Гората

Гората се разделя на етапи. Колкото по-навътре се навлиза, толкова по-странни неща почват да се случват. А дали не е само мит? Или само халюцинации от непознатите растения, които виреят? От вас зависи дали ще разберете.

И се строполих..... Гледах как останалите две същества се надвесват над Клавдий. Примигах един път, примигах втори път. На третия бях в безсъзнание. Пълен мрак. Сън....Паралелен свят. В мозъка ми се преплетоха една след друга разни гледки, без смисъл и логика в тях. Сякаш бях пропаднала през центъра на земното кълбо и се бях озовала в нов измислен свят, сътворен от болен мозък.
Той усили тонколоната до дупка и почна да танцува на музиката на фона на лунната светлина, която озаряваше перфектното му тяло и караше мускулите му да блестят.......Розовият кон се приближи и се втренчи с големите си сини очи в малкия мравояд.Кой беше изял дъгата?...... Зайо Байо Геш размахваше ръце като диригентски палки, след което започна да скача като заек, а лилавата теменужка стърчеше между зъбите му........."No comprendo" отговорих аз и й пръснах мозъка.Мразех я, сега наблюдавах със задоволство как сините смърфове ближат кръвта й. Падаше й се!...........И тогава той освободи козата. Очите му се насълзиха докато я гледаше как се опитва да опъне една пеперуда. Най-сетне козата му бе станала мъж..........Това бе момента, в който се подхлъзнах на бананова обелка и паднах по дупе, а купата със спагети се изсипа на главата ми. Трябваше им сол!.........Себастиан Дантес танцуваше мръсни танци върху дървената маса, а 12те дявола се заливаха с уиски докато стриптизьорката Елисандра сваляше прашките си...........Циганката ми предсказа, че ще ми се случи нещо неочаквано. И наистина - няма и минута по-късно бях блъсната от флуоресцентен еднорог, а леприкон ми открадна кецовете..........Корема му бе толкова космат, че все едно нямаше кожа - само косми. Обичаше да лепи бонбони и дъвки по него. Наричаха го косматия Джо..........След вчерашния боксов мач осъзнах, че мога да живея със счупен врат, но не и без ново тату, което ми носи допълнителен демидж. Помислих си - ако кърви можем да го убием.........Накрая всички изиграха по едно хоро, сбиха се, повърнаха три пъти и заспаха под звуците на берсеркска музика.
Отворих рязко очи и се надигнах светкавично. Дишането ми бе учестено, тежко и бързо. Закашлях се. Изхрачих някаква зеленикава течност. Отровата! Главата още ме цепеше. Не знам с какво ме бяха упоили, но се чувствах като прегазена от..... от флуоресцентен еднорог????
-Що за сън беше това? - промълвих държейки се още за челото. Изправих се бавно и се застопорих на краката си. Огледах се, но останалите ги нямаше. Нямаше ги и телата на повалените, даже не знаех дали са живи или съм ги убила от сблъсъка им с дърветата. Продължих да се оглеждам и тогава си дадох сметка, че не гледам където трябва. Свалих погледа си към земята и бинго. Следата от тялото на Клавдий когато са го мъкнели по почвата беше повече от видим. Все пак те бяха малки, нямаше как да го вдигнат във въздуха, а и както разбрах не можеха да използват магия. Тръгнах по дирята и търпеливо чаках тя да ме отведе до онзи лигльо, който даже не предполагах, че ще трябва да спасявам.

Според легенда, гората Шеридан невинаги е била тъмна. Някога - много отдавна, кралете на Гората управлявали богата и плодородна земя на това място. Тронът им се намирал във великия град Грейвс, който се намирал непосредствено между Роузкилл и гората Шеридан. Смели и честни магове защитавали мирното процъфтяващо кралство, а човек и камък не можел да хвърли, без да удари красиво момиче, или някой як дървар. Разбира се, никой от доволните жители на Грейвс не бил и помислял да хвърля камъни, защото всички били много близки и се уважавали. Ако все пак се случело някой да направи някоя пакост - маговете много учтиво го молели да не прави повече така.

Това бил Векът на Слънцето в красивите гори.С годините обаче маговете и владетелите на Града станали алчни, мързеливи и нечестни, започнали да се карат помежду си. Родът на маговете отмрял.Грейвс западнал. Гражданите на Грейвс продължавали да се карат помежду си, да се мамят взаимно и да обръщат гръб на всичко, което се случвало извън градските стени. Връзките с другите градове и села от обширната пустош на Шеридан все повече намалявали и накрая съвсем прекъснали, защото било прекалено опасно да се пътува по пътищата.Не след дълго, гората погълнала градчето.Градът изчезнал, а само хората преминаващи покрай гората чували далечните писъци на жителите на Грейвс.
Нямало кой да усмирява гората и тя се превърнала в дом за наистина ужасни неща. По тъмните пътеки ръмжали зверове с човешко съзнание и хора, свирепи като зверове.Само Дориан бе дръзнала да се докосне до тази пустош...

Бавно настъпваща в гората, тя следеше стъпките оставени от мъниците и влаченото от тях тяло, ала не бе забелязала колко тъмно започваше да става около нея.Колкото по-дълбоко влизаше в гората, толкова по-малко виждаше от пътя пред себе си.Чуваше се детински смях, който с всяка минута ставаше по-силен.

Вървях все по-напред като в тъмен влажен тунел без изход. Усетих, че бивам заобиколена от пуста, далечна тъмнина, но не можех да спра точно сега. Водеше ме само вярата ми в собствената ми воля. Чу се кикот не далеч от мен, който все повече и повече се приближаваше, или аз към него, не бях сигурна. Едва ли имах изход. За първи път навлизах в гората. Легендите, които бях чела за нея се въртяха в главата ми.
-Това са само слухове. - повтарях си. Вярвах, че нещо, в което не вярваш не може да те нарани.
Не след дълго пред лицето ми се изпречи голям клон зад който спокойно можех да чуя смеха. Повдигнах го и минах през него, а пред очите ми се озари гледка.......

Обширната поляна която се откри пред очите на Дориан, бе старателно осветена от няколко големи огньове, запалени във четирите и посоки, а централно имаше един който се извисяваше с половин метър над другите.До главният огън стояха две от джуджетата и си препичаха по едно тлъсто парче месо на огъня.От другият им край, другите двама мъници се бяха вторачили във висока човешка фигура, която стоеше пред тялото на коленичил мъж.Този мъж, беше Клавдий.

- Кажи ми къде са ? - провикна се сянката, след което заби острият си ботуш в лицето на Блек.Бяха черни, което ясно си личеше по следата която остана по лицето му, от остърганият плат.

