Покрива

Няма какво особено да се каже за тази част от имението. Той е сравнително плосък с издадени ниски колони. От време на време някои от членовете на сградата го използват за усамотение.

Озоваха се на покрива както беше планувал некромансъра, но неволята се обади и вместо на цимента, Меропа се материализира на самия край на парапета. Едва се държеше на петите си, още едно две залитания и щеше да полети надолу, а върха на Роузкилл си беше доста висок и ако това се случеше щяхме да се сбогуваме с нашата героиня.
Когато я видя в тази ситуация Виктор изтръпна. Въпреки всичко, през което бяха минали мъжът се уплаши и замахна в опит да я улови. Но не успя. Не беше достатъчно бърз и опитен, а телекинезата, която умееше изобщо даже не му мина през акъла като опция. Момичето не можеше да се задържа повече, ръкомахайки отчаяно ръце. Краката я изоставиха и тя тръгна да пада напред. Крясък се процеди от гърлото й, но в този момент една здрава ръка хвана дрехата на гърба й и я задържа. Морт се провесваше от парапета, но не падаше. Юмрукът на Пахт я държеше стабилно. С още едно движение я придърпа рязко към себе си и тя почти издърпана във въздуха назад се озова на безопасната част от покрива. Залитна леко, но Лу я подкрепи, за да се застопори. Когато и това стана я пусна.
-Само проблеми ми поднасяте. - клатеше глава той. Уплаши се за Меропа, но знаеше, че никога нямаше да позволи да се нарани, затова не го показа, а почна да се държи скептично както винаги.
-Имах други планове за тренировка, но след тази случка те се променят.
Той се обърна към парапета и тръгна към него. Стигна до самия му край, после просто зави и продължи по продължението на имението надолу. Той буквално вървеше по стената без да пада. Дрехите му сякаш не бяха чували за гравитация. Даже и косата му не падаше надолу. Той направи кръг и продължи този път нагоре Стигна до върха и скочи като се озова пак при тях.
-Мъртвородните умеем да вървим по различни повърхности - стени, дървета, вода и т.н. без да падаме или потъваме. Просто трябва да абсорбирате магията си в частта на тялото която искате и да я "залепите" за повърхността. Крак, ръка каквото искате и така се придвижвате.
Той плесна с ръце.
-Е, кой е пръв?

Лу изгледа тъпо Меропа. Това момиче му беше на сърце по някакъв странен начин, който не искаше да признае пред себе си, но понякога беше наистина глупавичка. Или разсеяна, не знаеше точно, но определено не слушаше или не внимаваше достатъчно.
Той почна да говори бавно, със завален тон, за да го разбере ясно.
-Абсорбираш магията в ходилата си и тръгваш по външната фасада на сградата. Колкото по-спокойна си, толкова по-лесно ще стане. И гледай да не паднеш. После ще се учим какво да правим и при такива ситуации. Давай.

/Меропа опиши опита си, остави на мен да реша дали си успяла/

И връзката се разпадна. Меропа загуби самообладание от страха, който я обземаше и магията й напълно я изостави. Тя падна надолу като камък.
-Не отново. - измънка Лушиъс, но този път бе твърде късно да я хване. Затова, веднага след като двамата мъже стигнаха до парапета, той изстреля енергията си към нея и направи нещо като невидим дюшек точно там, където се очакваше да падне. Тя се приземи върху спасителния енергиен пояс без никакви наранявания, само стресирана, с леко наелектризирана коса. В следващият момент усети как тялото й почва да се рее във въздуха, в безтегловност. Какво й ставаше на гравитацията? Погледна нагоре и видя, че Пахт я придърпва със собствената си сила. Ех тази телекинеза. Май трябваше да я научи, така щеше и сама да успее да се спаси.
Най-накрая се озова пак при тях и ги изгледа някак си гузно. За втори път се наложи да я спасяват...добре де, Лушиъс да я спасява, но това нямаше значение. Той просто я погледна скептично без да прави каквито и да е забележки.
-Отново!

/Бо, малко по-подробен опис на използването на магията ти. Накрая на поста пиши, че си успяла да вървиш по стената/

И двамата се справиха, макар единия от тях с много по-голямо затруднение, но крайния резултат е по-важен. Така поне се успокояваше Лушиъс за леко бавния напредък на Меропа. За Виктор обаче нямаше какво да каже. Той правеше почти всичко с лекота, което от една страна го караше да се гордее, от друга пък младежът го смяташе за съперник и много правилно. Самият Пахт не обръщаше много внимание на вътрешните му терзания, даже никакво. Нито щеше да е първия, нито последния, който го мрази и иска да се отърве от него. Уви нямаше да успее. Може би точно затова некромансъра не се страхуваше от ученика си и не предприемаше нищо към него. Напълно го беше оставил да се мъчи в собствените си пориви. Потенциалът му беше голям, но нямаше шанс срещу него. Всеки опит би бил като мравка да се опита да повали слон. Напълно безполезен.
И все пак когато Виктор се върна при тях, менторът му кимна в знак на одобрение. Изражението както и действията му бяха напълно сериозни в момента, без сприхавост или нормалната за него доза психоза. Но така и така и тримата бяха тук, можеха да свършат още малко работа. Лу се обърна към Морт и почна да й обяснява методът на телекинезата.
-Както знаеш това е умението да местиш предмети и тела със силата на мозъка си. Ето, той е тук - посочи Виктор - пробвай да го преместиш. Наблегни на магията и го повдигни.

