Тренировъчната зала

Какво му трябва на един убиец? Два основни компонента - тишина и тъмнина. Именно затова, в залата цареше полумрак. Един единствен прозорец осветяваше помещението, който така или иначе в повечето време бе загърнат с дълго прозрачно-сиво перде. По стените бяха накичени най-различни разновидности на металната изработка, с които младият господар тренираше уменията си, а сенките бяха негови закрилници, поне колкото му помагаха. Като изключим това, залата бе напълно празна.

Русокоското се намръщи за миг, поглеждайки към съквартирантката си. Вярно е, че в главата си имаше доста идеи. Коя от коя по-добри, но не бе обмислил изцяло какво да правят, щом се озоват във вътрешността на замъка.
Обаче, в този момент му дойде идея. Щом ушите му дочуха сладкият звън идващ от стълбището, погледа на Дъст се насочи право натам. Една лека усмивка се появи по лицето му и той грабна ръката на Ния, дръпвайки я към себе си.

- Хайде, да разгледаме!
Речено - сторено. Двамата тръгнаха нагоре по коридорите, изследвайки внимателно всяка една част през която минеха.
В началото се натъкнаха на доста детски спомени и семейни такива, окичени по стените. Точно в началото на стълбището, от двете му страни имаше наредени малки снимки на различни личности. Нито една не бе позната и на двамата, за това и не им обърнаха особено внимание. Освен на две-три снимки, на които бе изобразен младият Тинрод Естен.Веднъж заизкачвали се по стълбището, двамата започнаха да оглеждат всяко крило, към което ги водеше то. Първо, естествено бе мазето, което бе в началото на стълбището. На него не му обърнаха особено внимание и за това го подминаха с лека ръка, продължавайки право нагоре. В следващите десетина минути, ръцете им се докоснаха до всевъзможни ценни вещи, намиращи се из различни краища на замъка. Обикаляйки дори до "крилото за гости", те успяха да зърнат насъбралия се персонал, който явно бе решил да "поотпусне края", организирайки пищно тържество по случай това, че господарят им не си бе в дома.Малко по-късно, Ния и Чи стигнаха до мястото, което търсеха. Или по-скоро, мястото което Дъст искаше да намери. А именно, една малка дървена врата в края на едно от северните крила на замъка. Заставайки пред нея, ясно можеше да прочетеш надпис на малка дървена табелка, който гласеше : "Тренировъчна зала". И без много да му мисли, асасина хвана дръжката и здраво я натисна надолу. Пантите изскърцаха, дървото последва примера им, като издаде пронизителен звук , който оглуши ушите им.
Минутка по-късно, двамата асасини се озоваха в тъмна стаичка, в която не се виждаше почти нищо. Единствено слабата лунна светлина, която успяваше да се прокрадне през малкият прозорец, успяваше да им покаже двадесетина оръжия, които бяха наредени по стените. И, нищо друго.
Дъст се усмихна, поглеждайки към съквартирантката си и с едно рязко движение я избута в стаята. Ния залитна леко напред, но успя да се задържи така, че да не се сгромоляса на земята. Ала щом тя се обърна назад, видя единствено как русокосия затръшна вратата зад гърба си и изчезна в тъмнината.
Дъст буквално изчезна. Опитвайки се да се прикрие, той премина покрай едната страна на тялото й така, че тя да не го забележи. Щом успя, младият асасин се приближи до най-близката стена и с опипване се докопа до няколко от окачените оръжия.
Обаче, непохватността му изигра лош номер. Присягайки се към един от закачените мечове, той го дръпна твърде рязко и острието му се удари в стената така, че издаде силен звън, който подсказа за местонахождението му. И за да не бъде лесно открит, Дъст отскочи назад и със свити юмруци се приготви да се защитава.

- Е, Ния...нали за това дойдохме? Къде си, момичето ми...
Асасина прошепна за последен път и гласът му потъна в тишината. Съзнанието му се насочи към това, да открие врага си в този момент и да го повали на земята. За това, той застана напреки на стената, като се опитваше да стои възможно най-далеч от малкият прозорец, който можеше да го освети. Оставаше само да забележи малката кукла покрай себе си и да се нахвърли върху крехкото и тяло. А дали той щеше да я намери първи или тя него, бе само въпрос на време за да разберем...

Ния, слънцееее...давай успешна атака, а после защита, преди да ти е счупил носа ...че в този замък много носове са били счупени :D