- Не знам за какво говориш! - отвърна му белокосият, като изви главата си в страни, за да постави нараненото място на рамото си и да притъпи поне малко болката.Ръцете му бяха завързани, краката също.

Мъжа се наведе към Блек, като повдигна лицето му с едната си ръка за да може да го гледа право в очите.
- Ти ли не знаеш, гад....Чакай малко! - прекъсна се той, като пусна главата на Блек и се обърна.Пое си дълбоко въздух след което издиша шумно.Обърна се в обратната посока и пак направи същото. - Май си имаме компания...
Мъниците които гледаха разпита се стреснаха и подскочиха в бойна готовност.Другите, просто си седяха и си допичаха месцето като явно дори не обръщаха внимание на случващото се.Мъжа се ядоса и с една засилка изпрати черният си ботуш в задника на едно от седящите пред скарата джуджета.Ударът беше толкова силен, че дребосъка се повдигна на двадесетина сантиметра от земята и падна по дупе, а пържолата му излетя в огъня.Изплашеният дребосък подскочи на крачета и се обърна към мъжа :

- Д-д-да шефе?
- Вие четиримата, търсете! - изкомандва им той, след което се обърна към Блек с думите - Май твоята приятелка е решила да ни навести, а Блеки?

Дребосъците се окопитиха набързо, като всеки то тях грабваше каквото може.Кой пръчка, кой камък, след секунди вече бяха готови и се скриха из храстите.След не дълго време, единият дребосък забеляза спотаилата се Дориан зад едно от дърветата.Малките му очи се бяха вторачили в нея, зениците му се бяха разширили от страх и не смееше да проговори.Или по-скоро се опитваше, но от устните му излизаше само пелтечене :

- Ш-ш-ш... - опитваше се да изквичи нещо, но от страх не можеше да обели и дума.Стоеше там, а безсърдечният поглед на Дориан се чудеше къде да го прободе.В сърцето или в мозъка да не се мъчи много...

Всичко това изглеждаше на някакъв сектантски култ. Въпрос, после ритник, но никакъв отговор. Не знаех каква е тази сянка, но знаех, че няма да й позволя да рита хубавото лице на Клавдий. Аз мислех да имам тази чест.
-Ш...ш...ш... - чух зад себе си и се обърнах рязко. Едно от малките джуджета, онова което фъфлеше ме гледаше уплашено с една тънка и къса пръчка в ръка. Погледнах го глупаво.
-Почна да ми писва от теб. - свих ръцете си в юмруци и изпуках кокалчетата си. Тръгнах към него бавно. Той хукна да бяга, но беше прекалено късно. Държах го за яката на врата му, а той все още припкаше на място.
-Глупави тролове. - измънках, повдигнах го във въздуха и го запратих надалеч. Дано този път да му се пукнеше тиквата. Прескочих дървото и се озовах до огъня централно към сянката. Освободих бързо магията си. Светкавично извадих ножа си и разрязах дланта си. Кръвта ми течеше прясна. Събрах цялата си магия в нея, подплатих я и с аура и гняв, който се помпаше от сърцето ми като вълни. Замахнах с нея към съществото с надеждата да изгори евентуалното му лице.

- Дориан, Не-е-ее! - чу се гласът на Блек, но твърде късно.Цвърчащата кръв летеше към непознатият, а той вече беше подготвен.

Събра ръцете си точно пред слънчевият сплит, като накара кръвта от цялото му тяло да се събере в този център.Кожата му изсъхна и изсветля.Придоби цвят на пепел - сива, почти прозрачна.В този миг, кръвта на Дориан заля цялото му тяло и дрехите му, от които се издигна лек пушек.Около него се разнесе аромат на изгоряла кожа, но бяха изгорели само дрехите му.Кръвта която бе попаднала по лицето, по дланите и устните му, се пропи в тях както вода се пропива в горещ камък.Непознатият отпусна ръцете си, като пусна концентрираната енергия и кръвта му отново започна да циркулира през вените.

Той повдигна глава и впери поглед към момичето.Дори не и се усмихна, не я поздрави...просто я гледаше със спокойното си лице.Може би твърде спокойно...
- Добър опит, признавам - изрече той, след което се приближи до запаленият огън.Грабна от него една горяща цепеница, като започна да си я подхвърля от ръка в ръка.Светлината от горящото дърво озари лицето му и тогава Дориан видя как изглежда непознатият мъж.

- Добър опит, признавам.
Той взе една цепеница от огъня и тогава успях да видя лицето му. Беше с бледа, сивкава кожа, черна коса и сиви, почти сребристи очи. Имаше невероятна мистична красота. Мрачен, но в същото време пленителен. И все пак това не оправдаваше постъпката му.
Изпънах тялото си, като зарязах бойната позиция. За сега не личеше да има намерение да ме напада, но и за всеки случай бях нащрек за горещото дърво в ръката му.
Гледах го спокойно, безизразно. Изведнъж си поех дълбоко въздух, след което го издишах шумно, хванах се за челото и го разтърках отегчено.
-Защо все на мен се случват такива неща? - попитах себе си отчаяно, но и другите ме чуваха. След което го погледнах отново все едно току що се запознавам с него.
-Ок виж. - почнах спокойно - Хич не ми се занимава с биене. Ако трябва да бъда честна, чаках този тук - посочих раздразнено Клавдий с пръст - цял ден. Умрях от скука и бездействие и супер много ме мързи да се занимавам с глупости.
Бърборих бързо, оплаквайки се от деня си на непознатия все едно ми беше първа дружка.
-Та защо не ме светнеш какво точно става тук и какво искаш от него. Пари ли ти дължи или ?

Непознатият се усмихна.Дори бегло, се забеляза по лицето му как устните му се изпънаха леко.Той се приближи до Дориан, като застана пред лицето и.Огънят огряваше цялото му тяло и ясно си личаха дрехите, лицето, емоциите...
Кожен панталон, матово черни ботуши, черен пуловер с висока яка и върху всичко това изчистено кожено манто стигащо малко под коленете му.Очите им се срещнаха.Тези на мъжа не потрепваха, нито на Дориан.Изглеждаше безстрашна и смела.

- Дани, недей... - извика Блек, но думите му бяха прекъснати.Може би той знаеше на какво е способен мъжът и искаше да спре това което последва, но твърде късно.
Ръката на мъжът с черни одежди изсвистя и с горящата цепеница удари момичето през лицето.Тя се строполи на земята а косата и от единият край бе леко обгорена от огъня.Колкото и да бе ядосана в момента, тя запази позицията си на земята, докато измисли по-добър ход с който да атакува непознатия.

