Гората

First topic message reminder :

Гората се разделя на етапи. Колкото по-навътре се навлиза, толкова по-странни неща почват да се случват. А дали не е само мит? Или само халюцинации от непознатите растения, които виреят? От вас зависи дали ще разберете.

Гората, толкова по различна от всички останали, толкова по тиха от онези лесове, които познавах, сякаш бе затаила дъх за да не издаде тайната си.Всички тези растения , които все едно те наблюдаваха с невидимите си зелени очи и с пипала които опипваха тялото ти, в отровна милувка, която покваряваше тялото, съзнанието ти.Въздухът беше влажен и малките капчици влизаха в дробовете ми като ги караха да хриптят едва доловимо.Милион ириси ме наблюдаваха иззад храсталаците, изпиваха ме хищно и наддаваха помежду си коя кръвна група съм, други пък в мислите си забъркваха коктейл в който очните ми ябълки бяха набучени на клечка като черешките на сухо мартини.
Проправях си път през лиани и цветя , които дори не бях виждала досега, търсех нещо, някой който се намираше съвсем близо, а малките песъчинки на пясъчния часовник огласяха пространството като песента на самотна жетварка , капка по капка изтичащ живот.
На пътеката пред мен видях нещо или по скоро някой, седеше по средата превито на кълбо със закрито лице, малка топка плът и кости.След като приближих достатъчно се спрях загледана в малкия труп на дете.Стоеше неподвижно, но можех да забележа как гръбнака му се извива от диханията.Приклекнах и го потупах по гърба, а то се изправи бавно като мъртвец надигащ се от ковчега си.Едната половина на лицето му представляваше миловидно детско изражение, с кристални като небето очи, розови като къпина устни, а другата бе уродлива и грозна, окоти липсваше, на негово място се подаваха червей които гладно дълбаеха отдавна разлагащата се плът, от къпиновите устни не бе останала и следа, сега на тяхно място имаше оголен череп с гола усмивка:
-Не съм те виждала преди.-проговори то.
За момент се стреснах, но се овладях:
-Аз съм А...Соня.-измислих набързо фалшивата си самоличност.-Соня Блейд.Ти коя си?
-Не помня.
-Нямаш ли име?
-Не помня.-продължи монотонно трупа.
-От кога стоиш на този път?
Отново същия отговор.Детето я гледаше с празните си очи и се чудеше...как може възрастните могат да задават толкова много безсмислени въпроси , да хабят времето си във формалности, които дори не ги интересуват, а са задължени да попитат.А жената пред нея изглеждаше толкова жива, препълнена с емоции, можеше даже да ги чуе как пъплят вътре в тялото и като стоножки, които се състезават коя първа ще излезе от устата и ще обладае чуждо тяло.Струваше й се, че само възрастните могат да комбинират емоции по толкова много смахнати начини – ако чувствата бяха храна, чувствата на възрастните щяха да са нещо като пържола с шоколадов сос, картофено пюре с ананас, кейк, поръсен с лют пипер вместо пудра захар… Така си беше то — щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска. Това е инстинкт, скъпа… а мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля.
Стояха и се гледаха известно време и все едно процеждаха разговор, който ние смъртните не бяхме просветени да чуем.Споделяха неми суми измежду които може би се криеше и смисъла на живота...знаеше ли се:
-Разбирам...права си.-изправих се бавно и продължих по пътя си със суха усмивка.
-И не забравяй да се усмихваш...Защото усмивката е перфектната лъжа за глупците.-извика тя зад гърба ми.
Кимнах, като изкарах онази усмивка, която тя искаше от мен.Усмивката, перфектния аксесоар за един убиец, добро оръжие за наивния ум.

Крачките й бяха плавни и леки, откриващи един нов свят, за когото само бе слушала истории от Матюс и Смит. Един свят закачен на пъпа на необятния хоризонт, над който се сгъстяваше тъмен облак от изпарения. Изпарения от множеството трупове, които бяха палени като сигнален дим. Изпарения от изпускащите сокове и пари на всевъзможните растения, които не се споменаваха дори в ботаническите книги. Изпарения на смрад и опияняващ сок. Всичко тук говореше, шептеше със собствен глас, който се преплиташе с този на събеседника ти, а той с другия и с онзи до него. Чуваш само шептенето, но не можеш да разграничиш отделните думи, защото те се сливаха в едно цяло, което караше органите ти да се сковат, а костите да тракат отвътре.
Босите й крака потъваха в жълтите и зелени бурени, които ги обграждаха, впиваха се в тях и ги дърпаха надолу. Погледът й обхождаше всяка една подробност, която се открояваше, а още колко оставаха замаскирани за тези нетренирани очи, несвикнали на тукашните закони, тукашните правила или по-скоро липсата на такива. Във въздуха се долавяше аромата на тамян, тютюн, горяща свещ и дъжд. Мократа почва попиваше всичко и го засмукваше в дебрите си като змия, която придърпва плячката си в подземната си дупка. Всичко що падаше - изчезваше, а всичко що не беше там - се появяваше.
Соня бродеше из тази земя на неразгадани аналогии и като че ли прихващаше от обливащата я обстановка. Усещаше как се сраства с това място, но въпреки това оставаше някак чужда за магическата природа на Шеридан. Гората чувстваше, че мястото й не е тук, че е пришълец, дошъл неканен, и всячески се опитваше да я уплаши, да я пропъди с прозаичните си откривателски способности. Разложеното дете бе само началото. Имаше още толкова много, толкова скрито и покрито в най-тъмните ъгли на този земен кът. Значи това е великата Шеридан. Тук някога е бил скрития град Грейвс, за когото Ерик й е разказвал. Колко различна само е от останалите. От тази в Илион или тази във Феникс. Каква неизмерима мощ се крие тук, без дори да я забелязваш....първоначално. Колкото и пъти да идваше в тази прокудена територия, винаги успяваше да я изненада с космополитните си измерения. Затова ли тук пребиваваха най-ужасните, най-пъклените, най-мощните и мразени хора? Нищо чудно. Цялата държава лъхаше на преизподня, на сярни изпарения и видоизменящи се фосфорни анекдоти на началото и края. Пръст в пръстта, прах в прахта...
Близкият шубрак помръдна и ушите на некромансърката/маг се наостриха. Въпреки, че нямаше оръжие, красавицата се обърна в бойна готовност по посока на шума и стисна юмруци, готова за действие ако се наложи. Храстът продължаваше своят тръст, докато от него не изскочи един бял заек, в средни размери. Гризачът застина на място и почна да бърше муцунката си с лапи, без да обръща внимание на жената. Самата тя се почувства толкова глупаво, че се е стреснала от една пухена топка козина. Един заек не можеше да е толкова опасен, нали? Дори и тук, бе само едно безобидно животно. Обичта към нисшите твари в нея се обади и червенокосата пристъпи към него. Когато го достигна клекна и понечи да го погали. В този момент, животинката се извърна към нея с кръвясали очи и остри като резци зъби. От гърлото му се процеди тъни, писклив звук и преди Соня да се усети, я връхлетя право в лицето, като я събори по гръб. Почна да размаха ноктите си, в опит да издере кожата й, а тя всячески се опитваше да го махне от себе си. Да се бориш с заек, колко нелепо. Тук всичко ли бе обърнато с главата надолу? Къде само попадна!
Една малка стрела се заби в крехкото тяло на бозайника и то увисна в ръцете й, прекършено на две.
-Ухааа...вечеряяя... - чу мъжки, ако можем да го наречем така, глас и се извърна.
На няколко метра от нея седеше гном, не по-висок от метър, метър и десет, с лък в ръка и самодоволна усмивка.
-Шефа ще е доволен.
Мъникът скъси разстоянието между им с няколко скока и изтръгна мъртвото създание от дланите й.
-Ще го ядеш ли?
Червенокосата го огледа от горе до долу, което не й отне кой знае колко време, имайки предвид, че нямаше какво толкова да оглежда. Малко телце, рижава коса, набита физиономия с множество белези, живи, шаващи очи и една тъповата, но добронамерена усмивка.
-Не мисля.
-Чудесно. Значи си остава за мен.
-Задръж го щом искаш.
-Хехе, мерси. Големи разбойници са понякога, но много вкусни. Малко жилави и все пак вкусни.
Чак сега джуджето огледа обстойно непознатата и осъзна, че за човеците тя би се вписала като един вид сексапилна. Но той много не ги разбираше тези неща.

