Покрива

First topic message reminder :

Няма какво особено да се каже за тази част от имението. Той е сравнително плосък с издадени ниски колони. От време на време някои от членовете на сградата го използват за усамотение.

- Аз съм една омраза! От както се помня всички ме мразят! Затова и аз започнах да мразя всички!
Тези му думи накараха Лушиъс да въздъхне. Защо не го разбираше? Вярно, че не беше много по приказките и все пак. Може би точно заради тези му мисли, неволно позволи на Деф да се появи зад него и да изпусне магията си, която този път улучи учителя в гърба и го изтласка на няколко метра. Той усети напрежението в стълба си, но се приземи на крака. Ако развиеше тази атака, определено щеше да нанася добри поражения с нея, щом и той изпита определена доза болка.
Трябваха му няколко секунди време да се изправи, през които сега той събра енергията си, но щеше да я използва по различен начин. Обърна се бавно към момчето и от цялото му тяло се процедиха нишки, които образуваха тъмен облак с черни песъчинки в него. Изстреля го към трупа му. Деф почна да бяга, за да избегне сблъсъка, но забеляза, че облака го следваше като ракета, следваща телесната топлина и не след дълго се заби в него, като пропи в органите му. Деф усети нещо странно. Тялото му отмаля, ръката изпусна косата, капки пот избиха по челото му. Чувстваше, че го втриса. След минута се строполи, като парализиран. Пахт го отравяше вътрешно. В този момент, новака загуби битката, но се би достойно.
Лушиъс пристъпи към него спокойно и бавно. Доминантната му фигура, стъпките му, пронизваха мозъка на младия мъртвороден. Той клекна и видя как ученика му се гърчи в леки конвулси. Очите почваха да губят влажността и блясъка си.
Ангелът го гледаше безизразно. Отмести малко наметалото му и оголи торса. Постави ръка на сърцето му и почна да изсмуква цялата отвора. Нямаше антидот, магията на Деф не можеше да се справи с тази сила. Единственият начин е някой друг да я изкара от организма ти. Малко по малко песъчинките почнаха да излизат болезнено, като метал, който пробива през плътта. Момчето се тормозеше, но не си позволяваше да извика. Когато и последната частица беше изкарана, Лушиъс я разпръсна във въздуха и облака се изпари. Остави му малко време да възвърне нормалното си дишане. До края на деня щеше да е слаб, но щеше да живее.
После се изправи и му подаде ръка.
-Аз не те мразя. - заяви той спокойно, без никакви емоции, но Деф осъзна, че не лъжеше. Познаваше го от ден, но можа да разбере поне едно за Лушиъс Пахт, той винаги говореше това, което мисли.

/Деф, добър спаринг. От цялата работа получаваш опит 5/

Деф се изправи. Не знаеше какво изпитва в момента. До сега никой не му беше казвал нещо подобно. Не знаеше как да нарече това чувство. В продължение на около десет секунди стоеше безмълвен. Събирайки смелостта в себе си, той протегна също ръка и стисна тази на Лушиъс. Повдигна глава и го погледна в очите. Може би Лу щеше да е първия човек, който ще успее да спечели уважението на Деф. Въпреки това имаше още доста време, докато се стигнеше до този момент. В следващия момент, некромансърът извърна глава и пусна ръката на учителя си. Обърна се с гръб към учителя си и хвана косата с две ръце. Всичко го болеше. Измъчено успя да промълви:
- Благодарен съм ти, че уважи молбата ми! Това значи много за мен! - Тези думи, изречени от устата на Деф значеха много. Лу със сигурност разбираше това. - Ще продължа тренировката си самостоятелно! Кажи ми къде да те търся, когато успея да усъвършенствам това умение. - Докато изричаше тези думи цялото тяло на момчето започна да се обгръща в черен слой енергия. Енергията му се движеше в посока към косата му. Явно нямаше да миряса, докато не успееше да развие тази техника. Може да го боли много и да е изтощен от битката, но това не знаеше, че ще спре. Щеше да тренира, докато тялото му не откажеше. Започна да издава ръмжащ звук. Напрежението, което усещаше по тялото си, определено го затрудняваше, но как иначе. Ако не му беше трудно, нямаше да е интересно. Такъв беше той. Беше готов да се бие с всеки навсякъде, по всяко време. Беше готов да приеме всяко предизвикателство, независимо в какво състояние, колко е пребит или уморен. А предизвикателствата, които той сам си поставяше пред себе си, бяха най-тежки. Деф не знаеше какво е предел, не знаеше какво е да се откажеш. Когато искаше нещо се бореше с цялото си сърце да го постигне. Да, той имаше сърце. Скрито дълбоко в душата му, където никой да не може да го намери и нарани, никога повече. Да, Деф имаше чувства, които никога не беше споделял и нямаше с кого. Той не знаеше що е приятелство. Върху себе си носеше обвивка, която го предпазваше от всички. Никой не можеше да се добре до младежът. Но незнайно как Лушиъс Пахт успя само с едно изречение да докосне сърцето на момчето. Това наистина породи уплах в него. Страхуваше се от това чувство. Страхуваше се, че щитът му не е достатъчно здрав. Нямаше да позволи на никого да го нарани отново. Беше страдал достатъчно като дете. Всички тези мисли, минаващи през главата му го стимулираха да направи атаката си още по-силна, да стане още по-способен некромансър. Цялата енергия, която обгръщаше тялото на момчето, сега се беше прехвърлила в косата. Острието беше покрито цялото с енергия и заради енергийното си острие беше станало драстично по голямо. Сега острието на косата беше голямо колкото самия Деф. Стискайки здраво дръжката на косата, дланите му започнаха да се изпотяват. Той тръгна с бавна крачка към парапета на покрива. Заставайки с два крака на него, той замахна назад, изръмжа силно, а в очите му се прочете някакъв гняв. Явно стари спомени го бяха налегнали. Той замахна напред в пространството и освободи цялата сила на атаката си, предизвиквайки огромна енергийна вълна в пространството. След това той се задъха. Беше използва много сила за тази техника. Но дали щеше да е достатъчно, за да я завърши.


