Тъмна светлина

First topic message reminder :

Единствената действаща кръчма в града след елиминиране на конкуренцията. Буквално. Това е шумно място, където хаосът и безпорядъкът са всекидневие. Ниски цени, ниски претенции, ниски очаквания. Ниска класа хора. Свърталище на вещици, шифтъри, вълколаци и некрота. Собствениците Микаел и Кат държат всичко под контрол. Не е тайна, че брата и сестрата търгуват с контрабанден алкохол и забранени вещества, но никой не смее да им каже и гък. Защо? Защото те притежават града.

Микаел Валарис


Кат Валарис

Доловил намека Геш се ухили още по-широко и вдигна ръце странично от главата си, като че казваше "Спокойно бе брат, нищо няма да направя". Невинния му поглед вдъхваше известно успокоение, но само известно, защото както знаем, този мъж бе твърде свободолюбив и в неговата компания винаги трябваше да си имаш едно наум, независимо дали ти е приятел или не. Колкото до Микаел, на него изобщо не му пукаше дали е виждал къдрокосия преди или не. Важното бе, че е идвал и че си е платил. А факта, че се връща, означава, че е останал доволен. Значи и той е доволен, стига някой да пълни пазвата му. Това място никога нямаше да умре. Винаги бе пълно с народ, който никога нямаше да стихне, независимо час, климатични условия или финансова криза. Не и докато бе единственият бар в града. А това нямаше да се промени в идните поне десет години. Не и докато Микаел управляваше цялата територия. Дори някой ден, когато остарее и се пенсионира, пак ще държи нишките. Можеше да остави всичко на сестра си, но тя е такава лекомислена и инатлива, че по-скоро щеше да разруши бизнеса му, отколкото да го развие. Затова и никога не й даваше да води заведението сама. Винаги я държеше изкъсо и й хвърляше по едно око, както се казва.
Така барманът наля една голяма халба от бирения тендер и я поднесе на Тенар. После бе наред и домакинът.
-А за теб, Геш? Какво ще бъде?
-Мики, друже....изненадай ме.
Некромансърът отново се завъртя зад себе си, грабвайки нова бутилка, този път с уиски. Остави я на бара, взе една чаша в която да му налее питието и се отдалечи към далечната част. От една кутия извади няколко кубчета лед и ги пусна в чашата. После се върна и отля в чашата толкова уиски, че да има хем за чернокосия, хем в плюс за бара. С леда се опита да прикрие липсващите няколко милилитра от уискито, след което остави чашата на бара, като леко я удари в него.
-Това ли ти е изненадата, бе?
-Въображението ми е в отпуска.
Двамата забиха злобни погледи един в друг. Всичко продължи не повече от няколко секунди, след което мъжете се усмихнаха един на друг. Те не бяха близки, но се уважаваха. И как иначе? Най-представителния член на Найтмерското общество и един от най-завидните демони на Себастиан Дантес. Напълно в реда на нещата е.
Чак сега, белокосия се обърна и към Таня, която стоеше зад гърбовете на придружителите си и плахо се озърташе наляво надясно.
-А за вас, госпожице?
В това време Кат щъкаше нейде зад бара и събираше изпотрошени стъкла. Когато чу обръщението към непознатата, тя се спря в крачката си и стрелна въпросната "госпожица" със злобните си очички. Не разбираше с какво тази е заслужила такова отношение, а и всички знаем, че страдаше от едипов комплекс, който ако не се появеше поне веднъж дневно, то значи е станало чудо.
-Един сок, моля. Ако не е проблем.
Мъжът я изгледа отново от главата до петите и почти се усмихна.
-По принцип не сервираме само безалкохолно, но за вас ще направя изключение.
Това само допълнително възбуди неприязънта на лилавокосата пуберка и тя побърза да се намеси. Заплашително застана до брат си, а от езикът й се процеди говор, наподобяващ този на змия.
-На тази пък какъв й е проблема?
И тъкмо щеше да й скочи на бой, когато ръката на роднината й препречи пътя й и секна нагонът й в зародиш.
-Дръж се почтително.
-Ама... - опули се петнадесетгодишната.
Мъртвородния я грабна за лакътя и я дръпна рязко настрани, така че никой да не ги чуе.
-Какво ти става бе, Мик?
-Дръж си езика зад зъбите, хлапе.
-Ама тя....
-Тя е демон. Толкова ли не се научи да ги различаваш?
Детето огледа синеоката и почна да я преценява. Чак сега разбра, защо любимият й брат се държи една идея по-добре с нея, както и с Геш. Изсумтя недоволно и му обърна гръб, със скръстени сърдито ръце.
-Добре, прави каквото искаш.
Мъжът се усмихна леко и разроши косите й.
-Голям си дечко понякога.
Тя не отговори, а продължи да симулира цупене, което той познаваше добре, затова и не му отдаваше огромно значение. Върна се при клиентите си и поднесе на красавицата една бутилка с ягодов сок и висока чаша, пълна с няколко кубчета лед.
-Заповядай.
Таня поблагодари и наля от напитката си.
-Е, как ти се струва тук? - попита Зайо.
-Не е лошо.
-Не оставяй на тези бабаити да те плашат. Ние с Вики сме тук, за да те пазим. Нали Вики? - ухили се домакинът и го удари приятелски по рамото.
-Точно така.
Струпали се на бара, между тях си проправи път един мъж, който не блестеше с кой знае какъв външен вид. Кестенява къса коса, леко стърчаща по краищата, нормално телосложение, както и ръст.
-Извинете, мога ли да мина?
-Давай смело друже. - избута го по гърба Геш и му направи място.
-Една водка. Чиста. - поръча непознатия на собственика, който му я наля за по-малко от минута и след това се отдели от компанията, намирайки си свободно място на една от малкото незапълнени маси.
-Сега зайчета, казвайте. Танцува ви се, пие ви се, какво?
Лудия шапкар, както бе известен очакваше някакъв отговор от страна на дружината, иначе щеше да вземе нешата в свои ръце, което не се знае дали бе добра идея или не.

Виктор гледаше лаконично към заместник учителя си и въпреки, че не си даваше вид на заинтересуван, вътрешно си казваше, че той може би е прав. От личен опит знаеше, че тази територия гъмжи с всевъзможни създания, които най-малкото не са за подценяване. Ако го направиш рискуваш много. Самият той произлизаше от род, който винаги е умеел да слага знамето си в обществените въпроси и мнението им се е търсело през годините. Ако някой ги подценеше биваше елиминиран моментално. Цели родове падаха под десницата им, а колко още такива хора обитаваха тази страна. Десетки! И все пак, младият мъж не смяташе, че точно тази раздърпана жена ще му направи нещо. Бе прекалено очевидно, нали? Външният й вид крещеше за опасност, и точно това я отстраняваше от всякакво подозрение. Лично аз бих ви казала, че тези, които изглеждат страшни, най-често се прибират кротко и без много шум в домовете си, а тези, които най-малко очаквате, ви забиват нож в гърба.
Но така или иначе, за да угоди на другарите си, той се усмихна виновно и махна с ръка.
-Добре, добре. Ще го имам предвид.
-Радвам се. - възкликна Таня и прегърна любимия си през врата, като го целуна меко и нежно по бузата.
-Е, да пием тогава. За дамите няма тост, защото са прекалено срамежливи да поглъщат спирт. - изхили се Геш, а Виктор нямаше как да не се присъедини към този кикот.
Даже демонът, който стана обект на подигравки нямаше против, защото знаеше, че са приятелски и нямат за цел да я обидят. В същото време Микаел се бе заел да бърше бара и си мърмореше нещо под носа. Оглеждаше клиентите един по един, като наблюдаваше за някоя нередност или за поредния заблуден глупак, който би дръзнал да върши нещо в дома му, което не му се нрави. Слава богу, за сега такива нямаше. Забеляза нещо друго обаче, което грабна вниманието му и го изкара от нормалната му сдържаност. Сестра му се беше измъкнала от общото цяло и сега седеше облегната на прозореца, като гледаше през него право нагоре. Изглеждаше замислена, а това определено го озадачи. Кат не се славеше с меланхолия, нито обичаше да прекарва времето си съзерцавайки звездите. Именно затова, белокосия изостави работното си място и без никой да го забележи, се озова зад гърба й.
-Какво става?
-Виж луната.
Той се наведе леко, за да може да вижда ясно и очите му се вдигнаха към тъмното небе.
-Пълнолуние. Не е на добре.
-Не само. Виж колко е бледа. Почти бяла. Не е нормално. Виждал ли си я друг път такава?
-Един-два пъти. Хората казват, че когато слънцето е червено ще има кървава зора, с други думи огромна битка. А когато луната е бяла границата между живота и смъртта ще се разтвори.
Тръпки преминаха през тялото на лилавокосата. Идеята, че нещо ще се случи се загнезди в съзнанието й. Ако бе поредния бой или убийство, иде дойде, но беше нещо повече. Усещаше го наелектризирано във въздуха, и не само тя. Микаел също.
В това време, в близост до бара, чернокосата красавица танцуваше, като се въртеше ту от ръцете на Геш, ту от тези на Тенар, а смехът й огласяше пространството. Не един човек, мъж или жена я гледаха и се радваха на лъчезарността, която пращеше на талази от нея. Все едно носеше сутришната роса и я ръсеше между пръстите си. Наблюдаваше я и онзи мъж от преди малко, който си проправи път между тях, за да си поръча напитка. Стоящ сам на масата си, не сваляше очи от нея. Направо я изпиваше с поглед. Той взе чашата, погълна количеството алкохол на екс и се изправи. Стигна до тях и при един от поредните пируети, девойката заби тялото си в неговото. Той я улови за дланите и се усмихна дружелюбно.
-Извинете госпожице, надявам се не се натрапвам, но може ли да ми отделите един танц? Само един - погледна към мъжете зад нея, за да видят, че е искрен. - После ще ви върна на приятелите ви. Просто танцувате толкова красиво, че няма как да не се възползвам. Ако вие позволите....
Виктор тъкмо щеше да се намеси и да ги раздели, когато любимата му го погледна миловидно и му се усмихна.
-Само един танц. Господинът изглежда добронамерен.
Аристократа изгледа непознатия недоверчиво, но бога му, колкото и да търсеше нещо, за което да се хване, така и не успяваше. От друга страна не искаше да я дели от обществото, а и знаеше, че тя няма да прекали, затова въздъхна и се напъна да се усмихне.
-Само един. - показа с показалец определената бройка и я целуна.
-Имате думата ми. - отвърна брюнета и повлече хубавицата малко по-навътре, за да не се блъскат в телата на останалите.
Музиката беше ритмична, но нежна, съвсем леко забавена, така че позволяваше една идея по-интимен танц, без да е прекалено. Мъжът сложи едната си ръка ниско на кръста й без да докосва задните части, а с другата стискаше дланта й. Темпоритъма му позволяваше да я върти около себе си или да я люшка наляво надясно, докато не спираше да я гледа в очите. Тези огромни очи.
-Може ли да попитам за името ви, госпожице?
-Таня. - отвърна звънко тя и се усмихна.
-Много сте красива, госпожице Таня.
Момичето се изчерви, но запази самообладание.
-Благодаря ви, а вие сте умел танцьор.
-Всичко е въпрос на късмет и на добър партньор. Странно, но не съм ви виждал в града до сега. Бих забелязал жена като вас. Да не сте нова?
-Не, но не излизам често.
-О, но това е голяма загуба за народа.
-Хаха, не мисля. Добре ми е и в Роузкилл.
-Значи живеете в гилдията?
-Да, от години. Искате ли да ви издам една тайна?
-Винаги.
-Аз съм инженерът там.
-Наистина?
-Дам, но да не го кажете на всички.
-Гроб съм. Трябва да сте много надарена щом сте на този пост.
-Може да се каже, че съм благословена.
-Как така?
-Демон съм.
-Демон! - очите на мъжа, който така и не се представи се разшириха от чутото. -Това е невероятно. Демоните не са ли безсмъртни?
-По принцип да. Но всеки има своите слаби страни. Дори ние можем да умрем.
-Това е доста интересно.
На бара домакина и къдрокосия си даваха поредната наздравица, като втория не пропускаше от време на време да хвърли по някой друг поглед към изгората си.
-Стига бе, човек. Тя е добре. Всъщност се гордея с теб.
-Защо?
-Не си ревнив. Евала. И с Меропа ли беше такъв?
-Не, не бих казал. Но явно си е имало причина.
Виктор се усети какво каза и побърза да вметне, за да не го обиди.
-Извинявай, знам, че ти е приятел....
-Няма проблем. Не се бъркам в личния му живот, толкова, колкото всички смятат. Той е голямо момче, има глава на раменете си.
-Смяташ ли, че някога ще се върне?
-Не знам.... - въздъхна Зайо. - Надявам се. Наскоро доста хора ни напуснаха. Хора, които ми липсват.
Некромансъра повдигна въпросително вежди.
-Че кой още...
-Той....Мортем, синьото зайче. Всички си отидоха.
-Синьото зайче? Имаш предвид...
-Дориан? Да! О, вярно, че тя те наби точно тук, преди няколко месеца. Хахаха, бях забравил.
-Да.... - измънка недоволно мъртвородния при спомена.
-Но трябва да признаеш, че си го заслужаваше.
-Може би....
Докато двамата приятели си приказваха за миналото и настоящето, двойката на дансинга продължаваше да се клати в такт с мелодията и да си приказва сладко и лежерно.
-И все пак, не искам да съм нахален, но наистина сте много красива. Сигурно ви го казват често.
-Не толкова.
-Срамота! Трябва да ви го казва всеки, който ви види. Чак ви завиждам.
-Завиждате ми? За какво?
-Как за какво? За тази прелестна гарванова коса, огромните небесни очи, изваяното тяло, големия бюст.
Притеснението и лошото чувство почна да се заражда в гърдите на девойката. Нещо в говора и интонацията на този галантен мъж се промени. Станаха някак си сурови, иронични, дори злобни. Изведнъж очите му проблеснаха в оранжево, а тя замръзна на място.
-Вие....
В следващият момент, непознатия се усмихна лукаво, ехидно и плашещо.
-Но най-вече за това, че ми отне това, което ми принадлежеше.
Гласът му се видоизмени и придоби женски нюанси. Таня изтръпна и усети страх, точно като онзи, който изпита когато я бутнаха в басейна. Същото чувство, по същия начин мускулите й отказаха и тя неволно пусна ръцете му. На свой ред, той положи своите върху раменете й и рязко и силно я избута назад. Краката й изминаха за секунди разстоянието, което я делеше от другарите й и се блъсна в гърба на Виктор. Преди някой да се усети, непознатия извади изпод мантото си два остри като изправен сърп, кинжала и ги хвърли по посока на девойката. Геш и Тенар се обърнаха точно, за да видят как остриетата се забиват в гръдния кош на чернокосата. Единия улучи стомаха ниско, като разкъса чревните мускули, а втория промуши сърцето й. Таня изпита тъпо изтръпване по продължението на целия труп, а от устните й се процеди едва доловим стон. Всички се загледаха в тази посока. Дори собствениците, които се откъснаха от странното състояние на луната.
-Какво по.... - изръмжа Микаел, докато не осъзна какво точно се е случило.
Очите на Тенар се разшириха невярващо. Само в един миг, целият му свят се преобърна. Стоящ статично като скулптура не можеше да повярва какво вижда. Тъмни струйки кръв почнаха да капят по пода, образувайки малка локва, която съвсем скоро почна да се разраства. Като, че ли този цвят го върна в реалността и младежът усети как страх и неистов гняв се сливат в едно. Мозъкът му взе да кънти, а пред взорът му бе само промушената като жертвено агне, девойка. Той рязко я заобиколи, като застана пред нея. Все още краката й я държаха, погледа блуждаеше нейде неясно къде, а крайниците й бяха като ледени късове.
-Таня, Таня, Таняяяя.... - викаше истерично мъртвородният.
-Ви....Вик.....
Момичето се предаде и безжизнено се строполи на студения под, право по гръб. Зайо не чака, а се хвърли от другата й страна, като издърпа остриетата от торсът й.
-Танче, Танче, Таничка, Танюша, кажи нещо пиле, кажи нещо, душицо. - редеше на свой ред той, като не сваляше пръст от сънната й артерия, за да проследява пулсът й, който все повече намаляваше и губеше ритмичност. Демонът стоеше с оцъклени, навлажнени очи, а кръвта под тялото й все повече се сгъстяваше, като отронваше аромат на желязо. Един раздиращ, писклив женски смях се процеди в пространството и двамата ни герои извърнаха глави назад. Пред тях, мъжът, който до преди малко танцуваше с чернокосата, почна да променя ликът си. Фигурата се издължи, стегна се. Ръцете изгубиха своята мускулна маса, а се превърнаха в изящни и нежни. Кафявата коса се удължи и придоби оранжев отенък, а очите, жълти и проницателни сега искряха с пълна жар.
-Анджелина!? - извика Микаел изненадано и тръгна към нея.
Спря се и я хвана грубо за лакътя.
-Какво направи?
За белокосия това бе голям проблем. Проблем е когато смъртен убие едно от вечните творения на Себастиан, защото така нарушава неписаните правила за връзката между горния и долния свят. Сега всичко му се изясни. Това се опитваше да им подскаже луната, но те твърде късно разшифроваха знаците. Тя го изгледа злобно, след което се изтръгна от захвата му.
-Това, което трябваше. Никой не може да ме изостави. Никой! Не и без да бъде наказан.
Тя пак погледна към падналата, чийто живот я напускаше с всяка изминала секунда и се усмихна досущ като женски дявол.
-Нека видим дали демоните могат да умрат.
-В...Ви.... - прошепна смъртно ранената със сетни сили, докато се бореше вътрешно да остане тук.
Пръстите й едва потрепваха, а приятелите й все още гледаха към виновницата за всичко това.

