Стая 008

First topic message reminder :

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

Отговорът й събуди неизпитвани досега чувства в съзнанието на Виктор....
Тя... действително бе готова.
Моментът, който предстоеше, му се струваше по-скоро като сън, като фантазия. Сякаш подобно нещо не бе възможно да се случи, то бе неистинско. Бе свикнал да продължава с идеята, че може би някой ден би могло да се случи, но ето че... просто от нищото наистина мечтата бе прескочила от нереалния свят в действителността, все едно че просто бе направила мързелива крачка над препъникамъка.
Той я държеше в ръцете си невинна, мека, прасковена, чиста, неопетнена. В следващите мигове той щеше да заеме онази роля в живота й, която можеше да принадлежи само на един мъж, без връщане назад или промяна. И ставаше въпрос точно за Таня. Сладката, чаровна Таня, която бе като малко детенце, тепърва проглеждащо за света. Виктор никога през живота си не бе изпитвал токова силна възбуда, която пулсираше не само в члена му, но гореше с такава сила в душата му, носеше му психическо удоволствие, усилващо физическите усещания милиони пъти. Онова, което с Анджелина бе просто плътско задоволяване, при Таня бе.. свещен ритуал. Доведен до върховна екзалтираност от нейното съгласие, младежът, с таква страст, с каквато преди не бе докосвал човек, се качи върху крехкото й телце, достатъчно, но не твърде силно, така че да покаже сила, доминиране, мъжественост, но и в същото време пълен плен от съществото й, състояние на абсолютен контрол от нея. Пръстите му се движеха по кожата й, като че бе музикант, сливащ се в пълна хармония и цялост с инструмента, чиито струни или клавиши натиска. Обсипваше лицето, усните, врата й с влажни целувки, сякаш се опитваше да стигне дори още по-навътре, в тъканите, дори отвъд плътта. Искаше да се превърнат в едно цяло....
С разтреперани ръце той свали блузата й. Тръпката на очакването, нетърпението да види, да се докосне, да изпие онези места, до които никога досега не бе имал достъп, караха целия да се тресе, напълно подвластен на магията на момента.
Тялото й се разкри пред него в чистия си блясък, голо, съвършено, освободено от затвора на дрехите. Гърдите й бяха толкова твърди, кръгли и настръхнали, че той не устоя на внезапния прилив на възбуда и веднага започна да ги обсипва с целувки, да ги смуче. Господи, чувството бе по-сладко от нектар. Той въртеше набъбналото й зърно около езика си и знаеше, че дори в рая нищо не би могло да го направи по-щастлив.
Но Виктор искаше да продължи надолу, още по-надолу, докато не достигне до центъра на желанията му, центъра на всичко. Ръката му се плъзна между краката й. Бе толкова меко, толкова нежно. Вики се престраши да раздвижи пръстите си по-смело и почна да извършва кръгообразни движения, които щяха да й донесат неизпитвани досега приятни усещания. Той не бе сигурен дали тя е запозната с тази възможност на тялото си, но сега щеше да й разкрие за дълго време, докато не я доведе до върховната наслада.
Таня се извиваше под него, гъвкава като котка. Вики можеше да усети как изтвърпва, как се гърчи от удоволствие, как се свива конвулсивно и тихичко стене, с нейния невинен, чист звънлив глас, който бе по-скоро мелодия на цигулка. Тогава той усети как краката й се стягат, как цялото й тяло се напряга. Ето, моментът бе настъпил. Бе я докарал до оргазъм.
Вече бе достатъчно влажна и отпусната. Можеше да премине по-нататък... Внимателно, не твърде припряно, за да не изглежда груб, Виктор разкопча ципа на панталоните си и смъкна надолу бельото си. Малко се смути, защото момичето досега не бе виждало подобно нещо и в очите й се четеше искрено любопитство и интерес. Тогава се приближи бавно към нея, не твърде рязко, защото знаеше, че я е страх и намести члена си там, където досега бяха играли пръстите му. Макар да не бе проникнал в нея, пенисът му вече бе докоснал кожата й, което за девиците е със същото значение. Усещането бе.. топло. Непознато. Привлекателно. Адски възбуждащо. Караше я да иска да продължи навътре, да се слее с тялото й.