Да, аз се борех със заек и при това в своя защита бих могла да кажа, че това животно наистина бе достоен противник.То размяташе свирепо лапи и издаваше странни пискливи звуци:
-Върви..при...Бамби! Проклет гризач!-кълнях аз, докато се опитвах да избегна острите му като игли зъби.
Но малко преди да ме надвие (да, много ме е срам, че го признавам) незнайно откъде стрела прободе трупа му, очите му се изцъклиха и пухчето падна мъртво на земята.
От храстите се зададе нещо с размерите на заека и за момент си помислих, че е някой негов роднина, майка може би дошла да му помогне.Да, бе заек да стреля с лък, що за небивалица.Но вече се убедих, че нищо ставащо тук не бива да ме учудва.Но вместо заек-майка до мен доприпка гном.Изненадите не свършваха.Той бе изключително доволен, че си набавил вечерята и всеки момент очаквах да затанцува танца на радостта:
-Хехе, мерси. Големи разбойници са понякога, но много вкусни. Малко жилави и все пак вкусни-започна да се обяснява той.
-И къде смяташ да го побереш всичко това?Ще има да го ядеш цяла седмица.-отвърнах аз.
-Ееей...както вече казах той е и за шефа ми.А да знаеш само колко обича заешко.
-Да, да...както и да е.-изправих се аз.
Изтупах дрехите си и тръгнах да си ходя по пътя като отново се обърнах към гнома:
-И все пак благодаря, че ме спаси от този свиреп звяр.
Той се засмя и махна с ръка:
-Ааа, аз не съм те спасявал.Ти просто се бореше с вечерята ми...
-Все тая...аз трябва да тръгвам..-и пристъпих напред.
Но тогава се замислих, че всъщност този малък сладур може да ми е от поза.Не ми се искаше да се скитам още сама на това странно място.А гнома щеше да ме заведе при въпросния си шеф и да ме упътят накъде да тръгна.Пък и заешко можех да похапна, като стана на въпрос бях доста гладна.Обърнах се към непознатия:
-Ей, какво ще кажеш да дойда с теб?Шефа ти може да ми е от поза пък и не познавам добре местността.
-Обещаваш ли да не ядеш от заека?
-Не!Е, какво ще кажеш?

Дали през деня приказките, които нощта разкриват, остават скрити, стъкмени в нечие листо или стрък, в огледалното езеро или в козината на нечие горско животно? Дали тайните бягат като подплашено ято, чакащи момента, в който отново ще се покажат, за да разкрият красотата си? Дали загадките, мистериите, чудатостите, надничат кокетно зад камъка, копнеещи за своя пролом, за своето разкритие, за желанието да пречупят сивият битовизъм и да го опъстрят с милиони нюанси на магическото?
Може би някъде другаде, да, но не и тук. Не и в Шеридан, която независимо от времето, сезона или часът предоставя своята абстрактност, своята хубост, своят ужас или своят страх. Тук минутите, слънцето и нощта нямат значение, те не преборват неземното. Тук винаги, постоянно има скрити тайнства, които само чакат на кого да се предложат - голи, истински, свалящи дрехите на морала и реалното.
А Елизабет Уинтър бе достоен слушател, зрител, за тази необятна шир на неразгадани останки на отминали епохи. Може би енергията й ги подканваше, а може би самата й същност, но гората реши да разкрие поредната си картина пред нея. Но този път под формата на звук.
Времето минаваше и момичето почти бе задремало, по-скоро унесено в собствения си свят, но все пак съумя да чуе следващите думи, които дойдоха сякаш от никъде и в същото време от всякъде.
-Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя?
Гласът бе мъжки, но девойката знаеше, че не принадлежи на никой жив човек. Самата гора й говореше, шептеше, сякаш само на нея, само и единствено на нея.
-Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя? Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя? Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя?
Низът от думи продължаваше да се блъска в бариерите на въздуха, преповтаряйки се постоянно, увеличавайки тон, сякаш търсеше отговор нейде от горе, от небитието, но такъв не идваше.
-Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя? Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя? Защо живея? Защо умирам? Защо страдам? Защо не мога да летя?
Не мога да кажа дали в този момент нуксата изпитваше страх или пък приемаше случващото се спокойно. Но определено я хипнотизираше и караше да се замисли. Гласът заглъхна малко по малко, оставяйки след себе си диря от отворени въпроси без отговор. Миг на затишие, колкото един полъх на вятъра, разплискващ косите на красавицата. След което се процеди музика, песен, отговор на нейната.
Накъде въвя?
Мисъл дави кръвта.
Няма мнимия рай,
само тъжния край.
Тъмен влажен тунел.
Няма изход-кой го е взел!
Сиви,бледи лица.
Болка реже плътта!

Нова вяра ми дай!

Искам мойте мечти!
Искам старите дни!
Исках малко любов!
Искам моя живот!

Нова вяра ми дай!

Знаеше, че дори няма смисъл да търси от къде идва музиката. Самите листа я пееха, като невидими самодиви, поднасяха я на сребърния поднос на съдбата. Търсеха своя слушател и откриваха това, което го тревожи. А после му го показваха по един друг начин, по този начин, за да го възприеме по-лесно. Останалото оставям на нея.

/Песента: http://www.vbox7.com/play:8db08942/

Очите наблюдаваха крехкото създание. Всяко едно нейно движение или жест. Нещото облизваше хищно устни и оголваше заострените си зъби.
-Покажи се! - опита се да заповяда красивата девойка, но нещото нямаше това намерение, поне не все още.
От друга посока се чу друг шум, различен от предходния. Ел извърна нервно глава натам, готова за всячески атаки за защита, но точно тогава източникът на нейното притеснение се показа. Беше красив благороден и при това бял елен. Животното пристъпваше достолепно по поляната, като покровител на цялата местност, поклащаше глава с величие, а копитата му все едно едва докосваха земята. Прекия досег до природата и нейните чада винаги предизвикваха нотка на умиление и може би доза страхопочитание към великия създател.
Тъкмо бе на не повече и метър от нуксата, когато нещо по-бързо и от вятъра, профуча в пространството и се нахвърли върху животното. То наддаде агонизиращ стон, чу се пукот, потропване на копита и смърт. Елизабет не виждаше въпросната сянка, но когато тя приключи с убийството, понечи да се изправи над пресния труп. Дълги, руси къдрици се спускаха по гърба, а бледо синя рокля, цялата в кал и дупки покриваше тялото.
Фигурата започна да се обръща бавно, сякаш се стремеше да засили момента на изненада. И когато вече стоеше фронтално пред Уинтър, не предизвика нищо друго освен отвращение. Кожата на места липсваше, кичури коса бяха се отскубнали, а едната очна ябълка зееше като гладна черна паст. Гниещият труп се приближи до Ел толкова близо, че ноздрите й усещаха миризмата на разлагаща се плът, тор и мърша. Идеше й да повърне, но се опита да задържи порива на погнусата в себе си, само и само, за да зададе въпроса си:
-Коя си ти?
Мъртвата оголи позеленелите си и покрити с плесен зъби:
-Сутрин и на огледалото ли задаваш подобни въпроси? Как не позна собственото си отражение?
-Не! Това не съм аз! - отказваше да приеме момичето.
-О, да! Ти си, но отвътре.....един прекрасен гниещ плод.
-Това е само сън. Пак съм изпаднала в сън. - продължаваше Ел.
-Обичам когато се опитваш да избягаш от себе си. Но веднъж бъде честна и кажи "Здравей" на огледалото.
-Аз не съм такава. Не съм убийца!
-Може и да не си, но имаш дарбата да погубваш всичко красиво.
-Лъжа!
-Така да бъде! Изброй ми тогава всичко, което си постигнала, с което се гордееш и всичко, което смяташ за добро дело.
Мълчанието се разнесе из гората и се блъсна в листата като хвърчило, което бива прекършено от повея на вятъра.
-Не можеш, нали? Дори да искаш не можеш.
-Мога!
-Докажи го! Много бих се радвала ако ме опровергаеш. Хайде, казвай. Изброявай де. Страх ли те е? Винаги те е било страх. Правиш се на смела и непоколебима, но вътрешно зъзнеш от страх. Страх от неизвестното, страх от миналото. Страх от неизплатени дългове и още такива поети без да знаеш дали ще можеш да ги погасиш. Същата като майка ти. Една вземаща назаем, оставяща след себе си нищо. Жалко, жалко, жалко....
-Млъкни! - изкрещя девойката, раздираща собственото си гърло.
-Изброявай, Елизабет. Изброявай....

