Гората

First topic message reminder :

Гората се разделя на етапи. Колкото по-навътре се навлиза, толкова по-странни неща почват да се случват. А дали не е само мит? Или само халюцинации от непознатите растения, които виреят? От вас зависи дали ще разберете.

А толкова много ми се тренираше още. Можех да дам още много от себе си и толкова и да поема. Но явно ми липсваше търпение. Тръгнах наобратно като гледах в земята. Изведнъж чух цвърчене. Пред мен от нищото се появи Дани , а аз така се стреснах от неочакваната поява, че отстъпих няколко крачки назад като даже залитнах. Успях да се задържа на краката си. Как се озова тук? О, да, разбира се. Телепортация! Кога ли и аз щях да я науча? Толкова полезно умение.
-Мисля, че това е твое....
Размахваше верижка с пръстен. Заопипвах врата си и го погледнах. Реално липсваше. Взех го.
-Сигурно се е скъсала докато съживявах пелтека.
Оправих я и я окачих на мястото си. Сега бях завършена.
-Ъ....какво правиш тук, всъщност? Нали свършихме за днес? Или се бъркам?
Едва ли беше дошъл само, за да ми върне синджира. Можеше да го направи и утре.

- Оу, май те хванах тук... нарича се скорост, скъпа.Ако не са те учили на това, не знам какво си правила изобщо досега.Ако не си достатъчно бърза когато използваш магията си, можеш да се замоташ до толкова, че да си изгубиш сладката главичка.
С едно бързо движение Дани постави на врата и отново пръстена, като дори оправи верижката.Дориан погледна надолу и остана учудена.

- Ама...как..ти...
- Хайде да го тренираме това...
Дани хвана за ръка момичето и я замъкна към поляната.Когато стигнаха, Дани я остави за момент и изчезна към палатката.От там изкара две кофи с вода и ги остави в краката на момичето.

- Така, ще бъда кратък и ясен.Тръгваш от тук и правиш 50 обиколки на поляната.След като направиш и последната, хващаш тези сладурани и правиш още 50 обиколки.А за десерт, ще намериш кладенец по пътеката която се намира зад палатката.От там носиш вода достатъчно че да загасиш огъня!

- Абе ти лу...

- Шшшт! - секна я Дани преди да го е наругала и да си изпроси наказание. - Стига съм те глезил вече!Ако искаш да можеш за в бъдеще да се биеш само с охлюви, можеш спокойно да си тръгнеш.

Ъххх....мразех когато е прав. Клюмнах глава покорно и застанах на мястото, което ми беше посочил. Сто обиколки! Цели сто обиколки! Мамка му! Е не бях от тези, които се отказват, така че До, стегни си малкото телце и се приготви за яко тичане.
Поех си дълбоко въздух, изтрих чело и затичах. Свежият равнинен въздух изпълваше дробовете ми, а краката ми ме носеха с лекота по изкачващата се горска поляна. Тя беше доста голяма и се сливаше с гората. След като навлязох между дърветата, вече не виждах скупчените наблизо борове и ускорих крачка. Прасците ми почнаха да горят, но не им обърнах внимание. Пътеката ставаше все по-стръмна, а дишането ми по-задъхано. Когато излезнах от дърветата, края на целта беше все още на половин миля напред и продължих бавно и със залитане. Изкуших се да поседна, докато възстановя силите си или дори да се върна при Дани и да му кажа, че съм свършила работата на половина. Но не направих нито едно от двете. Вместо това продължих напред и нагоре. Пот потече по лицето ми и пропи в потника ми, а краката си чувствах като горящи факли. Най-сетне се довлякох до края на обширната поляна. На един клон висеше стомна с вода. Отпих жадно и поех обратно към палатката. Спринтирах надолу по хълма - и изведнъж краката ми изневериха, препънах се, паднах и се затъркалях надолу по склона, докато не ме спря клона на едно дърво, който се заби болезнено в хълбока ми. Изправих се и пак затичах, докато не стигнах до палатката.
Видях неодобрителния поглед на учителя си, което ме нахъса допълнително.
-Не съм свършила... - изръмжах, обърнах се по посока на хълма и хукнах отново. Нямаше да се предам, нямаше. Вече знаех терена. Не напрягах толкова много крайниците си, почнах да дишам равномерно на определени интервали. Идвах и се връщах. Осъзнавах, че въпреки, че се изморявах повече, пътеката ми ставаше все по-лесна за прекосяване. Вече не се спъвах, прескачах успешно издадените камънаци. Малко по малко засилвах. Ентусиазмът ми беше голям, а ината убийствен.
Така след около може би час направих първите петдесет обиколки. Запъхтяна се върнах и погледнах кофите. Още толкова! Тоя човек искаше да ме убие. Това си беше чисто мъчение. За каква скорост говорим като нямах сили да мръдна. Но, не. Бях свикнала да ми е трудно. Бръкнах в кофите, като полях с шепа вода лицето си, хванах ги и почнах наново с тях. Отначало по-бавно, за да свикна с тежестта им и да изградя някакъв баланс. Това ми помогна да възвърна наново по-голямата част от силите си и след първите няколко обиколки пак почнах да ускорявам. Водата се плискаше от тях, но нямаше как. Колкото и стабилна да се опитвах да бъда, все нещо пречеше.
-Не се отказвай, Дориан. Не се отказвай... - си повтарях от време на време.
Когато отброях и последното си завръщане кофите бяха празни наполовина. Бях разочарована от този факт и май си пролича. Оставаше да намеря кладенеца. Затичах по посока на показаната ми от Дани пътека. След може би стотина метра го намерих, напълних кофите до горе и се върнах тичешком колкото мога по-бързо имайки предвид последните два часа непрестанно тичане с почивка от максимум всичко взето заедно десет минути.
Върнах се обратно и излях съдържанието им върху огъня, който изгасна. Пльоснах на земята по гръб с разперени ръце в страни и задишах тежко. Бях капнала, мокра и миришеща на пот.

Беше всело.Дребосъците подтичваха покрай старта от който тръгна Дориан, опитвайки се да повдигнат големите за тях кофи с вода.Единият дори се изпишка в едната, че му се стори не достатъчно пълна.Дориан се справи добре, дори прекрасно за тези така кратки два часа.Дани стоеше на един пън, подпрял глава на дланите си.Наблюдаваше внимателно как До изчезваше бавно от полезрението му, а после като галопираща пантера се връщаше надолу по склона.При едно от спусканията даже се загледа в гърдите ѝ, но нямаше и как да скрие любопитството си.Момичето си бе надарено, а мокрите и от пот дрехи допринасяха още повече за ефекта.
След това До премина и към носенето на кофи, което бе доста по-сложно.Дани го заболя сърцето да я гледа как се мъчи да балансира пълните кофи с вода, но нямаше как - правеше го за нейно добро.И ето че достигна до своят финал...почти.Пребита и изморена до смърт синекосата некромансърка се строполи на земята.До нея се приближи вече новият и учител, който държеше в ръката си още една...кофа с вода.Той я надигна над главата на момичето и от раз изля всичката течност върху нея.Дориан дори нямаше сила да извика или да изпсува за момента.Стоеше си там, почти заспиваща от умора...

- Хайде принцесо, време е да се събуждаш.Не сме свършили още.
- Мммм... - измънка недоволна Дориан от факта че мъчението и щеше да продължи.
- Е, добре.Щом не искаш, да кажем че не си се справила дотук...
- МММмммм... - чу се още по-силното и мрънкане.
- Добре де, добре!Ама ставай!Чу ли ме? Ставай вечеее!Е, ок.Когато се наспиш, искам да ми донесеш онази стомна с вода, от която пи по пътя за хълма.Предполагам не си я оставила пълна.Нали?Защото ако не си, ще трябва първо да я налееш преди да ми я донесеш...


Дали Дани не започна да се гаври пак с нея по своя си начин? Само той и самодоволната му усмивка знаеха, които се отдалечиха заедно оставяйки лежащата Дориан да вземе сама решението какво ще направи...

Скочих на крака разярена.
-Мамка му, момчееее... - извиках ядосано. -Тичане, тичане и още тичане. От толкова тичане имам чувството, че ще разтегна всичките си сухожилия.
Но нямаше как. Колкото по-бързо свърша и тази обиколка, толкова по-бързо щях да се прибера и да си взема един горещ душ. Това ме подтикна да изкарам на повърхността последните си налични сили. И отново припнах нагоре към хълма. Добре, че имаше още дневна светлина, макар и не за още дълго. Бягах ли бягах. Тази като последна ми се стори най-дълга. Напрягах мускулите си, правех по-големи крачки, не че помагаше особено много. Накрая стигнах до стомната и я свалих от клона. Айде на обратно сега.
Ако казах, че до горе бях тичала, за надолу по-скоро се спусках почти по дупе, като го натъртвах на изпъкналата почва. Просто краката вече не ме държаха. Това си беше терор. Не, цял Деспот! Деспот ви казвам! Тоя си беше диктатор, който трябваше да се свали от поста си.
Последните няколко метра преминах направо търкаляйки се, както първия път, като се забих в двата гнома и ги съборих като кегли на боулинг.
-Аууууччч....- изстенах и станах със затруднение. Добре, че не бях счупила глинения съд. Даже не си направих труда да се изтупам. Тръгнах по посока на кладенеца.....отново.... а пред погледа ми си го представях като оазис в пустиня. Стигнах до него и с големия черпак напълних стомната. Върнах се, преплитайки глезени и му я подадох като отново тупнах.
-Дано да си доволен, проклетнико.
А споменах ли, че го мразя?

