Стая 008

First topic message reminder :

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

Ръката й погали нежно челото, от което избиваха топли капки. Треската беше намаляла. Тя положи студена, мокра кърпа отгоре му, за да изсмуче температурата. Огромните очи наблюдаваха чертите на лицето му, които в момента бяха изострени.
-Това копеле. Много почна да си позволява. Ако те беше наранил....
Таня се обърна и се усмихна на Лушиъс. Той се беше настанил на единия стол и нервно пушеше. Не го беше правил от половин век. Представяше си как угарката е главата на Боунс. С голямо удоволствие щеше да я смачка в пепелника, когато и последната дръпка тютюн свърши.
-Но аз съм добре. Той не искаше да нарани мен, а него.
-Да....малкия има талант да попада все между шамарите. Още от първата нощ, в която пристигна.
-Той е добър човек.
Пахт се замисли. Хората бяха изменчиви същества. Нямаше добри или лоши, всичко зависеше от ситуацията. И все пак онзи едноок мухльо си позволи за втори път да се опита да го докосне, а това менторът нямаше да позволи.
-Харесваш ли го?
Момичето се смути, но после се изправи и отиде до некромансъра. Целуна го по бузата.
-Знаеш, че ти си най-важният мъж в живота ми.
-Не отговори на въпроса.
Таня се извърна и погледна към спящият. Изражението й беше печално.
-Не знам....Мисля, че...мисля, че да.
-Знай, че като цяло не го одобрявам, голямо леке е понякога. Арогантен, избухлив, прибързан...
-Не ти ли прилича малко на някого?
Лу се намръщи. Разбра какво намекваше, но не беше така. Е, може би малко.
-И все пак ако го харесваш аз няма да се меся. Свободна си да взимаш сама решения.
Точно затова толкова много го боготвореше. Той й беше дарил свободата, най-важното за едно създание, било то и демон.
-Така или иначе няма значение. Не ми е мястото да се бъркам. Има прекалено много история между него и онова момиче.
-Меропа? Те не са заедно. Поне не вече.
-И все пак....
-Не знаеш кога да се бориш за това, което искаш.
-Ти също.
Учителят замлъкна, но девойката продължи.
-Познавам те. Променен си. Външно не, но...виждам, че нещо те терзае.
Мъжът премести погледа си към Виктор. Беше сериозен. Таня проследи този поглед и нещо я озари.
-Възможно ли е....да е тя?
Не последва отговор.
-Тя е! Тя е нали? Ти, ти я обичаш.
-Таня внимавай какво говориш.
Момичето се сепна за момент, но сякаш събрала известна доза смелост реши, че трябва да говори.
-Но ако е истина, ти също трябва да се бориш.
-Знаеш, че не мога.
Брюнетката се натъжи и го прегърна.
-Не може винаги да си сам. Една вечност е прекалено много време.
Пахт се усмихна на думите на малката.
-Къде ги научи тези неща, в клетката на Себастиан ли?
-Не. - усмихна се тя също. - Научих ги веднага когато за първи път видях слънчевата светлина. Тази, която ти ми показа.
Те долепиха челата си едно в друго със затворени очи. За тях това бе доказателство на лоялност, привързаност. Говори се, че когато един вампир създаде потомство, двамата са неразделни, обвързани с невидима връзка, по-силна от кръвта. Таня и Лушиъс. Той не я беше създал, но тя бе неговото потомство. Може да се каже, че той я създаде такава каквато е в момента. Той никога нямаше да й причини болка, а тя никога нямаше да го предаде. Връзката между двамата бе непробиваема.
От леглото се чу леко стенание, което ги накара да се върнат в реалността. Виктор бавно, все още трудно отвори клепачи и съзря лицето на Таня, което светеше като ангел над него. А истинският ангел бе само на два метра в страни.

Когато Виктор отвори очи, му трябваше известно време, за да осъзнае на кой свят се намира. Първо го прониза болката - веднъж докопала се до него, тази садистка щеше да го измъчва за дъълго. Чувстваше се, сякаш в слепоочията му бяха забити ръждясали пирони, а тялото ... ами, общо-взето струваше му се, че вместо тяло има кайма. Погледна напред и видя Таня, сияеща и невинна като ангел. От нея струеше детска, чиста красота. Той се усмихна и затвори пак очи, като образът й остана запечатан под клепачите. А до нея.. май беше Лушиъс? Въпреки че още бе почти в несвяст, ученикът успя да се впечатли. Учителят бе останал при него, за да се увери, че е добре? В душата му кипнаха множество усещания и май трябваше да си признае, че сред тях се криеше... това, че бе поласкан.
В този момент вратата се отвори. В полусъница младежът погледна натам и ... мигом се отрезви. Нима му се првиждаше или на вратата наистина се намираше ... Меропа??? Удивлението беше твърде силно и не отстъпваше ред на никакви други чувства.