До сега, съществото търпеливо я слушаше, като се подсмихваше под мустак. Отне й много труд и старание да не се разсмее още при първото изречение, но някак си успя да се сдържи, само и само, за да може удоволствието й да продължи по-дълго от очакваното. Това момиче пред нея бе толкова заблудено, колкото не можеше повече.
-Твой ред е. Докажи ми, че си част от мен.
Себеподобната се ухили с разкривената си усмивка, показваща заострените като резци зъби.
-Първо на първо, книгата на маговете е открадната от други магове, които в момента подготвят някаква си гражданска война и няма нищо общо с теб. - махна нехайно с ръка огледалното себеподобно отражение. -Второ - Еленът го изяде един демон, малко след като ти си тръгна от гората. Трето.....
Елизабет усещаше как психиката й се смазва при думите на непознатата, която твърдеше, че е самата тя. Не нищо не й ставаше. Не беше болна или луда. Просто беше нукса и то добра такава или поне щеше да стане, а истински добрите нукси умееха да виждат през материята.
-....Страната на чудесата не съществува, глупачке. Това го сънува, но си толкова непохватна, че не можа да различиш съня от реалността. Колкото до Кристофър....
Разкапаната блондинка повдигна рамене незаинтересовано.
-Може и да го дължи на теб, но нещата не са точно такива каквито си мислиш. Така нека сумираме и видим какво имаме до тук. Едно момиче, което си въобразява, че е света вода ненапита, но какво наистина си постигнала до тук: спасила си един каторжник, голямо браво. А какво да кажем, че отдаде душата си на онази учителка, или че се сприятели с вампир, който апропо, за малко да умре заради теб. Да не говорим, че родителите ти те напуснаха - едната взе, че пукна, а другия изчезна. Нямаш никаква представа за истинския си живот, глупаче недно. Но ще разбереш. Съвсем скоро ще разбереш.
Гърленият смях на създанието се разнесе из потъмняващата гора и я осени с ледени тръпки.
-Какво уплаши ли се? БУ!
Засили се женското нещо към Уйнтър и се заби в трупът й. Девойката залитна назад, а когато отново възвърна равновесието си, от съществото нямаше и помен. Пълната луна се показваше през листата, а вятърът се засилваше, предвещаващ скорошната есен. Всичко заглъхна и потъна в тишина и сумрак.

Опасен, дивашки въздух. Вятърът ту пълзи през косите като ръката на някое зомби, ту ги пронизва остро и наелектризирано като омагьосан меч. Дърветата сякаш са живи и те гледат, и потрепващите им листа ти напомнят на мимиките на съдия, който преценява дали да те подложи на смъртна присъда. Всяко шумолене в храстите, всеки пукот от счупено дърво или паднал кестен кара сърцето ти да се свие в очакване на някой уродлив враг... И макар и тук дърветата да са зелени, както във всяка друга гора, човек остава с впечатлението, че са чисто черни, защото долавя в тях една тъмнота, която се е просмукала в материята и ти се натрапва, направо те задушава... Дори да си на една чисто пуста поляна, където в момента не се случва нищо, ти никога няма да можеш да усетиш спокойствие на тези места, защото напрежението никога не те напуска, то залепва по кожата ти като водолазен костюм, който трябва да те пази сред океана от потенциални беди... От време на време то те кара да настръхнеш, кара по гърба ти да пъплят студени тръпки, но така е по-добре за теб, защото, отпуснеш ли се, току си се озовал одран и изкормен.... Но гората е способна да те накара да се чувстваш не само като жертва. Тя може да превъзбуди душата ти, да обостри всичките ти животински инстинкти и да те накара да се почувстваш като господар на света. В абсолютната дивота, в царството на непокътнатата природа, където царуват само законите на оцеляване, човек започва да изпитва безпределна свобода и мощ, вдъхновение и ярост. Желание да убива, да управлява. Да покаже на природата кой е истинският господар. Как благодарение на ума си може да разгроми всички останали видове и да се разпорежда с животите им...
Но не само това изпитваше току-що телепортиралата се Меропа. Известно време тя не бе имала смелостта да го направи, защото за нея това място бе много повече от царството на инстинктите. Тук се бяха разиграли най-страшните кошмари в живота й и всяка една тревичка бе наситена с болка и садизъм, които бърникаха най-дълбоко в съзнанието й, човъркаха в най-възпалените кътчета, разпалваха яростта, болката, уродливостта, които бяха изкривили детското й съзнание. Всеки повей на вятъра я блъскаше в главата като подигравателния смях на Калеб и с всяка извървяна стъпка й се струваше, че ей сега, когато се пробва да помръдне крака си напред, той няма да иска да се откъсне от земята и ще трябва да остане окована на едно място за хиляди години. Уханието на прясна зеленина пърлеше носа й като драконови огньове и вместо да я освежава, я задушаваше и задавяше все едно се опитва да диша пепел. Докоснеше ли се до някое растение, все едно върху тялото й се залепяше ютия и прогаряше в ръката й огромна дупка. Да не говорим за ужаса, който я обземаше при мисълта, че всеки момент може да попадне на някой от слугите на Тенар....... А това вече бе съвсем реална опасност, за разлика от начина, по който си играеха с мозъка й психологическите й травми..... Не стига, че Меропа принадлежеше към клана Морт, който винаги бе бил най-омразният им вражески клан, тя бе единствената възможност той някога отново да набере сили... А те се бяха озлобили срещу нея още повече, защото вече я бяха имали и буквално им се бе изплъзнала от ръцете.... И то как? Забивайки им най-големият нож в гърба, който някога можеха да си представят - бе отнела първородния им син, продължителя на рода, и най-вече... честта им. Имайки предвид всички тези подробности, значи те изобщо не си поплюваха в търсенето им, и, видеха ли я, едва ли щяха да си позволят и най-вече да се задоволят с това да я оставят жива в каквато и да е форма. И също така едва ли щяха да я ощастливят с бърза смърт...
Именно поради тази причина всяко шумолене отекваше в съзнанието й като трясък на падаща гилотина. Бе ужасена от мисълта, че може да я заловят, защото Калеб имаше много слуги, пръснати навсякъде из гората... И щеше да разчита на чист късмет да не попадне на някой от тях...
Но сега трябваше да пристъпи към изпълнението на задачата си. Все пак не бе дошла тук, за да си прави разходка, или за да дърпа дявола за опашката. Това бе мястото, което избягваше, все едно бе затворено в карантина поради чума. И нямаше да се размотава излишно сред него...
Точно в този миг тя чу един пукот като от чупене на клон. Звукът накара сърцето й да се вкамени и да се потроши на парчета. Направо си изкара ангелите. Тя се сепна и се обърна в очакване на стрела, носеща се към главата й.... Но вместо това различи една неумело скрила се сърна, не успяла да скрие кафявината си чрез камуфлажа от листа на един избуял храст. Идеалната жертва. Меропа не се помръдна, защото знаеше, че това само ще накара животното да побегне. Трябваше да действа безшумно и от място. Иначе единствено щеше да го подплаши и нямаше шанс да го догони.... То бе на около пет метра от нея .... и това май щеше да бъде достатъчно.
Девойката почна да повтаря урока на Лушиъс бавно и внимателно, защото осъзнаваше, че умението бе съвсем ново и малко разсеяност щеше да й коства успешния опит.
Тук бе много по-лесно да предизвика яростните си спомени. Все пак това бе местността, на която се бяха разиграли демоничните събития. Направо сякаш бяха пуснали момичето в ядрото на омразата. Дори не й беше нужно да предизвиква гнева в съзнанието си, защото го изпитваше физически, с всяко едно от сетивата си - със зрението, слуха, осезанието, мириса, дори вкуса... Езикът й бе пресъхнал и горчив, точно както през всеки ден от изгнанието й. Девойката опита да повтори същата сцена, която бе извикала в спомените си в Погребалното бюро... Изродски ухиленият Калеб държи главата на майка й, проскубаната му жена изграчва като лешояд, и, за да потвърди принадлежността си към семейство мършояди, отскубва месо от поруганата буза, за да направи нещо, което не биха сторили дори най-долните и кръвожадни зверове...
Озверението настъпи в пъти по-бързо, отколкото в учебната зала. "Сцената", на която се намираше, й подейства като водородна бомба - предизвика експлозия, която се превръща в неконтролируема верижна ядрена реакция, която унищожава и разпарчетосва всичко по пътя си... Така кръвта се отрови значително по-бързо, стана по-кисела и от майката на Виктор в цикъл, по-разпенена и бълбукаща от отвара за пукащи мехури. И когато Меропа почна да цепи плътта си, всъщност и трябваше само леко да порне кожата си, защото отровата се бе получила толкова режеща и киселинна, че сама отпори останалата част от разреза и шурна навън с фурията на слюнка на куче, болно от бяс.... Сега трябваше просто да улучи сърната преди да се е усетила и побегнала...... Но това, което зависеше от Меропа, бе свършено - тя бе изстреляла кръвта право към животното и в крайна сметка...

