й идеше да я последва, защото й съчувстваше. Тъкмо щеше да пролее първата сълза когато момичето изрече нещо неочаквано.
-Горкият, горкият Виктор..
Чернокосата красавица замръзна, затаила дъх при споменаването на това име. Сърцето й се сви, а пръстите затрепераха. Тя изпусна камъка, който държеше и се окопити притеснена.
-Добре ли си? - попита я Морт зарад неочакваната реакция.
-Аз...аз.... - мънкаше инжинера. Задушаваше се. Усещаше, че по някакъв начин е предала миналото на тези двама човека с натрапването си.
"Имаш много хубава коса". Спомените за онази стая и думите й към мъжа се възвърнаха като гръм. "Може ли да я погаля".
Таня се изправи и взе парчето мрамор.
-Аз....трябва да вървя.
И хукна към входа на сградата. Когато се скри от погледа на Меропа се облегна на стената и почна да диша тежко и накъсано. Гърдите я свиваха. Какво бе направила? Не трябваше да се вижда повече с него. Никога! Докато не избледнее от съзнанието му и не остане само поредния спомен от прекараната магическа вечер.
След още няколко секунди тръгна бързо по коридорите и се затвори в стаята, потъваща в мрака на денонощието.

Когато Меропа излезе на гробищата, представлението на покрива вече бе свършило. Наоколо се разнасяше само лек остатък от черешовия аромат и някои от цветовете продължаваха да се въргалят по земята като призрачен спомен. Разбира се, подобна гледка на място като Роузкилл изобщо не бе обичайна, особено при положение, че наоколо не растеше нито едно дърво, от което биха могли се вземат и листенцата, и уханието. Без да разбира защо, но изведнъж й стана нервно. Тя дори не подозираше, че е пряко замесена в ситуацията, но въпреки това, може би на парапсихично ниво, над нея надвисна облака на тревогата. Изведнъж я побиха тръпки, а оттам й стана толкова студено, че устните й посиняха (благодарение на малкия "подарък" от Синк, който през зимата сигурно щеше да се превърне в сериозен проблем).
Тя седна на една пейка и прегърна тялото си с ръце, в неуспешен опит да се стопли. Зъбите й тракаха с изнервящ звук, който се забиваше в главата й като (военни барабани, хрумна й от немай къде) човка на кълвач. Тялото й се тресеше конвулсивно и постепенно почна да й се струва, че дори мозъкът й ще замръзне, все едно в него се разгаряше снежна буря.
Пак от нищото се сети за видението на Дориан. Сърцето й затуптя уплашено. По дяволите, във въздуха ИМАШЕ нещо заплашително. Огледа се, очакваща да види някакъв знак, но нищо. Пейзажът бе изяло неподвижен, застинал като в .. гробище, възнамеряваше да си помисли, и тогава й стана смешно, защото НАИСТИНА се намираше в гробище. Просто... атмосферата бе тежка, враждебна, неприятна. Имаше чувстото, че някой я гледа от небесата със зло око. Меропа погледна към облаците, натежали като олово. Може би тази нощ щеше да вали.