Идеята за среднощен бой не беше хич лоша. Даже мога да потвърдя, че любопитството ми се засили. Не веднъж се бях изправяла срещу Чи, но винаги имаше някой, който да се намеси, който да се развика и общо взето да ни секне кефа. А аз толкова исках да го натупам, ей така веднъж, като за световно. Бях насъбрала толкова емоции към него - и негативни заради страхът му и прочувствени заради моментите, в които виждах истинската му същност. Дали изобщо някой бе виждал истинския Чи Дъст освен мен? По това си приличахме, нали? И двамата умеехме да прикриваме чувствата си, които избиваха от време на време, само между нас си. Но после пак утихваха и се връщахме в първа дистанция. И всичко това ме вбесяваше. Вбесяваше ме до толкова, че ту исках да го сграбча и да го разцелувам, ту да го сграбча и да му смажа лицето. Сега щях да имам тази втора възможност и въпреки, че ми бе близък, щях да го направя с най-голямото удоволствие на света. Щях да му счупя скулата, кръвта му да потече и щях да съм предоволна. Заслужаваше един добър пердах за всички пъти, в които ме е изкарвал извън равновесие. Ооо...тъпкано щях да му го върна. Злобна?! Аз?! Да, и какво от това? Дреме ли ми? Ни най-малко!
Сега си мислеше, че може да се скрие в тъмнината. Колко глупаво! Може би щеше да успее ако бе използвал магия, но той разчиташе единствено на сенките падащи от стените, а ако не сте разбрали аз съм създание на нощта. Тогава се чувствам най-добре, тогава все едно се намирам в най-удобното легло. Като че ли самите ми очи виждат по-добре в тъмното. Тогава се изострят и те и слуха, заедно с всичките ми сетива. Дори блестят, мога да се закълня, че черните ми ириси блестят. Това е толкова странно, но пък приятно. Да се чувстваш като бухал, като черна врана, гарван, кръжещ над труп.
Макар че умело се прикриваше глупостта му за пореден път го издаде. Веднъж щом чух звъна от метал в камък преместих поглед по определената посока. От там нататък всичко бе като детска игра. Затаих дъх, пристъпвах абсолютно безшумно. Трябваше единствено да определя точното място, на което се намира. Концентрирах се, стъпките ми бяха като на котка, която се промушва през процеп. Не разчитах само на слуха и зрението си. Опитвах се да доловя аромата му, а той ми бе толкова познат, че нямаше как да го сбъркам дори сред цяла тълпа от хора. Беше смесица между чист пясък, южен вятър и кедър. Много примамлив аромат. Аромата на един мъж винаги трябва да е привличащ, а явно на мен подобни неща ми влияят. Фактора, че живеем заедно само бе в мой плюс, защото както казах винаги мога да го засека по този начин, дори да съм с вързани очи.
Ноздрите ми потръпваха, приемайки всяка нова миризма. В общата на влага и хлад от замъка се открои и неговата, точно в мое дясно, съвсем близо до стената. "Намерих те" си казах и се усмихнах лукаво. Нямах намерение да използвам оръжия, не носех саите, а и нямах време да си направя такова, така че щяхме да го караме с голи ръце.
А сега да прибегнем до изпълнението. Веднъж ударила тялото му с въображаем цвят, като фенер, бе време и за плана. А той бе по-хитър отколкото блондина сигурно мислеше. Нека ви опиша какво стана. За да го алармирам, че съм до него, отворих устни и извиках напълно целенасочено:
-Мой си!
Приклекнах и се "опитах" да го подсека с крак. Той обаче, нали е голям умник, усетил опасността, скочи във въздуха, за да избяга атаката. А аз точно това и исках. Веднъж озовал се във въздуха, светкавично се изправих и вдигнах кракът си към торсът му. Подметката ми се заби с бяс в гръдния кош и тялото му се заби в твърдата стена. Сурна се по нея, а нахлуващата светлина от близкия прозорец освети половината от фигурата му. Ясно видях как се държеше за гърдите, друсаше глава да изтрезнее от изненадата и сигурно мисловно псуваше. Когато се съвзе ме погледна, а в очите му се четеше злоба и желание за мъст. Чудесно! Аз само му се хилех предизвикателно подклаждайки допълнително огъня на ядът. И както и очаквах, стана от пода и се хвърли напред, за да ме събори. Уви, за негово нещастие се отдръпнах и красавецът се стовари на земята за пореден път, по лице.
-Мамка му!
-Хайде, Чи...нали искаше да тренираме? Ставай глупако!
От нападките, той сякаш набра инерция, изправи се и тръгна да ме атакува с юмруци. Но вече привикнала перфектно на тъмнината като сова, която дебне мишка или друг дребен гризач, отбягвах всеки един, а някои отбивах, като първо ги парирах с лакти. От време на време съумяваше да ме побутне, но не беше кой знае колко силно, защото доста бързо се местех от едно място на друго. Беше като танц, в който аз водех...за сега. Мислено си благодарих, че сутринта усъвършенствах скоростта си, която сега ми бе в голяма полза. Завъртах пети с лекота, хореографската (още един плюс, че бях добра танцьорка), избягвах напъните му, а от своя страна също го удрях, като прилагах маневрата на гаврата, с други думи, забивах му леки шамари, с които да го раздразня допълнително.
Никой не ни притесняваше. Слугите явно бяха прекалено заети да пият и да се веселят, което ни устройваше напълно. Точно от това имахме нужда. Играта ставаше все по-забавна и по-забавна и за момент забравих за нахлуването взлом.

Ако за някой хора това бе просто игра, за русокосият асасин изобщо не бе! Той винаги приемаше битките или съревнованията за нещо напълно сериозно, към което трябва да се отнасяш с уважение.
В личният си живот, Дъст дори е стигал до крайности, по време на битка. Случвало му се е да се бие с некромансъри, дръзнали да стигнат до пустините на Сахрид и дори тогава, ги е оставял да използват целите си умения, като не ги е възпрепятствал по никакъв подмолен начин. А след това, изправен срещу десет, двадесет, че дори и тридесет противника, той винаги е излизал победител в битките си.
Самият той, би трябвало бъде подлец. Това е в кръвта му. Но, преди всичко, за него най-важното е да уважаваш противника си.
Точно това не се случваше в тази стая. А човека, който не получаваше нужното му уважение, бе самият той. Ния явно имаше превес в случващото се между тях и не и пукаше особено дали ще му зашлеви шамар или юмрук в лицето. Чи, обаче имаше други планове в този момент. Единственото, което правеше е да държи ръцете си изпънати над собственото си тяло, опитвайки се да се предпази от шамарите на синекоската. Успяваше или не, той мислеше само за едно - как да прецени разстоянието, на което се намираше тя.
Първо - щом успяваше да го удари, значи бе близо.
Второ - щом дръзваше да си позволява такава подигравка, значи е разсеяна.
Трето - врагът е най-слаб, когато е разконцентриран.
Всичко до тук бе вярно.
Следваха и неговите действия. Все още с леко присвито тяло надолу, Дъст изчака Ния да мине от лявата страна на тялото му. Или поне там предполагаше, че ще бъде, когато го удря с ръцете си точно от тази страна.
Когато асасинката достигна до мястото, което той бе обрисувал в мислите си, Дъст сви рязко ръцете си надолу "сваляйки" защитата си и пое още няколко подигравателни шамара от страна на съквартирантката си. Разбира се, той го направи умишлено.
Първо - за да я остави да си мисли, че е победила.
Второ - за да и даде шанс да направи и минимална грешка.
Трето - да изчака достатъчно търпеливо в този момент и...да атакува.
Ето я и грешката. Явно Ния бе забравила съвсем, не само за нахлуването им тук, ами изобщо и за цялата идея на пребиваването в тази стая. Все пак, това не бе място, където имаше големи плюшени играчки или пък надуваеми легла, където да си почиваш, а бе напълно оборудвана зала за тренировки, където Дъст искаше да проведе малък изпит помежду им.
Следваше удар след удар, по русите коси на момчето. Силни - да. Може би, ако имаше поне капчица ярост в тях. По-скоро приличаха на ударите на някоя голяма котка, която тупа с лапа мъничето си, подигравайки му се, че не може нищо да и направи.
А точно в този момент, "мъничето" с русите коси се ядоса. Той стисна юмруците си и ги допря един в друг. Извърна тялото си странично на посоката, в която се намираше Ния и засилвайки рамото си към мястото, на което се предполагаше, че тя ще бъде след по-малко от секунда, той замахна с все сила.
Чу се кух удар, между две тела. Стегнатият лакът на асасина се стовари право върху слънчевият сплит на момичето, изпращайки я на около метър назад. Удара не бе достатъчно силен, че тя да падне на земята, но и не трябваше да бъде такъв. Силата му бе точно премерена, колкото да отдели тялото и от неговото и той да се освободи от "хватката" и със злобните шамари.
- Много си глупава! - провикна се изведнъж ядно момчето, обръщайки се право към нея. Е, лицето му не гледаше точно в правилната посока, защото Ния се намираше на около половин метър по-надясно, но пък виковете му се чуваха достатъчно красноречиво. - Биеш се като момиче! Искам, истинска битка! Искам кръв, искам да лежа на земята и да не мога да си поема въздух. За това те доведох тук, а не да се надбягваме...
Преди дори да е завършил изречението си, Дъст извърна лице назад, търсейки с поглед стената, опасана с всевъзможни оръжия. Беше му нужен само един скок, да се озове до нея. Когато ръцете му докоснаха студените оръжия, те първо се опряха в един по-масивен щит, който бе окачен за украса. Едно силно стисване, дръпване и замахване назад и щита полетя към празната стая. Стовари се на земята и издрънча няколко пъти, издавайки пронизващ звук на стържещ се метал.
Тъмнината успя да прикрие разярената физиономия на Дъст, който в този момент, вече използваше магията си.
Лек слой енергия, бе обвила тялото му. Без цвят, аромат и почти неподвижна, тя стоеше като невидим щит, за който само той знаеше. Няколко секунди и онзи аромат на кедрова гора, която се виеше от порите на кожата му изчезна. Сякаш Дъст вече не съществуваше в стаята.
Но, той си бе там. Напълно реален, както и един друг, който приличаше досущ на него. Именно, вторият асасин бе пресъздаден с малко магия и хитрост. Като две капки вода, те бяха неразличими дори на дневна светлина.
Двете тела се раздалечиха едно от друго, като тръгнаха в противоположни посоки. Едното премина право през прозореца, прекъсвайки влизащата светлина в стаята, което привлече вниманието на Ния. Другото, което бе реалното тяло на Дъст премина пък от другият и край, който бе по-близо до най-далечната стена в стаята. Него, светлината успя само да огрее от коленете надолу. Но, пък това бе достатъчно, че да хвърли една бегла сянка върху стената, която да привлече отново вниманието на асасинката.