Мислите ли, че една отвора би сработила по-добре от което и да е оръжие? Ако питаме древните държави в Мидланд отговорът ще е отрицателен. Те винаги ще увековечават своите секири, своите мечове или своите рапири. За тях металът е богатство, което се доближава до златото, че дори понякога го надминава. Без злато можеш да живееш, но без оръжие не. То ти помага да ловуваш, да се защитаваш, да се почувстваш мъж. Ако се заинтересуваме от мнението на Феникс, също ще се различава. За тях няма нищо по-могъщо и достойно от природата и нейните елементи са тези, които управляват света. Заради тях се върти, те са го изградили и съвкупността им никога няма да загуби величието си. Може да не притежаваш оръжие, но самата земя е твоето ковано желязо. Нея използваш за щит, с нея боравиш за нападение, тя те пази, тя те закриля, тя ти помага. Мнения много, но всяко доближаващо се в основата си.
Но тук, в тази отъпкана от норми и доблест страна. Тук, където стоманата е в излишък, където няма рудници, нито природни ресурси. Тук където няма значение по кое време на деня нападаш, защото цялото денонощие е мъгливо и тъмно. Тук където сенките са на почит, а ъгловите прикрити звуци властват в душите. Точно тук в началото на света и в неговия край, всичко се обобщава в едно - във вярата. Във вярата в преизподнята. Във вярата в отвъдното. Ако повярваш, че можеш да заведеш някой там, значи можеш всичко. Не са ти нужни остриета, не са ти нужни дори мускули. Не е необходимо да владееш бойни изкуства. Нужна ти е само мисъл и отрова. Отровата на твоята кръв, която преминава в най-различни вариации, избиваща от кожата ти като мъгла, като киселина, като контрол над другите, или просто като сгъстена алена течност, чиято метална наситеност е много, много по-осезаема от тази в ковачниците. Познаваш ли прокълнатите си способности, познаваш ли алхимията и задгробния живот - то значи познаваш Всичко! Битието и небитието! Живота и смъртта! Материята и духа! Черното и бялото! Ин и ян! Задгробието и небето! Заразата и лекът! Красотата и грозотата! Нищо не остава недостъпно, нищо не се пропуска. Ти си властелин на света, защото вярваш във всичките му последователности, хаотичности и най-малки подробности. Ти не си песимист, не си оптимист, не си част от окултизъм, нито сектант. Не си ограничен, не си кон с капаци, и именно затова си толкова велик. Именно затова си прокълнат. Мнозина си мислят, че това название идва от същността ти. Не, не е защото си прокълнат да сееш смърт, ти го правиш с желание. А защото си прокълнат с Познание - най-силното оръжие от всички. И можеш да го използваш както сметнеш за добре. Умът ти е способен да сее ужас и страх, да бичува психиката ти, да ранява плътта ти. Умът ти, който с поколенията се е развил до толкова, че може да се разшири като цяла нова вселена и да създаде още една нова в нея. Умът, чието въображение е безгранично, до толкова, че можеш да пресъздадеш каквото си поискаш със собствените си две ръце, разчитайки единствено на него и жлъчката течаща по кръвоносните ти съдове. Способен си на всичко, достоен си за всичко, презиран си заради всичко, което можеш да постигнеш и то само чрез Познанието на Черната магия!
След цялата тази триада нужно ли е да казвам какво се случи с животното? То просто замря. Пискливите звуци излязоха от устата му в агонизиращи нюанси, кожата му омекна, разплу се, разцепи се, месото изгоря, прояде се като в лабораторен опит. Наддаде последен предсмъртен вик и умря полу разложено, полу цяло. Момичето се доближи до мъртвата сърна и клекна да я огледа. За момент се изврати от постъпката си, но осъзна, че е за добро. Понякога жертвите бяха нужен елемент, за да продължиш напред и да се извисиш. Опипа трупа и установи, че мускулите са втвърдени и жилави, заради неспокойната й смърт. По пръстите й полепваше слуз и рохка кръв. Мирисът на мърша се загнездяше в тях, щеше да носи тази миризма с часове. Тя прокара длан по продължението на врата и посипа последните капки от отровата си по него. Месото, нервите и гръбначния стълб се продъниха, изсвистяха, пара се вдигна от тях, а после главата тупна почти безшумно на оскъдната трева. Това щеше да бъде нейното доказателство пред Лушиъс, че е свършила работата, за която бе пратена тук. Все още усещаше напрежение от околията. Дърветата сякаш й се усмихваха подигравателно и връщаха лентата назад, показвайки й миналото отново и отново. Дори за миг не й даваха мира. Защо точно тук? Не можеше ли да избере друго място? Да я накара да убие някой, дори човек, за него не бе проблем, нямаше да му лежи на съвестта. Нарочно ли избра гората? Познавайки го, най-вероятно да! Искаше да се изправи срещу демоните си ли? Та те бяха толкова много. Всеки момент някой от тях можеше да изскочи от съседния храст. До преди не бе стъпвала в Шеридан. Дори след като избяга. Дори след като намери подслон. Не си го помисляше. Избягваше мястото както здрав избягва прокажен, за да не се зарази.
Дори посред бял ден необятната гора бе притъмнена. Свободно различаваш растителността или животинския вид, но те някак си се мрежат, като през лупа, или мъгла. Познато ви е нали? Сякаш са тук, но в същото време ги няма. И това са само нормалните явления. Има още толкова много, които не могат да се обяснят с прости думи, които са нереални, метафорични, паранормални. Няма нищо, което да не може да се случи тук, нищо, което да не може да оживее. Дори скалите, дори камъните. Най-обикновената пчела може да се превърне в звяр, а прашецът на цветята да ти причини спазми или парализа. Всичко е възможно. Меропа знаеше това, но сега за пореден път щеше да се сблъска с това твърдение и то от първа ръка.
Изведнъж, докато все още се занимаваше със своето творение, вятърът се усили, завъртя се и образува вихрушка, която разлисти косите й като страници на книга. Ледени тръпки побиха тялото й, но не като онези, които изпитваше при Синк, а някак си природни, все едно са създадени от елементите, за които споменахме в началото. Натрапчивото чувство, че не е сама се обади в организма й, но по-лошото бе, че то не идваше от околността. Не, не бе близко. Идваше някак си...отгоре! Спускаше се и обземаше цялото пространство в радиус от няколко километра. Усети напрежение подобно на това, когато бе в подземното царство, само че по-електрическо и по-чисто. Спомни си, че когато бе малка Мерион й разказваше исторически случки. Бегли, непълни бележки за създаването на света и за отношенията между боговете. Бе й казала, че Елисандра Дантес няма право да слиза в техния край. Тази част от света й бе забранена от собствения й брат чрез някаква необятна енергия и тя не можеше да се докосне до територията им, за разлика от него, който щъкаше където си иска, когато си поиска. Старицата обаче изпускаше една много важна част, която малцина знаеха, а по-точно, че това се отнасяше за самата богиня, но не и за слугите й. Императорът на мрака бе пропуснал да направи същото с приближените й, а с времето и забрави за този пропуск. Те спокойно можеха да слизат по нареждане на господарката си и да се гаврят с тези, които мразеха заради същността им. Дали омразата бе първична, или наложена им изкуствено никой не знае, но никой и не се интересува.
Сега, вятърът пращеше, повличайки след себе си листа и скършени клони, малки камъчета и някое друго насекомо. Центрофугата в която се превърна бе прекалено широка, а Морт се намираше в епицентъра й. И тъкмо когато нещата не можеха да станат по-ужасни за човек като нея, през въздуха преминаха гласови вълни. Шепот от мъжки и детски глас се събираше в едно и караше сърцето й бясно да бие от вълнение и лошо предчувствие. И тя ги чуваше. Реално различаваше думите, които нашепваха като песен или по-скоро като сказание. Като молитва по време на екзорсизъм.
-Servatis a periculum. Servatis a maleficum...
Мъртвия език! Първоначалния, на който са говорили първите предшественици на народа й. Първите предци на местността, още когато не е била обобщена в една държава. Език, който днес се използва само за изключително редки и опасни заклинания. Но родителите й я бяха обучили добре. Искаха да знае миналото на територията и да се гордее с него.
-Спаси ни от опасност....Спаси ни от злото.... - преведе си думите некромансърката и вече нямаше никакво съмнение.
Това проклятие идваше от горе. От небето! Сякаш това, което се намираше над облаците я проклинаше, жигосваше я с невидим знак и решаваше съдбата й. Тя ли бе това зло? Или всички като нея? И кой щеше да ги спаси? Страхът бушуваше в гърдите й като ураган и щеше да ги разкъса, да пречупи прешлените й, да спре дъхът й, да пръсне мозъкът й. Такава ненавист....такова предупреждение....не бе срещала дори в дома на Тенар! Това бе отправена заплаха едно към едно и й казваше да внимава. Да внимава, защото съвсем скоро ще се озове в лодката на Леда и ще се изгуби в подземните ями. Да, това бе предупреждение за собствената й смърт, идващо свише.....

