Тъмна светлина

First topic message reminder :

Единствената действаща кръчма в града след елиминиране на конкуренцията. Буквално. Това е шумно място, където хаосът и безпорядъкът са всекидневие. Ниски цени, ниски претенции, ниски очаквания. Ниска класа хора. Свърталище на вещици, шифтъри, вълколаци и некрота. Собствениците Микаел и Кат държат всичко под контрол. Не е тайна, че брата и сестрата търгуват с контрабанден алкохол и забранени вещества, но никой не смее да им каже и гък. Защо? Защото те притежават града.

Микаел Валарис


Кат Валарис

Вървях към изхода на града пушейки поредната цигара. Още една игла взимаща част от живота ми. На кой му пука, голяма работа! По пътя минавах през много магазини, къщи и сгради. Една от тях беше "Тъмна светлина". Но този път нещо не беше в ред. Вместо вътре хората се бяха събрали отвън. Голяма тълпа се буташе по прозорците и вратата, всички викаха, шушнеха. Бяха уплашени. Нямаше как това да не привлече вниманието ми. От вътрешната част се чу чупене на стъкло. Нещо не беше наред и го чувствах в мозъка на костите си. Проправих си път през тълпата и стигнах до самата врата. Колко голямо беше учудването ми когато видях какво се случва. Меропа беше просната на земята, а долната част на краката й кървяха. Върху нея се беше надвесила огромно котеподобно с остри като на вампир зъби и два пъти по-дебели. Задушаваше я най-безцеремонно.
Чудесно! У дома съм само от няколко часа и вече се забърквам волно или не в неприятности. А нямаше как да не се забъркам. Все пак не ставаше въпрос за някой непознат, а за нея. Момичето, което ми беше дало шоколад, което ме гледаше с някаква миловидна усмивка почти винаги когато се срещнехме. Животното натисна още повече и видях как Морт се закашля и изплю малка струйка кръв. Това надигна гнева в гърдите ми. Черните ми очи светнаха в бяс, не по-малък от този на грозния звяр. Без да се замислям изтичах в същината на заведението, а зад гърба ми хората викаха да се махна. Ще се махна друг път. Докато тичах към грозния тигър извиках яростно:
-Махни се от нея, проклето животно...
С всичка сила го изблъсках от тялото й и застанах пред нея. Тя се хвана за гушата и сподавено си пое въздух. Не се обръщах към нея, вниманието ми беше насочено единствено към врага. Котката изръмжа зловещо и скочи към мен, готово да ме разкъса. Едва ли... Събрах цялата си енергия и я абсорбирах в крака си. Наведох торса си надолу, а крака изправих централно към гръдния му кош като го изритах мощно в момента, в който ме достигна. Звярът полетя назад и падна по гръб. Нямах намерение да му оставя време да се съвземе. Изпуснах голяма струйка магия към него, която го обви и сега той се задушаваше.
-Как ти харесва сега?
Животното кашляше и се мяташе на всички посоки когато пред очите на всички то почна да се смалява и да се преобразява. Прие човешки вид на рижава жена, красива но чорлава. От устните й течеше кръв. Тя залитна и почти не припадна. По някакъв начин успя да запази съзнание. Но беше повалена и втора атака нямаше да има.
Обърнах се и отидох до Меропа. Подадох й ръка и я изправих.
-Добре ли си?
Тя ме гледаше така, все едно беше видяла призрак. Сега когато нещата бяха успокоени се огледах. Видях лигавата Кат, гледаща ме злобно, брат й, Геш и..... Тялото ми затрепери, устата ми се отвори. Пред мен стоеше Дрейк и също ме гледаше като привидение. Но как? Но защо? Той не трябваше да е тук. Бяхме впили погледите си един в друг. Не смеех нито да мръдна, нито да кажа нещо.

- Хе-хеййй - провикна се Геш, разкъсвайки неловката тишина между двамата.Той се втурна с подмятащи ръкави към Дориан и се хвърли на врата ѝ.

- Малкото зайче се върнаааа - извика доволен той, като я стисна силно в прегръдките си, ала като видя че тя не отвърна със същото гостоприемство, се дръпна рязко.Погледна я в очите и проследи погледа ѝ.Когато стигна до погледа на Дрейк, той се засмя. - Какво го гледаш тоя? Добре че си ти да му спасиш задника, че ... ей това голямо коте - посочи той към рижавата госпожица - щеше да му издере очите преди малко.Ама той те защити!Да, защити те! В името на всички некромансъри!
Геш дрънкаше своите поредни глупости една след друга, а зад него Дрейк не знаеше какво да отговори.Отдавна не бе виждал красивите очи на Дориан.Приближи се до тях и подаде ръка на момичето.Тя хвана неговата и се изправиха очи в очи.
Лека усмивка от щастие пробягна по лицето му, издавайки сладостта която изпитва че я вижда отново.

- Тъкмо щях да си набавя нов труп и ти пак дойде да свършиш мръсната работа - пошегува се Дрейк, ала доста несполучливо. - Така де, исках да кажа - здравей.