/Бо, опиши опит, резултата на мен. И двамата получавате вървене по повърхност. Меропа - Сила - 2, Ловкост - 6, Интелект - 4, Опит- 7; Виктор - Сила - 4, Ловкост - 8, Интелект - 5, Опит - 9/

Изведнъж всичко пред Меропа се избистри. Като дърво, което е затрупано със сняг, а когато дойде пролетта и снегът се стопи, отдолу се разкрива едно приказно и перфектно сътворение на природата. Всичко й се струваше толкова ясно, че това се виждаше и в очите й. Докато преди малко Лушиъс си мислеше, че ученичката му е малко тъпичка, сега осъзна, че всъщност тя се справя много по-добре с мисловните процеси отколкото с телесните, за разлика от Виктор, който залагаше на материята. Вярно е, че всеки човек е по-добър в една сфера, друг в друга, явно просто трябваше да се намери в какво е по-добра Морт.
Енергията й с лекота излетя от самият й мозък, невидима, противоположно на тази, която се откроява когато се изпраща от друга част на тялото. Тя достигна до младият мъж и като рояк оси сякаш жужеше около него. Когато сама прецени, че е готова "залепна" за кожата му и почна да се наслоява като един стабилен слой слуз. Когато и това беше готово двамата видяха как Виктор малко по малко почва да се издига във въздуха на поне няколко метра от циментовия покрив. Рееше се като саката птица, не знаеше какво да прави затова просто се отпусна. Тялото му се движеше от бившата му приятелка и можеше да го откара където си поиска.
Самата тя не можа да повярва, че се е справила толкова бързо и то без инциденти, но факта си е факт. Магията бе напълно подвластна на мислите й. След малко го остави леко да стъпи на повърхността, а силата й се абсорбира обратно в трупа й. Пахт беше доволен. Много доволен. Най-накрая и тя да изпъкне с нещо.
-Чудесно. За другият път искам да тренирате вървенето по стените докато ме чакате в залата. Не си мислете, че веднъж успели сте запечатали умението. А сега, чао.
И просто така се засили, скочи през парапета и "полетя" надолу. Меропа изтича до ръба, уплашена, че любимият й ще се претрепи, но не стана така. Той насочи магията си надолу и се приземи все едно бе скочил само от три метра. В следващата секунда се изгуби някъде в гробищата.

/Свободно РП и за двата героя. Реши сама какво искаш да правят. Меропа получава Телекинеза над хора. Интелект- 7, Ловкост-5, Воля-4; Опит-10/

Лушиъс и Таня стояха тук, близо час след последните събития в Стаята за мъчения. Цялата обстановка, нападението на Боунс и всичко останало, наелектризираше въздуха. Сега некромансъра седеше и гледаше как малкото му протеже е провесило крака през парапета и ги клати в такт с вятъра, който развяваше и гарвановите й коси. Бяха се изолирали от всичко и за първи път от началото на деня можеха да си починат.
-Може да заминем. - предложи Таня. - Да се махнем от тук. Доста години се задържа, може би е време за промяна.
-Не, не мисля да се махам. Имам прекалено много недовършена работа тук.
Момичето се обърна, за да може погледа й да е устремен към хълма.
-И аз не искам да си тръгвам.
-Тогава защо го предложи?
-Не знам....
-Заради Виктор?
Демонът не отговори, а наведе леко глава.
-Ясно. Няма да ти позволя да бягаш, заради един мъж.
Тя го погледна и се усмихна.
Вратата водеща към покрива се отвори със сблъсък и през нея влезе Геш, който държеше за гушата едно закачулено създание.
-Ето те и теб. А, здрасти Таня.
Момичето се усмихна и на него. Харесваше Геш, като приятел на Лушиъс се държеше добре с нея.
Менторът се обърна към другаря си и го изгледа монотонно.
-Какво носиш там?
-Този... - вдигна Деф високо във въздуха. - Търсеше теб.
Той стовари младежа на циментовата земя в близост до една статуя на гаргоил.
-Така ли?
-Дам. Доста е припрян, даже ми отряза ръката.
-Сериозно? Доста необмислено.
-Еее....изчаках първо да го видя какво иска и ако не е нещо важно ще го убия.
-В правото си си. - съгласи се Пахт и се обърна към падналия.
-И за какво съм ти, непознати?

