Вътрешната градина

Всички знаем колко трудно се поддържа растителност в пустинята. Недостига на влага и тор е враг номер едно, но това имение разполагаше с едно кътче, в центъра си, което можеше да пребори по-горните твърдения. Малката градина бе в овална форма, разделяйки две от крилата на замъка. Не може да се каже, че блестеше с разновидност на цветя и храсти, но чисто натуралната зелена флора бе напълно достатъчна за разхлада от жегата и отдих на душата в уморителните, изпълнени със задачи дни.

Тренировка, а? Предизвикателството бе отправено толкова умело, жегващо интереса и онази малка част под жлъчката, която кипи за нови неприятности, че как да не се съгласиш? Не, не само се съгласяваш, направо си готов да се хвърлиш с главата напред в опасностите, без грам съвест, без изобщо да се замисляш дали е уместно, воден единствено от смелостта и желанието за приключения. Смелчаците и авантюристите най-често живеят малко, умират млади и без семейства, но пък годините им са изпълнени с незабравими истории, които биват записани в книгите и не съжаляват за нито един ден. Смятах се за такъв човек, затова веднага след предложението се усмихнах доволно и дори поех напред, без да чакам Дъст.
Влизане с взлом! Това не го бях правила до сега. Реално нарушавахме закона, но от друга страна, в тази държава закон нямаше или по-точно казано, всеки сам за себе си определяше кое е грешно и кое правилно, а двете много често се припокриваха и трудно можеш да ги разграничиш. Дори не се стремиш да ги различиш, защото това са само думи, без особено покритие. Пустиняците сами създаваха правилата, бе като джунгла, в която никой не те съди, важното е да оцелееш или да бъдеш смачкан от по-силния. Ако ограбиш някоя гробница няма да отидеш в затвора. Ако убиеш някой случаен минувач никой няма да обърне внимание. Ако си иманяр няма да те затворят. Всичко бе позволено, единственото, което имаше значение е дали ти стиска да го направиш или си само на приказки.
Е, ние двамата не бяхме само на думи и сега сигурно крачехме към заветната цел. Замък! Цял замък, разбирате ли какво значи това? Поредното съкровище на пустинята, което те оставя без дъх. Как изобщо се е пръкнал тук? Кой го е създал? Кога го е създал? Безлюден ли е? Не, по светлините от прозорците се подразбираше, че обитатели има, но кой е собственика нито аз, нито русокосия знаеше. Това направи идеята още по-загадъчна и по-привлекателна. Сякаш ни подтикваше и крещеше "Елате, обискирайте ме, аз не възразявам". Закрити от тъмнината на нощното небе, оставахме незабелязани, не че имаше кой да ни види, защото вече бяхме излязли от града и вървяхме по безлюдния пясък. Стотина метра деляха постройката от града, напълно достатъчно, че жителите да не се превърнат в досадни съседи, които слухтят при всеки неестествен шум. Този вид отшелничество ми се видя много хитър, а мястото, на което бе построен замъка спокойно можеше да се разгледа като стратегическо. Точно по средата, между Захрид и оазиса, като маркиран пункт, играещ ролята на показател.
Най-накрая стигнали до постройката почнахме да я оглеждаме и изучаваме. Определено беше доста голяма, което само допълваше величието й. Стените бяха от масивен каменен материал, перфектно загладен, без външни колони, без огромна порта, тя бе дървена и платнена, което те караше да се замислиш дали това място не се е използвало и за бункер. Ако не, то със сигурност бе подходящо за тази цел. Самата архитектура не забележителна. Не бях много на Ти в тази сфера, но бях почти сигурна, че това е смесица между бароков и венециански стил. Имаше две-три извисяващи се кули, поставени в краищата на сградата и купол по средата, но в същото време и плосък покрив с каменен парапет, което ми направи силно впечатление.
