Покрива

First topic message reminder :

Няма какво особено да се каже за тази част от имението. Той е сравнително плосък с издадени ниски колони. От време на време някои от членовете на сградата го използват за усамотение.

Общоприетите норми за деня се свеждат до няколко непроменливи константи според възприятията на обществото. Ден умножено по сигурност, плюс светлина, плюс липса на страх, равно на безпроблемност.
Но дори в "спокойствието" може да се намери някой или нещо, което да разбуди тревогите ти и да разчупи тази константа на пух и прах, за да опровергае природните закони. Няма нищо сигурно в деня, той не отстъпва по нищо на нощта, освен, че погледа ти не е толкова замъглен. Дори синьото небе, лишено от всякакви облаци, крие в себе си тайни, които ако се изсипят на главата ти биха били също толкова потресаващи. Понякога на човек му се иска да има една от онези тетрадки, сещате ли се, където записваш с химикал или молив името на някой и след минути той умира. Колко хубаво би било. Би се разделил с много проблеми по този начин, но нашата героиня, която сладко дремеше не бе способна на подобно злодеяние. Напълно в разрез с характеристиките на прокълнатите, тя предпочиташе да се взира в това ясно небе и да се отдаде на надеждата. Но надеждата не е безплатна за никого. Тя винаги се заплаща твърде скъпо.
Сега, милвана от слабите слънчеви лъчи, тя се отпусна в един друг свят, в който очакваше да намери мир. Но това не продължи за дълго. В умът й не се разиграваха никакви ситуации, не виждаше никакви картини, фигури или нюанси. Само една белота, прозрачна, като на воал. Не виждаше, но чуваше. Неясен женски шепот, с тънък глас шушнеше в ушите й, думи на заклинание, страст или може би самота. Всеки би го разгадал по собствен начин.

Майка й каза, че не може да обича
физически както една жена би трябвало да обича.
Тогава къде другаде да отиде?
Когато сестрите и бащите не могат да спасят душата й.
Доведете ги, изпратете ги.
Не може да намери любовник, ще си представи такъв.
Въображаем мъж
Като изгорелите поети в Хинтерланд.

Пясъчният часовник вижда какво причинява плиткия живот.
Тя попита, кажете й точно:
"Какво е любовта, когато самотния живот е печален?"
Просто думи от проповедници и религиозни шоута.
Въображаема болка, въображаеми сълзи.
Тя се разкрива докато не изчезне.
Изпарява се ръка за ръка
с всички отдавна изгубени деца заключени в Нeвърланд.

Гласът шептеше и гледаше с невидимите си очи към съзнанието на това момиче, изтерзано от съдбата, която й поднесе този живот на суета и мъка. Дали някога щеше да свърши?

/Бо свободно РП/

Когато Меропа се събуди, Слънцето се беше скрило. И тъй като единственият източнк на топлина беше то, температурата рязко бе спаднала и вече съвсем не бе приятно за седене. Леденият вятър брулеше некромансърката безмилостно в лицето, по което се бяха отпечатали две червени линии, шмугваше се през деколтето й и изстудяваше кожата на цялото й тяло. Девойката се изправи с отвратително чувство, загнездено в сърцето. Бе сънувала нещо много обезкуражаващо, въпреки че вече не можеше да си спомни точно. Май имаше и някаква песен....
Тогава девойката тръгна да се прибира. Обаче за огромно нещастие, не гледаше особено внимателно къде стъпва, защото почувства как по едно време кракът й просто... пропада. Преди да се е усетила, вече бе затънала до коляно. Тя се опита да се изправи, обаче безуспешно - някъде се бе заклещила и не можеше да се издърпа. Явно бе стъпила на някоя паянтова керемида... В първият момент тя не знаеше как да реагира, после изведнъж се паникьоса и почна да се дърпа яростно нагоре, с което не постигна нищо друго, освен да се нарани - една треска се заби точно отзад на свивката, прониза я като желе, с което й причини убийствена болка. Девойката изрева, но уви - гласът й се загуби нечут като в пустиня.
Поне пет минути тя се чудеше как да се измъкне, без дори да й хрумне да използва някоя магия, която бе научила. Например телепортацията щеше да разреши проблема й много лесно, обаче ... откъде ти толкова идеи при такъв пълен умствен блокаж.
И сякаш ситуацията не бе достатъчно отвратително, Меропа усети как нещо слузесто и лигаво обвива прасеца й, там, някъде отдолу, без тя дори да може да установи какъв е източника на тези неприятни усещания. Бе меко, разплоькваше се в крака й, и създаваше асоциации с нещо разфасовано, разлагащо се и прегладняло. Имайки предвид, че под покрива няма какво друго помещение да се намира, освен тавана, Меропа направо изпадна във "възторг". Идеално. Бе заклещена, а чудовището се опитваше да я изяде. Прекрасно!!!