Защитил ме? Нямах представа за какво говори палячото, който всъщност ми беше симпатичен с психическите си отклонения. Явно нещо се разиграваше докато ме е нямало. Не бях сигурна дали искам да знам какво точно. Дрейк дойде при мен и ми подаде ръката си. Нямах друг избор освен да я поема. Веднъж направила го усетих топлата му кожа и силната му длан. Колко ми липсваше този допир. Но с нищо не го показах.
- Тъкмо щях да си набавя нов труп и ти пак дойде да свършиш мръсната работа. Така де, исках да кажа - здравей.
Плоска шега. Усмихнах се съвсем леко, не можах да се сдържа.
Мъжът, който се правеше на толкова корав, но онази нощ ме държеше за ръката само, за да не сънувам кошмари, а на следващия милваше лицето ми. Тези Илионци...
-Здравей. - казах кратко с почти неуловим трепет в гласа си.
Меропа се закашля за пореден път и секна захвата ни. Пуснах ръката му и се обърнах към нея като я потупах леко по гърба. Лицето й беше изстрадало. Това ме върна в реалността и катранените ми очи отново се запалиха.
-Дръж я! - казах на Геш и той ме послуша като добро куче. Обърнах се към падналата явно шифтърка и тръгнах към нея. Стигнах я, наклоних се и я хванах за гушата. Болезнено я вдигнах на колене. Пръстите ми се увиваха около врата й и стискаха зверски. Лицето ми се беше изкривило злобно.
-Защо я нападна?
Тя не отговори. Стиснах още по-силно и жената почна да се задавя.
-Отговаряй!
Микаел тръгна към мен, явно, за да се намеси, но с другата си ръка го посочих като чернилката ми излезе от нея, чакаща само моята заповед. Съвсем леко се обърнах като го наблюдавах с периферното си зрение.
-Да не си посмял. Теб не мога да те победя и не искам, но ще вдигна цялото заведение във въздуха. Не искаш това, нали?
Той видя, че не се шегувам затова се спря и ме остави да правя каквото си искам. Тази уличница може и да му беше скъпа до някъде, но не колкото бара му.
-Казвай, мръсна твар! - извиках в лицето й. Почти неспособна да диша тя просто протегна ръка не към кой да е, а към жалкия, смешен Виктор.
-Така значи.
Захвърлих я и тя се стовари на пода кашляйки по-зле и от Меропа. Обърнах траекторията си и се запътих този път към него. От начало изглеждаше уплашен, но пред мен поправи изражението си на достолепно. Застанах пред него без да му кажа нищо. Гледаше ме от високо, надменно. Очите ми бяха свити. Жестокостта бе първият ми приятел. Стиснах юмрука си и мощно го стоварих върху изнеженото му личице. Той падна рязко на пода и изплю струйка кръв. Бях му сцепила устната.
-По-добре не се изправяй.
Обърнах му гръб и стигнах пак до Меропа.
-Да се махаме от тук.
Тримата с Геш излезнахме от бара, а Дрейк ни последва.

Бе минал около половин час, в който Дрейк се луташе из града. Не бързаше особено за срещата си с Кат, но и все пак не можеше да остави малкия маг на произвола на съдбата. Кой го знаеше, какви ли бъротии щеше да свърши, докато ковача го нямаше.
Когато пристигна в Тъмна светлина, нещото с което трябваше да се справи ковача, бе тълпата. Явно днес Кат и Микаел имаха малък повод за празник, тъй като свърталището им на пияници бе претъпкано. Чуваше се шумна музика от вече позастарелите усилвателни устройства която по-скоро дразнеше слуха на присъстващите, от колкото и да ги забавлява. Но все пак, никой не можеше да намери нещо по-добро в покрайнините. Микаел така се бе постарал да елиминира конкуренцията, че единственият който им дърпаше клиентите, бе местният гробар.
Веднъж преборил се с пияниците и вакханките които буйстваха в заведението, Дрейк стигна до бара на който стоеше Микаел. Приближи се възможно най-близко и провирайки се между две мадами които се бяха облегнали на бара, се провикна на мъжа :

- Ей! Къде е сестра ти?
Собственика се бе загледал в тълпата, съзерцавайки клиентите си. Когато чу недоброжелателното подвикване, извърна глава и през наметалото си забеляза малкият Туул. Да, за него бе малък. Колкото котка, или мишка може би. Да...малък градски плъх, който се прехранваше от техните трохи.
Микаел се опря с ръка пред ковача и го погледна право в очите. Искаше му се да му зашлеви един заради думите, но знаеше че щеше да загуби ценен кадър. Все пак и Туул си плащаше задълженията при него, както всички останали в града.
- Отзад в склада е!
Веднъж разбрал местонахождението на дребната, Дрейк се отправи направо към така нареченият склад. Всъщност, това бе малка стая намираща се непосредствено между бара и тоалетните, където двамата собственици въртяха своите далавери. В задния край имаше удобна малка врата която водеше извън заведението, ако някой случаен или неканен гост се появи изневиделица.
Точно такъв бе и Дрейк Туул. Когато отвори вратата, забеляза пред себе си малката Кат и още няколко непознати, които държаха кашони в ръцете си. Можеше лесно да се предположи че вътре нямаше желирани бонбони ами бутилки с алкохолно съдържание, като се има на предвид славата на този бар. Но момичето не се стресна ни най-малко. Видяла ковача зад себе си, тя се усмихна лукаво сякаш цял ден го е очаквала. С няколко бързи подканвания отпрати мъжете през задният вход и докато прибираше в джоба си солидно количество монети, се обърна към ковача.
- Значи си получил съобщението ми.
- Да... какво искаш?
- Мисля че бях написала достатъчно ясно какво искам от теб, Дрейк Туул. Края на месеца мина, а още не съм видяла твоята кесия на тезгяха.
Дрейк бръкна в джоба си и извади парите които имаше в наличност, както и едно малко парче плат. Отдели в него няколко златни монети, сгъна плата и после го хвърли право в краката на дребничката тинейджърка.
- Готово! Сега доволна ли си?
- Не...
Ковача се ядоса. Пристъпи няколко крачки право към Кат и я хвана за ревера. Стисна я здраво и с едната си ръка я повдигна във въздуха.
- Какво искаш ощеее.... - изкрещя се с цяло гърло младока, но това не повлия на малката некромансърка.
Тя продължи да се хили лукаво, дори докато бе във въздуха.
- Не забравяй с кой говориш, Туул. Все пак ние бяхме тези, които ти помогнаха в началото. Нали знаеш... самотен гладиатор, в град с чужда раса...трудно се живее. Въпреки, че се носят слухове, че си се сближил доста с нас. Или по-скоро с някой от нас...
Имаше нещо в тази девойка, което можеше да изкара всеки от равновесие. Не се знае дали бе от расата и, или пък защото бе ниска и злобна, но понякога наистина прекаляваше. В този момент Дрейк я пусна обратно на земята и се отправи направо към изхода. Тъкмо преди да докосне дръжката на вратата, гласът й се чу отново :
- Тя не знае за миналото ти, нали?
Но така и не получи отговор. Единственото което направи Дрейк преди да си тръгне, бе да блъсне яростно вратата зад себе си.
Кат беше доволна. Дори, повече от очакваното. Взе кесията захвърлена на земята и я прибра към парите които бе събрала за днес.

- Глупави мъже... - каза през смях, след което се присъедини към компанията на брат си, който в момента обслужваше клиентите на бара.