През цялото време той не отделяше погледа си от Дориан, като я наблюдаваше внимателно.Всяка крачка, всяка погрешна стъпка бе забелязана, а Дани понякога дори си отбелязваше по земята някакви странни знаци с които описваше опита и.
Понякога бе нужно човек да се помъчи, за това което желае.Дани беше готов на всичко за да я обучи на това което трябва, стига тя да имаше желанието.А сега показа истинска борбеност, като не се предаде дори и за миг.

- Абе... да ти кажа справи се още първият път, ама реших да пробвам дали ще се вържеш.Иначе, си свободна вече.

Добре де, съгласих се, че имам нужда от тренировки. Оставихме багажа и излезнахме от оръжейницата като заключихме. Тръгнахме по посока извън града. Вървяхме близо час докато стигнем гората. През това време Дрейк ми обясняваше за Лансър. Значи онзи Нед, който го посети преди време сега ме гонеше. Просто чудесно. Този мръсник толкова ли не можеше да се справи сам, че прибягваше до помощта на наемници.
Стигнахме до началото на гората и навлязохме в нея, насочвайки се към къщата на Дани.
-Сигурен ли си, че ще се е възстановил напълно?
-Ти в него не се съмнявай. Той е друга класа.
-На мен ли го казваш?
И така продължихме към сърцевината на Шеридан.

Със наближаването на къщата, гледката ставаше все по-странна. Малката пътечка се разширяваше все повече и повече, а дърветата изчезваха едно по едно. На тяхно място бяха останали единствено малките им посечени дънери, стърчащи от земята. Това се стори странно на двамата ни герои, обаче в момента не желаха да го обсъждат. Ако бе станало нещо, трябваше да разберат час по-скоро какво е то и за това забързаха крачка.
Накрая на пътечката бе поляната на която се намираше и къщата на Дани. Те я съзряха в далечината, а пред нея видяха нещо ново - точно в началото на пътеката бе образувана една огромна купчина дърва, натрупани едно върху друго. Покрай тях щъкаха двете гномчета, пренасяйки трупи и гвърляйки ги върху купа. А близо до тях, Дани стоеше на земята, дялкайки парче дърво с помощта на малко ножче. От време навреме поглеждаше в страни и ... изпращаше по сноп енергия към пътеката.

- Давайте бе! - извика се некромансъра, като прекъсна малкото си удоволствие да дялка парчето дърво. Той извиси ръка напред като изстреля отново лъч черна сила и пред очите на До и Дрейк се разкри интересна гледка. В края на пътеката с тромави движения се движеше огромен слон, който бе контролиран от некромансъра. Със силата си животното прекършваше стеблата дори на по-дебелите дървета и ги хвърляше на земята. После малките гноми се приближаваха предпазливо, хващаха по една трупа от всеки край и я замъкваха към купа.
Дрейк се приближи, повдигайки рамене.

- Какво правиш, друже?
- Те! Ще си правя барикада! Твърде гадни твари се навъртат в тази гора и трудно се спи вечер тук. Не те оставят на спокойствие! Снощи цяла вечер някой ми драскаше по вратата, та се ядосах и като излязох... и го заклах! - Дани заби ножа си в земята и го превъртя в меката почва. - Гадни вълци! Ами вие? Какво ви води насам?
Гладиатора се зачуди дали веднага да му обясни или да изчака. Но първо посочи към младата некромансърка с ръка, намеквайки че идват заради нея. Дани я погледна и се засмя.

- Кой си убила пак бе, дъще?
Тонът му бе сериозен. Въпреки сладкото и личице, Дани бе сигурен че пак е извършила някоя щуротия, заради която пак трябва да се покриват.

Явно Дани се беше излекувал от раната, която му направих, щом колеше вълци и впрягаше слонове. Слонове брат! От къде изобщо го беше изкопал това?!
- Кой си убила пак бе, дъще?
Намръщих се.
-Ако искаш да знаеш никой. Е...почти....но този път го пуснах, а и той първи започна. - почнах да се оправдавам, а Дрейк се чудеше с кой ли съм се сблъскала този път, но не му дадох обяснение.

.................................

Стоях седнала на земята до Дани, пушех цигара, а Дрейк преди малко беше приключил с разговора.
-Лансър значи?
-Да.
-Познавам ги, копелетата. Мръсни наемници. Защо са след теб?
-Недовършени проблеми с предния ми учител.
-Явно ще да е нещо много сериозно.
Тонът ми се промени и стана сериозен, леко мрачен.
-Виж, получаваш достатъчно пари, за да не задаваш въпроси, чиито отговори не искаш да разбереш.
-Добре де, добре. - замаха длани пазителя пред лицето си -Не ми прерязвай гърлото....отново.
Изгледах го тъпо:
-Неволна грешка.
-Да бе!
Некромансъра се изправи и изостави дялкането си.
-Значи започваме? - попитах като също станах на крака.

Дани се приближи до момичето и я погледна право в очите. Постоя така няколко секунди и приближавайки се до нея, прокара ръка през сините и коси. Погледна бледото и лице и прокара пръсти по него. Дориан не посмя на мръдне. Навярно предполагаше че това е част от новото умение което ще учи, ала не бе точно така...

- Струваш ми се странна, Дориан. Не си вече онова напудрено момиченце, което срещнах някога в гората. Има нещо в теб, което ме кара че трябва да учиш неща, които не са за малките фукльовци от Гилдията. Трябва ти нещо по-сложно, като за твоето ниво.
Дани се обърна за миг назад и посочи с ръка към гномите, които в момента пренасяха трупи дърва. Щракна с пръсти и измежду тях се появи... Пелтека. Малкият мъртъв гном от плът и кръв, но леко по-различен. Кожата му не бе така гладка като на другите, ами все едно горният и слой бе паднал и бе покрит с лава. Искреше в огнено червено, а малките му очички шареха палаво навсякъде. Едното от джуджетата подскочи уплашено, изпускайки трупата която носеше, а другият и край падна върху крака, на все още държащото джудже.

- Шефе, шефе...гл'ей! Пелтека е жив! - развика се първият, като радостно заподскача около роденият от мъртвите гном.
Дрейк се засмя.
- Дани, ти сериозно ли?!? Този боклук ли ти е демона?!
- Ш-шт! - възропта некромансъра. - Не знаеш още нищо за него! Цял живот ми е предан и мисля че му го дължах!
Дрейк се отдалечи на няколко крачки, намирайки си удобно място за почивка. Остави некромансърите да си играят на "съживи трупа" и се излегна на един малък дънер.
В това време, Дани вече бе оттеглил своя демоничен приятел, като подкани ученичката си да призове свой собствен.

- Това ще е нещо което другите скоро няма да имат. Винаги ще те пази и може би ще ти е в голяма полза, когато срещнеш старият си учител. Опитай!