Но да се върнем на стените. Както казах, те бяха изключително гладки. Защо казвам това? Защото този фактор ги правеше почти невъзможни за преминаване. Ако нямаше дупки или издутини нямаше как да се покатерим. Около двореца нямаше и дървета, които да използваме, така че да кажем, че буквално ударихме на камък.
-Някакви идеи? - обърнах се към съквартиранта си, макар че знаех, че мисловната дейност не му е силна страна. Той по-скоро действаше импулсивно и повече на късмет, но пък кой знае, може да ме изненада. Уви, не го направи. Красавецът прискляпа няколко пъти с мигли, огледа фасадата и се опули. Дори в тъмнината можех да различа несъразмерната му физиономия.
-Ъъъъ....не! Ти?
Въздъхнах и запалих цигара. Ако не друго, поне нямаше стражари и охрани, единственият плюс за сега. Сериозно, който е измислил планът за този замък е бил голям умник.
-За сега не.
-Да използваме магия?
-И коя по-точно? Не се сещам за нещо полезно. Освен ако не можеш да залепнеш за стената.
-Хехе...де да можех.
-Дам...и аз така си мислех.
Постояхме още малко така, размишлявайки над различни варианти, когато изведнъж Чи скочи на крака с грейнало лице, сякаш му е дошла гениална идея.
-Ама, че съм глупав. Сетих се!
-Какво?
Той бръкна във вътрешния джоб на суитчера си и извади от там едно малко приспособление, приличащо на мини арбалет. Около оста му бе увито здраво въже за теглене с кука за закачане в края му, клюмнала леко надолу.
-Чи, идиот такъв. Чак сега ли се сети, че го имаш?
-Хехе...моя грешка.
-Глупчо!
Красавецът застана в края на стената, насочи арбалета нагоре, натисна спусъка и въжето изхвърча нагоре. Беше доста безшумно. Куката прехвърли зида и се закачи за него. Мъжът дръпна няколко пъти, за да се убеди, че се е захванало здраво и се ухили доволно.
-Воала!
Усмихнах се и хвърлих фаса. Стъпках го и отидох до него. Той закачи ремъка за колана си, хвана ме за кръста с все същата усмивка и се подготви.
-Готова ли си?
-Винаги!
Натисна спусъка за пореден път и телата ни почнаха да се теглят от въжето. Бавно, но стабилно тръгнахме нагоре, като от време на време подпирахме стената, за да не се удряме в нея. Когато стигнахме до края, се набрахме и се озовахме седнали на върха й. Поглеждайки надолу, блондинът изсвирка с уста.
-Хуууу...колко метра мислиш, че е?
-Така като гледам....поне десет, че и повече.
-Ще бъде голямо скачане.
-Изплаши ли се, пъзльо?
-Ха! Ти луда ли си?
-Тогава скачай.
-Да...разбира се, ей сега.
Напъна се, но не го направи. После още веднъж и още веднъж, но така и не се спусна. Реших да му "помогна", затова сложих длан на гърба му и го бутнах. За малко да се развика, но някак успя да задържи гласът си и единственото, което чух след няколко секунди бе глухо тупване.
-Ей...Дъст... - шепнех. -Да не се преби бе, човек?
Никакъв отговор. Е, явно е мой ред. Поех си въздух, освободих част от магията си и скочих надолу. Енергията ми се заби в земята и се приземих успешно на крака, клекнала с поставена ръка на почвата. Огледах се и осъзнах, че се намираме в някаква вътрешна градина. Само където не виждах никъде съквартиранта си.
-Псстт...Дъст...Дъст бе....
Една ръка се протегна от някъде и ме сграбчи, поваляйки ме на тревата. Чи ме възседна и почна да се смее тихо. Връщаше ми го за преди малко.
-Абеее...пусни бе, кучеее.....
Цялата тази игра продължи приблизително минута, след което решихме, че ако продължим някой може да ни чуе и се изправихме. Изтупахме дрехите си и за пореден път се огледахме.
-И сега какво, експерте?
Бяхме вътре, но най-трудното тепърва предстоеше.