-Това е.
Бях минал насам по пътя за оръжейницата, лутането поне ми позволи да опозная града и някак да го обикна. Вече бях сигурен, че това е моето място. Бях чул, че тук освен евтини некачествени питиета могат да се намерят и други вещества. Определено ме заинтригува, а и в интерес на истина не исках да спирам да си играя с този странник. Въпреки това, че бе станал някак по уверен. Може би това ми харесваше още повече у него.
"Бара" беше почти пуст, всъщност дори и за това време на деня, бе неочаквано празен. Имаше две момчета, на една маса в ъгъла, бяха близнаци и от далече им личеше, че бяха наемници.
Масата, която аз избрах бе в другия край на онези типове, отново до прозореца с два дървени стола и странно обгорена в единия си край маса.
-Е, какво ще искаш? попитах Аш, който вече бе върнал ритъма на дишането си.

- Бира. - отговорих точно и ясно - голяма и колкото се може по-студена.
Маста бе идеална. Близо до прозорците, от където можех да наглеждам добитъка си и оставените оръжия в каруцата. Нямаше да имам време да тичам през цялото заведение, ако нещо му се случеше.
Докато този странен индивид отиде до бара, аз останах на масата. С нокът започнах да чопля обгорената и част, като рисувах всевъзможни човечета по нея. Когато ми омръзна, се огледах. Нямаше почти никой. В другия край имаше двамина близнаци, досущ напомнящи ми на полу-плешивия ми спътник. Побелели и ужасяващи като него.
Не мислех да се задържам в този бар твърде много. Една или две бири, след което право в каруцата. А на сутринта, щях да поема по обратния път.
Новака се забави доста, въпреки че нямаше никой, който да чака на бара. Погледнах към него - висеше в очакването на някой, който да го обслужи. В тази дупка? Не вярвах. По-скоро трябваше да влезем зад бара и сами да си налеем бирите, да си ги изпием и после да си измием чашите дори.
Станах от масата, зарязвайки я така, както си беше. Отидох до бара и се прокраднах покрай странното момче.

- Сервитьор ли чакаш? Като гледам, май няма да те огрее...
Надвесих се над бара и погледнах зад него. Зърнах къде държат халбите си за бира и присягайки се, издърпах две на бара. Оставих едната отгоре, а другата сложих под машината за бира. Бутнах чучура и жълтеникавата течност започна да се лее вътре. Докато чаках питието си, се обърнах към момчето.

- Остави пари на бара, а пък те ще си ги приберат. Надявам се да обичаш бира.
Тъкмо бях налял първата халба и я оставих пред него. Взех втората халба и я поставих и нея под машината. Бутнах отново чучура и зачаках бирата да се налее догоре, за да отидем на масата която си харесахме.

Денят напредваше бързо и само час делеше слънцето от луната. Тогава заведението за разлика от сега, щеше малко по малко да се пълни, докато не остане място даже да се диша, пукащо се по шевовете, каращо клиентите да се блъскат един в друг, за да се доберат до бара или да си намерят свободно място. За сега обаче всичко бе привидно спокойно.
Аш напълни двете халби и ги остави пред тях, а Сириус от своя страна извади няколко сребърни монети и ги сложи на плота.
-Като толкова мислите, че ви бива за бармани, защо не кандидатствате по обявата?
Женско-детски глас се разнесе и когато двамата "другари" погледнаха на страни, видяха фигурата на момиче в своите шестнадесет, облегнато на вратата на склада на бара.
-О, чакай. Забравих. Няма никаква обява.
Момичето пристъпи напред със злобен поглед, сигурна крачка. Беше ниска, с виолетова коса и огърлица от малки черепи. Лъхаше на мъртвородна от километри. Тя стигна до бара, който закриваше по-голямата част на тялото си, заби металните напръстници в дървото и ги прокара към себе си, издавайки дразнещ, пронизителен звук.
-Много ми е интересно защо тогава си позволявате да пипате там, където не ви е работата?
Кат, едната от собствениците на кръчмата бе в лошо настроение. Не обичаше когато някой проявяваше нетърпение или своеволия в нейният дом, а още повече, когато това бяха непознати, един от които дори не тукашен. Макар и млада, капризността, надмощието и държанието на разглезена, злобна пикла си личаха в характера й прекалено видно, че да се преструва на нещо, което не е. Не, тя не носеше маска. Тя наистина бе хищна девойка, с чувство за принадлежност и сега чакаше отговор от един от двамата.

Хм, тази май не наистина си взима на сериозно работата. Отидох леко към Аш, обгърнах ухото му с пръсти и пошепнах, но такава сила, че дори и малката сервитьорка да ме чуе.
-Мм, а ти както не обичаше некромансърииии.
Девойката ме погледна презрително и за момент си помислих, че вече знаеше с какво ще убие мен и красивия ми нов "приятел".
-Е, нищо де, бирите си ги наляхме ние, но можеш да ми предложиш друго. Имате ли меню някъде наоколо.
Ако досега, не бях я ядосал, то определено вече беше разярена. Обичаш да провокирам останалите, а тази девойка определено бе лесна мишена. В погледа на Аш не видях онази неприязън с която ме посрещна, това малко бе обиди и затова се запътих към масата взел, бирата си в ръка.

-Меню???? Да ти мясам на обслужващ персонал?- извика Кат, а още повече се разяри, когато новодошлият просто я подмина. Какво неуважение. Този да не беше дошъл от луната? Нима не знаеше коя е тя? Малката се вбеси, грабна първият пепелник, който попадна в полезрението й и го хвърли към Сириус. Предметът замери краката му и се счупи в тях, като ги обсипа със стъклени частици, без обаче да ги наранява. Имаше време. Той се спря и се обърна обратно към бара. Може би не бе добра идея да оставя цветният човек сам с тази ядосана тинейджърка.
Не отне много и Кат премести погледа си към Аш.
-Ами ти бе, необичащият некромансъри. Какво ще ми кажеш ти?

Aма че проклето дете. Зловещо, малко...като онези детски кукли, които изглеждат като живи трупове. Много ми напомняше на тях. Бяло лице, грозно при това и изцъклени очи. А черепите по врата и, допълваха всичката тази гротеска гледка.
Но въпреки отвратителния и вид, факта че бе с поне две гласи по-ниска от мен и приличаше по-скоро на хобит, ме накара да направя нещо неочаквано, дори за самия себе си.
След като дребната некромансърка се опита да ме провокира по някакъв начин, и отвърнах със същото. Но не думи, не провокация, псувни или някакви физиономии, ами чисто и просто лиснах цялата бира в лицето и.Ей така! Храс-прас и хмелната течност, вече се стичаше по жълтата и качулка. Капките падаха право върху бара, пукайки се върху вече образувалия се гьол.
"-Щях да умра. О, наистина щях да умра в този Найтмер" - бе първото, което премина през главата ми.
Ама, се опитвах да не го показвам. Вярно, некромансърка - ок. Страшна, не чак толкова. Но някакво си хлапе да ми говори по този начин? Високомерно? Хайде бе! Не се е намерила жена, която да ми държи такава сметка. О, не! Не бях изобщо нахакан в тази ситуация, но просто исках малката лигла да си седне на гъза и да има малко уважение към клиентите си.