---

- О! - извика изненадано и същевременно смутено Меропа в мига, в който пристъпи прага на осма стая.
Изобщо не бе очаквала да завари компания на момчето... особено пък .. тази. И ако Лушиъс я бе накарал да се изчерви и засрами, то Таня... е, тя я изуми. Каква работа имаше тя тук? Нима познаваше Виктор?? Но.... откъде? Горката госпожица Морт, нямаше дори капчица представа за случващото се между двамата.
- Аз,... такова - почна да се оправдава некромансърката, все едно я бяха сгащили да върши нещо нередно - Чух, че нещо му се е случило и ... как си?? - "Вики", щеше да добави за малко, но в последния миг се спря. На гърлото й заседна буца. Къдравокоската коленичи близо до момчето и зачака отговор, тройно по-притеснена поради "допълнителната екстра" зад гърба й.

---

- Меропа? - опита се да изрече Виктор, но вместо това гърлото му издаде сух, грапав и дрезгав звук. Сънуваше ли, или тя наистина бе тук, и го питаше за състоянието му? Но не, това си беше самата реалност. В душата му пламнаха противоречиви чувства. От една страна, се ядоса. Какво търсеше тя тук?? Не искаше да я вижда, тази.. тази предателка! Имаше наглостта да нахлува така и просто да изръси "Как си"? Ами, страхотно, благодаря, прецака ме, унижи ме и ми разби сърцето, но се радвам, че се интересуваш!!! Но всъщност изобщо не го бе грижа за нея. Единственият важен за него човек в момента се намираше зад гърба й и това бе Таня.
От друга страна пък, му стана някак си мило. Явно бе научила, че е претърпял злополука и се бе ратревижила... което, ако трябваше да си сложи ръка на сърце, го развълнува.
- Аз.. ами.. е, жив съм - опита се да прозвучи бодро, но дори не беше близо до намерението си.
- Какво се случи? - попита некромансърката, много смутена от факта, че Лушиъс се намираше до тях. Не бе много добра идея да се държи така в негово присъствие, но... какво да направи?? Изобщо не бе очаквала, че точно ТОЙ ще е тук. Вече беше влязла, щеше да е по-зле, ако мълчи като пукал. Все едно че да признае за престъплението и вината си.

И ето, че в тази стая за двама се бяха събрали четири души, всеки толкова различен от останалите. Всеки изпъкващ със собствените си качества или недостатъци. Всеки живеещ в собственият си свят. Четири съдби, които реално не можеха да съществуват заедно, но така нелепо приплели се.
От едната страна - необуздан момък, толкова подвластен на емоциите си, че по-скоро прилича на възпламеняващ се факел, отколкото на хладнокръвен убиец.
От другата страна - новак некромансър, толкова несигурен в собствените си възможности, че често се превръща просто в наблюдател, даже когато става въпрос за самата нея. Момиче, оставащо изреченията недоизказани, чувствата недопоказани, а силата недооценена.
Ето я и демонът, който по нищо не може да предположиш, че е демон. Та къде сте чували създание на Бога на Смъртта да не може да се защитава? Немислимо! Но в този свят всичко е възможно. Демон по-невинен и от най-невинния човек.
И разбира се не на последно място - Лушиъс Пахт. Падналият ангел или по-скоро сам взел това решение. Превърнал се не по своя воля в учител на безброй неконтролируеми деца и изчадия, които се изнизваха година след година, а само той оставаше вечен. Мъж, който до последно си остава неразгадан както от другите, така и от самата природа.
Тези четири души, тези четири различни живота, всеки изпълнен със собствените си копнежи и терзания сега образуваха една нишка, която само чакаше удобен момент да се скъса.

