Гробищата

First topic message reminder :

Те се намират пред къщата, заемайки мястото на градина. По средата им има изсъхнал и полусрутен фонтан. Тук там се извисяват прогнили, криволичещи дървета. Самите надгробни плочи също са вече рухнали на места. Гробищата служат както и просто за седене, така и за набиране на трупове за съживяване, а и за заравянето на нови такива.

-Йо, Мо!
Викът я изкара от лошите предчувствия и тя повдигна глава. От завоя на едната стена идваше Геш весел и широко усмихнат. Той тупна до нея и изпъна краката си.
-Мале какъв ден. Първо Боуни бе набит, после някакъв нов смешник с претенции дойде и почна да говори врели некипели, а сега пълен айляк.
Той се обърна към нея и забеляза, че тялото й трепери.
-Студено ли ти е? - попита учудено. -Нима още не си свикнала с климата тук?
Тя се опита да отговори, но зъбите й тракаха, затова едвам се усмихна. Геш се намръщи замислено. След няколко минути подскочи като човек, на който му е дошла гениална идея и вдигна високо пръст.
-Сега ще оправим нещата.
Запретна ръкави и се зае за работа. Махна веднъж, а от дланите му профучаваха бледи линии и се забиха в стената. Замахна втори път, а магията се заби в един прогнил дънер. Замахна отново и отново, а обстановката пред Меропа се променяше малко по малко с всеки един нов замах. Студения въздух почна да омеква и да се затопля. Земята се обсипа с чист пясък, какъвто имаше само по крайбрежията. В един участък от гробището, на който нямаше разровени дупки се появи малък гумен басейн, пълен с бистра вода. За няколко минути домакина преобрази гробищата в изкуствен мини плаж. Некромансърката гледаше с невярваши очи цялата трансформация и напълно забравила за лошите си предчувствия се обърна към него. А той се хилеше насреща й и въртеше топка за плажен волейбол върху показалеца си. На мястото на усмирителната му риза, панталоните и кубинките, сега имаше дълги до коленете летни шорти и чехли за баня. Само шапката му си стоеше все така на място. Подаде й топката и се развика развеселено.
-Какво чакаш???
И цъмбурна в басейна като почна да плиска вода навсякъде.
-Идвай!

Топката удари главата на Геш и отскочи от нея като човек от трамплин. Това разсмя и двамата. Очертаваше се един хубав следобед. Един от малкото тук, но Зайо винаги знаеше как да си го прави разнообразно. Двамата се веселяха, скачаха, цъмбурваха се. Мъжът често хващаше Меропа, вдигаше я високо във въздуха и после я пускаше във водата. Смехът и усмивките не стихваха нито за миг. Чувстваха се като деца на брега на морето.
По едно време Геш излезе от басейна, посочи към земята с показалец и там се оформиха два шезлонга.
-Знаеш ли какво никога не съм харесвал в нас некромансърите?
-Какво? - попита заинтересовано Морт.
-Че сме много бледи. Какво ще кажеш, Мо - да хванем малко тен?
-Дааа... - извика тя като малко момиче, скочи от водата и се тупна на един от шезлонгите като махна дрехите си и остана само по бельо. Все повече губеше срамът си от домакина, а и след като ще хващаш тен не можеш да стоиш с дрехите.
-Ммм....нещо липсва. А да!
Мъжът подсвирна високо с пръсти в устата и след няколко минути от имението излезе ниско, сладко момиче с розова коса, лунички около носа. Беше облечена с къса зелена рокличка с много панделки. На главата си имаше котешки ушички, а на врата звънче. Тя пъргаво, усмихнато и кокетно дойде при тях. В ръката си държеше поднос с два коктейла. Поклони се в реверанс и продума:
-Питиетата ви.
Геш взе едното, а за Меропа беше другия, който не съдържаше алкохол. Знаеше, че приятелката му не пие нищо съдържащо спирт.
-Мо, това е Сиси.
Момичето се оплези игриво.
-Сиси, свободна си.
Тя се врътна и се прибра обратно в къщата.
Между двамата се зароди приветлив, неангажиращ разговор, който не съдържаше нито една проблемна тема.