Русокоското постави пръст пред устните си, показвайки на Ния, че трябва да запазят мълчание.
Вярно бе, че най-трудното бе преминало - прескачането на оградата. Но, това все пак е замък. Никой не знае какво стои зад стените му, освен неговите собственици и работниците, които са там. Те знаят всяка една тайна, всяка една пролука през, която можеш да се промушиш - но не и нашите герои. От тях се искаше да намерят най-краткият и безопасен път, по който щяха да стигнат до вътрешността на сградата.
Всичко за момента изглеждаше добре. Бледата светлина идваща от луната, която осветяваше леко градината, в която се намираха, им помагаше да виждат пред и около себе си. А щом Дъст навдигна глава за момент, за да се подсигури, че всичко е наред, успя да забележи и най-малките подробности, които можеха да се видят на това място. Както повечето хора в града разказваха, замъка Уиндор бе едно наистина красиво място. А и не само отвън. Вярно е, че величествената му старинна архитектура се виждаше от километри, но рядко някой можеше да се докосне до красотата, която се намираше вътре. Именно, тази красота виждаше в момента асасина. Дори светлината да не бе достатъчно силна, русокоското забеляза няколко по-големи храста пред себе си, които бяха оформени като истински животни. От единият край имаше малък храст с формата на вълк или куче, а срещу му стоеше друг по-голям, който изглеждаше като разярен мечок - стъпил на двата си задни крака и разперил другите си два крайника, заплашително над главата си.
От другата им страна, пък се чуваше лек шум, идващ от малко поточе, което минаваше през цялата градина. То бе направено изкуствено, а водите в него циркулираха с помощта на водни колела, които управляваха водата, задвижвани от вятъра. А това, че самата техника не можеше да се забележи и оставаше скрита за човешкото око, правеше идеята на поточето още по-красива, карайки го да изглежда досущ като истинско.
А близо до поточето, се виждаха малки камъни, които бяха издялани и боядисани като животни. Имаше всякакви - костенурки, които стояха близо до водата и наблюдаваха отраженията си в нея.Зайчета, които се "гонеха" едно с друго, че дори и една котка, която се бе свила в краката на една човешка статуя, поставена близо до потока.
Всичко това, предвождаше погледа ти към една още по-красива гледка - прозорците на имението. Целият долен етаж бе остъклен с огромни три, че дори и четири метрови прозорци, стигащи чак до тавана. От край до край, те обхождаха замъка по цялата му дължина, позволявайки на човек да проникне с поглед зад зданието.
Точно там, зад един от прозорците се виждаше лека мъждукаща светлина, която привлече погледа на Дъст. Той погледна точно натам и даде знак на Ния да го последва.
- Хайде, да вървим!
Миг по-късно, русокоското се наведе напред, заставайки на ръце и се оттласка иззад храста. Поемайки право към стъклената част от сградата, Дъст премина покрай каменните животинки, прескочи поточето, което бе с широчината на едва една крачка и се озова право от другия му край. Застана близо до един от прозорците и поставяйки ръце върху него, се опита да погледне вътре.
Ния също го последва, като предпазливо застана зад гърба му.
- Виждаш ли нещо?
- Мисля, че да... - отвърна Чи, но все още несигурен в това, което виждаха очите му.
Именно там, зад голямото стъкло се виждаше силуета на някакъв старец. Явно пазач или поредният слуга на собственика на тази сграда, той имаше задължението да пази реда на това място. В случая, той явно бе решил, че задълженията му включват и това, да си направи една хубава вечеря. Именно този господин на достолепна възраст бе застанал от единият край на двадесетина метрова маса, настанил се в един доста старинно изглеждащ стол. Пред него стоеше солидна порция храна, бутилка вино с незнаен произход и една голяма стъклена чаша, пълна до половината. Стареца държеше в ръцете си прибори за хранене, които бе награбил по доста непохватен начин. Вместо двете дръжки да стоят между пръстите му, той ги бе стиснал между дланите си така, сякаш държеше лопата в ръцете си. Това бе ясен знак, че е човек от простолюдието. Но пък лакомията, която притежаваше си беше точно като на някой разглезен благородник. Големите парчета месо, които късаше с помощта на вилицата и ножа, които държеше бързо изчезваха в гърлото му, а след това бяха последвани и от няколко глътки вино.
Някъде иззад стареца, изведнъж се появи една слабичка жена, която на главата си носеше малка конусовидна шапчица, като онези, които се раздават по рожденните дни. Тя се приближи до мъжа и с доста приповдигнато настроение му подвикна:
- Гюнтер! Няма ли да дойдеш при останалите?
Стареца остави вилицата и ножа и се извърна настрана, поглеждайки към жената.
- Стига де, Ингрид! Нали знаеш, колко обичам, когато шефа го няма?
Жената се засмя на думите му. Хвана го с ръка за рамото и се наведе към него, прошепвайки му нещо в ухото.
Бавно физиономията на стареца се видоизмени. С бавно движение той остави приборите на масата и почти механично стана от стола, като последва жената, а те заедно изчезнаха из коридорите на замъка.
Чи извърна глава настрана, поглеждайки към асасинката. Ния също бе опряла лице до стъклото, като наблюдаваше случващото се вътре. Щом двойката изчезнаха в тъмнината, двамата с Дъст се спогледаха.
- Хайде, да влизаме!
Дъст веднага се захвана с изучаването на стъклото, преди дори Ния да му е отговорила. Ръцете му бързо започнаха да шарят по дървените му рамки, търсейки някаква ключалка или малко прозорче. Наблизо не се виждаше врата или ход, за това явно щеше да бъде по-трудно, отколкото са очаквали. Може би им отне около петнадесетина минути, докато най-накрая намериха някакво решение. На около десетина метра по-надолу от залата пред която стояха, Ния напипа малка дръжка, която се намираше по средата на прозореца. С едно леко движение тя я бутна надолу и механизма на входа изщрака съвсем леко. Дъст чу това и бързо се приближи до нея. Усмивката, която се виждаше на лицето му издаваше желанието, което изпитваше той.
Няколко секунди по-късно, двамата се озоваха в обширното пространство, намиращо се в самият замък. Само това помещение бе дълго около тридесет метра, а в долният му край се виждаше извитото стълбище, по което преди малко бяха изчезнали старците.
Чи не издържа и веднага се втурна из залата, като започна да я оглежда. Очите му блуждаеха между шахматният под, който бе украсен с различни черно-бели камъни и красивите сувенири, които се виждаха почти навсякъде. Цялото му внимание бе отвлечено от тази красота, като дори самият той бе забравил, че Ния се намираше някъде покрай него. С почти нестихващо детско любопитство, асасина продължаваше да се промъква покрай колоните и да докосва ръце всичко, което му се струваше интересно. А Ния, тя все още стоеше на прага на помещението, като се чудеше, какво да прави.