Е, понякога ситуациите се развиват по начин, който не ни е много любим, да не говорим желан. Че кой нормален би искал кракът му да пропадне в нестабилен покрив, а отгоре на всичко, треска да се забие в свивката на коляното? Едва ли има такъв човек, а колкото до мазохистите, те са доста по-изобретателни в измислянето на собствените си мъчения.
Но както казах, нещата не винаги се развиват според очакванията ни и Меропа бе един нагледан пример за твърдението ми. Хлътнала надолу, сега сигурно кракът й висеше от тавана на имението, кой знае в коя стая, а собственика й се чудеше от къде се е пръкнал за бога този крак. За жалост проблемите й не стигаха до тук. Те имаха и своето продължение, но този път не винете мен, тя сама си го измисли. Съвестта ми е чиста!
А колкото до плужестото усещане, то идваше от едно и единствено създание. Знаете как това място е обитавано от какво ли не. Подвластно на тъмното изкуство, всеки един момент може да те изненада с нещо, което си смятал за невероятно или невъзможно. Морт се превърна в жертва точно на едно такова невъзможно същество. По продължението на рампата на покрива, имаше наредени гаргоили, по един на всеки ъгъл. Не мога да кажа дали някой бе отпуснал повече отколкото трябва магията си или то само се бе събудило, но бе факт, че статуята мърдаше и дори бе приела материята на митичното създание, като че ли ако беше истинско. Лиги се стичаха от муцуната му, а пипалата му се вееха на различни посоки. Едно от тях бе уловило кракът на нашата героиня и се приплъзваше нагоре по дължината му. Искаше да я улови, да я придърпа към себе си, а после, кой знае. Може би да я хвърли от високото или да я изяде, не беше ясно. Но така или иначе, чувството бе неприятно, а когато некромансърката съзря врагът си, мозъка й щеше да закрещи от ужас и изненада. Колкото повече се бавеше, толкова повече демоноподобното се приближаваше до нея, и тя трябваше да реагира по най-бързия начин, ако не иска да се превърне в среднощна закуска за чудовището.

/Бо, измисли начин да се измъкнеш./

И тогава изведнъж на Меропа й хрумна чудесна идея. Спомни си за умението за отравяне на кръв. Случаят бе просто перфектен, за да го използва. Не й се налагаше да се мърда, защото можеше да го приложи дори и в настоящето си положение. Болезнената рана в свивката, която сигурно щеше да й остави огромен белег, ако все пак успееше да се измъкне и не умреше по толкова нелеп начин, се оказа изключително полезна за щастливия край на епизода. Кръв на порязаното място имаше колкото щеш - шуртеше изобилие от океани, водопади, каскади, бързеи от тази течност. Некромансърката трябваше само да я отрови (без да инфектира самата себе си по възможност) и да атакува желеподобното лигаво чудовище. Меропа не знаеше що за дявол бе противникът й, но се надяваше да не е имунизиран срещу отрова. Иначе би станало лошо...
В същият миг девойката започна да променя химичния състав на кръвните клетки и плазмата си. Нареди на левкоцитите си да престанат да обезвреждат токсините и в миг кръвта й почна коренно да се променя. Червеникавият цвят доби странни жълтеникави оттенъци, еретроцитите се спаружиха и почнаха да фъштят, и изобщо - сместа се превърна в една кипяща отвара на луда вещица. Когато девойката реши, че интоксикацията е завършена успешно, с помощта на телекинеза метна бъкраницата си към незнайния враг. Като цяло хубавата новина бе, че кръвта нямаше определена форма - вътрешната й структура бе аморфна. Това означаваше, че пренасянето й чрез ума става много лесно, без да е нужно човек да осъществява дори пряк очен контакт с нея...
Но дали заклинанието на Меропа бе достатъчно, за да отблъсне и убие гаргойла?

