Пътят

Правата празна улица. Внимавайте да не умрете от страх или от нещо друго докато вървите по нея. Който няма смелост по-добре изобщо да не тръгва, нали?

По пътя крачеше тъмен силует. Изглеждаше безформен, закрит от плаща на черното наметало. Само едни катранено черни очи проблясваха на фона. В небето зад силуета се беше появил черепа и злокобно изпиваше гърба му. Задуха вятър. Мантото се разтвори и се откри тяло. Тяло на момиче. То бе не много високо, но стегнато. Облечена бе в черен корсет с връзки на гърба. Краката й бяха обути в черни обувки представляващи пантофи, който продължават с черни ленти, стигащи чак до коленете. Малко по-нагоре започваше леко разперената тюлена пола. По ръцете й имаше кожени гривни, а на врата нашийник с шипове и един медальон - кръст. Тя надигна малко глава и лицето й се откри. Беше бледо, с обица на веждата, носа и устата. Ушите не оставаха по-назад - на всяко имаше по три халки. Устните й бяха плътни, тъмновиолетови. Синята коса падаше свободно по раменете и предаваше интересен елемент към цялата картинка. Тя вървеше бавно. Не бързаше за никъде. Над главата й, сякаш излезнали от гърба й прелитаха ято черни, грачещи зловещо гарги. Сякаш й бяха спътници. В ръката си държеше мръсна, стара мешка, която се влачеше по прашния път.
Момичето вървеше право към Роузкилл. Непоколебима и сигурна в това, което прави. Това момиче съм аз!

Въпреки, че Микаел я беше нарекъл "Дете на Бога" и със сигурност няколко идиота тръгнаха веднага след нея, Мортем продължи да си ходи сякаш света и принадлежи, сякаш няма нищо от което да се плаши или от което да умре. Истината, е че Мортем никога не е страдала от ниско самочувствие и никога не е намирала по-страшно нещо от Самия Себастиян. Това е то, да си отраснал под крилото на самия бог и да не се страхуваш от тъмнината или от празнотата на улицата. От тишината или от заплашителните погледи на боклуците от кръчмата. Мортем ходеше бавно и се ослушваше, докато вкусваше от забраненият, но така сладък вкус на цигарите. Това си беше направо неописуемо удоволствие за нашата Мортем. Така и така щеше да се умира, поне да е от нещо сносно. Момичето продължи по пътя и погледна към сянката си. Забавното беше, че сянката не беше на някаква кльощава тинейджърка, о не. В земята се виждаше черен силует на мрачна и злокобна фигурка. Мортем се усмихна и погледна към небето. И така пред цялото време. Ту пушеше, ту гледаше земята, ту небето.

Излезнахме на пътя и продължихме в посока Роузкил. Не направили и няколко крачки махнах ръцете си изпод него и той тупна на земята неочаквайки точно това.
-Мисля, че не си тежко ранен, нито смъртно пиян, а просто леко заспал, за да те нося.
Усмихнах се и тръгнах напред не прекалено бързо, за да ме достигне. Вървях с гордо вдигната глава, цигулката на рамо. Краищата на роклята ми леко се вееха от вече по-слабия вятър. Някъде от далечината се долавяше шума на събуждащия се близък град. Имаше само няколко часа до зората, но новият въздух вече можеше да се усети. Стъпвайки по пътя се чувствах някак си сигурна, защитена от залязващата луна, защитена от всичко, което ме заобикаляше. Така познатата ми мъгла пак заизлиза сякаш от дебрите на почвата под краката ми и ги обви до глезените. За мен това е нормално, цял живот прекарвам с тази спътница. За Клавдий сигурно щеше да е нещо ново и гледайки ме отзад сигурно приличах на привидение. Но аз не се спрях да му обясня каквото и да е. Не му трябваше да знае. Самата аз не знаех защо това ми се случваше. А щом аз не знаех, от къде на къде пък той заслужаваше обяснение.