/Въпросния Лушиъс можеш да видиш в Погребалното бюро, а Таня в Стаята за мъчения, някъде в края на първа страница има постната нейна снимка/

Геш се ококори.
-Ах ти малка, мръсна, хитра гадина... - каза със злобна усмивка. - Лу, промених си мнението, харесвам това хлапе.
Зеленокосия некромансър стана и тръгна с бавни крачки към изведнъж нахлулия момък, копнеещ за обучение. Застана пред него с половин глава по-висок и го изгледа недоверчиво.
-Дориан Смит, казваш!
Лушиъс се замисли. Това име не биваше да бъде споменавано тук, когато Боунс можеше да ги подслушва от някъде, да разбере къде е и да я намери. Лушиъс не й е учител, никога не е бил, тази привилегия бе отстъпена на противния му колега, за което сега до някъде съжаляваше, защото момичето беше подгонено, вместо да бъде използван целият й потенциал. Жалко наистина. Ако бе негова ученичка, никога нямаше да се наложи да се крие за живота си, но Пахт не пламтеше за власт, както другия ментор. Той просто я притежаваше и нямаше намерение да използва някой смъртен, за да я увеличи, за разлика от другия едноок.
Таня наблюдаваше всичко много внимателно, а домакинът също си спомни времето, в което малката До бе част от тях и налагаше юмруците си наляво и надясно. До някъде тази синекоса психопатка му липсваше, но знаеше, че Дрейк се грижи за нея, поне колкото му позволяват възможностите.
Хубавото в цялата ситуация бе, че тук бяха само свои хора и нямаше как да изтече информация, но все пак некромансъра се съмняваше в правотата на думите му. Той хвана с длан челото му, като намести пръстите си от двете му страни. Нямаше как, трябваше да провери, просто не му вярваше. Силата му, която даже не се докосваше до земната се пропи в пръстите му и той почна да изсмуква спомените на Деф от отминалата сутрин. Видя как пристига в града, събитията в ковачницата, Дориан и съветът й. Беше му казала да търси него и само него. Правилно решение. Самата тя знаеше, че ако го прати при Боунс, го праща на пълен провал. Умна беше, малката Смит. Той виждаше, че младокът изпитва неприязън към нея, тя сигурно го бе усетила също и все пак му помогна по своя си собствен, странен начин. Какво бе намислила? До толкова ли вече не й пукаше, или бе приела обстоятелствата такива каквито са? Явно второто. Пахт едва забележимо се усмихна. Пусна главата на момчето и се отдалечи от него.
-Не лъже!
-Това значи ли, че ще го обучаваш?
-Ще видим.
Некромансъра протегна ръка напред към небето.
-Скочи от покрива. Ако се приземиш на земята непокътнат ще се съглася да те уча. Ако не успееш, значи Смит се е объркала и не съм за теб. Докажи ми, че решението й е било правилно.
Деф се замисли. От земята го деляха пет етажа. Не беше невъзможно за новак, ако знаеше как да използва магията си.

/Деф опиши скока си, използвай магията си както решиш за добре, за да се приземиш без поражения. Аз ще преценя дали си успял. Ако да, си официално приет. Няма почти никакъв шанс за провал, така че давай смело/