- Пачаврата искала да я светна.Ха-Ха-Ха! Е, светнах я!Нали, Блек? - Дани пристъпи към пленника си, като преди това свали мантото с което беше облечен и го пусна да падне свободно на земята.Хвана брадичката на Клавдий и отново повдигна главата му към себе си :
- Е, ще ми кажеш ли къде са...или да продължавам?
Блек беше готов.Докато Дани се беше расеял, в устната му кухина имаше достатъчно кръв която можеше да използва.Той използва това което направи Дориан преди малко, но без да си дава толкова зор да съсредоточава енергията си.Беше му нужно само да замъгли погледа на противника.Изплю се рязко в очите на Дани, след което още докато бе на колене, се избута напред като заби главата си в корема му.Това го дезориентира за дълго.Парещата болка в очите му пречеше да мисли, караше сърцето му да бие толкова силно, че ударите на малкият орган отекваха в главата му.В пристъп на паника, той се развика заповядвайки на малките си подчинени да се появят.
Ръцете на Блек все още бяха завързани зад гърба и малко трудно се изправи, но когато успя се развика към лежащата Дориан :

- Бягай! Трябва да се махнем от тук - той тичаше към нея, като на няколко пъти се препъваше в предмети на земята, но накрая стигна до момичето.Тя се изправи и се опита да го подпре на себе си.
Пред тях се появиха малките поданици на Дани, държащи своите примитивни оръжия в ръце.

-Накарай ги да се бият за нас, така ще го забавим! - отсече задъхано Клавдий.

Преди да се усетя главата ми се обърна на страна и паднах, бритонът ми закри почти цялото ми лице. Бузата ми пулсираше, мисля че кървеше. Кожата ме болеше, а очите ми бяха разтворени повече от нормалното. Бях с полуотворена уста и гледах към пода.
До сега никой не ме беше удрял толкова силно. Идеше ми да се изправя и да го разчленя на части. Но не можех, нали? Разликата в силата беше видима. Чак когато Клавдий дойде до мен се изправих и го подпрях.
-Накарай ги да се бият за нас.
Тези думи ме сепнаха.
-Какво? Да ги накарам? Но аз....аз...не мога да правя такива неща.
И наистина не можех. Бях съживявала трупове преди, макар че не знаех как точно го правех, но да контролирам живи твари. Това си беше на напълно различно ниво. А и кой беше специалиста тук? Последно помня, че беше той.
Не знаех какво точно да правя, но трябваше да опитам. Успокояваше ме факта, че тези бяха малки и по-податливи на манипулации. Концентрирах се и събрах магията в очите си. Реших, че ще я изкарам точно от там и ще я вкарам в техните, за да достигнат малките им мозъчета. Енергията заизлиза и се отправи към тях. Джуджетата почнаха да прихващат тази негативна енергия, предавана по невидим и неуловим път. Поразявах "жертвите" си чрез мисълта си. Това психо-енергийно въздействие се засилваше все повече и повече с
всяка изминала секунда. Вливах личната си енергия в тях като се стараех тя да обсеби телата и съзнанията им. Най-вече съзнанията. Загнездвах я под мозъчните гънки, така че да попие в тях. Не след дълго мислено чрез невидимия стълб между нас им заповядах да се обърнат срещу шефа си. Не знаех дали ще се получи, но през цялото време не прекъсвах връзката.
Главата почна да ме боли от напрежението. Даже не знаех дали това е начина, но усещах, че метода ще е същия като на труп, само че по-трудно. Сигурно от там дойдоха болките в черепа ми.
-Убийте го.... - "шепнех" ментално на тролчетата като се опитвах чрез магията си да движа малките им тела.

Докато Дани миеше парещите си очи, Дориан бе накарала малките дребосъци да му се нахвърлят.Все още неизползвала тази магия, неразучила техниката и, тя все пак беше успяла да им даде живот който да ги накара да действат.На външен вид не се различаваха по нищо от преди, освен че очите им светеха.Да, сякаш в тях бяха отседнали семейство светулки, които все още не бяха заспали.Пелтека и "шефа" на дребосъците грабнаха по един камък и се засилиха към истинският си господар.
Другите двама стояха на предпазливо разстояние и хвърляха каквото намерят в същата посока, в която тичаха другите гноми.Единият от дребосъците се хвърли на гърба на Дани, като възседна раменете му и обгърна врата му с крака.След това, започна да го бие с пръчката по главата.

- Ааа-а! Какво правиш глупако? - изкрещя Дани и хвана краката на дребосъка.Опита се да ги раздели, но не успя.Малките човечета имаха предимството да имат здрави крака, но силата в ръцете им бе малка.Дребосъка удряше ли удряше, докато най-накрая не се озова в лапите на господаря си с висяща глава надолу.
- Ах ти, гнидо малка!!! - езикът му трептеше като на змия преди атака.Той захвърли малкото човече на земята и се обърна - Някой друг?!
Пелтека стоеше пред него, тропайки с малката си пръчица, а след това се затича напред.Около тях хвърчаха камъни хвърляни от другите дребосъци, но те бяха толкова малки че дори не се усещаха ударите от тях.
- Ела бе таралеж!!! - Дани беше бесен.Докосна с гърди ръката си, като погали с ръка от дясната към лявата си гърда след което стисна юмрук.Той събра част от тъмната енергия в тялото си на това място, концентрираше я в една малка сфера в тялото си която се въртеше с бясна скорост.Удари с юмрук в гърдите си и малката сфера се пръсна в тялото му и изливащата енергия се сля с кръвта.Той усещаше как мускулите му пулсират, как силата му нараства и нямаше време да чака.Засили се към дребосъците и с по един удар ги повали на земята.Дори не изстенаха, положиха телата си на земята като паднали статуи.Енергията на Дориан се разсея и настъпи тишина.Не се чуваха стъпки, викове...никакъв шум.Блек и Дориан вече бяха далеч от гората...

Вървях към гората близо час, когато най-накрая стигнах до нея. Добре, бях тук, но къде да намеря онзи мухльо? Навлязох все по-навътре, докато стигнах кажи речи средата й. Така и не я бях обикаляла цялата, а и до сега не ми се беше налагало.
Вървях без особена посока, защото не знаех от кой ъгъл можеше да изскочи некромансъра. Облегнах се на едно дърво, поех си въздух и извиках.
-Дани, копеле такова, къде си? Хайде показвай се, цял ден ли ще те чакам?
Ругаех, но всъщност ми беше забавно. В интерес на истината нямах търпение да видя уменията му. Нали все се хвали колко е силен. Интересно щеше да бъде да погледна през силите му от друга гледна точка - тази на ученик. Да, определено щеше да е забавно, нищо, че бях сигурна, че ще се изпокараме още преди да сме почнали.