Тупването на земята успя да разбуди позаспалата същност на Клавдий.Стоейки все още на земята, повдигнал лицето си гледаше към Дориан.Бавно изчезваща в тъмнината, преметнала цигулка през рамо се сливаше с тъмнината.
Момичето продължаваше да стъпва по задимената почва и не се обърна за миг към своят спътник.

- Дориааан - чу се гласът на Блек зад гърба и, но никаква реакция от нейна страна. - Ху'у, ако щеш! Утре ме чакай в "Необятната къща" покрай Шеридааан.Чу ли мее? - но единственият отговор който той получи бе собственото му ехо...

Наближаваше шест вечерта и слънцето почваше да залязва. Огромния череп се впиваше в гърба ми, обвинявайки ме за мислите и постъпките ми. Сякаш знаеше какво щях да извърша. Обърнах се ядно и го изгледах студено.
-Стига си ме упреквал. И ти не си по-добър.
Виках на небето като някаква луда, но мога да се закълна, че с черепа си кореспондирахме по някакъв странен, необясним начин. Обърнах му обидено глава и продължих по пътя си без да му обръщам внимание. След около още половин час съзрях града пред себе си, а той вече достойно се беше обгърнал в мрак.

Тръгнахме по пътя за обратно. Имах чувството, че не съм стъпвала по тази опрашена пътека с години, а бяха само няколко дена.
-Не го мисли. - отвърнах на благодарността й.
Меропа се движеше бавно, защото тялото я болеше, а и глезените й бяха раздрани. Ако се придвижвахме така щеше да ни отнеме цяла нощ да стигнем до Роузкилл затова Геш я подхвана и я вдигна на ръце. Тежеше колкото парцалива кукла и така крачките ни се засилиха.
-Днес ще спиш при мен! - казах непоколебимо. Естествено, че нямаше да я остава в същата стая на онзи палячо, който официално мразех. Но щеше тъпкано да му се връща и то не от мен. Нещо ми подсказваше, че малката Меропа ще се справи доста добре с "любимия си". След около час имението се откри пред очите ни.

Когато за първи път стъпих на този път, за да стигна до Роузкилл слънцето печеше жарко, зад гърба ми летяха ято гарвани, а огромния небесен череп изпиваше кожата ми в несполучлив опит да ме откаже. Сега когато го напусках луната светеше магнетично, същият този череп се опитваше отново да ме сломи. Пак безуспешно. А дъждът валеше из ведро и правеше пътеките кални. Тогава черен силует крачеше сигурно, сега бял силует с боси крака вървеше към неизвестното без да се обръща назад.
Вървях с изцъклени, пусти очи, с болки в главата, шептяща сама на себе си.
-В тъмното видях човек, който не беше там....
Мъчех се да си спомня останалото. Влачех багажа си по улицата, а босите ми ходила се забиваха от време на време в някое стъкло. Но даже не изпитвах болката от раните. Просто не им обръщах внимание. Изморена, изнурена и отпаднала завих и излезох извън пътя. Оставих багажа си и седнах с изпънати крака в пущинака. Снежно бялата ми рокля се окаля, но не ме интересуваше. Даже напротив - легнах напълно на мръсната земя, загледана нагоре, а дъждът падаше неумолимо върху лицето ми и очите ми се пълнеха със солени капки.
-Снощи на стълбите видях
малък човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
О, как искам да си отиде.
Капки, капки и пак капки....Къде ли щяха да ме отведат? Къде можех да отида? Нямах си никой на този свят. Не, не е вярно. Но тя! Нямаше как да отида при нея. Трябваше да остана тук и да разбера всичко. Всичко...Тогава...? Дали...? Можех ли...? Той щеше ли...?
Изправих се, взех багажа си, като внимавах с виолата и отново тръгнах по калния път. Тъмнина, приготви се. Идвам за теб....

Светът сякаш се разкриваше наново за Елизабет. Къде се намираше? И тя не знаеше - нито физически, нито духом. Никога не бе виждала място подобно на това, но и не трябваше да я учудва, понеже всеки град в този свят беше уникален. Чувството бе магично. Капките падаха, удряйки асфалта и двете фигури, придавайки един малко размит образ на цялата картина, но това не бе задължително лошо. Напротив. Дъждът сякаш принадлежеше на това място, така както и то подхождаше на него.