- Какво се случи?
При появяването на Меропа, Виктор и Таня веднага се смутиха. Той защото не искаше да вижда предатели, а тя защото не искаше да се меси в отношенията им. Чувстваше се толкова не на място, че й идеше отново да побегне, но знаеше, че не може да го направи току така.
-Някои хора просто не могат да приемат провала. - обади се вместо него Лушиъс. - Запомнете нещо от мен, като ваш наставник: Ненавременното отмъщение, не е никакво отмъщение. Когато искате да се отървете от някой, го направете на момента иначе изобщо не си губете времето. Нашият любим, г-н Боунс, не приема тази максима и затова толкова неща не му се получават както иска.
Меропа гледаше ту към единия, ту към другия.
-Но важното е, че нашето момче е добре.
-Да, добре съм. - потвърди думите му Виктор, за да я успокои, а май и не само нея.
Той отвърна само за малко погледа си към Таня, но тя веднага го усети и наведе глава. Пахт виждаше колко зле се чувства протежето му. Като натрапница, затова реши да я измъкне от неловката за нея ситуация.
-Ние е по-добре да тръгваме. Ще те оставим да си почиваш.
-Да! - побърза да се съгласи чернокосата и отиде при спасителя си, без да каже нищо на ранения, както и на девойката. Даже не можеше да намери подходящите думи. Той я хвана за ръката и я поведе към вратата, като остави бившите вече любовници сами.

Докато Таня и Лушиъс бяха в стаята, на Меропа й се сруваше, че й е неловко, .. но сега, когато бяха излязли, осъзна, че би предпочела да се върнат обратно. От раздялата й с Виктор не бе оставала насаме с него, това бе първата им интимна, лична среща. И въздухът бе по-тежък от десет Илиона, насложени един върху друг. Задушени от сконфузните си чувства, те не можеха да си кажат нищо и оставяха тишината да говори вместо тях и се преструваха, че не знаят какво се върти в главата на другия. Меропа бе забила поглед в земята, а бившият й приятел гледаше неопределено към стената пред себе си.
- Радвам се, че Боунс не е успял да ти навреди - изрече накрая девойката, прозвучавайки като ранен кит.
Младежът, изненадващо, не направи една от обичайните си гримаси - може би бе твърде уморен за това. При шок и най-емоционалните хора загубват социалните си способности и заприличват на пациенти, минали през лоботомия.
- Благодаря - отвърна глухо той, без да се обръща с лице към нея. Тя очевидно очакваше още някаква рекация, но в близката минута такава не последва. Тогава Виктор се размърда и я погледна право в очите. Изглеждаше предаден, разочарован, ядосан (естествено), както можеше и да се очаква. Ако не се бе разминал на косъм от смъртта, сега сигурно щеше да я замеря с камъни. Но момичето улови и някакво ново чувство в очите му. Някакъв интерес, надежда. Познаваше добре както него, така и погледа му, когато копнееше и мечтаеше за нещо. Напомняше й за миналите дни, в които й бе говорил за бъдещия им съвместен живот.
Това определено я заинтригува.
Какво ли тук би могло да му вдъхне живец? Тя не посмя да попита.
След малко стана и му каза довиждане. Той само кимна с глава. Тогава Меропа напусна стаята.
Отвътре не спираше да я човърка: какво се бе случило?

На вратата на Виктор се почука, по начин, който показваше, че не приема отказ. Не му се занимаваше много с посетители. Искаше да си почине, но си помисли, че може би Таня се връща, което изпълни сърцето му с топлина. Беше си тръгнала само преди час и нещо, но имаше нужда да я види. Чудеше се каква ли е връзката и с Лушиъс. Държаха се много близко и все още не знаеше дали изпитва ревност или любопитство.
-Влез. - отвърна сдържано, защото цялото тяло го болеше и зачака с нетърпение.
Вратата се открехна, но през нея не мина прелестния демон, а една друга жена, също толкова красива, но сексапилна и напълно различна по характер. Анджелина влезе в стаята му и го изгледа с все така хищния си и палав като на котка поглед. Ентусиазмът на момчето изчезна когато я видя.
-А, ти ли си? - видимо разочаровано попита той.
-Съжалявам, очакваше някой друг ли? - отговори на въпроса с въпрос рижавокосата раздразнена от това сухо посрещане.
-Не....извинявай.
-Дойдох да видя как си. Всички говорят за сблъсъка ти с Боунс. Нося ти супа.
Тя остави купата на шкафа до него и седна на стола.
-Изглеждаш зле. - констатира жената. Тя просто не умееше да се държи мило, не беше в нрава й, а и смяташе, че може да получава каквото си поиска и държанието на Виктор към нея в момента не й се нравеше. Все пак не можеше да позволи на играчките си да се държат непочтително.