Дориан продължаваше да върви из гората, докато аромата на сутрешна роса се разнасяше около нея.Слънцето проникваше през клоните на високите дървета и си играеше с нея, като правеше чудновати сенки пред краката ѝ.Времето бе същинска приказка.Дори птиците нямаха нищо против непознатата гостенка, която обикаляше малките пътечки.
Минаха се пет, десет, петнадесет минути, в който тя непрестанно търсеше къде ли се е скрил Дрейк, но от него така и нямаше следа.Преминавайки през една тясна пътека, тя се отклони от пътя.Храсталаците покрай нея и се струваха познати.Не се мина дълго време, когато в далечината съзря малка полянка, обградена с камъни.Тя приближи внимателно до началото ѝ, а после огледа внимателно.По средата имаше голяма палатка до която тлееха останки от огън.Влезе смело в палатката без да се зачуди, сигурна че вътре се излежава успалият се Дани, забравил за срещата им.Уви, той липсваше.На земята имаше само три одеала върху които бяха нахвърляни различни видове постеля, намачкани като след дълго спане.От мъже нямаше никаква следа, освен една черна блуза, ухаеща на мъж.Разкъсаният ѝ ръкав неволно подсказа че е притежание на Дани, а белега е от раната която той получи предният ден.Дориан повдигна блузата и я огледа.Дa!Беше същата, с която надутият некромансър бе вчера.Хвърли я обратно на пода и излезе от палатката като се заоглежда около поляната.В околността нямаше никакви следи от живот, освен пеещите птици.Явно и оставаше само да чака...

Неволна усмивка се прокрадна когато се сетих за раната му. Заслужаваше си го.
Мразя да чакам.... Дали не ме изигра? Мамицата му. Хич не ми се искаше да съм тук. Седнах на земята оглеждайки красивата природа. Беше спокойно. Синигеровата песен опияняваше слуха. От един храст изскочи сив заек хрупащ някаква съчка.
-Ей, малък приятелю... - усмихнах се на животинката като го подканвах да се приближи. То се зачуди и дойде до краката ми. Подадох пръстите си и то ги подуши. Но само след секунди настръхна, обърна се и избяга в шубрака. Посърнах. Даже животните бягаха от мен. Много мило, няма що. Цялата благоухайна природа беше срещу мен, все едно мястото ми не беше тук. Е, добре де, бях отровна или каквото е там, но не заслужавах ли поне малко обич? Явно не! Интересно как ли мръсник като Дани успява да е в синхрон с цялата атмосфера.
Погледнах дланите си и се сетих за снощната проява на чуждата магия.
-Да видим дали ще мога да те изкарам на повърхността.
Концентрирах се, избистрих съзнанието си. Потънах в себе си в опит да я открия. След няколко минути я усетих вградила се някъде дълбоко в душата ми. Извиках я и видях как ръцете ми почват да засияват в онова особено синьо. Свивах и отпусках пръстите си, а енергията продължаваше да пулсира, като с всяко стискане се увеличаваше, а с нея и напрежението в тялото ми. Чувствах, че ако я напрегна прекалено ще избие под формата на кръв за пореден път, затова спрях. Трупът ми се отпусна. Поне усетих горе долу що за чувство е. Клавдий се оказа прав - ако не се научех да я контролирам щеше да ми създава много проблеми. А за контрола трябваше да разчитам само и единствено на себе си, но не бях от най-сдържаните хора. Времето щеше да покаже, а за сега просто се отпуснах и зачаках.
А споменах ли, че мразя да чакам....

Докато Дориан се бе впуснала в търсене на новата си тайнствена сила, в далечината по същата пътечка от която дойде, се зададе онзи фъфлещ гном, който тя бе цапардосала последно в покрайнините на тази поляна.Подскачайки по пътечката с една пръчка в ръцете си, той халосваше всяко по-голямо растение което му се изпречеше пред пътя или просто мирно и кротко си растеше в някой от краищата на пътеката.А повярвайте, за този дребосък почти всяка тревичка беше огромна!Със всеки един негов удар собственоръчно направеното му оръжие губеше част от кората си и отдолу се откриваше мокрият ствол на дървото, който след няколко минути вече бе боядисал в зелено малките му ръце.

- И-и-и не ще се спра пред нищо а-аз, да заколя всяко е-едно от вас!Малки и-изчадия такива!Н-н-на!Н-н-а-а-а!На ти-и и на теб, го-олямо зелено не-ещо! - рецитираше си без рима и смисъл малкият прахосник, когато с подскоци се озова на поляната, точно срещу стоящата до палатката Дориан.

- И аз ш-ш-ште... аааааааа!- внезапно видял синекосата некромансърка, той се стъписа за миг и след това побягна към задаващите се отзад други дребосъци които предвождаха Дани.Дребосъка дотърча с нечовешки писъци до него, грабвайки го за крака в страха си.Започна да го дърпа трескаво, като се опитваше да му обясни разказа си:

- Д-д-дани, о-оная л-лудата, лудата...лудата.... - но Дани вече знаеше за предполагаемата им среща, за това просто го срита настрани и заекващият мъник излетя в храстите.Другите два гнома се изкефиха на силният ритник и се разсмяха вкупом.Дориан ясно можеше да ги забележи, тъй като вече бяха стигнали почти до нея.Дани бе нарамил един голям елен на раменете си, който явно преди малко бе убил.Краката му висяха в страни, а от него се стичаше кръв по голото тяло на Дани.Е, почти голо.Единствено му липсваше връхната дреха, която слънцето се опитваше да замести със утринните си лъчи.Гномите си бяха същите - малки, противни и пискливи.За разлика от своят събрат, те когато видяха Дориан не се изплашиха, а заподскачаха покрай нея с малките си пръчки приветствайки я с някакъв си техен танц.
Дани стовари елена на земята след което поздрави момичето.

- Виждам че си подранила даже.Една бърза закуска?Предполагам не бързаме за никъде...