- Намери ме, къде съм...използвай силата си...нали си силна....хайде, давай...тук съм...не, тук съм...а, може би тук...или тук...
Гласовете се редяха един след друг, провикващи се от различни посоки. Накрая, в стаята настъпи тишина. Сякаш, нищо не се бе случило до сега. Ния стоеше сама в центъра на залата, като очите и шареха във всевъзможни посоки.

Сладък, свободно РП. Ако решиш да атакуваш, направи го като опит, като оставиш резултата на мен.

На мен ли ми се струва или тази игра прие доста различна форма? Вярно, казах, че искам да го напердаша, но не очаквах, че ще се стигне чак до желанието за кръвопролитие. Ако се стигнеше до толкова фронтален удар, то някой от нас можеше да умре. Да не би да искаше това? Той може би успяваше да запазва самообладание и контрол над емоциите си, но същото не може да се каже за мен. Знаех, че веднъж изпусна ли нишката после ще имам трупа на съквартиранта си да лежи на съвестта ми. Но явно той не искаше и да чуе. Бе твърдо решен да се бием като мъже. Е, щом е така, нека двубоя започне!
Въпреки, че можех да използвам захвърления щит дори не се докоснах до него. Веднъж достигнала го, просто го изритах в страни, за да не пречи и той се заби в стената, като издрънча оглушително.
-Намери ме, къде съм...използвай силата си...нали си силна....хайде, давай...тук съм...не, тук съм...а, може би тук...или тук...
Да, забелязах двете тела. Копие! Мамка му! Използваше методи, които все още не умеех. Това беше лошо....много лошо.... Бях като оградена, като приклещена котка. Но нима не съм се сблъсквала с подобни ситуации до сега? Това не можеше да ме уплаши. Обаче в едно нещо Дъст бъркаше. Не трябваше да използвам сила или поне, не тя трябваше да бъде водеща в ситуацията. Трябваше да разчитам на първо място на ума си. На онзи орган, който ще ме кара са мисля, да премислям, пресмятам. Нужна бе хитрост.
Очите ми все така се ориентираха добре в тъмното. Ясно виждах двата образа, но те се местеха доста бързо, хаотично и ме заблуждаваха. Във всеки момент можеше да ми изскочи от ляво, или пък отдясно, а нищо чудно и отгоре. Първото нещо, което забелязах бе, че копието не се подчиняваше на гравитационните закони. Движеше се много по-свободно и сякаш за него нямаше горе и долу, ляво и дясно. Всичко бе широчина и дължина. Нищо повече, което му даваше голям диапазон на развитие. Отне ми малко време, но второто, което осъзнах бе, че все още използваше магия. Не можех да я доловя ясно, бе подтиснал природната си миризма, за по-голямо затруднение, но енергийните вълни все пак бегло се усещаха в пространството. За да не стоя като препарирана и да не ставам лесна мишена почнах да крача в кръг, като погледът ми шареше на всички посоки. Лошото бе, че докато следях единия, истинския, без проблем, фалшивия често се губеше от полезрението ми. Бях хваната на тясно и знаех, че само чака удобния момент, за да нападне. Чувствах се като цигара, чийто филтър изгаря малко по малко и веднъж стигне ли края ще бъде смачкана.
Не ми се наложи да чакам много, защото първата атака дойде изневиделица от мое дясно. Чи замахна към мен и ме удари право в корема, с доста голяма сила, която ме накара леко да се привия на две и да издишам доста голяма част от наличния си въздух. Още преди да повдигна торс, усетил мощен удар в брадичката. Главата ми отскочи като футболна топка и кръв рухна от долните ми венци. Залитнах, препънах се в собствените си крака и паднах назад по дупе. Докоснах с пръсти разкървената си устна кухина и изплюх струйка алена течност. В мозъка ми се завъртяха всички пъто, в които съм водела фронтална битка. С шифтърите, с некромансъра, с гладиатора в Илион, с берсерките в кръчмата, всяка една до последно. Тази тук бе подобна на онази на карнавала. Тук трябваше тактика, а не необмислено нападение презглава. Бързо сплетох сивото си същество и почнах да кроя план, който да ми свърши работа. Преди да успея да го включа в действие обаче, пред лицето ми се появи дебелата му кубинка, която се насочваше право към мен. Превъртях се странично и избегнах удара само с няколко сантиметра. За пореден път благодарих на Арманд, че ме научи как да използвам сетивата си, които ме бяха спасявали на няколко пъти и сега за пореден. Но само с тях нямаше да стане. Нито само с физическа сила, защото копелето използваше магия, а срещу магията и най-коравия мускулест мъжага бе обречен. И докато дооглаждах мислите си, от горния ъгъл, точно над прозореца скочи копието, право към мен със заплашително свит юмрук. Пренебрегвайки болка и дизкомфорт се претърколих за втори път като отново се разминах на косъм. Изправих се и хукнах към срещуположния ъгъл, където се скрих. Явно моя добър приятел имаше качества, но ориентацията не бе най-силното от тях, което ми даваше малко време. Добре, дойде момента за моят ответен удар. Все пак не можех да му позволя да ме пребие, колкото и да му се искаше и колкото и скъп да ми бе. Просто нямаше как да преглътна този факт.
Та, както казах, имах малко време, което щеше да ми е напълно достатъчно да вкарам плана си от теория в практика. Клекнах и положих едната си длан на стената зад мен, а другата на пода. Поех си дълбоко въздух, изпълних целите си дробове, чак до пръсване и издишах всичко обратно безшумно и неусетно. Получи се нещо като прочистване, като кондензация, като да хвърлям остатъците от старата и да се снабдявам с нова енергия. Почувствах как силата ми се възвръща и дори за момент игнорирах парещата рана. Отпуснах магията си през пръстите. Усещах как циркулиращите вълни се процеждат през кожата. Не преставах да създавам нова и нова, бях като неспирна смазочна машина, като неизтъркващ се механизъм, като воденица, чиито колела продължават и продължават да се въртят, изсипващи нова и нова, още по-бистра от предишната вода. С други думи, на мястото на излизащата енергия създавах нова и после нова, и нова, за да стигне за всичко. А всичко бе цялата зала. Веднъж пробила на повърхността, я наслоявах като слуз по продължението на пода и на стената от другата ръка. Чувах стъпките на двата асасина как приближават към мен, но нито за миг не спрях. Обхождах всичко. Застилах вече тавана, от другата страна почна да се изкачва нагоре, докато след минута нямаше материално кътче от тази стая, която да не бе залята от моята магия. Като втора дишаща материя върху мъртвата такава. Един нов невидим жив организъм.
-Къде си, момичето ми? Ния....Нияя....виждам те....
Приближаваха още повече, но аз бях почти готова. Когато бях сигурна, че няма нито една пролука, нито една изпусната част, нито една дупка освен тази, в която бях аз, а усещах, защото бях отделила част от себе си в тази магия (не преувеличавах като казах, че е жив организъм) впуснах в действие и втората част. Напрегнах се още повече. Капки пот избиха по челото ми. Все едно създавах нещо несъществуващо до сега. Материя и антиматерия в същото време. Напрежението бе почти убийствено. Помпаше сърцето ми прекалено силно, прекалено мощно и имах чувството, че ще се пръсне от покачващият се адреналин. Нарастващото налягане нахлуваше в мозъка ми и го караше да кънти в черепа. Усещането бе все едно потъваш надолу в река, всеки момент кислородът ти ще свърши и целият ти труп ще експлодира на хиляди малки частици. Все едно умирах и се раждах наново.....
А те вече бяха тук. Ръката на Дъст се протегна и тъкмо преди пръстите му, които в момента ми изглеждаха кокалести, да ме сграбчат, стиснах клепачи и отприщих Всичко! Всичко, което бях събирала до сега. Изцедих се тотално. А защо направих всичко това? Защо се подложих на такъв мазохизъм физически и психически? Погледнете надолу! Право към краката му! Ръката му замръзна на място и после увисна. Мъжете сведоха глави и разбраха, дори и фалшификата, че не могат да се движат. Ходилата им бяха залепнали като в цимент. Не можеха да ги помръднат дори с милиметър. Това бе цялата идея. За това отиде цялото това космополитно старание, цялото изтезание. Те буквално не можеха да се движат. Единствено горната част на телата им шаваха, но от прасците надолу, бяха обездвижени, като да са сакати.
-Какво по дяволите....
Преди да успее да продължи се протегнах към захвърления шит. Да.....захвърлих го тук с цел...хванах го с две ръце и с последни сили, извих кръста си така, че замахнах бясно с него към главата на истинския Чи, този, който стоеше до мен. Приглушен вик,като на изтървани, търкалящи се диаманти по скала се прокрадна от гърлото ми, показващ цялата умора, цялата сила и целият ужас, който носех със себе си. Бе въпрос на милисекунди до един от най-опасните фронтални сблъсъци, който съм нанасяла.....