Анджелина сбърчи вежди. Лицето й придоби онзи корав вид, който Виктор беше виждал и преди, при схватката между нея и Меропа в кръчмата. Тогава рижавокосата имаше същото изражение и готовността да унищожи бившата му приятелка. Може би беше добре, че онази тъпа синекоса се беше появила. Тогава момчето се притесни за жената до него, но сега не му пукаше особено.
-Променил си се.
Тя се изправи бавно. В очите й се четеше началото на животински бяс. Сякаш от самата й грива излизаше оранжева енергия, която всеки момент щеше да я преобрази. Некромансъра никога не беше виждал подобно на нея нещо - изключително красива и в същото време опасна, огнена, с искри на жестокост. Уникална комбинация сама по себе си, но не за всеки вкус. Анджелина бе от онези жени, които ревнуваха от всичко, което можеше да отнеме според нея "личната й собственост". А почнеше ли да ревнува се превръщаше в безпощаден звяр.
-Не ми казвай, че вече не ме искаш!
Не беше въпрос, не беше допитване. По-скоро чиста заплаха на отхвърлена жена.

-Моляяяяяяяяя????
Пронизващ ушите писък се изниза от гърлото й, като на гарга, която грачи над почти умиращи тела.
-Ти за кой се мислиш бе?
Жената се изправи рязко, диво и го хвана за яката, приближавайки лицето му до нейното.
-Любов? Спътница? Какви са тези глупости?
Виктор се остави да бъде дърпан. Толкова не му се занимаваше. Анджелина кипваше буквално пред очите му, но тогава идея я осени като ударна вълна и го пусна. Трупът му тупна назад, безтегловно.
-Имаш някоя друга.
Той не отвърна, което затвърди твърдението й. Изправи гърба си бавно, привидно спокойно и сега вместо хищност се бе превърнала като дебнеща плячката си лъвица.
-Запомни едно, момче. Не те обичам. Но никога не съм била отхвърляна в живота си, няма да позволя на сополанко като теб да го направи. Когато разбера коя е....ще я убия.
Тя се обърна и излезе от стаята, оставяйки го сам.

Виктор си легна, но, разбира се, не можа да заспи. Мислите му не му даваха и минутка спокойствие. Какво да прави? Този въпрос непрекъснато го измъчваше. Дали щеше да е грешно, ако последваше пътя, който сърцето му диктуваше? Да, знаеше, че не бива.... То е ясно, че не бива! Щеше да е такъв егоист, ако заради собственото си щастие разбиеше живота на Таня! Човешкият земен път за безсмъртните е по-кратък от секунда... Тъкмо щеше да свикне с него, с опиянението на любовта, и тогава хоп! - край, той щеше да умре, а тя трябваше да продължи за вечни времена с разбито сърце, опустошена душа, изтръгнати мечти... Нима би могъл да й го причини? Това момиче, за което любовните преживявания бяха нещо свещено, толкова силно, толкова значително.. Едно е да зареже някоя друга, която се е наситила на какви ли не преживявания и лесно ще го преодолее и забрави, друго е да прикове в мрежата си точно Таня, която е прекарала цялото си съществуване в свой откъснат свят, познаващ само и единствено самотата, отшелничеството, лишените от кой знае какви събития брожения... Та тя дори не можеше да реагира в нормалните социални ситуации. Което беше толкова сладко, но също означаваше, че една любов би променила коренно целия й познат свят, щеше да я вкара в нови води, щеше...
Ох.
По дяволите, какво да стори? Какво?
Тъкмо се бе измъкнала от Дантес, тъкмо бе извоювала независимостта си, поне донякъде. Сега имаше щастието да се наслаждава на спокойни дни, на свобода. А ако я забъркаше със себе си, отново щеше да привлече към нея вниманието на Бога. Нима подобно нещо би било редно? Та, по думите на Корнелиус, Таня презираше онова място, да има вземане-даване с него би било равноначно на смърт. Нямаше ли да бъде благородно, ако просто я опази от всички тези бъдещи беди преди да е станало твърде късно?
След дълго мислене Виктор най-накрая се унесе и заспа, но не успя временно да избяга от проблемите, защото цяла нощ го разтърсваха най-страшни кошмари.