Тогава Виктор направи първото движение. Бавно, за да не й причинява твърде много болка. Бе му добре известно, че първият път при жените е страшен и дори болезнен, затова искаше да бъде внимателен.

пс. - трябва да ставам веднага, така че оставям да продължите :Д даже не мога да го редактирам;/

Първият тласък винаги е труден. Не винаги попада на точното място, но Виктор нямаше да се откаже толкова лесно. Стигна до момента на превратна точка и нямаше връщане назад. С още един напън разкъса девственият химен и момичето извика от болка. Захлупи уста с ръце, за да не го уплаши, за да издържи първите приливи на некомфорта.
-Да спра ли? - попита я притеснено той.
Тя го погледна право в очите и се напъна да се усмихна. Не каза нищо, само поклати глава в отрицание. Вярваше му. Той целуна клепачите й и продължи. С всеки следващ тласък мускулите й се отпускаха и почнаха да придобиват онова тръпчиво усещане, смесица от топлина, сладка болка, лек гъдел и нарастваща възбуда. И ето, че след момент вече нямаше болка, нямаше кръв, нямаше страх. Всичко, от което беше бягала я удари със зашеметяваща скорост, преобръщайки целият й свят. Един цял свят, който се сливаше с нощта и водеше начало към новата зора. А тя, щеше да бъде по-красива от винаги.
Тласъците на мъжът отронваха достойнството й, достолепието, невинността и девствеността й. Членът му достигаше до най-съкровените точки на дълбините й, разгарящи ги както жезъл разгаря жар - бавно, но настоятелно. Тялото й трепереше под него, докарващо я до онези микроскопични конвулси на новооткритото. А той, той се движеше като скиталец, търсещ своя дом. Таня вкопчи ноктите си в гърба му и стисна до толкова, че да му пусне кръв. Не го правеше нарочно. Даже не знаеше какво прави. Просто се отдаде на нещо, за което само беше чувала и то бегло. Но нямаше друг, с когото предпочиташе да го открие.
Младежът изтръпна от малките рани и я подхвана под кръста. Надигна се и застана в седнало положение, като я придърпа към себе си. Проникването бе толкова дълбоко, че Таня изви кръста си назад като изящна арфа. Обсипваше гърдите, раменете и шията й със страстни целувки, неспиращи своя брод. С едната си ръка придържаше дупето й, като плавно го долепваше до него, а после го отпускаше, за да може да върне траекторията си. После отново и отново....Таня стенеше силно, прехапала долната си устна. Със затворени очи, тя си представяше мъжът пред нея, възвишаващ го до божество.
-Таня...Таня....Таня.... - шепнеше името й, а дъхът му удряше кожата й.
В един момент забави темпото и хвана с шепи лицето й. Накара я да отвори очи.
-Гледай ме....Гледай ме право в очите. Само мен.....
Тя се взря в тези шоколадови късчета и не отдели поглед от тях.
-Обичам те... - прошепна девойката и сърцето на Тенар омекна.
Докарваше го до душевен и физически екстаз, с тази чаровна неопитност. Стараеше се да е на ниво, но той знаеше, че няма смисъл. Тя вече заемаше върха на мислите му и му се струваше, че никога няма да слезе от там. Погали лицето й и долепи чело в нейното.
-Не спирай да ме гледаш, Таня....не спирай....никога....
Очите й се навлажниха. Една сълза се отрони от необятните морски ириси и се търкулна по бузата. Той я избърса нежно. Искаше също да заплаче. Да заплаче от щастие, че я е намерил, от мъка, че всичко в този живот е преходно, от удоволствие и от вътрешен похот. Но не го направи. Вместо това милваше цялото й тяло, цялото й същество без да го пуска дори за стотна от секундата. Плавните вълни се преобразуваха в по-бурни, темпото се засили и труповете им рисуваха красиви картини върху едни бели чаршафи, обградени с ненужен интериор на материалното. В един по-експлозивен момент демонът се притисна до него, неиздържаща на адреналина, а ръцете й се вкопчиха за пореден път в гърба му. Устните и крайниците й трепереха, предвещаващи за онзи заветен момент, когато страстта й щеше да избухне като лава. Като фойерверк на организма. Всичко в нея се тресеше, но той я държеше здраво и стабилно.