Когато сметнеш, че е готова ми я впиши като умение "soul slash", ако може :P

Лушиъс го изгледа докато застане на парапета и почна да хвърля енергия. Не се отказваше. Погледна го някак миловидно, но Деф не видя този поглед. Едва ли някога щеше.
-Където и днес, но не забравяй, че има и други неща, на които да те науча.
Момчето се обърна за момент и изръмжа в положителен отговор. Знаеше, че има още много. Некромансърската сила бе доста широка и необятна, но най-много държеше на това умение, затова пак се обърна и продължи. Пахт въздъхна.
-Не се пренатоварвай. - каза му последно той и се отправи към изхода. Чакаше го още работа за днес. Лична работа. Остави ученика сам в опитите си. Ако беше толкова постоянен, ментора не се съмняваше, че скоро ще успее, стига да не се напряга прекалено, защото това щеше да се отрази на тялото му.

/Предлагам ти сделка. Упражнявай я и след седмица му я покажи. След крайния резултат ще ти я сложим като умение : )/

Незнаеща какво да прави. Чудеща се как да се отърве от кошмарите Мортем реши просто да подиша чист въздух и да прочете някоя книга. Бавно и без особено желание тя стигна до покрива и се загледа в небето. Слънцето грееше щастливо, но някак лъчите му не топлиха създания днес. Сякаш всички чакаха онази сива луна да се появи и всичко да започне отначало. Днес не беше ден.
Мортем се огледа и и хареса обстановката на покрива. Беше спокойна, без никакви странични шумове. Тя седна в единия ъгъл на помещението и кръстоса крака по турски. Отвори внимателно книгата на първата страница, сложи в на краката си и започна да чете. Беше си завладяваща малка книжка, но надали някога щеше да и помогне да свикне с хората. Има си граници, които не трябваше да се пресичат, а една от тях е да не се смесват расите. Това че я пратиха тук бе все едно да пуснат бесен върколак в клетка с няколко вампира. Безсмислено и все някой щеше да пострада. А и тя дори не беше намерила призванието си. Нали знаеше всеки от долния свят олицетворява нещо.
Мо отвори на другата страница и продължи да чете докато не чу песента на някаква птичка и спря. Погледна натам и се усмихна. Може би тук не беше толкова зле колко си мислеше. Може и да свикне след 50 или 100 години, стига да не говорим за зимата. Студа не и понасяше много добре.

Хелските стоеше на покрива и се наслаждаваше на спокойствието, слънцето и приятната песен на малкото птици. Положи поглед отново към книгата и проследи следващите няколко абзаца. Беше интересно, като приказка. От покрива се виждаше подобието на градина с прогнили дървета и рухнал фонтан, а погледнеш ли на другата страна гробищата се извисяваха и на момичето й беше трудно да проследи къде свършват. Бяха толкова големи, че краят им се губеше в хоризонта. Няколко некромансъра съживяваха или се мъчеха да съживяват трупове. Поредните ученици, помисли си тя и погледна към небето, размишлявайки над собственото си съществуване.
-Мислех, че аз съм единствения, който обича да се усамотява тук. - топъл, плътен глас профуча през ушите на момичето. Тя се обърна назад и видя един висок, строен, млад мъж с кестенява коса и гладка кожа. Беше облечен в сиво манто с двойно закопчаване и тъмни панталони.
Непознатия гледаше сякаш през нея в опит да види незнайно какво. Лежерният му, но някак проницателен поглед разкъсваше формите на материята и откриваше в нея нови светове.