Е да, не е нужно да казвам, че нашата малка, неопитна Меропа Морт има своите добри моменти. Не е нужно и да казвам, че интелекта й е на високо ниво и често служи в нейна полза. Нужно е да кажа, че тя рядко му се доверява и често се превръща в страничен наблюдател на собствените си проблеми, осланяйки се на помощта на някой друг, който ще се пръкне от земята и ще изиграе ролята на белия рицар, спасявайки я. Но белите рицари не винаги могат да се притекат на помощ. Не винаги имат времето или възможността. Точно като сега.
Сега красивата принцеса е оставена сама да се справя с това, което й е предоставено и мислите за правилно или грешно, трябва да бъдат избутани грубо назад, за да не замъглят преценката й. Слава богу, тя ги избута толкова жестоко, че дори за миг не се замисли дали не съгрешава, като отнеме живота на това змиеподобно същество. Но какво е грехът? Знаете, че той не винаги е това, което си мислим първоначално. А и некромансър да се смята за грешен е направо смешно и абсурдно само по себе си. В този свят няма място за милост или трогателни състрадалчески чувства. Или убиваш или те убиват - законите на джунглата, законите на едно отвъдно, което може и да не се нрави на всеки, но него изобщо не го интересува дали ти го приемаш или не.
Отровата потече в кръвта й като сироп за кашлица по гърлото на болен. Но вместо да излекува се превърна точно в обратното. Обагри вътрешните й сокове с токсини, цвърчащи частици и оксидови изпарения. Като чиста река, която бива засипана с милиони, милиарди розови венчелистчета, докато я покрият напълно и я видоизменят, оцветят и тя попие от техния благоухай.
Тя рухна тъмна, прекалено тъмна, че да кажем, че е точно червена и потече по кракът й, търсейки своята цел, която все повече наближаваше. Колкото по-нагоре стигаше пипалото на чудовището, толкова повече скъсяваше разстоянието между себе си и своята гибел. Но то не го осъзнаваше, защото единственото, което го водеше бе инстинкта му за глад. Поради това, създанието остана сляпо за предходното. Отровата попадна право върху крайника му и се изплиска върху гърба и главата му. Разнесе се грозен вик, а после момичето усети кракът си свободен от неговата хватка. Чак тогава посмя да се извърне назад и видя, че гаргоила се гърчи в агония. Стоварил тялото си върху покрива, той се извиваше, махаше с пипалата си и се опитваше да отстрани кръвта от лицето си, което все повече и повече се разяждаше и "гореше" под нагона на магията й. Но няма как да махнеш нещо течно от себе си, нали? Пред очите й, тялото му се свиваше, кожата капеше и падаше на големи, неоформени парчета. Плътта му се размекваше с всяка следваща секунда, а то пищеше зловещо, докато накрая езикът му се стовари на керемидите, все още подскачащ в последни конвулсии. След още малко виковете му заглъхнаха, а то издъхна, изпепелено, разложено и безформено. Битката бе свършила, а победител се оказа младата мъртвородна, която все още не можеше напълно да се отърси от страха и изненадата си, съчетана с високия адреналин.

/Бо, получаваш сила-3, интелект-4, опит-5./

Дишаща на пресекулки, Меропа не можеше да откъсне поглед от чудовището. Първоначално не бе в състояние да помисли нищо, защото бе вцепенена от адреналин и страх. Сърцето й направо щеше да изкърти гръдния й кош...
После осъзна... ама че бе грозно това зверче! Тюх, да му се невиди. Момичето се надвеси над него, за да го разгледа по-отблизо. Е, то вече по нищо не напомняше на първоначалното себе си, но все пак...
Тялото му се бе превърнало в разтопена гума. Разфасовано... даже не като кайма, защото бе твърде обгоряло, изпепелено и натрошено, за да бъде сравнено по този начин. Само вътрешностите му все още бяха запазили целостта си, макар и да се бяха превърнали в сварена и ... разпльокана каша? Странно нещо бе отровата на това заклинание. Първо те сготвя, а после хубавичко те разяжда.
Погледът на Меропа се спря върху вече неподвижно застиналия език. В главата й нахлуха спомени от тогава, когато все още се гърчеше в последни конвулсии на керемидите... Но веднъж спрял, повече никога нямаше да помръдне.
Тогава изведнъж я обзе необяснима жал. Най-вероятно чудовището е умирало от глад... Затова я е нападнало. Никой не обвинява хората, когато убиват животни, за да се нахранят, нали? Боже, та човеците са даже по-жестоки. Те не се водят само от глада си при убийствата, те убиват от ревност, гордост, гняв, дори .. скука.
Не можеш да съдиш някого за природата му и за това, че иска да се храни.. Нали? Така е устроен животът. Ами ако звярът беше майка? И децата й я чакаха, но тя никога нямаше да се завърне, за да им донесе вечеря?
Меропа вече бе готова да се разплаче.
Спри! Каза си тя в същия миг. Точно така, такива са законите на природата. Може и да разбираше защо съществото я бе нападнало и да признаваше, че това не означава, че то е зло и покварено, но пък си бе и съвсем в реда на нещата да се защити, нали? Когато те нападат, убиваш, точно както и този мъртъв приятел тук би направил на пихтия един предполагаем нападател.
Така че се стягай, Меропа! Пък и кой знае. Може изобщо да не е било гладно. Някои зверове тук са си точно толкова жестоки, колкото хората. И те изпитват една ехидна нужда да проливат кръв и да сеят разруха без каквато и да било причина.. Тук все пак е територията на прокълнатите, място, обитавано от най-низвергнати твари.
Девойката стана и без да изпитва грам вина, се прибра обратно в имението. Ах, колко е хубаво да си в безопасност.