/ До, давай момиче! /

Чакай, той сериозно ли каза това, което си мисля, че каза?
-Искаш да призова....демон?
Отдавна лицето ми не е изглеждало стреснато, но този път беше.
-Не, Дани....твърде ми е рано.
Той ме изгледа и се ухили подигравателно.
-Нима, малката Дориан се уплаши?
Този път Дрейк доста се заинтересува, защото разбра, че това не е поредната игра на "съживи трупа". Този път ставаше въпрос за истински демони. За същества, на които не им е позволено да бродят по нашата земя. За истинските деца на Дантес. А аз трябваше да привикам едно от него, само за себе си. Вярно, че имах онази сила в себе си и схващах нещата доста по-бързо от обикновените некромансъри, но щях ли да мога да се справя? Бях чела много за демоните и тяхното призоваване. На всеки мъртвороден се полага по един и само по един, докато един от двамата - слугата или господаря не е унищожен. Чак тогава договорът бива прекъснат. Но до тогава ни свързва не само клетва, но и кръв.
Повечето хора от другите раси си мислеха, че призоваването е чертане на пентаграми, изричане на вуду магии и всякакви такива глупости, но не беше така. Призоваването е търсене. Търсене в отвъдното и търсене дълбоко в себе си. Трябва да откриеш този, който най-добре отговаря на същността ти, който ще е готов да предложи безотказно услугите си.
След началното стъписване реших, че трябва да пробвам. Длъжна съм. Никога не се отказвам, даже и да се блъсна в стена, продължавам да блъскам, докато тази стена не поддаде и не се срути.
Но нещо такова изискваше много внимание и време. Махнах обувките си и седнах на земята. Никой не трябваше да ме закача. Мъжете усетиха това и се отдалечиха на известно разстояние, слонът продължаваше чупенето на дървета, а гномите продължаваха със събирането им. Аз! Аз останах със себе си, в своя личен свят. Поставих длан на земята. През нея щях да изпускам магията си, веднъж щом го намерех. Или нея. Задълбах долу в душата си. Търсех това, което исках. Не знаех какво е, но щях да разбера, веднъж щом го намеря. През мозъкът си пропусках спомени за всякакви демонични същества, които познавах. Горгони, Дяволи, Адски хрътки, Амити, Сукуби, Медузи. Просто не бяха подходящи. Трябваше да е нещо достойно за мъртвото изкуство. Нещо лично мое. Мое огледално отражение. Дано Себастиан ми помага, дано ми даде светлина в тунела. Дано ми покаже правилния път.
Осъзнах, че няма смисъл да губя повече време. То само щеше да ме намери. Издишах въздуха си и напълних дробовете с нов. Избистрих съзнанието си и почнах да го човъркам. Нализах все повече в бездната наречена моя душа. Изведнъж светът почна да се преобръща пред очите ми. Сякаш се бях озовала в различно време, място и измерение. Кръговрат! Така може да се нарече това, което изпитах. Безтегловност физически погледнато. Погледът ми се премрежи и за миг бях като сляпа. След това като че ли съзнанието ми се отвори и виждах, чувах, усещах неща, които не бях до сега. Енергията ми бушуваше като стихия, а организмът ми се нагря. Пот се стичаше от челото ми от някакво незнайно напрежение. Не ми достигаше въздух. Стенех сред тъмнината надвиснала над мен. Тя ме ужасяваше. Чувствах се полузадушена и парализирана от силният страх...
Сякаш тежък камък лежеше на гърдите ми и се питах дали не развивам инфаркт. Сякаш се озовах в напълно различно място, играеща напълно различна житейска роля. Бях облечена в затворническа униформа на райета. Водеха ме надолу по един коридор с каменни стени. Двамата войника, които ме конвоираха носеха на ръцете си подозрителни жълти ленти със звездата на Давид. Зад тях крачеше свещеник, който четеше от книгата на Второзаконието. Когато погледнах през рамо, видях че свещеникът е демонът, който исках да призова. Не знаех как изглежда, но знаех, че е Той. Беше навлякъл черна куртка на осиоденски офицер. В края на каменния коридор една двукрила врата се отвори и зад нея се видя осмоъгълна стая със стъклени стени. В средата й имаше ешафод. Зад стените бяха строени в редици измъчени мъже и жени. Всички те бяха голи и имаха един и същи тъп и мрачен израз. На ръката на всеки от тях беше татуиран син номер. На моята той беше почти изтрит.
Разнесе се някакъв пронизващ слуха шум и това ме върна в реалността. Така добре познатата ми безлична и пуста реалност. Като човек стреснат от страшен сън се заоглеждах търсейки лика на просветлението.
-Ударило я е! Те винаги всяват ужас! - констатира Дани, а от думите му Дрейк се изправи притеснен и се приближи.
-Добре ли си, До?
Хванах се за един камък, стискайки очи, за да ми се събере ума. Ужас друг път. Това си беше цяла друга реалност. За съществуването на други светове не ме интересува. Този, в който живея е достатъчно гротесков. Мозъкът ми пак възвърна старата си способност да сече като бръснач, поне в повечето случаи.
-Добре съм. - изсъсках озлобено и пак почнах да преливам магията си, себе си през почвата към подземните недра.
Исках това създание да усети тази злоба и жестокост, на която бях способна. Защо? Защото то явно беше същото. Исках да разбере, че помагайки ми ще може да бъде себе си и да нанася щети и кръв, колкото си иска, стига да се съобразява с желанията ми, както и аз с неговите.
-Ела при мен, изчадие, обречено на вечна нищета. Ела, Съществувал от началото на времената, когато нито горе имало небе, нито тук долу земя, а във всемира се въртели само прастарите води. Когато съзидателното божествено слово все още не било призовало нищо от безименността. Аз те моля - ела при мен!
Гласът ми беше вледеняващ, сякаш излизащ от най-скритите дълбини на душата ми. Изговарях думите в същата поза на колене, все още със затворени очи, опитвайки се да не позволявам на нищо да ми повлияе и заблуди. Главата ми леко се клатеше в такт с ритъма на заклинанието. То трябваше да дойде при мен. Трябваше....
Земята се разтресе. Изпод мястото ми се процеди черен дим, който почна да ме обгръща, сякаш пропиваше в кожата ми и ме изучаваше. Съвсем лекото гъделичкане, дразнеше сетивата ми. А после ме остави и се застопори пред мен. Почна да се сгъстява, малко по малко образуващ неясна форма. Такава, каквато никога не съм виждала преди. Пред очите ми се изправи същество, толкова магнетично, толкова величествено, толкова....
-Красиво.....

-Благодаря ти, боже.
Изправих се и с бавни стъпки тръгнах към него. Дрейк понечи да ме хване за ръката в уплах, но Дани го спря.
-Недей!
Стигнах до подземния пратеник. Бях като пленена. Толкова съвършен. Даже не се страхувах вече.
Вдигнах ръка и я положих на лицето му. Погалих го. Той не трепваше даже за миг.
-Можеш ли да говориш? - попитах го аз.
Той поклати положително глава. Червените му очи се впиваха в моите. Безшумно опознаваше новият си господар. Не...аз не му бях господар. Все още не.
-Как те зоват?
-Абадон! - отговори кратко демонът с дълбок, дрезгав глас.
Дани престъпи напред невярващ.
-Не може да бъде!
-Какво? Какво има? - попита Туул все така притеснен. Сигурно това бе първият му сблъсък с реален демон.
-Абадон. Наричан е Ангел на бездната. Близък до Самаел, Ангела на Смъртта. Той е демон поглъщащ и безследно унищожаващ гробовете на умрелите. Името му буквално означава Гибел. През средновековните векове го обозначават като Сатана. Според някои вярвания при свършека на света той ще поведе армия от чудовищни скакалци срещу човечеството. На кратко - това е един шибан, преебан, ултра демон.
-Абадон.... - повторих името му. - Перфектен си....
Той не каза нищо. Явно използваше езикът си рядко, само когато се наложи. Още по-добре. Но трябваше и той да ме приеме. Все така вглъбена единствено в него продължих:
-Фениксът каза: Изгори заради мен.
Дяволът каза: Излъжи заради мен.
Змията каза: Моли се заради мен.
Сирената каза: Умри заради мен.
Погледът ми беше като на лунатик, открил най-съкровената си мечта. Все едно хиляди сърца бяха поставени на чинии и подредени пред самия Луцифер.
-Ще ми служиш ли, Абадон? Ще станеш ли едно цяло...с мен?

В страни, малките джуджета наблюдаваха с интерес целият спектакъл, както и самият Дани. Той се чувстваше много горд с малката До, която призова в момента един от най-верните демони които могат да бъдат създадени. Наблюдаваше го не само с интерес, а и с любопитство. Бе чувал за Абадон единствено от Старейшините, но никога не го бе виждал. Всякакви демони бяха преминали през очите му, но този си беше направо...прелестен!
Очите на съществото проблеснаха, в отговор на въпроса, който му зададе некромансърката. Демона разпери крилете си в страни като ги изпъна и до последният прешлен. Събудил се от тъмнината, в момента имаше адската нужда от движение. Чувстваше се като затворен в бутилка, а в момента цялата свобода бе в ръцете му. Никой не можеше да му забрани или да му каже какво да прави. Единствено той решаваше в момента дали да служи на някой и да му се врече във вечно подчинение или просто да изтръгне душата му.
Абадон се приближи до Дориан. Беше поне един път по-висок от телосложението и. Ако искаше да я погледне в очите или трябваше да се приведе почти до земята или да я хване с мощните си ръце и да я повдигне до себе си. Всъщност, Дориан бе на височината точно на неговите ръце. Дългите му островърхи пръсти се подмятаха точно пред лицето и. Тя можеше да види всеки един детайл от демоничното му тяло изпълнено с черна магия.
Изведнъж, крилата на съществото се свиха рязко до тялото му, като горният им край се изпъна точно над рогата му. Тялото му се изви назад. Отвори огромната си паст в която лъснаха снежно белите зъби и от нея излезе злокобен писък. Въздухът сякаш се разтресе от пронизващият шум. Дори джуджетата закриха малките си уши, изплашени от съществото. И...всичко утихна. Тогава се разнесе онзи тежък глас, с който Абадон заговори преди минути:

- Ще Ви служа господарко, докато не изгният тленните останки на враговете Ви. Докато има жив човек на тази земя който Ви мисли зло, аз не ще спя, не ще ям, дори не ще дишам, докато труповете им не паднат изпепелени на земята.

Дани се приближи от едната и страна, а Дрейк от другата. И тримата загледаха нагоре към зловещото лице на демона. Е, не беше голям красавец, но тъмният му чар наистина беше ...в повече. На лицето му бе изписано - смърт, смърт и пак смърт.

- Леле-е! - казаха в един глас двамата мъже, продължавайки да се възхищават.
- А бе Дани, връзвам бас че ти такова не може да създадеш - пошегува се гладиатора.
Некромансъра изобщо не го отрази, а продължи да си гледа в небесата. Беше като влюбено момче, срещнало първата си любов. Толкова истинска, красива и ...черна. За миг мъжа се окопити и погледна към ученичката си.

- До, знаеш какво следва. А после, опитай се да му заповядаш нещо. Моля те! Енергията му е силна, за това внимавай. Може да те отблъсне и да го загубиш, ала това не искаме да се случи. Нали? Да! Най-вече аз не искам да се случи...
Дани направи крачка напред, като се приближи от лявата страна на До. Присегна се към пояса на Дрейк, взе малката му кама която бе подарък, давайки му знак че ще му я върне. Преди да направи каквото и да е, той я разгледа внимателно. Такова красиво оръжие му направи голямо впечатление, но сега нямаше време за културни изяви. Той се приближи непосредствено до демона и опъна ръка към лицето му. От пръстите му излезе сноп черна магия, която започна да се слива с него. Обгръщаше го бавно от върха на рогата, та чак до гръдния кош. Така се въртеше няколко секунди около тъмното тяло и... се пропи в него.