/Бо, свободно РП. От зърната получаваш Сила-3, Интелект-4 Опит-4/

Когато слугите на Елисандра свършиха с предаването на посланието й, около Меропа се възцари много необикновена тишина. Не гробовна, не дори потискаща. Девойката дори не бе съвсем сигурна, че изобщо можеше да го определи като тишина. По-скоро бе като психеделична натрапчивост, която завърта главата ти като въртележка от крещящи електрикови цветове. Чувстваш паника, която форсира сърцето ти и го кара да се блъска със страшна скорост, чувстваш  неопределимо неразположение, неадекватност, неспособност да реагираш и мислиш, лошо ти е, като че си болен от грип или си в махмурлук, само дето симптомите са предизвикани от психически стрес, а не физиологичен проблем... Струваше й се, че всеки момент дърветата ще започнат да блещят в неоново червено и ще се трансформират в грозни мутанти, водени от един единствен инстинк: желанието да я разкъсат на парчета. Гората отново бе усойна, но по един много по-различен, откачен и психясващ начин. Като че си ял гъби и си попаднал в кошмар в реалността. Дори още по-лошо, защото пейзажът си бе същият, но чувството бе анормално, което караше картинката да изглежда още по-ужасяваща. Меропа просто трябваше да се разкара оттук, на секундата, да се откъсне от тази побъркана атмосфера, може би да си полее челото с ледена вода, за да се освести и отрезви. И когато почнеше да разсъждава нормално, може би щеше да стане още по-лошо, защото настоящото й притеснение бе някак налудничаво, изпълнено с адреналин, водено от инстинктите на тялото й, предизвикващи незабавна съпротивителна реакция, но когато се успокоеше и се оставеше да вникне и проумее във фактите, щеше да дойде тихата, не взривоопасна, а бавна и мъчителна агония, студеното, безнадеждно приемане на реалността, когато осъзнаваш колко е тежко положението и можеш само да чакаш, съзнателно и приземено, да дойде неизбежната злина. В онзи момент всичко край теб е толкова неподвижно, привидно спокойно, залъгва те, че светът е изпаднал в хармония. Всичко си стои на мястото, сякаш никога нищо няма да се промени, но тази тишина само още повече те затормозява, защото знаеш, че е измамна, знаеш, че те заблуждава, а всъщност се придвижваш към злата буря, като че си прашинка, застинала в монотонноста на пясъка най-отгоре в пясъчния часовник, но долу под теб, в корените, всъщност времето тече с ужасяваща скорост и отброява времето.... до края.
Меропа дори не се уплаши толкова за живота си. Беше приела съвсем съзнателно, че всеки момент може да бъде убита и изтезавана. И наистина не се страхуваше от това. Бе способна на всичко в името на любовта си към Лушиъс...Но знаеше колко е важна за него, колко чувства бе инвестирал той в отношенията им и трябваше да пази живота си с всички сили, защото нямаше да понесе да я изгуби. Въпреки че не се плашеше от смъртта, тя не искаше да позволи на някой да им отнеме това, което имаха, не искаше да позволи на лошото да спечели. Обичта им караше Лу да се усмихва.... а за усмивката му си струваше да се бориш с цената на всичко. Едно е да не се боиш да умреш, а друго - да не те е грижа... Меропа искаше да успее, яростно желаеше справедливостта да се възцари, да изживее красивата си любов, да възвърне славата на клана Морт. И щеше да се бори до последни сили да го постигне, нямаше да се предаде до сетния си дъх....
Най-първата й задача бе да се върне в Роузкилл и на секундата да съобщи на Пахт.

Имаше дни като този, в които, никой не знаеше, какво ще се случи. 
Времето беше лошо. Слънцето незнайно защо се бе скрило зад няколко слоя дебели облаци и отказваше да сподели нежните си лъчи със създанията, които обитаваха Шеридан. 
Но, времето не можеше да спре няколко създания, устремени в своите действия. Неколцина нисички същества се лутаха едно след друго и събираха, каквото им падне пред очите - кой съчки, кой плодове. Всеки си имаше собствено задължение и го вършеше с охота. Единствено сред тях се отличаваше един дребосък, който се извисяваше над другите. Ако го видехте пред себе си, може би грубоватото му лице щеше да ви напомни на някого. 
Точно този дребосък, стоеше настрана и наблюдаваше, какво правят останалите. Но, той не бе безучастен. Това, което вършеше бе по-важно от събирането на съчки и дървесини. А именно, той осигуряваше сигурността на останалите. 
Живял години наред в горите на Шеридан, той знаеше всяко едно място, където можеше да дебне опасност. В гората имаше много митични създания, които с радост биха ги използвали за храна, а предполагаме те не искаха това. 
Всичко вървеше, както казваха старите хора - "по мед и масло". Работата се вършеше с охота и бързина. Единствено само времето така и не спираше да тормози дребосъците. Вятъра, който преминаваше покрай високите дървета буташе всичко малко пред себе си, а това за ниските създания си бе проблем. Със своят ръст от едва няколко педи, те имаха сериозен проблем с придвижването си. Дори, най-малките от тях понякога се претъркулваха през глава. Но, това не ги спираше ни най-малко. Малките твърдоглавци стъпваха отново на малките си крачета и се насочваха целеустремено към следващата си задача. 
Изминаха се няколко часа, преди вниманието на Ед да бъде привлечено. На около стотина метра по-надолу от мястото, където се намираха те, се появи малка светлинка, която привлече погледа му. Беше малка колкото орех и кръжеше в кръг около един храст. 