Но дъжда спря... бяха излезли от града и изгарящото слънце замени блаженството с нова доза тежък въздух и непоносимост. Чантите на Елизабет пак натежаха, но тя не каза нищо. Виждаше парата, която се изпаряваше от тялото си и й идеше да заплаче.

- Къде каза, че отиваме? Роузкил? Ще ми разкажеш ли повече? - попита внезапно тя, защото усещаше, че отново се изнервя от жегата. Искаше да запази самообладание, доколкото това е възможно.

-О, там много ще ти хареса! - възкликна Миша - Мрачно е, слънцето е слабо, гробищата зад имението са толкова дълги, че не можеш да проследиш къде свършват. Идеалното място за обучение на прокълнати. Аз лично съм там от вече три години, има няма и го обожавам. Хората, атмосферата, мириса. - възторжено обясняваше некромансърката, под тъмното небе, което сега закриваше иначе зловещия череп. Елизабет може би беше късметлийка, че се размина с тази гледка, но от друга страна пък тя не беше от най-плашливите.
-Разкажи ми малко повече за теб. Трябва да знам с кого живея. От къде си, каква си, за какво мечтаеш. - усмихна се белокосата девойка.

Миша разказваше за това място с такова въодушевление, че Ли не можеше да сдържа широката си усмивка. Всъщност описанието й харесваше. Както вече всички разбраха тя предпочиташе мрачни места. А колкото до гробищата. Винаги ги бе харесвала. Много малко хора наистина вярваха в това, но когато някой умре, всъщност заспива дълбоко, давайки воля на съзнанието и душата си, пускайки ги може би завинаги. Когато един жив нормален човек сънува, той пуска духът си да броди из света и да направи това, което подсъзнателно притежателят му иска, но не прави по различни причини. Казват, че духът преживява всичко това, но връщайки се в тялото забравя, потиска спомените. Но стига толкова за сънищата, нека се върнем към настоящето.

- И аз искам да разбера повече за теб. Можем да направим пътешествието по-приятно и да се опознаем едновременно. Какво ще кажеш да поиграем. Аз ти задавам въпрос, ти отговаряш и питаш на свой ред мен нещо, което те интересува. Съгласна?

Ели се обърна към красивата си спътница и й се усмихна чаровно. Това щеше да бъде забавно...

Миша подскочи весело на няколко стъпки пред Ли. Обърна се към нея и почна да върви на заден ход.
-Да поиграем. - плесна с ръце тя. Това определено щеше да е забавно, а и некромансърката обичаше игрите. Беше доста интересно въплъщение на расата си. Ту трябваше умело да отнема животи, ту все бе засмяна, жизнерадостна и някак си доста пъргава. Отдавна желаеше да си има съквартирантка и сега бе повече от доволна, че си е намерила такава и то много красива.
-Аз съм първа.
Тя се замисли за момент и изстреля непоколебимо въпроса си.
-Разкажи ми за детството си.
Чудеше се дали Елизабет е била весела пакостница като малка. Дали е скитала и тичала по мочурища и поляни. Или пък може би е ходела на танци. Или пък може би е предпочитала да си стои у дома и да чете книги. Или пък е била чистница и като пепеляшка е шетала по цял ден. Възможности много, но коя ли беше правилната?

Миша се изкиска от това определение. Елизабет й допадаше все повече и повече. Животът й, разказан макар и доста хаотично, все пак й се понрави. Но сега бе нейн ред нали.
-Аз съм израснала с богато некромансърско семейство. Фамилията често се наема за мокри поръчки, ако се сещаш какво имам предвид - намигна тя. - Аз самата поех по тези стъпки. Не съм от ай-кръвожадните, само когато се наложи. Като малка обичах да тичам из задната градина на къщата си, да късам цветя и да ги хвърлям във въздуха, а те да падат като цветен дъжд. Нощем обожавах да ходя с по-голямата си сестра до реката в Найтмер. Тя се къпеше вътре, а аз хвърлях камъни. След време почнах да се присъединявам към нея. Ако трябва да съм честна съм глезла. Никога не съм се лишавала от нищо, не знам какво е да изпитваш нужда, но какво да се прави. Родена съм под щастлива звезда явно, хихихи. Нима съм виновна за това? Взимам всичко, което животът ми предостави. А най-вече обичам да се смея. Знам, че е нетипично за един некромансър, но какво пък. Не съм мрачна и потискаща.
И ето така, за да докаже тази си теза, девойката се изкиска отново звучно като камбанен звън.
Те продължиха да вървят напред, в сладки приказки за детството, като скоро пред тях се откри имението Роузкилл. Време беше Елизабет да стане част от тях, в търсене на способностите и може би себе си.