-Благодаря. - отвърна тя и прекрачи прага на малкото му, лично царство за първи път.
Не беше много подредено, но това нямаше значение за нея. Самият аромат, който стаята носеше и бе приятен. Защото бе неговият аромат.
-Уютно е. - каза Таня напълно искрено, въпреки че Виктор много добре знаеше, че е всичко, но не и уютно.
Тя бързо се сгуши на едно от леглата. Онова, което беше оправено. Не знаеше дали е неговото, но това не е важно. Младежът й поднесе шоколада и бисквитите. Красавицата изпи чашата наполовина и веднага усети постепенното стопляне на крайниците си. Цветът й се възвърна и блясъкът в очите й малко по малко намираше мястото си.
-Ето, другото е за теб. - поднесе му тя чашата.
Нямаше как да не му даде. Все пак той направи толкова много за нея. Най-малкото от благодарност, а и не само, искаше да сподели топлата напитка с него. Не беше нужно, но Виктор се трогна от жеста й. Знаеше, че тя има повече нужда от него, но нямаше да й откаже, за да не я обиди. Затова бавно почна да сърба от горещият шоколад и да я наблюдава. Не беше сигурен дали трябва да продължава да я разпитва за случилото се, а в момента само това притесняваше мозъкът му и не намираше друга тема.
Но Таня го изненада. Докато бе забила поглед в чаршафа, напълно ненадейно зададе въпрос, който дойде объркващ и неясен за Тенар:
-Обичаш ли я?

Таня наведе още повече главата си надолу. Впи ноктите си в чаршафа, като го издърпа малко нагоре, готова всеки момент да го захапе, за да не може да продума нито една сричка повече. Беше й толкова неудобно, съвестно, а сега се намираше и в стаята му и за пореден път се почувства като натрапница.
-Хубавата госпожица с къдравата коса. Меропа, мисля, че така се казваше.
Физиономията на Виктор показваше само едно - какво по дяволите.
-Срещнах я веднъж. Заговорихме се и тя ми разказа за живота си. За това, че е била затворена в кула и за прекрасният мъж, който я е спасил от нея. После спомена името ти. Тя не знае, че аз и ти.....че се познаваме. Толкова е мила.
Най-накрая събрала нужната доза смелост, Таня вдигна рязко глава и почти се провикна.
-Защото ако се обичате аз не искам да развалям всичко......
После пак утихна и отново заби поглед надолу.
-Не искам да ви преча.....

Виктор не можеше да повярва на ушите си? Отварата на вещицата го бе направила ням, а не глух, нали? Меропа е разказвала историята си на Таня!!??!! О, Боже господи, това момиче. Вики усети болезнени удари в сърцето си, все едно му забиваха пирони. Колко беди още можеше да му навлече, къде още нямаше да се забърка? Бе избрала своя собствен път, но защо заставаше постоянно на неговия? Не че нещо, но щеше да бъде прекрасно, ако му бе спестила този проблем.
От друга страна, нещо, което младежът не искаше да признае сам пред себе си, бе, че се почувства поласкан, особено от частта с "прекрасния мъж". Значи Меропа наистина е изпитв.... "глупак си, Викторе! Това е затворена страница от живота ти." така се самоскара Тенар "Забрави те при първия срещнат красавец. Естествено, че ще разправя колко ти е задължена, колко си прекрасен и страхотен. Все пак си й бил развлечението в онова проклето място. Сигурно си й бил по-интересен от хлебарките, а пък като допълнение си я и спасил. Но това не значи нищо. Това е проклето минало. Освен това вече друг е обектът на самите твои чувства."
Да, така си беше... Меропа вече не означаваше нищо за него, сега само и единствено Таня бе заела мислите и любовта му. Само при нейното име изпитваше онзи вълнуващ трепет, споменът само и единствено за нея предизвикваше умиление.. Тя бе толкова съвършена, перфектна, прекрасна. Тя имаше най-страхотната душа на света. Бе чиста, невинна, неопорочена като момина сълза. И той искаше да я защити, да я предпази от това да страда...
"А тя," натъжи се той, "явно се е измъчвала толкова време. Сигурно се е чувствала толкова престъпно, задето се е радвала на вниманието ми и дори си е мислила, че не кой да е, а самата тя е станала причина за развалянето на взаимоотношенията ми с Меропа."
Недоразумение, което бе траяло твърде дълго и което възнамеряваше да оправи на секундата.
- Аз не я обичам, Таня. - увери я Виктор - Нито пък тя мен. Нямаме нищо общо вече. Пътищата ни са разделени. И двамата избрахме друга посока.
Тогава му хрумна една мисъл, която доста го развесели, или поне го накара да се усмихне. Лушиъс бе покровителят на Таня и не даваше да й падне косъм от косата. Явно за приятелката му той бе нещо като баща. Как ли щеше да реагира, ако разбереше кого точно си е "избрала Меропа"?
- И за да те уверя, че това е така, - продължи той - Тя е влюбена в Лушиъс.
Е, освен това и той бе влюбен в Таня, но ... това не се казва просто така, нали?
Влюбен в Таня...
Точно така. За първи път си го казваше с думи, но наистина бе лудо влюбен в нея.