Тримата го наблюдаваха съвсем спокойно.
-Наистина ли искаше да го пробваш? - попита Геш.
-Пффф... глупав ли си? Просто исках да се разкарам от него.
Но Деф се приземи благополучно. Таня се усмихна и даже изръкопляска на успеха на момчето. Тя не таеше омраза или злоба към никое живо същество и искрено се радваше, че грозноватия младеж не се преби. Двамата мъже се спогледаха глупаво на реакцията й.
-Май трябваше да си избереш по-кръвожадно протеже. - констатира домакина.
-Май си прав.
-Ама вие наистина ли искахте той да си изпотроши кокалите? - попита ги момичето-демон миловидно, с лек упрек в очите.
-Амиии..... - почна Зайо Байо.
-...Не, разбира се. - довърши Лу.
-Не, не, разбира се, че не. - подкрепи го приятеля му, а пръстите им бяха кръстосани зад гърбовете. Не можеха просто така лесно да излъжат Таня в лицето. Бе прекалено нежна, красива и добра.
-Ей, Лу, тоя малкия гледа нагоре. Май няма да мръдне докато не го приемеш.
Пахт изцъка с уста. Не му се занимаваше с нови попълнения точно сега. Отначало се почувства поласкан, че Дориан го праща при него, но не го познаваше добре, че да знае, че хич, ама хич не му се занимава. Не знаеше ли какво го очаква това момче под негова опека? Болка, гняв, страдание, пак болка, яд, ненавист към него. Вижте Виктор, тук е само от два месеца и вече си скуби косите от бяс. Е, този Деф нямаше коса, ама какво от това? Учителят изщрака с пръсти, при което енергията му достигна до земята, обгърна тялото на чернокожия и го повдигна във въздуха. Ще слиза долу ама друг път. Момчето почна да се понася на обратно и след секунди се озова здраво стъпил на крака отново на покрива. Лу го гледаше леко намусено, като малко дете, което не иска да изпълни заръката на майка си. Накрая въздъхна.
-Ох добре, приет си. Знай това - каквото и да те карам да вършиш, на каквото и да те подложа, няма да издадеш нито гък. Не ме интересува дали ще те боли, дали ще те измъчва, дали ще си съгласен с мен или не. Ако ми противоречиш ще те изхвърля на улицата.
-Да бе... - засмя се Геш.
Лушиъс го изгледа.
-Ще се ОПИТАМ да те изхвърля на улицата. - поправи се той. Знаеше какво намеква приятеля му - че ще го изпепели, но да не го плаши още в началото, без това явно не се плашеше лесно, което ако трябва да бъдем честни се хареса на Пахт. Той не обичаше страхливците.
-И още нещо. Дориан Смит никога не е била моя ученичка. Аз не съм я учил на нищо. Това, което тя притежава, това което преди малко сам изпита, не е нищо което някой от другите тук имат, затова не се стреми да го постигнеш, невъзможно е. Защо, не е твоя работа.
Таня се усмихна лъчезарно, положи длан от страни на устните си и се опита да прошепне, така че уж никой освен Деф да не я чуе.
-Той е Ангел.
-Таня! - извика се зеленокосия строго. Тя млъкна и се обърна като куче, на което са се скарали и продължи да мята краката си във въздуха.
-Какво съм няма значение. Какво е Смит, няма значение. Има значение какво си ти.
Деф не говореше нищо, но слушаше внимателно. Значи малката го бе изиграла, или може би точно обратното, беше му направила услуга, че го праща при....ангел??? Ангел некромансър?!?? Кой е чувал за подобно нещо. Некромансърите не са ли създания на Бога на Смъртта? Да, но тогава...Да не обръщаме внимание на това сега. Едва ли Деф щеше да тормози главата си с тези разкрития точно в момента. Ако ще и самият бог да го обучава, стига да постигне това, което иска, за него няма разлика.
-А сега се махай. Геш настани го в някоя свободна стая. Гледай да е сам, не искаме да изплаши съквартиранта си.
-Защо пък да не? - светнаха дяволито очите на домакина, докато вкарваше Деф в къщата. Уроците му щяха да почнат от утре. Денят измина в много емоции за Лушиъс и Таня и те просто искаха да си починат.

/Деф пиши отново в Кабинета на Домакина, за да те настаним. Вече си част от нас. За скока си получаваш първите си точки: Ловкост-5, Интелект-4. Опит-5/