/Лу, пиши в Коридорите на общежитията/

Когато Меропа и Дориан се върнаха на Пътя на смъртта, слънцето вече залязваше. Червеникавите оттенъци в небето го караха да изглежда все едно имаше кървава рана. Цареше тишина, която не предвещаваше нищо добро, по-скоро бе като затишие пред страшна буря. Черепът не ги изпускаше от поглед...
- Винаги съм се чудела - каза къдрокоската, обръщайки се към безкрайната пустош, стелеща се от двете им страни - Какво има там? Какви ли странни същества обитават тези необикновени земи... Не вярвам, че е празно. Но не бих искала и да разбирам, честно казано.
Пустинята й отвърна с безмълвна недружелюбност и предизвикателство. "Хайде де, ела..." я подканваше с ожесточената настървеност на пригладнял вълк.
- И какъв ли е този череп там горе? Кой го е направил и с каква цел?
Това не бяха въпроси, по-скоро разсъждаваше на глас.
- Знаеш ли, била съм извън територията на прокълнатите само веднъж. Светът отвъд изглежда толкова... светъл, бодър, жизнен. Но ние сме до такава степен свикнали с това, което ни заобикаля тук, че за нас то е станало нормално... А ти? Колко надалеч оттук си ходила? - представите на Меропа за реалността като цяло се простираха до границите на гората Шеридан. Всичко отвъд нея й се струваше ужасно далечно, като на светлинни години. Затова и по принцип въпросите за разстояние, пространство от нейната уста звучаха малко наивно и странно. За нея да пътуваш от Найтмер до Маджестик бе като да преминеш разстоянието от една планета до друга. Бе слушала Мерион да й говори за гилдия Феникс.. или по-точно за Летящия град. Над величествените манастири и храмове, предназначени за пречистване на душата и издигане на духовността, се носели исполински дирижабли, от които можел да се види целия живопис на околната среда.. Всички тези приказки й звучаха твърде митично, невъзможно, нереално. И макар да знаеше, че тези места са истински, ги възприемаше точно като приказките...


пс. - ако искаш, направо привършвай, за да може да ти освободя Дориан, че тия дни не съм у нас и не мога да пиша много, а не искам да ти я задържам както тези два дни. ;//