Момичето обстойно огледа младежа пред себе си. После върна погледа си върху книгата. Затвори очи и затвори кориците на книгата. Тя се изправи бавно и леко залитна на една страна, но бързо се оправи. Понякога много стоене на слънце я караше да и причернее пред очите.
-Съжалявам. - каза тя толкова тихо, че по-скоро беше нещо като шепот отколкото дума предназначена за младежа. Може би така искаше да звучи тя, но истината бе, че изобщо не се усети, че шепне.
-Ако ... искате ... ще се махна.
Вече това беше с нормалния и глас. Тя не посмя да го погледна в очите затова сведе поглед като добро и уплашено детенце и не посмя да каже нищо повече.

Красивият мъж с гладката като порцелан кожа не обръщаше никакво внимание на това, което непознатата прави. Дали беше вглъбен в себе си или непукист? Нямаше как да знае.
-Ако...искате...ще се махна.
-А? - обърна се най-накрая към нея.
-Ако искате ще се махна. - повтори тя.
-Не. Добър ден! А дали е добър?
Той се огледа в търсене на отговора. Като че ли щеше да го открие в синьото небе. Но всъщност явно наистина го беше намерил защото едва доловима усмивка се прокрадна за един малък, микроскопичен миг по лицето му.
-Да добър ще е! Знаеш ли, не всички дни са добри. Някои от тях ти зашлевяват шамар като мокър парцал, други те озаряват като венец от кокичета положен на косата ти. Но ние не решаваме дали един ден ще е добър или не. Това го решава небето, както решава дали ще е светло или сумрачно.
Момъкът премести погледа си към нея. Изглеждаше объркана и в недоумение. Явно пак беше почнал да споделя разсъжденията си, които често противоречаха на общоприетите разбирания. Това винаги го е правел привлекателен за околните, но той не беше доволен от този факт. Искаше да бъде разбран, а не привлекателен. За да смени темата в някоя, която е по-банална, но съответно и по-скучна реши да пренасочи разговора, който почти се беше изпарил от паметта му.
-Ти пушиш ли?
Мортем поклати отрицателно глава.
-И аз. Само от време на време. Понякога паля, за да правя форми и завъртулки от димът.

Мо го слушаше внимателно и лекичко се изкиска, защото наистина беше забавен. Можеше и да не разбира за какво говори, но наистина беше забавен.
-За добрия ден. Искате да кажете не духовно "добър", а физически. Ако човек е със счупен крак сигурно деня му ще е лош, но това е духовно "добър", а физическото е когато грее слънце и няма облаци. Когато не вали, а е топло и приятно навън. Това искате да кажете нали?
Изобщо не знаеше за какво говори, или може би знаеше, но не и се мислеше по-тази тема. За нея днеска деня беше гаден не добър. Но времето беше приятно.
-Ти пушиш ли?
Мортем поклати отрицателно глава.
-И аз. Само от време на време. Понякога паля, за да правя форми и завъртулки от димът.
Тя пак лекичко се усмихна, но миг след това усмивката и изчезна.
-Преди и аз правех така, но все ми се караха, че задимявам и затова спрях с това.
Най-накрая се престраши и се приближи до мъжа с гладката кожа.
-Аз съм Мо.
И ето че за пръв път искаше някой да и вика съкратено. Не си харесваше името и това си е.

Младежът постоя, послуша я и се замисли.
- Знаеш ли - рече той - не съм съгласен с едно. Не можеш да отречеш Доброто и Злото. Това е ... това е като да отречеш времето. Ето, погледни около нас - младият мъж показа с ръката си околността - всичко е време. Всичко се развива, движи и ти не можеш да го спреш каквото и да направиш. Можеш да откъснеш цвете, но ще спреш само неговият живот. А времето му ще си стои едно и също. Само че от време за живот, ще се превърне във време на смърт - до момента в който изгние в ръцете ти.
Младото момиче сякаш жегна нещо в него и той пожела да потърси малката граница между тези две понятия. Разговор който бе породен от едно простичко "Добър ден", в момента се разрастваше като стихия.
- Представи си... - продължи с теорията си той, размахвайки ръце пред лицето ? - ... че Доброто и Злото не са "понятия", ами са ...живи хора. Да, братя дори. Близнаци! Еднакви - и същевременно толкова различни. А границата между тях е понякога толкова тънка, че е почти невъзможно да различим двете неща едно от друго. Погледнеш ли ги от страни, винаги ще изникват въпроси в главата ти. Дали "злият брат" е сянка на "добрия" или е точно обратното? Дали той е такъв, зъл, безкористен и жесток, разрушавайки всичко около себе си, защото самият той не може да съгради нищо? Истината е, че всеки от нас е като тях. Във всеки един от нас е малко или много добър, зъл, щедър, състрадателен, злопаметен, неморален...Доброто и злото са неизменна част от нашия живот и няма как да ги отричаме. Дори бих казал, че самите ние, хората, сме виновниците за тяхното съществуване...
Той си пое въздух и продължи:
-А колкото до пушенето - нима има някакво значение дали катрана ще ме погуби или ще си замина кротко в съня си. Смъртта си е смърт от където и да я погледнеш. Никой не се избавя от нея. Не можем да я излъжем, нито изиграем. И да я забавиш с няколко години, остарееш ли това няма значение. Никакво значение...
И ето, че пак се стигна до онзи момент, в който хората се представяха с обръщенията си. Като, че ли ако не си кръстен не съществуваш. Ако нямаш име да не би да не кървиш, да не дишаш, да не се храниш. А името не беше ли просто един затвор на определения. Или пък то се избираше такова, че да приляга идеално на същността ти, точно както кожата поставена върху тялото се извива, така че да напасне на всяка една извивка и гънка. Да, може би името беше затвор, но и ремарк в същото време. Като индивидуалния подпис или почерк. Той никога не се повтаря, колкото и близък да изглежда. За добро или лошо на красивия мъж също му беше дадено наименование, което според познатите му, му отиваше напълно.
-Мо......сладко е! Носи тайнствеността на вечно тъмните подземия. Интересно, имайки предвид, че си некромасър. О, не се учудвай! Расата ти е лесно различима, а и с тази неовладяна магия. - усмихна се леко той без да й се подиграва. Нормално е. Все пак е толкова млада и зелена. Даже е закъсняла. Някои почват да развиват силите си още от деца, други чакат подходящия момент, трети просто нямат друг избор. Нещо му подсказваше, че тя е от последния вид.
-Аз се казвам Емия Широ. Нямам прякори, не желая такива и да....нукса съм.
Нукса! Това обясняваше вглъбеността и нестандартното мислене. Това не значи, че всички нукси са еднакви, но способността да влизаш в чуждите сънища, да ги изживяваш и контролираш, както и своите собствени малко или много се отразява на мирогледа ти, нали!?