Щитът, с който Ния атакуваше, летеше стремглаво в посоката към главата на Дъст. Може би, сгрешила или не проумяла , че може да го убие на място, разкъсвайки черепа му на две, Ния дръзна да насочи атаката си право към една от най-важните части от тялото му - главата.
Но, нали това бе целта? Мъжкият бой. Кръв, сополи и избити зъби...
Като по поръчка или по-скоро, чрез някоя невидима сила, точно в този момент пердетата прикриващи малкият прозорец, се разделиха на две. Силен, почти звучащ съдбоносно вятър се появи от нищото и нахлу в стаята, издухвайки пердетата в различни посоки. Това позволи на светлината да освети стаята толкова ярко, че Ния можеше да види собствените си ръце, които в този момент стискаха здраво щита, лицето на Дъст, както и това на клонинга, който стоеше само на метър зад него.
Преди тъмнината да е нахлула отново в стаята, щита като на забавен каданс прелиташе в този момент към лицето на Чи. Метала се стовари върху бузата на Чи. Въпреки, че Ния не използва всичката си сила в удара, факта, че Дъст и Клонинга му бяха с вкленени крака в пода, допринесе за съпротивлението между лицето му и метала. Та, в случая, удара бе достатъчно силен, че под натиска на щита лицето на асасина започна да се огъва бавно. Като на лента от нарисувани картини, гледката се редеше момент след момент. Метала все повече продължаваше да огъва кожата на асасина, като вече бе стигнала до средата на челюстта му, когато стигна и до носа. Точно там, щита се подхлъзна върху гладката му кожа и отскачайки от нея, се стовари върху мекият хрущял. От удара се видяха и няколко изхвърчащи зъба, които също тъй бавно започнаха да падат към пода, последвани от големи струйки кръв, идващи от устните на мъжа.
След като злощастният удар бе нанесен право в лицето на русокосия, Ния пред себе си виждаше единствено пихтиестото му лице. Очите му бяха изцъклени, носа леко изкривен на една страна, като от долната му част липсваше парче кожа, а горната му устна подпухна за секунди. Долната му челюст бе откачена от основите си, провесила се пред гърлото му, а по дрехите на Дъст течеше обилно количество кръв, което надали някой можеше да спре освен ако не използваше магия, която трудно би помогнала дори в този случай.
Инстинктивно, асасинката погледна към двойника на Чи, който стоеше зад него. И също така, на забавен каданс, неговата физиономия се промени коренно. Очите му също се изцъклиха, ръцете, които бяха стиснати здраво в юмруци разтвориха своите пръсти и започнаха да се повдигат бавно към лицето му. Когато стигнаха до него, го обгърнаха от двете му страни, обхващайки бузите, а устата му се отвори възможно най-широко. (б.р. - визираме картината The Scream на Едуард Мюнх).
И за един миг, всичко си дойде по старому. Единствено магическата сила, която въздействаше над пердетата, остана така още няколко секунди. Времето възвърна предишната си бързина, а тялото на Дъст се свлече на пода в агонизиращ гърч. Може би, в този момент Ния осъзнаваше, какво бе направила.
- Майкоууу! - чу се пискливият глас на Дъст, който идваше на метър от Ния.
Тя погледна отново към клонинга, който в момента я гледаше ту с разярен поглед, ту го сменяше с изцъкления си, който бе леко комичен на моменти. В следващият миг, клонинга на красавеца наддаде панически писък и с вдигнати ръце над главата (не знаем защо), се опита да се измъкне от капана си. Положи доста усилия над това, докато измъкне поне единият си крайник от пихтиестата слуз, в която бе стъпил. Но, адреналина в тялото му бе в повече и скоро асасина започна да тича с все сила из стаята, като продължаваше да крещи :
- Помощщщ... Помощщщ... Спасете мее...
Чакайте малко...
Да сте виждали някога илюзия, която да говори? А изобщо, виждали ли сте някога клонинг? Имам в предвид - истински, а не онези генно-модифицирани индивиди, които незнайно как са се пръкнали на тази земя.
Не! Нали? И точно за това не можете да бъдете сигурни, дали това е истински крещящ двойник. Нали така? Е, ще ви дам жокер - НЕ Е !
Това бе истинският Дъст, който до преди малко бе твърде спокоен, че контролира достатъчно добре собственото си "второ аз", като през това време използваше други свой акробатични умения, с които успяваше да докара движенията на свръхестественото си "аз".
Това продължи, около две минути. Защо толкова кратко ли? Причината бе проста. Докато Дъст крещеше панически и тичаше из тъмнината, като понякога се прокрадваше до светлите места на стаята, а след това пак се скриваше в тъмнината, надявайки се тя да го предпази от съквартирантката му. Точно в края на тези две минути, се чу едно изщракване. Познат звук, като този, когато чупиш нещо много крехко. След звука последва лек гърлен звук, който определено не идваше от гърлото на руоскосия.
Настъпи тишина. Може би моментна, защото след няколко секунди се чу гласът на Чи :
- Ния...? - Дъст не получи отговор. - Ния, какво стана?! - повтори отново той въпроса си, но отговор не последва.
Чу се лекото проскърцване на вратата. Там стоеше асасинката, която в този момент я отвори широко, явно разбирайки, че малката им тренировка трябва да бъде прекъсната. Светлината идваща от коридора на замъка започна бавно да осветява стаята. Преминавайки първо по лявата стена, тя освети абсолютно всички оръжия, които се намираха там. Ками, саби, арбалети, лъкове, че дори и няколко тежки стоманени чука присъстваха в арсенала на собственика на замъка. След стената, светлината обагри и пода, на който се намираше трупа на клонинга. Той продължаваше да се гърчи в своята агония, като никой не му обръщаше внимание.
А на няколко метра от него, стоеше Дъст. Изпънал ръце стоически до тялото си, той не смееше да помръдне. Зад краката му се виждаше някакво голямо подобие на сено, което заемаше малка част от стаята. А в краката на момчето, се виждаше едно голямо слузесто петно, което бе обгърнало краката му.