Вървяхме по прашния път, докато черепът заплашително разтваряше своята паст, в опит да ти изкара ангелите. Но това може би се случваше с хора, видели го за първи път. За такива като нас с Меропа, той беше като един нарисуван въздушен пейзаж, а в частност за мен - опияняваща картина, напомняща ми какво всъщност съм.
Морт разсъждаваше на глас за нещата които не разбира.
- Винаги съм се чудела какво има там? Какви ли странни същества обитават тези необикновени земи... Не вярвам, че е празно. Но не бих искала и да разбирам, честно казано.
И погледна към пустощта, на няколко метра от която почваше гората, водеща продължението си почти до Роузкилл. Усмихнах се с крайчеца на устните си в надсмешка. Странни същества! Вярно, че няма нищо нормално в Дани, но и той е човек като нас....или нещо подобно. Интересно, Меропа беше живяла в една от частите на гората, някъде дълбоко зад езерото където аз не бях ходела, но не познаваше Дани. Чудех се дали Виктор го познаваше или толкова добре се криеше, че наблюдаваше незабележимо и изпълняваше длъжността си на Пазител на Шеридан тихомълком когато се наложи. Като го познавах по-скоро е второто. Едва ли "важните особи" , обитатели на единствената крепост там имаха време за някой, който можеше да ги смачка като мравки, нарушат ли неписаните правила на тази криеща какво ли не, необятна гора. А иначе те се пишеха силните родове. Какъв майтап само. Ето как славата води преди действията. Изградил си собствен "дворец" с кули и прочие. Имаш купища злато напъхани старателно в ковчежета, охранявани от слуги, позволяваш си да имаш титла и се мислиш за велик. А точно под носа ти живее един незнаен за мнозина прокълнат, по нищо не даващ представителен вид, който обаче е един от най-мощните от рода ни, без даже да подозираме. Един блед мъртвороден, спокойно криещ се в мрака, чакащ своя момент за нападение. А после честито, превърнал си се в муха върху паяжина. Ето такъв беше моя учител. За момент се почувствах горда, но това чувство отлетя бързо, защото се сетих колко много всъщност не мога да го понасям, но щом става въпрос за отношенията ми с Дани, те са доста противоречиви.
Но да се върнем към Меропа.
- Знаеш ли, била съм извън територията на прокълнатите само веднъж. Светът отвъд изглежда толкова... светъл, бодър, жизнен. Но ние сме до такава степен свикнали с това, което ни заобикаля тук, че за нас то е станало нормално... А ти? Колко надалеч оттук си ходила?
Вече бяхме почти до края. Там където трябваше да внимавам, защото в близост беше и имението. Спряхме се, извадих една цигара и я запалих. За такъв тип въпрос щеше да ми е нужна. Чак когато издишах тежко продумах:
-Познавам собствените ни територии по-добре от...от самата себе си. За мен няма по-чудно място. Както казах веднъж на един човек - не бих заменила калната си дупка и с най-прекрасния чертог. Била съм във Феникс. Имах възможността да огледам Маджестик и областта, на която се обучават маговете. Прекалено е светло. - последното прозвуча повече като шега, но за мен всички помним, че си беше голям проблем. -Найстина на пръв поглед е хубавичко, има изобилие от природа, хората са усмихнати и приветливи, но не е точно така както си го мислиш. И там както и на всякъде си има своите ужаси. Нашите просто са в по-голямо количество и по-страшни. Един маг тук се чувства като в Ада, но и техните животи могат да се объркат доста. Както се казва - нищо не е такова, каквото изглежда. Под повърхността винаги има още нещо, останало скрито за чужди очи.
Тя ме слушаше в захлас. Явно й се искаше да попътува, да види това онова. Сигурно щеше да има своя шанс и за да не й развалям хатъра продължих:
-Но си права, там ще ти хареса. Ако на мен не, то на теб със сигурност.
След още малко приказки по далечни страни беше време да се разделим, поне за сега. Не ме биваше в сбогувания и раздели затова просто й стиснах ръката:
-От тук нататък продължаваш сама. И запомни - не се притеснявай за мен. Обещавам ти, че това не е последния път, в който се виждаме. Окей?
-Окей! - отвърна привидно весело момичето.
Усмихнах се леко печално.
-Пази се.
И се обърнах, поех дъх и просто тръгнах на обратно позволяваща на черепа да се вреже в гърба ми, а пясъка носещ се от вятъра да замъгли силуета ми.