/Бо, свободно РП/

-Меропа?
Геш гледаше промяната й, която му дойде изневиделица. Нали всичко беше в ред? Донесе слънцето за нея, как така изведнъж пак й стана лошо?
Тя се свлече на земята и след минута припадна. Домакинът скочи на крака, хвана я и почна да я тресе.
-Мамка му. Меропа, Меропа, чуваш ли ме?
Никаква реакция. Той я вдигна на ръце, освободи магията си и всичко стана както си беше преди. Запъти се към имението колкото може по-бързо. Първо щеше да мине през кабинета си, за да вземе някое друго лекарство и след това щеше да я отнесе в стаята й. Колкото и да го мислеше, стигна до решението, че най-добрият лек бе съня.

/Бо, пиши в стаята си, как се събуждаш също и кога, дали е тази вечер или направо утре сутринта. Имай предвид, че си един ден назад от другите/

След урока Меропа реши да се поупражнява на гробищата. Много трудно щеше да се съвземе от шока на внезапното заминаване на Лушиъс, затова щеше да е огромна грешка да се остави насаме с мислите си.... Трикът е да държиш тялото си заето, да не можеш да разсъждаваш... Така времето минава по-неусетно.
Още щом излезе от имението, в дробовете й нахлуха влажни пари мъгла. Облаците плуваха в чернеещото небе, досущ като ладии в призрачно блато. Страх те е погледнеш към тях, за да не пробудиш някоя потънала в сън (апокалиптична) зла сила. Меропа се сгуши в черното си палтенце. Не я напускаше обсебващото чувство, че някой постоянно я наблюдава отгоре и то не с добри намерения. Девойката приближи към гробовете, които почиваха невъзмутимо по местата си, откъснати от суетата на света. Но ето че идваше посетител, дищащо създание, което възнамеряваше да осуети непукистката им почивка. Некромансърката си избра един от тях на случаен принцип. На надгробната плоча пишеше, че в него бе положен Рение Монроу. Е, добре, Рен. Какво ще кажеш за малко живот на заем?
Момичето, с безизразни меланхолични очи, помътняли като окалян сняг, разпери ръце напред. Леденият въздух ги обгърна, жаден да се сгрее с топлината им. Но те не му обърнаха внимание, заети да изпълняват много по-важни нареждания. Магията се плъзна потиснато по вените и се разля някак равнодушно по безчувствените пръсти, отблъсквайки студа като кученце с подвита опашка. След това напусна собственичката си, за да навлезе в ново тяло, лишено от своя собствена енергия. Силата се концентрира в сърцето, мозъка и белите дробове на Монроу - първостепенните органи, без които нищо друго не може да функционира. После, като часовникар, който поправя счупеното колелце на механизъм, ги накара да туптят, първоначално бавно, а после все по-бързо, докато не заработиха като една малка синхронизирана работилничка. Само дето вече имаше нещо различно от предишното им влизане в употреба. Нещо липсваше, въпреки че протичаха всички жизнени процеси. Рени беше жив, но де факто не беше. Защото какво е човек без разума си? Просто една все тъй мъртва и изкуствена кукла, която обаче е усвоила много добре имитацията на истинските, живи хора.
Тогава Меропа се опита да го накара да се изправи, но тогава.. о! Не бе съобразила, че все пак от повърхността на земята го деляха два метра пръст и масивен дървен капак. Девойката запрати едно кълбо от разрушителна енергия към гроба и в миг във въздуха се разхвърчаха различни по големина буци и камари пръст, дървесина и трески, които се разстлаха наоколо като мръсно килимче. Тогава от оголената дупка се показа една къдрава кестенява глава, принадлежаща на младеж на не повече от осемнадесет години.
"Ах, ето как излеждал Рени" - помисли си ученичката и почна да го разхожда наоколо като дресирано животинче.

Може да се каже, че Меропа бе усвоила умението доста добре. Разбира се имаше още много граници, които не бе преминала, но за всичко си имаше време. За сега се справяше добре и Реми напълно се поддаваше над нейния контрол. Като един приличен кукловод, разкарваше своето имане напред назад и се опитваше да го накара да прави по-сложни движения и комбинации. Истинско изкуство. Тъмно, силно и полезно. Ето в това се криеше мощта на некромансърството. А Морт, тя имаше цял ден ако иска да го разгадава все повече и повече. Никой не я притесняваше, никой не я закачаше. Никой даже не се появяваше на гробищата. Само тя и всички тези изкопани и неизкопани гробове на нейн произвол. За сега можеше да съживява и контролира само по един индивид, но с времето бройката щеше да се увеличава, докато накрая, ако имаше късмета и способността, щеше да вдигне на крака цяла мъртва семинария. А за сега, нека видим как прекарва времето си с мъртвия Рение Монроу.