- Ния... - извика изплашено Дъст, като буквално изскочи от пихтията, заставайки от единият и край.
Чи се наведе към купчината, в която бе стъпил до преди малко. Пъхна двете си ръце в нея и повдигна нещо, което се провеси право в ръцете му. Стискайки го здраво, той тръгна с бавни стъпки към асасинката.
А в ръцете му, лежеше същество от плът и кръв, която бавно капеше в нозете му. Имаше дълга шия покрита с едри синкави люспи, дълга опашка, чийто край бе заострен, като върха на стрела и глава наподобяваща главата на змия. А на гърба си, имаше чифт все още неоформени крила, които бяха закърнели все още в тялото му.
Дъст повдигна глава към асасинката, а в очите му се четеше скръбта, която изпитваше към създанието.

- Убихме го...аз го убих...
В следващият момент, ръцете му се разтвориха и малкият труп, покрит със слуз и собствената си кръв се стовари на земята, само на метър от трупа на клонинга. Дъст не издържа и също рухна до него, падайки на колене. Ръцете му се присвиха пред тялото, а главата му клюмна, като русите му коси паднаха пред лицето. Ния понечи да посегне към него, когато видя това, за което не предполагаше.
Иззад малкият прозорец, се чу тътен, който разклати леко целият замък. От стената се чуха удрящите се едно в друго оръжия, а нейде из другите зали, някой работник наддаде силен писък. След по-малко от десетина секунди, силна светлина се появи пред прозореца. Толкова ярка, че почти огря цялата стая отвътре. Все още се усещаше лекият трус, който изпитаха преди малко. А между всеки един от тях, имаше по малък интервал от няколко секунди, сякаш някой огромен гигант в момента пристъпваше към замъка и го заплашваше от разруха.
А гигантът наистина съществуваше. Той в момента се намираше пред сградата, надвесил огромната си паст пред прозорците. Сините му люспи отразяваха лунната светлина, а ноздрите му дишаха тежко, като отвяваха прахоляка полепнал се по сградата. Той търсеше нещо. А това, от което имаше нужда се намираше в момента в краката на Дъст.
Именно съществото намиращо се пред сградата, бе оставило яйцата на малките си в тъмната стая, в която се намираха те. То знаеше, че това е едно от най-безопасните и непосещавани места от целият замък, където можеше да ги скрие. Пазеше ги с цената на живота си, като всекидневно се грижеше за тях и ги затопляше с дъха си. Но в този момент, едно от неговите яйца липсваше. Крехката му обвивка бе пропукана, а създанието, което се криеше вътре бе мъртво.
Никой не знаеше за малките на Флейм, дори собственика му. Животното искаше да ги опази повече от всичко и за това се бе опитало да ги скрие от очите на всички.
В този момент, създанието надвеси ноздрите си над прозореца, зад който се криеха асасините. Пое си дълбоко въздух и усети аромата на смърт, който идваше отвътре. Това възроди яростта му, която бе заключена дълбоко в него. Да, той бе мъжки дракон, но това не пречеше да се грижи за своите малки. Дори, това бе нещо, като негова отговорност, имайки се на предвид, че е по-силен от женската, която е срещнал.
Флейм наведе глава и издиша силно една струя от ноздрите си. Това отвори широко крилата на малкият прозорец и те застопориха пердетата в страни. Тогава, през прозореца Ния можеше да види синкавите люспи, които бавно започнаха да се спускат надолу, докато накрая не видя голямото жълто-черно око, което гледаше право към нея.
То не смееше да мигне дори за миг. Запечатваше образа и в този момент, за да не го забрави. Отново се чу онзи пронизителен сподавен звук, който приветства пристигането на съществото. Точно той стресна Дъст, който скочи от мястото си. Асасина погледна към прозореца, като тихичко прошепна :
- Дантес да ни е на помощ...
Русокосият започна бавно да пристъпва назад, като разпери ръцете си в страни, търсейки за какво да се хване. Накрая, тялото му се докосна до това на съквартирантката му, която стоеше плътно до него.
Флейм нямаше време за губене. Той искаше мъст и трябваше да си я получи. Знаеше единствено едно - че не трябва да навреди на замъка, който бе дом на неговият господар. За това, вместо да се блъсне в крехката стена и да размаже двете малки същества, дръзнали да убият едно от децата му, той продължи да ги наблюдава през отвореният прозорец, а ако дръзнеха да бягат, щеше да ги преследва, докато не стори същото с тях, което те направиха с малкият дракон...