Ето, че експлозията стигна своя връх и неспособни да продължат, Виктор и Таня извикаха в сладострастен повей. Гласовете им се разнесоха в пространството, пробивайки границите на тавана, избълвайки в небитието.
Чернокосата красавица бе сложила главата си на неговата гръд. Дишаше тежко, на пресекулки. Той я повдигна и я целуна нежно. После я постави да легне, настани се върху нея и ги зави с одеялото, създавайки им една защита, една преграда, една палатка, където искаше да останат вечно сами, необезпокоявани от никой друг. Не отделяше очи от нея. Изпиваше я с поглед, говореше й, изучаваше я.
-Прекрасна си....
Тя се усмихна и го прегърна силно. Чакаше сърцето й да се успокои, за да може да произнесе поне една дума, но то продължаваше да бие бясно под лявата й гърда, споделяйки толкова много с него....

Но думи не бяха необходими, дори напротив - сякаш щяха да нарушат магията във въздуха, наелектризираната тишина, кипяща от хормони и адреналин.... Виктор прегръщаше Таня с такава обич, която сякаш се плъзгаше по ръцете му и преминаваше в кожата на момичето. Навън вече бе мръкнало, всичко бе застинало, като че времето бе престанало да тече. Само вятърът бучеше тихичко в клоните на дърветата, досущ като души на придвижващи се през различни измерения фантоми. Едва ли нещо можеше да направи момента по-романтичен от внезапния дъжд, който след малко започна да ситни, докато не се усили и премина почти в порой. Успокояващите тракания по прозореца пленяваха съзнанията на двамата любовници като в чародейски плен, вкарваха ги в състояние на полу-медитация, в транс. Изпратени като символни знаци от небето, те пресъздаваха и спомена за срещата им в парка на Найтмер, когато бяха разменили първите нежности и мили думи посред морето от танцуващи капки-балерини.
Никога през живота си Вики не се бе чувствал толкова на място, толкова желан, толкова изпълнен и щастлив. Едва ли мрачните и егоистични аули на Тенарови можеха да му донесат същото топло семейно чувство; дори с Меропа бе чувствал някаква самота, отдалеченост, неудобство. Но с Таня... в този безгрижен миг, когато просто си лежаха, безразлични за света, той просто бе Радостен. Сърцето му пееше, всичко бе перфектно, погледнато от която и да е страна и нищо не можеше да го разтревожи. Това усещане говореше красноречиво... Таня бе спътницата в живота му. Най-сетне бе открил човека, който го допълваше, с когото пасваха като парчета от пъзел....
Така сантиментален, както не се бе чувствал никога преди, той .. запя. Същият мрачен Виктор, когото всички много добре познаваха за горделивостта и избухливата му спонтанност. Но може би другите трябваше да проникнат зад привидната външност, да се докоснат до онова, което се криеше вътре в него и което почти никой друг не притежаваше. Една доброта, ранимост, желание за мир, хармония и любов, една незлобливост и почтеност, чистосърдечие и почти рицарски морал... Качества, които обикновено си оставаха дълбоко скрити и незабелязани от почти никого, като перли, заровени в калта.
Неподозирано красив и живописен, гласът му се лееше като поток:

"Когато луната се скрие
зад последното мъгливо било
ний ще бъдем и пребъдем, ние,
кръвно свързани и несломими..
През огън, вятър и вода,
през буря, тиня, през смъртта,
душите ни завързани рушат
атаките на тленната ни плът..."

Гласът му мек и по-топъл отколкото очаквахме, стигаше до горната част на чаршафите, удряше се в тях и се връщаше обратно, галейки тъпанчетата. Ако някой ми беше казал, че Виктор Тенар може да пее, щях да му се изсмея, но понякога хората ни изумяват по най-неочаквани начини. За разлика от Меропа или Таня, той бе дарен с добра музикална дарба и сега за първи път от не знам кога й позволи да се покаже, без предразсъдъци, без притеснение и срам. Песента бе кратка, проста и не много сложна, но точно простотата й я правеше толкова чаровна и някак си лична.
Когато приключи той погледна към лицето на жената до него, а то бе в покой. Със затворени клепачи, останала усмивка дори в съня, Таня се беше сгушила близо в него и спеше спокойно като дете. Клепачите й потрепваха инстинктивно, а гърдите й се повдигаха от поемането на въздух. Беше толкова нежна, кротка и щастлива, дори сега, когато нищо в земният свят нямаше значение.