Слугите не дадоха шанс на Ния да попита нищо повече. Един от мъжете направо я подхвана под ръката и я повечде към "Вътрешната градина", като я увери, че няма от какво да се страхува. Другия пък помогна на Дъст, като го подхвана през раменете и буквално си го занесе до една от пейките намиращи се там. Помогна му да седне на нея и се обърна към останалите, които бяха се присъединили към тях.

- Мери, донеси вода! - каза почти заповеднически той на една от жените, която бързо изтича към входа на едно от крилата.
Забави се само няколко минути, а когато се върна, в ръцете си държеше голяма стъклена кана пълна с вода и поднос с чаши. Приближи се до останалите и с отмерно движение наля във всяка една чаша вода, колкото да стигне за няколко глътки. Първо даде на русото непознато момче, което стоеше на пейката. Дъст взе чашата и изпи водата на един дъх. После си поиска, втора, трета, а накрая най-нахално грабна каната от ръцете на жената, като започна да си налива сам. Тя не направи нищо - бе твърде добродушна. Само му се засмя, преди да продължи да раздава вода на останалите.

- Не е хубаво да влизате без предупреждение - започна да говори първият мъж, който бе им се притекъл на помощ - Флейм трудно би допуснал някой непознат, зад стените на замъка. Наистина е добър пазач, а ако не ви хареса, може никога да не ви видят повече. Всъщност, как се озовахте в двора?!?
Дъст почти не се задави с водата, като чу думите на непознатия. Той изплю останалото количество вода и побърза да се оправдае, преди Ния да ги е издала. Може да не помнеше всичко, което им се бе случило до сега, но определено си спомняше началото.