Очите на момичето се разшириха, а поради липсата на зеници сега те изглеждаха двойно по-големи. Чу толкова много, с толкова малко думи. Не били заедно. Каква глупачка е само. А тя толкова време си мислеше, че....Пълна глупачка. Невежа, заблудена в човешките отношения. Но това, което най-много я изненада, бе факта, че Меропа е влюбена в нейният протектор, в нейният спасител, в нейният....Лушиъс. Значи заради нея, той се държеше така неуверено в последно време. Дали тя не бе и причината за изчезването му? Толкова въпросителни. Но Таня знаеше, че където и да е той, пред каквото и да е изправен в момента, ще се справи. Никой и нищо не могат да го сломят. Никога. Точно затова въпреки вътрешното й притеснение, тя бе спокойна за него. Щеше да се справи със всичко, което съдбата му поднася и винаги щеше да излезе победител. А и реално нямаше нищо против за евентуалната им връзка. Даже напротив. Щеше да им помогне с каквото може, стига да имат нужда. Демонът искаше Пахт да е отново щастлив. Искаше го с цялата си душа и разсъдък. И ако г-ца Морт, можеше да му донесе това щастие, то тя би се борила със зъби и нокти за него, даже да знаеше, че е прекалено слабохарактерна и нищожна, за да промени нещо.
Но това, което бе наистина важно сега, не беше Лу или Меропа, а мъжът пред самата нея. Имаше му доверие. Знаеше, че не я лъжи. Не, не знаеше, а чувстваше. Така както чувстваше студа по кожата си.
-Вярвам ти..... - измънка през малките си, но плътни устни.
Чернокосата красавица го погледна право в лицето и протегна ръка към него. Виктор привидно успокоен, че е успял да поправи грешката си, се усмихна, хвана дланта й и седна до нея на леглото. До сега мирно стоеше на стола, за да не би да прекрачи границите на комфорта й, но в случаят тя сама го повика при себе си. Веднъж озовал се до нея, усмивката й се разля по продължението на устните й. Наистина в този момент беше щастлива или ако не напълно, то достатъчно, че да кара сърцето й да тупти само от присъствието му, само от допирът му, който й се струваше толкова нежен. Тя отскубна ръка и погали косата му. Така както направи и при първата им среща. Затвори клепачи и вдъхна от аромата на къдриците.
-Толкова е мека......
Дежа вю. Но по-сладко и от първият път.

/Вики свободно РП/

Виктор държеше Таня в ръцете си, все едно бе крехка порцеланова кукла, която може да се счупи всеки миг. А и приличаше на такава, с бледото си тяло, надарено със съвършени пропорции и очи, за каквито бе трудно да се повярва, че принадлежат към истиснко живо същество... Само дето беше мека и топла, и му вдъхваше увереност, доверие, за разлика от студенината и безжизнеността на материал като порцелана.
Сякаш преживяваха първата си среща наново, само дето още по-хубаво от преди. Таня погали косата му по същия начин и дори използва същите думи... Това развълнува сърцето му и го накара да поиска да продължи да я прегръща завинаги. Ако можеше този момент никога да не свършва... Щеше да бъде толкова прекрасно...
- Твоята още повече .. - тихо й отвърна той, започвайки да я милва по главата на свой ред.
Вече бе твърде късно, установи Вики. И двамата се бяха привързали един към друг, всъщност... дори повече от това, но той не се осмеляваше да си го помисли. Той вече бе заел една незаменяема част от сърцето й.
"Вярвам ти...."
Думите й още кънтяха в ушите му.
Това означаваше, че му има пълно доверие. Бе я спечелил и сега бе поел цялата отговорност за нея. Което той с пълна готовност би направил, обаче... Си оставаше факта, че тя бе демон, а той човек. Какво щеше да се случи с нея след смъртта му? Да, би било в неговите възможности да се грижи за нея, душата и чувствата й, но до време. Като всеки смъртен обаче, не бе всесилен и все някога щеше да настъпи краят на земния му път. А тогава..? Какво щеше да стане с нея? След толкова десетилетия, в които той е представлявал целия й свят, как щеше да се справи с жестоката реалност..? Таня, толкова откъсната от действителността, живееща в своя малък свят, познаващ само затвора, тъмнината, самотата и изпълняването на задачи.... току-що бе го бе допуснала вътре в своето измерение...
Как щеше да й го причини?
Нямаше отговори на толкова много въпроси и това го убиваше.