Рени беше сладко симпатично момче, даде си сметка Меропа. Или поне щеше да бъде, ако съдбата не го бе орисала да се превърне в безмозъчно зомби с куха глава и тъп поглед. Къдриците му падаха невинно върху челото и напомняха за малките дечица, изографисфани по иконите. Все още не бе почнал да се разлага, значи бе намерил кончината си съвсем скоро. Докато го караше да се катери по оголения дъб, Морт се запита какво ли злощастие го бе сполетяло. Ами ако бе поредната жертва на Боунс? Каквото и да бе, поне бе сигурно, че не е имал много късмет. Изведнъж Меропа се почувства зловещо и се потресе. Преди да умрат и да се превърнат в кукли, всички неживи бяха имали собствения си душевен свят. Собствени мечти, собствена история, собствена реалност. Всеки човек е микрокосмос, център за себе си. А това тук... бе обвивката на Рен. Когато погледнеш на ситуацията от този специфичен ъгъл, ти става доста страшничко.
Както и да е.......
От друга страна пък, защо да не се възползваш от една може би незаменима помощ? И без това си бяха умрели. Дори да загубят глава, крак, ръка, нямаше никакво значение. Обаче можеха да предотвратят белята да се случи на теб, нали? Голям праз тогава! По-добре да спасиш живия, вместо да се церемониш излишно със завинаги отишлия си.
Както обичаше да казва гледачката им едно време, "На пилето не му пука дали ще го изпържиш и изядеш, или оставиш да изгние в пръстта. Така или иначе вече е пукнало."
Меропа караше Рени да прави какво ли не. Момчето мяташе пръчката си (своеобразния меч) в двубой срещу невидим враг, риташе, скачаше, тичаше. Некромансърката трябваше добре да усвои усправлението на зомбитата си при битка, защото едно погрешно движение можеше да се окаже фатално. Когато Монроу най-сетне успя да халоса една гарга в главата и да я изпрати на еднопосочно пътешествие към отвъдното, ученичката реши, че толкова спорт му е достатъчен и че е дошло времето да го върне обратно в гроба.

Но тъкмо когато чрез магията си го запъти към гроба, изведнъж Рени се спря в крачката си. После повдигна единият си крак на деведесет градуса в шприц и се извърна с лице към нея. Момичето се смути, колкото и да се стараеше не можеше да върне контролът над тялото му. Движеше се напълно самостоятелно. Момчето тръгна към нея като маршируващ ротник, докато не спря на няколко санта от нея. И какво мислите си направи? Гушна я през кръста, повдигна я във въздуха и почна да я върти. Меропа не се уплаши, но беше толкова изненадана, че почна да пищи, като човек, когото са качили на влакче на ужасите. После я подметна на рамото си и почна да обикаля гробищата с нея.
-Пусни ме. Пусни ме де. -крещеше девойката, но файда никаква. Мъртвият най-церемонялно си я размяташе наляво надясно.
Изведнъж я пусна и преди некромансърката да успее да се съвземе, я грабна за едната ръка и за таза. Явно шоуто не беше свършило. Не само, че не беше свършило. Сега Рение танцуваше с нея пасо добле, като правеше стъпките доста професионално за нежив индивид. Въртеше я в пируети, тропаше с ходила, всичко както си му е в реда. Излишно е да казвам, че Морт направо се шашна.
В това време се разнесе двоен мъжки смях. Гласовете се заливаха от кикот, докато накрая Монроу не я остави да тупне по дупе на земята, обърна се по същия маршируващ начин и се върна на мястото си в гроба. Намести се в него и преди да легне напълно изкриви главата си към вече бившата си собственичка и вдигна длан до челото за поздрав. В следващата секунда гърба му пльосна назад и той се отдаде на вечният си сън. Меропа гледаше пред себе си с опулени очи, невдяваща какво точно се случи. Само високият смях не стихваше. Някъде зад гърба си чу непознат глас.
-Прав беше. Наистина е забавна.
-Нали ти казах?
Вторият вече й бе до болка познат. Тя се извърна и видя как Геш и един друг мъж се приближават в ведра и бодра крачка. Когато я стигнаха те се спряха един до друг и ухилени изимитираха поздрава на Рение, след което отново прихнаха да се смеят. Когато най-накрая им дойде до гуша, домакинът се озъби весело на приятелката си.
-Мо, нека те представя. Това е Алфонс Гуро. Мой пра-пра-пра-пра-пра-пра....
-Геш...
-Пра чичо. Чичо, това е Меропа Морт, моя приятелка.
Мъжът се поклони с длан на гърдите.
-Приятно ми е, г-це Морт.