/Бо, свободно РП. Само ако решиш да убиваш скочубрата не пиши как успяваш, а като опит./

Когато луната е бяла, границата между живота и смъртта ще се разтвори...
Така и стана. Този нож разкъса крехкото було, което разделя двете реалности, и те се смесиха в едно, започнаха да да се блъскат една друга, да се хапят, разкъсват, гризат, в ожесточена борба за победа. И която от тях спечелеше, щеше да вземе душата на Таня и да определи съдбата на много животи, на много човешки съдби.
А изглеждаше, сякаш демонката ще загине. Каква ирония... Тя, прокълнатото създание, роденото от мрака, никога никому навредила, биваше очернена от низшите страсти на най-първичната лошотия. Лошотия, извираща от човешко същество, което уж трябваше да бъде по-свято, да съдържа "светлина", благодорство.. Хората кълняха срещу подземното царство, те биха низвергнали всяка рожба на Себастиан Дантес като гнусно изчадие... Но ето че се оказваше, че невинаги произходът определяше добро и зло и сега това невинно момиче, с душа по-чиста от бисерна роса, ставаше изкупителна жертва на един себичен изверг без сърце.
А Виктор усещаше как светът рухва пред очите му. За секунди... Сякаш земята се бе разтворила под краката му, буквално. Досега бе знаел, че без Таня ще се почувства като мъртъв, мисълта го бе смразявала, сипвала ледена вода във врата му, но ето че всъщност се оказваше, че никога не бе осъзнавал наистина каква огромна трагедия би била загубата й за него. Отлично го бе разбирал, но преди човек да усети нещо в действителност, никога няма такава трезва представа за нещата. Но сега.. сякаш бе настъпил самият апокалипсис. Не виждаше нищо, не чуваше нищо. Всичко му беше черно. Като че тъмнината бе погълнала и изяла всичко. А болката бе толкова убийствена, сякаш всяка частица от тялото му представляваше горящо олио. Таня бе представлявала смисълът на целия му живот. Тя бе цялото му щастие, причината да се събужда, стимулът да се развива, да гради бъдеще... Но без нея.. всичко изчезваше, разбирате ли? Всичко ставаше едно нищо, една празнина. И по-добре самият него да го нямаше, защото... светът без милата му Таня не бе неговата реалност. Денят щеше да смени нощта, отново щеше да задуха вятър, да падне сняг, но.. единственото важно нещо щеше да липсва. Като часовник без притежател. Тиктака, отбелязва времето, но за кого....? За призраците...
Вики не можеше да й позволи да умре! Разбирате ли!!! Нямаше как да допусне да се случи!!! Това би било катастрофа!! Непоправимо, безвъзвратно, просто краят на всичко, на всичко!!
Младежът веднага се окопити и започна да действа, защото нямаше време. Животът й бе като един счупен пясъчен часовник.. Песъчинките падат, изливат се вън от стъклото и излязат ли отвън, връщане назад няма. Не можеш вече го задейства.
Той си припомни магиите за заздравяване на рани, които бе учил. Положи ръка на сърцето й, напълно забравил за отмъщение на Анджелина. Най-важно бе Таня да оживее. И да отъмъсти, ако Таня умре, какво? Какъв е смисълът? Всичко щеше да е една пукница, една проклета пукница...
Емоциите действаха твърде неблагоприятно на Вики, но той си нареди да се съсредоточи повече от всеки път. Той усети раната, усети къде са прекъснати нишките на сърцето й... Плътта покрай разкъсаното място бе като едно гърчещо се животинче, напразно опитващо се да помръдне липсващия крайник.. Така и сърчицето на Таня опитваше да пулсира, да бие, да тласка кръв, но не можеше да смогне, отслабваше все повече и повече... Но Виктор веднага почна да свързва краищата на раната, бавно, малко по малко залепяше разполовените атоми в едно цяло.. Толкова бе щастлив, че едно време бе внимавал на уроците по регенерация.. Той вдъхваше жизнена сила на плътта, сякаш връщаше сочността и свежестта на разцъфнало цвете... И с всеки опит сърцето на Таня укрепваше, добиваше повече смелост, почваше да бие все по-уверено... Но тъкмо бе стигнал до половината, когато чу един истеричен крясък зад гърба си:
- НЕ!!! НЯМА ДА ТИ ГО ПОЗВОЛЯ, ГЛУПАКО!!!
Беше Анджелина, която най-първа от всички в стаята бе осъзнала какво се случва. Виктор бе реагирал толкова бързо и изпълняваше задачата си толкова скришно, че на пръв поглед изглеждаше, сякаш просто се е надвесил над приятелката си в отчаяно агонизиране...
Но не и Анджелина, мръсната скочубра. Тя бе хитра, подла и долна и за нещастие много будна. Веднага се бе досетила!
В следващия миг Вики усети как нещо тежко го удря по задната част на главата. Чу се хрущене, като от спукана кост и преди да се усети, от устата му ливна цял поток от кръв. Беше спукала черепа му. Младежът не можа да реагира. Трябваше да продължи да лекува Таня, ако искаше да не я загуби, но и да се защити от атаката. В опита да стори и двете едновременно, не му се получи нищо. Замахна със свободната ръка към проклетницата, но не я улучи. Единственото, което стана бе, че се прекъсна процесът на регенерация и очите на Таня постепенно отново почнаха да угасват.

Ситуацията наистина бе доста плачебна. Колкото и издръжливи да бяха създанията на отвъдното, веднъж прекъснато сърцето им, бе доста трудно то да бъде залепено повторно. А при опита на смъртен....та Виктор само протакваше неизбежното. Да не говорим за жената, която стремглаво, като разгонена кучка го налагаше. Отскубнала се от ръката на Микаел, той не можа да я спре и сега тя нанасяше неистово удари върху черепа му, като дори го спука. Тук вече чашата преля. Ако до сега Геш бе обърнал цялото си внимание към умиращата си приятелка, то сега гневът му се изсипа с цяла сила. Най-вече защото тази проклетница пречеше да я върнат. Демонът се изправи и рязко я бутна назад, хвърлящ хиляди обиди по нейн адрес. Никога не я е харесвал, но като домакин трябваше да се грижи за всеки член на гилдията. Е, вече не. Не и щом тя посегна на най-крехкото, най-милното в неговият и на Лу, живот. Идеше му да я убие, да разкъса плътта й и щеше да го направи на драго сърце. Нямаше да отговаря пред никой за действията си. Нито пред началници, нито пред ангели или дяволи. И тъкмо тръгнал заплашително към нея, нещо го накара да спре. В нощното небе проблесна ярка светкавица и сякаш времето спря. Часовникът застина, пространството, самото измерение сякаш заглъхна.
В следващият миг, пред очите на всички се появи един мъж, който никой не смяташе, че ще види отново. Тялото му просто се появи, като донесено от светкавицата, а с него и и опустошителната мощ на една цяла вселена. Бледата му зелена коса падаше все така свободно, съвсем малко пораснала, а превръзката на окото му липсваше. Изненадващо, то бе цяло и непокътнато, такова каквото е било преди време. Движеше се в пълен синхрон с другото и следеше всичко.
-Лу.....
Пахт стоеше изправен пред приятеля си безмълвен. Гледаше го, но не го виждаше. Погледа му шареше нейде зад него, а сърцето биеше бясно. Ангелът закрачи бързо и подмина чернокосия, като го остави все така в своята неволя и абсолютна зашеметеност. Падна на колене до Таня и я подхвана като я придърпа към себе си. Долепи ухо до сърцето й, което за пореден път губеше живителното си туптене. Но очите й....тези очи го видяха и най-вече - познаха го, въпреки състоянието й. Едва едва успя да възпроизведе една бегла усмивка. Толкова се радваше, че е тук, че го вижда. Можеше да умре спокойна, защото той се бе върнал при нея.
-Л....Лу.....
Очите на некромансъра се изпълниха със сълзи, които съвсем скоро щяха да се отронят по бузите му.
-Тук съм. Тук съм. Съжалявам, съжалявам, че те оставих.
-Н...няма....ниш...то.....
Дори Тенар, който бе ранен, не обръщаше внимание на раната си в момента, а гледаше учителя като спасител, който е слязъл от облаците, за да помогне.
-Спаси я....моля те... - проплака къдрокосия.
Самата Анджелина сега стоеше като замръзнала и не смееше да помръдне. За първи път тази вечер изпита страх за собственото си здраве, но нещо не й позволяваше да избяга. Краката й бяха като гранитни колони, неспособни на нито една стъпка.
И когато решиш, че панаира е пълен, на сцената се появява още един. Един герой, останал зад кулисите, чакащ правилния момент за грандиозна поява. По подобен начин, в заведението се материализира и другият най-велик след боговете човек. Самият Грегър Грей, който веднъж стъпил на здрав под, не отдаде никакво внимание на присъстващите. Отне му по-малко от секунда да усети разположението на Таня. Веднъж съзрял я, той се втурна към нея, като избута няколко клиенти от пътя си и падна от другата й страна. Сега, тя бе обгърната от Виктор, Лушиъс и Грей, всеки от които я обичаше по свой собствен, но съкровен начин.
-Таня...Таняяяяя...кажи нещо. По дяволите, Таня, не умирай.
Погледите на двамата съветници, единия от които бивш, се срещнаха и казаха всичко, което имаше нужда. Те се уважаваха адски много, никога не си пречиха, не се залъгваха и не се сравняваха един с друг, макар толкова да си приличаха.
-Пахт, за бога, направи нещо. Излекувай я.
-Ще е трудно.
-Нищо, пробвай.
Мъртвородния, пусна момичето обратно на земята и положи длани върху ранените места. Тенар също понечи да помогне, но менторът го спря с благ, но суров тон.
-Остави. Нищо не можеш да направиш. Вашите способности не са достатъчни. - и почна да впуска енергията си в нейния труп.
Чак сега, Всевиждащият забеляза младия мъж. Знаеше си, знаеше си, че той косвено или не ще стане причина тя да страда. Бе сигурен в това, но се молеше да се бърка. Явно все пак излезе прав. Гняв и омраза се възроди в душата му. Той протегна ръка и вкопчи гърлото на аристократа. Главата му се изви настрани и всеки момент щеше да се скърши.
-Тиииии..... - изсъска лявата ръка на Себастиан Дантес - Ти си виновен. Копеле. Ще те убия!
Дългокосия почна да го души, а Виктор дори не разбираше кой е той. Само усещаше, че не е човек и определено не е поредния демон. В очите, в действията, в кожата му бе пропита безгранична мощ, която може би дори прехвърля тази на Пахт.
-Грегъри, стига. Грег, пусни го. Пусни го, Грег. - дърпаше го за елека Геш. - Не е негова вината. Грег, чу ли бе, пусни го!
Най-накрая успя да го издърпа достатъчно, че да го пусне, а Тенар се хвана за гушата и жадно почна да си поема въздухът, който не му достигаше. Въпреки, че се вслуша в думите на другаря си, гневът на Грей не стихна нито за момент. Пак впи поглед в този на младежа.
-Кой? Кой беше?
Вместо него, Геш му отвърна като протегна пръст право към рижавокосата, която сега седеше все така покорно, а страхът й бе нараснал двойно. Не само един, но двама вечни бяха на страната на тази малка лигла и бяха готови на всичко, за да я защитят. Мъжът се изправи от мястото си и тръгна заплашително към нея. С всяка изминала стъпка, сякаш скали падаха от небето, скали, който искат да смажат всичко живо що шава. Вече на метър от нея, Всевиждащият, сви ръка в лакътя и без да вкарва каквато и да е магия в нея, я изпъна силно, рязко право към торсът й. Тя, досущ като меч проби плътта й и излезе чак от другата страна. Това, на което станаха свидетели присъстващите бе смразяващо кръвта. Най-великият демон, Архангел Михаил на подземното царство, промуши целият си крайник през тялото на една смъртна. Пръстите му, чак до рамото бяха обагрени в наситено червено, а тя стоеше с широко отворена уста и разширени, сухи очи. Те срещнаха неговите и видяха в тях ненавист, която може да пръсне мозъка ти. В следващия момент, той издърпа ръката си, а между гърдите й зейна голяма дупка. Краката на красавицата се подкосиха и тя падна на колене. След секунда челото й се заби в каменния под, а последният й дъх секна. За нея нямаше връщане назад. Смъртта й потресе някои от клиентите, дори Кат и Микаел се дръпнаха настрани. За други, като Пахт, Геш и Виктор, това бе като мехлем, който се лее по органите им.
Брюнета се извърна обратно към тях с пуст поглед.
-Как е!
-Зле! Заздравих раните, но сам знаеш, че само плътта се залепя. Нужно е време.
Лушиъс я вдигна на ръце и се изправи.
-Махаме я от тук.
-Мик, оправи тази каша тук. - заръча на собственика Зайо и преди някой да се усети, четиримата мъже, заедно с Тенар и Таня се изпариха под влиянието на тримата безсмъртни.
В кръчмата останаха само втрещените пияници и един труп, който заглъхна во веки веков.
-Ще се налага да чистим. - заяви монотонно белокосия барман, гледайки към парчето плът, цапащо царството му.
-Ще донеса парцал. - чу гласът на сестра си.
Всичко по-нататък остава скрито и неизвестно.