Усещането беше приятно. прекалено приятно, а Таня бе на седмото небе. Чувстваше се така все едно лети на пухен мек облак с розов или може би кремав отенък. Не е била толкова щастлива от първият ден, в който видя за първи път Лушиъс Пахт. Той я дари с най-голямата радост, на която бе способен, а сега този млад мъж я даряваше с нещо такова, за втори път. Две радости за нея бяха по-силни и от милион такива.
Тя положи длан на торсът му и го бутна леко назад, докато Виктор не легна на леглото си по гръб. После сложи глава на неговата гръд, точно на сърцето, за да чува ритъмът му. Той беше умерен, като от време на време забързваше от насъбралият се адреналин и готови да изпращят еуфорични емоции. Чувстваше се толкова спокойна, зашеметена, закриляна, като завита със зимно одеяло, което те крие от всичко лошо на света. Една невидима протекция, която бе много по-осезаема и много по-сигурна от всички доспехи, арсенали или вградени в земята крепости. Таня искаше да му отдаде цялото си внимание, цялата си душа, без да се натрапва излишно. Толкова колкото той иска да поеме.
-За какво мислиш? - попита го изневиделица тя и го отстрани от мислите му за небитието и вечността.
Дали щеше да й сподели или щеше да премълчи, преглъщайки тази горчивина?

Ами сега. Дали да й каже истината?
По-добре изобщо да не го питала... Моментът бе толкова хубав и дали ако не й споделеше, нямаше да развали уюта и комфорта, който тъкмо се бе възцарил между тях? Намираха се в едно малко, съкровено райско кътче, където душите им се докосваха и топлеха взаимно. Но пък ако премълчеше... нямаше ли и това да бъде лъжа? Злоупотреба с доверието й..? Не, тя трябваше да узнае мислите му. Не биваше да крие нищо от нея, колкото и трудно да му бе да говори за това....
Само че щеше да го направи по заобиколен и деликатен начин. Нямаше да постъпи като темерут ... не искаше да я нарани, Таня току-що му бе отдала цялото си сърце и той бе длъжен да бъде внимателен.
- Мислех си.... ако ти се влюбиш в някой човек - нарочно наблегна на думата "човек", но я вмъкна незабележимо и ненатрапчиво, така че да не се усети, че някой му е издал тайната й - Как би си представяла да протече живота ви заедно....?
Надяваше се този въпрос да я накара да се замисли за подробностите, които толкова го тормозеха... Може би тя още не се сетила за евентуалните усложнения, но сега... ако се замислеше малко повече, най-вероятно й на нея щеше да й хрумне за разликата в трайността на живота им и факта, че един ден той щеше да си отиде и да я остави самичка и съкрушена на земята....

-Мислех си.... ако ти се влюбиш в някой човек. Как би си представяла да протече живота ви заедно....?
Очите на Таня се разшириха. Тя се изправи и се извърна към него, гледаща го право в неговите, които сега изразяваха несигурност. Не можеше да го скрие. Опитваше се, но просто дилемата в душата му, не му го позволяваше.
Тя наведе леко глава и заби поглед в чаршафа:
-Значи знаеш......
Виктор понечи да каже нещо, но момичето го спря като ненадейно продължи:
-Да, аз съм демон. Признавам. До преди няколко години животът ми не беше светъл. Не познавах слънцето или нормални хора, и Лушиъс ми даде тази възможност. Обичам го и съм му благодарна безвъзмездно за това. Знам, че някой ден ти ще си отидеш, че старостта ще те догони. Наивна съм, но не глупава. Осъзнавам тази пречка, но....
Девойката си пое дъх и рязко изправи главата си към него. Очите й бяха леко насълзени от тази мисъл, но противно на очакванията, вместо да потекат, тя се усмихна.
-Но това не ме интересува. Аз не мога да те направя безсмъртен, няма да съм цяла вечност с теб, но колкото и време да ни е предоставено, аз искам да го изживея с теб. Колкото и малко да е. Даже да е една година, един ден, по-добре е от цяла вечност сама. Това е дар. Дар от боговете, който не трябва да се изпуска. Аз...аз....наистина те обичам....
Ето, каза го. Най-накрая, след толкова време на терзания, Таня наистина бе влюбена в това момче и нищо друго не я интересуваше. Да, тя щеше да тъжи един ден, когато него нямаше да го има, но още по-нещастна щеше да е, ако той я отблъсне сега, заради несигурността и страха си.

