Необятната къща

Намира се някъде по средата на гората. Малка, напълно обзаведена, но пуста откъм обитатели. Или поне така си мислеха случайните минувачи. Но истината бе съвсем различна. Всъщност къщата е собственост на Пазителя на Изгубения град, Покровителя на гората Шеридан , за който също никой не знаеше, Дани Смоук - велик некромансър, свикнал с инкогнито живота. Не обича хората, още по-малко прищявките им. Единственото, което има значение за него е звука на парите, който може да го накара да направи почти всичко. Въпреки всичко, хората си мислят, че е необитаема, защото собственика й рядко се задържа там.

Дани


Пелтека ( Демона на Дани )

Бързах да стигна до тук и даже не хапнах преди предстоящата ми тренировка. Това нямаше голямо значение. По пътя през гората откъснах една зелена ябълка, която се превърна в закуската ми. Вече минаваше 11 и нямах кой знае колко време, колкото другите ученици, които са почнали сигурно от 8-9. За момент се замислих дали да променя режима си, но само след минута осъзнах, че това няма как да се случи. А и така Клавди ще е имал достатъчно време и да изтрезнее и да се наспи. След още десетина минути обикаляне в търсене на въпросната къща, най-накрая я мернах. Беше напълно дървена и доста симпатична. Отидох до вратата и почуках. Не ми се отвори. Допрях ухо до нея в опит да уловя някакъв звук, но такъв нямаше. Инстинктивно, макар и нахално натиснах бравата и тя подаде. Щом е отключено значи ме очакват, нали?
Влезнах вътре и очакванията ми се оправдаха - нямаше никой. Вътре както и от вън всички мебели бяха направени от дърво. Доста уютно място бих казала. Беше светло, камината гореше, а над огъня имаше поставено котле, в което вреше нещо. Не барах нищо, все пак не си бях у дома. Но съм сигурна, че не сбърках къщата. То други и нямаше, търсих доста време. Дали аристократчето ми върза тенекия? Тази мисъл не ме напускаше, но реших все пак да му дам възможност да се покаже от мишата дупка, в която се криеше затова седнах на единият дървен стол, постлан с вълнено одеяло, запалих цигара и търпеливо зачаках.

Наближаваше привечер, а времето отминаваше с обидна бързина.Дориан пушеше цигара след цигара,поклащайки се на люлеещият се стол и нервно поглеждаше ту към вратата ту към прозорците на къщичката.Пеещите птици в гората разсейваха позаспиващата и личност, а ароматът от къкрещото котле дразнеше ноздрите и.Течността бавно започваше да извира от котлето и гъстият дим от загоряваща манджичка се смесваше с тютюневият идващ от устните на момичето.Клавдий все още липсваше в цялата картинка, което я изнервяше още повече.
Тъмнината бавно обгърна къщурката с черните си ръце, луната отвори очи и се появи на едно от прозорчетата, взираща огромните си кратери в лицето на Дориан.
Чу се шум.Дали от вятър или далечните стъпки на Клавдий - не можеше да се определи с точност.

Чаках ли чаках и чаках. Времето минаваше толкова бавно, че просто бях изгубила всякаква ориентация. Беше мъртвешки тихо. От мига, в който влезнах, а вратата се плъзна и се затвори, не се беше чул никакъв звук – ни един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. Тиха вода. Докато гледах вторачено тези четири голи стени, си спомних една книга, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързана; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.
Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.
Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Опитах да си свирукам "Дани, момчето ми", но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.
Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратата не даваше признаци, че някога ще се отвори. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт. Започнах да се притеснявам. Ами ако бях наистина на грешното място? Или Клавдий беше забравил, че ще съм тук и ще го чакам? Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. Единственият признак, че тук имаше живо същество бе врящото гърне, което към края на деня почна да ври и кипи. Вече привършвах кутията си. Станах и го махнах от огъня, за да не взема да направя пожар.
Не ми оставаше нищо освен да чакам....отново. С течение на времето съм заспала Почнах да сънувам. Видях се на кея. Изведнъж пропаднах и се озовах в някаква гора. Около мен имаше хора. Лица, които не познавах. Клавдий беше там. Отидох до него радостна, че е тук. Той само ме погледна и ме целуна. Болка проряза стомаха ми. Погледнах надолу и видях забит нож. Той го извади и го заби отново и отново. Чу се вик. Боунс тичаше към мен. Клавдий се завъртя и изстреля ножа, който се заби в челото му. Боунс падна мъртъв. Свлякох се на земята, а кръвта ми изтичаше като вино от счупена стомна. Последното, което видях бе каменният му поглед, докато умирам.
Събудих се светкавично от някакъв шум и се надигнах в полуседнало положение. Бях обляна в пот. Сърцето ми биеше бясно. Погледнах през прозореца и видях, че е тъмно. Главата ме цепеше, а аз се въртях на различни посоки, усещаща все още несъществуващата прободна рана в корема си. Махах трескаво ръце бореща се с измисления от болния ми мозък враг, докато малко по малко почнах да се успокоявам.
Понякога се чудя как ли още не са закрещяли стените от всички ужаси, които ме спохождат насън!