-Ъх, най-накрая сами. - изруга Лушиъс и се завъртя. В това имение нямаше нито едно спокойно място. Обмисляше варианта да се затваря за повече време в собствената си стая. Там поне никой не влизаше. Таня поклати глава в съгласие. И на нея и идваше в повече. Едва за няколко дена видя, чу, присъства на повече случки и събития, отколкото последните години взети заедно. Не, че го смяташе за нещо лошо, но й беше странно, чувстваше се не на място. Цял живот бе свикнала на полусамота, като единствените й приятели бяха Лу и Геш. Сега пораснала, стигнала до пика на визията и развитието си, тя бе пълноправен демон, макар и без демонични способности, но както всички демони и тя щеше да живее вечно. Радваше се на възможността, че Пахт я взе със себе си преди години, защото така щеше да прекара вечността с някой друг подобен на нея. И въпреки, че много го обичаше, нито за миг не го възприемаше като мъж, както и той нея като жена.
Е, двамата имаха своите двайсет минути спокойствие, след което нещо ново, напълно различно се случи и наруши временният им покой. Въздухът над тях се сгъсти, като тъмни облаци, които се подготвяха за буря. Това ги озадачи, но не мърдаха от местата си. Наблюдаваха природната промяна. Знаеха, че не е случайна. Само около тях небето стана по-тъмно, по-мрачно, а другаде, денят все още бе в средата си. Разнесе се аромат на черешови цветове, а след малко и няколко такива закапаха. Лушиъс се намръщи. Лицето му придоби помръкнал вид, а в погледа се четеше вълча хищност. Звуци на тъпани забиха сякаш от небитието и предвещаваха идването на нещо, някой, чието място не беше тук. Страхът набираше сила в крехкото женско тяло и момичето отстъпи предпазливо назад. Стигна до господаря си и като уплашено дете се вкопчи в края на пелерината му. Ноктите й се забиха в плата, стискайки толкова, че още малко щяха да откъснат парче от него. Тъпаните се приближаваха все повече и повече. Можеха да те побият тръпки. Облаците се завъртяха в сива центрофуга, когато накрая образуваха фуния и от сърцевината й се процеди бледо лилав лъч. Той достигна до цимента, блъсна се в него, а от сиянието се издигна фигурата на висок, красив мъж, с лилави очи, тъмно лилава коса дълга до гърдите, стегнато тяло, с изваяни плочи по корема и люшкащ се медальон на врата в странна форма. Инициалът на него, Лушиъс можеше да прочете. Означаваше "Безсмъртие" и се носеше само от поданиците на богинята. Мъжът носеше на гърба си дълга бойна катана в черен калъф с кожени ремъци, а верижката й преминаваше през торса му. Погледа на непознатия за момичето бе спокоен, кротък, но по някаква причина караше Таня да изтръпва. Това спокойствие, така натрапчиво запечатано върху лицето му, я караше да се притеснява. Беше прекалено интелигентна, за да разбере, че мъжът бе небесен, а нямаше нещо, което да я плаши повече от небесата. Адът не я плашеше, с тях бе свикнала, но горе, това бе друго, особено за такива като нея.
-Саша Сергеевич! - заяви монотонно, също толкова кратко и ясно протектора й.
-Лушиъс Пахт!
Некромансъра стоеше гордо изправен срещу мъжът, който бе заел мястото му, от лявата страна на Елисандра и закриваше демона с тялото си.
-Спокойно, не съм дошъл за нея.
Зеленокосия сбърчи вежди недоверчиво. Както казахме, той не вярваше на никого, даже на себе си. За всеки случай се отдели от нея и й продума без даже да се обръща назад:
-Таня, прибери се.
-Но...
-Прибирай се. Веднага!
Девойката постоя така известно време, чудеща се какво да направи, но накрая го послуша, извърна се и хукна през вратата, някъде вътре в имението. Там Сергеевич не можеше да навлезе.
Двамата се изправиха един срещу друг. Два ангела, създадени по различен начин и двата достолепни, прецизно сътворени до най-малката подробност. Наподобяваха два титана, които само чакаха единия от тях да направи една грешна стъпка, едно необмислено движение, за да атакуват.
-Не си остарял даже със секунда. Само едното ти око липсва.
-Ти пък си пуснал коса. Е й? Защо му е на небесен да слиза при прокълнатите?
-За да те видя, разбира се.
-Видя ме!
Красавецът се усмихна някак чаровно, но коварно. Който си мисли, че благословените, както и самата Елисандра не са способни на коварство много се лъже. Разликата между тях и Себастиан е, че той си го признава без да се интересува от нищо, а те се прикриват с плаща на "добрата кауза" и маската на лицемерието.
-Така ли се отнасяш със стари приятели, Лу?
-Не мисля някога да съм те приемал като приятел, Саша.
-Това е жалко, все пак и двамата живяхме в двореца под господството на Нейно Всевишество.
-Нима още я наричаш така? - каза с ирония некромансъра.
-Ще я наричам така до сетния си дъх.
-Ти си наистина предан, Саша. Като куче без воля.
Дългокосият се намръщи.
-По добре куче без воля, отколкото змия в леглото.
Сега бе ред на Лушиъс да се усмихне, но неговата усмивка бе пронизваща, подигравателна, караща те да се чувстваш нищожен.
-Ревност ли долавям в тонът ти? Не ми казвай, че Ели никога не се е възползвала от това здраво тяло.
-Не проявяваш никакво уважение, нали? - почна да се ядосва новодошлия.
-Уважение? Към кого? Към хвъркатата? Или към мъртвеца? Защо ми е?
-Тя те създаде, неблагодарнико. Както и противния й брат.
-О, страшно съм им благодарен за това. Моля когато видиш нейно....Всевишество, предай й моят най-дълбок поклон.
И той се поклони ниско, краищата на косата му докосваха пода, с разперени ръце в страни. Движенията му бяха пропити с престорена гавра.
На Сергеевич му падна пердето. Той светкавично извади оръжието си и за един миг Лушиъс се озова прикован до стената, с опряно острие в гърлото му. Едната ръка на нападателя държеше здраво дръжката, а другата го притискаше в слънчевия сплит.
-Много си самонадеян, нали?
-А защо не?
-Не забравяй на кого принадлежиш, некромансър. Дойдох да те предупредя. Не бъди глупав, не прави нищо, което може да раздразни господарката.
-Ако на твоята господарка толкова й е дотегнало от моето съществуване нека дойде. Нека се опита да ме унищожи.
Това беше удар под кръста за другия ангел, защото и двамата много добре знаеха, че въпреки всичко Елисандра никога нямаше да убие Лушиъс. Не би му доставила това удоволствие.
-Може и да не нарани теб, но не мога да кажа същото за възлюбената ти. Как беше...онази малка къдравокоса мъртвородна? Едва ли искаш нещо лошо да й се случи.
Очите на менторът кървясаха. Енергията му проби през процепите на кожата, като избълваща лава, преминаваща през камънаци. Силата му изби с невиждана мощ и изтласка мъжът чак до парапета. Той се залюля, но се задържа.
Усмихна се. От толкова години желаеше да се изправи лице в лице с него, да премери сили, да докаже, че е по-добрият негов вариант.
-Ти си отживелица, старче.
Завъртя петата си и се забяга към него с хоризонтално поставена катана. Стигна до него и замахна. Пахт се наведе със скоростта на светлината и се озова зад гърба му. Изстреля сноп магия, която се заби в прешлените и го блъсна в стената, отронвайки част от мазилката. Саша се извърна и на свой ред го блъсна с розовееща енергия. Лу падна на пода, а мъжът скочи върху му, но преди да успее да го докосне, учителят се рееше спокойно във въздуха. Двамата тъкмо се подготвяха за нова атака, когато светкавица проблесна в небето и го разцепи. Знак, че бяха до тук. Саша, послушно се изправи и прибра оръжието си.
-Считай се за предупреден.
И изчезна под същата форма, под която се беше появил, изгубвайки се високо в облаците.
Некромансъра се приземи и погледна нагоре. Взираше се в небето дълго. Мислите му се върнаха стотици години назад.