- Какво по... - се опита да изругае дребосъка, но думите му бяха прекъснати от собственият му писък - ...ааа-ааа-ааа....
Вика на гнома привлече вниманието на другите, които се спряха и впериха погледите си в него. 
Дребосъка скочи от мястото си и наддавайки адски вой тръгна в произволно избрана посока, бягайки от малката светлинка, която учудващо за всички започна да го преследва. Гонката им продължи около пет минути, в които никой друг не се включваше. Останалите наблюдаваха другаря си, кой с насмешка, кой със страх в сърцето, но така и не му помагаха.
- ...помо-ощ...помогнете, беее.... - крещеше неистово мъника, ала гласът му единствено отекваше в далечината. 
И изведнъж, малката светлинка изчезна така, както се бе появила. Докато мъждукаше закачливо зад гърба на джуджето, тя коренно промени посоката си и се заби право в меката почва. Забелязвайки това, един от гномите изтича при Ед и му препречи пътя, като разпери малките си ръчички напред.
- Стой, стой...спокойно! 
Всичко утихна, само за миг. Докато запъхтяният плешивко се опитваше да погълне колкото се може повече кислород, земята под краката им започна леко да се променя. На няколко места почвата се разрови, а изпод нея с бързината на светлината се появиха няколко същества. От разлагащите им се тела се разнасяше силно зловоние, което привлече вниманието на малките човечета. Преди да се усетят, какво се случва, непознатите същества бързо ги изловиха. Кой бе хванат за косите, кой за дрехите - всички вече бяха вкопчени в разлагащите се ръце на труповете и безпомощно ритаха с крака във въздуха. Този път писъците станаха много повече от един. Дори Ед се озова в лапите на едно от тези същества, което го вдигна високо във въздуха. Но, мъника бе достатъчно опитен и си бе патил много пъти. Докато се намираше високо горе над глава на съществото, той се опита да запази самообладание. Вдигайки във въздуха ръцете си, той ги шмугна в дрехата си и бързо се изхлузи от нея, като докато падаше изпод нея, успя да се хване за долният и край. Така полу-голото му тяло провисна във въздуха за миг. Щом се подаде изпод дрехата, Ед се извърна назад и вдигна малките си крачета към коремната си област. Засили се колкото може и със все сила стовари крачетата си върху лицето на съществото. 
- На ти, мамицата ти! - изруга малкият, след което скочи право на земята. 
С бързи стъпки Ед се насочи в посоката, в която се намираше и къщата, в която живееха. Но щом крачетата му стигнаха малката пътека, която водеше натам, той се удари в някого. Мъника тупна право по дупе и щом вдигна погледа си нагоре, отново изпищя от страх. Пред него стоеше мъж предрешен в черни дрехи, с покрито лице. Носеше широка качулка като тези, с които монасите покриваха главите си, а устните му бяха скрити зад парче плат. Единствено светлите му очи се виждаха в този момент, придавайки му някаква мистичност. 
Непознатия вдигна едната си ръка към съществата, които се намираха пред него и им даде знак. Всяко едно от тях го послуша и тръгна към него, влачейки след себе си своята плячка.
Ед направи поредният жалък опит за бягство, който бе осуетен още преди извършването му. При едва първото си движение, гнома изгуби контрола над тялото си. Ръцете му сякаш омекнаха, краката му се подкосиха и тялото му се свлече обездвижено на земята. Единствено мислите му все още бяха непокътнати. 
- Пусни ме, бе! Мангал! Ааа! - крещеше Ед, като същевременно с това сипеше слюнка по дрехите на непознатия. - 'що не ме пуснеш, да те смачкам, а? Вещер смотан! Кукли нямаш ли си, да си играеш с тях, че мен закачаш? Говори бе, говори бе...
Виковете му останаха без отговор. 
Непознатия се извърна назад и с едно леко движение, накара тялото на Ед да го последва. Представете си комичната гледка на малко същество, което ръсеше ругатня след ругатня, главата му се клатеше напред-назад в опит да наплюе врага си, а тялото му с провлачени движения се придвижваше напред. Кое бе комичното ли? Че движенията на главата и на тялото бяха толкова некоординирани, сякаш всяка една кост в него бе счупена...
Десетина минути по-късно, Ед вече бе притихнал. Гърлото го бе заболяло отдавна да крещи и за това той се бе предал. Единствено наблюдаваше със злобен поглед мъжа, който в момента властваше над него и се надяваше да се препъне и да се разсее поне за малко. Уви, това не се случи. Дори докато вървяха, непознатия правеше странни движения около себе си, насочвайки вниманието си към дърветата, които ги заобикаляха. А именно, по този начин премахваше капаните, поставени на пътя им. От дърветата падаха тежки камъни, заострени дървени трупи, примки и въжета, които бяха поставяни с месеци наред за самозащита от малките гноми. 
Ед гледаше невярващо, какво се случва с творенията му. Щом стигнаха подножието на стените, които заобикаляха къщата, непознатият се спря. Обърна се назад и направи знак на съществата пред него. Едно от тях се приближи до стените и я огледа внимателно. Докато наблюдаваше внимателно камъните пред себе си, то затвори очите си и почти механично стовари главата си в стената. После движението се повтори пак, пак и пак...
- Какво правиш бе?! - изкрещя Ед, към разлагащият се труп.
 Но, той не обърна внимание на виковете му. Съществото продължаваше да удря главата си с все сила, докато накрая камъните пред него не започнаха да се пропукват и ронят един след друг. Отне му точно пет минути за да отвори достатъчно голяма дупка пред себе си, за да могат всички да преминат през нея. 
Навлизайки в импровизираният "двор" на къщата, съществата се събраха на едно място. Събраха гномите, като ги поставиха в кръг и завързаха ръцете им една за друга. После се разпръснаха из околията контролирани от господаря си, вършейки всевъзможни неща. Учудващо защо, някой от тях започнаха да чистят земята, а две от съществата дори запалиха голям огън в средата на двора. 
В този момент непознатият се приближи към Ед и приклекна до него. Изпод плата, който прикриваше устните му се прокрадна усмивка, която бе съвсем леко забележима. 
- Страх ли те е? - изрече с дрезгав глас мъжа. 
Ед навъси вежди и показа малките си остри зъби. Но, не му отвърна. Злобният поглед и лекото ръмжене, което се разнесе иззад устните му бе достатъчен знак, че джуджето е достатъчно изнервено. 
Непознатия вдигна леко дясната си ръка и докосна дребосъка по рамото му. В този миг тялото му се отпусна и той се строполи на земята...отново. Кръвта бързо нахлу във вените и скоро Ед усети прилива на енергия в себе си. Щом той разбра, че е свободен, скочи на краката си, стисна здраво юмруци и се нахвърли върху непознатия. Ударите му бяха толкова леки, че не успяваше изобщо да го нарани. Удряше го в стомаха, в гърдите, дори в лицето, но непознатият единствено се усмихваше подигравателно. Докато получаваше удар след удар, той се изправи на крака и понечи да свали маскировката си с ръце. Качулката се смъкна назад, плата от устните падна на земята и снежно-бялото му лице се появи. Черните дълги коси паднаха напред, като леко скриха очите му, ала не успяха да прикрият истинската му същност. 
А в този момент, Ед продължаваше да го удря в краката, като същевременно с това го ругаеше :
- Ти скапаняк долен, казах ти, че ще ми паднеш...ще те...ще...ше...ше... 
Тук, думите му секнаха за миг. Джуджето бе видяло препаската, която бе паднала в краката му и инстинктивно бе вдигнало погледа си нагоре. Ала щом видя лицето на своят почетен господар, дребосъка започна да заеква, повтаряйки няколко срички :
- Ше...ше...ше...
Изведнъж, лицето на гнома се промени. Свъсените вежди се отпуснаха, зъбите се прибраха зад устните, които се присвиха в тъжна гримаса и леко започнаха да треперят. По очите започнаха да избиват капчици сълзи, които замрежиха погледа му. Ед рухна на земята, прегръщайки краката, които до преди малко налагаше. Стисна ги с малките си ръце и продължи да хлипа през сълзи :
- Ше-фе...ше-фе...
Да. Самият Смоук бе успял да се добере до собственият си дом. След около една седмица път, изминавайки цялото разстояние на кон чак от Корнор, некромансъра бе стъпил на родната си земя. Обаче, вместо да се появи по нормалният начин, бе решил да се пошегува с малкият си поданик, като му спретне едно малко нападение. 
Смоук се усмихна и погали по главата джуджето.
- Спокойно, аз съм...
Ала, мъника така и не спираше да хлипа в нозете му. Дори Смоук се принуди да приклекне до него и да го отскубне от краката си. После го вдигна във въздуха и го пое в ръцете си, сякаш държеше собственото си дете. 
Щом Ед се озова в прегръдките на господаря си, той го прегърна силно през врата, облегна глава на рамото му и продължи да хлипа. А Дани, той не сваляше загадъчната усмвика от лицето си.
- Хайде, спокойно. Нека се приберем, за да ми разкажеш, какво се случва. Виждам, че не си сам...
Фъстъчето се отдръпна за миг назад и понечи да проговори, ала от устните му отново излязоха само срички :
- Аз...аз...аз...
- Шш-т...- отвърна му некромансъра -...спокойно. Ще ми разкажеш като се успокоиш. Хайде...
Смоук го понесе в прегръдките си право към къщата. Докато вървяха натам, с помощта на магията си той освободи останалите гноми, които бяха събрани в кръг. Те стояха един до друг и не смееха да мръднат. Единствено наблюдаваха ридаещият си "господар", който ги бе докарал до тук и не знаеха какво да правят. А щом заедно с Дани се скриха от погледите им, те просто зачакаха развоя на събитията...

Какво можеше да направи от тук нататък беззащитното момиче? Може би, нищо. Поне в ситуацията, в която бе изпаднала, тя нямаше никакъв шанс за реакция. Дори очите си не можеше да движи в този момент, камо ли крайниците, че да се спаси. Меропа я бе приклещила здраво към земята, а много скоро я възседна като дървено конче, обхващайки кръста и с колене.

- Май не си толкова силна, колкото каза Лу. - обърна се към нея Морт, като показа белите си зъбки, под усмивката си. 
Никакъв отговор от момичето. Може би, единствено очите и се ококориха още повече в този момент, но това бе трудно за определяне.
- Какво да те правя сега? Може би трябва да те освободя и да започнем от начало? Надали ще успееш да...
Тук, вниманието на Морт бе привлечено от шум, който идваше недалеч от нея самата. Леко стреснато, тя извърна главата си назад в посоката, от която идваше звука. Поглеждайки натам, тя остана разочарована. Нямаше никой. 

- Хмм...странно!  - добави некромансърката, като се обърна отново към жертвата си - Та, до къде бяхме стигнали? А, да...
И отново думите и бяха прекъснати от странното шумолене. Този път, то се появи от левият и край - само на десетина метра от тях. Меропа обаче забеляза веднага от къде идва той. Тя свъси вежди и напрегна цялото си съзнание. Активирайки отново онази малка "хитрост", тя промени зрението си така, че да вижда топлинните промени в околната среда. Много бързо картината пред очите и се промени. Зелените хасти се превърнаха в синкави петна, а стеблата на дърветата или по-точно тяхната средна част придоби червеникав оттенък. 
Един бърз поглед и бе достатъчен да забележи, малката пробягваща червена точка. Тя бе на височината на най-ниските храсти, които се намираха около тях. Движеше се сравнително бързо. Шмугваше се от храст на храст, а задържеше ли се повече от десетина секунди там, после хукваше отново в произволна посока, докато накрая не изчезна между дърветата.

- Хах! - възкликна красавицата - Сигурно е някое зайче.
 И в момента, в който тя се обърна към своята спътница, получи силен удар в лицето. Толкова силен, че бе достатъчен да я свали право на земята, падайки по гръб. Преди да се опита дори да отреагира, нейната русокоса съперница вече се бе изправила на крака, използвайки магията си. С помощта на малко енергия, тя бе накарала две същества да изпълзят от недрата на земята и да застанат редом до нея, от двете и страни.
Русокосата девойка гледаше с натрапчива лудост към малката ученичка на Лу. 
- Май и ти ще трябва да избягаш след малкото зайче, ако не искаш да те натупам.
Морт ококори изненадано очи, докато все още лежеше на земята. 
- Ама ти, как се измъкна толкова бързо? 
Красавицата се усмихна леко загадъчно. 
- Не забравяй, че ни учи най-добрият, скъпа. 
В следващият миг, некромансърката изпъна ръце напред, насочвайки двете си кукли право към девойката, която лежеше на земята. Беше време да се защити или да понесе първият удар, от страна на своята съперница.