Докато Дориан спеше в топлата къщурка, Клавдий вече бе достигнал Шеридан.Знаейки пътя до малката къщурка наизуст, не му трябваше дори огън за да се опъти в тъмнината.Все още крачеше бавно както след като излезна от кръчмата но движенията му бяха по-кординирани.
В далечината виждаше светлинка - мястото което търсеше.С наближаването към нея светлинката ставаше все по-голяма и все по-голяма докато накрая не се разкри малка дървена къщурка пред очите му.Погледна към прозорците - светеше.Светлината от огъня мъждукаше в стаята, а само сянката на спящото момиче се отразяваше в стената."Не помръдва, явно е заспала"... - си помисли Блек, когато мислите му бяха прекъснати от зрението му, което изпращаше силни и панически сигнали до мозъка му.Дори със забавени рефлекси, той ясно виждаше надвесилата се сянка над тази на спящото момиче.Клавдий забърза крачка към къщата, поне колкото му позволяваха изморените крака, а към надвесилата се сянка се появи и втора описваща ръка стиснала малко острие.

Блек вече достатъчно се бе приближил и бе на миг разстояние от сцената, когато се спъна в стълбите намиращи се точно пред вратата.Излетя напред и влетя с гръм и трясък през вратата която се отвори широко.Погледна инстинктивно напред и видя че Дориан не шава.Сянката потрепна, а човекът който я притежаваше се обърна изненадан назад и погледна към лежащият на земята маг.

-Охо, някой май се е събудил?? - гласът звучеше познат, но лицето не.Дължа черна роба, с широки ръкави като шаманска плащеница и качулка покриваща горната част на лицето му, оставяща очите на ръба на плата.Мъжът беше висок, дори прекалено.Ако Клавдий се изправеше в момента до него, щеше да е с поне глава по-нисък.Мъжът захвърли малкият нож който държеше и се затича към Блек като го изрита силно в лицето.Тялото му се преобърна няколко пъти, като успя да падне в удобна позиция за атака.Подпря една ръка на земята и се изтласка от нея с крака като атакуваща пантера.

- Кой си ти гадино?!? - изкрещя той докато се изстрелваше към непознатият.Още преди да получи отговор, вече бе докопал гърлото му и беше успял да го събори на земята.Лежеше върху него, но усещаше тялото му някак си празно. - Говори, кой си ти?! - повтори пак въпроса си като не спираше да стиска гърлото на противника.
Изведнъж, получи удар в слабините, който нямаше как да бъде произведен
от нападателя.Просто нямаше как някой нормален да извие толкова много крака си, за да направи този удар.Блек се преви от болка и падна на една страна като сложи ръце на слабините си.Погледна към непознатият и от плащеницата му се откри странна гледка - три малки човешки фигури.

- Как е, чиче? Хаха! - засмя се едно от човечетата, като заедно с другите две се нахвърлиха върху него, без да чакат заповеди.Първото се хвърли на лицето му, като успя да напъха част от плата от наметалото в устата му за да заглуши виковете.Другите две се заеха с краката му като ги завързаха един за друг, а последното човече което играеше ролята на "лицето" на непознатият, успя да се измъкне от голямата качулка и хвърли наметалото върху него.
Докато завързваха усърдно наметалото за да не може да се измъкне, единият дребосък се обади :

- М-момчета, до-о-обра идея беше т-това с приспивателното в би-и-ирата...
-Ха-ха-ха, наш е! - засмя се другото, а след като го опаковаха като подарък, задружно се наредиха в редица и го издърпаха от къщичката.Дори затвориха вратата след себе си най-културно, сякаш това бе просто един сън.

Дориан, хвърли "ЗАР" .Ако се падне четно - виждаш ножа.Ако се падне нечетно - си тръгни ядосана.

Изправих се рязко от шумовете. Учестеното ми дишане почна да се нормализира. Очите ми шареха във всички посоки в търсене на нещо каквото и да е.

