Коридорите

Те са тъмни и заплетени, въпреки малката постройка. Осветяват се с факли на два метра една от друга. По стените има закачени картини на отминали епични битки.

Вървях безшумно из коридорите. Първи, втори етаж.... Оглеждах картините и кръвта, която бе изрисувана на тях. Бяха впечатлителни. Това, което ме учуди, бе че по етажите беше пусто. Сякаш всички се бяха скрили в миши дупки. Очаквах да е по-населено или поне да си личи. Нима другите се страхуваха от заканите на Геш, че ще ги изхвърли ако се провинят? Хах! Такава шматка като него, я моля ви се! Вече бях на последния трети етаж. Виждах я и моята стая. Една тъмна врата в края на коридора. Тръгнах с бавни крачки към нея. Можех да се закълна, че помещението почна да се изпълва с така познатата ми мъгла. Рееше се в краката ми, почти можех да усетя допира й. Така и не можах да разбера кога и защо се появява. С времето спрях да се питам този въпрос без отговор. Стигнах и до края. Вкарах стария ключ в прашната ключалка и отключих. Хванах бравата и силно я натиснах надолу.

Меропа си мислеше, че ще успее да се измъкне незабелязано от полезрението на общежитието, за което се говореше, а и не само за него, че и стените имат уши.
Забързала крачката си, тя стигна до последния етаж, където се намираше и стаята на Дориан, в която спокойно можеше да се наслади на спокойствие. Но на същият този етаж се намираше и предната, от която я делеше само една единствена врата. Почти стигнала до заветната цел, момичето се спря в хода си, защото точно това, което не искаше да става се случи за нейн голям потрес. Вратата на стая 008 се открехна и от нея пъргаво, но бавно излезе Анджелина - жената, която в последно време й навлече доста неприятности. Погледите им се срешнаха и докато Морт се сепна и застина, рижавата красавица просто я изгледа нагло, с огромна доза самодоволство. Някакво победоносно чувство се четеше в лицето й от факта, че излиза от стаята на бившия любовник на некромансърката.
Жената тръгна по посока на стъписаната Меропа, стигна до нея, изгледа я с онзи нейн типичен поглед и се усмихна лукаво. Най-неочаквано й кимна и продължи по пътя си. След минута вече я нямаше. Не бяха нужни никакви думи. Тези малки жестове бяха достатъчни удари, за да сринат нечие самочувствие.

Тъмните облаци се върнаха, за да допринесат за зловещия вид на огромното имение, което се разкри пред двете момичета. Елизабет се спря за миг и се загледа в мрачната му постройка. Наоколо растенията бяха повехнали и лека мъгла се стелеше на воали, обгръщайки фигурите, щъкайки наоколо. Но въпреки всичко бе някак тихо... странно тихо. Шепотът на вятъра припяваше непозната песен, а странна миризма подразни ноздрите ми. Всъщност нещото, което забелязвах първо в едно място бе миризмата и с това запомнях тези места. Това, което усещах сега, обаче ми бе непознато - може би нещо екзотично и рядко.

Ел пристъпи към сградата и усети, че нещо я притегля. Сякаш невидими пръсти се увиха около крехката й талия и я придърпваха към сградата. Русокоската изглеждаше хипнотизирана от мястото. Беше прекрасно в очите й, излязло от шантавото й въображение сякаш.

Влизайки Ел ахна. Мрамор, дърво и метал се съчетаваха в красиви форми, създавайки магически свят - жив и мрачен, но толкова истински, че чак не беше за вярване. Ли последва новата си приятелка, която тръгна по тъмни и заплетени коридори със врати, всяка по-различна и чудновата от предната. На станата висяха картини на непознати за жената битки и хора, герои и войници.

- Ще ми трябва карта - изръси Ли, не особено на място, но тогава сметна, че това изключително важно за споменаване.

П.П. Сори за импровизацията, ама не знаех како да пиша... Ако не си съгласна с нещо кажи.