Сладък, свободно РП :) :) :)

Ходилата му стъпваха равномерно като клатещо се в определен такт махало, а гостите му, ако можем да ги наречем така го следваха по петите, без да гъгнат. Да първи път някои от тях идваше в това крило на замъка, Талън пък стъпваше за първи път изобщо в постройката, и покорството им бе впечатляващо. То се образуваше от един единствен фактор - тъмнината. Макар ден, в тези коридори бе затъмнено, Тинрод дори не носеше фенер или факел. Вървеше по инерция, като слепец опознал до съвършенство пътя от пазара до дома си и обратно. По стените бяха закачени някакви картини, навярно портрети, но младият мъж не можеше да различи фигурите от полумрака. Чудеше се дали домакина не си играе с тяхната психика и ако случая бе такъв, се справяше прилично добре. Ясмин не смееше да издаде нито един излишен звук, като че се страхуваше да не събуди отдавна заспали призраци. Не ме разбирайте погрешно. И двамата бяха сигурни, че замъкът тук е толкова изряден както и в основната му част, но този мрак му придаваше друга осанка, подходяща по-скоро за прокълнатите, отколкото за пустиняци. 
Колкото повече коридора се стесняваше, толкова повече ускоряваха скоростта и най-после се изправиха пред тежка метална врата, подобна на входната, като изключим илюстрациите и големината. Естен я отвори и им направи път. Навлезли в нея двойката се изуми от просторната ширина на залата. Бе напълно празна, само един голям прозорец пропускаше някаква минимална светлина, напълно недостатъчна, че да различиш всичко. Но едно нещо се отличаваше. Това бяха оръжията закачени по продължението на всички стени. Стоманата, от която бяха направени проблясваше в металик, а дървото се открояваше бегло, придавайки по-тъмен нюанс в общия. На Талън му трябваше доста време, за да свикне. Въпреки тренировките си през нощта, там имаше звезди, които да му показват пътя, а тук липсваха каквито и да е осветителни тела. Да не говорим, че никога преди не бе виждал толкова арсенал, скупчен на едно място. Бе възхитително, показател за богатството и вкуса на този човек, не много по-възрастен от самия него. Убиецът изпита някакъв нескрит респект към бъдещия си учител, дори лека завист. Той притежаваше толкова малко оръжия, а този белокос, също сам толкова много. За какво му бяха всичките не знаеше и не искаше да знае. Да не се изживяваше като човека-армия? Няма значение! 
Естен се спря в средата и се обърна към новодошлите.
-Избери си оръжие.
Асасинът пак се огледа, но в крайна сметка не доближи нито едно.
-Имам собствено.
-Не е подходящо.
-Моля?
-Свикнал си с него. Ще те науча как да боравиш с всяко едно в тази зала.
Мъжът се намръщи, в думите му имаше логика, но това, че бе прав го дразнеше. И въпреки неодобрението си, той свали своите, оставяйки ги в единия край и премина през една от стените. Толкова много избор, нима може реално да избере? Накрая се спря на два чифта къси самурайски мечове, помнеше, че се наричаха вакизашита. Бе добър и с двете ръце, така че използването им нямаше да го затрудни. 
-Добър избор. Ясмин, мисля, че е по-разумно да се отдръпнеш.
Красавицата го послуша и отиде до големия прозорец, облягайки се на стената, за да не им пречи и да не пострада по време на процеса. Самият Тинрод извади своя любим тежък меч, пригоден за гладиаторска битка, размаха го няколко пъти във въздуха и насочи острието му към противника си за този ден.
-Нападай!
Тонът му бе сигурен, удебелен и напълно спокоен. Прекалено спокоен. Талън си спомни, че един от старейшините от младините му, му бе казал, че при битка трябва да си колкото се може по-уравновесен. Да не оставяш емоциите да те водят, иначе си загубил преждевременно. Това бе една от теориите, която войните следваха. Други твърдяха, че гневът и яростта са най-добрия приятел на боеца, но в крайна сметка всичко зависеше от обстоятелствата и характера. Време беше нашия герой да покаже своя индивидуален стил и умения.

/Опиши нападение, може да опишеш и малко от неговите движения, но не пиши, че успяваш да го нараниш. По някое време прекъсни поста, за да продължа аз. Успех!/