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 4

И тъкмо когато си мислех, че по-лошо не може да стане пред очите на земята ми блесна острие - малко, но лъскаво. И най-важното до преди малко то не беше там. Вниманието ми веднага се насочи към вратата. Затичах се натам, отворих я рязко и какво да видя - три от онези тролчета, който вчера създаваха неразборията в кръчмата бяха уловили Клавдий и му бяха запушили устата.
-Ама ти сериозно ли? - бе първата ми реакция. Не можех да повярвам, че тези джуджета ще повалят човек като него. Но после си дадох сметка, че за това явно има някаква причина. Иначе просто беше невъзможно. Още преди да успеят да реагират се засилих към тях и изритах едното със всичката си сила. Тя бе достатъчна да го изпрати на няколко метра във въздуха и да го забие в едно дърво и да го разпльока на него. Обърнах се към другите две и заплашително процедих през зъби като изпуках кокалчетата на пръстите си, свити в юмрук:
-Е чиче, проблем ли искаш или какво?
Очите ми бяха по-мрачни и от нощта, а сивата ми аура беше започнала да се процежда през кожата ми като задушаващ облак. Само една дума ми беше достатъчна, за да обърна играта в наша полза.

Дориан беше побесняла.Тялото и бе в готова атакуваща позиция, а светлината отразяваща се от луната галеше тялото и.Енергията която излизаше от нея във видима форма описваше вълнообразни линии, напомнящи на дима излизащ от запалена цигара.Беше готова да ги размаже като масло върху сухата горска почва, но бе забравила че те бяха четирима...
Най-малкият от тях който заекваше, се бе покатерил на едно от близките дървета и я очакваше.Държеше малка игла в ръцете си, която старателно потапяше в малко шишенце със зеленикава течност.Можеха да са долни пияници и да не могат да се бият, но обичаха да играят мръсно - упойващите вещества, атаките в гръб или изскачането в тъмнината бяха техните силни оръжия. След като намаза малкият и връх, извади от джоба си пръчка подобна на тези с които малките деца стрелят фунийки, но направена от дърво.Беше около 20 сантиметра дълга, колкото малките му ръце да могат да я стиснат здраво.Постави игличката в единият и край, а другият положи между малките си устни и зачака.Не му бе нужно много време, тъй като ядосаното момиче приближаваше към своите малки врагове все повече и повече, искаща да им покаже реално най-тъмните кътчета на своето подсъзнание.
Мъникът затвори шишенцето с течността и го постави в джоба си, след което се излегна на клона на който стоеше до сега и се прицели.Дрехите на Дориан бяха доста оскъдни и кожата и бе идеално огрявана от лунната светлина.Човечето си пое въздух и го издиша рязко в пръчицата.Изстрелът беше тих, дори безшумен.Дори другите дребосъци не разбраха какво стана.След миг, малката игла се оказа забита зад ухото на Дориан.Тя усети това и инстинктивно докосна мястото, пробито от иглата.

/ Дориан, опиши действията си /

Нещо ме прободе зад ухото. Докоснах мястото и махнах от там малка игла. Обърнах се назад и видях на един клон още едно от тези малки, гнусни гномчета. Изведнъж почна да ми се вие свят и тогава разбрах какво всъщност беше станало. Малката гадина беше напоила иглата с отрова или нещо такова. Значи така са успели да уловят Клавдий. Хитри мижитурки. Обърнах се пак към останалите две на земята и тръгнах към тях. Краката ми натежаваха. Чувствах ги сякаш камъни са завързани за глезените ми. След третата крачка почнах да омалявам и лека по лека да се свличам надолу докато не се озовах на колене. Тролчетата се смееха самодоволно. Пред очите ми ставаше черно, надявах се само да не припадна преди да успея да ги смачкам. Протегнах едната си ръка към тях и процедих магията си, която тръгна към нападателите ни. Стигнеше ли до тях щеше да обхване гърлата им и да ги задуши. Напътствах я с цялата си умствена издръжливост. Тя несигурно ги достигаше, на моменти ставаше по-слаба, на моменти успявах да я подсилвам. Ако ги докоснеше бяха мъртви. Трябваше само да не припадам, само да не припадам.......

- К-к-карло, Бягай!М-м-магия! - закрещя малкото човече от дървото, след което скочи върху коленичещото момиче.Гледката бе по-скоро комична , от колкото да изглежда като битка между врагове.Малкото гномче стоеше върху гърба на Дориан, сякаш е яхнал разярен бик, а тя колкото изнемощяла да бе се опитваше да се отърве от него.В изненадата си от атаката на дребосъка, тя започна да размахва ръце към задната част на главата си в опит да го хване, което доведе само до разсейване на магията и.Накрая успя - докопа се до малката му главичка, като го стисна здраво и го запрати към едни храсти с последните си сили, след което се строполи на земята.Очите и се затвориха, а процеждащата магия от тялото и отдавна вече се бе скрила.Със всяка една изминала минута губеше връзка с този свят...