Махалото отмерваше полунощ, а тиктакането му наподобяваше скърцащи кости по безлюдна почва. Едно наляво, едно надясно, едно наляво, едно надясно. Тик, так....постоянно, докато накрая не заглъхна в сумрака на тази сграда, която бе потънала в дълбините на небитието до следващия ден. Краката на момичето се движеха досущ като махалото - по поръчка, машинално, само защото трябва да продължи, вместо да спре в един вечен застой и да се превърне в старица, предала се пред нищетата. Но освен нея, имаше още един човек, който не спеше в този късен час и бялата му рокля веднага се открои в мрака. Блестеше като пътеводна светлина, като възпламенен факел, излъчващ бял, вместо жълт или оранжев пламък. Сиянието, което излизаше от нея, привличаше Ел като пеперуда към светещ фенер и тя постепенно се приближаваше към жената, магнетизирана от сиянието й. Мислеше, че ако стигне до нея, Дявол или не, тя все пак може да й помогне. Да й даде някакво напътствие, посока, може би. Имаше нужда да вярва в подобни идеи, които да я крепят и да не я карат един ден да съжалява за сключената сделка. А дали щеше да стане така или разочарованието щеше да огорчи душата й, те първа щеше да се разбере.
Девойката най-накрая стигна до нуксата, действие, което й отне доста време и усилие. Чувстваше краката си гранитни колони, а тялото натежало като монолитна скала. Веднъж достигнала я, се отпусна и се стовари в ръцете й. Бледите, нежни длани галеха лицето й и милваха клепачите.
-Спокойно....спокойно....ще се справиш. Ще издържиш....
Монотонния тембър на Ай, достигаше до ушните й канали, но колко от това, което чува възприемаше, си остава загадка. Учителката й даде малко време да се съвземе, но знаеше, че не може да й предостави прекалено много. Трябваше да се стегне, защото имаха работа за вършене.
-Ще можеш ли да вървиш сама?
Зеленооката кимна и с помощта на менторът си се отправиха към изхода на залата. Белокосата я прекара нагоре по коридорите, стигайки до нейната стая, която подминаха. Застанали по средата на тясната "пътека", нуксата я пусна и тялото на Елизабет се свлече надолу, сядайки на пода. Гърбът й бе опрян в стената, а очите блуждаеха в пространството.
-Чуваш ли ги? Всичките тези стонове. Всичките тези спящи, всички тези сънища. Те могат да бъдат твои, стига да искаш. Избери си един, който си поискаш, който си харесаш и го обладай.

/Ради, харесай си някоя стая, без тези на Меропа и Виктор, защото те не са в тях. Опиши успешно влизане в съня на въпросния човек и какво виждаш в него. Когато излезеш опиши своята представа за истинският му смисъл. Както учихме сутринта./