Експеримент. Това беше той. Все още помнеше онази нощ, сякаш беше вчера. На един от първите божествени съвети, семейство Дантес, Скитника и Кха'ал, който се бе пробудил от дълголетния си сън и бе приел човешка форма, стояха в кръг и обмисляха оформлението на света. Териториите бяха разпределени - Себастиан господар на подземното царство и създател на прокълнатите територии. Елисандра на останалата част, Кха'ал поддръжник на огнената раса, дал зародиша на слънцето, а Скитника, който даже тогава не разкри истинското си име, извади част от енергията си и я обсипа върху земята. Тя се разля като звездна пелерина и докато съществуваха Слънцето, Звездите и Луната, щеше да съществува и Света. От енергията му произлезе всичко. Може би точно затова той често слизаше долу, с което си навлече гнева на останалите и по-късно го отритнаха, отнемайки по-голямата част от силата му, която се изгуби в небитието, а една част от нея, след много години се върна обратно и намери мястото си в тялото на момиче, дете, избрано един бог знае по какви причини. После и другите почнаха да се бъркат в живота на хората, но вече беше късно и наказания нямаше. В онази, същата нощ, в онзи кръг, в онзи завет, Себастиан прониза гърдите си със собствените си пръсти и отчупи едно от ребрата си. Сестра му направи същото. Двете кости се съединиха кръстосани, драконът им вдъхна дъх, закачуленият им вдъхна живот, богинята им вдъхна емоции, а Принцът на Ада им вдъхна сила. От тези четири елемента се образува същество, мъж, ангел, в разцвета на годините си, без да опознае сладостта на детството. Просто се появи същия какъвто и сега. Единствената разлика бе, че двете му очи бяха здрави, а душата изпълнена с надежда и желанието на поета, писателя, художника. Изминаха много години като първи съветник на Елисандра, пратеник и връзка между небесното с подземното царство и закрила над целия свят. Но времето минаваше, отношенията между брата и сестрата се влошаваха, земята се променяше, царства падаха, идваха нови, легендите се записваха в книгите, Скитника бе прогонен от съвета, Кха'ал заспа за векове, Елисандра стана себична, а Себастиан циничен. Вече никой не можеше да гледа останалите, всички ламтяха само и единствено за своята част. Създадоха се границите на достъпност. Белокосия не се бъркаше в частта на сестра си, а тя не стъпваше в тъмните територии. Лушиъс? Той все още жарко вярваше, че света има нужда от напътствие, а любовта му към богинята не угасваше.
-Обичаш ли ме? - попита го веднъж тя, докато лежаха голи в пухените завивки, а той прокарваше възглавничките на пръстите си по гладкия й гръб, от който в момента не се показваха крилата.
-Обичам те!
-Ще ме обичаш ли когато остарея и се сбръчкам?
-Ти никога няма да остарееш, мила. - усмихна се той.
-Да....забравих.
-Нима искаш да остарееш?
-Не, не знам. Понякога.
-Тогава няма да сме заедно завинаги.
Той изправи главата си малко и я целуна страстно и нежно. В онази нощ правеха любов пламенно като за последно, а за старостта повече не се спомена. Минаха още няколко години, в които омразата между главните двама се засилваше все повече и повече.
-Защо не се опиташ да се оправите?
-Ъхх, той е невъзможен. Не мога да повярвам, че имаме роднинска връзка. И като си представиш, че нямаме родители. Как ли е станало това?
Лушиъс я хвана за раменете:
-Ели, вие сте главните богове. Длъжни сте да поддържате равновесието.
-Дълг? Какво знаеш ти за дълга? - избухна жената и почна да сипе огън и жупел върху него. - Писна ми от този дълг. Хората могат да се оправят и сами, не им дължа нищо. НИЩО! Чу ли? Достатъчно им е, че сме ги създали.
Скандалът бе жесток и болезнен. С дни не си говореха. И това отмина. Всичко отминаваше както отминаваха и сезоните. Но положението се влошаваше. Принца на мрака също си взе съветник. Грегъри Грей бе единствения, на когото можеше да се довери ако не напълно, то почти. Елфите дойдоха на власт в Илион, спасявайки тази земя от руините, които бяха оставили хората и с много труд и търпение възвърнаха предишния й блясък, че и в повече. Бе създаден подземния град на пустинята, обикновените хора без сили се дисциплинираха и създадоха течението на маршалите, чувствайки се в опасност заради всички чудаци, с каквито бе изпълнен света, а Себастиан реши, че е време да организира малко поданиците си и да създаде гилдия, в която да се развиват. Избра името Роузкилл, защото обожаваше бели рози и кръвта капеща по тях, когато се убодеш на тръните им. Първият гилдмайстор бе Самайл Нероу, свиреп, кръвожаден върколак, който ръководеше с жестокост, но бе убит бързо. Вторият -Лея, нукса, красива като самодива, която зачена от Себастиан, бе по-скоро мирен, задълбочен лидер, но утробата й се отрови от сигмента на бога и тя също погина. Смениха се още няколко, но чак под управлението на Корнелиус гилдията стигна разцвета си, а прокълнатите заслужиха славата си на най-мрачните, най-опасните врагове, надминаващи дори асасините.
По времето на Лея, се създадоха и гилдиите в другите територии. Елисандра не можеше да позволи на брат си да създава потенциална армия, докато нейните хора стоят безучастни, затова собственоръчно положи началото на първата гилдия, използваща чистата енергия, в близост до Маджестик, за което потърси помощта на Божествения Дракон. Последваха Памуковата планина, а в Корнор и в пустините, които бяха по-скоро неверници, просто последваха примера на останалите. Едните, за да печелят пари, а другите, за да се извисят по-близо до собственият им езически бог, който за тяхно голямо съжаление не съществуваше, но Дантесови никога не ги наказаха за това. Може би просто не им се занимаваше.
Изминаха още години след като света зае това положение, в което го виждаме днес. Напрежението между Елисандра и Лушиъс ставаше нетърпимо. Той все повече губеше вярата си в нея, вярата си в Себастиан, вярата си в хората, вярата си във всичко. Хипокритичното им държание и мислене му дойде до гуша и един ден той просто реши да напусне. Скъса връзката с небесата, както и с подземията и слезе на земята. Бе заклеймен от любовницата си и проклет никога повече да не обича. Тя не можеше да го убие, но никога нямаше напълно да му даде свободата.
Минаха още дни. Роди се новото поколение. В един кът на света едно русо момиченце за пръв път отвори клепачи, а сивите й очи приеха живота. Малко след това майка му го напусна. Частта от енергията на Скитника, за която говорехме по-рано, вече отдавна се беше върнала към земята и паднала в едно село, близо до Найтмер, вкарана насилствено в телцето на тогава седем годишно синекосо дете. Един маг, който по-късно щеше да стане учител създаваше със собствената си ръка овощна градина, а един младеж прие ролята на пазител на град, който не съществуваше вече от близо половин век. Едно десет годишно момче напусна Илион, научил колкото може от гладиаторството и тръгна по широкия свят, за да краде занаят, запленен от оръжията, искаше не само да ги държи, но и да ги създава. Единствените две останали аристократични семейства в Шеридан бяха в свада, а едно цветно, земно магче видя как сестра му се самоуби. Принцесите на елфите растяха весели, красиви, а баща им мъдро управляваше, докато красива, дори като малка, бъдеща убийца се бунтуваше срещу род и фамилия. Една нукса попадна в затвора, където се запозна с най-близкия си приятел, а малък огнен маг изгуби баща си, безследно изчезнал зад плетеница от тайни и неясни мистерии. В Роузкилл постъпи нов учител под псевдонима Боунс, а червенокоса дългоуха напусна домът си в търсене на нещо по-добро. Един берсерк гледаше как собственият му дом гори, докато писъците на майка му раздираха ушите му, а в покрайнините на Феникс се построи малка къща, която щеше да стане център на бунтовници.
Сега, след толкова много векове, света бе претърпял толкова промени, толкова разрухи и нови изграждания, а само няколко души в този огромен космос си оставаха същите. Единият от тях в момента гледаше небето и предусещаше вятъра на промяната. Искаше му се да се разплаче. Но не можеше. Беше забравил как.
Лушиъс Пахт, първият ангел, любовта на Богинята Елисандра, един от първите Пет, извърна глава и влезе в имението, изтъкано от кости и кръв, за да потъне в сенките му, до следващия век....