- Беше отключено!
Мъжа се извърна настрани и с навъсен поглед изгледа асасина.
- Кое беше отключено?
- Портите...през които минахме!
- Големите порти?
-Да!
- На замъка?!
- Не, на небето. Паднахме от космоса и минахме през...
Непознатия се спусна напред, със свити юмруци, заплашвайки Дъст. Но, още преди да е стигнал до него, приятеля му го хвана за ръката и го спря.
- Недей! Те са наши гости. Знаеш какви са правилата!
Мъжа изръмжа ядно.
- Ей, момченце...внимавай!
В следващият момент, той се извърна към един от мъжете, който стоеше зад гърба им. Всъщност, колко души имаше около тях? Десетина. Повечето от слугите, които си бяха спретнали "парти" в чест на това, че господаря го нямаше, бяха излезли от замъка при настъпването на пукотевицата, която създаде Флейм. Дори онзи старец, който си угаждаше с чашата червено вино бе тук и наблюдаваше тихо случващото се.
- Някой да отиде да провери портите!
От малката тълпа изскочи едно момче, което бе на приблизителна възраст доближаваща се до тази на Чи. Той се затича право към входа на замъка, като остави останалите зад гърба си.
През това време, вторият мъж, който явно се водеше от главните тук се приближи към Ния, подхващайки някакъв разговор:
- Извини ни за острият език, но тук рядко може да се доверим на някого.
Ния не отвърна нищо, а само се усмихна лицемерно, опитвайки се да прикрие всъщност това, което мислеше в момента.
Около минута по-късно, момчето, което отиде да провери входа се завърна. То тичаше бясно към останалите, като краката му едва можеха да се различат от бързото му бягане. Когато стигна до останалите, то се спря в центъра помежду им и приведе тялото си от умора. Хвана се за коленете и започна да диша тежко.
- Какво стана?
Дребосъка продължаваше да диша учестено, докато накрая успя да си поеме една голяма глътка въздух и се изправи.
- Заключено...е...
Мъжа повдигна въпросително веждите си.
- Сигурен ли си?
- Кълна...се...в...името...на...господаря...
Тук, тези думи биха прозвучали твърде пресилени. Но хората, които работеха за Тинрод го уважаваха толкова много, че ако изречеха името му в клетва, това означаваше много за тях. Те не зачитаха боговете или създанията на тъмнината, нито пък горските нимфи, русалките и т.н. За тях господарят бе повече и от Бог, тъй като самият той им даваше това, от което имаше нужда.
В този момент, чернокосия се обърна към Дъст, поглеждайки го. А асасина се правеше на "ударен", като бе насочил вниманието си изцяло върху чашата, която се намираше в ръцете му.
- Да не би да сте заключили след себе си?!? - изръмжа ядно той, като все още гледаше злобно към русокосия.
Ясно можеше да се забележи отстрани, как мъжа бавно започна да изпуква кокалчетата на ръцете си. Юмруците му ту се свиваха, ту се отпускаха рязко, което бе достатъчен знак, че скоро можеше да стане голяма беля, ако някой не се намеси навреме...

Слънце, опитай се да избегнеш ситуацията ;)