Малкият гном цъфна срещу ми. Почна да вика, а аз бях толкова изненадана от появата му, че завиках заедно с него.
-Ааааааааа.... - крещеше той.
-Ааааааааа.... - крещях аз.
-Ааааааааа... - отново той.
-Ааааааааа.... - отново аз.
Накрая се обърна и хукна колкото го държаха късите му крака, а аз сложих ръка на сърцето си, което биеше бясно.
-....лу-лудата, лудата, лудата... - чух в далечината. Той луда ли ме нарече току що? Ирисите ми пламнаха. Малко човекоподобно изчадие. И ето, че се зададоха некромансъра съпровождан от останалите. Какво е това - Дани и седемте джуджета? Ама че увеселителен парк.
- Виждам че си подранила даже. Една бърза закуска? Предполагам не бързаме за никъде...
И стовари мъртвото животно. Вдигнах скептично едната си вежда.
-Подранила? Минава 11 сутринта.
Изгледах голият му торс. Добре де, трябва да призная, че не прилича на рошаво чучело...много...
-Но прав си, не бързам.
Станах, извадих ножа си и клекнах до него, като почнах да му помагам с разфасоването на добичето. Малките още скачаха около ни, все едно се молеха за дъжд. Приглушаваха ни с виковете си, но това може би беше за добро. С мъжа бяхме рамо до рамо. Сега се държеше доста по-приветливо. Очаквах да ме нападне веднага щом ме види, но не стана така. И все пак при него винаги бях в готовност, с едно на ум.
-Държиш се различно. Не си толкова агресивен. Изобщо как Дрейк успя да те накара да се съгласиш? - попитах го тихо докато дерях един от бутовете на елена.

Дани удари силно върху ребрата на мъртвият елен и констатира:

- Това е причината, мила моя! Когато един мъж е гладен, той е като тигър.Иска да скочи на всичко живо което обикаля около него, ако ще и да е собствената му майка.

Двамата другари на Дани вече бяха издърпали свободните два крака на елена към себе си и той сега си лежеше спокойно мъртъв по гръб.Всеки от тях бе хванал по един от краката, раздирайки кожата от него, като я сваляше бавно надолу.Понякога единият от гномите се обръщаше към своят побратим и буташе еленският крак от ръцете му, искайки да се пошегува.Taка на няколко пъти се спречкаха, почти се сбиха, а без малко да има и ранени.Дани само ги гледаше и им се смееше на простотиите, без да им се кара.
В това време от гората се появи пелтека, който плахо пристъпваше по пътеката.Беше хванал здраво своето дървено оръжие и бавно стъпваше с малките си крачета.Когато приближи към компанията захванала се с разфасоването на обяда, той леко направи парабола около тях, заобикаляйки Дориан от далечният край.Дребосъка здраво стискаше своята пръчка и през цялото време докато вървеше настрани, тялото му сочеше към момичето.Въпреки че ръста му нямаше и един метър, смелостта му беше безгранична.Бе стиснал здраво тоягата и имаше готовността на цяла бойна пехота да се хвърли в боя.Дориан изобщо не му обърна внимание, а здраво се бе захванала с одирането на животното.Даже се справяше много добре, изпреварвайки дори Дани със сръчността си.
Пелтека се приближи от страната на Дани, която закриваше момичето.Лицето му беше на нивото на некромансъра, който в момента бе седнал на земята.Ако ги погледнеше човек отстрани, можеше да обърка дори Дани за гном, но с много големи ръце.

- Ш-ш-шефе, ш-ш-ефe, ще ме пазиш ли-и-и? - измънка под носа си дребосъка, прошепвайки го на Дани.
- Стегни се бе!Остави ни намира и отиди да запалиш огъня!
- A-a-aма ш-шефе...
- Млъкни бе! - извика Дани леко раздразнен, от малкият досаден гном.
Дребосъка се стресна и хвърли пръчката си на земята.После се оттегли и отиде да напали огъня.В това другите два гнома отново се заливаха от смях, като се ръчкаха с лактите си.Единият от тях старателно прокара малкият нож който държеше по гърлото си, описвайки какво го чака пелтека ако не слуша.Другият се засмя, повтори движението и клюмна с главата си настрани, все едно бе отрязана.Двамата се заляха от смях, а Дани само ги изгледа без да каже нищо.
Почти бяха готови с одирането на животното.Дани направи две дупки в глезените на животното.После с помощта на двата дребосъка го повдигна за задните крака и го закачи на две куки, които висяха закачени за един дебел клон.Трупа на елена увисна на тях перфектно приготвен за почистване.

- Аз ще се оправя тук, ти отивай да почиваш, че после няма да имаш време.Вие двамата, също!

Дориан кимна и се оттегли.Намери си приятно занимание като събираше билки намиращи се наблизо, тъкмо да не се разкарва много из горите.Дребосъците забиха ножовете в един дънер и грабнаха по една пръчка с която започнаха да се сражават.бяха като истински деца.Почти...по-грозни, по-брадясали, но поне на височина го докарваха.
Синекосата некромансърка спокойно си събираше билки в ръцете, когато съзря близо до себе си огъня който бе лумнал изпод ръцете на пелтека.Погледите им се срещнаха за миг.Мъника подскочи от страх и гледайки с големите си ококорени очи, грабна една горяща пръчка от огъня.Прегърна я към тялото си сякаш щеше всеки момент да я хвърли напред, за да се защити.Дориан сключи вежди като придаде на изражението си вид на разярена котка, която стресна малкото човече.То хвърли горящата пръчка и с писъци се затича към Дани.Взе едно малко буренце като го постави в краката на Дани и се покатери на него.

- Ш-ш-ефе...ш-ш-ефе... - записка пелтека, дърпайки Дани за панталона.
- К'во бе?
Човечето се опита да се повдигне на пръсти, като постави ръце на устните си за да каже нещо на Дани което никой друг да не чуе.Дори раздразнен, некромансъра се наведе за да чуе какво ще му каже малкият.
- Ооо, я стига! - извика му той след като чу думите на пелтека, и се зае отново с чистенето на елена.Иззад тях се появиха другите два гнома, които бяха решили да се пошегуват с пелтека, като го бутнат от буренцето.Кискайки се те се приближаваха към тях, а единият се отдалечи към тях по-бързо като се засили.Когато стигна до тях гнома повдигна крачето си за да срита пелтека, но вместо това удари Дани и падна назад.В изблик на на ярост некромансъра не разбра какво се случи и докато все още държеше ножа в ръката си, той се извъртя рязко и безцеремонно заби ножа в гърлото на дребосъка.Чу се стон, няколко продавени вика и трупа на малкото същество тупна на земята обездвижено.Умъртви го за секунди в които даже не му даде шанс да обясни че не той бе виновен.Погледа му срещна този на момичето, което го гледаше с учудване.

- Е, поне после ще ни бъде полезен - Дани избърса ръцете си върху все още топлият труп на елена и се обърна към него продължавайки с работата си, сякаш нищо не се бе случило.