- Така ще бъде спокоен - обърна се с тези думи към До. - докато трае процедурата ще си сигурна че няма да ни посече. Дай си ръката!
Дориан подаде дланта си към него, а Дани с едно рязко движение, остави дълбок прорез върху дланта и. Тя не трепна. Личеше и колко силно желае този демон.
След това движението се повтори, обаче върху ръката на съществото. Малката кама се пропи в черната плът с лекота. Ала от нея не закапа кръв, ами дим черен като нощта заизлиза на талази. Дълбокия прорез нямаше да стои дълго отворен, защото демоните лесно регенерираха кожата си и малките рани заздравяваха почти мигновено. Трябва да е нещо много по-силно за да нарани или да го убие.

- Побързай, До! И не забравяй, заповедта после.

Дани отстъпи няколко крачки назад, като със себе си повлече и гладиатора. Трябваше да ги оставят сами, защото ритуала беше нещо съкровено, в което никой не трябваше да се меси. Дори малките глупави гноми се бяха отдалечили - може би единствената им смислена постъпка, която показваше че имат елементарен начин на разсъждаване.

Когато ми каза, че е съгласен да ми служи се почувствах адски щастлива. Малко ми беше странно да ме нарича господарка, при положение, че аз бях смъртната, а той демона, но явно такъв е етикета, с който ни обвързва договора.
Двамата повдигнахме дланите си една срещу друга, разменихме си поглед и ги слепихме една в друга. Моята кръв преля в неговото тяло, а неговият дим в моето. Усетих моментно напрежение вътре в душата си, от тази чужда енергия, но после свикнах с нея. Така договорът беше завършен и всеки щеше да усеща другия. Само една дума, само изказването на името му и щях да го призова. Но още тогава си казах, че няма да го използвам произволно. Същество като Абадон заслужаваше добър противник, никога нямаше да го карам да цапа ръцете си с нищожна кръв.
А сега заповедта. Тук вече ставаше трудно. Около нас нямаше нищо, което да ме заплашва и не знаех какво да го накарам да направи. Колкото и да се оглеждах не се сещах. Е винаги можех да го накарам да убие Дани, но стига съм го гаврила толкова. Тогава зърнах огромното животно, чупещо дървета. Не ми се щеше да умъртвявам слонове, но просто нямаше какво друго.
-Съжалявам за това Дани...
Обърнах се към демона си и спокойно, с твърд, но не заповеднически тон му казах:
-Абадон. Първата ти задача е да заличиш това създание от лицето на земята.
Посочих му слона. Исках да разбере, че не го командвам, че трябва да го направи по собствено желание, защото се чувства длъжен да ми служи. Нямаше да го мачкам, да стъпвам отгоре му или да се държа като бог. Сега щяхме да видим дали ще ме послуша.

Абадон вмигом разпери крилете си и се стрелна към небето. Издигаше се все по-нагоре и по-надоре, докато не ...изчезна.

- Ха-ха, тоя май не я послуша! - констатира едно от джуджетата - ще взема аз да го убия!
Дребосъка хвана една по-заострена пръчка и с малките си стъпки се засили към слона. Знаеше че няма да му причини големи щети, обаче изглеждаше доста уверен в делата си.
Миг по-късно, тъмен облак се спусна от облаците и се заби в тялото на слона. Облак дим се разнесе около тялото му и всичко утихна. Малкият гном застина на място, стреснат от изневиделица дошлият демон. Стоеше на два метра от животното и наблюдаваше внимателно. Слонът продължаваше да си измъква дърво след дърво, докато не спря. Застина на място докато все още бе обвил хобота си около поредният ствол и не помръдна повече.

- Ха! Т'ва ли ти беше демона бре, До? - извика Дани, който тръгна също да се приближава към клетото животно. На метър от слона се спря и погледна в очите му. Това бе единственото място от тялото му, което издаваше признак на живот. Леко потрепване, после по-силно и по-силно, докато клепачите на животното не паднаха надолу, прикривайки зениците му. Гъст черен дим започна да се изпарява от малките цепнатинки изпод миглите, като след секунди заизлиза дори от порите на кожата на слона. Все едно някой го изпичаше отвътре и след няма и минута, щеше да има печен слон " А Ла Абадон ". Дима покри цялото тяло на животното. Нито частица от него не се виждаше в момента. Беше скрит зад дебел слой енергия, който му прееше да помръдне. Накрая, дима се спусна надолу, разкривайки до преди малко запълненото с живот пространство. Колкото повече дима се разстилаше по земята, толкова повече се появяваше и ... липсата на слона.

- Какво по... - чу се невярващият глас на некромансъра.
На земята остана единствено малка двадесетина сантиметрова купчинка прах и дим който продължаваше да се разстила около нея. След около минута димът се събра в концентриран кръг, който се заизвива на около два метра на земята. Образува висока фуния и завъртайки около оста си, Абадон отново се сътвори на предишното място, на което стоеше последно. Той завъртя главата си наляво към Дани, като го погледна в очите, след което се обърна към господарката си. Не издаде нито стон или дума. Единствено се чуваше тежкото му злокобно дишане, което беше като песен за ушите на некромансърката. Очите му светеха като кървави рубини, отразявайки слънчевата светлина. Заповедта на Дориан бе изпълнена и в момента демона бе в пълно подчинение.

Когато Абадон свърши задачата си и не само я свърши, ами я свърши прелестно, просто погледнах доминиращо Дани и се усмихнах ехидно. Демонът застина пред мен и ме изгледа в очите.
-Обичам те. - възкликнах пленено. Наистина беше невероятен. - Свободен си за сега.
Той се поклони, аз направих същото и след секунда се изпари от полезрението ми, чакащ нейде дълбоко в дебрите на подземията, докато не дойде времето, в което ще го извикам отново.
Обърнах се към мъжете.
-Е, какво ще правим сега? Още някой друг урок или ?
Бях малко изморена, но винаги можех да продължа, ако Дани имаше нещо на ум. И явно наистина имаше защото ме погледна с най-голямата сериозност, на която бе възможен и просто изцепи:
-Ще играем белот.
Двамата с Дрейк ахнахме, но не, не се шегуваше.
-Да бе, белот ще играем. Хайде бе, Дрейки, от кога не сме стояли безгрижни просто да се забавляваме?
-Вярно, че от доста...
Този мръсник. Исках да тренирам и то много, но после се замислих. Ако ме търсеха, това значеше, че това са може би едни от последните ми дни с тях. Наистина ли исках да ги прекарам само в тренировки и кавги? Не. Всъщност би ми било приятно.
-Добре, нека играем.
-Наистина ли? - попитаха двамата учудено, че се съгласявам.
-Защо не?
Дани се ухили доволно.
-Даааа.....ей идиоти - обърна се към гномите. -Кой от вас може да играе?
-Аз мога. Аз, шефе, аз, аз.... - почна да подскача един от мъниците размахвайки ръце.
-Идвай, душа. А ти продължавай с дървата.
Другия въздъхна, но покорно се зае с изпълняването на задачата. Дърветата нямаше да се съберат сами, все пак.
Четеримата се изправихме един срещу друг.
-Кой с кого ще е в отбор? - попита ковача.
-Ами аз...
-Аз искам гнома! - заявих напълно сигурна в думите и.
-Наистина ли? - пак шашнати като преди малко се извикаха двамата приятели. Ама мъжете са едни.
-Абсолютно.
Наведох се към малкия.
-Само гледай да ме следваш.
-Кукло, само гледай да не изоставяш.
Повдигнах едната си вежда, но не казах нищо и четиримата се настанихме на земята. Аз запалих цигара, Дани извади едно тесте от джоба си и раздаването почна. Още в първата игра партньора ми изкара терца майорна, два белота и ги вкарахме с много. Картите продължаваха да валят, а двамата приятели все повече да посърват. Лицата им придобиваха все по-отчаяни изражения. Смешното подобие на човек направо ги разкатаваше, даже не се налагаше да му помагам особено. Игра след игра губеха и падаха, а ние двамата се заливахме от смях.
-Абе сигурен ли си, че този малкия не лъже?
Дани се обърна към подчинения си.
-Лъжеш ли бе, изрод?
-Нищо подобно шефе. Просто вие сте слаби.
Изсмяхме им се подигравателно, а през това време другия гном ни донесе храна, за да се заситим.
След близо час бяхме победили цели четири игри и още щяха да са напълно излишни.
-Е, приеми го от добрата страна. Поне не се обзаложихме за пари.
-Това успокоява ли те?
-Не особено.
Некромансъра се изправи леко раздразнен.
-Добре глупаци, стига с игричките. Щом искате да прекарате деня с мен, ето какво ще направим. Ще ми помогнете с направата на барикадата.
Ето това вече ми допадна. Щях да тренирам мускулите си, имах прекалено много излишна енергия, а това е един добър начин да я изразходвам. Всички се организирахме. Дани пренасяше дървените стволове, Дрейк като един истински майстор ги оформяше и заостряше, а аз ги забивах навътре в почвата и ги свързвах едно с друго със здрава връв от коноп. Честно казано процесът много ми харесваше. Като че ли за първи път тримата работехме като едно цяло.
Докато вързвах един от коловете, Дрейк дялкаше поредния срещу мен и ми се усмихваше гальовно. Отвърах на жеста, когато менторът ми се озова до мен и ме заговори.
-Май си хлътнала, а?
-Май не те засяга.
-Я стига. Имам право да знам, все пак ми преряза гърлото.
-Цял живот ли ще ми натякваш за това?
-Сериозно, До. Само не му разбивай сърцето.
Погледа ми стана сериозен. Това реално не зависеше само от мен, нали?
-Не се притеснявай.
Замълчах за момент.
-Знаеш ли, имаше време когато те ненавиждах до дъното на червата си.
-А сега?
Изправих се и се обърнах срещу него.
-Нищо не се е променило.
-Ти си кучка!
-А ти си уличният пес, който обучава кучката.
-Трябваше да те убия още онази вечер, когато беше тук с Клавдии.
-Трябваше да се постарая повече с гърлото ти.
Той се усмихна, аз също. Не си казахме нищо, но тези усмивки говореха на вътрешно, невербално ниво и означаваха: "Може да си кучка, но се радвам, че си моята кучка" и обратното.
Времето минаваше, слънцето отстъпи място на вечерницата, а след още малко защитната ограда беше готова - здрава, плътна, без пролуки и стабилна, точно както трябва да е. Един добър екземпляр на укреплението. Чак тогава тримата седнахме запъхтяни, изморени и свободни най-после да си починем.