Е, няма нищо случайно в този живот. Нито природните стихии, нито смъртта или пък забременяването. Нито дори нещо просто като пресичането на една улица. За всичко си има причина. Често я осъзнаваме чак след време, а понякога изобщо не я осъзнаваме, но разбираме или не, тя все така си е там. Започва от едно и води до друго.
Дали успеха на Меропа бе случайност? Не, не беше. Беше си чиста проба умение и то доста добро за нейния ръст, телосложение и изобщо житейски опит. А такъв почти липсваше, защото кажете честно, какъв опит може да натрупа човек прекарал десет години в отшелничество? Страданието не е опит, то си е страдание и не е мъдро, нито логично да се сравнява с първото. Не е първия път, в който чуваме за натрупани, но пропилени години, нали така? Може да се каже, че нейния живот започна едва преди близо половин година и няма да е преувеличено ако смятаме, че тепърва навлизаше в реалният свят. Та, точно поради тази причина момичето не си губеше времето, а искаше да навакса изпуснатото, защото тя може и да чакаше света, но света не чакаш нея. Нямаше да спре, да се подпре на някоя пейка и да си почине. За него умора нямаше.
Добре, първо трябва да отбележим, че пренасянето й във въздуха се случи без никакви произшествия и странични ефекти, които за аматьор не са рядко явление, що се отнася до пренасяне на повече от едно материално тяло. Чист късмет си беше, че не бе забравила някоя важна част от тялото на Лушиъс обратно в Погребалното бюро. Ама представяте ли си го с липсваща ръка или крак? Ще е смешно абсурдна гледка. Направо да се пукнеш от кикот, разбира се ако не си на мястото на причинителя за тази деградация. Също така, трябва да я поздравим за смелостта и поетия риск, както и за силата, с която отблъсна некромансъра-ангел от себе си. Нужна е завидна физика за подобна изява, атмосферното притегляне за което помогна. Във въздуха или под вода всичко е по-лесно, защото не зависи единствено от нас, а от природните елементи, които колкото и да не искаме, малко или много подчиняват структурата ни. В случая гравитацията свърши перфектна работа и се оказа голям спомагател за плана й. Един доста добре изпипан план, който в много ситуации би се развил чудесно.
И наистина, Пахт не можа да е вкопчи отново в нея, поради което "полетя" стремглаво надолу. Стремглаво в кавички, защото хайде стига, да не си помислихте и за момент, че този човек, грешка, небесно същество, би позволило да се нарани? Невъзможно! Докато Морт пробваше поредната си телепортация, той задейства всичките си функции и се приземи гладко и спокойно на ходила, като дори изтупа насъбралата се прах по ръкавите на рамената си. Изцъка недоволно и погледна нагоре. Малката искаше да се премести обратно в сградата, но той нямаше намерение да й позволи. Всичко това се превърна в една много забавна игра на гоненица и той все още имаше последната дума. Намесвайки се чрез енергията си в процеса й, измени малко посоката и вместо в залата тя се материализира на самия покрив. Изненадата я залюля, но тя съумя да се задържи без да падне. Не това бе целта му. Никак даже! С усмивка, по-близка до радостната, отколкото до ехидната, той се прозя, щракна с пръсти и няма и за секунда, по-скоро за стотна от секундата, девойката се озова в ръцете му. Ей така, както жених носи булка към прага на новият им дом, така и къдрокоската лежеше в неговите обятия. Объркването и почудата се отразяваха на лицето й, очите ококорени широко, устата зейнала, незнаеща какво да каже, чертите опънати. Това й изражение предизвика искрен смях в учителя, който изобщо не се поколеба да задържи за себе си.
-Ама, че си опасна станала. От къде ги научи тези трикове? Да не си изчела цялата библиотека докато ме нямаше, а, хитрушо?
Да, определено беше забавно, а развоя още по-забавен. Тук нямаше победител и победен, имаше чисто и просто както казах една игра, от която може би и двамата имаха нужда.

/Бо, слънце свободно РП. Прави каквото искаш, независимо в каква насока е. Не забравяй, че сте на гробищата, така че пиши там./