/Бо, пиши как се озовавате в стаята на Лушиъс/

Ако трябваше да погледне от гледна точка на логиката, то нямаше никаква гледна точка и още по-малко имаше някаква логика. Събитията, които така „непринудено“ се бяха развили пред очите му бяха интересни, в една степен, но също и меко казано бяха странни. Ако денят някога дойдеше, когато Робърт трябваше да признае своите грехове (друг е въпроса колко точно от тях той щеше да счита за такива), той с топлина в сърцето си щеше да сподели, че тази гледка му е стоплила сърцето. И дълбоко в душата си щеше да осъзнава, че това го изобразява като доста открит психопат с тенденция към потъпкване на всякакви патриархални и матриархални закони, но имаше нещо пленяващо в онази гледка. Самият начин, по който главата на този жалък човечец се беше разпиляла по стотици кътчета на сухата земя, плисъка, който вече не толкова свежата му кръв беше издала, начина, по който очите му бяха изхвръкнали като топки за бейзбол... Всичко беше толкова прекрасно. Нямаше друг начин, по който да си го помисли.
Но, рано или късно, при него идваше и другия момент. Защо това се беше случило? Определено нямаше последователност на действието, а това само по себе си изхвърляше всяко разумно обяснение като незакопчан куфар с дрехите на вече бившия съпруг от вече не толкова възлюбената му бивша жена. Значи не трябваше да има и причина това да се случва. Ала това беше извод, доведен от логиката на един здраво мислещ индивид, който вярва в морала, истината и доблестта. И понеже Робърт толкова много се доближаваше до тази представа, той трябваше да положи неимоверно големи усилия, за да отдалечи съзнанието си от този начин на разсъждаване. А за да успее да се домогне до състоянието, което му позволяваше да се отдалечи от нормалните си мисли и да се доближи до истината за всичко, заобикалящо го (и в повечето случаи показващо му жестове, неприлични не само за детските телевизионни канали, а и за някои от не толкова детските), той трябваше да отиде на място, където да събере всичките си сили. Място, което му позволяваше да се доближи до едно външно присъствие; място, което му позволяваше да достигне до вътрешното си Аз, до причините за всичко, което някога е правил, до отговорите на всички въпроси, до изникването на нови въпроси, породени от отговорите, които вече са му се явили, сякаш подадени някъде отгоре (или в случая отдолу). Той трябваше да отиде в онзи кът на земята, където никой не го съдеше, където всеки знаеше лицето му и го посрещаше с топла усмивка, зачервено лице и смях на устните. Където разумът се лееше и насърчителните думи никога не спираха. Трябваше да отиде в своя дом далеч от дома.
Кръчмата.
-Закъсняваш, Робърт. - Споменахме ли, че усмивките и добрия тон се раздаваха в излишък на това място?
-Здравей и на теб, Кат. Как си в този слънчев ден? - Инстинктивно, погледът му се насочи към пустинната земя, в която тази постройка играеше ролята на Оазис, Чистилище и в редки случаи Изповедалня. Там, навън, имаше всичко, ала Слънцето си беше опаковало куфарите и беше заминало преди много, много време.
Това обаче не играеше ролята на довод, който да накара Роб да оттегли въпроса си. Усмивката, приела формата на разкривена закачалка, на лицето му се върна обратно на сърдитото изражение, гледащо го от другата страна на бара.
-Денят е слънчев точно толкова, колкото ти си трезвен в този момент.
-Добре казано. - Мъжът се засмя и след секунда беше заел едно от местата на бара. - И в духа на запазването на това състояние колкото се може по-дълго, можеш да ми налееш едно уиски. Двойно. Или не, чакай. Нека да е тройно.
-Защо направо не ти дам цялата бутилка, а ти да си водиш сметки на ум? - Едната вежда на Робърт се вдигна толкова високо, че спокойно можеше да се състезава със световния рекорд по висок скок.
-Днес си в настроение, Кат. Наздраве! - Бутилката се беше озовала пред него и понеже достойнството му не можеше да му позволи да не се захване с нея веднага, ръката му беше по-бърза от съзнанието му и шишето се беше озовало във въздуха, преди дори устата му да имаше възможност да заработи.
-Да, наздраве. - Ако думите можеха да имат температура и чрез това свое свойство те да въздействат на другите, то живака във въображаемия термометър на уискито на Робърт щеше да хвръкне надолу по-рязко и по-бързо от мексиканец, сгащен на границата от разгневен шериф, който преди по-малко от час е хванал жена си в изневяра и все още си носи заредената пушка двуцевка. - Знаеш ли, Робърт, това не е хубав навик.
-Пиенето? Всички така казват, но скоро ще ударим едно десетилетие и да ти кажа честно, никога не сме били в по-добри отношения.
-Хората, които са имали отношения с теб, когато си бил в нетрезво състояние, могат да поспорят по този въпрос. Но не това имах предвид. Закъсняваш вече прекалено често. Знаеш какво мисли Микаел за това.
-Имаш ли причина, имаш и извинение.
-А ти имаш ли причина?
-Имам една бутилка. А съдейки от отговора, който трябва да ти дам на този въпрос, май ще ми трябва още една.
Кат се изсмя презрително. Измежду всичките моменти, в които беше виждал някакво подобие на усмивка или смях по лицето й, това изражение беше най-искреното, което някога беше давала. И най-искреното, което си позволяваше да даде.
-Внимавай, Робърт. - Момичето се отдалечи, оставяйки мъжа с мислите си. Микаел щеше да пристигне всеки момент.
А причината, поради която го беше извикал, все още не му беше ясна.

Когато съдбата ти поднесе лимон, направи си лимонада. В случая лимонадата изглеждаше прекалено блудкава, непитейна и маловажна, затова авангардно бе заместена с чисто уиски, което може да съживи всичките ти нерви, до момента, в който ги затъпява до толкова, че речта става нечленоразделна, а движенията криволинейни. И макар далеч от здравословното, алкохола бе пръв в списъка на Кар от желани артикули, които да повдигнат настроението му, да го накарат да забрави или просто да му помогнат да изкара поредния ден. Дните му не бяха скучни, не си мислете така. Всъщност, бяха обсипани с всевъзможни приключения, свади и дори любовни, краткотрайни авантюри, но дните на всеки прокълнат са тежки и понякога те просто имат нужда от стимул, за да продължат. Често забранените, вредни субстанции и вещества бяха най-използвани, но в държава на порока, какво е порока? Обезличава се и в един момент просто спира да съществува като понятие. Някои биха го нарекли голям благодат, други липса на каквито и да е морални приспособления, всеки сам решава, в какво да вярва или на какво да се уповава.
Срещите с Кат винаги са били изключително забавни, поради тежката си наситеност с жлъчка и открита ненавист, смесваща се с някакво подтекстово привличане. Малката винаги е била едно язвително зверче, готово да отхапе ръката ти, ако я доближиш достатъчно близко и малко са хората, които могат да я укротят. В неписаната история на това заведение има само три такива случайности - една жена, която за първи път в живота си я разплака, един мъж, който не можа да хване в клопката си и брат й, който винаги дърпаше конците й, когато се наложи. А се налагаше често, твърде често...Дори повече от допустимото. Като повей на тайфун, нравът й можеше да те изкорени, а как само умееше да изпъва нервите до краен предел. Ненадминат талант, заслужаващ адмирации. Не всеки можеше да се похвали с дарбата, че на крехките петнадесет може да изкара човек извън кожата му и да й се размине. Разбира се, че ще й се размине. Всичко й се разминаваше в този град, където протекцията й бе прекалено голяма и здрава за срутване. Стените изградени между нея и брат й и останалото общество бяха непробиваеми, дори недосегаеми, а когато си роден със сребърна лъжица пъхната в устата ти още от бебе, някак си тази животинска жестокост и високопарност бяха обясними.
Чернокосия пред очите й бе една от поредните плячки, с които Кат искаше да си поиграе и бе въпрос на време да го получи. Поне това се случваше в малката й главица, лишена от каквато и да е скромност или реализъм. Беше прекалено привлекателен, че да не грабне погледа й, а също й толкова грешен. Покварата винаги я е привличала по един или друг начин. Обожаваше я, обичаше да я изпитва, а когато се насити те слагаше в боклука за отпадъци като поредното завоевание неоставило никаква следа след себе си, въпреки всичко.
Но да се върнем към настоящето. Робърт беше прав, едва минути го деляха от срещата с Микаел. Подобни срещи винаги бяха истинско "удоволствие" за него. Как да не се радваш на човека осигуряващ прехраната ти. Високо доблестната осанка на Валарис вдъхваше респект във всеки зърнал го. Излъчването му лъхаше на сила, пари и власт обхващаща целия град. Повече не му и трябваше. Що се отнася до другите части на територията, белокосия не се бъркаше, но това пристанищно селище му носеше всички нужни му дивиденти, че и в повече. Притежаваш ли пристанището, притежаваш и всички търговски пътища. Благодат!
И докато нашият герой все така навдигаше бутилката напълно забравил за наличието на атрибута чаша, до болка познатия глас секна глътката му.
-Лошо, Роб. Много лошо. Едва единадесет часа е. Започваш деня на криво.
Макар че не се обръщаше, тембърът се местеше стабилно напред към гърба му, докато не го заобиколи и ето, че най-накрая застанаха лице в лице - подчинен и бос, работник и работодател. Погледът му изразяваше строгост и неодобрение. Може и стелажът зад него да бе претъпкан с алкохол, но не искаше подчинения му да е фиркан до козирката. Това не би помогнало никому.
-Какво друго ми остава?
-Да се стегнеш, да речем!
Мъжът се наведи към Кар и вдъхна от аромата му.
-И може би да се изкъпеш.
Дългокосия вдиша ръкава на блузата си и с нежелание установи, че шефът му може би е прав, но се направи на разсеян. Не искаше да си признава подобни спекулации, затова не обърна огромно внимание на забележката.
-Поне използвай чаша.
-Е, добре де. Ето използвам.
Шифтъра дръпна кристала към себе си, напълни го до горе и гаврътна съдържанието му на един дъх. Това предизвика в Микаел само едно поклащане на главата и с това темата се привърши.
-Няма смисъл да му правиш забележки. Отрепката си е отрепка.
Кат се бе изкачила на една каса, за да достига поне малко височината на брат си и злорадо се подхилваше на гледката. Обичаше да наблюдава как протектора й въвежда ред в дома си, още повече когато отсрещния не можеше да му възрази.
-Сестра ми пак ли те дразни или вече толкова си й свикнал, че не ти прави впечатление?