Виктор я целуна по бузите и се излегна до нея. Погали известно време черните й коси, докато я гледаше толкова хубава и крехка. Нейното пърхане бе неговата приспивна песен без лирики и музика. След половин час, очите му се затвориха и той я придружи до страната на сънищата, където може би щяха да се срещнат отново и да ги изживеят заедно. Небесните звезди трепкаха пъргаво в нощта и ги съпровождаха в тази така обикновена магия....

Виктор спа спокойно за първи път от много време насам. Даже и къпан не бе постигал този резултат. Нямаше го онова гниещо чувство на самота, на нещо умиращо, студено. Напротив. В гърдите му беше топло, чувстваше се уютно, като в майчиния скут, който навремето му бе липсвал. Когато отвори очи, бе напълно отпуснат. Обожаваше чувството Таня да бъде първото нещо, което изпълва погледа му сутринта. Тя все още спеше, с нежна усмивка, разлята по устата. Виктор се усмихна и я помилва по челото. Кой знае какво се разиграваше в сънищата й в момента.
Тогава го осени страхотен план. Той стана, облече се набързо, без дори да забелязва, че си е нахлузил пуловера наобратно, разкривайки грубия кант на повърхността. Хвърли на сгушеното в завивките момиче един заговорнически поглед и тихичко се изплзъзна навън от стаята, внимавайки много да не издаде излишни звуци, защото ако се събудеше, всичко щеше да отиде по дяволите.
След около десетина минути дръжката се наклони бавно надолу и вратата се открехна, пропускайки процепче светлина в затъмненото помещение (навън още не бе съмнало, но на коридорите лампите бяха включени). Тогава Вики, с походката на неопитен крадец, се вмъкна вътре, със заплашително клатушкащ се поднос. Младежът правеше доста странни и малко комични пози в опитите си да не го изпусне на земята. Таблата беше претрупана с храни, от шоколади, през вафли, до кроасани. Също и една висока чаша, пълна с портокалов сок ( който мъъъничко беше прелял).
Вики бе минал през доста препиятствия, за да се сдобие с всички тези продукти. Бе изчакал готвачката да се обърне с гръб и бе грабнал каквото око види. Естествено, тя веднага бе чула шумолящите найлони, но вече бе твърде късно. Когато се бе обърнала, изнасяйки писклива тирада от звучни псувни, младежът вече бе преполовил залата като гърмян заек.
И ето, сега беше тук и чакаше Таня да се събуди. Бе оставил подноса на нощното шкафче и стоеше нетърпеливо до нея, досущ като някой вманиачен преследвач.
Естествено, нямаше да бъде истинският живот, ако не бе развалил мисията си точно накрая, сред успено преминаване на всички премеждия. Докато се връщаше обратно към своето местенце в леглото, за да я изчака там, той се спъна в едни захвърлени напосоки обувки и политна право към гардероба, сътворявайки такъв проглушителен трясък, че момичето се сепна и се събуди.
- ... Какво... - сънено почна да търка очи Таня, съпроводено с една дъъълга прозявка.
- Ами аз... такова... - Вики се приближи вдървено и малко недодялано, без нужната елегантност и финес, с които сме свикнали от книгите при подобни изненади със закуски в леглото, грабна таблата, разливайки още малко сок отстрани, и й я връчи - Заповядай. Такова. ... За закуска.
Вики беше толкова сладък в нелепото си старание да бъде нежен. Неговата неопитност дори придаваше специфичен, особен чар към жеста и нямаше как човек да не се умили.

Наистина беше сладко. Неистовият опит да направи нещо мило и романтично се превърна по-скоро в комична постановка, но все пак беше сладко. Гледайки разсеяният му вид, разлятия сок и шоколадите, които претъпкваха подноса, Таня се засмя звучно и радостно като дете.
-Много ти благодаря.
Тя грабна първият захаросан блок, който видя и го отвори. Махна целофана и почна да се храни.
-Няма ли да седнеш при мен?
-А, да...такова...да ще седна.
Той се присъедини към компанията й и двамата се заеха със своята закуска. Времето минаваше, а слънцето вече бе изгряло. Но на новата двойка не им се искаше да напускат стаята. Можеха да стоят тук цял ден, без да се интересуват от нищо и нямаше да им пречи. Затова не бързаха за никъде. Едно след друго лакомствата намаляваха, а чашите им бяха почти празни.