През целия път Лушиъс мълчеше. Гледаше някъде напред, в действителност не виждайки нищо от това, което се разкриваше пред очите му... Рееше се някъде сред мислите си. Меропа бе твърде объркана, нервна и превъзбудена и не разсъждаваше адекватно. Усилната му тишина, дистанцираността му я убиваха, освен това тя просто умираше от нетъпрение да разбере къде я води и защо и най-вече за какво точно искаше да си поговорят. Когато за кратко се опомнеше и осъзнаеше какво се случва в момента, девойката изведнъж изпадаше в свръхентузиазирана паника и ако чувствата в душата й бяха хора, то много точно определение би било, че си спрягаха масово пого.
На къдрокоската й се струваше, че е героиня от филм, на която й предстои да изиграе най-важната си сцена. Усещаше как напрежението постепенно ескалира с приближаването им към целта, която й да бе тя. Във въздуха се носеше наелектризиращата свежест, появяваща се при най-интересните и значителни събития. Меропа нямаше представа какво предстои да се случи, но нещо й нашепваше, че след време ще се връща към спомена отново и отново, непрекъснато, докато не предъвче и преглътне и най-малките подробности. Да не говорим, че незнайно по каква причина изведнъж си спомни за видението на Дориан и за онзи странен черешов мирис от гробищата, и над главата й цялото небе натежа, увисна с тежестта на апокалиптично предчувствие. Брр, все едно вселената щеше да падне върху главата й.
Ученичката погледна крадешком учителя си, но той не забеляза. Цялото й тряло трепереше от вълнение, още малко щеше да се разпадне на съставните си части. ТОЙ Я БЕ ИЗВИКАЛ, ЗА ДА Й КАЖЕ НЕЩО... ВЪРВЯХА ЗАЕДНО, САМО ДВАМАТА И АРХАРХАРХ!!
Сърцето й затуптя с честотата на барабан, дивашки налаган от племе прегладняли канибали. Пък и как можеше да бъде толкова неземно красив, магнетичен и впечатляващ! Той не бе просто красив, цялата му същност бе пропита от една типична Лушиъска уникалност, която никога не може да се срещне при друг индивид. От начина, по който трепваха мускулите на лицето му, когато бе ядосан, до непредсказуемите изблици на детинска лудост, той бе напълно неповторим. Докато изпиваше лунното му лице с очите си, Меропа категорично се убеди в едно. Не бе възможно да е земно създание, бе твърде вълшебен, за да принадлежи към такова незначително място като човешкия свят!! (Дори не подозираше колко близо се намира до истината).

Но,... О!
Меропа най-сетне осъзна накъде се бяха запътили. Всъщност не запътили, те вече пристигаха. Хълмът! Не, нененене! Не бе възможно да стане по-вълнуващо! ВСИЧКИ значими случки се случваха тук. Тук бе наблюдавала звездния спектакъл, тук се бе преборила със смъртта, тук.. тук я бе целунал за първи път!

п.с. - май не само меропа умира от вълнение

Стигнаха на хълма в разгара на деня, а слънцето печеше, ако можем да го наречем жарко, за тези територии. Не можем да го сравняваме с другите, това всички си го знаем и все пак си беше топло за прокълнатите. Оставаше още месец до края на лятото и то напомняше игриво за себе си, докато все още имаше тази възможност.
Лушиъс заби тока си в почвата и спря крачката си. Преди Меропа да се усети, беше изминала още метър или два, но когато усети липсата на тялото му се спря и се обърна. Загледа го в единственото око, а то в нея. Изглеждаше някак отвеян или замислен. Какво ли се въртеше в черупката под тази красива коса?
-Мо, напредваш бавно.
Добре, това не беше началото, което очакваше. Не мислеше, че я е довел тук, за да говорят за способностите й на мъртвороден.
-Аз няма да мога винаги да съм до теб, да те пазя, когато се налага.
Момичето почна малко да се притеснява. Какво трябваше да значи това? Всъщност значеше точно това, което беше казал. Той нямаше възможност винаги да е наблизо, когато изпадне в беда.
-Искам да те науча на нещо. Трудно е, далеч от теб, не ти е времето, но трябва да го усвоиш. Няма да бъде лесно. Ако нещо се случи, каквото и да е, ще го използваш и ще бягаш. Ще бягаш възможно най-далеч и няма да спираш.
Говорът му бе адски сериозен и непоколебим.
-Искам да се научиш да се телепортираш!