Имаше нещо в този човек, което винаги караше Робърт да потръпва, дори и ако му се случваше да го види за десети път в един и същ ден. Не беше нищо от външния вид, макар на някои да им трябваше само това, за да бъдат готови да му служат безусловно, не беше и характера му, който макар спокоен, на моменти прорязваше толкова надълбоко, колкото и най-доходоносните кладенци не са били изкопавани, но въпреки това имаше нещо. Трудно беше за обяснение, някак като онова чувство, което идва веднага след като си изпитал нещо значително, онази необяснима еуфория, появяваща се ей така, от нищото.
Ала може би не беше едно определено нещо, може би точно това беше най-плашещото в него. Дори и да му се отнемеше нещо, той все пак щеше да си остане тази вдъхваща уважение и невъобразим страх фигура, способна да преклони почти всеки под своя юмрук. Една комбинация, някак проста в своя вид, но същевременно имаща толкова много връзки помежду отделните елементи, толкова зависимости, които едновременно с това можеха една без друга, толкова сила, черпена от всяка една черта на неговия характер. Начинът, по който вървеше с онази лека стъпка, която символично оставяше едва забележими кратери в земята на местата, където стъпалата му бяха попадали. Онзи уж небрежен поглед, изгарящ всеки, който имаше някаква тайна, скрита дълбоко в душата си. А всеки имаше поне една такава – Микаел знаеше това. А дори и да не беше наясно, не беше трудно да достигне до тази мисъл – това място не беше картина, изкарана от детска приказка за лека нощ. Нямаше три феи орисници, нямаше приказна гора, нямаше замък, където да живее принцесата, чакаща своя принц на бял кон. Нямаше дори и бели коне, а онези, които можеха да докарат този цвят, бяха дори по-черни и от черните. Това не беше плодородна земя, от която можеше да се черпи продукция, способна да изкара текущото население през зима, пролет, лято и есен. Това не беше приказка.
Това бяха прокълнатите земи. И всеки имаше своята причина да бъде тук. И също както някой срамен момент от детството, който би наранил репутацията на значим кандидат за висок дипломатически пост, тази причина почти никога не достигаше до онези, които можеха да я използват най-добре. Или най-зле, зависи от гледната точка.
-Дразненето е относително понятие, шефе. - Мъжът прекъсна мисълта си, за да отпие глътка от шишето, но срещна погледа на човека срещу него и се принуди да използва чашата. - Но да, вече малко съм свикнал на Кат. Все някога трябваше, понеже ако не бях успял да се нагодя към толкова любвеобилния й сарказъм и символизиращата привързаност ирония, трябваше да постъпя по един от два начина, нито един от които нямаше да бъде приятен.
Микаел надигна вежда, подсмихвайки се едва-едва.
-Предполагам нито един от тях не включва милото отношение, което току-що демонстрира?
-О, не, точно това включва, само че по друг начин. - Точно тази вратичка, погледнато в ретроспекция, Робърт не трябваше дори и да докосва с пръст, камо ли да я изкъртва директно с пантите.
-Какво имаш предвид? - Усмивката на Микаел беше достигнала онова състояние, в което неговия събеседник виждаше в нея само онова, което искаше да забележи. Ако темата на разговора беше бизнес, лицето на Микаел символизираше отворено съзнание, ум за добре премерени рискове и желание за добиване на все повече и повече печалби. Ако ставаше въпрос за наказание, поради неспазване на директна заповед, човека отсреща виждаше милост, опрощение и великодушие в лицето на мъжа. Ала най-същественото, най-истинското, винаги оставаше скрито за външното око – в един кратък момент, Микаел можеше да разпарчетоса всеки, казал му нещо не точно както трябва.
И Робърт вървеше по мост, чийто укрепления бавничко се разпукваха.
-О, ами, нищо особено, просто когато даден човек ме дразни, винаги избирам един от два подхода.
-Това го каза вече, Робърт.
-Да, единия е да го лиша от правото на мисъл, правото да говори, правото да чувства и правото да вижда.
-С други думи да го лишиш от правото да диша.
-Точно така. Това, в повечето случаи, се случва на онези, които представляват мъжкия пол.
-Разбирам... А какво се случва с дразнителите от женски пол, Роби? - Имаше нещо странно в този вид обръщения, особено ако един мъж ги произнасяше към друг. Символ на прикрито желание за нанасяне на тежки телесни и умствени щети или просто символ за прикрито желание за... нещо друго. А Микаел не беше добил своята известност с това „нещо друго“.
-Ами... там е малко по-просто.
-Колко по-просто?
-Оправям ги. В повечето случаи гневно. И твърдо. И грозно.
Робърт изрече тези къси изречения със скоростта на карабина от втората световна война, което стрелна и двете вежди на Микаел високо към собственото му чело. Шифтъра знаеше какво означава това, но вече беше твърде късно да прекъсне следващия поток от мисли, които неговият шеф щеше да изрече на глас.
-Значи, след като Кат те е дразнела...
-Шефе...
-И продължава да те дразни, това не го отрече...
-Шефе, чакай да ти кажа...
-И съдейки по онова, което ми каза, за своите дразнители...
-Микаел... - Дори директното обръщение не спря мъжа от завършването на мисълта.
-След като ти вече си намерил начин да се справиш с това нейно отношение, съдейки по факта, че тя не е от мъжки пол...
-Благодаря ти, Микаел. - Жлъчка, жлъчка, жлъчка. Това не бяха капчици сарказъм, изливащи се от думите на Кат, това бяха цели потоци.
-Ти си спал с нея?! - Тонът му беше спокоен, ала тя и стоманата е топличка, когато разсича тялото на две.
-КАКВО?! - Въпреки че гласа на Робърт се отличи, двамата с Кат възкликнаха едновременно на това обвинение. - Поправи ме, ако греша, но все си мисля, че ако сме правили нещо, моето присъствие е било наложително, Мик. - Кат винаги можеше да поправи дадена ситуация. Начините, по които го правеше обаче можеха да бъдат подобрени съвсем мъничко.
-Добре, ако има един човек, на когото вярвам, това е собствената ми сестра, Робърт, но един въпрос остана незададен.
-Недей, шефе...
-Не ти е ден, Роби. Не си спал с нея, нали?
-Не съм, шефе.
-А искаш ли?
Упс.

Човек винаги попада в объркани ситуации, независимо дали иска или не. Никой не го пита, те просто идват, поставят го в лошо положение, а после иди мисли и умувай как да се измъкнеш. В повечето случай наказанието, заслужено или не те застига преди да си намерил пролука. В случая обаче, Микаел изпитваше подчинения си и с цялата си жестокост му даваше време. Това си бе истинско психическо изтезание. Колко по-лесно би било да разбие главата му на плота или да я откъсне, отколкото да го гледа как се поти и върти очи измисляйки подобаващ отговор, който ту да отговаря на истината, защото ако излъжеш той ще усети, ту да не го ядоса. Дипломацията бе необходима и Кар много добре осъзнаваше този факт.
-Твърде малка е за мен.
-Не мисля, че възрастовите граници ти пречат. Или каквито и да е други граници.
Намекът бе толкова ясен и изкусно поднесен, че Роб преглътна смазвайки поне малко вече напълно пресъхналото си гърло.
-Не бих направил нищо, с което да те злепоставя.
-Това не отговаря на въпроса.
-Тя ти е сестра...
-Това не отговаря на въпроса.
И тъкмо когато на намери повече оправдания или точки, на които да се упове (майко, този човек го контрираше всеки път) и смяташе, че кариерата му на престъпник ще приключи преждевременно, вратата на заведението се отвори с трясък. Трите чифта очи се забиха натам и станаха свидетели на една по-скоро нетипична гледка.
През отвора бавно преминаха неколцина мъже, представители на една от градските банди, опитващи се да пробие в бизнеса. Новатори в занаята и града, дошли от далеч, шефът им си въобразяваше, че може да получи всичко каквото си иска. Смел или по-скоро невежо глупав, смяташе, че ще успее да смачка всички по-главни картели в Найтмер и да стане главатар на тукашната мафия, започвайки с най-главния - Микаел Валарис. Мъжете наброяваха петнадесет, облечени със сиви костюми, наметнати с черни палта, шапки и пури в устата. Кой изобщо се обличаше така? Не и тукашните гангстери. Тези май имаха много разклатена представа за това как наистина трябва да изглежда един дон. Димът се разнасяше през месестите им устни като въздушни фунии и замърсяваше въздуха наоколо, не че това правеше впечатление на някой. Дебелите подметки скърцаха по дървения под, а верижните часовници тракаха във вътрешните им джобове. Стремяха се да предадат на погледите си сериозност, дори заплаха, колко им се получаваха дори сами не подозираха. Може би ако бяха отишли в някоя друга страна, малката им тирада щеше да има забележителен успех. Но не и тук, не и пред тези хора. Мик, заедно със сестра си ги наблюдаваха напълно спокойно, все едно в бара влиза най-редовния им клиент, напълно безразлични за уплаха, който искаха да прокарат в душите им. Дори на Роб му стана смешно. Тези момчета просто не знаеха в какво блато навлизат.
-Валарис.... - започна единия, най-вероятно главатар на малката им банда -Праща ни Дон Педро Куинс. Сигурно си чувал за него.
-Познавам въпросното лице. Какво искате? Малко качествен алкохол? Или нещо по-силно?
Подигравката и омаловажаването на присъствието им бе толкова ясно, че дългокосия шифтър се засмя. Главатаря го стрелна ядно с очи, но се сдържа, за сега.
-Г-н Куинс ви иска вън от бизнеса и вън от града. Сега това е негова територия.
-Така ли? Да не е решил да прави чистка?
-Точно така! Тук сме да ви предупредим, преди да е станало твърде късно. Ако откажете ситуацията ще се влоши за вас.
Некромансърът не сваляше усмивката от лицето си. Тези псевдо гангстери искрено го развеселяваха. Колкото до Кат, нейното търпение бе къде къде по-изчерпано. Вече здраво държеше верижката, на която бе закачен прав сърп и чакаше подходящия момент да им види сметката.
-Разбирам....Но не мога да се оттегля просто така. Нека ви почерпя първо, знак на уважение.
Робърт знаеше какво ще последва и се бе приготвил. Нямаше шанс Мик да предаде бизнеса просто така, особено на някакъв новодошъл, който дори не е кореняк. Работодателят му грабна на половина празната бутилка, придърпа една празна чаша и я наля до горе. Вдигна я във въздуха на височината на лицето на предводителя им и се ухили широко.
-Наздраве!
И така, плисна спирта в мутрата на заплашителя. Очите му почнаха да горят, той се дръпна назад в агонизиращ вик, а другарите му изкараха оръжията си. В този момент, момичето скочи на плота, издърпа верижката и с един замах заби върха й в гръкляна на един от посетителите. Дръпвайки я, го разпори и мъжът падна на земята, облян в собствената си кръв.
-Лъжци! - провикна се втори, но мъртвородния бързо запуши устата му, приземявайки се зад него, бе обхванал врата му и с едно по-рязко извиване го прекърши.
Последва трети, който се озова с забит в сърцето нож, изкаран от ръкава на собственика. Образува се кърваво меле, от което бабаитите падаха като счупени клони, а семейството нямаше нито драскотина. Един от тях се засили към Кар с изваден кинжал, насочващ се право към черепа му. Красавецът се наведе пъргаво, въпреки алкохола течащ във вените му и стъпи на пода, бутайки стола зад себе си. Глупака обаче не се отказа и замахна право към корема му. Не го интересуваше срещу кого се бе изправил, твърдоглаво уверен в способностите си....

/Ванка, опиши успешна защита, после можеш и да го убиеш, след което се заеми и с още някой ако желаеш. Прекъсни поста където решиш и аз ще поема./