-Не е вярно.
Изведнъж го спря Мо и го погледна.
-Не е вярно. може да се различи доброто от злото. Може и да ги приемем като братя, но всъщност са двама различни и напълно непознати човека. Преди ми бяха взели способността да чувствам и бях само злото в един човек. Не знаех какво е любов, щастие, радост. Само болка, страдания, гняв, злоба. Те бяха моите пътеводни звезди, но сега. Този човек е затворен вътре в мен. Да доброто и злото се крият в нас, но има и такива хора. Хора които са с раздвоение на личността. Едната личност крие само добрите страни, другата само лошите. Тогава можеш да разпознаеш някой.
Мо си пое въздух. И го чу за това с името. Че се избира, за да отива на човек.
-Името ми значи "Смърт".
Изведнъж каза тя и седна на земята свивайки колената си към гърдите. Прегърна ги и затвори очи.
-Мразя го.
Не вярваше, че някога ще сподели това с някой. Изобщо защо му споделяше това? Той не беше никой.
-Когато вдишах за първи път бях заобиколена само от смърт, затова ми дадоха това име. Но как можеш да наречеш някой така, когато той мрази символа на името си. Когато не понася жестокостта.
Мо погледна към него и се усмихна.
-Приятно ми е Емия Широ.
Изведнъж тя осъзна нещо. Дори не знаеше какво е нукса. Тя докосна брадичката си с пръст и се замисли, да го пита ли? Да не го ли пита? Е щеше да рискува.
-Какво е нукса?

Той се замисли за миг, но колкото и да се чудеше нямаше какво да го увърта.
-Всъщност никога не съм мислил за това. Като да мислиш за бъдещето е. Излишно. В света, в който живеем плановете са само един блян. Аз знам, че няма да умра на старини, а много по-рано. Чудиш се от къде съм сигурен. Просто съм. Сънувах го....
Мортем се изуми. Как така някой може да знае как ще умре чрез съня си. Освен ако....
-Но не се страхувам, нито притеснявам. Ад, рай....това са само измислици от населението. Истината е друга - тук просто има небесно и подземно царство, от което винаги има измъкване стига да си достатъчно хитър и подготвен да го преодолееш. Всъщност с нетърпение очаквам смъртта. Така ще мога да проверя собствената си душа и дали наистина е толкова здрава, колкото си мисля. Ето виж...
Той извади една от толкова противните на девойката цигари и я запали. Вдиша няколко пъти и образува от дима кръг, после форма наподобяваща птица. Тя "полетя" малко и пушека се изпари. Но веднага след това последва още една и още една.
-Раждаш се, живееш и умираш. Но на твое място идва някой или нещо ново и те замества. Природен кръговрат. Не е ли това най-естественото нещо?
Той дръпна отново и после я загаси, като я хвърли през фасадата. Така или иначе не беше активен пушач.
-Точно това представлява нуксата. Сън. Прокълнат, който сънува или влиза в чуждите сънища. А успее ли веднъж да влезе може да прави всичко, каквото си поиска със спящия. Не сме физически силни като вас, но ментално ви превъзхождаме със светлинни години.