Това беше интересно. Лушиъс трябваше да си признае, че момчето имаше хъс, но му липсваше уважение. То почна да абсорбира магията си, като я вкарваше в косата, използвайки кожата на дланите си като проводник. Събра колкото успя и около острието се образува сфера от енергия. За телекинезата да не говорим. Знам, че на Деф му се иска, Лу да не я беше усетил, но това просто нямаше как да стане. Огромната разлика в силите и опита си казваха своето и въпреки, че тя не му влияеше, все пак усещаше как се опитва да пробие през тялото му. А това си бе някакъв напредък срещу опонент от такава класа нали? Но последната изненада бяха в думите на момчето.
- Знам, че още не е кой знае какво, но искам ти да ми помогнеш да го усъвършенствам! Мисля, че най-бързо ще стане, ако го използвам в битка. Бий се с мен, Лушиъс Пахт!
Ама той беше напълно сериозен. Искаше да умре ли? Не, че некромансъра щеше да го убие, но силата му беше прекалено голяма, можеше да изпусне концентрацията си от контрол и да му нанесе смъртоносен удар.
-Не си готов. - заяви спокойно той.
Деф се озъби и изръмжа типично в собствения си стил.
-Бий се с мен!
Погледът на Лушиъс се измени в сериозен. Така да бъде. Той протегна ръка и от нея почна да излиза енергия, която се материализираше под формата на дълъг, не твърде дебел меч. Хвана го с обратен захват, като острието му сочеше на вън. След няколко вдишвания той се затича към ученика си и замахна към рамото му. Щеше да почне леко, нямаше да го пришпорва много още в началото.