Първоначално се учудих, но после повдигнах рамене. Един гном по-малко, голяма загуба. Събрах колкото можах повече билки. Щяха да стигнат за една кана чай. Отидох до палатката и намерих в нея едно желязно джезве, а до него манерка с вода. Напълних го и се върнах навън. Тупнах един по-голям камък в огъня, който се извисяваше от пламъците и сложих джезвето отгоре, като прибавих и треволяците. Напитката почна да се запарва и след минути беше готова. През това време Дани хвърли и една голяма мръвка от крехкото месо, за да се изпече. С една пръчка подклаждах огъня и обръщах месото. От време на време поглеждах към малкия труп. Не беше нужно да го убива, но какво пък. Все пак говорехме за Дани. В това отношение не се различавахме особено много.
Когато и месото се изпечи го извадихме и нарязахме, така че да има за всички. Налях чай и почнахме да се храним - аз, той и останалите вече две джуджета, като едното доста плахо се настани до нас. Много го плашех еййй. Сигурно ме смяташе за вещица.
Хранехме се в мълчание. Нямаше какво особено да си говорим с него. Не се интересувах от личния му живот, още по-малко исках да споделям собственият си, а и умело отби въпроса ми за това как Дрейк го е навил да ме обучава, така че реших да не го разпитвам повече.

Почти бяха приключили с обядът, когато Дориан поднесе чаят изненада който бе направила.Всички взеха своите чаши като му се насладиха и се отдадоха на кратка почивка.Двете гномчета се затъркаляха по пода доволни, че няма да правят нищо следващите няколко минути.
Дани изпи и последната глътка чай първи, след което се изправи и подвикна на дребосъците :

- Вие сте свободни, а ние със некромансърката ще отидем да съживим ей оная малка гад - като посочи трупа на пелтека. - Нали Дориан? Трябва все пак да видим от къде ще започнем.
Когато дребосъците чуха думата "съживяване", нещо ги жегна отвътре.Те скочиха от земята и тръгвайки с бавни крачки към Дани, започнаха да се правят на зомбита.Изплезиха езиците настрани, затвориха очи и повдигнаха ръцете си напред, сякаш искаха да го настигнат и да изпият мозъка му.

- Хаха! Тъпанарчета сладки! - подвикна некромансъра, след което подкани Дориан да го последва.Те се приближиха до тялото на малкият гном и го огледаха.Беше като заспала кукла, но с прерязано гърло. - E, предполагам поне на това са те научили там от където идваш, но искам да видя до колко го можеш...

И така, новият учител на Дориан се отдалечи на няколко стъпки от нея, оставяйки я да се заеме със съживяването на трупа.

Тези двамата бяха просто.....олигофрени. Нямаше по-подходяща дума за тях.
Дани се отстрани, а аз разкърших ръцете си и почти голите си крака. Да го съживя? Да съживя този малък дребосък? Съживявала съм цял град, а той ме кара да направя същото с някакво си джудже! Приех го като лична обида. Е, добре де, трябва да призная, че колкото и хора да бях върнала от мъртвите се разложиха в рамките на няколко месеца. Май не трябваше да се фукам толкова. Значи нека почнем от точка А, за да стигнем до Я. И все пак телцето му беше толкова малко, че трябваше да е като детска игра. Но това не значеше, че нямаше да се постарая, все едно съживявам цял колос.
Изгледах трупа и прецених колко тежи горе долу. Нямаше да ми е нужен голям натиск и все пак. Отпуснах струя въздух от устата си. С него си отиде и цялото ми напрежение, което се засилваше в присъствието на противния ми ментор. Колко смешно звучи само - ментор, да се пръснеш от смях. Но отплеснах се. Да се върнем към задачата.
Както казах в цялото ми същество не остана и капка притеснение. Затворих очи и когато ги отворих те засветиха. Магията ми ме обля. Чувствах как излиза от порите ми на малки снопове, които веднъж намерили пътя си навън се сливаха в едно цяло. Бяха като ревниви любовници, които се търсеха и веднъж намерили се се впиваха един в друг, толкова силно и плътно, че няма нито една пукнатина помежду им. Сивкавият дим ненатрапчиво се рееше в пространството. Отделях не само енергията си, отделях част от себе си. Чувствах я с всяка фибра. Та нали това беше цялата идея - да дадеш част от себе си, за да можеш да вдъхнеш макар и минимален живот.
Повдигнах ръка, а чернилката последва посоката й послушно и покорно. Стигна до мъртвия. Почна да се рее около него. Търсех най-подходящото място, през което мога да навляза в трупа му. Можех да го направя от всякъде, но аз си имах любими места, които винаги бяха по-податливи и стабилни. Насочих я към очните дъна. Виждах как се загнездва в тях без почти никаква съпротива. До тук добре. Веднъж намерили се в кухините я разстлах в мозъка. Умът ми контролираше целият процес без особено затруднение. Точно затова ми се искаше някой по-голям индивид, но няма нищо. Другият път. Обгърнах мозъчните гънки на гнома, след което се заех да я вкарам и в торса и крайниците. И както казах имах си любим, безотказен начин. Не само чрез мускулите, не.... След като попих в тях имаше нещо много по-важно. Кръвта! Точно така. Изпратих проклятието си в кръвоносните му съдове като се смесих с нея. Всичко едно по едно - главата, гръдния кош, гърба, ръцете, после краката. Усещах енергията си равномерно загнездена във всяка една малка част от иначе малкото му тяло. Сега следваше сложното. Самото съживяване. Почнах да си мисля как всъщност макар и дразнещ малкия изрод беше и доста забавен, с цялото си пелтечене и фъфлене. Прииска ми се отново да чуя разваленият му говор, отново да отвори очи и да ме погледне страхливо.
Концентрирах се още повече, непрекъсваща мисловния процес, с който се опитвах да контролирам тялото му. Ментално му заповядвах да се върне от пъкала, нищо, че само телесно. Виках с помощта на магията си нужната му глътка въздух. Свивах и отпусках юмрук, като така се опитвах да накарам енергията си да накара сърцето му да затупти отново. Мозъка не барах. Съживените нямаха собствена воля, затова той се използваше единствено като добра опорна точка за началото. Представях си как малките мускули почват да шават, да се движат, как всеки един момент ще скочи на крака с празен поглед и мъртво бяла кожа. Исках го за моя кукла. Давах всичко от себе си, за да го превърна в моя истинска жива кукла.
-А сега....живей... - прошепнах накрая, когато почувствах, че съм напълно готова и вкарах последния наплив на енергия в него....

Малкото тяло на пелтека се навдигна от земята и разкърши костите си.Застана мирно очаквайки някаква команда от момичето което го бе призовало.Дани видимо впечатлен от доброто изпълнение се приближи до малкото зомби и го огледа.Раната на врата му не бе заздравяла, но кръвта се бе съсирила и бе слепила увисналата му глава.Той погали малката пропита с кръв разрошена глава.