Мо продължи да го слуша внимателно. Искал да види какво е там долу. Би искал да умре. Приличаха си. И двамата искаха да стигнат до долу, но имаше различни цели. Неговата беше да се тества, а нейната? Нейната бе да си отиде в къщи. Когато видя какво прави с въздуха. Как си играе с дима се усмихна. Вярно. Всички се раждаха, живееха и умираха. Когато се родиш знаеш едно. Че ще умреш все някога. Но това не пречи на човека да живее. Дори го стимулира да изживее живота си пълноценно. Смъртта ги стимулираше. Тя ги караше просто да са по активни. По енергични.
-Сега схванах. Нуксата е като сън. Зловеща, но и красива. Понякога е добра, а понякога кошмар. Интересна раса ти се е определила.
Мо се изправи и погледна надолу към гробищата. Учениците вече ги нямаше. Явно се бяха отказали. Но вини ли някой? Не.
-Емия какво мислиш за вампирите, ангелите и демоните?
Сега и беше интересно да види какво мисли за тях. Все пак демоните понякога се считаха за паднали ангели. Вампирите пък се считаха за демони, които пият кръвта на жертвите си. Щеше да е интересно да чуе мнението на другаря си.

Той погледна към небето.
-Вампири, ангели, демони.... - повтори думите й замислено. И трите раждаха различни чувства у хората, различни мисли. Щом искаше да знае неговите, той щеше да ги сподели. Незнайно защо, но пред това момиче се отпускаше и разсъждаваше. Той по принцип си беше такъв, но повечето или се пулеха в неразбиране насреща му или въздишаха без да го чуват. А тя го слушаше.
-Вампирите са просто хора, с лош късмет. Стават безсмъртни, но само привидно. Макар и доста бързи и силни, е напълно възможно да ги унищожиш. Нужно ти е само дърво и слънце. Колко много им е дал дяволът, а колко лесно могат да бъдат убити. Кара те да се замислиш дали наистина си заслужава цялото това безсмъртие щом не можеш да му се насладиш. Дали нощта им е достатъчна. Не мисля. Повечето от тях копнеят да се разхождат през деня, под слънцето, но не могат. Оковани са в собствената си тъмна вечност. Демоните и ангелите! Не вярвам, че са като тези, които описват в книгите. Не са само лоши или само добри, да пак стигаме до този консенсус. Те просто са същества, с ултимални сили, но чувстват както и ние. Преживяват както и ние, изпитват болка, кървят както и ние. Но са по-висши. Създадени от боговете като нас, но с една идея по-далечни. И пак трябва да се научат да живеят, защото въпреки безсмъртни, ако водиш един монотонен живот без значение, то какъв е смисъла тогава да съществуваш вечно. Никакъв. Безсмисленото битие е отвора, проказа, която те изяжда от вътре и почваш да съжаляваш собствената си съдба. Тъмни или светли, те просто трябва да живеят, нали?

Докато слушаше обяснението му за това, че ако живеят монотонен живот ще е безсмислено сърцето и се сви. Долу живееше монотонен живот. Всичко се повтаряше веднага след като отвори очи. Отваряш очи, оправяш се, закусваш, промиват ти мозъка, четеш някоя книга, обядваш, отиваш да минеш някое изпитание, прочиташ още нещо от някоя книга, вечеряш. Взимаш си душ. Заспиваш. Всеки един ден. Само това, нищо повече, нито по-малко. Знаеше си програмата до последната секунда. В колко да стане, в колко да легне, кога да чете книга, от колкото до колко и промиват мозъка. От колко до колко трае някоя от предизвикателствата.
-Ясно.
Мо седна на ръба на покрива така, че краката и да се люшкат във въздуха. Сложи ръцете си на грапавия материал от който е изработен само покрив и погледна към небето. Емия беше интересен индивид. Не беше като другите. Може би просто не беше изживявал толкова вътрешни разкъсвания като Лушиъс или пък не беше жесток като Синк, но си оставяше факта, че може да реши да я убие в съня и. Не че това ще свърши работа де.
-Интересна представа за нещата имаш. Та от колко време си тук?

Широ отиде до нея, седна и пусна краката си да висят по същия начин. Заклати ги малко и ги остави да следват собствената си инерция. Загледа се в залязващото слънце. Мортем проспа два-три часа от деня, но имаше още залеза, после вечерта, после изгрева на луната и накрая нощта. Тази така желана нощ. Беше дълъг ден изпълнен с противоречиви чувства, само и само, за да стигне до тук, където води високо интелектуален разговор с философ.
-Минаха две години. Май толкова бяха. Струват ми се много повече, дванайсет или двайсет. Спрях да броя времето. Знаеш ли, гледал съм тайно сънищата на почти всеки член на гилдията. Попадал съм на най-различни. Някои като на една червенокоса шифтърка доста цветни. Други на една твоя колежка, изпълнени с топлина и приятни емоции. Някои от тях изобщо не сънуват. Понякога даже съм се плашел. Веднъж влезнах в главата на онзи Пахт, грозна гледка. Имаше и една мъртвородна. Даже не знам как се казва. Помня само черните й очи и синята й коса. Успях само веднъж да се добера до сънят й и никога не повторих. Това, което видях беше...
Емия се спря. Сякаш потрепери от спомена.
-Но в твоите не съм влизал. - каза накрая. - Сигурно ще са интересни.