Първото нещо, което трябва да разберете е, че нищо не може да изненада един убиец. Не и добър такъв, какъвто бе Естен. Дали ще е той или някой друг, ако е достатъчно опитен, нито едно на пръв поглед странно или нелогично движение не би го изумило. Човешкото тяло е прекалено разнородно, мозъкът прекалено разнообразна каша, че да очакваме те винаги да са праволинейни. Идеята бе в изненадата, така че асасините приемаха всичко като изненада. Не се осланяха на точни определения или норми или алгоритми като Илионците. Точно затова бяха толкова опасни и толкова непредвидими. Все пак бяха тъмни създания, от регистрите на Себастиан Дантес, а неговите последователи винаги разчитаха на индивидуалната хитрост, с която бяха добре всеизвестни.
Тъмнина, сенки, те бяха техните помощници, техните "чи"-та, техните най-добри приятели и ги познаваха до съвършенство. Да се скриеш в сянка е като да потънеш в друга реалност. Реалност сива, някак хартиена, като отражение на действителността, дръпнеш ли я ще се скъса, поднесеш ли пламък към нея ще се подпали, вдигайки черен пушек. Да, сенките бяха крехка материя, прекалено крехка, че да ги насилваш. С тях се действаше внимателно, нежно и бързо. С един удар! Не ги измъчваш, нанасяш своя отпечатък върху им, унищожаваш индивидуалността им и те вечно ще ти служат. Ще се превърнат във второ отражение, във втора кожа, ще ти вдъхват вдъхновение, когато то те напусне, ще водят краката ти, когато се изморят, ще защитят тялото, когато е на предела на силите си. Издигнати досущ като тъмна кула, невидима за противника, се появяват само когато са повикани, желани и нужни. Да....да се слееш в сянката бе тръпчиво усещане, като да легнеш върху легло от пирони, но майсторите на убийствата го обичат, защото то им вдъхва чувството за превъзходство, а то идва от умението да разчупваш баланса на атмосферата и да я видоизменяш. Какво неоспоримо качество! Каква гениалност в човешкия ген! Не, създанията на Себастиан, не се губеха в тъмнината, то бе за невежите.....създанията на Себастиан приветстваха тъмнината и я обгръщаха с неизмеримата си любов. Те бяха създадени едни за други - демон и мрак, мрак и демон, а в крайна сметка всеки един член на неговото общество, дали тук долу в пустините или горе при прокълнатите, бе един малък демон. С демонична осанка, с демонични помисли, с демонична красота и най-вече - с демонична еманципация към самите себе си. 
Очите на Тинрод се местеха от една страна на друга, достатъчно бързо, но в същото време без да пропускат нищо. Нито едно малко трептене, нито една промяна на наситеността на тъмнината, нито един нов полъх. Не го виждаше, но усещаше въздушните вълни, които се сменяха изкуствено, чрез които можеше да следи местонахождението му. Ръката му здраво стискаше тежкия меч, с който, учудващо боравеше доста лесно. Идеята да се усъвършенстваш с различни видове оръжия бе доста провокативна и новаторска, но явно имаше успех. В същото време Талън се местеше от стена на стена, търсещ най-добрия случай за нападение. Искаше да сплаши противника си, но колкото повече време минаваше толкова повече осъзнаваше, че това ще е доста трудна задача. Белокосия, като че не пропукваше стабилността и сигурността си, което изключваше първоначалния план. И все пак това нямаше да го откаже, нямаше да се предаде. Ако не стане със страх, то ще е с неочаквана атака. Младият мъж реши, че няма повече време за губене, затова включи идеята си в действие. Нямаше намерение да го напада в гръб, нито фронтално. Идеята да скочи отгоре, право върху главата му, му се стори най-подходяща и най-изненадваща. 
Спускането му наподобяваше полета на орел към беззащитен гризач. Безшумно, с разперени като крила ръце, държащи вакизащитата, които съвсем скоро описаха хикс. Колкото повече наближаваше, толкова повече адреналинът му се повишаваше, а вените изпъкваха. Естен усети появата му и вдигна поглед нагоре, смръщвайки лицето си. Бе подходил добре. Доста добре за новак, беше интуитивен и смел, но това не бе достатъчно. Имаше още много път да извърви и ако си въобразяваше, че само с една добра идея ще сполучи, жестоко се лъжеше. 
Когато младият асасин бе почти стигнал до "учителя" си, той рязко разтвори катаните, за да го посече.  За негово нещастие обаче, богаташът наведе скоростно корпусът си и се претърколи на сантиметри от остриетата избягвайки досегът им. Видял неуспеха си, Талън реагира навреме и се приземи на длани, преобръщайки се в салто, за да стъпи стабилно. В този момент обаче, нападателят му го подсече и младежът се спъна, падайки по гръб. Аристократът замахна с мечът си и го заби на милиметър от лицето на новака. Беше си чист късмет, че успя да се претърколи преди мечът да прониже черепът му. Продължаваше да се мести, както си бе на земята, а белокосия продължаваше да удря с тежкото оръжие, което вдигаше песъчинки от каменните блокове на пода. Не искаше да го убие, затова и му даваше шанс за изход, но определено го бе сгащил на тясно. Съвсем скоро тялото му щеше да достигне страничната стена и тогава нямаше да успее да реагира толкова бързо, че да се измъкне. Интересно му беше как ще постъпи - дали ще се защити, дали ще отбие ударите му или ще ги секне. Дали щеше да рискува безразсъдно или да се осланя на вече заучени привички, те първа предстоеше да разберем.

/Златине, опиши успешна защита, а после контраатака. След като я опишеш като опит, нагласи зарът на късмет и на цифрата 1. Ако се падне четно число, успяваш да го нараниш, ако е нечетно не успяваш./