Компанията се бяха излегнали удобно на земята, като в момента всеки релаксираше по свой собствен начин. Дориан се бе изпънала между двамата мъже, като бе положила глава в скута на Дрейк и краката си върху Дани. Той в свой ред се бе облегнал на току що сътворената стена и дъвчеше една клечка кибрит. А джуджето което се бе спасило от тежката работа, старателно си бъркаше в носа, от където вадеше малки топчета, с които правеше човечета по земята. Явно това занимание много го забавляваше, защото половината му пръст потъваше в ностната му кухина, въпреки дебелината си.

- Ей Дани - провикна се гладиатора - разкажи ни повече за Грейвс.
При думите на мъжа, джуджето до толкова се стресна, че едва не изшмърка пръста си от страх. То подскочи уплашено и се извъртя към тях, вслушвайки се в думите им.
- Че какво искаш да ти разкажа? Не си ли бил там?
- Не...никога. Знаеш че те познавам след ... като той изчезна.
- Изчезнал? - дочу се гласът на некромансърката. Тя с голямо желание следеше мисълта на сегашният си учител и искаше да знае всичко. - Как така?
- Ами просто...така.Изчезна! Намираше се в тази гора. Като продължиш покрай къщата, има една малка пътека която води до него или по-скоро до руините които са останали от този величествен град. Беше един от най-големите, ала вече не съществува.
- Защо? - попита Дрейк.
Дани го погледна право в очите и замълча за секунда.
- Абе ти май всичко искаш да знаеш, а?
В отговор получи само една усмивка, появила се под дългите коси на гладиатора.
- Хайде! - провикна се некромансъра, като скочи от мястото си.
- Какво бе ?
- Хайде ставайте! Ще ви заведа!
- Къде?! - дочу се и неразбиращият глас на момичето.
В този момент покрай нея премина малкия гном с който до преди малко играеха белот.
- Мацо, казах ти че изоставаш - констатира малкия умник и тръгна в неизвестна посока. По пътя подсвирна на събрата си, който заряза поредната дървена трупа която преместваше и с малки подскачащи крачки се запъти към него. Двете джуджета се прегърнаха приятелски и заподскачаха буквално по пътя за къщата на Дани.
- Хайде, ще отидем в църквата. Това е единственото нещо, което успяхме да опазим през целите тези години.
До леко недоверчиво се изправи, приближи се до своя другар и се опря в него. Той в отговор хвана ръката и, като я стисна здраво.
- Спокойно, колкото и голям глупак да е, му имам доверие.
Посегна с ръка към бледото и лице, целуна нежно челото и, а после я придърпа в обятията си като я стисна силно. Една хубава прегръдка, след което поеха по пътя за който им каза Дани.
Вървяха недълго, докато стигнат до къщата. Все така самотна на малката полянка, където До видя как бяха пленили Клавдий. Преминаха през нея, заобиколиха къщурката и...пътят свърши. Пред тях имаше единствено група дървета, между които бе осеяно с храсти. Всички се спряха като затърсиха с очи от къде може да се мине, но нищо не се виждаше. Дани ги погледна за секунда, усмихна се загадъчно и сложи два пръста в устата си. Изсвири силно и от един от храстите се появи главата на едното джудже.
- Пс-т... тук сме - прошепна той. Всъщност нямаше защо да шепне в този момент, но не искаше да ги стряска.
Дани се приближи, наведе се към главата на джуджето и пъхна ръка на около десетина сантиметра от нея, направо в храста. Отмести половината от него с едно силно движение и подкани приятелите си да го последват. Те се приближиха, погледнаха в малката образувала се дупка и пред тях се разкри идеално изваяна снежно-бяла пътека. Не, тук нямаше сняг, ала пътеката блестеше толкова силно в тъмната гора, единствено заради материалите от които бе направена. Измежду редиците дървета които се редяха едно до друго, бяха посипани малки бели речни камъни. Наредени перфектно един до друг, те образуваха красива пътека, описваща тайнственият път, преминаващ през гората.
- Добре дошли, в малкото ми тайнство.
Дани се усмихна и тупна със свободната си ръка, по задните части на гладиатора, подканвайки го да премине първи. Той промуши глава, скочи от другия край и след това подаде ръка на Дориан за да премине и тя. Няколко ловки промушвания и всички се намираха от другия край. Продължиха по малката пътека която криволичеше между дърветата. Пътят бе направен през идеалните места, в които широчината на дърветата бе около два метра. През цялата пътека нямаше и една неравност или пречка. Дори ако имаха в момента някой кон или пък все още слона който Абадон уби бе жив, можеха спокойно да си яздят през пътя.
Времето минаваше неусетно, особено когато всички се оглеждаха с интерес около тях. Навсякъде се издигаха огромни дървета с дебели стволове, красейки величествено небосвода. Но, тази приказка не продължи дълго. Красивите дървета постепенно започнаха да бъдат заменяни с паднали и изгнили такива или пък с огромни каменни плочи.
Дани се обърна назад към крачещите младежи, предупреждавайки ги :
- Близо сме. Ако забележите нещо странно, пазете се. Понякога в тази гора има неща, които не искате да виждате..повярвайте ми!
Стъпка по стъпка, излязоха на една огромна поляна. Не поляна, можеше да се нерече дори поле. Бойно поле! До където им видеха очите, имаше единствено камъни. Разрушени, разбити, паднали и насечени на малки парчета. Високи около десет метра колони прекършени през средата, сякаш поставени като пиадестали на които някой се е кланял преди години. В далечината се виждаха същите онези величествени дървета покрай които преминаваха до преди малко, ала в момента те бяха толкова малки... може би имаше няколко километра които ги деляха от тях които ги караха да изглеждат нищожни, в сравнение с околната среда. Полето беше покрито с приятен жълт цвят. Тревата отдавна бе изсъхнала поради безброй причини. Единствено на едно място в тази поляна, се забелязваше нещо което сякаш не си бе на мястото. Висока около четири - пет метра сграда, с правоъгълна форма, издължена нагоре. Покрива и отразяваше слънчевите лъчи, блестейки със златен цвят. На върха му се виждаше изобразен кръст, като някакъв символ. Върхът му обаче бе обърнат надолу, от обичайния начин в който го изрисуваха. Всички се приближиха до постройката и започнаха да я оглеждат с интерес. Гномите нахълтаха направо вътре, като отвориха големите дървени порти. Малко им бе трудно да ги отворят, ала със задружни сили и това свършиха. След кратката разходка около сградата, Дани ги поведе през входа. Влязоха в широка и празна зала. По земята имаше натрошени камъни, които преди са били използвани за сядане. От покрива някога бе висял огромен полилей окичен с безброй свещи, който в момента лежеше разбит в средата на залата. Иззад него се виждаха двамата гноми, които се бяха разтършували за нещо интересно преди броени минути. В момента единият от тях стоеше върху един камък и надничаше в някакъв черен казан който стоеше непосредствено до него. Дребосъка бръкна с ръце в металния съд и от нея изкара някаква течност, която посипа по главата на другото джудже, което стоеше мирно на около половин метър около него.

- Какво правите бе, идиоти?
Измокреният дребосък се обърна и се закикоти.
- Покръстват ме шефе!
Дани се подразни на леката им подигравка със сградата и като цяло с града. Стисна юмруци и с един замах, изпрати един камък към краката на дребосъка. Джуджето подплашено се хвърли в казана, опитвайки се да се предпази и тупна направо във водата. Постоя така няколко секунди във водата и след това се показа. От ръба на казана се появи черната му мокра глава. Косите му бяха прилепнали по цялото лице, правейки го да изглежда още по-грозен.
- Стига де, шефе! - замрънка мъника.
- Ще ви кажа стига! Бързо да се махате от там! - чу се строгия глас на некромансъра.
Двете джуджета го послушаха и духнаха за секунда от мястото си. Покриха се някъде из залата.
- Да го беше изпържил! - обади се Дрейк, който в момента стоеше точно зад некромансъра, облегнат на един камък.
- Не можеш.
- Защо пък?
- Това е единственото място на в тези околия, да не кажа и изобщо, където не можеш да използваш енергия. Преди години, когато Грейвс започна да запада, маговете се събираха тук. Бяха неколкократно нападани, обирани, дори изтезавани. Децата им биваха отвличани, жените им бяха поробвани, а те загиваха върху тези камъни. Дори ако се вгледаш, можеш да видиш следите от ноктите им, когато са се опитвали да драскат с последни сили, искайки се да спасят своят живот, или този на близките си. Това място е прокълнато. Когато започнаха да измират магове, те събраха силите си на едно място - тук. Концентрираха ги в някаква вселенна сила, която не позволява на друг маг да използва магия. Нито аз, нито ти, нито който и да е било, дори не може да помръдне предмет с мисълта си или да направи каквото и да е било.
- А...кои са тези нападатели?
- Съществата от гората, Дрейк. Тези за които само си чувал, когато баба ти ти е разказвала приказки за да те плаши нощем. Те са истински!
- Да бе!
- Не вярваш? Опитай се да използваш магия...
- Но аз не съм маг!
- Е, и? Нали имаш сила да местиш предмети, или пък да удряш по-бързо с помощта на енергията си? Връзвам бас че няма да успееш!
Дрейк се замисли за момент, но нещо в него го караше да се дърпа. Погледна към Дориан която стоеше точно до него. Той повдигна вежди, сякаш искаше да я попита.
- К'во? - отвърна му тя.
- Ти не би ли пробвала ?
- И тя няма да може Дрейк, повярвай ми! Това е нещо по-силно, дори от самия Дантес!