- Подобрете си обслужването!
След като и го казах право в мократа детска муцуна, навдигнах халбата си и отпих последните капки бира от нея. Бяхме си платили и исках поне да опитам поне малко от бирата.
Тряснах халбата на бара и погледнах момиченцето право в очите. Исках да я видя какво ще направи. Стоях на около метър от бара, че да не може да ме докопа с малките си нокти. Признавам си, за първи път предизвиквах момиче. Но в това което стоеше срещу мен, имаше нещо, което много ме дразнеше. Точно за това си изпроси и бирата!

Малелелелеле. Този Аш май не осъзнаваше, че страха му от този свят беше целенасочен. Това бе просто приом за оцеляване. А сега той бе направил не просто глупост, а безумие. Явно гордостта не му позволяваше да бъде обиждан от жена. Но това не беше просто жена, тя е некромансър по дяволите. Онези от които се страхуваше най-много. Добре де, признавам, може би имам известна вина, просто исках да си поиграя с момчето, но в погледа на Кат виждах, как тя си играе с кокалите му. Добре, спокойно, мога се се справя с това, че аз можех да се справя всичко, нали?! Повтарях си го за да си вдъхна увереност, но тя въобще не ме обливаше в момента. Може би, защото нямах идея как да се справя със ситуацията. Мамка му и некроманска. Защо се занимават с магове!?
Най-после ме връхлетя идеята, но можех ли да се справя...
Ок, ще го направя отново и надявам се силно за последен път тази вечер,а още по-силно се надявах да не се усложнят нещата отново. Барът започваше да се пълни, а аз бях в ъгъла до нашата маса с Аш. Ако исках да се преобразя момента бе сега, а мястото определено тук. Кат гледаше Аш с хладната си жестокост, докато си припомняше наръчника"1001 нестандартни начини за убийство на Маг, феичка и еднорог"
Поех дълбоко въздух. затворих очи и си представих него. Да, него, висок, тъмнокос, широкоплещест, заякнал с силни ръце и лице, за което града още дълго ще говори. Да, бях се постарал да запомня всеки детайл от Дрейк, за да го възпроизведа, а сега чувствах, че именно неговия образ ще помогне. Хайде още малко, винаги се притеснявам да изкусурявам чертите на лицето, ушите и линиите на ръцете, но в случая трябваше да се справя отлично.
Аху, готово, вече можех да отдъхна, погледнах в огледалото до бара, където Аш се опитваше да пристъпи още малко назад и бавно се насочих към масата непосредствено до него.

Нощта дойде, а с нея и сериозните проблеми, които бяха ежедневие в тази страна. В случая проблемът бе за земният маг и пълната му глупост или голяма смелост. Да лиснеш бира в лицето на Кат, която заедно с брат си върти търговията в целият град, бе като да надпишеш собственоръчно надгробният си камък. Може би на този на Аш щеше да пише "Живя глупаво, умря млад от подрастващ юноша, погребаха го на бунището. Ще ни липсва, не съвсем, не съвсем..."
Момичето буквално придоби от мъртвешко бял цвят, този на пожар. Бесът се въртеше в съзнанието й като стихия, която едва ли можеше да бъде озаптена лесно и на време. Без даже да се измие или подсуши, тя скочи на бара и изгледа чужденецът безмилостно, на кръв, опустошаващо, изражение, което показваше скорошна смърт изписана на челото й. Преди магът да успее да реагира, тя се стовари върху него, през навалицата, която почна да се образува и го строполи на земята. Близнаците Лансър наблюдаваха всичко от масата си и се подсмихваха на малкото шоу. Ето затова обичаха това място, винаги им предлагаше нови свежи представления. До моментът, в който не се появи Дрейк Туул, като че ли изскочил от нищото. По-малкият брат се навдигна като го видя, но Нед го хвана за предмишницата като го спря.
-Почакай!
-Какво? В кърпа ни е вързан.
-Толкова си смотан. Не виждаш ли разликата?
Доминик се загледа и тогава го усети. Това не бе ковачът, някой си играеше със случайността. Той седна на мястото си и блажено се излегна на облегалката.
-Прав си.
-Нека видим какво ще стане.
Фалшивият Дрейк си проправи път през тълпата тъкмо в момента, в който собственичката повдигна шиповете си, готова да ги забие в гърлото на безпомощният Аш.
-Кат, недей! - извика шифтъра и я хвана за ръката, като се опитваше да я махне от жертвата си.
Успя да чуе името й от един от клиентите, беше сигурен и че двамата се познават,затова прибегна до този метод, като мислеше, че той е правилният.
Некромансърката повдигна поглед. Беше доста силна, но и позволяваща на гневът й да я завладее до толкова, че не забеляза измамата. В очите си виждаше само мъжът, когото искаше за себе си. Дори не се усети, че не носеше неговият аромат. Бе прекалено обезумяла.
-Какво те бърка теб? Този перко ще умре.
-Стига, остави го, моля те. Той ми помогна днес в оръжейницата. Прояви милост.
Мъртвородната сбърчи вежди невярваща на чутото. Не е нещо, което Дрейк не би казал. Той не обичаше много много да наранява и все пак. Но в крайна сметка се върза на добре изиграната роля на Спириус и стана от магът. Изрита го в корема веднъж.
-Този път изкара късмет.
После се обърна към ковача:
-Разкарай го от тук преди да съм го разфасовала.
-Веднага ще го направя.
Мъжът подхвана Аш под раменете, изправи го, като го облегна на себе си и се запъти към изхода.
-И Туул, не забравяй за вчерашният ни разговор.
Тук вече Аверии се притесни малко. Нямаше представа за какво говори малката, но само се обърна и й кимна.
-Няма.
След това отвори портата и двамата се озоваха на улицата пред заведението.
Кат огледа всички присъстващи и се провикна гневно.
-Какво зяпате? Продължавайте да харчите пари в долнопробният ми бар или изчезвайте от тук.
Никой нямаше намерение да се изпречва на пътя й затова вечерта продължи както обикновено, в пиене, смях, псувни и веселие.
От друга страна, първата нощ по заведенията за Спириус и Аш не се оказа такава, каквато очакваха.