The member '-renekton' has done the following action : Зар

'Късмет' : 6

Талън определено можеше да се сметне за чист късметлия, на когото съдбата най-накрая се е усмихнала. От пристигането му в Захрид шансът му носеше само дивиденти. Съвсем случайно попадна на подходящото място, в подходящото време, където срещна жена на милиони, жена мечта. Намери подслон, закрила и може би дори любов. Със сигурност щеше да се запознае с елита на града, а сега си осигури и учител, който макар и не ненадминат майстор от базата, бе достатъчно добър, че да го научи на много. Нямаше от какво да се оплаче. Това, което не притежаваше, щеше да придобие, това, което не умееше щеше да усвои. Всичко бе въпрос на време, а той нямаше проблем да отдели колкото е нужно за усъвършенстването си. И все пак, днес за първи път се сблъска с истински противник, който не е част от добре познатият му клан. Не му се искаше да признава, но осъзна, че въпреки голямото си страхопочитание, миналите му родственици не могат да се мерят с тукашните гении. Ако Естен не бе на върха на хранителната верига откъм умения, а бе толкова добър, не му се мислеше на какво са способни по-опитните от него. Но със сигурност любопитстваше някой ден да разбере. 
Дори сега се измъкна от едно доста оспорвано нападение, доближаващо се до смъртоносното. Не беше сигурен дали Тинрод ще спре навреме, но не искаше и да разбира. Това по-добре да си остане една загадка без ясен отговор. Както казахме, за първи път се изправяше пред истински асасин и осъзна, че използването на сенките не винаги е достатъчно. Трябваше ти мисъл, разум и хитрост, а не само чиста сила. Трябваше да си съобразителен, да преценяваш ситуацията и да измъкваш най-доброто от нея. Използването на лунната атака даде резултат. Определено му помогна да се защити по изискан и омаен начин, извисявайки го от простите селяни самозванци, с които е пълна пустинята. Белокосият не се изненада, но бе впечатлен, а това бе много за човек като него, който има всичко, което си пожелае. Плъзгащото движение надолу даде нов изглед на ситуацията и въпреки, че богаташът отскочи назад, върхът на едното вакизаши достигна плътта му, разцепвайки дрехата и кожата, образувайки дебела ивица, от която бликна гореща, ярко червена кръв. Прорезът бе точно по продължението на корема. Не бе смъртоносен, нито щеше да го извади от строя за дълго, но със сигурност щеше да го бележи, оставяйки хубав, виден белег, който да краси тялото му за в бъдеще. Нищо ново под слънцето, помисли си аристократа. Въпреки наследник на богат род, никога не е стоял мирно и кротко в ъгъла. Винаги е търсел авантюрата и я е намирал. До някъде се забавляваше на този "урок", ако можем да го наречем така. Той имаше едно поверие и едно верую, което следваше сляпо - Живей така, все едно умираш! Ако трябва да разшифроваме изказа, то би гласяло, че трябва да живеем за мига, да поемаме всичко, което съдбата ни поднася и ако утре вече не сме това, което сме, ако дъхът ни е напуснал, очите са изгаснали, а сърцето е спряло да тупти, то поне да си отидеш с вътрешна усмивка от този свят. Щом още бе тук, щом още дишаше, макар и кървящ, то това му бе достатъчно. Усмивката се появи върху загорялото му лице и бе по=широка и от напичащото вън слънце. 
-Много добре!
Нямаше нужда от повече приказки. Дългите приказки бяха за прислугата и врачките. Стойностните мъже не хвърляха думите си напразно, не ги пилееха. 
Естен стисна наново дръжката на мечът си, извъртайки китка показателно за решителността му и се втурна към новакът. С един замах изби едно от вакизашитата, което изхвърча толкова силно, че се заби в стената и издрънча звучно. Нанасяйки удар след удар, двете оръжия се посрещаха и отделяха като каращи и сдобряващи се любовници. Искри падаха като миниатюрен дъжд от фойерверки, а настъпателността не стихваше нито от едната, нито от другата страна. Но ако нямаше разлика между отделените в тренировка години, то класата си личеше. Класата на един човек, който не се е учил в горите, в стада и в реална ситуация, но е имал на разположение целият нужен му арсенал. И ако му липсваше първична готовност, то не му липсваше фронтална. В близкия бой бе доста труден противник. Тази зала лишаваше от простиране на умения, което затваряше Талън като в клетка. Докато ги наблюдаваше Ясмин не можеше да не отбележи, че прилича на диво животно, изправено срещу своя звероукротител, който или ще го покори, или ще го научи да работи заедно с него. 
Ударите на белокосия бяха точно на място, толкова подходящи и сякаш програмирани от раждането им, че попадаха където трябва. Тинрод разряза сухожилието на коляното на ученика си и го подкоси. Болката бе остра и обездвижваща. Не можеше да използва левият си крак, но едва ли това щеше да го откаже. Тук щеше да се реши съдбата му. Мъжът изправен на няколко метра от него се засили и замахна централно към черепа му. Бе въпрос на секунди дали ще го посече и прекрати младият му живот или нашият герой ще се измъкне като по чудо.....


/Същата процедура. Описваш опит за защита и хвърляш зар. Ако се падне четно успяваш да се защитиш, при нечетно, е...ще видим. Успех!/

The member '-renekton' has done the following action : Зар

'Късмет' : 7

Съдбата....същата, за която напоследък толкова често става дума, че се чудя има ли изобщо момент, в който тя да не се намеси, в който да не е първоначалния източник на всичко предхождащо и следващо я. Няма ли тя умора, не си ли почива или вечно тъче на стана на живота ни, определяща точно колко дълги ще са нишките му и няма ли някоя от тях да се скъса. Последователността на събитията доста сполучливо си изглежда като един предварително измислен план, който води до нов и нов, докато последния в лицето на смъртта не ни достави своите сетни плодове. Дали това ще е краят за Талън, можеше само да гадае. Не му се искаше всичко да свършва тук и сега, още преди реално да е започнало. Та той бе в началото на своя жизнен път, в зенита на съществуването си и въпреки, че доста други свършваха преждевременно, не копнееше неговата участ да е подобна. Вече не! Сега имаше за какво да се бори, освен за себе си. Вълкът единак е прекалено силен, защото няма какво да жертва, но веднъж попаднал в глутница, със сетни сили пази тези, които зависят от него. 
Късметът този път обаче му изневери. Тъкмо сметнал, че е победил, съдбата пак пое инициативата и прекъсна идеализираните му представи. Казахме го и преди, нали? Желанието е едно. Смелостта и жертвоготовността са качества вдъхващи възхищение, но не са достатъчни. Пред опита, пред старата школа, дори и най-смелият новак няма шанс. Защото липсва хладнокръвие, а то е най-важното от всички качества за един убиец. Няма лоялност, няма чест, няма състрадателност. Има само професия! Това е занаят, това е прозвище. Ти убиваш за което ти се плаща. Нищо повече, нищо по-малко. Ти си един изпълнител на поръчки. Това означава да си асасин! Всичко друго е доближаване просто до другите, които подвластни на емоциите отнемат живот. Професионалните убийци не познават що е емоция и точно това ги прави оцеляващи. В случая Талън забрави това писано правило, първото на което те учат майсторите в долния град и се отдаде на чувствата. А това му коства много. Острието на Естен се срещна с неговото с такава сила, че силен поток вятър премина през косата на падналия, замъглявайки погледа му. Всичко отне едва няколко секунди, а той така и не осъзна какво стана. Чак когато в тъпанчетата му издрънча звука от удрящ се метал, видя, че половината част от вакизашито липсва, паднала нейде зад гърба му. Самият меч бе едва на няколко милиметра от лицето му. Една тънка алена резка червенееше върху скулата му, а ръцете му трепереха. Очите му уголемени от изненада. Как не успя да го проследи? Толкова ли бърз беше или той бе толкова невнимателен? От друга страна, белокосия бе толкова спокоен. Лицето му не издаваше никакво изражение, нито един тик не се появяваше. Единствено протегнатия меч, близнало кожата му. И тогава Талън съзря истината. С лекота можеше да го убие, но не го направи...целенасочено. Погледите им се срещнаха и си казаха толкова много. Тинрод прибра оръжието си и го избърса в панталона си.
-Впечатлен съм! Съгласен съм да те поема.
-Нима всичко това бе изпитание?
-Нещо такова. Показа ми, че има достатъчно хляб в теб, че да не си губя времето напразно. През ден, по обяд, по час-два. Това са условията ми. Удовлетворяват ли те?
След известно колебание, захридецът отвърна със сериозна решителност:
-Да!
-Добре дошъл в света на убийците, Талън!
От срещуположния край на залата, потънала на половина в сянка Фокс се усмихна.....

/Златине, получаваш първите си статистики и умението Боравене с оръжия I-во ниво. Сила -7, Ловкост-8, Интелект-5. Опит - 10/

СТОП НА ИГРАТА НА ТАЛЪН!