Развилите се събития бяха толкова интересни, да не говорим, че през цялото това време в нашата земя се е крил старинен град на магове, че чак не ми се иска да развалям впечатлението с интерпретации и преразкази, затова да продължим от там, от където стигнахме.
Дрейк ме изгледа въпросително, чак молебствено. Опулих се:
-К'во?
-Ти не би ли пробвала ?
-И тя няма да може Дрейк, повярвай ми! Това е нещо по-силно, дори от самия Дантес!
Да бе, направо сега съм тръгнала да си хабя силите за нещо невъзможно според легендите.
-Той сам го каза, никой не може.
Ковачът не се задоволи с този отговор и продължи с изнудването.
-Но ти може и да успееш. Нали знаеш заради....
Тук той намали тона си, все едно искаше да прикрие дълго пазена тайна.
-Заради....специфичното си състояние.
Изгледах го злобно. Само да се изпусне и всичко отива по дяволите. Познавах Дани, може и да се разбирахме, но нямаше да похаби шанса си за сила и власт.
-Какво състояние? - полюбопитства той както и очаквах.
-Ами...тя е жена. Те са по-приятни на боговете, може да има успех.
-Хахаха, да бе. Тук пола не играе значение, драги и за да ти докажа съм съгласен да пробва. Дориан - обърна се доминиращо, демонстративно и игриво към мен. - Покажи ни как ще се провалиш.
Намръщих се. Трябваше ли да си правят забавното на мой гръб.
-Покажи ни, покажи ни... - почнаха да скандират и двата гнома като недъгави, сковани мажоретки.
Махнах нехайно с ръка и излезнах навън като седнах на един от порутените камъни. Сложих ръка на едното си коляно, свих дланта в юмрук, а на нея положих брадичката си и се загледах в заобикалящите ни руини. Тук наистина трябва да е било епично. Слънцето вече скриваше последните си лъчи и с помощта на развинтеното си въображение ги приемах като прожектори, осветяващи останките от една велика ера. Представях си годините когато маговете са сътворявали този град със собствените си ръце. Трудолюбиво работещи майстори и строители зидат тухла по тухла, за да създадат нещо мистично. Даже и този храм. Обзалагам се, че нечия невинна душа е била вградена по старите обичаи. Сигурно на някоя чиста девойка или може би все още неопетнено дете. Завладяващо нали? До толкова, че чак ми се прииска да пробвам. Знам, че бях обречена на провал, но атмосферата наелектризираше магията в мен до последната гънка, до толкова, че ще е грехота ако не се отдадеш на това, което тази пустош ти предлага.
Какво пък, не губя нищо. Най-много да си изям някоя друга подигравка.
С тази нагласа се изправих и се замислих. Щом искат магия, ще е магия, но не исках да е типичната, с която отнемам животи. Исках нещо друго, нещо различно, което ще пасне идеално на обстановката и ще почете тази изгубена во веки реликва. И тогава се сетих какво ще направя. Някои хора използваха енергията си, за да променят дрехите си без да се преобличат. Аз не си падах по тези неща, но сега реших, че ще ми се наложи.
Отпуснах аурата си като й позволих напълно да покрие тялото ми. Създадох облеклото в главата си и се заех да го материализирам. Малко по малко дънките изчезваха, а на тяхно място по продължението на краката ми се образуваше чорапогащник на едри дупки. Чак към дупето почна да се появява една тъмно червена рокля с черни дантели в цирков стил, която завършваше с панделка на шията ми. За капак на всичко на главата ми се застопори черна цилиндрична шапка като на укротителите на лъвове. В ръката си държах черен, прав бастун без извивка, с камък на върха, а самите те бяха облечени в дантелени ръкавици.

Spoiler:

Сега втората част. Винаги съм се маела на онези магове, които можеха да правят музика с магията си. Затова се концентрирах и си представих как самите нишки в организма ми са струни. С подсъзнанието си почнах да ги задействам една по една, докато след известно време от тялото ми почна да се процежда мелодия - бърза, темпорална, ритмична. От църквата се чу едно: "Какво е това?", но все още никой не излизаше, а и нямаше нужда, защото нямаше да ги държа в напрежение дълго. Когато музиката бе достатъчно стабилна, че да съществува сама извън мен, влезнах вътре с господарска походка, като почуквах с бастуна, за да покажа господството си. Вече не ми пукаше, просто щях да се забавлявам.
Когато ме видяха мъжете зейнаха. Едва ли някой от тях ме беше виждал в такива дрехи. На Дрейк още малко щеше да му потече лигата, Дани се изчерви, а гномите се хилеха доволно като тинейджъри наблюдаващи секс сцена. Но да, чувствах се сексапилно в кожата си и ми харесваше. Малко еротика никога не е излишна. Стигнах до центъра на параклиса, забих бастуна и се врътнах кокетно към тях. Свалих шапката си и се поклоних, след което я върнах на мястото й.
-Дами и господа. Ще станете свидетели на единственото по рода си представление на г-ца Дориан Смит!
Малчуганите почнаха да ръкопляскат, а приятелите ми се усмихнаха. Мелодията вече от доста време звучеше, затова оставаше само едно.
Поклатих ханша си в такт с музиката и затанцувах, като котка, която се извиваше между чубраци и храсти. Ето, че и думите заваляха като милион звънци и шоуто започна. Използвах цялото пространство. Скачах на пиедестала, въртях се между колоните, без излишни ориенталски чупки. Всичко изчистено, подобаващо на песента.

-Влача се по пътя си, за да ме видиш,
пълзя сред хиляда града.
Всички спирате и гледате, не искам съжалението ви,
живея живота си в този Ад.

Сега лазя защото стреса ме погуби,
чувствам се все едно съм паднала от десететажна сграда.
По-добре бягай и се скрий преди Дяволът да те захапе,
живея живота си в този Ад.

Не съм за очите на тълпата.
Само аз съм...
Само аз...

Само още малко, ела и ме задоволи.
Само още малко, ела и ме ужаси.
Само още малко и ще съм приключила.
Вземи живота ми и ще се чувствам добре.

Изтръгни го от устата ми, забий езика ми на кол.
Няма да пея повече, губя контрол.
Изтръгни го от устата ми, забий езика ми на кол.
Вземи дъхът от дробовете ми, вземи сърцето от душата ми.

Не съм за очите на тълпата.
Само аз съм...
Само аз...

Само още малко, ела и ме задоволи.
Само още малко, ела и ме ужаси.
Само още малко и ще съм приключила.
Вземи живота ми и ще се чувствам добре.

Добре...
Ще се чувствам добре..
Добре...

Тук паднах на земята, извивайки се като змия.

-Изтръгни го от устата ми, забий езика ми на кол.
Няма да пея повече, губя контрол.
Отрежи сълзите ми от звука.
Губя душата си, няма да пея повече.

Почнах да лазя по пода към тях, точно както се разказваше в историята, все едно наблюдаваха разказ от страшна книжка.

-Влача се по пътя си, за да ме видиш,
пълзя сред хиляда града.
Всички спирате и гледате, не искам съжалението ви,
живея живота си в този Ад.

Само още малко, ела и ме задоволи.
Само още малко, ела и ме ужаси.
Само още малко и ще съм приключила.
Вземи живота ми и ще се чувствам добре.

Само още малко, ела и ме задоволи.
Само още малко, ела и ме ужаси.
Само още малко и ще съм приключила.
Вземи живота ми и ще се чувствам добре.
Вземи живота ми и ще се чувствам...
Вземи живота ми и ще се чувствам добре...

Докато пеех се пробвах да постигна и невъзможното. Магията ми излизаше на талази от пръстите ми и се забиваше във всеки един предмет от сградата. Но не черната, а специалната неоново синя. Опитвах се да подчиня всичко под своя контрол, да създам цветове, които да ме подкрепят. Като едно истинско кабаре, исках да накарам всеки камък, всеки къс да танцува, да се движи, да диша с мен. Исках да накарам целият храм да оживее и да стане мой сценичен партньор. Като цял спектакъл от много актьори.
Бях толкова отдадена, че даже да не успея, нямаше значение. Чувствах се добре, думите излизаха от устните ми искрени, все едно пеех за себе си. Всъщност това си беше и самата истина. Към края на песента се спрях отново в средата, вдигнах високо бастуна, като го държах по средата на дръжката и почнах да вдигам крака, като танцувален марш, а него развявах наляво надясно като магическа тояга, но с движенията на диригент. Гласът ми се промени в оперен и сега не един, а няколко гласа излизаха едновременно, за да наподоби хор.
Музиката спря, а аз завърших с пирует и клек на едно коляно. Другият ми крак беше свит в прав ъгъл, както се поклоняват рицарите през краля си. С наведена глава, изпънат бастун настрани и свалена за първи път през песента шапка.
Дали съм направила нещо не знам. Бях толкова погълната от цялата мини постановка, че чак сега почвах да си спомням какво точно е станало. А то бе...