-Две години?
Толкова много. Наистина ли беше заточен в този ужас от две години.
-Училището е ужасно. Аз съм насила тук. Не трябвало да оставам невежа и затова искаха да се обучавам за некромансър. Но предпочитам да си седя кротко и да чета някоя книга.
Мортем се засмя когато спомена, че сигурно нейните сънища са интересни. Ох, той бил и наивен. Мислеше си, че ще види нещо интересно в съзнанието, криещо се зад тези сини очи. Може би беше прав, а може би щеше да види нещо по-ужасно и от съня на Пахт.
-Сигурен ли си? Философстването ми е в кръвта. Може да видиш моите душевни премеждия. Или спомен от моето минало. Може дори да се опариш, или пък да ти стана симпатична с това, което може да видиш. Едно е сигурно. Досега съм имала само кошмари.
Тя се усмихна отново и се загледа в красивите цветове на залеза. Беше някак си отпускащо да говори с Емия. Можеше и да е различен от нея, но до някъде беше и еднакъв. Можеше да излезе добър приятел от него, но и най-големия и враг. Дали щеше да я намрази заради факта, че е демон, като онези от книгите, или пък няма да обърне внимание на това. Не. Още не му бе времето да казва това.
-А също за съня на господин Пахт какво е било? Надявам се да няма нищо свързано със Саша или по-зле с Геш.
Искаше да го разсмее. Животът без смях и усмивки си беше бреме. А понеже късмета на Мортем беше на нула имаше чувството, че тя го предава на другите. Странно, но винаги можеше да разсмее дори онзи мрачен егоист от долния свят. Щом успя и Лушиъс може би ще стане комик. Или пък ще стане дилър в някое казино и ще предава късмета си на хората, които играят.

Мъжът се замисли:
-Чакай да видим. Онази твоята колежка с топлите сънища, сънуваше Пахт, а самият Пахт сънуваше едно хвъркато същество от женски пол. Когато си в нечии сънища, даже да не знаеш кого сънуват, разбираш покрай тях. Май това беше богинята. Странно наистина. Не знам дали реално изглежда така или той си я представя по този начин, но беше доста красива и интересна на вид. Караха се, тя го заклеймяваше, хвърляше огън по него, той я удари. Приличаше на скандал. Навсякъде по пода имаше пера като от ангелски крила и кръв. Няколко разчленени тела на приказни създания. После Пахт си тръгна, а залата като че потъна в пламъците на богинята, която беше доста разярена.
Емия си пое въздух и го издиша продължително и шумно.
-Но това, което видях в онази със синята коса, не може да се сравни с нищо останало. Виждал съм много спомени, много убийства и нищета, но при нея видях....себе си. Казах ти, че съм сънувал как ще умра нали? Не излъгах много. Не го сънувах. Нуксите не виждат в бъдещето. Тя го направи, вместо мен. За първи път попадам на такъв индивид. Отначало сънят й беше кошмар, но изведнъж се преобрази и видях себе си Смъртта си и тя хич не е далеч. После бях изтласкан грубо от съзнанието й. Вместо нея да я заболи, на мен ми беше пресъхнало гърлото, а сърцето ме стискаше. Наистина се уплаших. Така и не я видях повече. Но не мога да влезна в твоите сънища.
Мортем го изгледа учудено.
-Защо?
-Защото те познавам. Трябва ми разрешението ти. Такъв е моя принцип.

Слушайки за съня на Лушиъс, Мо се замисли над това. Сънувал е Елисандра? Била красива? Сигурно е така. Въпреки, че ако проследим кръвната линия и се падаше леля, Мо не я беше виждала нито веднъж през живота си. Знаеше за нея, но само за характера и, не и за външността и. После чу, че хвърляла огън и жупел. Момичето въздъхна и се засмя. Значи приказките и слуховете са били верни. Чудо.
-А тя не ми я колежка. Ние нямаме нищо общо една с друга. Тя е .. май се води нещо като любовница на господин Пахт, или нещо от сорта. Съжалявам с чувствата на другите не съм много запозната.
После се заслуша и в историята на синекосата некромансърка. Видял себе си? Видял смъртта си. Това беше ужасно. Смъртните живееха пълноценно своя живот, защото не знаят как и кога ще умрат, а Емия знаеше. Сигурно му беше доста трудно сега. И Мо започна да изпитва чувства на съжаление към него.
-Мисля, че ще се върнеш от изпитанията долу. Ако не успееш с нещо винаги ще може някой да ти помогне. А колкото до съня ми. Можеш да влизаш когато поискаш. Все пак не е като да ми превземеш тялото, така че съм съгласна да ти позволя да го направиш, нали?
Може би ако той попаднеше долу и Мо се опиташе да му помогне щеше да си навлече много проблеми, но какво пък. Неподчинението беше типично за Дантес, значи трябва да го е наследила от него. Но далеч от това тя погледна към небето и се усмихна. Луната едва се показваше и бавно ни удостояваше със своята красота и чистота. Дали ако душата на Мо се откъснеше от тялото, а самата душа изчезне тя ще отиде там. Или ще изчезне завинаги. Може би ще е по-добре ако просто се затрие в дън земя. Тя се изправи и се усмихна приятелски.
-Благодаря ти, че все пак поговори с мен Емия. Но трябва да си вървя. Утре ме чака сериозна работа и ще трябва да си събера силите. Отново благодаря.
И след това тръгна към стаята си.