- Наистина те обичам.....
След като чу това, вече нищо друго нямаше значение. Досега може би теоретично си бе представял, че е възможно да се отдалечи от нея, един вид да пробие път на малкото зло, вместо голямото, но след тези думи той разбра, че това бе невъзможно. Да, бе усещал, че тя също изпитва чувства към него, но когато ги чуеш произнесени от нейната уста... толкова топли, пълни с нежност и вълнение, сърцето ти става безсилно пред всичко друго.
Значи Таня си бе давала сметка за всички възможни проблеми. Да, разбира се... трябваше по-рано да се замисли над това. Все пак тя познаваше себе си и природата си по-добре от всекиго другиго, по-добре от него със сигурност. Естествено, че тези неприятни мисли й бяха хрумнали .... все пак бе умна, направо си бе гениална, съдейки по невижданите досега изобретения, на които бе вдъхнала живот... но въпреки всичко искаше да бъде заедно с него.. независимо от плашещото бъдеще. Защото го обичаше.
Виктор никога не се бе чувствал толкова романтично и разнежено в живота си, дори не и с Меропа. Всъщност отношенията му с Меропа трудно можеха да се доближат някога до усещането, което му даваше Таня...
Очите на Вики започнаха да гледат по много по-различен начин. Всякакво съмнение и несигурност бяха изчезнали от тях. Нямаше място за колебания, решението бе категорично и недвусмислено.
- Аз също те обичам, Таня.. - отвърна тогава той, с мек глас, който вдъхна на момичето същото чувство, което създаваше у него допирът на косата му.

Бурята образувала се под гръдта й не можеше да се сравни с нищо до сега. Тя не беше от онези мълниеносни гръмотевици, които карат кожата ти да настръхне и вкарват в душата ти неописуемият страх, подтикващ те да пищиш в тъмнината. Тези буреносни облаци бяха изпъстрени с розово, меко, бяло, пухкаво и топло. Всички онези емоции, които предразполагаха тялото ти и го караха да се чувства в безтегловност, граничещо с птичи поглед. Казват, че хората не могат да летят. Нищо подобно! Да, те не могат да разперят ръце, да скочат от някой покрив и да почнат да се реят в небето, но душевният полет биеше всеки останал, всеки закон на физиката и гравитацията. Буцата на чувството се забиваше право в гръклянът ти и ти пречеше да дишаш или пък потъваше стремглаво надолу, стигаща чак в стомаха и го въртеше като центрофуга, размесваща всичките ти органи. Една каша от емоции, приливащи на талази от крайниците ти.
Точно това почувства Таня, когато чу тези няколко думи. Той я обичаше! Боже, обичаше я. Нея! Това момиче с неоформено пропорционално, поне според нея тяло. Това момиче със затвореният в себе си ум. Това неловко, слаботелесно създание на мрака. Обичаше я! Разбирате ли какво означава това за нея? Не, и как бихте могли. Трудно е да се опише с думи. Но действията, те говорят по-красноречиво.
Таня прискляпа няколко пъти с дългите си мигли и буквално се хвърли в обятията на Виктор. Искаше да го прегърне с всичката сила, на която бе способна. Двамата се превъртяха и мъжът се оказа върху й. Гледаше я право в този необятен океан от очи и без да мисли, напълно противоречащ на разсъдъка почна да я обсипва с милиони целувки. По клепачите, по лицето, по врата. Даряваше я с благодат, който никога до преди не беше изпитвала. Дялкаше тялото й в ръцете си като току що изваяна глина, чакаща да бъде изпечена, превърната в най-красивата форма. Беше нежен, не напираше, нямаше грубост в допирът му, но я искаше. О, как само я желаеше. Да я усети, да я вкуси, да я опознае до съвършенство - цялостно, както никой до сега. Да имаш девственица в ръцете си е усещане, което трудно може да се сравни с някое друго. Не само, че я правиш своя, но споменът остава за цял живот. Да отключиш затворените й сетива за света. Безценно. Пламенно, неописуемо.
-Аз.... - прошепна Таня и младежът повдигна глава. -Никога....не съм била...с мъж до сега.
-Искаш ли да спра? - напълно искрено я попита той. Ако не се чувстваше готова, нямаше да я насилва. Не искаше да я кара да върши нещо против волята й.
Момичето се замисли за момент, но после твърдо отговори.
-Не. Чаках твърде дълго. Искам ти да си този, на когото ще се отдам.

/Вики, ти си пич :)/