/Дориан, опиши кратък сън в "Гората". Нямаш много време да спиш, ако искаш да намериш приятелят си.../

Вървях доста под жаркото слънце, което днес имайки предвид, че е лято беше по-силно от обикновено. Тук винаги си бе по-мрачно от другите кътчета на света, но все пак лятото си е лято. Даже да не е толкова топло за останалите раси за нас си беше напълно достатъчно. Настроението ми беше неопределено. Ту бях спокойна и доволна за Арадел, ту притеснена за близките събития. В крайна сметка времето щеше да покаже, а то не бе на моя страна, така че най-мъдро бе да го използвам максимално.
Веднъж излязла от Найтмер след час, час и нещо се озовах в Шеридан. Едно от малкото места, на които можех да прекарам без проблем повече от три часа. Обиколих цялата първа половина на гората, но нямаше и следа от Дани. Този глупак пак се беше скрил в дън земя. Нямаше да му позволя този лукс. Без това два дена не го бях тормозила, време е да си припомним "забавните" си отношения. След като не успях да го намеря в гората щях да отида до самата му къща. Не ми беше трудно да я открия. Веднъж наближила ме обляха спомени от онази нощ или може би беше ден с Клавдий. Даже огнището си стоеше на същото място. Само огънят не пукаше. Зарових крак в обгорялата пръст и леко я бутнах.
-Хъх....Значи още тогава си искал онази книга. Мал шанс.
Отидох до вратата и я открехнах. Вътре нямаше никой, нито той, нито останалите му вече две гномчета и едното, преобразувано в демон. Наистина как ли ги беше намерил тея? Изобщо не вървяха на стила му. Или може би вървяха. Каквото и да бе, явно ще трябва да го чакам. усетих къркорене в корема и чак тогава се сетих, че не бях яла нищо. Забелязах едно крушово дърво в близост и с телекинезата си придърпах два плода към себе си. Седнах на няколко метра от огнището и започнах да ям. Беше вече обед, така че се надявах да дойде по-скоро. Денят беше преполовил половината си, не исках да пропилея и втората половина.

Слънцето препичаше жарко, минута след минута.Опитваше се да си проправи път през дебелите клони на дърветата и да освети малката поляна на която се намираше Дориан, но почти безуспешно.Единствено няколко по-големи лъча светлина достигаха до земята, огрявайки пътеката по която се стигаше до къщата на Дани.Уви, само той липсваше в цялата ситуация.
Дориан отхапваше здраво от сочните круши, които незнайно как се бяха появили в тази широколистна гора.Да не би Дани да имаше някакви тайни желания да стане градинар? Само той можеше да потвърди или отрече това...
Eдно едва доловимо *храс*, разцепи тишината на две.Ако бе някой обикновен човек, нямаше да се усети дори.Ала тренираният слух на До веднага изпрати сигнал до мозъка ѝ, след което и трябваше просто част от секундата за да реагира.Погледа и се стрелна в посоката от която идваше звука.Въпреки че се наслаждаваше на сочната круша, тя бе готова да я захвърли по съществото което се появеше пред нея и да го препарира на място.Момичето присви очи съсредоточавайки се в това да забележи дали не се случваше нещо в далечината и зачака.След около двадесетина секунди отново се разнесе същият звук. *храс* - *храс* - *храс*...
По пътеката се появи ниско момиченце.Русите коси на детето се развяваха около него. То подскачаше по пътеката или по-скоро върху всяка клонка по нея, като ги чупеше на две.Достигайки до малката полянка, мъничето видя крушовото дърво и се спря, сякаш пред него стоеше огромно чудовище.Ала лицето му не изразяваше уплаха - напротив.То се озари от една голяма и красива усмивка, разкривайки белите детски зъбки.Затича се напред и когато достигна под дървото, повдигна глава нагоре.Затърси най-ниско стоящият плод и протегна ръце към него.Почти го достигаше , ала ниският ръст си казваше думата.Детските пръсти опираха в плода, ала детето не можеше да го откъсне.След няколко неуспешни опита се отказа и отпусна ръце надолу.

- Уффф... - изстена недоволно.После се огледа около себе си за някоя здрава пръчка с която да удари крушата, но всички бяха изпочупени.Единствено забеляза краката на До, която все още стоеше предпазливо на земята.Детската усмивка отново се появи на лицето му.То извика силно към некромансърката :

- Ще ми я откъснеш ли?
Гласът и беше тънък и писклив.Все още неоформен.Сигурно все още имаше онези сладки говорни дефекти, когато трябваше да казва по-сложните думи..