Въпреки рязкото извъртане, което беше принуден да направи, за да избегне навярно фаталния удар, Робърт все пак успя да задържи чашата в ръката си. Беше планирал да глътне солидно количество от нейното съдържание, преди да се опита да избегне още един път директния отговор, който трябваше да даде на Микаел, когато актьорския състав на „Кръстника“ влезе в бара и доста изтънчено заяви своите намерения. Дори не трябваше да се споменава колко умело те замаскираха намеренията си, а още по-малко е нужно да се описва колко разумно беше да го направят право в лицето на Валарис – едно от малкото същества, което можеше да трансформира напълно функциониращо тяло в лепкава, месеста течност с неопределен цвят за по-малко от пет секунди. Но пък трябваше да им се отдаде някаква заслуга – те доброволно бяха предоставили телата си за жертвоприношение, за да може Робърт да помисли още малко или някак в суматохата да се изниже от бара и да се надява, че никой няма да има намерение да го последва навън. И макар това да не беше добра идея (освен ако дълбоко в себе си шифтъра не желаеше да се превърне в зърнена закуска), все пак беше нещо, над което си струваше да помисли.
Но това идваше после. Сега срещу него се насочваше острие, чийто собственик явно беше вложил цялата си прозорливост в наточването му. А като се има предвид колко „остро“ беше това острие, можеше да се предположи защо тези извинения за работещи мозъци бяха влезли точно тук.
Това за тях беше лошата новина – те щяха да бъдат грубо изритани през вратата. Онези, които имаха късмет, можеше дори да напуснат прага с цялото си тяло. Останалите щяха да бъдат изнасяни постепенно – първо ръцете, после краката, сетне главата, а след това вече и останалите части.
Ала имаше и по-лоша новина.
-Излях си питието. - Това беше лошо за Робърт. Главата му се обърна към онзи, който се насочваше към него с кинжала. - Ти ме накара да си излея питието. - Това беше лошо за нападателя.
Мъжът видя идващото острие, но не реагира веднага. Още преди суматохата да настане, той беше огледал по-голямата част от тази „импровизирана“ групичка. Освен по евтините костюми, всички те си приличаха по едно нещо – каквото притежаваха по тялото, това липсваше в главите им. Изградени като трикрилни гардероби, с опция за добавяне на четвърто, те едва се бяха провряли през вратата, но за тяхно щастие, никой в бара не беше успял да забележи това. По някакво чудо, цялата им глутница се беше събрала в помещението и след няколко минути стана ясно откъде беше дошла цялата тази телесна маса.
Този, който го нападаше, определено не беше отделил достатъчно време, за да тренира тялото си. Съдейки по факта, че Робърт успя да се прозине, преди острието дори да е достигнало стомаха му, неговия нападател не беше отделял никакво време за привеждането си във форма. Но при все, че тялото му се движеше почти на забавен кадър, някак като онези актьори, които бягаха по плажа и постоянно се подрусваха, острието в ръката му все пак изглеждаше заплашително. Не беше добра идея да приключи това чакане. Започваше да му се пие.
Кар направи една крачка напред, скъсявайки още повече разстоянието с танка пред него. Ръката с острието понечи да се изстреля рязко напред, когато дясната ръка на Робърт се впи в китката на въоръжената ръка на нападателя и се опита да я извие, докато тялото му се плъзна под това на тежкотоварната машина, държаща кинжала, между двете дървета, наричани негови крайници. По някакво стечение на обстоятелствата, острието все още беше в неговата ръка, а шифтъра вече беше почти излязъл от другата страна, така да се каже. Дясната му ръка все още стискаше за китката въоръжената лява на нападателя, тялото на алкохолния ентусиаст все още беше на земята, но съвсем скоро то се изправи рязко. Рязката смяна на посоката повлече и ръката на бабаита, ала някъде по пътя сгъвката на горния крайник на тялото му засече една част – или за да сме по-точни, две части – изтръгвайки високочестотен писък, който по принцип трябваше да идва от белите му дробове.
Робърт не мислеше така. Този вик дойде от двете неща, които ръката му току-що беше премазала.
-Съжалявам, мъжки, това не ти стига.
Кинжала щеше да се изтърколи от ръката на жертвата (след онова, което предстоеше да му се случи, това определение дори нямаше да очертае границите на неговото страдание), но Робърт успя да обвие своите ръце около пръстите му, задържайки острието в ръката. И тъй като остри предмети в бара никога не трябваше да остават на показ поради опасността някой да ги използва, шифтъра трябваше да се погрижи това да бъде изпълнено. Жалко беше обаче, че наоколо нямаше никакви шкафове, никакви дупки, никакви празни пространства, които да послужат като скривалище на този потенциално летален предмет. Освен...
На лицето на Робърт Кар се появи най-широката усмивка, която устните му бяха способни да възпроизведат.
Пръстите му се обвиха здраво около ръката, която сигурно вече беше изтръпнала, но все още служеше за онова, което предстоеше да се случи.
-Наведи се... - Изправяйки се, Робърт се закова здраво на двата си крака. - Отпусни се... - Ръцете му позволиха на острието да слезе малко по-надолу. - ЧЕСТИТА ГОДИШНИНА, СКЪПА! - И с всичката сила, на която беше способен, Робърт Кар заби кинжала право в заешката дупка* на мъжа.
Вика, който последва от другия край на това тяло, беше просто музика за ушите. Дори Микаел и Кат се обърнаха, за да видят какво става. А лицето, отговорно за тази картинка, просто се обърна, изтупа си ръцете и с авторитетен заден къч набута острието още по-надълбоко.
-О, скъпа – след секунда мъжа се върна при своята жерта и се наведе до лицето му. - забравих да те предупредя. Това може да боли.
След което се отдалечи от лежащия в безсъзнание мъж и се върна към мелето.

*down the rabbit hole

Подобно убийство определено можеше да се запише в регистъра на смъртни причини като едно от най-колоритните. Изобретателността на прокълнатите бе пословична, но те все още можеха да те изненадат, дори и след години наблюдение на екземпляри от техния вид. Мозъка им щракаше в толкова различна атмосфера, кръвта им течеше в толкова изкривена представа, че като нищо ако имаше състезание за най-извратено убийство, те щяха да взимат винаги челните места, разбира се ако изобщо оставяха конкуренти. Колкото по-жестоко и абстрактно убийството, толкова по-голяма класа имаш. Поне така смятаха в тази държава. Освен забиването на ножа в места, които не би трябвало да се споменават от по-изисканите, доказателство за горното твърдение бяха и два разпорени корема, чийто черва се влачеха по пода, една пробита уста, от чийто други край излизаше къс и тънък боен меч и множество търкалящи се ръце, които спокойно можеха да служат за футболни топки. Лекотата, с която семейство Валарис елиминираше нарушителите един след друг, а понякога и по двама едновременно бе завидна и за момент Кар дори се почувства горд, че работи именно за тях. Не, че беше голям зор да намери и други откачалки, под чието крило да се намести, но те си бяха неговите откачалки и едва ли би ги заменил. Връщайки се към тях злобният, но и изпълнен с жар и нестихващо желание за кръвопролитие поглед на Кат срещна неговия и язвителната усмивка на иначе със сладко лице петнадесетгодишна сега се разжари като пукваща пъпка на цвете.
-Омръзна ли ти да си играеш?
-Ти като че ли не правиш същото.
Преди да успее да му отговори, лилавокосата постави длани на главата му, натисна я надолу и се набра на нея, като я прескочи. С падането се стовари върху един от нападателите, забивайки металните напръстници в гърдите му, а после отново и отново и отново. Кръвта плискаше от малките дупки, пръскайки лицето й, а заострените й зъби, извити злорадо я правеха да изглежда досущ като някоя от хрътките на Себастиан пусната да плячкосва.
Захласнат от цветната, но толкова примамлива картина, Роб не усети кога един от "изтъкнатите бизнесмени" се озова зад гърба му. Но усети полъха на създалия се вятър от сцеплението между поредния нож и въздуха. Острието профуча до ухото му и се заби право в челото на представителя на подземния живот. Обръщайки се, шейпшифтъра съзря шефа си, който го гледаше осъдително.
-Внимавай малко повече, няма да ти спасявам извратения задник постоянно.
Красавецът козирува като малко дете, карайки го да изглежда малко дебилно, но вътрешно благодареше на шефа си. Нещо, което разбира се никога нямаше да изкаже на глас. Нито бе в неговия стил, нито Микаел щеше да поиска да го чуе. Благодарността за него се изразяваше в лоялност, а тя в изпълняване стриктно на разпорежданията му, без да го предадеш. Тези, които са се опитвали в миналото, не са оживели, за да разкажат подробностите.
-Роб! Шишето!
Гласът на белокосия го върна в настоящето и прокълнатия грабна бутилката си, все така прилежно стояща на бара. Хвърли я към първия, а той на свой ред заби дулото й в очната кухина на един от мафиотите, след което го удари по фонтанелата. Стъклото се пръсна, изливайки уискито по дланта му, а останалата в ръката му назъбена част заби под брадичката.
-Каква загуба! - изцъка недоволно за прахосничеството Кар и това допълнително го озлоби.
Не стига, че тези мръсници му прекъснаха пиенето, ами и то се проливаше заради тях. Непростимо!
Сега, двамата ни герои се озоваха гръб в гръб защитавайки се взаимно.
-Та не ми отговори на въпроса.
-Кой въпрос?
-Искаш ли да спиш със сестричката ми?
-Ти сериозно ли продължаваш с това, точно сега?
Мик заби кракът си в корема на един от прииждащите, като след това го отблъсна с ходило и той падна на пода.
-Че какво му е на ситуацията?
-Ти си луд....

/Ванка, продължавай в същия дух. Правим предната процедура./

Действително, ситуацията си беше съвсем нормална – имаше цели шедьоври от кръв и вътрешности по стените, излишни крайници се въргаляха по пода, току-там някое загубено око оглеждаше околността с последни сили, изкормени кичури коса красяха чашите, в които бяха попаднали, след „милите“ им миграции от скалповете на нападателите, и – да не забравяме – апетита за разрушение, който изглежда не стихваше в трите фигури, отговорни за целия този безпорядък. Нормална ситуация.
Разбира се, думата имаше твърде относително значение. Един нормален човек би изпаднал в нормална ситуация и тази нормална ситуация би значела избор между кафе или чай преди обед; нормална ситуация би значело избор между един вестник и друг; да изчакаш идващия автобус или да тръгнеш пеша. В това заведение обаче, думата имаше съвсем, съвсем различно значение.
Интересно беше да се отбележи, че ако групичката, вляза в бара с мисли за насилствено превземане, беше знаела тази дребна подробност, тя може би никога нямаше и да си помисли да започне кампанията си за доминация точно тук. Е, какво да се прави – всички правеха грешки. На някои това им костваше известни финансови затруднения, на други – загуба на любим предмет.
На тези десетина-петнайсет горили им костваше физическото здраве. По възможно най-бруталния начин.
-Шоколад.
-Какво? - Микаел или не чу Робърт, или просто недоумяваше какво място имаше тази дума в този разговор.
-Шоколад. Кръв и шоколад.
-За какво... - Наложи му се да прекъсне изречението, понеже ситуацията изискваше ръката му насилствено да отмести главата на един от нападателите от неговите рамене. - по дяволите, говориш?
-Чувство за вкус, шефе. Не може да има кръв без шоколад, както не може да има и шоколад без кръв. Не е естетическо.
-Не е какво? - Пак това недоумение. Робърт започваше да си мисли, че май ще е по-добре да напише едно съкратено резюме на онова, което се канеше да каже, и просто да го даде на Микаел. Проблемите с това, обаче, бяха два – първо, дори Роб не знаеше какво ще му хрумне да изрече. Второто беше, че ако Микаел доловеше и дребна нотка на сарказъм – каквато със сигурност щеше да има – Робърт щеше да остане само по един крак и една ръка. И това не беше преувеличение – действително от Робърт щяха да останат само тези крайници.
-Не е нормално, не е хубаво, не е... - Сега беше ред на шифтъра да раздава юмруци и ритници. Не беше в състояние да релокира главата на някого, но все пак имаше достатъчно сила, за да спре мозъчните й функции. - както трябва.
-А как трябва да е?
-Не съм сигурен, честно казано – Кар наведе глава, за да избегне удара, който щеше да размести мозъчните окончания в главата му, ако беше направил контакт с главата му. А и от друга страна, този пропуск докара със себе си доста силно размърдване на въздуха, което по един или друг начин разхлади Робърт.
За жалост, обаче, недостатъчно, за да предотврати ответния удар.
-Дръж! - Един юмрук в лицето. В носа, ако трябва да сме по-точни. - Дръж! - Един отляво. - Дръж! - Един отдясно. - Дръж! - По един и от двете страни. - Вземи! - По някакъв начин, в ръката на Робърт се беше появила дълга и тясна чаша, която мъжът насочи с отворената страна право към окото на нападателя. - Перфектно пасва! - Усмивката на лицето му някак се комбинира с радостния му вик, отново привличайки вниманието на Кат и Микаел.

Малката "битка" се разрастваше все повече и повече, запечатана между два чифта стени, между три чифта очи, а навън денят стопанисваше, животът вървеше, а градът оставаше нехаен за случващото се в това скромно царство на суета, кръв и слуз. Подобни битки се водеха много в тези територии. Сигурно едва на няколко километра, че дори и метра някоя друга току що се раждаше или пък тъкмо замираше, но за нашите герои те бяха безцелни, неважни и несъществени. Единствено в техните души разрухата имаше смисъл. Може да имаше много подобни, но те не бяха техните. А едно чувство е истински значимо ако е преживяно именно от теб. Дори да ти е познато, ако го чуеш споделено от устните на роднини, близки или приятели, то пак не остава такъв явен отпечатък в сърцето ти. Съпричастността си остава единствено съпричастност, нищо повече, не и докато не го изпиташ върху собствения си гръб. Иначе, дори другарят ти да преживее катарзис си казваш просто - "Какво толкова".
Нямаше нищо "какво толкова" с напредналата ситуация, която даваше нагледен преглед за това колко жестоки могат да бъдат прокълнатите, дори когато се забавляват. О, да, за тримата ни герои събитията не бяха от огромна значимост, защото не откриваха опасността за собственото си съществуване в нея. Тя бе нищо повече от игра на доминиращите, на хищниците срещу безволевите, на господарите срещу нехайните слабохарактерни индивиди, желаещи да ги избутат, неосъзнаващи, че старото поколение никога не може да бъде избутано от новото, дори ако някои от тях ги превъзхождаха по възраст. А само колко е важно да намериш някого на твоето ниво на еволюция и със същия космос в главата... Уви опонентите им не бяха от подобен сой.
Туптящите им сърца наподобяваха гърмящи дула, които пръскаха отровата на себеотрицанието и чрез нея наказваха тези, дръзнали да преминат без позволение домът им. Раздавайки "правосъдие" под формата на най-брутална смърт, те пъдеха недоброжелателите извън преградите на градината си за вечни времена. Алените им сокове пръскаха стените като рядко червено вино, предавайки странен, привлекателен интериор към атмосферата, който си заслужаваше да бъде оставен за разкош. Приказките все повече намаляваха заедно с бройката на нападателите. Падащи един след друг като ронещи се парчета от голяма скала, те губеха както надежда, така и стимул да продължат и да се борят за някой, който няма да се бори за тях. Остана само един единствен, най-главния, заделен за десерт. Заобиколен от труповете на подчинените си, лицето му бе опънато, украсено с пръски кръв, очите му изцъклени от страх. Дланите облени със студена пот, трепереха като на епилептик, а долната му устна се тресеше неистово, предусещаща лайната, в които сам бе нагазил.
Самоуверен, Робърт тръгна към него кършейки пръсти един в друг, докато бедния човечец отстъпваше плашливо назад, сякаш това щеше да го спаси. Но шефът му го спря, стискайки го за ръката, а погледът, който му отправи ясно заявяваше, че мафиота е за него. Бе опорочил неговият дом и от неговият стопанин щеше да получи заслуженото. Шейпшифтърът отстъпи и даде място на собственика, който излезе напред подстрекаван от жестоката усмивка на сестра си. Колкото повече се доближаваше до мъжът, толкова повече другият настръхваше. Когато се изравниха лице в лице или по-скоро лице в гърди, защото Микаел бе по-висок, белокосия усети миризмата на прясна, топла пикня, стигаща чак до ноздрите му. Онзи пред него се бе изпуснал от ужас пред страховитата му персона и честно казано учудващо е, че чак сега я пусна на свобода. Може би стресът бе замразил пикочният му мехур, но повече не можеше да стиска. Като че тежък товар падаше от плещите му заедно с нея, но не и ясното съзнание, че това сигурно е края.
-Моля те....
Некромансъра протегна рязко ръка и го хвана за гърлото, стискайки като огромни стоманени клещи. Притокът на въздух секна в дробовете му, а думите излизаха на пресекулки, тежки и протяжни.
-Не ме...нара..нявай....
Очите на Валарис се свиха злобно като на змия преценяваща положението, търсеща най-добрата изгода. Този човек бе силен, мощен и властен, но също така и крайно интелигентен. И как иначе, за да достигне до тук се изискваха не само мускули.
-Кажи на Донът си.....че Найтмер не е негов и никога няма да бъде. И ако отново се изпречи на пътя ми ще го сполети същото като кучетата му.
Белокосият го пусна и му шляпна два леки шамара по бузата, обръщайки се към останалите.
-Така ли ще го оставиш? - възмути се Кат, за която подобна милост бе крайно неприемлива.
Брат й се ухили лукаво и изскърца със зъби.
-Разбира се, че не.
Едно рязко извръщане към подмокрения и ножът му отсече лявото му ухо. Мъжът извика в трескава агония, падайки на колене, държайки се за раненото място, а барманът се наведе и хвана отрязания крайник. Повъртя го между пръстите си, след това го сграбчи за косата, изви главата му и го напъха в устната му кухина.
-А сега тичкай да разказваш.
Мафиотът се осафери, колкото му позволяваше съдбата, изправи се на крака и излетя от кръчмата колкото се може по-бързо, преди да си е променил решението и да изгуби нещо много по-важно от един слухов апарат.