Каква прилика само, нали? Ето от къде Геш бе наследил външният си вид, характера и обичта си към цилиндричните шапки.
-Чичо ми е на гости за два дена и реших да го запозная с теб. Сега, когато Лу е в отпуска, ти си следващата най-важна част от имението за мен, хихихи.

- О... о... - не можеше да намери думи трогнатата девойка, която се бе изчервила като домат. Можете да си представите както означаваше за нея казаното от Геш. "Сега, когато Лушиъс го няма, ти си следващата най-важна част от имението за мен..." Никога дори не би се надявала за минимално внимание от такъв велик човек като домакина, камо ли пък да чуе някога подобни слова... Искаше й се да крещи от радост, да тича, да скача, да го разцелува. В душата й чувствата си правеха луд купон. Бяха като надрусани наркомани. Сълзите почнаха да напират в очите й. Още малко и щеше да се разциври от щастие. Но все пак, скара се на себе си девойката, чичото на Геш бе тук. "Не се излагай пред него!" - И на мен ми е много приятно! - еуфорично отвърна Меропа, която бе искрено развълнувана от присъствието на Зайовия роднина. Всъщност изпитваше дълбоко страхопочитание. Той не бе просто кой да е, а пра-пра-пра-(...) чичо му. Кой знае на колко стотици години беше, през какво бе преминал и на какво бе способен. От него струеше авторитет като от климатик. Мъдрите му очи я гледаха изпитателно и тя трудно овладя желанието да сведе глава към земата. Боже, колко бе интересен! Сега разбираше от кой Геш бе наследил....... всичко. Двамата си бяха лика-прилика. Весели, приятно странни и с високи, нашарени със спираловнидни черно-бели ивици, цилиндрични шапки. В очите на Меропа те изглеждаха като идоли, като най-големите герои (заедно с Лушиъс, разбира се). Бе си изградила около тях нещо като ореол на величието. Затова сега тя просто можеше да седи, да се усмихва боязливо, с треперещи немощни крака. - За мен е такава чест...... - плахо добави накрая. И да, определено си личеше, че го мисли. Интонацията й, погледа й, мимиките... говореха красноречиво.

-О, моля ви, напротив, моя. - поклони се отново Гуро и мога да се закълна, че Меропа се изчерви от кокетство. Мъжът се приближи до нея, право в лицето й и се ухили.
-Искаш ли да видиш един трик?
Момичето доста бързо заклати глава в положителен отговор и странният индивид не се забави. Пъхна длан в срещуположният си ръкав и извади от него един пухен бял заек.
-Виж това е Гешшш..... - почна да се смее чичото на племенника си, а некромансърката също прихна в луд и весел смях. Почна да пляска с ръце,а Алфонс й подаде заека.
-Твой е.
Геш се намуси, обърна се с гръб и скръсти ръце пред торса си.
-Фукльо!
-Оуууу...малкият Байо се разсърди. - подиграваше се на роднината си новопристигналият. Те наистина бяха еднакви, даже по държание. -Нищо Геши ето ти и на тебе един.
Той отново бръкна изпод ръкавела си, но този път вместо животинче извади едно огледало и го подаде на домакина. Това още повече го вбеси и той хвърли огледалото на земята.
-Чичоооооо.... - измънка като малко дете и тупна нацупено на земята, в близост до Меропа.
По възрастният мъж не можеше да спре да се смее. Винаги се забавляваше много с племенника си.
-Знаеш ли, че аз му измислих прякора Зайо Байо. Не е ли като едно малко зайче? Кажи, кажи? - попита той девойката, което се съдираше от смях, точно така, както те преди малко на нейн гръб.