/Аш, Спиро, разберете се кой ще пише пръв. Пренесете случката на улиците/

/Не си прекалила с воденето. По-скоро си преувеличила с описанието на заведението. То си е обикновена дървена кръчма, без гардове, ленти за пропуск и подобни. Не сме в Л.A :)/

Когато жените се озоваха вътре, Ел за първи път се сблъска с "блясъка" на единствената кръчма в града. Приглушена светлина, силна музика, чаши и бутилки, търкалящи се по пода, широко отворени прозорци и куп пияни и бъдещи такива прокълнати. Имаше всякакви. Мястото се отличаваше с първобитност и пропаднал интериор. А какво очаквахте? Това е територията на прокълнатите. Тук няма лъскави заведения инкрустирани със злато или скъпоценности. И въпреки всичко, беше пълно. Просто нямаше къде другаде да се ходи. Собствениците Микаел и Кат държаха целият град в ръцете си и търговията му преминаваше първо през тях, за да стигне до някъде другаде. Много малко бяха местата, като магазина на Тони или ковачницата на Дрейк, които бяха с индивидуален бизнес и то не напълно. Всеки от тях, в края на месеца плащаше рента на брата и сестрата, за да могат да се развиват. Такива бяха правилата тук. Можеш да се опиташ да ги обориш, но едва ли ще успееш. Гражданите бяха свикнали до толкова с техните норми, че вече не им правеше впечатление. Може да се каже, че цялата страна бе разделена и точно затова нямаше един постоянен владетел, който да притежава всичко. Найтмер принадлежеше на Кат и Микаел. Шеридан бе под надзора на Дани, който Ел вече имаше щастието или лошия късмет да види, а гилдията собственост на Гробаря. Никой не ламтеше за частта на другия и всичко вървеше в една що годе кротка анархия.
Криста хвана нуксата за ръката и почна да я провира през останалите. Когато най-накрая стигнаха до бара те се облегнаха на него, а русокосата не спираше да оглежда сбирщината разнообразни индивиди. С гръб към тях седеше един висок мъж, който наливаше поредната чаша алкохол. Гърбът му бе едър, но не набит. Точно, колкото е необходимо. По него се спускаше дълга вълнообразна коса в цвят мръсно бяло.
Когато мъжът се обърна ги видя и се усмихна делово, не толкова приятелски, по-скоро имитирайки.
-Тони.
-Микаел. Натоварена нощ.
-Както винаги.
Ел почна да оглежда въпросния собственик. Погледа му бе остър, проницателен, носът чип, ноктите лакирани в черно, а по продължението им бяха закачени напръстници, които служеха и за оръжие при необходимост.
-Не си идвала от известно време.
-Бях заета. Но сега имаме повод.
-Така ли? Какъв е той?
Криста посочи към Уинтър с широка усмивка. Винаги е харесвала некромансъра, но той никога не й е обръщал внимание, както и на много други жени.
-Празнуваме новата ми заместителка.
-Заместителка? - повдигна въпросително едната си вежда той. -Нима ни напускаш?
-За жалост да. Заминавам.
-Това е жалко.
-Хаха. Мик, винаги си бил добър лъжец.
Той повдигна рамене.
-В кръвта ми е. И как се казва симпатичната дама?
-Елизабет Уинтър. - побърза да я представи Криста.
Белокосия протегна ръка към нуксата и тя леко несигурно я улови, усещайки студенината, сдържаността и мощта му.
-Добър вечер, г-це Уинтър.

Елизабет удари на твърдо още от началото. Това само направи добро впечатление на колежките й.
-Охооо...браво Ел, тежката артилерия. - поде Криста - И като сме почнали аз искам джин с тоник.
Микаел кимна и се обърна към шефката им.
-А за теб, Тони.
Брюнетката се замисли за момент и накрая реши.
-За мен уиски с кола.
Белокосия красавец се извърна и почна да приготвя питиетата им. Само след две минути пред трите момичета на бара бяха наредени чашите и добавките към алкохола. И тъй като в момента, компанията им му бе по-приятна от тази на редовните пияници, а няколко човека, които би искал да са тук, като Дрейк Туул или близнаците, отсъстваха, се облегна на барплота и им отдели малко от ценното си време.
-Е, г-це Уинтър. Значи вие ще сте новото попълнение към Чиста кожа.
-Така изглежда. - насили се да се усмихне тя.
-Тони винаги е имала вкус за хората. Виждам, че сте придобили и първата си рисунка. - посочи с поглед към китката й.
-Хубава е, нали? Аз й я направих.
-Че кой друг? Кеш рядко рисува. Само на важни клечки.
-Да или когато Крис е мъртвопияна в леглото си.
-Ей....това пък кога се е случвало?
-Доста често. - отговориха едновременно Кеш и некромансъра и се усмихнаха.
-Е, добре де. Но това място е толкова примамливо, че трудно можеш да си тръгнеш.
-То или някой определен мъж в него? - побъзикна я кестенявата красавица и смигна на Мик, който много добре знаеше, че татуистката си пада по него. Но не беше нищо ново. Доста жени в града си падаха по него. Понякога повече отколкото можеше да понесе.
-Мисля, че повода да сте тук е младата г-ца Уинтър. Ще ми е интересно тя да разкаже повече за себе си. - обърна се към нуксата собственика на кръчмата, която до сега само ги слушаше и от време на време пиеше малки глътки от силната, но качествена водка.