Някакво дете се появи от никъде. Това само по себе си беше достатъчно странно, за да не отпусна гарда си. Че всеки ден ли в гората се разхождат деца и то толкова малки, и то толкова весели. Не, нещо не беше наред тук. То почна да цели по дървото, в опит да бутне поне един плод, но безуспешно. Не само това, ами накрая взе, че се обърна към мен и с най-дразнещият писклив глас, който бях чувала ми се извика да й откъсна. Аз какво, да не съм бавачка? Все още очаквах малкото русо пишлеме да се превърне в някой демон или чудовище, но тъй като нямах доказателства нямаше как да я нападна. Щях да следвам развитията, а ако нещо се променеше щях да действам.
Без изобщо да й отговоря, без даже да променя изражението си, протегнах отново ръка към крушите и вкарах магията си в действие. Тя достигна до две жълти, сочни круши, застопори се в дръжките и ги скърши. Но вместо да паднат рязко на земята и да се разпльокат, енергията ми ги поддържаше да се движат плавно и спокойно ги поставих на земята до нея. Абсорбирах обратно магията си и продължих да я наблюдавам. Може да не бях права, но следях всяко едно нейно движение.

- Хе-хе-хе - разнесе се детският смях из поляната.Момичето изглеждаше видимо доволно от факта че До ѝ помогна, което я развесели много.То се наведе към земята, протегна ръцете си към крушите и после ги пъхна под тях, заравяйки пръсти в пясъка.Не щеш ли, когато се опита да вдигне крушите, ръцете и минаха директно през тях, сякаш те не съществуваха.Единствено се разнесе малко отблаче от пясък, което бързо изчезна.

- Благодаря ти - отвърна момиченцето обръщайки се към До.После се обърна в обратната посока от която бе дошла и се затича към малката пътека.Понякога повдигаше ръце към устните си, сякаш наистина в тях се намираше плод, който се опитваше да отхапе.
Какво беше това? Горски дух? Фея? Призрак...? Най-вероятно дори самата некромансърка не можеше да си отговори, докато стоеше опулена на земята.А слънцето...слънцето отново стоеше на небосвода, прокрадвайки хитрите си очи през клоните на дърветата.Поглеждаше понякога към момичето стоящо на земята и я закачаше с някой от лъчите си, като ѝ светеше в очите.

И сега едно съобщение към малките деца-духовете съществуват, но Дядо Коледа не. Всеки един по един или друг начин е имал в живота си поне една среща със същество от отвъдното. И всяко едно описание на тези срещи започва и завършва по един и същ начин, ето и неговата последователност: писък ,"О Боже", писък, писък, " Майчице", писък, писък. И както вече многократно се убедих, нещата при мен не се случват като при повечето хора. За мен това свръхестествено преживяване породи лека озадаченост, предизвикваща повдигане на лявата ми вежда, която премина към типичния за мен непокизъм. Ситуацията бе смешна отколкото плашеща, дух, който яде круши....До тук с коментарите.
Започнах да се изнервям вече, за това станах да се поразтъпча. Обиколих няколко пъти дървото, с джобното си ножче започнах да посичам крехките клони на един от храстите, представяйки си, че са крайниците на Боунс, това предизвика извратена усмивка на лицето ми.Макар и да не ми личеше, аз също имах човешки нужди и сега една от тях се обади. Крушите бяха толкова сладки, че сега устата ми бе пресъхнала и гърлото ме гореше за вода. Не му мислих много и се насочих към къщата на Дани и съвсем безцеремонно се самопоканих. На бегом изтичах до тоалетната и когато си свърших работата, със същата бърза крачка се насочих към вратата. Обаче периферното ми зрение забеляза нещо, което бе моя духовна слабост-рафта с книгите.
Приближих се и започнах да оглеждам едно по едно заглавията. Когато рафта свърши, погледът ми продължи към едно шкафче с наредени върху него дървени ковчежета, стауийки и снимки в рамки.От снимките се виждаха различни усмихнати лица, смешни физиономии и.....О Боже...да, ето и аз го казах. Това накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат повече от колкото когато се срещнах с малолетния дух, който сега стоеше с плюшена играчка в ръка и се усмихваше на една от фотосите. Странно....Не знаех Дани да е имал дъщеря, но това бе първото ми предположение. Докато стоях и се пулех недоумяващо в снимката, зад мен се чуха малки стъпчици. Завъртях се ловко и ето че пак русолявото, призрачно пишлеме стоеше зад мен и ми се усмихваше:
-Коя си ти?- без да губя повече време изстрелях въпросът си.

Бледото сияние стоеше на прага на къщата и съзерцаваше млада некромансърка.

- Коя си ти? - извика тя към привидението, ала то не и отговори.Просто си стоеше на прага на къщата . Но тя не беше като онези малки призраци които ни описвят в книгите - напротив.Беше си досущ като едно малко момиченце, което се бе загубило в гората.
Този път До зададе въпроса си по-високо, но момиченцето не помръдваше устните си.То направи няколко крачки навътре в стаята, като се приближи на безопасно разстояние от Дориан.Погледна я, после съзря и това което гледаше - малката снимка от нейното детство. На лицето и се появи невинна усмивка, съзирайки собственото си отражение, отпечатано на лисдт хартия.