Но какво и в истинския живот и тук хубавото трябваше да бъде прекъснато скоро, за да не се свикне с него прекалено много. На вратата на мъртвородния се почука и той с недоволство и апатия процеди през зъби едно "Да".
-Г-н Корнелиус събира всички некромансъри в залата за тренировки.
-Не може ли по-късно?
-Не! Веднага! - заповяда гласът зад вратата и после изчезна.
Поредното тропане се чу на съседната врата и същият текст бе предаден на тамошния обитател.
-Май трябва да отидеш.
-Аааа....не искам. Искам да прекарам още време с теб.
Демонът се усмихна, хвана го за бузата и го придърпа към себе си като го дари с една нежна и мека целувка.
-Искаш ли да дойда с теб?
-Позволено ли ти е?
-Разбира се! Аз съм инженера все пак, не забравяй.
-Хахаха, вярно. Добре тогава.
Те се изправиха от леглото и почнаха да се обличат без особено желание, но все пак трябваше. Когато се измиха и бяха напълно готови, Таня го хвана за ръката и двамата напуснаха любовното си гнездо.

Виктор бе поканил Таня да пренощува в стаята му и тя с радост се бе съгласила, така че сега двамата лежаха прегърнати, завити на топло и бавно се унасяха в спокоен сън. Е, на Вики му бе малко трудно да потисне цялата си енергия от този шантав и изключително натоварващ ден, която все още го държеше твърде възбуден, за да се справи със заспиването, но къдрокоско упорито се опитваше да се пребори с нея.
Не му даваше мира мисълта за това, че Таня бе изгубила част от душата си по негова вина.. Външно тя нямаше никаква промяна, бе точно толкова себе си, колкото и преди, но никога не можеше да бъде сигурен какви невидими рани й е нанесла случката. Както например когато човек изпусне кутия, съдържаща стъклено слонче, не вижда никаква пукнатина от външната страна, но всъщност вътре съдържанието е станало леш. Искрено се надяваше това да не се отнася и за приятелката му...
Тя от друга страна изобщо не си даваше вид да я е грижа. След като бяха излезли от Обменното бюро като че никога нищо не бе ставало, фантазираше си и припкаше най-безгрижно и невинно... Виктор не бе сигурен дали Таня е наясно с природата си и знае, че наистина демон да загуби малка частица от душата си не е кой знае колко страшно, или просто бе напълно безразлична и неосведомена по въпроса. Утре щеше да поговори повече с нея по темата... Това нещо дълго време нямаше да му даде мира..
След около половин час (Таня вече отдавна си спеше блажено) младежът най-после почна да се унася и скоро заспа, като единственият шум, който остана да нарушава тишината в стаята, бе отмереното им дишане...
На сутринта двамата заедно се събудиха, заедно се оправиха за настъпващия ден и заедно се насочиха към едно и също място - Погребалното бюро. Кой знае за кого това щеше да бъде по-голямо приключение - за Виктор, който бе поверен на човека без сърце - Синк, или за Таня, която, каквато си беше притеснителна, трябваше да бъде учител и наставник на банда озверели и арогантни прокълнати.

Виктор се върна в стаята си много уморен. Емоциите му бяха дошли в повече.... Премеждията на Таня, нелепата и неочаквана атака на трола, завръщането на Пахт. Общо-взето, дори да си много силен и корав мъж, понякога имаш нужда просто да си легнеш, да поспиш, да оставиш на тялото ти нужното време и спокойствие да осмисли какво се случва, да приеме и да се адаптира към новостите. Пък и сега не можеше да мине да види как е Таня. Геш бдеше пред вратата на спалнята на Лушиъс, където си почиваше тя в момента, и, върнал се обратно към заешката си налудничавост (показател, че нещата отново си бяха наред), той се мръщеше и ръмжеше на всеки минувач, правейки смешни закани с една цилиндрична пръчка като на цирков фокусник, все едно ако някой се приближеше до вратата, щеше да го прокълне с нея. Когато Виктор си бе плеснал челото с ръка и се бе опитал да мръдне домакина настрани, за да влезе при приятелката си, Геш го бе захапал като дете, на което са му отмъкнали близалката, и бе извикал:
- Без изключения, младежо! Къш!!! МАРШ!