Олеле майко! Сега я загазихме. Тъкмо си мислех, че сме се отървали, когато нова доза проблемен адреналин би лъхна в лицата. Взе да ми писва, а и бях толкова изморена. Днес беше отчайващо изцеждащ ден. Първо случката между мен и Дъст сутринта, после църквата в града, после духът в стаята, а сега и това! Прекалено много случки за дванадесет часа, не мислите ли? Вече сдавах багажа. Трудно е да си нощна птица, когато деня те затрупва с толкова много проблеми. Единственото което исках е да легна и да заспя. Но, не! Трябваше да се разправяме и с тези.
Единият от тях вече уверено крачеше към Чи и бе въпрос на време да му забие един удар в хубавото лице. Разбира се, можехме да ги елиминираме без проблем, но това щеше да е прекалено. Те не бяха виновни, че ние сме вандали, а и това ли бе отплатата ми към Естен, че ми помогна преди дни? Някак си не можех да го направя. Оставаше само един начин и след като с приказки нямаше да се получи, ще трябва да прибегна до други методи.
-Да не би да сте заключили след себе си?!?
Ситуацията бе като нож с две остриета. Нито от едната, нито от другата страна да го подхванеш. Пълна безизходица, затворен край. Тъкмо си стигнал началото на пещерата и тя се срутва пред очите ти. Голям фал, спънка преди финала, но на нас май подобни неща често ни се случват, та защо ли изобщо се учудвам. До сега трябваше да съм свикнала, но съдбата някак успяваше да ме изненада отново и отново.
Та...въпреки, че бе немощен, блондина е изправи, готов да се сбие с този слуга, който явно бе най-смел от всички и вече бяха един пред друг, когато се намесих. Минах покрай тях с фалшива усмивка, махайки с ръце.
-Момчета, момчета, стига....стига.
Разтурих ги и сега аз бях пред работниците. Предадох си невинен и съжаляващ израз, като погледнах към Дъст, който надявам се, наистина се надявам, най-накрая да схване намека ми, защото рядко успяваше. Поех си въздух и въздъхнах тежко, търкайки челото си, което между другото все още ме наболяваше от удара на съквартиранта ми.
-Добре истината е, че....ах, как ме е срам да го призная....
-Какво?
-Истината е, че...
В същото време, енергията вече излизаше от пръстите ми и се нагласяше като втора сянка по продължението на тялото ми. Бях сигурна, че Чи вижда процеса, затова очаквах да прави същото в момента.
-...Че...
-Какво? - все по-нетърпеливо попита смелчагата.
Вече бях готова и спокойно можех да продължа. Усмихнах се лукаво, вдигнах рамене и килнах глава.
-Влязохме взлом!
В следващият момент, магията ме обви като плащ, а аз се изгубих в нея. Съквартирантът ми направи същото и двамата станахме невидими. Обичах го това сенчесто наметало, обичах го и туй то! Веднъж неспособни да ни видят, хванах асасина за ръката и хукнах да тичам напред, като го дърпах след себе си. Насочвах се към една единствена цел - да стигнем до портите, а от там само трябваше отново да се качим както на идване и всичко щеше да свърши добре. Тичахме стремглаво, преминавайки през храсти и дървета. Прескочихме тесния поток все едно бе локва. Чувствах се като дете, като археолог, който е попаднал на невероятна находка и сега бяга, за да я спаси от иманяри. Беше вълнуващо и в същото време досадно.
-На тук! - извика Чи и въпреки, че не го виждах, не се пускахме, за да не се разделим.
Той зави наляво и пак хукнахме оставяйки виковете и суматохата зад гърбовете си. Деляха ни едва няколко метра от извисените стени и много се надявах да се измъкнем без повече затруднения.

Още щом двамината с Дъст изчезнаха от погледите на тълпата, се чуха няколко възклицателни възгласа. Някой от хората не бяха виждали такова нещо и не вярваха на това, че хората просто...изчезнаха.
Мъжете обаче бяха подготвени. Още щом Ния покри тялото си с магия, тримата по-едри мъжаги хукнаха право към входа на сградата за да завардят изхода.

- Вие пазете тук, а аз ще огледам навън! - извика мъжа, след което отключи портата и премина през нея.
Излезе навън от замъка и започна трескаво да се оглежда. В тъмнината не виждаше нищо, но трябваше да се оставя единствено на инстинкта си.
За да намери бегълците, той тръгна по оградата, като се стараеше да върви в самия и край. Колкото по-бързо стигаше напред, толкова по-силно започваше да бие сърцето му. Дали щеше да ги намери? Може би...
Изведнъж, се чу кух звук и чернокосия се свлече на земята. Няколко секунди по-късно, над тялото му се провеси Чи, който държеше в ръцете си един доста солиден камък, с който си бе помогнал. По долният му ръб си личеше прясно петно от кръв, а по главата на свлеклия се на земята мъж си стоеше прясната рана.

- Хайде, да тръгваме! - извика асасина, като хвърли камъка настрана и хвана съквартирантката си за ръката.
След няколко минути, те вече бяха изчезнали в далечината. А мъжете, които охраняваха входа чак тогава дръзнаха да погледнат навън, намирайки своя другар на земята в локва кръв. Единият се спусна към него, подхващайки тялото му, а другия започна да се оглежда около себе си. Не виждаше нищо, тъй като тъмнината не му позволяваше.

- Мамка му! - изруга за последно мъжа, преди да помогне на другия да внесат ранения в замъка.
Така приключи всичко по тези земи. Дъст и Ния продължиха да тичат безспир, докато не стигнаха подножието на собствената си База.

Браво, хитрушО!
Получаваш : Опит - 9; Сила - 6; Ловкост - 9; Интелект - 8; Воля - 5