-Момиче. Тя... Имаше град. Обикновен град с обикновени хора. Тогава той беше нападнат. Но те бяха невинни. Нещо не бе наред. Те имаха заповед, но убиха невинни. Градчето бе жертвата, необходима тя да се роди. Но тя бе по-голяма от този град. Имаше по-велика задача, цел. Тя държеше в ръцете си светлината... светлината в края на тунела... добротата. Но момичето сякаш бе безразлично към тази топлина. Сякаш самата тя не я притежаваше. Нямаше нищо в очите й... все едно... не чувстваше нищо.
Зениците на белокосата жена се разшириха при тези думи. Устните й едвам доловимо трепнаха, но не от удоволствие, а от страх. Лек, но все пак страх или по-точно притеснение. От онова, което се забива под формата на тънки игли под капачката на коляното ти. Натрапчиво чувство, че някой е разкрил нещо, което не е трябвало. Погледът й зашари по различните врати, застопорявайки се малко повече върху две определени. Не....няма как...., помисли си тя.
-Как изглеждаше момичето?
Този въпрос сепна Елизабет. Не очакваше точно подобна реакция, но чак след като учителката повтори въпросът си, осъзна, че в душата й се случва нещо неестествено.
-Не знам....не мога да определя. Беше някак си изкуствена, нереална. Не мога да опиша чертите й.
Ай се изправи от мястото си и застана в центъра на не толкова дългия коридор. Нуксата я наблюдаваше и не можеше да разбере какво точно прави. Лилавооката протегна ръце към две от вратите. Тази под номер 1 и тази под номер 10. Първата и последната! Началото и краят! Отпусна енергията си и тя проби материята, отваряйки широко вратите на стаите. Както си и мислеше. Едната бе празна, а последната обитавана от друга ученичка. Лейбъл много добре знаеше, на кого принадлежаха тези стаи преди. Беше влизала в сънищата им няколко пъти, черпеше от силите им, плашеше се от тях, но и ги обожаваше. Малцина тук знаеха какво притежаваха в себе си тези момичета, но нуксата си позволи дори без знанието на предводителя да навлезе в тях, защото бяха толкова интересни. А сега и двете ги нямаше. Изпъдени поради обстоятелства, които бяха прекалено сериозни за пренебрегване. И в същината и на двете стоеше един и същ мъж - Боунс. Този, който собственоръчно успя да прогони двете светлини в имението - двете безсмъртни, двете вечни, двете....докоснати от боговете....
-Знаеш ли какво си направила, Елизабет?
Не последва отговор. Красавицата нямаше бегла представа. Смяташе, че е навлязла в главата на някоя случайна ученичка, а видяното бе просто сън, създаден от въображението й и това, което й се иска да бъде.
-Влезнах в едно момиче...
-Това момиче не съществува.
Тялото на блондинката изтръпна.
-Как така?
-Или поне не това, което ти си мислиш. В тези стаи, преди време живееха две момичета. Две неземни същества, създадени по неестествен път. Едната се роди точно от такъв опустошен град. От кръвта и предсмъртните въздишки на убитите. Цял един народ посечен, само за да може тя да поеме първият си дъх. Казва се Мортем Хелските! И се превърна в дъщерята на Себастиан Дантес!
Уинтър усещаше как се намира в някаква обезумяла приказка на невъзможното. Тръпки побиха кожата й, а душата й сякаш бе тласната навън, правейки организмът й празен.
-Другата... - продължи с обясненията нуксата. Знаеше, че не трябва да й споделя всичко това, бе прекалено секретно, прекалено важно, но фактът, че нейната новачка е успяла да достигне до тях, при положение, че те вече не са тук, я подтикваше да й каже истината - собственоръчно изравни цели два града, правейки ги на пепел. Именно тя съдържа светлината, която си видяла, първичната енергия, онази, която е създала света и всичко в него. Тя има в себе си магията на Скитника! Едва ли я познаваш, напусна преди ти да дойдеш. Казва се Дориан Смит!
Дориан? От къде бе чувала това име преди? Сигурна бе, че някой й го е казвал, но кога и къде?
-Едната има в себе си онази доброта и топлина, другата светлината и безчувствеността. И двете не са хора. Това, което ти постигна е не да влезеш в сънищата им. По някакъв начин енергията ти е намерила именно техните стаи и е навлязла в спомените, запечатани по чаршафите, столовете, всеки един предмет, който все още носи техния аромат. Ако влезеш и вдишаш дълбоко, в номер 1 ще доловиш миризмата на захарен памук и киселина, която излъчват демоните, а в 10 тази на кръв, дъжд и катран. А ти....ти си ги съчетала в едно....
Вратите се хлопнаха под влиянието на Ай и тя се обърна към последователката си. Приближи се до нея и погали страната й, взирайки се в зелените ириси.
-Това, което е странно в случая е, че само шепа нукси могат да направят това, което ти току що направи.
Лейбъл бе много доволна. С всеки изминал ден, предположенията за девойката пред нея се потвърждаваха. Тя носеше онази кръв. Кипеше във вените й. Вече бе почти сигурна. Кръвта на баща й. Кръвта на.....
-Прибирай се, Елизабет. Прибирай се и се наспи.
Без да казва нищо повече, белокосата нимфа я целуна по клепачите. Заобиколи тялото й и тръгна надолу по коридора, загубвайки се в мрака. Ел остана сама пред собствената си врата, точно по средата на всички останали. Долу, махалото на стенния часовник достигаше чак до тук. Отброяваше един часа след полунощ....

/Ел, получаваш опит - 6. Воля-5, Интелект-5./