- Защо търсиш батко Дани?
Ето че отново странният детски глас се разнесе в стаята.Беше тих и спокоен, изразяващ любопитството на малкото дете.Батко? Може би това бе малката му сестричка някога? Нещо вътре в Дориан я човъркаше да разбере истината.Сякаш я разяждаше и не и даваше мира този въпрос - кое всъщност бе това момиченце.

Батко??!! Така значи. Батко Дани. Тъпо е да кажа, че не знаех, че Дани е имал сестра. Разбира се, че не знаех, от къде можех да знам? Но пък не очаквах тип като него да има някакви роднини, било то и мъртви такива.
Изражението ми сигурно беше леко опулено, учудено, смаяно, както щете го наречете. Изведнъж обикновения дух, ако изобщо може да има нещо като обикновен дух, се превърна в нещо много повече. Превърна се в починалата незнайно как сестра на "учителят" ми.
-Ъхъъммм.... - започнах. Не бях говорила с привидение до сега, разбираемо е. - Батко ти....Дани ми е приятел. - добре де, малко излъгах. -Помага ми да стана по-силна.
Дискомфорта малко по малко изчезваше от съзнанието ми и почнах да пристъпвам към момичето. Гледах я от високо, знаех, че духовете не могат да нараняват, този ми го доказа и с това, че преминаваше през повърхностите като въздух и все пак само да се опиташе щях да го абсорбирам като вакум, сестра на Дани или не.
Взирах се в големите й очи, а тя в моите. Май не беше злонамерена, сигурно по времето когато е умряла даже не е знаела значението на тази дума. Клекнах и я погледнах централно.
-Какво се е случило с теб?
Не знаех дали изпитвам съчувствие на онзи идиот или беше чиста доза любопитство, но все пак исках да знам. Ако не друго осъзнах, че явно в него има нещо човешко. Жалко....оказа се, че се различаваме доста. Той поне е имал семейство, на което е държал иначе нямаше да държи снимките. А аз, даже не знаех дали моето съществува и изобщо не ме интересуваше. Що се отнася до мен, те можеха да гният в ада.

Привидението стоящо срещу Дориан, изведнъж изчезна. Както си стоеше кротко пред входа, изведнъж се изпари като малък облак от мъгла, разнасящ се из стаята. Настъпи тишина. Дориан се огледа няколко пъти около себе си, но не забеляза нищо странно. Единствено лек ветрец се вееше около косите и, като ги караше да се движат в ритъм с него.
Чу се трясък.Не много силен, даже напротив. Тих, сподавен - от падането на предмет.ДО се стресна и подскочи назад, извръщайки поглед към посоката от която идваше шума. Очите и се спряха на рафтовете с книги, от които бяха паднали няколко на земята. Тя отиде да ги вдигне, почти забравяйки за малкото момиченце. Наведе се над четивата, вдигна първото, второто и...под тях съзря малката снимка която гледаше до преди малко. Обърната по лице, затрупана под всичките книги върху нея.
Взе я в ръка и я повдигна внимателно, за да не счупи крехката дървена рамка. Още при вдигането се чу шум, от разпадащи се стъкла. Предпазното прозорче се бе строшило на малки прашинки и в момента се сипеше по пода.

- Мхмм.. - прокашля се мъжки познат глас зад нея. Този път Дани бе заел мястото на малкото призраче, удобно облегнал се на касата на вратата. Кръстосал заповеднически ръце и поставил близко краката си един до друг. Използваше вратата за нещо на което се подпираше, наблюдавайки старата си познайница.
Видя малката дървена рамка в ръцете й и погледа му замръзна.

- Да не си дошла да крадеш? - попита вежливо той, визирайки малкият предмет който държеше тя в ръцете си.

- А...това ли...

- Да, да... точно това... дай ми го!
Дани се приближи с леко заплашителна походка.Грабна снимката и я погледна. Не обърна особено внимание на счупеното стъкло.За него бе по-важно снимката да беше цяла.Погали я с ръка, а след миг я върна отново на мястото й на рафта. Намести я внимателно, погледа я още няколко секунди, след което се завъртя към некромансърката.

- Е, какво правиш тук всъщност? Да не би да са те изгонили пак? Хаха...