Час по-късно всички разхвърляни като стари обувки крайници и тела бяха разфасовани на части, натъпкани в черни чували, наброяващи десет. Когато и последния бе вързан здраво, Мик го подаде демонстративно на Кар и му се усмихна.
-Зарови ги някъде около покрайнините на главния път, а ако не ти се занимава направо ги хвърли в реката, все ми е тая.
-Голяма касапница се оформи.
-Не свикна ли вече?
-Още ми е малко трудно.
-Е...какво толкова...Като свършиш отиди при Тони. Носи й тази бутилка скоч - и подаде шише с първокласен алкохол - и й благодари за последната татуировка. Кажи й, че една от по-старите трябва да се мине отново скоро, после си свободен.
Красавецът бе натоварен с няколко задачи една от които проблемни - отърваването от следите, другата доста по-приятна. Винаги изпитваше удоволствие когато види Кеш. В нея имаше нещо неопределено примамливо. С жените бе скаран, ликът за майка му все още го преследваше като сянка, но нещо в тази жена събуждаше интереса му. Добре би било да знае какво точно и се надяваше с времето да разбере. До тогава имаше много вода да изтече от канала, а водата в територията най-често бе примесена с кръв.....

/Ванка, отърви се от труповете, после отивай в Чиста кожа. От първия си сблъсък получаваш Опит - 6, Сила -4, Ловкост - 5/

Като за пристанищен град с развита търговия се предполагаше, че в Найтмер лесно ще се намери някое добро местенце за прекарване на времето. Да ама не. Поне и не за Димитрий. Чернокосият симпатяга с часове обикаляше улиците, шляеше се без път и посока, огледаше наоколо сякаш си нямаше друга работа. А може би наистина нямаше. Ако някой го бе наблюдавал през цялото време би казал, че прилича на някой заблуден бездомник или прекалено антисоциален тип. Навярно изглеждаше прекалено спретнат за да мине наистина за бездомник, но пък вече дори той смяташе, че е крайно време да намери подходящо място, в което няма да бие толкова на очи и да създава впечатлението за вълк единак. И точно тогава съдбата се оказа учудващо благосклонна, предоставяйки на вниманието на Димитрий нещото, напомнящо на кръчма и носещо впечатляващото име "Тъмна светлина". Добре де, името му се стори по-скоро странно, объркано и прекалено противоречиво, но все пак пробуждаше някакъв интерес. Но пък кой ли обръщаше толкова внимание на имената. Важното бе, че най-накрая намери заведение, бар, кръчмичка или каквото и да бе това място, предлагащо алкохол.
Още с отварянето на вратата го лъхна миризмата на цигарен дим и спиртни изпарения - силна и натрапчива. На някой нешушач или избягващ алкохола навярно би му се погадило. Димка обаче очакваше именно това от такова местно заведение, пък и като горд пушач и алкохолик нямаше нищо напротив въпросната обстановка. Дори го караше да се чувства отпуснат и спокоен. Е, по-скопоен щеше да е след като и той запали цигара и опита някой натрапчив, силен алкохол. Пребърка набързо джобовете си, за да открие кутията и металната запалка, като още от входа се прояви като "колега" на всички пушещи наоколо. Вдиша от тютюневия дим и след кракта пауза за по-голяма ефектност, чернокосият закрачи отново напред изглеждайки толкова уверен и наперен, сякаш си влизаше вкъщи.
- Водка. - това бе единственото нещо, което каза на бармана щом понечи да вземе поръчката му.
Надяваше се да имат. Или поне да разполагат с нещо подобно. За щастие му излезе късмета и щом пълната чаша се озова пред Димка, очичките му направо светнаха сякаш вече се бе напил. Всъщност, можеше да се каже, че държи на алкохол и му трябваше доста повече от една чашка, за да му замае главата. Все пак побърза да опита тукашния тип алкохол - не точно водката, която бе свикнал да пие, но все пак приемлива и достатъчно натрапчива, за да го накара леко да се намръщи при първата глътка.
Заигра се с пръст по ръба на чашата и се огледа наоколо. Погледът му набързо обиколи помещението без да се спира особено за дълго на кавото и да било, но после премина отново по същия път малко по-обстойно. За сега не видя нищо особено впечатляващо - пияни мъже; трезви мъже, които очевидно възнамеряваха да се напият; някоя друга жена, предимно малко по-разкрепостена.. всичко типично за една кръчма. Слухът му, малко по-остър заради леко животинската природа на шифтърите, вече бе достатъчно раздразнен от повишения тон на нечии разговори и дори някое друго сериозно подвикване. Опита се да се концентрира върху едно единствено нещо преди да му е гръмнала главата, а в случая най-подходяща беше някаква звучаща музика.

Както всяка кръчма и тази притежаваше няколко признаци че е... ами... кръчма. Цигарения дим и аромата (някои биха го определили като воня) на алкохол се носеха из цялото помещение. Мъжете бяха главните посетители, ако се изключат нощните пеперуди които търсеха пламък в който да изгорят. Тези създания бяха красиви, но ако човек се загледаше в лицата им те изглеждаха като маски зад които имаше тъга.
Масите и бара, бяха претрупани с бутилки, чаши, карти и всякакви други предмети от първа необходимост които хората взимаха със себе си отивайки на бар.
Ако наблюдател хвърлеше поглед в тъмните ъгли, щеше да види няколко от онези субекти които биваха класифицирани като „сиви”. Продавачи на крадена стока, дилъри на алтернативната фармацевтика и онези които се наричат „смачквачи”. Те са най-нормални биячи... които прилагаха много повече сила.
Бе обществена тайна, че в това напълно легално заведение се върти черна търговия. Любителите на забранените субстанции, можеха да намерят тук своята „любов”. Желаещите да закупят красива статуя или ценна картина, откриваха мистериозно някой който може да им я продаде за добри пари.
А за онези, които искаха враговете им да се „изпарят” от лицето на земята, имаше не един и двама доброволци които да им помогнат за това.
Димитрий, като бивш убиец познаваше такива места. Макар и да бе много по-добър от сбирщината тук, и да не приемаше поръчките си в някой забутан бар, той усещаше с кожата си как това е едно от онези места които наричаха „пощи”. Тоест сграда, където всеки можеше да намери всичко. Легално или не. Не бе изненадващо, за град като този. Нали?
Докато пиеше питието си, и оглеждаше с поглед всичко, той усети нещо... едно чувство на неспокойствие, подобно на животинския инстинкт при опасност.
Причината, се появи зад него. Гигантска и търсеща битка. Мъж разбира се. Висок, очевидно притежаващ огромна сила. Не бе красавец, дори преди някой да остави белези по лицето му и да извади едното му око, сега покрито с превръзка.
– Хей. Знаеш ли къде седиш? – попита той, със силен глас,
– Къде? - отвърна Димка със спокоен глас, отпивайки от чашата си.
– Седнал си на моето място, малкия... – гласа му, намекваше че това е престъпление което трябва да се заплати с кръв.
– Нима? – гласа на мъжа бе изненадан. Той погледна под стола на който седеше, обърна се, огледа облегалката. – Не виждам никакво име написано тук. Сигурен ли, Сте че е Вашето място?
Тона който използва, накара лицето на гиганта да почервенее от гняв. Наблюдателите, седнали на близките маси тихо се измъкнаха, предусещайки че ще стане бой.
От бара, едно малко момиченце, облечено в странни дрехи, наблюдаваше сцената с интерес. Очите и скрити зад черни очила следяха всяко движение на участниците.
До бой не се стигна. Шифтъра просто гледаше гиганта, с поглед който излъчваше желание да го разфасова с голи ръце и след това да го сготви с картофи. Блясъка в очите му бе червен, като горящ огън. Макар и Дима да не искаше кръв, да не искаше да го смачка като гадната хлебарка която бе, пусна на воля кръвожадноста си. Той можеше да я моделира, да я превърне в едва ли не нещо материално, което може да се подуши, пипне... убие.
Гиганта го гледаше. Той бе от сорта хора, които използваха ръста и силата си да плашат по-слабите от тях. Бе бияч, крадец... бе грешник. Но когато срещна някой, който не се плаши от него, кръвта му замръзна. Сърцето му прескачаше, мозъка му изключи. Това продължи около секунда.
Димка просто седеше, и отпиваше бавно от чашата си. През ума му минаваха планове, маневри... Стига глупака да бе направил едно движение...
Но изглежда бабаита не бе толкова голям идиот колкото изглеждаше. Промърмори нещо от рода на “Майната му, седи където искаш. Не си заслужава да се занимавам с такъв като теб’ и си тръгна.
Момичето стоящо на бара, се усмихна. Извика с ръка един от стоящите наблизо клиенти (всъщност човек, работещ за нея и брат и).
– Доведи онзи. Харесва ми стила му.
– Да, госпожице Валарис. – бе отговора, като мъжа едва не се поклони. Той също бе убиец, но това момиче я плашеше. С една дума, той можеше да се озове на много кратко пътуване до селението на Себастиан... ако имаше късмет.
Мъжа, чието име бе Влад наблюдаваше също сцената. Бе част от задълженията му. Той бе охрана. Не на самото заведение, а на стоката която се намираше там. Имаше много идиоти, които си мислеха че щом няма очевидни биячи, могат да обират Микаел когато си искат. Мъжа се ухили, когато си спомни какво стана с последния...
Но нещо в този непознат го караше да бъде нащрек. Можеше да усети как пред него не е нито глупак, нито самоубиец.
– Пиеш за моя сметка днес. – каза той, и седна до Димитрий. – Все пак току-що свърши моята работа.
– Нима твоята работа е да биеш новите клиенти?
Влад се ухили. Този му харесваше. Определено не му пукаше кой е срещу него.
– Не. Ако искам да те набия, ще те набия. Но не за това съм тук. Кат Валарис те вика.
Димитрий изтръпна. Името, бе познато. Всеки в занаята, поне в територията на прокълнатите знаеше кои са Валарисите. Те бяха едни от най-редовните клиенти на неговото семейство... и много други.
За миг, познатата възбуда се появи. Можеше да... НЕ! СТИГА КРЪВ.
И все пак, трябваше да поговори с нея. Не го бе страх... но не изпитваше и огромна смелост. Самото име, предизвикваше ужас сред престъпниците. Имаше слухове че членове на организацията им има дори в Илион, Корнор и Феникс. Това бе... огромно.
– Добре. Щом ме вика, ще отида при нея.
– Браво. каза Влад, и кимна към своя шеф.
Когато стигнаха бара, където момичето седеше, тя се усмихна. Може би бе на петнадесет, но нещо в нея плашеше. Очите и винаги бяха скрити, и сякаш гледаха дълбоко в теб. Тя извади една бутилка, и наля пълна чаша водка. Аромата, носещ се от чашата бе... невероятен. Нямаше друга дума с която можеше да се опише.
– Не знам кой си. Не знам защо си тук. Единственото което знам, е че искам да работиш за мен. Мога да ти дам много... гласът, думите... обещаваха много. Обещаваха Света, едва ли не...