- Наистина ли сте били вие? - удиви се възхитено Меропа, за която подобно откритие бе равнозначно на Америка за конкистадорите - Ами, общо-взето бих отвърнала следното: да изтриеш прозвището Зайо Байо от живота му, е все едно да видиш птица без криле или костенурка без черупка.. - погледа на девойката попадна върху огледалото, което незабавно я накара да се разсмее. Чичото на Геш бе гениален.
Меропа умилено обходи с очи домакина. Ама той наистина беше толкова сладък. Вече знаеше какво ще му подари за коледа. Ами разбира се, че чифт заешки уши. Вярно, че той трудно можеше да се раздели с цилиндъра си, но пък, от друга страна, те биха били идеалния завършек за личността му. Момичето стисна зайчето в прегърдките си (горкото, какво ли е гигант да те мачка, ръби и задушава) и го долепи към бузата си, след което почна да го обсипва с целувки. Как може да е толкова сладко, бее? Как бе възможно природата да измисли толкова нежно, пухкаво и мило животинче?
- Ами вие къде живеете по принцип? - полюбопитства Меропа, на която бе твърде чудно с какво ли би могъл да се занимава толкова древен, авторитетен, странен и .. ами зайски човек като него.

-Оу, скъпа моя, това е едно много интересно и впечатляващо място.
Той наклони главата си към нея и почна да шушне.
-Изпълнено е с мистика, тайни и много веселие.
Мъжът говореше толкова омайно, че Меропа като че ли биваше хипнотизирана с вълшебно махало, клатещо се пред лицето й.
-Там се случват най-невероятните неща, които можеш да си представиш, а всяка твоя фантазии може да стане реалност, или обратното.
Ако сега погледнехме в очите на момичето, те щяха да са се превърнали във въртящи се двуцветни кръгове. Алфонс се наклони още по-напред с уникална усмивка, която те кара да се замислиш искрена ли е или пъклена.
-Искаш ли да те заведа?
Морт поклати глава мигновено, все едно не разбираше какво я питат.
-Аааа.....не мисля, че това е добра идея. - намеси се Геш, който търпеше приказките му до момента, в който не отпрати това предложение.
-Стига глупости. Какво толкова може да стане?
-Ами нали знаеш....
Домакинът почна да кърши пръсти и да прави някакви неясни знаци, в опит да обясни какво има предвид на роднината си, но вторият просто махна нехайно с ръка.
-Оооо, малък страхливец. Ако не искаш, не идвай. Ние двамата отиваме.
И Гуро подаде ръката си на Меропа, като й помогна да се изправи, а тя все още стискаше бялата плюшка в другата си ръка.
-Е, какво решаваш голямо бебе. Идваш ли?
Зайо въздъхна и се предаде.
-Идвам.
Чичо му се усмихна отново широко, замахна с длан и тримата се изпариха във фин розов прашец.

/Бо, пиши ТУК/

От хубавия Илион се появих в Роузкил. Видях отново онази тъмнина и злокобност. Онова мистични чувство, което караше да настръхваш, но и да се чувстваш у дома. Всичко тук ми беше като дом. не знам защо така стана, не знам и защо наистина съм тук. Имах цялото време на света. Обучението ми можеше да продължи вечно и никога да не се върна долу. Но тогава нямаше да мога отново да изпитам топлината на долната земя. А не исках това.
Направих няколко крачки. И осъзнах къде се намирам. Огледах се. Беше гробището. Красиво, изящно. Криещо мистиката и нещо вълнуващо. Миризмата на пръст и тук там някой бор изпълваха мястото. Направих още две крачки и докоснах надгробната плоча на един от гробовете. Усмихнах се. Това беше моя дом, моето място. Аз принадлежах единствено на този свят. В който цари смърт и магията беше нещо нечисто, нещо покварено.
Наведох се и докоснах буквите, затвора на този който лежи тук. Бяха леко прашни и затова просто духнах с лек наклон към тях, така че праха да изчезне и да се вижда ясно името.