И бе почнал да го бие с пръчката, която се бе оказала омагьосана и тежеше сигурно колкото десет тона олово, защото чувството бе все едно го бе фраскал множество пъти с гюле. А не стига че тежеше колкото наядена бременна майка слон, ами и бе нажежено, все едно предварително бяха я изпекли в неутронна пещ и му я бяха лепнали върху ръката секунди след като е извадена. Красива гледка.
Момчето бе държало насинената си, на места разкървавена и изгорена плът сигурно над две минути на ледената струя, докато кожата му бе почнала да проявява дори минимални признаци на облекчение. Уф, Геш. Какво друго да очакваш от него...
Тогава младежът се разсъблече, изкъпа се и си легна. Дрямката го обори много бързо не толкова защото бе физически уморен, колкото поради това, че притесненията му най-после, за първи път след толкова дни, се бяха разотишли. Няма по-хубаво лечение за душата от спокойствието, облекчението и от това безизходна ситуация да завърши с щастлив край, особено когато главният герой е не кой да е, а любовта на живота ти. Ако ще Зайо Байо да го бе наложил с 300 такива пръчки, Виктор отвътре направо сияеше.. Таня бе жива... И този факт разливаше такова блаженство в органите му, такъв абсолютен покой, че няма и пет минути, когато вече бе потънал в дълбок и сладък сън.

Самата история, че са те изгонили от стаята на собствената ти любима е доста смешна и налудничава, но налудничавите персонажи създават налудничави истории. Така че какво да се учудваме, че именно Геш, а не някой друг бе първоизточник на подобна шмекерия. Нищо поднесено от този човек/демон не би ни учудило, та защо изобщо да започваме?
Но Тенар наистина имаше нужда от сън, имаше нужда толкова силно, колкото обречения на глад от храна, а пътешественика в пустинята от вода. Тялото му, умът му, самата му психика бяха на ръба на изтощението и това си личеше по подпухналите му очи и нервно треперещите, посинели от изпъкнали вени длани. Последните дни определено бяха тежки за младия мъж, всъщност тежки е слабо казано. Бяха убийствени, нечовешки жестоки и най-важното - отразиха му се. Леглото изглеждаше като един блян, цял оазис, в който да се хвърли без значение дали само след малко ще изчезне и той ще падне на студения под или не. И такъв да беше случая пак нямаше да се надигне. Щеше да спи точно там на килима, па ако ще и змии да го обвият вместо постеля. Но неговата малка утопия не се стопи и той най-накрая отпусна трупа си като за първи път. Като да е скитал години наред без да може да си почине и ето, че най-после се е прибрал у дома.
Като заговорихме за дом, тази сграда с тези хора доста почна да се превръща в подобие на семейство, където всеки играеше своята роля и стриктно я пазеше. Корнелиус беше строгият татко, който раздава преки заповеди и зорко следи дали някое от децата му не се е насрало в гащите. Лушиъс е по-големият син, първородния, втълпяващ най-голям респект сред останалите и въпреки понякога да изперква и да става прекалено агресивен, всички го слушат и се осланят на него когато имат проблем. Боунс играеше значимият лош герой, втория син, който тайно завиждаше на батко си и поради това постоянно му правеше номера. Имаме и най-малкия - себичен, арогантен и самовлюбен в лицето на Синк. Аристократичната и елегантна леля Клаудия, която винаги ще те държи под око, ще те учи на маниери и обноски. Кокетната братовчедка Никол, която винаги ще забърка някоя каша, а смехът й винаги ще огласява пространството, карайки кристалите по полюлея да трептят от звънливите му вибрации. Имаме и снахата Ай, тромава, ленива и често мързелуваща, предпочитаща усамотението, пред общата компания и разбира се нейния съпруг, интелигентния Зийк, който винаги ще ти даде добър съвет. А накрая и един смахнат чичо, който винаги идва по празниците, за да преобърне денят ти. Да, това бе Зайо Байо Геш, неизменимия, незаменим кадър на Роузкилл, без който това място просто нямаше да е същото. Щеше да изгуби част от чара и великолепието си. А всички останали....бяха техни общи деца....