Въпреки че Лушиъс бе задържал смеха за себе си, Меропа долови игривата нотка в изражението му. Тя усещаше как бе отключила в него хищника, който жадува за една дълга гоненица. Нали се сещате - като котарака, който е хванал мишката, но не я изяжда веднага, а вместо това рискува да й даде шанс да избяга, за да я хваща отново и отново, и да удължава тръпката от надпреварата им.
Девойката все още го гледаше ошашавено, защото бе успял да я стресне наистинате. Когато очаквате да стъпите обратно на твърда земя, но изведнъж ви карат отново да пропаднете и попадате върху плаващи пясъци.... запецвате, блокирате, не знаете как да постъпите.
А на фона на чаровната им игра природата се величаеше в една царствена показност. Въздухът бе изпълнен със същата миризма, която ти блъска ноздрите, когато влезеш в тронна зала. Миризма на превъзходство, на победа, недостижимост. Само дето тук бе още по-грандиозно, понеже природата е истинският властник на света, докато хората и всичките им постройки, дори принадлежащите на най-прославения цар, избледняват пред нейната мощ, способна да срине цялата им цивилизация до основи с един единствен замах. Особено от тук, от толкова високо, си способен да прецениш колко дребен изглеждаш в очите й, и също така как не можеш да й убегнеш, защото взорът й е всеобятен и се простира навсякъде, чак до края на всичко съществуващо. Пред очите на Меропа се ширеше окъпаното в меланхолна и плачевно тиха неподвижност гробище на Роузкилл. Дъветата се стрелкаха нагоре като мумифицирани войници, които дори в смъртта си са заели бойна поза, сякаш всеки миг щяха да се съживят и отново да почнат да къпят земята в червено. Дебелите им дънери се бяха вкопали здраво в сухата гола земя, в която оцеляваха само лишеи, мъх и голи, болнави храсталаци. И въпреки вида им, който по всякаква логика трябваше да ти вдъхне чувство на абсолютна безжизненост, някак си оксиморонно, парадоксално, те изглеждаха по-живи от всякога, нащрек и следящи всяка твоя крачка, все едно се канеха да те нападнат всеки миг, за да те направят част от трофеите си мъртъвци в тази измамна, коварна бърлога.
Но да се върнем на Пахт и Меропа. Мъжът, който бе толкова необикновен, че можеше да заслепи дори природата с величието си; и момичето, което криеше огромни количества потенциал, който бе така стратегически изпипан, че можеше със замисъла си да преодолее наистина привидно безизходни ситуации.
Какво можеше да направи девойката, за да се измъкне? Телепортацията вече не бе вариант: прекалено много пъти я бе използвала. И ако мъжът предположеше някакъв ход от нейна страна, то би било именно в тази насока: така че, и да се опиташе да се измъкне, той лесно би го предотвратил. Същото се отнасяше и до атаки с оръжия чрез пренасянето им в пространството. Просто изключено. Единственият й вариант бе да смени коренно стратегията, с нещо от напълно различно естество, което днес не бе прилагала, така че да му дойде изневиделица. Но какво би могло да бъде това? Особено както я бе хванал, все едно му бе кукла за размятане. Момичето огледа хубаво как и къде бяха концентрирани силовите точки на захвата му, за да прецени какви предимства имаше. Ако се опиташе да се отскубне цялата, нямаше да й се получи, понеже намеренията му бяха най-вече съсредоточени около това да не й позволи да се измъкне. За сметка на това й бе оставил задоволителна свобода на ръцете. И така, докато той още я гледаше и й се радваше, тя положи длан върху ръката му, все едно искаше да го погали. Нарочно наблегна на това движението й да бъде нежно, да му придаде идеята, че му се любува, че признава, че е загубила, и сега вече спокойно може да му се наслади не като учител, а като любовник. Един вид, да му втълпи с езика на тялото си, че счита играта за приключена. Искаше да го успокои, да притъпи вниманието му... И точно когато го хвана за ръката, тя направи върху меката част на дланта си един продълговат процеп, от който шурна кръв. Това винаги болеше, но Меропа вече бе свикнала да търпи неприятните усещания в името на успеха. Отново трябваше да бъде много бърза, иначе, оставеше ли се кръвта й да потече върху кожата му, без да е отровена, той веднага щеше да загрее какво иска да направи, и щеше да й попречи. Но тъй като на ученичката доста пъти в рамките на този урок й се бе наложило да изпълнява няколко разнородни задачи в рамките на секунди, изобщо не й бе проблем да съсири, вкисне и изпълни алената течност с парещата и разяждаща киселинна магия. За да постигне още по-голям ефект, тя реши да направи и усилващо заклинание, с което увеличи литрите кръв сигурно петорно. Момичето бе го чело и пробвало в библиотеката един от следобедите, когато нямаше какво да прави, в резултат на което бе уголемила една изправена книга толкова много, че като бе залитнала и паднала върху й, направо я бе нокалутирала. Но за сметка на това извънредното занимание й бе подействало полезно. Целта бе да обхванеш атомите на предмета със съзнанието си, да ги обгърнеш, без да оставяш пролука - все едно залепяш някаква мембрана върху стените им, като в случая тази мембрана бе изградена от магията ти. Тогава когато нареждаш на тези изкуствени "мембрани" да се разширят, повличат със себе си и частиците на предмета, в резултат на което ги разпъват заедно със себе си. Вярно, при кръвта бе малко по-различно заради шавливото агрегатно състояние. За разлика от неподвижната позиция на молекулите в кристалната решетка на твърдите тела, тук структурата бе флуидна и всичко се стрелкаше накъдето си иска. Но с по-голяма концентрация и самоконтрол, девойката успя да задържи обвивките около частиците, независимо от това, че се опитваха да я разсеят с мърдането си.
И така, девойката ливна доста киселина по тялото на мъжа, с което се надяваше той да отслаби захвата си и  тя да се отскубне. А дали щеше да й се получи, или той щеше да измисли как да й попречи?