- Знам че няма да го кажа повече, но браво!Рядко се вижда нещо което може да ме впечатли.

Зад гърба на Дани се прокрадваха двата дребосъка, които се приближиха до своят вече мъртъв приятел.Те го заоглеждаха от всички страни и го докосваха плахо.Но той не мърдаше и за секунда.Стоеше като кукла на своето място без да издава никакво движение.Единият от дребосъците дръзна да го побутне по челото, след което тялото на мъртвият гном се строполи на земята, прегъвайки се от тежестта си.

- Ъхъ-хъ...гледай! - извика по-високият гном към другия и повдигна малкото зомби отново на крака.Постави пръста си на челото му, бутна го леко и трупа отново се свлече на земята.Двете мъничета се запревиваха от смях, подигравайки се с трупа.

- Ей, я стига! - скара им се Дани.
Дребосъците изчезнаха в посока към палатката без да оставят следи след себе си.Дани се обърна към тялото на пелтека и изпъна ръка срещу него.С леко движение първо назад и после рязко напред, той изпрати част от енергията си към него, раздробявайки тялото на малкото зомби на фин прах.

- Taка Дориан.Вместо да убиваме и другите двама за да узнаем до къде можеш да разпростреш уменията си, можеш да ми разкажеш накратко, за да знам от къде да започнем.Съгласна ли си ?

-Защо? Идеята да ги убием не е толкова лоша, без това са дебили.
Дани се засмя, но после видя сериозността на изражението ми.
-Ама ти...не се шегуваш....
Поклатих отрицателно глава.
-Не!
Двамата до палатката чуха заканата ми и се шмугнаха уплашени в нея.
- Taка Дориан.Вместо да убиваме и другите двама за да узнаем до къде можеш да разпростреш уменията си, можеш да ми разкажеш накратко, за да знам от къде да започнем.Съгласна ли си ?
Е, добре де няма да ги убиваме, пффф...Жалко...Но да му разказвам. Какво по-точно трябваше да му разкажа. Определено нямаше да узнае тайната ми.
-Да кажем, че в мен има повече отколкото предполагаш. А и това... - посочих купчината пепел. -Не е едно от най-големите предизвикателства. Вместо да ти казвам, нека ти покажа.
Обърнах се по посока на клона, на който висеше мъртвия елен, от който липсваха няколко части като предния чифт крака, една голяма част от торса, а главата беше почти отрязана.
Отпуснах отново магията си, като се вля в животинското деградирало тяло. Този път я вкарах през разреза на врата като навлезе набързо в същината му. Обхвана всяка една част както и при гнома. Тук контрола беше по-голям заради по-голямата тежест на обекта. Концентрирах се отново и енергията ми забушува в благородното създание. След по-малко от минута тялото почна да се тресе. То се повдигна във въздуха, а ужасно изкривената глава се гърчеше с изцъклените си влажни очи. Гледката беше повече от грозна. Зомби елен - гнусна работа, но това не ми пречеше. Кръвта капеше на земята под люлеещото се, мятащо се на всички посоки животно. Поиграх си известно време така, като накрая изтеглих магията си обратно, прибирайки я в себе си, а голямото тяло отново увисна безжизнено.
Обърнах се към Дани, който гледаше ококорено.
-Сигурен ли си, че не искаш да ги убием? - подканих го отново за останалите две джуджета.

- Ааа, не! Да ги нямаме такива! После ти ли ще ми цепиш дърва? а? A? - възмути се Дани.
Въпреки че малкият пелтек го дразнеше изключително много, той винаги бе готов да му помогне.
Некромансъра остави Дориан сама и започна да се разхожда мислейки нещо.Огледа се, погледна и към двете малки гномчета подаващи се от палатката.Някак си нямаше да са същите без своят другар, който беше душата на компанията им.Той се приближи до купчината прах която бе останала от него и я погледна.Кка можеше това нещо да...е било толкова весело преди?А сега...прах.Наведе се и заби пръстите си в останките от изгорелият труп.По пръстите му полепнаха черни сажди които оставиха следи по чистите му ръце.

- Липсва ми този нехранимайко...
Дойде му идея.Дори да беше налудничева, той искаше да го направи.Подвикна на Дориан да отиде с него в палатката.Момичето неразбиращо но с нескрито любопитство се приближи и попита какво става.

- Ще върнем малкият звяр при нас.
- Но...как така? Нали той е мъртъв вече?А с Призоваване, може само да контролираш трупа, но те нямат мисли, чувства...
- Ще го направя мой демон!Да!Точно така! Ще премахна старият, а той вече не ми служи и без това както преди...

Въодушевен от собствената си идея, Дани се напъха в палатката заедно с момичето и двата дребосъкa.Преди това нареди на единият да вземе част от прахта на пелтека и да я донесе в палатката.След като всички се събраха вътре, той затвори отвора на спалното помещение за да не влиза никаква слънчева светлина и остави само един покрит отвор на горният край на палатката, за да влиза свеж въздух.Вътре бе почти непрогледен мрак.Само слънчевите лъчи които огряваха палатката преминаваха твърде слабо през плата, позволявайки поне на Дани да вижда ръцете си разположението на предметите около себе си.

- По принцип трябваше да го направя вечер, заради слънцето.Не трябва да докосва предметите, иначе няма да се получи.
Дани извади от един сак един жълт камък.Дориан не успя да види точно цвета му, но се опита да се вгледа в него и в нещата които правеше некромансъра за да се научи.
Всички седнаха на земята и Дани започна да обяснява.
- Това... - размаха големият камък пред очите на всички за да го видят. -... е сяра.Това е естественото и състояние, затова е в жълт цвят.Също така ни трябва оникс и нещо с което да запалим огън.Не правете нищо, особено ти Дориан, тъй като демона ми не те познава и не знам как ще реагира като те види.

Мъжа се подготви за това което щеше да прави.Начерта триъгълник на земата и постави жълтият камък по средата.Черният оникс остави в лявата си ръка.Започна тихо да реди някакви думи, като в сатанинско заклинание.

- Портите на Дантес са отворени и мрак се лее върху земята.Аз призовавам камъка със силата на твоето име.Както плътта е прилепнала към костите,така и ти си към камъка!

Дани разтвори ръката си, а около камъка се виждаше малка пурпурна светкавица която обикаляше около ръката му.Тя ту се удряше в черният камък опитвайки се да го пръсне на малки парченца, ту изчезваше в пространството, а после пак се завръщаше с малката си мощ.В този момент стана нещо странно.Пространството около тях се разшири и от малката палатка сякаш не остана нищо.Около тях имаше разстояние поне по пет метра във всяка посока.Все едно не се намираха в малката палатка, ами бяха в някаква къща или замък или.. нещо голямо!