Бооо, падна ли ми в ръчичките? :D Опиши успешна защита, а после се опитай да атакуваш. Прецени дали ще се отървеш първо от труповете или после ще ги атакуваш и тримата заедно ;)

Можем да кажем, че начина, по който Меропа се опита да атакува своята съперничка бе доста хитър. Младото момиче не очакваше изобщо такова развитие на събитията. Гледайки към своите поданици, които в този момент разкъсваха тялото на двойничката, тя почти бе забравила за истинската си нападателка. А и в този момент, как би разбрала, коя бе истинската? Дали тялото, което след секунди щеше да се стовари върху гърба и бе истинската Меропа или просто двойника, а момичето хладнокръвно се криеше между купчината движещи се тела, чакайки в засада? Трудно бе да прецени.
А и още преди да е предприела каквито и да е било мерки, девойчето усети нещо тежко от задната страна на тялото си. С доста голяма сръчност, ръцете на Меропа се вкопчиха в тялото и. Първо краката и се опряха в горната част на гърба и, осигурявайки и стабилна опора. Едната и ръка се вкопчи в косите на момичето, провирайки си пръстите чак до задната част на главата и, като същевременно с това те се впиха почти болезнено в кожата и. Другата ръка на Меропа стискаше здраво малък кинжал, който победоносно се насочи към гърлото на девойката. Морт дръпна косите и килвайки главата и назад, като по този начин откри цялото и гърло. И тук бе момента за атака!
Но, преди студеното острие да се докосне до кожата и, тялото на русокосата се свлече на земята. Тя падна на колене, удряйки ги здраво в почвата, а след това буквално се стовари по лице, падайки заедно със своята противничка. Меропа почти загуби равновесие и едва не наръга опонентката си смъртоносно. Може би само късмета на начинаещата я спаси в този момент, защото острието на ножа се заби само на няколко сантиметра в страни от главата и.
Морт инстинктивно погледна напред към труповете, които все още оглозгваха собственият и двойник. Те се бяха заели с разчленяването на трупа, като несъзнателно разделяха крайниците му от тялото. Не се чуваха никакви предсмъртни писъци. Сякаш двойника приемаше победоносно своята смърт, а неговата награда бе самата агония.
Някъде в страни, може би само на двадесетина метра от тях, храстите отново се размърдаха. Шума се увеличи драстично, а малките клони се размърдаха, сякаш нещо голямо се криеше зад тях. Секунда по-късно, иззад храсталаците започнаха да изкачат едно по едно малки грозновати същества. С ръст не повече от метър, метър и двадесет, грозновати муцуни и големи сопи в ръцете, дребосъците не изглеждаха опасни, ала пък бяха много на брой. Може би бяха повече от дузина, че дори и две. Някъде между тях се появи един по-едър гном, който се отличаваше доста от другите. В ръцете си нямаше проста тояга откъсната от някое дърво, а истински меч. Всъщност, това бе най-обикновен нож, но пък за ръста му, това си бе доста солидно оръжие.
Джуджето наддаде яростен вой и пискливият му глас се разнесе из околията, привличайки вниманието на двете момичета, които се биеха до този момент :
- Вещиции-ии! - изкрещя гнома, като се запъти с малки но бързи стъпки към тях, вдигайки високо оръжието над главата си. 
Неговите събратя го последваха в този момент. Малката дружина от ниски човечета се затича право към двете девойки, като всеки един се опитваше да крещи възможно най-силно, опитвайки се да уплаши опонента.
Преди изобщо да са стигнали до тях, русокосата девойка се взе в ръце. Докато лежеше просната на земята, тя извърна глава в страни и рече на Морт: 
- Сега нямаме време за това!
Миг по-късно, момичето се прекатури, освобождавайки тялото си от Меропа. С ловко използване на магията си, тя пое контрола отново над труповете, които бе съживила преди малко. Насочвайки ги право към групата гноми, която тичаше към тях, тя поде някаква защита срещу нападателите. Големите, почти метър и осемдесет, разлагащи се тела се изпречиха на пътя, по който щяха да минат дребосъците. Трите труповидни създания държаха в ръцете си "оръжия", които бяха неприсъщи за нормална битка. Единият стискаше здраво за бедрото откъснатият крайник на двойника, вторият държеше за лакътя окървавена ръка, а третият, той стискаше косите на откъснатата глава.
Една наистина готическа гледка, която вля страх в малките човечета. Щом видяха срещу себе си труповете, няколко от гномите мигновено се спряха, че дори започнаха да правят бавни крачки назад.
Тук се включи малкият им предводител. Той се обърна към останалите и даде заповед: 
- Нападайте бе, идиоти-и! Опазете "Стената"! 
Сякаш техният Бог им говореше в момента. Малките човечета изръмжаха досущ, като диви животни, стиснаха здраво своите тояги и се нахвърлиха върху тройката, управлявана от русокосата девойка. 
Джуджетата не бяха достатъчно силни срещу тези противници, но бройката им достатъчно ги превъзхождаше, че да поемат контрола над нещата. Досущ като лъвици, нападащи своята вечеря, тя се нахвърлиха върху всяко едно от съществата, като го налагаха кой-къде свари. В околията се разнасяха тънките им гласчета, които неистово крещяха нечленоразделни звуци. Само главният от тях се опитваше да се контролира, като буквално сипеше обиди в лицата на неживите:
- На ти бе, изчадие! Умри, грозник! - крещеше дребосъка, като същевременно с това подскачаше на едно място и се опитваше да уцели главата на противника си. Уви, оръжието му само се удряше в тялото на трупа, като му оставяше не чак толкова дълбоки рани. 
Няколко минути по-късно, дребосъците се бяха справили със "защитната стена", управлявана от русокоската. Труповете бяха повалени на земята, а няколко гнома продължаваха да ги налагат с тоягите си дори, когато те вече не се движеха.
- Мамка му... -изрече леко притеснена девойката, която се намираше до Меропа.
- Убийте вещиците-е! - разнесе се отново гласът на гнома, който предвождаше останалите. 
В мигом, всички отново се затичаха напред, оставяйки обездвижените телеса зад себе си. Малките човечета стискаха здраво своите оръжия и си придаваха грозновати и ядосани физиономии. Готови за атака, почти сигурни в своята победа, те настървено се насочваха към двете момичета. Само миг ги делеше от това, да се стоварят върху крехките им тела и да стоварят целият си гняв върху тях заради това, че са дръзнали да навлязат в земите на техният господар. 

Бо, искам от теб да се защитиш. Опиши го, като включиш и действията на своята доскорошна съперничка. Остави крайният резултат на мен (спокойно можеш да утрепеш някой от гномите, стига да имаш желание :D )

Некромансъри и дървета. Напомняше на някогашната история, за момче летяло по покривите. Фантазия? Мит? Или просто случайна реалност?
В Шеридан наистина можеше да се види всичко. На гората и липсваше само един странник с химикал, седнал на поредният голям камък появил се изпод земята, който да описва странните и истории. 
Възможно ли бе това? В случая - да. Гората предоставяше на присъствуващите неща, които извън пределите и не можеха да извършат. Единствената причина бе - концентрираната енергия, която се спотайваше сред листата на дърветата. Когато някой я използваше, можеше да си играе дори със самата природа.
В случая, гномите бяха изловени от същите тези дървета, за които се грижеха всеки ден. 

- Пусни ме бе, мравояд! - изписука единият по-главен дребосък, докато все още се намираше измежду листата на величественото създание - Пусни ме, че утре ще те запаля! Кълвачи ще ти пусна, ще видиш!
Малките им гласчета наддаваха такива писъци, които огласяха половината гора. 
Нямаше и минута, когато всичко започна да се променя внезапно. Докато двете момичета си мислеха, че са поели контрола над ситуацията, само на петдесетина метра в страни от тях, се появи висока човешка фигура. Тя изскочи буквално измежду две дървета и с умерена крачка се насочи право към движещите се дървета. Докато крачеше, сянката разпери ръце напред и започна да нарежда бавни слова. Едва изрекъл няколко думи, дърветата пред него спуснаха бавно клоните си надолу и освободиха малките същества. После, с бавни крачки назад (до колкото бе възможно да се опишат "ходещите" корени), те се върнаха до лобните си места, където растяха с години. 
Джуджетата вече бяха тупнали на земята, когато дърветата се отместиха в страни. Няколко от тях скочиха на крака и бързо изтупаха дрехите си, след което се насочиха право към двете момичета, които почти се бяха сгушили една в друга. Дребосъците отново бяха награбили в ръцете си импровизирани оръжия като - мечове от клони или пък примки направени от собствените им дрехи. 
- Ей сега ще видите, с кого си имате работа! - изрече единият гном, като през това време вече бе хукнал напред в атака, наддавайки неистов вой.
Ала, направил само няколко крачки, дребосъка се стъписа от внезапно изригналият глас на сянката.
- СТОЙ! - чу се заповеднически зад него.
Гласът не бе толкова силен като децибели, колкото като въздействие. Дрезгав, тежък...мъжки. Каращ те косъмчетата на ръцете ти да настръхнат а по цялото ти тяло да те побият тръпки, щом го чуеш за първи път, а и след това.
Мъничето се обърна назад и захвърли пръчката, която държеше в ръцете си с думите :
- Добре бе, шефе...твои са! 
Двете момичета все още гледаха неразбиращо. Мъжа, който явно контролираше дребосъците се приближи към тях. Те не можеха да видят все още лицето му, защото то бе захлупено с голяма черна качулка. Но, много скоро това се промени. Щом непознатия застана пред тях, с бавно движение бръкна с ръце под качулката си и я отмести назад.
Лицето, което се откри пред тях се стори доста познато на Меропа. Черната, като абанос коса със сиви кичури по нея я бе виждала и преди. Някъде, където е била, но в момента наистина самата тя не се досещаше...
- Дами... - заговори с благ тон мъжа - ... да не сте се изгубили?
- Ами... - опита се да отговори момичето, което стоеше до Меропа, но от страх дори не успя да продължи.
Иззад мъжа се появиха и дребосъците. Дванадесет, може би малко повече на брой. Те се наредиха в редици от двете му страни и впериха малките си злобни очи в момичетата, очаквайки да чуят, как така са дръзнали да навлязат толкова надълбоко в гората. 
- Всъщност, ние тренирахме - отговори Меропа.
Чернокосият се усмихна приятелски.
- Добре правите, въпреки, че това не е най-удачното място за тренировки. Не мислите ли? 
- Ами...
- Извинете ме, че не се представих. Казвам се Дани. - опита се да смени темата, най-вече да помогне на момичетата да не се притесняват - С вас...не се ли познаваме от някъде?
- Ами, да-а...но не се сещам от къде....
Чернокосия присви очи в опит да се сети, къде е виждал момичето. 
- Залагам си репутацията, че сте от Роузкилл.
-Да... - отвърна по-уверено момичето.
- Ясно. Какво ще кажете, да обсъдим това на чаша чай? Обещавам, че няма да ви сторим нищо лошо.
Предложението бе отправено. Сега оставаше, двете момичета да се съгласят по една или друга причина. Но, пък като се замисли човек, две момичета на непознато място, а пред тях дузина нехранимайковци и някой, който им предлага чай?!? Доста интересен сюжет за един хорор филм...