Нямате представа колко е трудно да оцелееш в подобен свят. Изключвам останалите територии, те са безопасни като куп сена в сравнение с това място. Изтъкано от мерзост и пошлост, създава идеалната субстанция на атмосфера негостоприемна за живеене. Никой не би искал да роди и отгледа децата си тук, никой здравомислещ поне, който има малко разум и чувство за самосъхранение. В страна, където смъртта дебне от всеки ъгъл, лъжата те преследва на всяка крачка. Където скелетите се движат и след кончината, където тялото макар и разложено не намира покой, а продължава да изпълнява нечия чужда служба без воля за отказ. Където курвите се издигат на пиедестал, животинските качества се считат за полезни и праведни, а убийците за лидери. Където нощта е доминантна величина, а гарваните предпочитани домашни любимци. Където любовта е равноправна на омразата, а лъстта на нежността. Където кръвта се превръща в отрова, а отровата в кръв. Не, никой не би искал тази зона за свой дом, освен ако пъпът му не е бил хвърлен тук още преди да е заченат.
Свечеряваше се, но слънцето все още не си бе отишло напълно. Стоическото му извисяване така или иначе не правеше особено впечатление, съществуващо колкото да се отчете, не повече, никой не го забелязваше, дори на покрива, където се чувстваш една идея по-високо до небето. Заклеймено, с оронено самочувствие то се гласеше да се оттегли до следващия ден, в който се надяваше поне малко да бъде декламирано като нужно и важно. Едва ли подобно нещо щеше да се случи, но то винаги щеше да пробва, докато свят светува. Все пак прокълнатите бяха тъмни създания и величаеха нощта като тяхна закрилница. Очакваха я с нетърпение, приветстваха я и я прегръщаха в студените си, безплътни обятия.
До тогава обаче имаше още малко време и в момента последните слънчеви лъчи огряваха що-годе кръвта на Меропа, придавайки й по-скоро оранжев оттенък, отколкото наситено ален. Киселината, с която често е сравнявана заради щетите, които нанася, попадна върху кожата на любимия й. Като казвам кожа имам предвид не само торса, но и лицето. Подобен метод е често срещан, поради което банализиран, но няма какво да се лъжем, винаги дава резултат. Малък или голям, ефекта винаги е на лице. Та като заговорихме за лице, Мъжът пусна некромансърката от ръцете си, която на свой ред тупна на пода и обхвана глава с шепи. Агонизиращите му викове, приличащи повече на гърчове и хриптения се издигнаха нагоре в атмосферата и проглушиха ушите й. Няма смисъл да казвам, че се уплаши. Идеята, че е прекалила и го е наранила наистина сериозно я изкараха извън нерви. Момичето скочи на крака и се опита да го достигне, но менторът продължаваше да се мята насам натам, прикрил ликът си и току викаше, не по-скоро крещеше:
-Очите ми! Очите ми! Топят се, топят се!
Страхът навлезе в една много по-сериозна фаза. Та тъкмо го бе видяла с пълен чифт очни ябълки и сега не дай си Себастиан да го лиши и от двете. Ръцете й почнаха да треперят, дори не обръщаше внимание на стичащата се кръв по дланта, надолу по китката. Да нарани Лушиъс в истинския смисъл на думата бе забранено за нея. Върху душата й бе поставен печат, който ограничаваше желанията й за каквато и да е емоционална или физическа вреда. Мъртвородната се опитваше да го погали, да види, очите й се насълзиха, почна да ниже извинение след извинение, които се ронеха от устните й като диамантени късове, но също като такива се забиваха в цимента без да има кой да ги хване и запази. Ридането й стана още по-силно, равностойно на плач, когато Пахт съвсем неочаквано се обърна рязко, отлепи ръце от бузите си, ухили се лунатично с изцъклени орбити и преспокойно заяви:
-Нищо ми няма!
Девойката спихна като цапардосана с мокър парцал и то по голо тяло. Все едно я бяха зашлевили с него по гърба или дори по-долу. Усещането на успокоение и отдъхване изобщо не проби през ципата й. На негово място беше тръпчивото щипане, яд, изумление, гняв, че я е уплашил толкова много. Изражението й почна да се сбръчква малко по малко. Веждите оформяха язвителна чупка, неприсъща за нея, а скулите се опънаха като два ледника.
-Ти нормален ли си бе? - избухна накрая Морт, сигурно за първи път в живота и определено за първи път към него. -Изкара ми акъла! Помислих си, че умираш!
-Можеше и да умирам.
-Да, но не умираше. Лъжец, интригант.
Къдрокосата за малко да замахне ида го удари, но ангелът хвана ръката й преди подобно нещо да се случи. Притисна я в обятията си, като не спираше да се усмихва този път опитвайки се да придобие една от онези умилостивяващи физиономии.
-Стига деее, не ми се сърди. Хайдее, хайде, Мо. Не можеш да ми се сърдиш, знам, че не можеш.
Мъжът я даряваше с целувки след всяко изречение, ту по бузите, ту по челото, ту по врата. Ситуацията се разви от ужасяваща на комична, но богу, как само умееше да я изнервя.

