Ресторант "Дива Красота"

Той се намира в близост до Чудната гора, така че посетителите му имат възможността да се насладят на една уединена и хармонична атмосфера.Интериорът е съставен предимно от стъкло, кристали, белите тонове преобладават.Съдържателката Сиел Плум се старае да превърне местенцето си в един малък рай, често можете да я видите на една от масите, да съзерцава през прозорците или да гали един от гълъбите обитаващи мястото.

Пристигнахме в ресторанта точно на време. А той седеше там с черния си костюм и гарваново черна коса, контрастирайки на цялата светлина. Мястото беше едно от онези, които не те карат да се почувстваш неудобно от заобикалящия те лукс, а точно обратното, кара те да вярващ, че го заслужаваш, че си специален. Малко парченце рай, разположен върху крилото на гълъб. Ще проява на нисък вкус, ако се впусна да описвам интериора, ресторанта те кара да забележиш самата атмосфера, а не материалните детайли. Все пак те са рожби на тленното , след една природна стихия няма да има и помен от тях, но ти ще ти някъде там и ще разкачваш, че имаше едно местенце, което те караше просто да се чувстваш добре. Може би се вписвах идеално с бялата си рокля, а може би се сливах с пейзажа, но истината е, че се чувствах, като онзи бял гълъб кацнал на перваза, лека и ефирна.
Никога не съм си представяла, че ще срещна отново този мъж. Споменът за преживяното бе дълбоко заровен в дебрите на съзнанието ми. Понякога се връщах към него, но само с добро.Никога не съм го смятала за наказание свише. Дали всичко това не бе една от поредните извратени игри на Елисандра? Винаги са ми били смешни онези, които мечтаят да влязат в ролята на всемогъщи богове. Това си е цяло наказание, обречен на самота в небесата и от скука да погубваш човешки съдби. Настанихме се на маса, която се намираше в градината на заведението. Нямаше навес или нещо подобно, което да те предпазва от слънчевите лъчи, такава роля играеха високите вековни дървета. Нямаше и музика, просто песен на самотна далечна птица с инструментала на хиляди листа.
Сервитьорката бе облечена в красива рокля направена изцяло от бели пера. Бялото вино звънливо се разля в кристалните чаши, малките мехурчета в чашата се пукаха и изпълваха въздуха с аромат на грозде:
-Е, Матюс....как е да си кмет? - усмихна се Вал.
-След толкова години ще се видим и ти искаш да си говорим за работа?
-Просто ми е интересно как се чувстваш. Наречи го обмяна на опит.
-Как се чувствам? Приемам го като възможност. Възможност да помогна на хората, да осигуря както на себе си, така и на останалите светът в, който бих искал да живея.
-Звучиш като в предизборна кампания, но е хубаво това, което искаш. Всички ние се борим за това все пак.
-Зарежи кампаниите и ми кажи ти как си?
-Не се оплаквам, отдал съм се на работата си, останалото е просто ежедневие. А ти, Ари, с какво се занимаваш?
Малко се бях отплеснала и ми трябваха секунди докато разбера, че въпросът е насочен към мен.:
-Ъм...-преглътнах буцата- Аз съм дизайнер, имам съдружник и с него държим моден бутик.
-Звучи интересно. Ето към кого ще насочвам капризните дами в градчето, когато наближат приеми и балове.
-За мен ще е удоволствие.
Върху лицето на Ерик се изписа лека усмивчица:
-Като стана въпрос за дами...
-О, не, моля те, Ерик...обсъждали сме го вече.
-Не е ли време Скайфол да се сдобие и с кметица?
-Задаваш ми сложни въпроси.
-Добре де...няма ли някоя дама около теб?
Вал се замисли, на лицето му се появи странна усмивка, една от онези, които придобива човек, когато си спомня за нещо приятно, но същевременно с това смущаващо. Твърде дълго бях застопорила погледа си върху неговия и след, като очите ни се срещнаха веднаха отместих своите. Никога нямаше да мога да го погледна в очите, винаги щях да виждам в тях онази нощ, а отвореше ли устата си щях да чувам онези слова, които имаха за цел да ме успокоят:
-Впрочем имаше една...ако може така да се каже...Не, не бързай да си мислиш, че съм влюбен или нещо подобно, просто интересна случка и толкоз.
-Е, значи ти е грабнала интереса по някакъв начин.
Цялата настръхнах, усетих как стомаха ми се свива, като топка, устата ми пресъхва и имах чувството, че ще припадна:
-По скоро историята и ме заинтригува или в случая невъзможността да я узная.
- Значи си бил с непозната..ах, ти куче!
- Нещо такова...
-Но..не е била..платена, нали? Кажи ми, че не си стигнал дотам.
И с този си въпрос Ерик нацели болното място. Нервната ми система рухна, като кула от карти, изправих се и дори не знам как го изрекох:
-НЯМАХ ДРУГ ИЗБОР! ТЯ НЯМАШЕ ДА МЕ ВЪРНЕ. - изревах, като ранено животно.