/И така Димка, привлече вниманието на могъщ криминален бос... или поне на сестра му. Приеми или откажи офертата... Имаш свободно РП./

Бе някак прекалено странно едно такова момиченце а всява толкова респект или изобщо да накара някой да се притесни в нейната компания. В Димитрий будеше прекалено различни усещания. Бе толкова малка, дребна и никаква заплаха на пръв поглед, но името й .. чуеш ли него, вече си създаваш съвсем друга представа за въпросната личност. Макар и на външен вид да изглеждаше като някое що-годе нормално момиче, младата Валарис имаше характер, напълно достоен за представителка на фамилията си. Може би именно характерът й, заедно с цялостната представа, която хората имаха за Валарисите, всяваха всичките тези притеснения. А нашият скъп Димка се бе сблъскал отблизо с мръсните им далавери и сделки, както и с нелицеприятните задачи, голяма част от които именно семейството му трябваше да изпълнява. Сега обаче въпросът бе друг – дали Кат мислеше, че може да възложи някоя нова поръчка на Димитрий или просто възнамеряваше да си побъбри с някой стар познат. Много се съмняваше да е второто, макар и всъщност дълбоко в него да се таеше искрицата надежда за измъкване от нежелани предложения. Именно тя го спря от груби действия срещу онзи, който се водеше за придружител, охрана или някакъв слуга на девойчето, и му даде нервите и нужното, поне привидно спокойствие да се изправи лице в лице с госпожица Валарис.
Е, тази искрица надежда напълно угасна още след първите й думи. Това момиченце хич не си поплюваше. Вярно, че бе важна клечка, но нямаше ли поне да се опита да го убеди малко по-настоятелно. Това „мога да ти дам много” от една страна звучеше наистина много прималиво и можеше да се използва по много начини и включваше навярно доста голям диапазон от осъществими желания, но пък звучеше и прекалено общо, неконкретизирано. Въпреки това Димитрий нямаше особено голямото желание да се замесва в какъвто и да било бизнес с тези хора. Това значеше един вид отново да продължи бизнеса на баща си или по-скоро да основе свой собствен такъв. Означаваше да продължи да носи репутацията, от която се опитваше да „избяга”. А, повярвайте ми, Валарис никога не предлагаха по-чиста работа от тази, с която бяха натоварвали хората до сега.
- Не мисля, че си търся работа. – отговори кратко и ясно Димка.
По-точните думи биха били „Не мисля, че си търся ТАКАВА работа”, но някакво вътрешно усещане го накара да спести това уточнение.
Вече виждаше недоволството в погледа на Валарис или поне някакво объркано усещане, породено от факта, че някой така рязко й отказва. Шифтърът бе наясно, че подобно нещо нямаше да й се понрави, но самият той не се поддаваше толкова лесно на нечии обещания. Най-малкото, щяха да й трябват повечко ласкви думи и добри предложения.
Друго нещо обаче го притесни – подобен груб и рязък отказ често можеше да предизвика у хората достатъчно силно недоволство, че да достигне до агресия, а момичето очевидно имаше доста хора наоколо, които да настрои срещу Димитрий само с даването на някоя простичка заповед. Ако бе достатъчно разглезена и своеволна току можеше да поръча на онзи бабаит от преди малко, който впрочем май още ги наблюдаваше зорко, и още дузина като него да му теглят един хубав бой и я се измъкнал, я не. Умееше да се бие, можеше да използва в критична ситуация и накой от триковете си, но ако му скочеха повече хора може би щеше да се види в затруднение. Това даде повод на чернокосия да помисли малко по-добре и по-заълбочено над ситуацията, в която се намираше, и да продължи отново думите си, поглеждайки от друга гледна точка:
- Можеше все пак да се уточните за каква работа става на въпрос. Предпочитам първо да ми се изяснят обстоятелствата преди да прибегна към окончателно решение. - гласът му не звучеше вече толкова грубо и с толкова явна нотка на отказ, а по-скоро просто делово. Но логично - нали водеше преговори.
Ако късметът бе на негова страна, силата бе с него или всички тем подобни неща, то малката може би го искаше за нещо, което не включва отнемане на животи. Пък и защо ли именно малкото девойче щеше да „преговаря” с него за подобна задача?! Можеше да е нещо друго. Все пак фамилията им се нуждае не просто от убийци, но и от разузнавачи, гардове и какво ли още не. Пък ако наистина му бе щастлив ден, но току виж се оказало, че малката иска някой, който да угажда на младежките й прищевки. Замисляйки се, Димка откриваше все повече и повече варианти за своеобразен тип работа, която наистина можеше да му е от полза. Поне бе сигурен, че „заплатата”, също в своеобразни варианти, никак нямаше да е малка.
Усещаше се, че малко по малко започва да се разубеждава от мисълта да няма нищо общо с фамилии с такава репутация, но в същото време изпитваше някакво любопитство към намеренията на момичето.

На устните на момичето се появи усмивка. Тя се изненада искрено от грубия тон на новия си любимец. През ума и за секунда мина странната мисъл че може би е сбъркала в преценката си за него. Макар и малка, разглезена хлапачка с пословично променлив нрав, Кат бе доста добър съдник на човешкия характер.
Когато за пръв път погледа и се спря върху мъжа, тя видя убиец. Или не, по-скоро някой който има обучението да бъде ужас за враговете си, но бягаше от това. Видя много неща в очите, най-вече желанието... просто да отпусне всички стени които е изградил около инстинктите си и желанието за кръв. Просто да му бъде даден един тласък, просто едно малко побутване, нещо малко което да го върне в кървавата буря която живота му представляваше...
Определено познаваше името Валарис. Когато Влад отиде и му каза кой го търси, мъжа трепна. Може би бе работил за тях преди? Семейството му? Хммм...
Кат обичаше да се меси в живота на другите. Това бе едва ли не цел в живота и. Искаше да знае всичко, за всеки. И не и пукаше как щеше да го научи. Дали щеше да е на бутилка вино, уиски или друг алкохол... или щеше да е в някоя мрачна стаичка, където човека който я интересуваше щеше да е вързан с главата надолу и бит с подръчни средства...
Усмивката, играеше по устните и. Чувстваше се сигурна. Знаеше как да натиска бутоните на подобни хора. Все пак, нали с това се занимаваше в организацията на брат си. Новите партньори на Микаел, обикновенно биваха изненадани когато едно малко момиче отиваше да преговаря с тях. Някои го приемаха като обида. Други откриваха много бързо причината.
А, тя бе проста. Кат бе невероятнен дипломат. Странно, за характера и, но когато искаше можеше да продаде на краставичар краставици. И да го накара да му хареса.
- Работата, която ти предлагам е много проста, но и много... важна. – момиченцето направи кратка пауза, за да налее питие на Димка. – Накратко... ти ще бъдеш моята ръка, очи, воля. Ще изпълняваш поръчки. Ще прибираш пари. Ще поддържаш няколко от бизнесите на брат ми. Ако изпълняваш задълженията си добре, ще бъдеш награждаван. Издъниш ли се... по-добре си слагай въжето сам.
Последните думи, бяха казани със много сладичък глас, но мъжа можеше да подуши заплахата носеща се от тях.
Колелцата в ума му започнаха да се въртят. Той очакваше подобна оферта. Бе странно, колко точно бе очаквал точно това. Стряскащо. Сякаш момиченцето пред него бе протегнало ръка и измъкнала най-съкровенните желания които той имаше.
Разбира се, все още имаше съмнения. Трябваше да знае повече... но хор от гласове му казваха само едно: „Приеми! Сега! Веднага!”
Репутацията, която Димка имаше и желаеше да остави в миналото щеше да се затвърди. Щеше вероятно и да убива... Но нима, всичко това което бе направил досега не бе просто бягство от истинската му същност. Престъпник. Убиец. Мъчител...
Мислите летяха по нервните магистрали в мозъка му, профучаваха между съмненията и даваха с пълна газ към решението.
- Признавам, предложението звучи много примамливо, госпожице Валарис. – тона на мъжа бе напълно променен. Все още се четяха скептични нотки, но всеки можеше да прочете желанието да приеме веднага. – Но... бих искал да науча повече детайли за предложението ви.
Кат се усмихна. По онзи начин, който хищниците използваха когато тяхната жертва е в ръцете им. Не точно ликуваща...
Тя се замисли за секунда над отговора си. Той трябваше да бъде точен, за да успее да убеди мъжа пред нея че няма друг избор освен да започне работа при нея.
- Добре... Ще ти дам пример. Помниш ли онзи бабаит с когото се срещна? Ако ти го посоча и кажа „Бой”, го хващаш и го смилаш. Ще имаш своята свобода... но когато ти дам заповед ще я изпълняваш. Лоялноста се награждава, докато провалите или неизпълнението се наказват. Няма бъдеш нито момче за всичко, нито някой който ще плува в кръв. Приеми себе си като елитен коз. Когато изпълняваш задача, значи много други са се провалили... или аз искам точно ти да я поемеш.
Това като че ли помогна. Димка се отпусна, и усмихна за пръв път по време на разговора. Изглежда бе доволен от отговора който получи. Гласът на скептицизма продължаваше да го гложди, но като че ли той го изтика назад. Едва ли не заглуши.
Кат се ухили. Бе в ръчичките и. Беше нейн...

/Добре Мони. Избора е твой. Приеми или откажи./

В душата на Димитрий се бореха прекалено противоречиви чувства. Желанието ту надделяваше над здравия разум, ту отстъпваше пред него. Сякаш на едното рамо на младежа бе кацнало дяволче, а на другото – ангелче. Дяволчето – дребно, червено, с ципести крилца и ехидна усмивка, точно както го представяха по филмите и книгите – нашепваше тихо и с подло гласче „Хайде, приеми. Получаваш идеална възможност, не я изпускай!”. Ангелчето, бяло и чисто като снежинка, бързаше да се обади „Недей, не прави тази грешка!”, противопоставяйки се на умаления вариант на Сатаната и всявайки още повече смут и колебание в мислите на Димка. А в кое от двете щеше да се вслуша той, все още не бе ясно дори и на самият него. Офертата звучеше наистина примамливо, макар и малко рисковано. Струваше му се като един от онези договори с дребен шрифт, които изглеждаха почти идеални на пръв поглед, но в даден момент именно малките, незабележими, но многозначителни думички те прецакваха тотално. Така бе и тук – един малък гаф можеше да ти струва много. Но не бе ли и това работата, от която Димитрий се бе отказал и проблемите в която го бяха принудили да посегне на баща си? Нали заради нея се бе отказал от живота със семейството си и от родния дом, заради нея и последиците от нея майка му навярно го мразеше, колкото и да се опитваше да му се подмазва, а брат му така и не се стараеше дори да прикрие негативните си чувства. Колкото и да се опитваше да забрави за това, Димитрий често бе преследван от спомени за семейството си, за убийството на баща си, за кръвта на многото непознати личности, която бе пролял до сега и която се предполагаше да бъде само началото на една кариера като наемник. Замисли се. Не бягаше ли всъщност от нещо, от което никога нямаше да се измъкне? Нямаше ли винаги щом някой чуе фамилията Беликов да го свързва с репутацията на семейството, предавана от поколение на поколение? Доброто и злото у Димка бяха досущ като светлината и мрака, като Слънцето и Луната, като приливите и отливите – контрастиращи и винаги борещи се за надмощие над душата му. Но в природата на въпросните явления бе заложено това съревнование да продължи вечно в един непрестанен кръговрат, а в простия човечец едното все някога щеше да надделее. Може би идваше точно този преломен момент за шифтъра, а срещата с младата Валарис играеше ролята на събитието, което да наклони везната в едната посока.
- Определено знаете как да грабнете нечие внимание и да примамвате хората с увлекателни приказки.
Бегла усмивка премина през лицето му, но толкова ехидна, колкото бе онази на дяволчето в съзнанието му. Решението бе взето. Инстинктите, желанията, поривите и първичната същност вземаха превес.
„Защо да се откажеш от нещо, като можеш да го използваш в слоя полза.” мислеше Димка едновременно за качествата си на убиец, за уменията, които притежаваше, но и за предложението на Кат.
Отказваше ли се изобщо такава оферта? Отказваше ли се възможността да спечелиш, правейки в същото време именно онова, за което си бил обучен, за което всъщност си бил роден. Годините тренировка и обучение, известната досегашна практика и възможностите за бъдещо развитие сега щяха да бъдат утвърдени.
Димитрий вече бе избутал здравия разум, съпричастността, желанието за обикновен живот и липсата на насилие в най-тъмните кътчета на душата си. Онзи Димитрий, предишният, увереният, безсърдечният младеж, притежаващ достатъчно воля, смелост и умения, за да се издигне; онзи, когото всички в тъмния бизнес вече познаваха като следващият представител на фамилия Беликов – вече той стоеше пред младата Валарис и бе втренчил в нея решителния си поглед.
-  Очаквам с нетърпение да работим заедно, госпожице Валарис.
Съвсем ясно не просто намекна, а заяви съгласието си. Тонът му бе твърде равен и спокоен за човек, който знаеше що за работа и с какви хора тепърва ще има. Бе наясно, че дори най-дребният провал може да му коства много. Но това сякаш изобщо не го притесняваше. Димитрий не се проваляше. Умееше да върши всичко по специалността си идеално, макар и винаги да съществува перспектива за още, но имаше ли полза за самият него, то той винаги даваше най-доброто от себе си.
- Приемам предложението ви. – затвърди още веднъж решението си, за да бъде пределно ясен както на нея, така и на самият себе си.