Бо, получаваш малка награда : Сила : 2 ; Ловкост 5 ; Интелект 7; Воля 7;

Меропа стоеше срещу мъжа с каменно изражение и не помръдваше. Не, разбира се. Изключено. Да се съгласи да иде в къщата на непознат. Откъде тази подозрителна гостоприемност? Разбира се, че касапинът ще любезничи много, ако желае да се докопа до месата ти. Момичето си представи изражението на Лушиъс, ако по някакъв начин можеше да наблюдава случващото се. Морт едва ли би успяла да издържи на погледа, който би последвал, когато му съобщеше, че тя, най-лелеяната плячка на небесната богиня и на олигархията на гората Шеридан, се съгласява да отиде в къщата на някакъв фантом... просто от добра воля и наивно доверие.
Къдрокоската разучи внимателно лицето на .. донякъде непознатия. Може би факта, че го бе виждала преди, я успокояваше. Ако бе видяла лошо от него, със сигурност щеше да го запомни. Щом си бе позволила да го забрави, значи в миналото не е представлявал никаква заплаха. А дали.. бе възможно да е бил с някой от нейните съмишленици? Това щеше да промени много нещата... но за жалост, не бе в състояние да извика спомена, който би й донесъл толкова полезна информация в момента.
Лицето на младоликия мъж като че сияеше. Хладно, лъщящо, като че плътта му не бе съставена от веществата на нормалната човешка кожа, а принадлежеше на създание може би от друга раса, като например вампир. Меропа не бе виждала самодива, но предполагаше, че този би паснал за нейн брат. Острите му вежди се сключваха стремглаво над правия нос и издаваха воля, смелост, упоритост, мъжкарство. Личеше си, че този човек не си поплюва и може да бъде достатъчно жесток и праволинеен, ако се наложи. Обръч от опушени сенки наобикаляше единственото око, което Меропа можеше да види, тъй като другото бе покрито от черната като бездна коса, която бе осеяна на места от искрящобели кичури, които създаваха доста зловещ контраст. А говорейки за контраст, това око.... Най-подходящото описание, което девойката би дала, бе.. свистящо ярко синьо. Толкова синьо, почти бяло. Показващо един студен, но нажежен блясък. Както звездите - именно синкавобелите са най-горещите сред целия спектрален клас, дори и привидно да изглеждат, все едно вместо светлина разпръскват снежни бури.
Устните се извиваха леко аристократично в полуусмивка. От онази, при която ъгълчетата са повдигнати леко хищнически нагоре, загатвайки, че индивидът е дарен с интелект, но интелект, усвоил може би до съвършенство черните изкуства на човечеството. Интелект, който не би се посвенил да наводни земята с кръв, ако е нужно.
Можеше ли Меропа да има вяра на такъв човек?
- Какво те е водило към Роузкилл, страннико? - подбра внимателно въпроса си девойката, без да изпуска от поглед лицето му. Малките гримаси, чертите му - езикът на тялото можеше да й даде важна информация. Разбира се, не го попита дали и с кого се има от имението - нямаше смисъл. Един лъжец винаги можеше да подметне имена, с които да я привлече точно там, откъдето нямаше да й позволи да се върне.

Дани вдигна ръка пред лицето си, показвайки дланта си към момичетата. Искаше да им даде знак да не бързат с изводите. Самият той имаше нужда от малко време, за да опресни мислите си и да подреди всичко в главата си. Спомените се прокарваха в мозъка му един след друг, докато подходящият не се появи и го озари като пътеводна светлина. 
- Роузкилл...- прошепнаха устните му.
Картината в главата му бе толкова объркана, че му трябваше доста време докато разбере от къде познаваше момичето. Поне едното го бе виждал неколкократно в тази сграда въпреки редките си пребивавания там.
Щом всичко му се проясни, белокосия се приближи до двете момичета и им разказа накратко историята, която първо се появи в главата му. 
Ставаше дума за поредното му пребиваване в сградата. Онзи момент, в който хванаха Боунс за първи и последен път, преди той така умело да се изплъзне от лапите на управниците. Тогава само един човек помогна на него и Дрейк и това бе девойката пред него. Трябваше му време да си припомни, но веднъж сторил го, той се сети с каква жар хубавицата се бореше за Дориан.
- Ти се отзова и се опита да ни защитиш до колкото можеш. - заяви приятелски Дани, обръщайки се към Морт - Не можем да върнем времето назад. Единственото, което мога да ви предложа е да останете за вечерта в къщата ми. А на сутринта ще ви изпратя до края на гората, за да съм сигурен, че сте добре...
Предложението бе отправено. Пред Меропа и колежката й оставаше избор, който самите те трябваше да вземат. От една страна - топла храна и уютно легло е по-приемливо от дългият път към дома. Но, това означава ли, че могат да му се доверят? Никой не знаеше.
Гномите отдавна се бяха събрали на малка групичка и се бяха запътили към къщата на господаря си. Преминавайки през загражденията те се заеха с обичайната си работа - лентяйнстването. Какво друго им трябваше? Едно легло и купа с храна...

Разбира се! Тогава изведнъж физиономията му се проясни. Срещу нея стоеше същия човек, със същите черти, коса и дрехи, но като че за секунда се бе видоизменил коренно. Сега, когато вече се бяха върнали спомените за него и той представляваше нещо повече освен странник в коварна гора, Меропа можеше да го види по съвсем различен начин. Явно цялата еуфория от онези събития приковаваше вниманието й основно към това как бе успяла да отблъсне противниците. Като цяло съюзниците й се бяха задържали за прекалено кратко време, за да успее, в целия шок и ступор, да запомни ясно и трезвено физиономиите им. "Колко много не съм била на себе си", не можа да повярва девойката, която по принцип си падаше голям физиономист.
А пък във важните моменти - това й качество й бе изневерило. Ха!
Излъчването на мъжа не се измени съвсем, но някак си се обогати. По-скоро Морт прогледна за някои негови черти, които одеве не можеше да долови. Изведнъж свирепият, хищнически хъс, който девойката бе попресилила в недоверието и предпазливостта си, се сля с доблест и благородство, една горда решителна благонамереност, която притежават само героите.
- Разбира се, че си те спомних! - възкликна почти екзалтирано момичето, обзето от внезапен изблик на старите си емоции от онзи знаменит ден - Колко съм глупава! Не знам как не се сетих. - след което Морт се обърна към ученичката, чиято физиономия в момента наподобяваше на разсърдена риба имгур. Глуповата, начумерена и ... смарангясана. Явно никак не й се нравеше, че в дадената ситуация на практика нищо не зависеше от нея и че бе изключена от разговора, все едно беше ваза на масата на бизнесмени. Но Меропа още от началото бе усетила, че това е човек на низките страсти и изобщо не й обръщаше внимание. Ако не се чумереше за това, щеше да е за друго.
Този (недотам) непознат изведнъж загложди любопитството на Меропа, сега, когато обстоятелствата покрай него ставаха толкова интересни и засягаха теми, които я касаеха лично, при това много. Разбира се, че щеше да приеме поканата му. Имаше какво да чуе от него!
- Ще дойдем. - твърдо заяви момичето, а до нея русокоската се скапа като гнила круша.