Така най-разчленено можем да разграничим важността на главния колектив на гилдията и като че ли всички тези хора бяха успели, кой повече, кой по-малко да влезнат под кожата на Виктор. Нещо, което никога не очакваше, че е възможно, сега му се струваше съвсем естествено и нормално. Сякаш бе живял тук не от месеци, а цял живот. Сякаш се бе родил точно тук и израснал под техен надзор.
Само че да не забравяме, че въпреки тази дуалистична идея аристократа имаше истинско семейство, разположило корените си не далеч от тук. Там бе израснал той, между дърветата на Шеридан и нямаше ден, в който да съжалява за подигравката, която съдбата бе направила с него още от появяването му на бял свят. Да хвърли пъпа му в имението на Калеб се оказа най-голямата му прокоба и най-голямото разочарование. До преди идеализирано влюбен в представите за фамилията, съвсем скоро разбрал горчивата истина, която все още го задавяше при спомена за нея, като кисела глътка оцет.  
Всички тези приказки имат своето значение, но до тях ще стигнем след някой друг абзац. Да се върнем към настоящето. Докато мъжът със синя кръв спеше, и то вярвайки непробудно, нещо успя да раздразни слуха му и макар че бе пълен мрак, когато клепачите му рязко се отвориха, очите му блеснаха. Като на котка белтъка на роговицата светна, шарейки наляво-надясно. Предизвиканият шум, като че идваше нейде до вратата му, бе толкова изкуствен, нетипичен и изобщо изолиран от всеки друг, че къдрокосия знаеше, че не е случаен. Не беше нито някое заблудило се животно, нито капещ покрив, нито скърцаща греда от пода. Беше като тупкане, все едно нещо пада или бива хвърлено върху вратата - глухо и тежко. В главата на красавеца се смесиха какви ли не мисли. Може би някой се е върнал да довърши Таня, може би домакина идва, за да му каже, че вече може да я посети, може би Боунс е тук, може би, може би, може би.....толкова много варианти, но не и истинския.
Нямаше как Тенар да не отвие завивката си и да скочи на крака. Бегло опипвайки заобикалящия го интериор, защото вече го знаеше наизуст, стигна до ключа за лампата и го натисна. Осветлението озари малката стая, но там нямаше никой. Дали пък не му се е счуло? Не, той никога не бъркаше, сетивата му бяха добре изострени и заблуда в това отношение бе напълно изключена. И за да се подсигури, некромансърът отвори широко вратата и изпъна врат напред, оглеждайки коридора от всички страни. Очите му внимателно присвити, готови да доловят и най-малкото движение, обаче не съзряха никой. Беше пусто и тихо като в гроб. Въздъхвайки, че в крайна сметка наистина може да си е въобразявал или пък да е сънувал, кой знае, той затвори обратно портата и се обърна, решен да се върне към покоя си.
Точно когато се обърна обаче кракът му замръзна още във въздуха. Кръвта му се смрази, трупът изтръпна, вкочани, направо си бе гипсиран, като залят с цимент. Слепоочието му почна да пулсира, а по гърбът му се отрониха стотици студени капки пот. Изненадата, която се разкри пред погледа му бе толкова потресаваща, толкова немислима, че не можеше да я побере в мозъка си. Студ, студ се възцари между тези четири стени, можеше ясно да усети как гърлото му се вледенява, а от устата му излиза пара колкото някакво долнопробно доказателство, че все още диша. Всичко това продължи дълго, прекалено дълго дори за здрав и стабилен нрав като неговия. Когато най-накрая устните му се размърдаха и успяха да извлекат някакъв що годе разбиращ се звук, той отрони едно единствено име:
-Нат.....
Име, което караше нервните му окончания да забият лудо и бясно, главата да боли, а сърцето да се разкъсва.
-Здравей, малки братко! Хубава нощ, нали?
Сестрата на Виктор, стоеше облегната на леглото му, скръстила ръце, с цялата си прелест и неземна красота. Късо подстриганата коса бе хваната назад, както почти винаги я носеше, черния кожен панталон се впиваше в краката й извайвайки ги до съвършенство, плътните устни начервени както винаги, а сините очи мраморни и пронизващи едновременно. Зад нея се виждаше широко отворения прозорец, чието перде се люлееше от прохладния вятър и оповестяваше входът й към покоите му, към живота му, към душата му.