Както всеки днес пред последните няколко седмици слънцето печеше жарко на небесния небосвод. Сякаш че с лъчите си искаше да изгори всички под него. И него го направи. Нека да няма живот на тази проклета земя. Птиците да спрат да пея. Хората да спрат да съществуват. А подземното царство и двореца на Елисандра, нека останат празни. Нека всичко просто ... изчезне.
За пръв път грешник проронваше искрени сълзи, точно под това жарко слънце. Обикновено розовокоската криеше сълзите си. Тя плачеше, но тихо, глухо. Но сега беше различно. Сега сълзите и не бяха просто солена вода, а кървави. Душата и се разкъсваше, бавно сякаш, че изтръгваха от лисицата козината и косъм по косъм. Болката в гърдите и ставаше все по-силна и силна. Докато ходеше по земята падаха капки кръв, но накрая тя спря и хвана ръката на анцуга. Изтри ги и си пое дълбоко въздух. Продължи напред и погледна нагоре. Към синьото необятно небе, но в очите и не беше то. В момента Мо просто се затваряше в себе си. Изграждаше толкова здрава бариера около себе си, че може би и хилядя камъка да хвърлят по нея пак нямаше да се счупи.
Тя ходеше, а над главата и беше надвиснал черен облак. Очите и вече не се виждаха. Лицето и спокойно, устните и полуотворени сякаш спеше. Душата и вече не беше в състояние да се събуди, а тялото и се движеше машинално. В отказа и да разсмее бога тя направи толкова голяма грешка, но сега си плащаше за това. Знаете, когато изгубиш нещо, разбираш колко е било важно то за теб. А сега тя се чувстваше по празна от всякога. Май трябваше преди да тръгне да каже на Грей да забрави за случката онзи ден, но нямаше смисъл.
Гняв, болка, яд, всякакви емоции преминаваха през нея, а тя не виждаше нищо пред себе си. Дори докато ходеше замалко да смаже някакво смело птиче под подметката си, но то излетя навреме.

-Мортем, стой! - чу зад гърба си и се обърна с блуждаещ поглед, който веднага се избистри когато видя кой стои пред нея.
Грегъри се беше превил, положил длани на коленете си и дишаше тежко. Когато я видя как си тръгва не издържа. Извини се на Себастиян с оправданието, че има неотложна работа и се материализира на горния свят. Беше тичал след нея по продължението на целият път.
-Моля те, почакай.
Момичето го гледаше изненадано и стъписано. Какво правеше тук? Той се приближи до нея и положи ръце на раменете й. Пое си дълбоко въздух и я погледна ядно право в очите.
-Защо си тръгна? Защо продължаваш да бягаш от себе си, от него, от мен? Защо бягаш? Не разбирам. Наистина не те разбирам. Защо си толкова объркана? Защо не намираш смисъл в съществуването си? Какво ли не направих, за да откриеш истинските си желания. Защо продължаваш да ги пренебрегваш? Толкова ли те е страх, да признаеш на себе си какво искаш?
Той я пусна и се отдръпна на една крачка. Викаше разярено със стиснати клепачи и стиснати юмруци, като по-рано. Наистина го побъркваше. Той познаваше душата й. Знаеше, че е добра. И харесваше това й качество, колкото и го мразеше понякога.
-Защо? - повтори той запъхтяно.

Докато се затваряше в себе си още повече и повече. Докато съзнанието и започваше да се превръща в нейния затвор тя не спираше. И ето, че чу името си. Как го мразеше. Мразеше го колкото мразеше и смъртта. Ирония, точно това значеше. Това може би трябваше да е смешно.
Тя се обърна и погледна Грегъри. Понечи да го докосне докато се беше превил, но се спря. Дръпна ръката си назад и продължи да го гледа. Изучаваше какво прави, как се държи. Беше изгубил самообладание и вече не беше спокойния и кротък Грегъри от подземното царство. Не. Сега той приличаше по-скоро на някой молещ за нещо. Мортем само въздъхна и се усмихна. Тя се приближи до него и сложи ръката си на бузата му. Беше студен, крайно студен.
-Погледни ме. - не беше молба, а по-скоро заповед.
-Колко пъти съм ти казвала да ми викаш Мо. А относно причината да си тръпна. Двамата знаем, че никога няма да мога да го разсмея. Продължавам да бягам от себе си, защото съм жалка. От Себастиян, защото той ще ме убие като онази муха, но може и после да стане. Да ме направи робиня. А от теб, защото това, което искам си ти. Но какво мислиш, че ще стане като го заявя долу? Ще направя твоя живот черен, Себастиян ще започне да се забавлява. А накрая просто ще ме забравиш. Не мислиш, ли така?
Тя леко се надигна и го целуна, странно, този път целувката беше извинителна, но и идентична с онази от онзи ден. Но имаше и нещо горчиво в нея.
-Съжалявам, че си тръгнах.