Таня бе свършила работата си и сега бродеше из гробищата. Чувстваше се пуста като труповете, които лежаха в зейналите дупки. Съвестта я гризеше. Гризеше я като червей, мъртво тяло. Като вирус, който прониква в организма и се мъчи да го зарази. Горката. Бе влюбена за първи път в животът си, а се чувстваше толкова виновно. Обичаше Виктор, искаше да е с него. Да я научи на всичко това, което не разбираше, което никога не бе преживяла, а в мозъкът й се блъскаше само една мисъл - нямаш право, той не трябва да е твой, той трябва да отиде и да си я върне, те са един за друг, а ти си безсмъртна, която не може да му даде вечността.
Демонът се чувстваше толкова безпомощен и самотен. Лушиъс го нямаше, даже не знаеше кога ще се върне. Знаеше къде е, усещаше го с костите си, но онази проклета жена му я отне. Толкова много имаше нужда от него. Да я прегърне, да я успокой, да й каже как да постъпи. Таня си имаше само него, само на него вярваше, само той я разбираше защото беше като нея. А сега го нямаше и Таня беше сама. Напълно сама.
Но на гробищата имаше още един човек, който се чувстваше също толкова самотен като чернокосата красавица и беше в подобно положение. Огромните сини очи фокусираха Мортем и нещо в сърцето я сви. Почувства я близка сега и вместо да се обърне и да си отиде, съвсем неочаквано тя отприщи цялата болка и сълзи текнаха като из ведро по страните й. Момичето хукна към Хелските и розавокосата дъщеря на Дантес я видя. Видя Таня, тичаща към нея и плачеща. Преди да се усети разтвори ръце и инженерът на имението се строполи в обятията й. Тя буквално падна на колене обвила дланите си около добрата си позната, с която преди седмица стояха в стаята за мъчения и рисуваха, говореха си и не се страхуваха или притесняваха една от друга.
-Таня....какво е станало? - успя да попита най-накрая Мортем притеснено и неразбиращо.
-Аз...аз...- хлипаше невинната девойка. - Аз го целунах. Аз...не трябваше....аз....
Не се разбираше много от думите й, а и й беше трудно да говори. Нямаше значение за кого става дума, важното беше, че Мортем по някакъв начин я разбра и почна да й съчувства. Не беше ли преживяла тя самата нещо подобно с Грегъри?
-Аз съм ужасен човек... - продължи да плаче момичето. -Ужасен...ужасен...

-Какво говориш - каза тихо Мортем и се усмихна. Помилва я по главата, като че самата тя беше нейната майка и внимателно я накара да седна на земята. Така щеше да е по-добре и за двете. Мортем я притисна малко по-силно, за да и покаже, че е тук за нея и нямаше да я остави.
-Никой не е лош до доказване на противното. - се чу набързо от устните на розовокоската и Таня я погледна. Мортем извади една снежно бяла кърпичка от джоба на суичера си и я подаде. Таня изтри сълзите си и сега можеше да види нещо ново. Сякаш това пред нея. Създанието през нея беше друго. Пропито с мъките на годините, но изградило такава бариера, която дори Китайската стена не можеше да надмине. Таня сама усети, че нещо не беше наред дори със самата Мортем, но сега това не беше важно.
-Искам да ми разкажеш какво се е случило - тихичко Мортем я подкара и Таня започна да и разказва, за Виктор и за онова момиче, което изобщо розовокоската не можеше да разбере името и. Не че я вълнуваше. Но заради Таня щеше да направи всичко. Когато най-накрая привърши и пак спомена целувката Мо се усмихна и пак я погали по главата.
-Хайде, хайде. Една целувка не би сломила един толкова величествен демон като теб.
Тя се приближи малко повече до Таня и тихичко и подшушна.
-Да знаеш още никой не е убил целувките. Но понякога дори най-спокойните като Грегъри се поддават на тях. - двете се разсмяха и това беше добър признак. Добре Таня започна да се смее. Това беше добро начало. - Сега искаш ли да убия въпросното момиче, което ти е отнело Виктор.
Този път се усети сериозността в гласа на Мортем. Май да я убият не беше толкова лоша идея.

-НЕ! - изпищя уплашено Таня, но после възвърна нормалният си тембър и леко се усмихна. Благодарна беше на Мортем, че е толкова загрижена. До сега само един човек се държеше така с нея, като изключим Виктор, но той сега не беше тук.
-Аз не искам да я убивам. Тя не ми е направила нищо лошо и ако трябва да съм честна е наистина много хубав човек. Те са били заедно дълго време преди да дойдат тук. Цели десет години. За нас това не е нищо, но за човешкият живот...можеш да си представиш.
Момичето въздъхна и се настани по-удобно на земята. Слънцето вече залязваше и последните лъчи отразяваха толкова различната хубост на двете демонични създания. Едната мека като памук, а другата чиста като порцелан. Всяка една перфектна сама по себе си.
-А когато дойдоха тук, вече не са заедно. И всичко заради мен. Не съм искала да става така, не искам да разделям хората.
Таня се нацупи и посочи бюста си с двата си пръсти, който ако трябва да бъдем реалисти си е доста пищен за тънката й снага.
-Хващам бас, че всичко е заради това. Иска ми се да не беше толкова голям. Заради него всички ме гледат с пошли погледи и лоши мисли. Де да можех да го смаля.
Мортем леко се засмя на думите й. Тя наистина беше като някое неопетнено дете, в момента оплакващо се от големите си гърди.