/Песента -
https://www.youtube.com/watch?v=auuVGjJJrzU/

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 8

Всичко утихна. Настана гробна тишина, която бе толкова объркваща. Дориан стоеше в средата на залата, а едно от джуджетата все още се въртеше, подхванало своята партньорка - къс счупена през средата пейка, която бе прегърнал. Въртеше се все още в кръг, държейки я в обятията си и тихичко си припяваше :

- Добре-е, чувствам се добре-е, е-ое-е....
А Дани, той просто си стоеше безмълвен. На крачка от коленичилата некромансърка, с вперен поглед в магическия и бастун. Погледа му беше празен, ръцете отпуснати. Като привиден труп бе замръзнал на мястото си. Дори, лицето му бе бледо. Сякаш бе видял призрак от изминали времена, на човек който за него бе мъртъв.

- Дани, май ти скриха шапката, а? - обади се ковача, който току що се облегна на рамото му.
Но, некромансъра не отговори. Все още стоеше така безмълвен. Изминаха няколко минути в тишина. Единствено се дочуваше тихото жужене на джуджето, което все още прегръщаше своята пейка.
Дориан се изправи и огледа залата. Видя гнома и реши че всичко е подигравка, че отново гномите се шегуват с нея. Ала когато видя Дани, нещо в нея си зададе хиляди въпроси.

- Но...как? Това е практически...невъзможно!
И, ето че той проговори. Пазителят на този град, единственият който знаеше правилният път, бе свидетел на нещо, в което го уверяваха толкова години че може да се случи. В този миг, той спря погледа си на танцуващият гном. Нещо в него го подразни и реши да си го изкара отново върху малкото му тяло. Щом некромансърката можеше да прави магии тук, значи и той трябваше да може. Нали? Все пак това е бил град на магове, а некромансърите са малко по-висша раса или поне така си мислеше той. Въпреки надменното си чувство, той реши да действа. Едно рязко движение на ръката и енергията тънеща в черната му душа изби във вените. Заплува по всеки кръвоносен съд търсейки начин да излезе от тялото, но единственото което намери, беше болката. Достигайки до китката му, енергията сякаш се блъсна в стена. Здрава, непробиваема стена от енергия, която не допускаше тази атака да бъде извършена. През тялото на Дани премина огромен сноп болка. Раздираща го отвътре, пареща като току що излязла лава от недрата на земята. Чу се вик и некромансъра падна на земята. Присвит на кълбо прегърнал ръка до тялото си, стискайки я здраво. Забиваше нокти в нея, опитвайки се да разкъса плътта си, от където да избие енергията. Но, не можеше. Болката бе толкова силна, че изпиваше силите му.
Дрейк скочи в опит да му помогне. Спусна се по земята приплъзвайки се по голият под и спря точно до него. Избута тялото му в страни за да легне по гръб и хвана дясната му ръка. Опита се да разтвори пръстите с които Дани стискаше собствената си ръка, ала не можеше. Хвата му бе твърде силен.

- Дани, пусни куче! - крещеше ковача, докато дърпаше пръстите му.
- Не мога! Не мога...трябва да я освободя! Ще ме убие!
Дишането му стана тежко и учестено. Дориан също се опита да помогне, ала безуспешно. Всичко продължаваше, докато изведнъж болката изчезна. Нямаше я! Всичко утихна така, както и бе започнало. Отново тишина, единствено прекъсвана от тихото пеене на гнома с пейката:

- Само аз съ-ъм, само а-аз...и мойта пейка-а....
Дани присви очи за момент и се опита да извика :
- За бога, накарайте го да спре! Ако стана, ще го убия!
Някой трябваше да направи нещо в този момент, преди да бъде твърде късно. Дрейк и Дориан се спогледаха, като всеки прехвърляше отговорността върху другия, само с поглед.

Добре, явно Дрейк нямаше да направи нищо затова станах и отидох до малкия гном. Грабнах пейката ядосано и преди да се усетя я вдигнах високо над главата си и я хвърлих в стената, където тя се разби на парчета.
-Няма ли да млъкнеш по дяволите.... - извиках се на мъника, който се уплаши и хукна да се скрие пак зад казана.
Обърнах се към мъжете, които отново ме гледаха странно. От начало не можех да разбера защо, но после се усетих. Пейката! Бях я вдигнала отново с магия нали? Погледнах дланите си с разширени очи и леко стреснат поглед. После ги залепих до чорапогащника си сякаш да ги скрия или измия от нечия чужда кръв. За да избягам от ситуацията на размисъл се върнах при Дани и казах на Дрейк.
-Да го изнесем навън.
Подхванахме го и го изведохме извън храма. Веднъж усетил вечерния въздух, магията му заизлиза от кожата на ръцете и пръстите му и се изгуби в тъмното небе, като го накара да потрепне. Болката малко по малко олекна. Когато видях, че е добре се отделих от тях и седнах на същия онзи камък, на който до преди малко размишлявах. Запалих цигара и запуших замислена, все така облечена в кабаретната рокля.
Стоях така сама близо пет минути, когато усетих ковача близо зад гърба си.
-За какво мислиш?
Не отговорих веднага. Наистина не разбирах.
-За това, което се случи.
Той седна до мен и положи длан на рамото ми.
-Как така аз успях да създам нещо...невъзможно? Понякога се чудя дали трябва да се радвам или да се плаша. В повечето случаи се плаша.
И отново дръпнах дим, който се разнесе над лицето ми в различни по големина и дебелина вълни.

Дрейк въздъхна като не знаеше какво да отвърне. Приближи се до некромансърката, положи ръце върху раменете и, след което я стисна не много силно. Не искаше да и причини болка, а единствено да и покаже че е с нея. Въпреки че в главата му се въртяха хиляди мисли, всичко бяха едни предположения. Нищо което той си мислеше, не можеше да се свърже с това, което изпитваше Дориан.

- Виж, До. Може би, трябва да го приемеш, такова каквото е. Не да бягаш от него, а да го използваш. Може би за това си си...ти.
В този момент, се дочу прокашляне, идващо иззад гърбовете им. На няколко метра се намираше все още лежащият Дани, за който в момента се грижеше единият оцелял гном. Не онзи лудак който танцуваше с пейките, ами този, който бе по-покорен.
Той държеше малка манерка в ръката си, която подаваше към устните на господаря си. Даваше му да отпие по някоя голяма глътка, след което го изчакваше. Минута след минута той обгрижваше господаря си, ала улисан в задълженията си, забрави последният път, да свали бутилката навреме. Голяма част от течността се изля в гърлото на Дани, което го накара да се задави. Пазителя в този момент изви глава настрани, изплювайки съдържанието на манерката. Сви юмрука си в желание да удари дребосъка и още преди да е изрекъл нещо, стовари здравата си десница право в гърдите му. Джуджето излетя на няколко метра изпускайки манерката и се строполи на земята. Претъркули се няколко пъти, постоя така около пет секунди и се изправи на крака. Потърси с очи манерката, дотича до нея и я взе отново с две ръце. Избърса я старателно и колкото и глупаво да изглеждаше, пак се приближи до Дани, поднасяйки му я към лицето.

- Проклет да си! - извика пазителят и замахна отново към него. Този път не успя да го улучи, а само го подплаши до толкова, че джуджето се опита да прикрие лицето си с длани.
- Дани, стига! - отвърна му гладиатора. - Не е нужно да ги нападаш всеки път! Все пак са човешки същества!
- Мо-о-ля? - изкрещя Дани, раздирайки гърлото си. - Ако се доближаваха поне малко до нас, добре. Но, те са като кучетата! Биеш ги, риташ ги, ако щеш и гърлото им прережи, ама пак ще се върнат. Те нямат воля, нямат дори капчица мозък в малките си глави!
Некромансъра бе изпаднал в някаква истерия, докато лежеше на земята. Изглеждаше дори леко комично в позата която бе заел - с леко повдигната глава, но все още лежейки на земята. Размахваше ръце около себе си, обяснявайки всичките грешки на малките си поданици.
Джуджето неразбиращо, но все пак загрижено за господаря си, отново се приближи и плахо подаде бутилката напред. Този път, Дани вече можеше да се побърка. Идеше му да изригне отвътре и да срине със земята това дребосъче.
- ИЗ-ЧЕ-ЗНИ БЕ-Е-Е! - разнесе се вика на пазителя. Обаче, дребосъка не помръдваше. Сякаш не се страхуваше толкова от това което ще му се случи. Стоеше и вярваше сляпо на това, че неговият господар ще бъде благосклонен и ако го удари, това ще бъде за негово добро. Дрейк се опита да спаси джуджето, като се опита да привика мъника към себе си.