-По-скоро искам да чуя повече за вас.
-За мен? - повдигна вежда Микаел. -За мен е нужно да се знае само едно - аз дърпам конците на града. Цялата търговия е под моя опека. И...
Тъкмо щеше да продължи, когато до него застана ниското и непълнолетно момиче. Тя заби шиповете на пръстите си в дървото и го изгледа с начумерен вид. Начумерен, заради поредната шайка жени, която го бе обградила, а в случая трите ни героини. Две от тях познаваше, но тази руса скочубра виждаше за първи път.
Бармана спря разказа си и се обърна към девойката.
-Взе ли това, което ти поръчах?
Лилавокосата се усмихна хищно.
-Съмняваш ли се в мен?
-Точно в теб не се съмнявам. Е, само понякога.
Момичето сбърчи вежди.
-Грубиянин.
-Кой го казва.
Докато двамата разговаряха, Криста дръпна Елизабет към себе си и й прошушна.
-Това е Кат. малката сестра на Микаел. Въпреки ниският си ръст и крехките си години е голямо изчадие. Адски ревнива. Не дава никоя да се доближи до брат й, освен тя. Говори се, че е влюбена в градският ковач, Дрейк Туул, но той не й обръща внимание, което я прави още по-злоблива. Не мога да го понасям това проклето дете.
Сякаш усетила, че става дума за нея, Кат се извърна и впи погледа си в трите жени.
-О, Криста. И ти ли си тук? Не забелязах, че в бара са влезнали плъхове.
Татуиската се усмихна лицемерно, изкривявайки тазът си.
-Обикновено плъховете ги привлича мършата.
Малката некромансърка изви устните си в злокобна форма и се наведе напред.
-Ти обиждаш ли ме мръсницо?
-Добре, добре. - намеси се Микаел, разрошвайки косите на сестра си. -Стига толкова. Кат, отиди да видиш какво искат на онази маса.
Тя се намуси, но го послуша. Трябва да я извините, както казахме тя е адски ревнива и единственият човек, който има контрол над нея е собственият й брат. Доста объркано дете, притежаващо една част от едипов комплекс и една част от собственическо усещане. Тя се оттласна от бара, премина през него и се насочи към края на заведението, за да обслужи поредните клиенти.
-Ъх... - въздъхна белокосия -Ако никой не ми провали бизнеса, това дете ще го направи. Та...
Обърна се пак към дамите.
-Както казах, аз притежавам града. Следя за развитието на търговията и я подстрекавам.
Докато красавецът разказваше за себе си, внимателно подбирайки думите си и налагайки идеята, че всичко тук минава през неговите ръце (не броим гората и Роузкилл) от мястото където се насочи Кат се чуха викове и псувни.
-Ама моля ви се... - оплакваше се едно момче, доста младо, може би току що навършило двайсет, което ясно не се вързваше в интериора. Беше високо, слабо, кожата му бе със слънчев загар, невъзможен за тези територии. Косата руса с кафеви кичури и явно си личеше, че не е тукашен.
-Моли се на пърхащата Елисандра, глупако. - викаше малката съсобственица, като вървеше заплашително към него, готова да го разкъса. -Не ни трябват разлигавени магчета като теб.
Да, момчето бе маг от земите на Феникс и кой знае как се бе озовало тук. А както всички знаем двете територии не бяха в особено добри отношения. Не само, че ги деляха различни религии, но и напълно противоположен начин на живот. Имаше такива, на които различните навици и обичаи не им пречеха, но имаше и такива като нашата Кат, която ненавиждаха чужденците, ако не са последователи на Богът на прокълнатите. Младежът отстъпваше назад, махайки с ръце, но нямаше изход. Малката фурия го сграбчи за блузата, заби юмрука си в корема му и той се подкоси. После го стисна за врата и почна да го влачи по пода право към изхода като куче. Изхвърли го през широко отворената, специално за нея врата и той заби хубавичкото си лице в една локва на улицата. Лилавокосата мъртвородна изтупа доволно ръце и се провикна:
-И стой навън или се връщай в слънчевата си подобна на дом дупка.
Когато се обърна видя, че доста от погледите са втренчени в нея. За редовните посетители, изблиците й на агресия не бяха нищо ново и не им правеше впечатление, но някои нови като Елизабет останаха учудени и може би малко издразнени от държанието й.
-Какво ме гледате бе? Ще пиете или ще се плюнчите? Хайде, пиячка за всички.
Когато повечето чуха думата пиячка, напълно забравиха за изританият маг и се заеха да поръчват и да се наливат повторно, а девойката ловко се провираше през всички като им оставяше поръчките. На места се спираше, за да поговори с познати, смееше се и се усмихваше лукаво, други подминаваше като малки гари.
-Видя ли, какво имам предвид? - прошепна за пореден път на Уинтър, колежката й.

/Ел, слънце свободно РП/

О, кой да предположи, че нашата красива и нежна нукса е такава невежа пиячка. Само две водки и главата й вече се мотаеше между облаците, а краката й настойчиво се опитваха да разтопят каменния под и да потънат някъде в него. Колко хубаво само! Какви предпоставки за попадане в неприятни ситуации. А уж мислеше да не си намира белята поне няколко дена. Е, когато съдбата те зове, можеш само да й се отдадеш, нали? А, Ел не само й се отдаде, тя сама се намърда в нея, без да мисли логично.
-Хей, гърлсс. Чух, че ви трябва запалка.
Трите момичета се обърнаха към нея. Първоначално погледите им бяха негостоприемни, раздразнени заради намесата и намусени. Но когато обмислиха положението по-внимателно, едната от тях се усмихна.
-Казваш ми, че имаш ли?
Уинтър бръкна в джоба си, извади любимата си запалка и я размята ухилена до ушите пред лицата им.
-Хииии.... - бе отговорът й.
Напълно достатъчен.
-Добре, дребен. Влизай.
И преди да го е направила сама, главната я хвана за ръката, дръпна я рязко и затвори плътно вратата след нея. Да се чудиш и маеш как в една тясна кабинка могат да се съберат цели четири жени. Сгъстени една в друга ги събираше едно общо благо - да се направят мат.
Не след дълго, фишекът бе свит доста професионално. Личеше си, че на девойките не им е за първи път и имаха опит в тези неща. А в следващият момент се чу изщракването на камъчето с графита и едно пламъче блесна. Най-отраканата наплюнчи пръста си, мина с него по продължението на цигарата и я запали. Дръпна и в кабинката се разнесе острата, неприятна миризма на изгорели билки и треволяци. Всички знаем как миришат - като фъшкии. А вкусът е натрапчив, горчив и блъскащ в петите. Но кой от нас не се е предавал пред любопитството си и не е опитвал поне един път?
-Пушила ли си преди? - попита едната Елизабет.
-Веднъж пробвах.
Тогава момичето й подаде цигарата и красавицата дръпна една дълга дръпка. Какво мислите се случи? Най-нормалното нещо. Ели се закашля, а трите приятелки прихнаха да се смеят.
-Какво е това, по дяволите? Мно..го е силно... - леко заваляше думите героинята ни.
-Най-доброто, сестро. Това не ти е тъпа, евтина трева. Това бебче тук е първокачествен канабис. Доставят го чак от Феникс. Тези тъпи магове поне за това стават.
Цигарата почна да минава от ръка на ръка, от уста на уста, а Елизабет все повече почваше да свиква с усещането. Но колкото повече свикваше, толкова повече се замайваше. Дрогата я удряше право в слепоочието или в крайниците и тя ту се рееше безсмислено из тясното помещение, ту омекваше като нагряна глина. Разсъдъкът славно ги напускаше и четирите девойки почнаха да се хилят без явни причини, да хлипат и пак да се хилят. Уинтър седна на седалката на тоалетната и заби поглед надолу.
-Ей, ся да не почнеш да повръщаш? Виж този розов еднорог как сладко лази по стената.
Ел надигна глава и въпреки, че там нямаше нищо, естествено, тя го виждаше.
-Олееее....да...какво съкровище. А тази жар птица му прави сянкааа.....
Четирите пак изригнаха в див кикот. Фишекът привършваше, но разнообразното им настроение не.