Той положи ръка между гърдите й и я изблъска надалеч. Тя залитна и след няколко бързи крачки се застопори. Не очакваше това от него. Сърцето й се сви, когато я отблъсна. Сълзите почнаха да напират отново, но това което последва после я сепна. Няколко капки се отрониха и паднаха на земята, докато слушаха думите му.
-Не, не мисля. Не мисля нищо от това, което изброи. Не мисля, че си жалка. Мисля, че си, че си...че си ПРЕКРАСНА.
Мортем възкликна стъписано. Понечи да каже нещо, но мъжът я прекъсна.
-Остави ме да довърша. Мисля, че можеш да го разсмееш. Мисля, че има причина да съществуваш. Защо само ти не я виждаш? Толкова ли си глупава? Ти си силна, всеотдайна и състрадателна. Нима има нещо лошо в това? Защо толкова се отричаш?
Той се спря за момент. Как само го дразнеше. Дразнеше го толкова много, че в момента бе изгубил спокойствието си и изливаше всичките си мисли върху нея.
-И аз, аз няма да те забравя. Никога! Никога няма да забравя Мортем Хелските. Никога! Защото те обичам.
Момичето се вцепени като заек на мушка.
-Ти....
-Обичам те. Чу ли ме? Обичам Теб, която се мислиш за толкова жалка.
Гласът му изгуби силата си и почна все повече и повече да утихва. Свлече се и падна на колене, с наведена глава, забита в земята.
-Обичам те....

Ей това вече беше шок. Не го очакваше. Определено не го очакваше. Няколко минути го гледаше стъписано докато най-накрая акъла и не дойде в главата. Имаше причина да съществува. И още как. Просто досега не я виждаше. Може би просто беше сляпа. Трябваше да се научи да вижда, а не само да гледа. Да чува, а не само да слуша. Да казваш и да говориш са две напълно различни неща нали? Също така беше почти на момента в който можеше спокойно да напредне за четирите месеца отсъствие от даскалото. Значи все пак не беше жалка. Или поне не толкова много.
-Гре...гъ...ри.
Едвам едвам промълви и се приближи до него. Клекна и сложи ръката си на рамото му.
-Аз ... аз ... също ...
Тя си пое дълбоко въздух и го прегърна. Трябваше и малко кураж, за такива неща. Да си признае нещо си беше доста трудно за съзнание като нея.
- също ... те - и този път му го подшушна на ухо. - те обичам.
Сега поне беше подготвена да я избута. Поне щеше да падне от ниско и нямаше да боли много. На всичкото отгоре усети как лицето и пламва, как кръвта се прелива и цялата се изчерви.

Грег отвори рязко очи. Какво само му каза? Какво каза? Тя, тя призна си, че го обича. Усещаше как лицето й пламва от свян. Никога преди не беше изричала подобни думи към никой. Невинността и срамът й си личаха от километри. Той се усмихна съвсем леко и я прегърна като я притисна близо до себе си. Беше обгърнал косата й с ръце. Беше щастлив и в същото време му беше тъжно. Сам не знаеше защо. Може би защото се страхуваше, че веднъж казали си тази истина, тя няма да трае дълго. Страхуваше се, че ще я изгуби в нощта без да може да я догони този път. Затова и толкова силно я стискаше сега. Искаше да я запази, да я защити от всичко, но не можеше вечно да я пази. Трябваше да се научи да се справя и сама. И най-вече трябваше да повярва в себе си, така както и той вярваше в нея.
-Радвам се. - прошепна той и склопи клепачи. Двамата се изпариха в онези златисти прашинки, а този път Мортем даже не усети натрапчивото неприятно чувство, което изпитваше винаги когато я телепортираха.

/Пиши в Гората на желанията/