Първоначално когато Таня реши да изненада Мортем, розовокоската си помисли, че на Таня и хлопа дъската. Та кой не би си го помислил, когато тъкмо се събуди някой и му щукне, че трябва да ходи еди къде си, за еди що си. Но когато откри, че всъщност пак е на покрива леко се намръщи. Погледна и кафето и само въздъхна. Жалко, че Таня не знаеше, че Мортем не пие нищо съдържащо кофеин. Наистина жалко.
Двете се намериха на покрива. Когато си стоял на топло известно време и сега просто излезеш навън е нормално да ти стане студено. Точно поради тази причина Мортем потрепна за момент. Щом свикна с температурата вече нямаше чак толкова проблеми в това да кисне навън. Погледна небето. Беше красиво, но онова което живееше горе не и допадаше. После тръгна към ръба на покрива, а Таня вървеше след нея. Мортем се наклони, за да погледне долу. Земята. Това което пък живееше долу я караше да е нещастна. Да не може да си намери място.
Затвори очи и се обърна към Таня. Погледна я и се усмихна съвсем миловидно.
-Е защо ме доведе тук? – попита Мортем
-Ами … имаш нужда от чист въздух – отговори Таня.
-Ясно … добре … нека да е чист въздух. – Мортем седна на земята и скръсти краката си по турски. Погледна небето, а Таня се настани до нея.
-Да знаеш, че аз не мисля така – накрая каза тихо Мортем.

Таня отпи глътка от ароматното кафе, наблюдавайки приятелката си.Не можеше да я гледа такава, лутаща се на този свят без да намира мира и покои, проклинайки себе си и другите.И знаеше в какво се криеше решението, но само Мортем можеше да стигне до него.Отговора бе там, да се приеме такава каквато е, да не се чувства виновна за произхода си.мислеше, че щом я доведе тук, ще се разведри, а полъха на вятъра ще разсее мислите и около Грегъри.Кого заблуждаваше...самата тя не можеше да спре да мисли за Виктор:
-Да знаеш, че аз не мисля така-бе последното, което каза Мо.
Таня въздъхна, ровеше се из главата си за начин да накара момичето отново да възвърне усмивката на лицето си, но явно такъв не съществуваше:
-Виж какво..-започна тя деликатно.-Не можеш вечно да ходиш навъсена като буреносен облак, това ще те погуби.Тежко е да обичаш някого и още по-тежко е когато ти се наложи да го пуснеш.Но ако трябва да вярваме на онази смахната мъдрост "Дай свобода на този, когото обичаш и той сам ще се върне при теб", нищо не пречи да опиташ.-тя замълча за момент, за да може приятелката й да осмисли думите й и пак продължи.-Знам, че е лесно да се каже...но ме боли да те гледам такава.
Тогава и хрумна друга идея затова как да облекчи Мортем:
-Искам от теб, да застанеш на ръба на тази сграда и да започнеш да крещиш.Да викаш с цяло гърло, всички тези неща, които таиш в себе си, всичко онова, което искаш да кажеш на Грегъри, го изкрещи на вселената.Кой знае, може тя да ти отвърне...
Мо я изгледа стъписано, нищо не и пречеше да опита...

Щом изслуша Таня, Мортем ме замисли. Може би можеше да опита. Да крещи. Но тогава какво щеше да стане. Да и отиде гласа, да трябва да пие чайове с часове. А не, не и харесваше идеята, но пък това което щеше да каже на Грегъри в момента в който и хрумне да се научи да се телепортира и да отиде долу щеше да е нещо, което щеше да бие всичките статистики за откачена любов.
Мортем съвсем внимателно се приближи до Таня и се усмихна, наистина беше усмивка. Нямаше никакви мъчения в нея, даже идваше от сърцето и. Мортем се приближи до ухото и внимателно отмести кичур коса.
-Съжалявам, но не мога да си позволя. – после спря да говори и се дръпна назад.
-За разлика от другите, аз трябва да се трудя три пъти повече. Не мога да си позволя да изпадна в депресия, или пък да викам през покривите на къщите. Съжалявам Таня, но искам да се гордеят с мен, не да ме мислят за някаква си подвластна на любовта тинейджърка.
После и се поклони и се не спря да се усмихва. Ох колко мразеше да повтаря думите на настойника си, но пък и той беше прав. Нали така? Заради това, че я е взел под крилото си тя трябва да е за пример. И нищо повече от съвършенството. Жестоката истина, е че искаше да накара Себастиян да се гордее с нея, но е трудно когато всяко едно действие, всяка една мисъл се следи, като че под лупа. Точно като синигер в златна клетка.
-Но все пак благодаря за подкрепата.