/Ел, продължавай мацо както решиш за добре./

Тази вечер за втори път ще спомена думата страх. Страхът, който ни кара или да отворим призмата си и да атакуваме опасността с всичката сила, на която сме способни. Или пък онзи страх, който ни кара да застинем пред врага, безпомощни като малки пеленачета. Знаем, че така сме обречени. Знаем, че трябва да направим нещо. Каквото и да е. Да се движим, да действаме, нещо....Но понякога изумлението и неочакваността е толкова голяма, че ни води до парализа. Парализа както на тялото, така и на ума.
А този на Елизабет, без това си беше достатъчно разконцентриран, че да успее да реагира адекватно. Всички знаем какво да правим, когато срещу нас има змия. Трябва да се измъкнем бавно, тихо, така че да не я обезпокоим и разярим. Ако успеем тя няма да ни закачи. Но когато въпросният човек е пияно и надрусано момиче,единственото което успя да направи е рязко да се дръпне назад. Влечугото се стрелна към нея и единствено късмета я спаси от отровна захапка.
Уинтър почна да се сурка по дупе назад, а змията все повече да напира към нея. Съскането й се забиваше в ушните й тъпанчета, раздиращи ги семпло, но все пак застрашително. Животното извиваше тялото си като арфа, адски гъвкаво, непризнаващо законите на гравитацията и всеки момент можеше да се нахвърли върху красивото й лице и да забие острите си зъби в него. А останалото е ясно- отровата щеше да се просмучи в организма и да го съсипе бавно и мъчително, подлагайки я на треска.
Колкото и нуксата да се опитваше да намери някаква спасителна сламка, такава не изникваше от никъде. Бе прекалено зашеметена да използва магия, а и времето й бе кът. Не й оставаше нищо освен да отстъпва като жертва, а дебнещото я създание все повече и повече да се приближава. В най-неподходящият момент ръката й смачка съчка. От шумът студенокръвното се подплаши и рецепторите й за самозащита се отключиха като смазан механизъм. Змията се хвърли към него и само секунди я деляха от пряк сблъсък. Но точно тогава, като по чудо, лъч жълта енергия прониза малкото телце и то падна увиващо се около себе си. Изгоря свито на кравай, съскайки агонизиращо. Хубавицата наблюдаваше гърчещото се животно с уголемени очи и не разбираше от къде дойде това изкупление.
-Ел...Ел.... - чу зад себе си гласовете на двете си колежки, които в момента тичаха към нея.
Веднъж стигнали я паднаха на колене. Криста я хвана и почна да я тресе.
-Ел, кажи нещо.
Видели изгоряната кожа на змията, тя почна да я оглежда за дупки, но такива нямаше. Жената си отдъхна успокоена.
-Ти ли го направи?
Нуксата само поклати отрицателно глава. Двете с Тони почнаха да се оглеждат на всички посоки, но въпреки всичко не видяха никой, скрит нейде зад някой ъгъл, дърво или сграда. Който и да й беше помогнал, отдавна бе изчезнал, скривайки се в своята скъпа приятелка тъмнината....