/Деф опиши успешна защита и после атака, която обаче аз ще реша дали е успешна/

Деф замахна хоризонтално, пускайки енергийната си вълна по острието на оръжието си умерено и преценено. Косата премина през торса на Лушиъс ниско в кръста и направо до разсече на две. Двете части на тялото паднаха на пода. Отначало Деф се усмихна хищно, но после усмивката му изчезна. Не можеше да е толкова лесно. И не беше. Само секунди след падането трупа почна да се разлага. Кожата се съсухряше, ронеше, докато накрая не остана само скелет с широко отворена челюст.
-Първи урок. - чу зад себе си и се обърна.
На няколко метра стоеше учителя му, без меч, по-здрав от всякога. Той се засили и за части от секундата се озова пред момчето, като току що появило се от нищото привидение. Очите им се срещнаха в движението. Момент, в който Лу се усмихна лукаво. В следващият стовари юмрука си в гръдния кош на Деф, после още един в корема и го изблъска чак до вратата.
-Не вярвай на това, което виждаш. Очите често могат да ни излъжат.
Докато момчето се окопити, менторът беше зад гърба му. Изрита го и той падна по корем. Надигна се и изплю малко кръв.
-Имаш добър замах, добре поддържана енергия, но си много самонадеян.
Да това бе истинският урок, за който жадуваше Деф. Сега можеше наистина да опознае себе си. Пахт скочи във въздуха и полетя централно към него. Искаше да забие коляното си в гръбначния му стълб.

/Продължаваме бейби. Ти си/

Върха на косата се насочваше точно към бедрото на Лушиъс. Малкия имаше точен мерник. Почти стигнала го, той хвана острието с длан и парира. Извития "нож" разрязваше кожата му и от нея течеше кръв, но некромансъра не пускаше, сякаш не изпитваше болка. А може би изпитваше, но тя бе миниатюрна, в сравнение с всичките терзания които е преживял и душевни и телесни. Мъжът отблъсна косата на страни, замахна с ръка и изхвърли част от кръвта си, която вече беше отровил към главата на Деф. Момчето се наведе и избегна отровата, която ако беше попаднала върху лицето му щеше да го разложи и убие.
Но не това целеше Пахт. Използва я не за нанасяне на щети, а за отклоняване на вниманието. Докато ученикът му се навеждаше, вече стъпил на земята, менторът подсече глезените му и Деф почна да пада. Но не го остави така. С другата си ръка го хвана за единия крак, който от падането сега се намираше във въздуха. После го хвана и с другата, на която все още имаше малко кръв и тя пропи в кожата като направи не много голяма рана. Завъртя го няколко пъти и го изстреля в стената. Момчето се хлъзна по нея и тупна.
-Урок номер две. Бъди готов за атака от всякъде. Имаш потенциал, използвай го. Не се оставяй на омразата да те води, тя може да бъде пагубна. Намери тънката граница между съжалението и хладнокръвието. Не оставяй емоциите да замъгляват мозъка ти.

/Последна атака от твоя страна./