За секунда сякаш времето спря. Усмивката на Кат изпълни света. Тя винаги получаваше това което искаше. Винаги.
През ума и преминаха възможностите, които се разкриваха пред нея. Всичко което можеше да направи, да създаде, да разруши. Злия гений живеещ някъде дълбоко в нея започна да се смее истерично. Имаше още една пешка... или може би офицер? Само времето щеше да покаже.
Момента отмина, но усмивката на лицето и остана. Тя бе едва ли не част от самата нея. Тази полу-иронична, полу-подигравателна усмивка. Ръба на устните и, повдигащ се нагоре, присмивайки се на всичко и всички.
– Мъдър избор. Сега, ще пием!
Думите и бяха придружени от една бутилка водка, която изтрака на масата. Две чаши я последваха. Новия работодател на героя ни ги напълни до горе.
– За новите възможности! – вдигна тост младата Валарис.
– За новите възможности!
Последва дълга глътка, която изгори гърлата на всички. Влад стоеше отстрани, преструващ се че пие гигантска халба с бира... но това бе само на пръв поглед. За Димка, погледа на мълчаливия в момента мъж бе като нож. Прерязваше всеки на две, правейки дисекция на предметите които носеше... и доста вероятно и на мислите. Бе охрана. На кого... това бе мистерия. Може би на самото заведение. Може би на Кат... или на Беликов. Последната вероятност бе малка, но не невъзможна.
Не бе странно, престъпните синдикати да слагат „опашки” на новаците. Това бе тактика, която елиминираше възможноста за внедряване на агенти. Били те от противников синдикат или някоя гилдия. По-голямата част от „закона” пиеше в същото това заведение, облечени в цивилни дрехи, получаващи „подаръци” под формата на доста тежко изглеждащи кесии от меко казано тъмни субекти, които изчезваха в сенките.
На бара, Беликов и Валарис пиеха. Всеки зает със своите собствени мисли. Мълчанието бе образувало стена между двама им. Единственото което преминаваше, бяха чашите. Единственото движение – тихото им тракане при нов мълчалив тост.
Димка, се бе унесъл в мечти относно новата си работа. Не си правеше никакви илюзии че ще бъде мръсна, тъмна, меко казано незаконна...
Но от друга страна, имаше някакво тихо гласче, което ликуваше при възможноста. Първичните му инстинкити, дремещи отдавна се бяха пробудили. Звяра в него, искаше кръв. Макар и да не желаеше да убива когото и да е било... знаеше че рано или късно ще му се наложи. Той приемаше това доста философски. Това бе кръговрата на живота. Всички умират. Може би тези които той щеше да срещне, нямаше да умрат точно когато им бе писано... но какво пък. Всички умират.
Кат, прехвърляше наум всички бележки с поръчки от стотиците клиенти. Имаше какви ли не... търговци, благородници, няколко учители в гилдията, двама ученици и дори един просяк.
Специално той, може би нямаше да успее да плати доста високите такси които синдиката имаше... Но бе перфектния шпионин, пратеник и наблюдател. Плюс това бе изключително лоялен.
За жалост, неговата поръчка бе... сложна. Хлапето нямаше да успее да се справи сам. Влад може би... Не. Влад бе зает утре. Трябваше да намери Корин.
ТОЧНО ТАКА! КОРИН! Ето това е...
Нещо сигурно я издаде, понеже мъжа срещу нея я погледна въпросително. Кат се наруга сама, и се усмихна.
– Някакъв проблем? – Димка, имаше много висока толерантност към алкохола. Колкото и силна да бе тази водка (а тя можеше да накара огнен маг да се ухили широко и да я използва вместо магия), тя нямаше голям ефект върху него. Е, вярно той малко мамеше. Имаше един-два трика с които да се справи... но това бе друга история.
– Просто се чудех къде да те настаня. – момичето определено можеше да измисля извинения на момента. – Нямаш къде да отседнеш, нали?
– Не. Пристигнах преди няколко часа в града. – гласеше отговора. “Опитващ се, да избягам от работата която ти ми даваш...
– Е, когато си готов, Влад ще те заведе до новата ти квартира. Не очаквай нищо лускозно... Но ще бъде дом за известно време.
Кратко кимване. Шифтъра нямаше и очаквания. Тя му предлагаше възможност за издигане и забогатяване, не палат и златна каляска. Но все пак, знаеше че няма да го захвърли и в някоя тъмна дупка. Имаше нещо, в начина по който му говореше... Сякаш е ценен за нея.
Само времето щеше да покаже дали е така... и дали изобщо е истина.


/Мони, довърши си питието и пиши в Тайната квартира. Това е новия ти дом./

Не знаеше как точно да приеме усмивката на момичето срещу себе си. Изглеждаше просто като израз на задоволство, но нещо му навяваше мисълта, че зад изражението на това девойче се крие доста повече, че зад тази усмивка се кроят големи планове и схеми, част от които щеше да стане и самият той. Може би бе твърде прибързано да задава каквито и да било въпроси. Любопитството го глождеше отвътре, мислите за бъдещето все повече надделяваха над усещането за това какво е редно и какво не, за това колко още грехове и престъпления щеше да извърши след започването на тази нова работа. Можеше обаче само да гадае – за себе си, за работата си, за намеренията на Валарис. Не му оставаше нищо друго освен кротко да изчака и да допие питието си.
А питиетата се редяха едно подир друго. Привършването на алкохолът в чашата значеше единствено, че тя ще бъде напълнена отново. Димка вече се колебаеше дали момичето правеше това просто от някаква радост или старателно се опитваше да го напие, измервайки възможностите му да носи на водка. Нито едно от двете обаче не му създаваше някакъв проблем. Алкохолни маратони, алкохолен туризъм.. Тези неща бяха просто в кръвта на чернокосия. Все още беше в годините, в които именно подобни неща влечаха младежите. А на пръв поглед Димка приличаше на обикновен младеж, малко мрачен, симпатяга все пак и тайничко работещ като наемник. Бе в гените му да не се поддава лесно на спиртни напитки, а и не само. Като цяло бе упорита личност, така че без никакви възражения пресушаваше чашата си и я оставаше да бъде напълнена отново. Самият той смяташе, че има повод да пийне малко повечко и трябва да полее новата си, а и едновременно стара работа.
Погледът му се замъгляваше, но мислите му сякаш се проясняваха. Бе от онзи тип пиянство, което те подтикваше не към активност или агресия, а към философски размисли – спокойно пиянство, по време на което можеше уж ясно (според собственото си мнение) да помислиш върху какви ли не екзистенциални въпроси. Опитваше се да премисли отново, да прецени дали бе взел правилното решение, приемайки предложението. Представяше си бъдещето –колко може да се издигне, но и как бързо може да се върне на дъното. Също толкова бързо можеше да се озове и два метра под земята. Захващаше се с нещо твърде рисковано, но това така или иначе бе в кръвта му. Живота на Димитрий сякаш бе на последователни етапи, един от които започваше наново, но въпреки това можеше да протече по напълно различен начин. Колкото и да размишлява за това, колкото и да го глождеха мислите му, просто нямаше смисъл да продължава. Всичко щеше  да се разбере само и единствено с течение на времето. Предпочете да се възползва от поредното пресушаване на чашата си и да покрие гърлото й с ръка щом младата Валарис понечи да я напълни отново. Бе крайно време да спре да пие докато все още можеше да стане от тук и да стигне до изхода все още на два крака.
- Ще се възползвам от предложението и ще тръгвам. – поясни кратко причината, поради която отказваше да продължи да прави компания на момичето.  
Онзи, който така зорко го следеше с поглед,а  в същото време сякаш дебнеше и всичко живо наоколо - Влад, май така му беше името, доколкото шифтърът бе запомнил – сякаш само това й чакаше. Напусна мястото си, оставайки след себе си почти пълната все още халба бира, даде знак на Димитрий да го последва и се запъти към изхода.
- Довиждане.
Чернокосият кимна едновременно тактично, но и културно на Валарис и последва мъжа. До някъде нямаше търпение да напусне бара, макар и да не знаеше къде отива, а компанията му да не бе особено приветлива. Димка не бе от най-разговорливите, стига да не бе в негов интерес да говори, но съдейки по ситуацията мъжете почти не обмениха и дума по време на пътя. Самият път не бе твърде дълъг, така че скоро стигнаха до въпросната квартира. Бе на затънтено местенце, но не прекалено. Димка очакваше просто дребен апартамент, но се оказа цяла къща, макар и едноетажна, която на фона на останалите наоколо изглеждаше сравнително добре. Бе обзаведена с всичко нужно и навярно нямаше какво толкова да си пожелае. Е, никога нямаше да е в излишък и една мадама, която да го чака на леглото за да направи вечерта му още по-приятна, но се съмняваше Валарис да му уреждаха и това. Нямаше да проявява чак такива претенции особено особено щом за такива подробности можеше да се погрижи и сам.
- Влад, нали? – обърна се неочаквано към мъжа, който спокойно го изчакваше да огледа поредното помещение, стоейки на прага.
Зачуди се дали това е цялото му име. Може би се казваше Владисвал, Владимир или .. какво значение имаше изобщо?! Не трябваше да се разсейва от въпроса, който възнамеряваше да зададе. А може би щяха да са няколко.
- Може би знаеш каква ще е първата ми задача?!
Всъщност, не бе дори конкретен въпрос, а може би просто предположение или начин да провери колко предразположен към предоставянето на информация бе въпросният охранител, или каквато там роля изпълняваше.
- Не знам.
Отговорът звучеше твърде лаконично. Погледът на Димитрий бе критичен и преценяващ. Сякаш се опитваше да се вмъкне в мислите на мъжа и да разбере дали казва истината или не желаеше да сподели каквато и да било информация. Бе трудно да разгадае почти безизразната му физиономия, но Влад и без това прекъсна опита му със следващите си думи.
- Ела утре в бара и ще разбереш.
А после си тръгна, оставяйки Димка сам в квартирата. Това едновременно подразни чернокосия, но пробуди още повече любопитството му. След късна вечеря и продължителен душ, той все още разиграваше в ума си какви ли не варианти за въпросната първа задача. Отне му и дълго време да заспи. Не се вълнуваше често толкова много,а  ако го правеше – едва го показваше. Дори не можеше сам да повярва, че с такова нетърпение чака работата си и иска да се докаже именно в това, от което толкова време се стараеше да се измъкне.

Въпреки, че бе спал едва няколко часа, Димка дойде навреме (да не кажем дори и малко по-рано) в бара, напълно бодър, сякаш не бе пил цяла вечер. Махмурлукът или изобщо го нямаше, или умееше да го прикрие доста добре – също толкова, колкото и прикриваше вълнението, обзело го още от предишната вечер. С влизането се заоглежда из помещението. Явно повечето хора, които се събираха тук по ракиено време, така да се каже, сега си нямаше. Бе доста по-празно в сравнение с вечерта, което значеше, че или той ще намери по-лесно я Валарис, я Влад, или пък те него. Реши просто да седне на бара и да изчака там, макар и да не възнамеряваше да започва отново с пиенето.

И ето колко лесно човек, който напълно или поне достатъчно, че да го държи настрана, отричаше подобно препитание, поставяйки го в графата на бизнес без чисти сметки, без съвест, изпълнен с корупция, намери убежище точно под покрива на една такава корпорация. В разрез със собствените си обещания и убеждения, той прекрачи прага на тази кръчма, еквивалентна на Неприятности, в търсене на един бог знае какво. Сигурно и той не знаеше защо прие, какво го подтикна и още повече, а това го ужасяваше най-много - защо толкова се вълнуваше. Не би трябвало да му пука, нали? Не...не би трябвало дори да му прави впечатление, но истината бе, че нетърпението и адреналинът го разтърсваха като малко дете, което за първи път ще се срещне със света на порасналите или като на маг, докосващ се за първи път до магията си. Колкото и да се опитваше да се сдържи и да си предаде незаинтересуван и дори лежерен вид, фасадата не издържаше и истината се пропукваше през фалшивия порцелан, заемащ мястото на негово лице. 
-Стига си се напрягал толкова. Ще ми докараш хронични тикове!
Димитри се извърна назад, от където идваше гласът и съзря малката Кат, пристъпваща към него с всеизвестната си самодоволно-извратена усмивка, която сваляше само по специални поводи. Беликов не можеше да не се изуми на съдбата й. Толкова млада, все още дете, а с такава власт. Притежаваше толкова много и все пак лежеше в сянката на брат си. Повечето на нейно място вече щяха да кроят планове за елиминация и наследяване на бизнес и богатство, но не и тя. Какво беше това, което караше Валарис да са толкова задружни? Не можеше да си го обясни, мозъкът му не го побираше. Как бе възможно двама от най-жестоките и опасни некромансъри в същото време да са толкова близки и неразделни. Наистина изумително явление...
-Ще пиеш ли?
Застана на почетното си място зад бара, Кат, където се чувстваше най-сигурно и мощно, като крал, който е заел своята позиция на трона си. От там се разпорежда, от там разпределя и владее. 
-Едва дванадесет на обяд е.
-Е й? Не разбрах намека ти.
Момичето извади от рафта една наполовина пълна бутилка с текила, една чашка за шот и наля за себе си. Изпи съдържанието на екс и тропна чашката в дървената плоскост. През цялото време на процеса наблюдаваше реакциите на Димка, но лицето му не изразяваше нищо, което леко я разочарова. Направо си умираше да се заяде или да й подхвърли някоя друга морална максима, за която да се хване. Но такава не последва.
-Брат ми ще дойде след малко. Той ще ти каже какво се иска от теб. 
-Какво ще правим до тогава? 
-Да си поиграем малко.
Злорадата усмивка се върна на устните й, там където й бе мястото, а очите проблеснаха в пагубни искрици. Взе изпод плота един малък остър нож, от онези, с които режеха плодовете и го развъртя около дланта си. 
-Дай си ръката! 
Мъжът с неохота протегна крайника си. Валарис само това и чакаше. Сграбчи я ревниво и я залепи за бара, така че пръстите бяха разперени един от друг. 
-Какво си намислила?
-Нали ти казах? Ще си поиграем. 
-Какво печеля аз от тази игра?
-Ще проверя рефлексите и точността ти.
Розавокосата вдигна оръжието и почна да го забива между сухожилията му първо бавно. С всеки следващ опит скоростта се засилваше докато в един момент, красавецът почти не виждаше острието от бързина. То преминаваше между свръзките му и се молеше малката наистина да е толкова добра, колкото твърди, за да не го осакати. Но въпреки погълнатия алкохол и напереността й, подобаваща на момиченца от нейния сой, тя не сбърка. Нито веднъж не докосна кожа, дори не я одраска. С точна, хирургическа прецизност, преминаваше по дупките. Изглежда наистина се забавляваше. Доста опасна игра за човек, но хората в Прокълнатите територии излизаха от черупката на нормалното и измисляха закачки напълно разграничаващи се от безопасните и общоприетите. 
Когато свърши веселбата си му подаде ножа и постави своята собствена длан на негово място.
-Твой ред! Да видим дали ставаш.
Спокойствието и неслизащата усмивка му показваше, че подземната принцеса изобщо не се шегува и е готова да поеме този малък риск. Разбира се, ако се провалеше, най-вероятно щяха да го изгонят от тук, в най-добрия случай, затова бе от изключително значение да не сгреши в това лесно и елементарно за един убиец изпитание.

/Мони, опиши опита си. Първите пъти успяваш, как ще завърши всичко решавам аз./