/Бо, свободно РП./

И разбира се, че беше прав - тя наистина не можеше да му се сърди. Просто му бе в природата да я предразполага така, че дори и при най-крайните си изцепки, просто да кара сърцето й да се размекне от умиление. Всъщност още от самото начало Меропа показваше склонност да намира сладък чар в тези екстремни прояви, които действаха на останалите хора като върла алергична реакция. Не бе изминала и минута, когато от яда на девойката не бе останала и следа. На мястото на нацупената й физиономия и изкуствено обърнатата надолу долна устна се появи изражение на искрена радост. Цялото й лице засия, дори от самата кожа лъщеше от тази игрива енергия. Може би защото момичето бе прекарало толкова време в пълно отчаяние и безнадеждно примирение, че никога няма да го види, че сега, възможността да бъдат заедно и дори да си позволят подобна несериозност, било то и за кратко, й носеше удоволствие, което трудно нещо друго би могло да й предостави. Нали знаете - красотата на живота всъщност не се крие в дългосрочните грандиозни планове, а в малките приятни моменти от ежедневието. Защото никога не знаеш дори дали ще доживееш до утрешния ден...
Така че сега "надеждата на клана Морт" бе заета с екзистенциалната задача да щипе Лушиъс по бузите, докато той с престорена сърдитост и нареждаше да престане. Но тя не го пускаше, оформяше малки месести кръгчета от плътта му и я боцкаше с показалеца, при което издаваше несвързани пискливи звуци, каквито би предизвикало стискането на най-миловидното морско свинче.
Но ето че както двамата стояха и се радваха на компанията си, ги лъхна порив на вятъра, който ги секна, все едно ги заля с вълна ледена вода. Все нещо трябваше да се случи, че как иначе. Можеха ли да прекарат повече от пет минути заедно, без нещо да се обърка?
Лицето на Меропа веднага замръзна и възвърна сериозното си изражение. Тя хвърли бърз поглед към Лушиъс, за да прецени дали той предусеща някаква действителна заплаха, за която да си заслужава да се тревожиш. Но за щастие, въпреки че и той бе възвърнал учителското си излъчване, не изглеждаше прекалено нервен или притеснен, а в рамките на умереното.
- Усещаш ли нещо..? - прошепна момичето, защото не можеше да изтрае повече чувството на неизвестност.
Той й направи знак да замълчи и я пусна обратно на земята, след което се приближи към ръба на покрива и почна да оглежда околността. Меропа стори същото, но абсолютно стопроцентово и категорично не откриваше нищичко. Степента на необичайност в материалния свят за нея бе напълно нулева (е, така де, то на гробищата си е странно по принцип, но не виждаше нищо нехарактерно за пейзажа). И все пак не я пускаше усещането, че има нещо гнило наоколо. И точно тогава се разнесе тих момичешки гласец, някаква смесица между песен, плач и вопъл:
"в мозъка си страшно ровя
може би ще се отровя
но пред погледа ми съмна
по-добре e да се гръмна
Вятърът зловещо свири:
х
а
р
а
к
и
р
и
х а р а к и р и!!!"
Какво.... по дяволите? Това звучеше адски призрачно. Направо й се пропи в костния мозък. Брр. Все едно самото отвъдно се всели в нея. Но чий беше този глас? Бе толкова нежен, лиричен, направо детски.... И този текст? Бе толкова нетипичен... направо не можеше да го опише.. бе отвъд покрусата, която й бяха вдъхвали всички скръбни произведения, които бе чувала... Самият подбор на думите бе злокобен и психиращ.... някак си изкривен и мутирал.
В този миг иззад едно дърво, все едно материализирайки се от нищото, се появи фигурата на едно чернокосо момиченце, което сигурно нямаше повече от девет. Облеклото му определено не опроверга опасенията на Меропа, защото напълно пасваше на типичния стереотип за бродещ призрак. Бе облечено в нещо като бяла рокличка, е, или поне някога е била бяла, защото сега бе в най-светлите си участъци мръсносива, а на други места стигаше до черна от наслоена кал и зеленикава от нещо като плесен... нещо, което изглеждаше твърде живо за вкуса на некромансърката. А погледа на детето... Морт изобщо не искаше да вижда какво е лицето му, но независимо от желанията й, все пак стигна и до там. Меко-казано, чертите на момиченцето бяха слаби и изпити, бледи като медуза и на места жълтеникави като опикан сняг. А погледът му бе един такъв празен, отсъстващ, но много, много наситен в същото време, колкото и оксиморонно да звучеше. С чисто черни очи, като две черни дупки, които погълщаха и унищожаваха в себе си всичко, време, материя, пространство.
Детенцето гледаше някъде напред и май всъщност просто блееше безцелно, като се подклатушкваше наляво-надясно в нещо като безприсъствен ритъм.
Меропа отново погледна към Лушиъс, който яко се бе навъсил. От решителния му, и същевременно доста любопитен поглед, тя можеше (за свое огромно съжаление и ужас) да установи, че той е твърдо решен да установят с нея пряк контакт, докато не разгадят мистерията, в която бе забулена.