Пред очите на всички, на около два метра от тях се появи сянка.В началото бе тъмна и трудно различима поради твърде слабата светлина, но със всяка изминала секунда светлината ставаше все по-ярка и по-ярка докато не се появи Toй - демонът на Дани който стоеше кротко на задните си лапи, вперил покорно погледа си в него.
Приличаше по-скоро на голям гущер с шипове по цялото тяло.Започваха от главата където се намираше най-малкият и тръгваха по гръбначният му стълб, стигайки до средата където бяха най-големите, а после към опашката пак се смаляваха.Бяха остри като бръсначи, светещи във пурпурен цвят.Животното имаше още шипове под брадичката, зад лапите си и по опашката, където на края и беше най-острият от тях, който бе във формата на острие.Кожата на животното блестеше в синьо като отразяваше всяка капчица светлина докоснала се до нея.Но въпреки че бе мрак, светещите в тъмнина шипове огряваха цялото тяло на прекрасният демон, показвайки го в цялата му прелест.

- Свободен си демоне.Можеш да се върнеш в земите си от където дойде и да продължиш с делата си.Вече не си длъжен да служиш на тази нечиста земя и да се бориш несправедливо за кауза която не те засяга.Върви!Върни се при братята си и продължи мирно живота си!
Дани редеше дума след дума като напътстваше собственият си демон да си тръгне.Съществото сякаш го разбра и затвори покорно очите си.След няколко секунди тялото му започна да свети с пулсираща светлина, която постепенно започна да намалява...нямалява...докато не изчезна така, както се и бе появил.
Дани извади един кибрит от джоба си и запали клечка, която поднесе към големият жълт камък.Задържа я няколко секунди под него, но вече малкото парче дърво догаряше в ръцете му.За това той извади още една клечка от кибрита, драсна я и запали всички останали които се намираха в кутийката.Малката хартиена кутийка пламна като факел и мъжа я поднесе под камъка сяра.След малко той започна да пука и огънят го запали.Сярата гореше със синкаво-зелен цвят, изпускайки неприятната си миризма.Дани започна отново да реди същите думи, но този път призова нов демон.Първоначално когато се появи не можеха да го познаят, но това бе същият малък пелтек, но малко по-тунингован.На гърба на дребосъка се намираха чифт малки демонски крила, които загадъчно се подаваха над раменете му.На гърба си имаше малък шип, а на челото, странна съвкупност от израстъци.Обикновенно повечето демони биват изобразявани с чифт рога, но при дребосъка бяха три, че и един бонус.Самотният рог бе израстнал от тила му, а в срещуположната посока имаше по един чифт като по средата ги разделяха други два малки.Общо взето, бе придобил истинска форма на демон.Но въпреки това, си бе същият пъзльо.Когато се появи в тъмнината, малките му очи проблеснаха в синьо, поздравявайки ги.
Двамата му събратя започнаха да ръкопляскат удивени от представлението, радвайки се че виждат отново пелтека.Единият даже започна да хвърля по него малки камъчета от земята, опитвайки се да му привлече вниманието.Дани му кимна като му позволи да се приближи при тях.Връзката им бе по-скоро психическа и той можеше да го контролира от разстояние, дори само с мислите си.

- Демоните не са прости слуги.Те са създадени да служат, призовани са да помагат и да изпълняват желанията ни, но трябва да си заплащаме за тях всеки път. - Дани се изправи и отиде да отвори палатката.В мига когато нахлу светлината вътре, сякаш тя отново се смали.Може би бе използвал някаква илюзия за да постигне този ефект.
- Красив е...нали? - обърна с той към Дориан, която в момента гледаше новият вид на Пелтека.

Пелтека с новият си вид като Демон написа:

Spoiler:

-Красив?
Оглеждах го достойно от горе до долу. В сравнение с това, което беше красив е леко казано.
-Страхотен е! Този път аз съм впечатлената.
И наистина бях. Този Дани, колко скрити спатии имаше само. Беше прав - нямах си и на представа кой е той, но явно беше взаимно. За миг чак идеята той да ми е учител ми се понрави. Но само за миг, хаха. О, колко исках да дойде деня, в който и аз ще имам собствен демон. Тогава когато бях готова за него, какво ли същество от отвъдното щеше да се съгласи да ми се подчинява?
Подадох ръката си към муцуната на новото същество. То се дръпна леко, явно откъслечните му спомени за преди не се бяха изпарили напълно. Но след това просто ме подуши и изпусна струя дим от носа си върху дланта ми. Това погаделичка кожата ми и неволно се засмях.
След това просто излезнахме от палатката, а демона се опитваше да свикне със слънчевата светлина. Минаваше пика на силата на слънцето, но все пак демонът си е демон.
-Е имаш ли още някакви планове свързани с мен за днес или приключихме. Честно казано няма какво особено да правя в града, а и Дрейк едва ли се е върнал. Пък и да е се опитвам да му се пречкам колкото мога по-малко. Та, ако искаш да ме научиш на още нещо О, Майсторе на Горите, хахаха...?

-... О, Майсторе на Горите, хахаха...

Подигравателният и смях не беше пречка за Дани, който вече бе приел този факт че ще си остане тук завинаги.
Докато синекосата некромансърка му се присмиваше, малките гноми се бяха заели да изучават новият си другар, който обикаляше около тях.Той си бе съставил мислена зона която да обикаля около Дани, за да го пази.Сякаш вървеше в стаята на къща с формата на квадрат, чийто стени са прозрачни.Винаги стъпваше на едно и също място, а малката му хитра глава се въртеше във всяка посока.Дребосъците го следваха неотлъчно, като бяха нарамили по една пръчка на рамо и следваха внимателно стъпките му.Образувалата се малка колона от малки човечета щъкаше около Дориан и Дани, които в момента стояха и се чудеха какво да правят.

- Ами, мисля че си свободна за днес.Важното за мен беше да видя какво можеш, да знам какво ще развиваме за в бъдеще.
- Е, както си решил... - съгласи се До - до утре значи.
Момичето се обърна с леко посърнала физиономия и пое по малката горска пътека.Гледаше в краката си като внимаваше да не настъпи някой мравуняк, червей или някоя по-малка горска животинка.Около нея се чу силно свистене, което проглуши ушите и за момент.Стряскайки се леко от внезапният шум тя повдигна главата си и съзря пред себе си стоящият Дрейк.Но как?!
Той се бе ухилил, като размахваше някаква верижка пред лицето ѝ.

- Мисля че това е твое...
В ръцете си той държеше малка скъсана верижка, на която висеше малък пръстен.