Наблюдавах го внимателно как поставя грижливо снимката обратно на мястото й. Наистина държеше на нея и естествено с моя късмет, привидението се изпари преди да разбера какво е станало всъщност. Може би някой друг път. И все пак...
- Е, какво правиш тук всъщност? Да не би да са те изгонили пак? Хаха...
-Хаха... - измясх се иронично. -Забавен си.
Да, Дани си беше Дани. Изобщо не беше спрял да ме дразни. Даже ни най-малко. Е, какво да се прави. По-добре той от онзи предния.
-Дойдох да тренираме разбира се.
Хайде, хайде, вече стана следобед и още нищо не съм свършила. Каква загуба на време само. Кипях от енергия и желание, а се наложи да си пропилея по-голямата част от деня. Имайки предвид колко е часа сигурно щяхме да приключим по тъмно. Не, че това ми пречи. Без това нямаше какво да правя. Не искам да се бутам в краката на Дрейк, така или иначе. Спомена за него помрачи лицето ми за момент, но бързо съумях да го отхвърля от съзнанието си. Сега не му беше времето да мисля за емоционалните си проблеми.
-Ще почваме ли? - натъртих наставнически, защото наистина вече не ме свърташе на едно място.

Дани пое стъпка по стъпка през стаята, насочвайки се в противоположната посока на това, което имаше предвид некромансърката - сиреч към леглото.

- Да бе, ей сега започваме - мъмреше той под носа си, докато изуваше обувките си - ей сега, само да... - и, той се строполи върху завивките. Очите му бяха затворени, дишането леко, сякаш не заспал секунди преди дори да падне върху леглото. Ами сега?!
Дориан стоеше на няколко метра от него, гледайки го с глупаво и невярващо изражение.

- Дани... Дани... - казваше тя, опитвайки се да не избухва твърде прибързано. Приближи се до спящият красавец и го побутна леко за да го събуди. След като видя че няма шанс той да стане от лекото и галене, тя се изнерви. Чудеше се какво да направи и първото нещо което изникна в главата й, трябваше да бъде свършено! Не се замисли изобщо за действията си, а направо се изправи до леглото, вдигна заплашително единият си крак и с все сила изрита спящият в гърба. Тялото му се разтресе няколко пъти от удара, като залитна към другия край на леглото.

- Ставай бе, идиот! - извика гневно Дориан, опитвайки се да го стресне.

- Да...точно така.Сега, го съживи...
Дани мрънкаше в просъница нещо под носа си, което изобщо нямаше връзка с това което се случваше около него.

Ако първия път го изгледах тъпо, сега направо бях бясна. Пот от яд се стичаше по челото ми. Ама какво беше това ви питам? Исках да тренирам магията си, не нервите. Този Дани беше такъв безполезен нехранимайко, че акъла не ми го събираше. Да го изритам още веднъж какъв смисъл. Пак нямаше да се събуди. Най-много да ми измънка да изчистя къщата или да отровя някой от гномовете му. Какво ли не минаваше през главата ми. Да го запаля, да го хвърля от матрака, да го целуна даже, така поне щеше да се събуди с писъци. Но се отказвах от всичко. Продължих да го бутам, барем се свести. Но не....и това не помогна. Още повече - не само, че не се събуди, ами и почна да похърква. Ей това вече е прекалено. Без да му мисля повече се качих на леглото и го яхнах през кръста. Беше толкова красив в съня си.
-Малкото сладко бебе.... - изказах се подигравателно и очите ми се свиха, а устата се изкриви в продълговата хищна като на вампир усмивка. Рязко стиснах гърлото му с жилавите си пръсти и почнах да блъскам главата му нагоре надолу.
-Събуди сееее, мръсно животноооо. Събуди се, събуди се, събуди сеееее.....
Виках като безумна, а главата му се тресеше като на плюшена играчка. Ако това не помогнеше не знам.

В миг преборил се да заспи, Дани бе пробуден от лудата некромансърка. Възседнала го като ездитен добитък, тя се опитваше хем да го събуди, хем да му причини колкото се може повече болка. Здраво стискаше гърлото му с ръце и възможно най-силно го блъскаше във възглавницата. Добре че беше пухена, че до сега да бе останал без глава!

- А? К'во? Ко... - опита се да каже Дани, докато все още отваряше очите си.
Ала в първият момент осъзна, само че някой го стиска здраво за гърлото и му крещи нещо. Инстинкта му за самосъхранение се обади и се присегна напред към нападателя си. Неволно ръцете му се спряха върху гърдите на Дориан, ала той не се усети. За няколкото секунди в които главата му все още се блъскаше във възглавницата, той освободи доста голяма част от силата си, за да се спаси. Река от блуждаеща енергия се проля през вените му, достигайки крайната точка на ръцете. С един лек удар в гърдите на момичето, той освободи достатъчно от енергията си, за да я запрати в другия край на стаята. До прелетя през парапета на леглото, насочвайки се с гръб, право към отсрещната стена. Трябваха и само няколко сантиметра за да се сгромоляса в нея с гръм и трясък, ала не успя. Свлече се върху купчина стари кашони, които за неин късмет бяха празни. Малкото и дупе хлътна надолу, като остави краката и вирнати във въздуха. В тази поза, Дориан единствено можеше да ръкомаха около себе си за помощ... или както обича - да псува до насита.
Дани в свой ред се окопити набързо, поглеждайки към предполагаемият си нападател. Беше готов да изпрати към него още куп черни злини ако се наложи, но когато го видя, всичко отмина в душата му.