/ не се сетих по какъв по-интересен начин да развия нещата, извинявам се ако съм прекалила, Boss :* Ма както обичаме да казваме "интрига да има бее" /

Мъжете, а и останалите присъстващи на заведението, намиращи се в обсег до тяхната маса, се спогледаха неразбиращо и сконфузно. Внезапната, доста рязка проява на красивата госпожица възбуди любопитството и възмущението на мнозина, но най-силно на двамата й кавалери. Объркването се четеше в очите и на двама им, а неловкото мълчание само допълнително доказваше смущението им. То не идваше от това, че дамата ги бе изложила по някакъв начин, а от това, че нямаха ни най-малка представа с какво бяха подбудили подобно държание.
-Арадел, мила...за какво говориш? 
Чак сега хубавицата осъзна огромната грешка, която бе направила. Надяваше се само да не е твърде късно да я поправи на време.
-Аз...
Погледът й шареше по присъстващите, които малко по малко губеха интерес и спираха да й обръщат внимание. 
-Извинете ме, трябва да отида до тоалетната. 
Блондинката почти хукна към вътрешността на ресторанта, търсейки сервитьорката, която да я упъти към въпросното място. Останали сами, приятелите се спогледаха за последно след което Ерик въздъхна.
-Съжалявам за това! Не знам какво я обхвана. 
-Аз също, но не се притеснявай. Отдавна съм изгубил нерви да разбирам жените. Убедил съм се, че те имат свой вътрешен свят, който трябва да си остане загадка задължително, а ако не, колкото може по-дълго. 
Матюс се разсмя, опитвайки се да остави на заден план кризата на съпругата си, мислейки най-логичното - че е в следствие на прекалена умора. Умствено си отбеляза, че на тази ваканция ще се постарае да й осигури колкото се може повече почивка, както и собствената си компания. 
-Кажи сега честно как се чувстваш. Вече сме сами, можеш да си откровен.
Гостът премина с ръка през косата си, заглаждайки я назад, сякаш по този начин се опитваше да премахне някакъв тежък товар от плещите си. 
-Не е това, което очаквах. 
-Хаха, никога не е, нали?
-Да! Тежко е! Имам куп отговорности. Нямам почти никакво време. Страх ме е, че ако продължавам така ще изгубя семейството си.
-Спокойно, първо създай семейство пък после мисли за загубата му. 
-Да...
Червеноокият погълна голяма глътка от виното си, която почти не раздра гърлото му.
-Вече си го мислел, а?
-Понякога...Но мисля, че е рано. 
-Никога не е рано.
-Ти си пример за обратното.
-Само на тридесет и четири съм.
-Да и доста претенциозен.
-Може би, но така съм свикнал.

В същото време Арадел се гледаше в огледалото, стиснала мраморния ръб на мивката и вдишаше дълбоко въздух, в опит да се успокои. Ако можеше щеше да наплиска лицето си с вода, но щеше да развали грима си, а това щеше само да доведе до допълнителни въпроси. Трябваше да се хване в ръце и да уравновеси нервите си. Нямаше никаква причина да реагира така. Нищо не сочеше към нея, а тя почти не се затри сама. Все още не можеше да повярва, че те са приятели. Да му изневери е едно, но да му изневери с приятел, това вече не можеше да приеме, въпреки че й се налагаше, въпреки че му призна, въпреки че й прости. Ако разбереше, че е със самия Скайфол, едва ли щеше да даде прошката си отново. Имаше чувството, че историята с Лезандър се повтаря отначало и всичко щеше да рухне точно както тогава. Може би духът му я наказваше за болката, която му причини приживе. Сигурно се съдираше от смях като я гледаше как попада в същата ситуация, в която ги вкара с Ерик. Тогава раздели най-близки приятели, сега щеше ли да направи същото? 

Когато Арадел се върна на масата изглеждаше по-добре. Извини се и зае мястото си, като си наля втора чаша вино. Сега ръцете й не трепереха и макар че пак не смееше да погледне домакина им в очите, гласът й не звънтеше остро и изкуствено.
-Как си?
-Добре съм, благодаря. 
-За какво беше всичко това? Да не е станало нещо?
Факт е, че и двамата искаха да разберат, но не я притискаха, за да не се чувства длъжна да обяснява, все едно е на разпит. Въпросът сега бе дали щеше да разкрие истината не само за Матюс, но и за Скайфол или да излъже, опитвайки се да потуши възможно най-дълбоко съвестта си, така че да не й пречи през идните години.