Мдам определено думите на Таня разсмяха Мортем. Тя се сети, че когато беше малка и там имаше случка в която навън имаше светкавици и беше отишла при Грегъри, а той пък беше с жена. Тогава още не разбираше, че всъщност те са правили това онова, но тогава той и изръси, че всъщност и е помагал с задачите. Което беше смешно, но после Мортем го попита кога и на нея ще и пораснат гърди. Един вид, че така ще порасне. По-хубаво беше когато още беше в началото на своето съществуване.
-А спокойно. Да не го мислиш толкова.
След което нещо изникна в ума на Мортем и очите и светнаха.
-Можем да накара Лушиъс да ти помогне с този проблем. Демоните могат да сменят телата си. Например, Себастиян ме накара да сменя моето преди да дойда. Реши да използва собственото ми, до преди това бях с друго.
И сега се замисли. Как ставаше номера. Така и не го разбра, но нали не осъзна как стана това. Така, че колкото и да се чуди нямаше да разбере. Погледнах нагоре към небето и затвори очи. Вятъра по-това време на деня беше просто божествен.
-И все пак гордей се с това, което имаш. Иначе ще е жалко наистина.

-Права си, но....
Таня погледна още веднъж надолу към даденостите си и ги обгърна с ръце. Винаги се беше чудела как можеха да пораснат толкова много, за толкова кратко време. Но като гледаше и тези на Мортем не се отличаваха. Даже бяха по-големи. Може би Себастиан имаше фетиш към големи гърди или пък демоните се развиваха повече.
Тя тръсна глава. Що за мисли бяха това? Каквото и да бе, само времето щеше да покаже как ще се развият нещата с Виктор. Може би трябваше да поговори с него, но все не се решаваше.
-А ти защо си унила?
Момичето не можеше да не забележи, че лицето на приятелката й е някак си изпито, все едно е преживяла години само за няколко дена и искаше да й помогне, както тя на нея. Нямаше да й предложи да убие някой или нещо такова, но ако имаше нужда от приятелска подкрепа бе на нейна страна.

-Унила? - попита я Мортем и се усмихна с високо вдигната глава. Искаше да покаже, че абсолютно нищо и няма въпреки мигрената заради туптящата енергия вътре в нея, и леко кървящото сърце, заради Грегъри, но пък това си беше нещо крайно нищожно в днешно време. Нали всеки казва, че обича някой, че иска да е с него завинаги и на следващия ден просто се разделят. Но лошото беше, че Грегъри беше дясната ръка на Себастиян. А когато я викаха трябваше да е в присъствието и на двамата. Е досега криеше чувствата си, защо не и да продължи.
-Какво говориш. Аз съм си супер. - и започна да се смее, но наистина имаше нещо тъжно в този смях. И все пак не показваше признаци изобщо да има нещо. Очите на Таня се забиха в лицето на Мортем. Розовокосото момиче имаше чувството, че Таня я изпитваше. Че виждаше през нея. Че разбираше истината и накрая въздъхна.
-Грегъри ме уби. - направо си го каза и продължи да се усмихва. Нормално щеше да е ако пророни и една сълза, но това не можеше да го направи. Не и сега.

-Оу.... - промълви Таня на последните й думи. - Винаги съм намирала този човек за доста страшен. Веднъж ме накара да направя подобрения на един от лабиринтите. Ужасяващ е. Никога не съм срещала толкова умен човек. Но този негов ум си е направо...
Тръпки я побиха при спомена. Наистина Грегъри Грей беше един изключителен екземпляр. Адски мощен, интелигентен до неописуеми висини, красив и все пак. За Мортем той не беше такъв, но за останалите страхопочитанието си беше неприкосновено.
-Но иначе се радвам за вас. - продължи тя без даже да е сигурна за какво точно говори. Затова почна да се смее нервно. След това обаче млъкна. Повдигна глава нагоре и се взря в небето. То стана наситено сиво. облаци се образуваха с бясна скорост и не след дълго проблясна първата светкавица и се чу първият гръм. Момичето заби поглед в земята замислено и някак тъжно.
-Мо....Ако Лушиъс не се върне какво ще стане с мен? Ще ме върнат ли обратно там....долу.
Тя се сви толкова много черупката си, че чак заби нокти в кожата на дланите си.
-Аз не искам да се връщам. Тук съм щастлива с Лу....Той ми липсва.