Таня кимна в усмивка. Не беше сигурна дали реално е помогнала с нещо, но Мортем определено изглеждаше по-добре. И не се преструваше.
-Радвам се. Сега обаче трябва да тръгвам. Все пак имам работа, а после и едни уроци....
Тя се сети за плувните уроци на Виктор и бузите й поруменяха. Не го казваше, но ги очакваше с нетърпение. Таня довърши кафето си и се изправи.
-Ти ще си добре, нали?
-Да! - отвърна розавокосата и се усмихна искрено.
-Чудесно. До скоро тогава.
Момичето тръгна към изхода като не преставаше да маха за довиждане на приятелката си, до тогава, докато не я остави напълно сама. Сега тя трябваше да реши как ще продължи денят й. За жалост или не, Лушиъс и Геш отсъстваха, съквартирантът й потъна в дън земя, а онзи красив, но опасен заместник учител даже не искаше да го вижда. Решението бе нейно. Разполагаше с цяла гилдия, а ако искаше и с цяла територия на разположение.

Още малко време прекарано в гледане на хоризонта. На изгряващото слънце, така далечно, но и близко. Убивайки всички тези съмнения и тъга таяща се вътре, в това тяло. Защо дори когато си нещо чудно, нещо различно, но и близко до другите пак усещаш, че си непълен. И търсим прошката, която кара телата ни да гният от вътре. И ако онзи, който търси се появи пред нея ще му проговори ли от страх да не го загуби, или от прищявка да го има. Не се знаеше. Самата Мо беше едно такова необятно и неразбрано създание.
А за да се приеме от другите беше станала огледало. Присмехулниче. Нейното място в тази глупава игра беше да отразява това, което чувстват другите. Това което те показват на света. Толкова глупава роля, но и толкова значима.
Тогава как едно толкова изящно създание, самата му природа позволи да се влюби. Недокосната. Неоткъсната, но вече болежките на света я бяха застигнали. Тя вдигна плахо глава нагоре, към царството на Елисандра. На онази, която трябваше да пази своите чеда, но не го правеше. Едно му го признаваше на Себастиян. Можеше да изглежда зъл, но наистина беше е че е загрижен. През малкото свободно време, което имаше.
Дойде време за тръгване. Не искаше да стои тук вече. Не и се искаше да вижда Синк, или пък някой друг от преподавателите, но за сега те бяха най-доброто решение. Изоставаше с материала. А трябваше да моли да се учи на телепортация. Или май така звучеше, онова което и бяха казали, че не може.

След като излезе от столовата, Меропа не бе заварила Таня и Виктор на коридорите. Беше й малко гадно, задето караницата й с Вики бе накарала Таня да се почувства толкова зле, но... не можеше да върне времето назад, нали?
Затова момичето реши да иде на ... покрива. Ей така й дойде, просто от нищото. Някакво спонтанно безразсъдство я накара да отиде там без причина. Може би й се искаше да почувства вятъра между косите си, да се почувства свободна от проблеми, над света. Така че тя се качи горе и седна точно на самия му връх, там, където двете му наклонени плочи се съединяваха в една обща ивица.
Колко беше тихо и самотно тук. Без хора, без време, без нищо. Усещаше само как слънцето гали бузите й, без обаче да ги прегрява, тъй като въздухът компенсираше с умерената си прохлада. Меропа престана да мисли за каквото и да било, въпреки че дори и така тревогата нямаше как да се отмие от сърцето й. Напрежението, притеснението винаги си стоят загнездени в човек, независимо как опита да се разсее, като безплътни пиявици, които няма как да хванеш и откъснеш. Страхуваше се най-вече за Лушиъс... Господи, колко време вече го нямаше, какво ли се случваше с него? Имаше някакво лошо предчувствие, интуицията й бе на тръни откакто внезапно бе напуснал... Неизвестността я убиваше... Същите угризения можеше да отнесе и до Дориан - абсолютно изгубена някъде в неопределеността, все едно не съществуваше... А най-ужасното бе, че дори и да искаше, Меропа нямаше какво да стори. Къде да ги търси? Как да им помогне? Никак,... за жалост... никак.
Така девойката след малко се излегна и се загледа в синевата. Господи, колко бе успокояващо. Да няма никакви пречки между взора ти и небето. Усещаш го толкова близо, но същевременно безкрайно далеч, недостижимо.. и ти се иска да заплуваш в него и в крайна сметка фантазията ти започва да се рее в него плавно като в транс...
Постепенно Меропа се унесе и заспа даже без да разбере.