- Оф, ти ли си бе! - измрънка под носа си чернокосият пазител на гората.
Ядосан от факта че го бяха събудили в най-сладките му сънища, той се извърна назад и грабна с една ръка възглавницата която стоеше зад него. Сви я на топка и още докато некромансърката беше в безпомощно състояние, я запрати право в лицето и. Възглавницата отскочи от бялото носле на момичето и тупна върху корема и.

- Да ме беше оставила да се наспя!
Въпреки че беше доста изнервен от този факт, след миг той осъзна в каква комична ситуация се намираше. Погледна отново към До, после разтърка невярващо очите си и след като видя колко смешно се бе настанила в един от кашоните, започна неистово да се смее и да я сочи с пръст.

Стоях и го гледах разчорлена от хвърлената по мен възглавница. Не стига, че искаше да спи, ами сега се съдираше от смях подигравателно.
-Ще го убия. Да, аз, аз ще го убия. Ще го убия. - казах на себе си спокойно и зациклящо, все едно се убеждавах в правотата на думите си. Изсурнах се от кашона като го скъсах напълно и се изправих. Спокойствието ми беше изчезнало, а сега цялото ми лице беше огнено червено.
-Ще те убия..... - извиках и затичах към него. Дани се сепна и опули точно когато скочих и го повалих на земята, като самата аз паднах върху му. Почнахме да се боричкаме като някакви деца, без да си нанасяме особени щети. Вдигахме прах и пушилка от патакламата, която създадохме. В този боен въртеж никой не взимаше предел. Ту аз, ту той се озоваваше върху мен, но всичко продължаваше. Въргаляхме се на земята като събаряхме вази, блъскахме се в масата, в столовете. Даже излезнахме извън вратата и боричкането продължи на открито, под светлината на залеза, за който в момента не ни пукаше защото и двамата имахме много по-важна цел - да ступаме другия.

И двамата ни бойци бяха станали целите в прах, листа и боклуци. Синята коса на Дориан бе окичена с какви ли не щуротии. Даже иззад ухото и се подаваше малка връвчица, незнайно как попаднала там. Стоеше и нитипично, но въпреки това изглеждаше доста интересна с нея. Въпреки всичко, Дани не забелязваше това. Той се опитваше по всякакъв начин да я събори на земята, но не и да я нарани. Искаше играта им да продължи възможно най-дълго, без да и причинява болка. На няколко пъти успяваше да я събори така, че да я обкрачи отгоре и да завърти главата й на страни. После и плясваше няколко леки шамара, обаче Дориан разярено му отвръщаше, като го събаряше отново на земята. Некромансърката се оказа доста корав противник за младият пазител, въпреки крехкият си ръст.
И така продължиха своят въртеж още няколко минути, в които се опитваха да се шамаросат, оскубят... че дори и оплюят, докато не си намериха препятствие. При едно от завъртанията си по земята, в което Дани бе отгоре, той се строполи точно между нечии крака. Въпреки залязващото слънце той бързо разбра че собственика на двата крака, не бе по-висок от метър и петдесет. Че, дори и по-нисък. Главата на Дориан едва не се опираше в големият му търбух, а когато повдигна очите си нагоре, съзря ухилената физиономия на едно от джуджетата на Дани.

- К'во правите бе шефе? - провикна се дребосъка, в чийто крака се намираха боричкащите се.
Дани се замисли за няколко секунди какво да отвърне, ала точно преди да отговори, бе прекъснат от другият дребосък, който се навърташе наоколо :

- Не виждаш ли... хаха - засмя се джуджето, като с ръце и движения се опита да опише това, което си помисли. Изпъна едната си ръка напред, а другата сви пред себе си в прегръдка. Наведе глава настрани и изплезвайки червендарестият си и слузест език, започна да го върги в пространството.
Другият гном се захили толкова силно при тази гледка, че корема му се раздруса точно пред лицето на некромансърката. От малките му ноздри се чуваше свистене опитвайки се да вдиша през тях, което го караше хем да се хили, хем да грухти в такт със смеха си...

Нито един от двамата не знаеше как да отреагира в тази ситуация, за това Дани просто погледна несигурно към До, поглеждайки я сконфузно...