- Пст, ей! Ела тук!
Първоначално джуджето единствено погледна към тях. Дори Дориан се бе обърнала, след което дочу виковете на учителя си. Спогледа ги няколко секунди, след което се обърна към господаря си, ала накрая склони. С малки крачки се затича към Дрейк, като застана на около метър от тях и замръзна като статуя. Не смееше да помръдне, докато гладиатора не му кажеше нещо.
За първи път от толкова време, двамата ни герои можеха да видят джуджето отблизо. Всяка една чертичка от лицето му, всяка една скула, дори и странно изглеждащата му рижава коса. Навярно джуджето не знаеше какво е гребен или четка, камо ли какво е да се изкъпеш. Цялото му лице бе покрито от рани и белези, кой от кой по-дълбок.

- Дай на мен - каза Дрейк, посягайки към манерката.
След няколко секунди, джуджето му я подаде, а той отпи няколко големи глътки. Радостно избърса устата си и се усмихна приятелски. После му я върна разбира се, не искаше да го ощетява.
- Как се казваш?
Един простичък въпрос, който му се стори труден. До сега никой не се бе обръщал към него с въпрос. Джуджето единствено знаеше какво да прави и как, но не знаеше как да се изразява. Можеше да крещи, да удря, да готви и какво ли още не, ала когато трябваше да говори, понякога много се притесняваше. Въпреки това, се престраши от погледите на Дрейк и Дориан и се представи:

- Едгар...
- Приятно ми е Едгар - отвърна ковача, който все още се усмихваше приятелски. - Аз съм Дрейк, а това е Дориан. Ние сме твой приятели и не трябва да се страхуваш от нас.
В този момент, гнома присви дългите си вежди и впери погледа си в момичето. Гледаше я проницателно с малките си оранжеви очи.
- Нея не я харесвам!
Тонът му изведнъж стана сериозен. Навярно мислеше това което казва и бе сигурен в думите си.
- Но защо?
- Защото тя е по-силна от Господарят!
И...всичко замлъкна. До ококори очи от изненада, Дрейк се стъписа, а Дани дори не смееше да помръдне от мястото си. Думите на гнома удариха всички като гръм и никой не знаеше как да реагира. Единствено гладиатора се опита да паси положението, като се хвана за първата "спасителна нишка", която изникна в главата му. Той се спусна към джуджето, като застана зад него. Сложи едната си ръка шеговито на рамото му, а след това извика, оглеждайки се в различни посоки:

- Ей! Онзи другия с пейката, се е покрил някъде! Хайде да го намерим!
Дрейк отиде до некромансърката, хващайки я за ръката. Опита се да я отмести от мястото й, за да може по най-глупавия начин, да избяга от ситуацията, ала усещаше някакво съпротивление. Не си личеше че иска да помръдне от мястото си, а джуджето ни най-малко не мислеше да отмести злобният си поглед от нея.

Лицето на Едгар:

-Знам. Хайде! - и го завлачи след себе си.
Веднъж стигнали до тук, Виктор почна да се чувства несигурен. Защо Геш го беше довел в гората, не знаеше, но не мислеше, че иска и да разбере. Това място беше изпълнено с непредвидени опасности, даже и за човек като него, който познава добре района. Имаше само един човек, който познаваше леса идеално, до най-малката подробност, до най-дълбоко потъналия камък в езерото, до най-затънтения шубрак. Но това не беше Виктор. Същият този човек сега спеше в къщата си, а двата гнома стояха на пост пред ново изградената ограда, но нека оставим Дани и малките му пакостници намира и насочим вниманието си върху двамата мъже.
Те напредваха все по-навътре и по-навътре, а все още даже не бяха стигнали средата. Гората беше доста широка, както и дълбока и къдрокоското никога не беше стигал до края й, защото там беше забранената зона, в която навлизаше само Пазителя, за когото споменахме по-горе и в частност Смит и Туул, но това също е една друга тема.
Домакинът и ученикът вървяха повече от половин час. Геш го прекарваше през пътеки, дървета и храсти, чиито клони понякога се забиваха в лицата им и колкото повече наближаваха, толкова повече душата на Виктор се свиваше. Изнервяше се, имаше чувството, че буца е заседнала в гърлото му, защото пътя, по който вървяха му беше до болка познат. Надяваше се само, шапкаря да завие във всеки момент по някоя от криволичещите пътеки и да се озоват на съвсем различно място.
Но не. Ето, че не след дълго, след последния мах на листа, пред тях се откри високо, не до там широко имение и младежът потръпна. Намираха се пред собственото му имение. Домът на Калеб! Масивна, каменна постройка, облечена със сив гранит, с извисяваща се кула, същата онази, в която Меропа бе държана толкова години под ключ, а около нея поляна.
Момчето стоеше вкаменено. Крайниците му изтръпнаха, слепоочието го стисна. Геш го дръпна за ръкава и двамата се скриха зад няколко преплетени шипки, така че да останат незабелязани.
-Защо ме доведе тук? - попита накрая раздразнено Виктор. Страхуваше се. Страхуваше се, че всеки момент стражите на баща му, които наброяваха седем щяха да излезнат и да го уловят. Преди домакинът да успее да отговори от поляната се чу силно женско провикване.
-Артър. Артър....Ела тук, проклетнико.
Къдрокосия се обърна, разпознал гласа. Пред главната порта седеше в ядосана поза, млада жена, не много по-голяма от самият него. Може би с четири-пет години. Беше висока, стройна, с къса до раменете черна коса, изящна, грациозна фигура, тъмно сини, трудно разгадаеми ако се гледат от далеч очи и ефирна снага. Истинска красавица. Но Виктор знаеше какво се крие зад тази пленителна фасада и че то хич не е красиво. Коварството бе цар в тази душа, а в комбинация на хубостта, тя можеше да бъде кралица.

-Сестра ти?!
Момчето кимна. Не я беше виждал от няколко месеца, откакто избягаха с Морт. Нито нея, нито някой друг член на семейството си. А сега, когато я наблюдаваше скрит с шумата, го побиха тръпки.
-Натали Тенар. - отвърна машинално, сякаш на себе си той.
-Хубавица.
-Да...
Имаше време, в което Виктор беше убеден, че сестра му е най-прелестното създание, което Себастиан може да създаде. Боготвореше я. За него нямаше по-красива жена. Ако не беше братската любов сигурно щеше да изпита едипов комплекс към нея. Но колкото повече растеше, колкото повече се бунтуваше срещу родителите си, толкова повече и осъзнаваше, че Нат е тяхно копие. Беше наследила хитростта и лукавостта на майка си и безпощадността на баща си. За тях, тя беше съвършена. Един истински последовател на клана. Докато беше още малък тя се грижеше за него, къпеше го, спеше в леглото му заедно с него, когато се страхуваше, но после почна да показва истинската си същност и Виктор се разочарова.
-Защо ме доведе тук? - повтори въпроса си от по-рано, той.
Геш погледна към имението замислен:
-Защото си свободен.
Момчето го гледаше в недоумение.
-Постоянно мрънкаш и се оплакваш. И аз и Лушиъс знаем, че не си щастлив в Роузкилл. Особено сега когато не си заедно с Меропа. Снощи говорих с него. Каза, че те освобождава от дълга учител-ученик. Мога да задраскам името ти от приемната тетрадка веднага щом се върна. Доведох те тук, за да направиш своя избор. Ако искаш ела с мен, ако искаш остани тук. Сигурен съм, че въпреки грешката ти, родителите ти ще те приемат, ако сведеш глава, извиниш се и си понесеш последствията.
Геш замълча и остави младият Тенар да вземе решението си. Даваше му се шанс да се върне към старият си живот. Можеше да го получи. Единственото, което трябваше да направи, е да престъпи извън растителната бариера.

Обратно вкъщи! Това каза Виктор - обратно вкъщи. Геш се усмихна. До някъде усещаше, че именно това ще е решението на момчето. Всъщност той го беше излъгал. Никога не беше водил онзи разговор с Лушиъс. Да, бяха говорили за него, наистина знаеха, че не се чувства добре при тях, но Пахт никога не беше споменавал освобождение. Даже и през ума не му беше минавало. Той нямаше току така да се откаже от ученика си. Веднъж захванеше ли се с нещо, щеше да го изпълни до край, колкото и нерви да коства това на младия некромансър. Вътрешно той не се притесняваше за Виктор, защото знаеше, че ще се справи, въпреки всичко. В него имаше повече отколкото показваше над повърхността. Малцина бяха тези, които успяха да го видят. Лу, Геш, Меропа, Таня, всички те съзираха потенциала на младежа. Само той не го виждаше. Знаеше, че го има, затова и бе толкова високомерен понякога, но не го усещаше реално. Точно това искаше да направи Пахт с него. Да изгради една имунна система от самоувереност не заради рода си, а заради самият него. А такава му липсваше.
Домакинът се изправи, гледайки в обратната на имението посока.
-Да тръгваме тогава.
Виктор стана и се обърна до него. Гърбовете на мъжете, леко веещите им се коси, здравите, високи тела. Всичко показваше някакъв вид осанка. Като единствените двама оцелели от велика битка, прибиращи се у дома. Повече не погледнаха назад. Там щяха да видят само един отминал спомен, нищо повече. Една загубена носталгия в дълбините на разнообразната гора. Те тръгнаха по пътя си, неспоменавайки повече семейство Тенар.
Там до портите, красивата жена пое в ръцете си един гоблен, който й бе връчен от слугата. Тя премести крайчеца на очите си по посока на шубрака. Там нямаше никой. Защо тогава изпитваше такова натрапчиво усещане, че някой я е наблюдавал до сега? Тя сбърчи вежди и се прибра...

/Бо пиши където искаш и прави каквото искаш/