На Мортем и стана смешно когато тя започна да го описва като много страшен и такива неща и такива неща. Да не би той да се държеше добре с нея, само заради Себастиян. Сигурно е така. Там долу никой не е като Таня да приема всички като потенциални приятели. Всички трябва да взимат някакви облаги. Трябва да получат нещо, за да дадат. Ако и Грегъри беше един от тях Мортем сигурно нямаше никога да се върне долу.
Но тогава чу думите на Таня и леко се усмихна. Хванах ръцете и, за да не се нарани. И я погледна в очите.
-Лушиъс ще се върне. Той държи на теб. Може да се върне и да те вземе. Няма да те остави сама тук, спокойно. Пък и ако имаш опасност да се върнеш долу ще говоря с господаря Дантес да те остави тук. - отново започна да говори за Себастиян с това "господаря Дантес". Все пак колкото и беше настойник толкова и беше и господар. А тя не можеше да се бие срещу него, само за него.

Чернокосият демон изхлипа сладко изпълнена с толкова голяма благодарност. Тя виждаше Мортем само за втори път, но вече я обичаше. Дали защото беше като нея не знам, но чувствата й бяха искрени.
Таня гушна момичето и я стисна така, като че ли се страхуваше да не изчезне и тя и да я остави още по-сама. Това накара тялото на Хелските да потръпне. Това нежно, внимателно и сякаш не създадено за този свят същество наистина я обичаше. На дъщерята на богът й беше нужна любов. не го признаваше, но реакции като тази я затопляха отвътре. Да се чувстваш ценен, важен за някой. Нима това не осмисля животът ти? Нима не го прави по-лек и пълноценен?
След продължителната прегръдка, Таня се отскубна от нея и я погледна с искрящите очи. Дъждът вече закапа, мокрейки костите им и съвсем скоро щеше да се превърне в порой, който по тези земи, за разлика от някои други не беше хич приятен. Напротив - пронизващ, студен, носещ гъстата мъгла със себе си.
-Ще бъде ли много нахално ако тази нощ спя при теб? - попита синеоката красавица. Изобщо не й се искаше да остава сама, а в Мортем виждаше един потенциален приятел. Възхищаваше й се. Тя беше силна, смела, всичко, което самата тя не е.

/Мо, ако приемаш предлагам направо да пишеш в стаята си и от там свободно РП/

Поехме по пътя, с шифтъра. Аз карах каруцата през цялото време, а той ме насочваше. Стигнахме до някаква доста голяма и черна сграда. Приличаше на замък. Внушителните и размери ме респектираха. Преминахме през големите врати и навлязохме направо в ...гробището...

- Мамка му...- измрънках, като видях в какво се забърках.
Тези Некромансъри май наистина не си поплюваха. Дори градините им бяха сатанински.
Пришпорих коня да върви по-бързо и спрях каруцата непосредствено пред входа. Огледах навсякъде. Дърветата които ни наобикаляха ме плашеха по някакъв начин и за това реших да премина с всичко по-бързо.

- Хайде, лека вечер. И...благодаря за всичко. Имам предвид, за бара. Майната и на бирата.

Подадох ръка свита в юмрук към момчето и то направи същото в поздрав. Скочи от каруцата и пое по някакво стълбище нагоре. На мен, друго не ми оставаше, освен да поема по пътя назад - право към Сто Слънца. Мислех да пътувам през повечето време през нощта, за да стигна навреме. Ако се изморях, щях да спра някъде по пътя за да поспя. Но, нямах много време. Сигурно наближаваше дванадесет, а ако заспях по пътя, не знаех дали ще ми стигнат останалите шест часа за да се прибера навреме. За това, пришпорих коня отново и поех право през портите на Роузкилл, избягвайки от градината-гробище по най-бързия начин.