-Как...
-Не се плаши! Не съм дошла да те убия! Мина много време, няма ли да прегърнеш кака си?
Но той така и не помръдна. Беше се застопорил на едно място и сигурно дори кран не можеше да го вдигне. Изпитваше страх. Страх от тази жена, както и от всичко, което върви редом до нея - баща, майка, спомени, история, име, род, принадлежност.
-Явно не!
Мимиките й се сбърчиха в недоволство, дори може би лека обида, но не е като да не го е очаквала.
-Е, нямам време за празни приказки. Слушай ме добре и слушай внимателно, защото няма да повтарям. Бягството ти заедно с онази малка курва от семейството огорчи всички ни много, най-вече баща ни. Мислехме, че предател като теб заслужава една хубава екзекуция, но после си променихме мнението. Все пак ти си наша кръв и ние те обичаме.
Колко клиширано и неправилно звучеше тази дума казана от нея - "Обич"
-Отдадохме младежката ти постъпка на заблуда, на глупост, сигурно си бил пленен по...някакъв странен начин от това момиче и тя е объркала преценката ти. Сгрешил си, но ние сме готови да ти простим.
-Да ми простите?
-Да! Готови сме отново да отворим обятията си за теб. Да те приемем наново като законен наследник на фамилията и богатството. Един ден ти ще управляваш всичко натрупано до сега. Не го ли искаш?
-Не! Не искам нищо от вас! - най-накрая събра смелост и кураж да отсече мъртвородния.
Тази му реакция предизвика нищо повече от тих, ироничен кикот в сестра му.
-Разбира се, че го искаш. Дори да не го признаваш. Мислиш, че това място се е превърнало в твой дом? Не ставай глупав. Бил си много неща, но не и идиот. Мислиш, че си намерил приятели, близки, любов....Никой не може да те обича като нас. Никой не може да те приеме както ние. Ние сме по-висши.
-Лушиъс...
-Лушиъс не е твой проблем. Не е ничии проблем, не го сравнявай с останалите отрепки тук. Ти никога няма да го достигнеш, няма дори да се доближиш до него. Не и тук. Те не могат да ти дадат това, от което имаш нужда - сила, власт, мощ, влияние. Но ние можем....
Очите на хубавицата се свиха ехидно. Да....удари го по слабото място. Знаеш ги всичките до едно и знаеше как да ги натиска така, че да му повлияе.
-Можеш да стигнеш толкова далеч, да се изкачиш толкова нависоко, че да се гордееш със себе си. Всички ще те уважават, цялата държава ще трепери пред теб. Ще можеш да контролираш, да заповядваш. Баща ни няма да е жив цял живот, след неговата смърт ти ще правиш нещата така, както винаги си искал.
-Звучи доста оптимистично.
-Такова е!
Чак тогава Натали се отблъсна от дървената преграда на леглото и премина с пръсти през косата си, променяйки тонът си на лежерен и формален.
-Разбира се, ти ни предаде и трябва да сме сигурни, че това няма да се повтори. Наречи го един вид тест или доказателство за лоялност към фамилията. Не е кой знае какво. Трябва да направиш само едно мъничко нещо. Подробност.
-Какво?
Жената се изравни с него, усещаше дъхът й върху лицето си. Този дъх го караше отново да се чувства на десет - безпомощен и слаб.
-Нищо работа. Трябва само да ни донесеш главата на Меропа Морт.....откъсната от вратната става....
Тънка усмивка се изписа по устните, а зениците игриво се подиграваха на участта му. Виктор дори не можа да реагира. Думите се загнездиха в съзнанието му толкова силно, толкова пронизващо, като остър нож, забит в тила.
-Помисли си. Но не мисли дълго, няма да те чакаме вечно.
Чернокосата се извърна и пое обратно към открехнатия прозорец.
-Имаш един месец. Ако до тогава не си се върнал, ние ще дойдем за теб....и за нея. Лека нощ, братко!
Некромансърката скочи от отвора и потъна в мракът, оставяйки младия мъж сам, който дълго време не можеше да помръдне. И ето така, за един миг, животът му се преобърна отново с главата надолу. Само че този път бе истински, интимен апокалипсис.....


СТОП НА ИГРАТА НА ВИКТОР ТЕНАР!