Поредната вечер, поредния пълен работен ден. Кат и Микаел въртяха бизнесът си с лекота. Алкохолът се лееше из всички маси, сервиран от момичето, а брат й носеше нови каси и кашони, защото наличните свършваха прекалено бързо. Такива вечери обичаше - напоени с миризмата на пиене, пот и може би агресия. А агресията бе в наличие както винаги. Сливаше се с музиката и даваше малко време на собственика за почивка и изпушването на някой друг фас. Точно в момента се беше подпрял с цигара в ръка и наблюдаваше как от една маса в края, двама шифтъри гледаха на кръв двама пустинници.
-Ще се сбият. Съвсем скоро. - каза той на сестра си и лилавокосата спря наливането на бира, за да погледне в определената посока. Устните й се изкривиха в злорада усмивка.
-И ще се намеся.
-Не! Не и този път. Отдавна не се е ляло кръв тук. Нека усетим аромата й.
Думите му накараха тялото на девойката да настръхне. Ледени тръпки преминаха по гръбначния й стълб и го запалиха отвътре. Тя заряза машината и се прилепи до него като го обви с ръце и се повдигна на пръсти, за да стига красивото му лице.
-Обичам когато си жесток.
Кат долепи устните си до тези на брат си и съвсем леко ги сля с неговите. После го пусна и се отдаде отново на заниманието си, като не откъсваше очи от сънародниците си. "Хайде, хайде..." пошушваше си от време на време в очакване. "Разфасовайте ги, хайде..."
Не й се наложи да чака дълго. След няма и пет минути един от шифтърите се изправи и тръгна към съседната маса. Положи грубо ръка върху дървото и се изръмжа в лицето на чужденеца.
-Как е пустиняко? Много е топло в Сахрид, че си дошъл чак тук ли?
Убиецът погледна присъединилия се с периферното си зрение, напълно незаинтересуван от присъствието му.
-Чух, че тук има хубави жени, но като ги гледам повече ми приличат на оръфани кучета.
Териториалната обида накара кръвта на шейпшифтъра да кипи. Дланта му се преобрази на животинска, наподобяваща тази на вълк, с много по-здрави и удължени нокти.
-Тогава нека те пратим направо в Ада. - извика се кореняка и замахна към лицето му.
Асасинът бързо и умело избегна удара, отскачайки от мястото си. Края на мантото му полетя нагоре, освобождавайки му достатъчно място, скоростно да бръкне във вътрешния си джоб и да извади една рапира от лъскава стомана. В следващият миг я заби в дланта на нападателя си, като я застопори в масата. Шифтърът изрева от болка. Само секунда по-късно, убиецът извади още един нож и го заби в гърлото на животното. Премина с него по цялото продължение на шията и го извади от другата й страна. Кръв рухна от гръкляна му на талази, оливайки тялото му и част от пода. Мирисът на желязо се разнесе из заведението, а повечето присъстващи вече се бяха изправили готови за атака, ако се наложи. Но не се наложи. Пустинника изтри острието си в дрехата на мъртвия си опонент, измъкна и другото и ги прибра на мястото им. Огледа всички клиенти, за да види дали някой друг ще се пробва. Но те решиха, че е по-добре да не се занимават с него и седнаха на местата си.
Зад бара Микаел беше доволен. Той се усмихваше небрежно, а аромата на кръв дразнеше ноздрите му.
-Хей, хей. - развика се сестра му, привидно недоволна от развилата се ситуация. Но за нея нямаше значение кой ще умре, стига такъв да има. -Опръска ми пода.
Чужденецът се обърна към нея и впи тъмните си очи в ниската й фигура. Знаеше, че ако реши да се заяде с нея, най-вероятно ще загуби.
-Извинявам се. Нека изхвърля боклука вместо вас.
Той вдигна трупа със завидна лекота и го понесе към изхода. Стигайки до вратата я отвори широко и хвърли тялото през нея. То изхвърча навън, преминавайки на заплашителна близост до един мъж, който току що навлизаше в бара. Погледна апатично към мъртвия и подмина все едно нищо не се е случило. Подмина и асасина и си поправи път през останалите. Червените му кичури леко се поклащаха от стъпките му, а ръцете му бяха мушнати в джобовете. Движеше се мърляво, леко прегърбено, с непукистко изражение. Не задържаше погледа си върху никой. Искаше единствено да стигне до бара и съвсем скоро успя. Седна на един от малкото свободни столове и чак тогава изкара ръцете си, само за да може да запали поредната цигара. Издиша шумно димът и огледа персоните срещу себе си. Едната му беше безразлична. Някаква малка пикла, която едва ли щеше да му каже това, което иска да знае. Но белокосия мъж беше друго нещо. Погледите им се срещнаха и Микаел бе привлечен от неговия. Беше от онзи тип, който ясно казва, че иска нещо и е готов да предложи нещо в замяна, за да го получи. Той се оттласна от дървения плот и застана пред новодошлия.
-Какво ще бъде?
-Малко информация ще е добре.
-Информацията тук струва доста скъпо.
Червенокосия извади една кожена кесия пълна с жълтици чак до горе и я хвърли на бара. Звука на злато издрънча и накара ушите на Кат да се наострят.
-Хиляда достатъчно ли е?
Микаел погледна към кесията с мълчание, после я взе и я прибра в пазвата си.
-Какво те интересува?
-Местонахождението на една жена. Чувал ли си името Елизабет Уинтър?
-Уинтър! Познато ми е.
-Къде мога да я намеря?
-Не знам къде живее.
Червенокосия се намръщи. Не плати толкова пари за едно "Не знам къде живее". Понечи да бръкне в джоба си, но здравата ръка на собственика хвана китката му. Изгледа го студено, предупредително, без грам състрадание.
-Не те съветвам да го правиш. Не е добра идея.
Захватът му ставаше все по-рязък и по-болезнен.
-Ясно! Явно няма да мога да те победя.
-Най-вероятно.
Некромансърът го пусна и непознатия почна да търка хванатото място. Мик му наля една чаша с уиски и я тупна пред него. Тъмноокия я пое и изпи половината на веднъж.
-Уинтър работи в един бутик за татуировки и дрехи. Казва се Чиста кожа. Можеш да го намериш в края на града. Стигаш до пързалката, свиваш в първата пресечка в ляво. След двеста метра ще го стигнеш.
Веждите на непознатия се надигнаха. Явно все пак харчът си е струвал. Той допи бързо останалата част от питието и стана от стола.
-Мерси за информацията.
Обърна се и тръгна към изхода, минавайки през същите онези хора, които му бяха толкова скучни и напусна Тъмна светлина.
-Кой беше тоя? - попита Кат по-големия си брат.
-Какво значение има? Поредния келеш.
-Не ми хареса как те гледаше.
-Това също няма значение.
Микаел проследи тялото на отдалечаващия се. Малко след това се извърна и се зае за работа. Вечерта бе далеч от приключване.

Когато влезе в кръчмата, доста неприятни спомени изведнъж нахлуха в съзнанието на Вики. Разположението на мебелите, миризмите, осветлението... всичко пораждаше в него асоциации, които никак не му се нравеха. Но сега бе дошъл тук, за да се весели, нямаше ги нито Меропа, нито Анджелина, а собствениците сигурно всеки ден ставаха свидетели и участници в сбивания, така че бе малко вероятно да помнят точно неговата физиономия сред колониите от вагабонти и пришълци, които всеки ден се стичаха тук за по едно питие.
Когато се наредиха зад бара с намерението да си направят поръчките, завариха именно Микаел, който четеше изпод вежди някаква черна тетрадка. Виктор предположи, че може би в нея си записва някакви кръчмарски или длъжнишки работи. Но както и да е. В следващия миг, леко раздразнен, че не може да си намери няколко минутки спокойствие, за да си оправи делата, мъжът остави четивото си настрани и ги зяпна в очакване.
- Една бира. - обади се пръв Вики. И тогава за първи път откакто бе влязл в "Тъмна светлина", Микаел действително се вгледа в него. Собственикът присви очи и след малко констатира:
- Имам чувството, че съм те срещал и преди. Хммм. И Геш е с теб, а? хммм.... май и предния път.. бяхте ...
Виктор се направи на ударен.
Предната им среща не бе протекла особено гладко.
А и не се бе развила особено благоприятно за къдрокоско, случката беше черна точка в репутацията му. Така или иначе не бе история за пред Таня.
Домакинът пък, припомнил си цветущия спектакъл, който тогава не изглеждаше никак красиво, се ухили ехидно, готов да започне с будалкането. Доловил предателските му намерения, Тенар му направи безгласен знак да мълчи. Не искаше да се излага пред приятелката си. Едва ли щеше да подскочи от щастие, ако разбереше, че бе целунал друга по времето, когато се водеше с Меропа. Нещата сега стояха по коренно различен начин и никога не би повторил действията си, но Таня нямаше как да разбере това, а и нормално. Мотивите и чувствата могат да изглеждат съвсем достойни да оправдаят дадено поведение на самия извършител, но е много по-трудно да бъдат превъзмогнати бариерите на страничното възмущение.