В кризисна ситуация дори времето ти се струва по-кризисно отколкото всъщност е. И най-яркото небе, подчертано от златистите отенъци на слънчевите лъчи, придобива силата на мор, а леката слана на люта буря. 
Нищо чудно, че по принцип сивите облаци, се струваха на Виктор по-черни и по-наситени от пъкълна тъма. Въздухът сякаш го задушаваше със скрежната си структура, а мозъкът се вледеняваше, напълно лишен от каквато и да е бистрота. Въпросите "дали да постъпя по даден начин" и "кога", стоически се издигаха в ума му, като антични колони, непокътнати през епохите. Клишираната дилема, разиграваща се в душата му, вземаше връх над всичко останало, като го омаловажаваше до първобитни нужди. Лекият ноемврийски вятър му нашепваше прииждащ апокалипсис, който с голямо удоволствие би се стоварил върху плещите му. 
-Много си се замислил! - секна го познат глас, който дори сега, след толкова време успяваше да му всява нотка на респект, наподобяваща забиващи се в костите пирони. Резонансът, докосващ черепната обвивка, резолюцията, която можеше да заглуши и най-гладкият музикален звук, го повдигаха на нокти и активираха в клетките инстинкта за самозащита, въпреки поне малкото спечелено доверие. 
Нямаше нужда да се обръща. Много добре усещаше тежестта и достолепието, с което се предвижваше само Пахт, който все още не можеше да свикне да нарича свой учител. Много и всякакви хора бяха преминавали през очите му, всеки заслужил си определено прозвище, но прокълнатият безсмъртен не бе един от тях. Да го наречеш ментор, би било твърде недостатъчно, да го  наречеш божество, малко изхвърлено. Затова, мъжът оставаше единствено познат като Лушиъс Пахт, име, достатъчно показателно за същността и влиянието му. 
-Да...размишлявам!
-Надявам се, не по лоши теми.
Ангелът седна на парапета, в близост до протежето си и провеси крака през сградата, загледан напред, към изчистения хоризонт. 
-Надявам се!
Тенар не бе сигурен дали това е най-подходящият момент за изповед, разчитайки, че ще му дойде повече смелост. 
-Днес не дойде на тренировка.
-Имах нужда да остана малко сам.
-Разбирам!
-Не съм виждал Таня днес.
-Пратих я в града.
-Почнал си да я пускаш навън по-често.
-Има нужда. До някъде и ти й помогна да се отпусне.
-Благодаря!
-За какво?
-Че я подкрепяш.
-А...за нищо!
-За нея е много важно.
-А за теб, какво е важно, змийски език?
Лушиъс все още продължаваше да го нарича по този начин, като че, за да му напомня от къде е произлязъл и на какво принадлежи. Иска или не, той бе Тенар до мозъка на костите си и независимо дали го приемаше, това никога нямаше да се промени. Хвърленият му пъп в този порочен пожар щеше да изгори едва с неговата смърт. Но до тогава величието, носещо със себе си и непосилно бреме, трябваше да бъде изживяно.

Да, денят беше мрачен. Началото на зимата предвещаваше лоши новини, лоши информации, лошо начало, отговарящо напълно на сезона, сякаш изпълваше неговата воля. Думите профучаха през ушите на Пахт и изглежда той изобщо не ги чуваше. Стоеше с вперен поглед право напред, някъде загубен в хоризонта. Двете очи, които правеха лицето му още по-красиво, поради простата причина, че бе възвърнало истинската си симетрия, блуждаеше в облаците и различаваше отделните цветове, сливащи се един в друг. Гамата бе една, но в тоналността се открояваха стотици. Най-различни нюанси на сиво, мръсно бяло, почти черно, синкаво и какво ли още не. Блъскаха се един в друг, съюзяваха се като вражеска орда и настъпваха бавно, но постепенно, право към тях. Предвещание? Случайност? отговор от природата към несретните им души? Можеше да е всичко....или нищо.
Но истината е, че Лушиъс слушаше. Слушаше внимателно и премисляше всяка една дума, всяка една сричка дори, всяка смяна на интонацията, всяка пауза за поемане на въздух. Забиваха се в мозъка му, рисуваха картини на кръвопролитие, събуждаха никога наистина спяща протекция към това място и обитателите му. Последните от Великите пет сами подписваха смъртната си присъда и ничия власт или слава нямаше да ги защити ако посмееха да се доближат. Но не това бе важно за него.
Мъжът се изправи и без да се обръща към Тенар заговори:
-Важното в случая е, ти какво ще избереш. Ще изпълниш ли заръката им. Все пак са ти семейство, твой дълг е.
Младежът се ококори. Правилно ли бе чул?
-Да не ми казвате, че ще ми позволите да я нараня?
-Разбира се, че няма да ти позволя. Но това е твое решение и ти трябва да го вземеш. Сам каза, че ако откажеш ще ни нападнат. Не искаш Таня да пострада, нали? Аз естествено, веднага ще те убия ако я докоснеш дори с пръст, но пак казвам - изборът е твой. Няма да е първият път, в който някой наш се изправя срещу ни. Напоследък се случва доста. Не е нужно да ти припомням. 
През умът на Виктор премина мисълта за Боунс и неговото предателство. В такъв ли искаше да се превърне? Не, за нищо на света. Макар и мъртвороден, имаше своята чест. 
-Аз вече взех решение. Няма да нараня никого от Роузкилл.
Една бледа, но злорада усмивка се разля по лицето на Пахт. Мразеше тези му усмивки. Не предвещаваха нищо хубаво. Откриваше в тях чудовищна решителност. 
-Тогава песента им ще е пъклена, силна и мощна, но и последна....
-Какъв е планът?
-План? Няма план, само опустошение. Съвсем скоро ще тръгнем към Шеридан и ще изкореним от същността й един паразит, който отдавна трябваше да замре. 
Учителят се обърна и влезе в имението, оставяйки младият Тенар сам с мислите си. Времето все повече се заоблачаваше като предвещание за апокалипсис, поредният в тази, така или иначе немирна страна....