Приемната зала

Тук се водят изпитите на всеки желаещ да стане член на това голямо общество. Изпитите се водят от по-висок ранг ученици, а не от самите учители. В това също си има някаква логика, както във всичко, което се случва тук.

Готвачката ме бе упътила достатъчно добре че да не объркам посоката, стаята и мястото.Открехнах вратата на приемната зала и .... красота! Беше препълнено като в магазин за евтинии, а това което най-много ми харесваше бе че навсякъде в стаичката бе зелено.Цветя, саксии, малки дръвчета отглеждани явно тук и след това засявани по красивите поляни около Сто Слънца....
Бутнах вратата с едната си ръка и влезнах вътре.Никой не ме забеляза.Сякаш не съществувах за тях.Всеки си вършеше своята работа.
Пристъпих към саксиите с насадени цветя които бяха поставени на нещо като олтар или голяма маса специално предназначена за тях.Исках да си намеря нещо което да погледам и да ми донесе душевно спокойствие.Е, намерих го.
В малка саксийка в края на масата бе посадено цвете, което някой народи наричаха "Разбито Сърце".Тук при нас, го знаехме като "Дамско сърце" - малката розово-червена пъпчица имаше формата на онези сърчица, които малките момиченца си рисуват на последният лист от тетрадката.Погалих едно от тях за да усетя мекотата му.Беше все още свежо, живо, усещаше се живинката в него.Сякаш си имаше собствена аура която гали ръцете ти когато го докоснеш.

- Ах, колко си сладка малка пъпчице - възхищавах се на това цветенце.Едно време моята баба имаше такива цветя в градината и в периода между боя с другите деца и боя който ми хвърляше тя когато не слушах, обичах да стоя в градината и и да ги наблюдавам.

-Пази сееее..... - чу вик Аш зад гърба си. Когато се обърна видя как едно голямо кълбо огън лети заплашително към него. Той се наведе инстинктивно и го избегна на косъм, като изключим, че няколко кичура от косата му бяха опърлени. Кълбото се разби в една маса до стената. Залата се напълни с пушек и всички изпитващи и изпитвани се закашляха. Веднага се отвориха прозорците, еър маговете се заеха с проветряването, а водните за погасяването на огъня. В средата гризещо ноктите си стоеше едно момиченце на около десет, което всички гледаха ядосано. Явно то бе причината за бъркотията. Няколко по-големи ученика взеха да й се карат.
-Аз какво да направя - викаше детето в опит на контраатака - не съм виновна, изпусна ми се.
Тъкмо почна пак да запалва ръцете си, за да "накаже" тези, които й правеха забележка и една висока, червенокоса, красива жена мина покрай нея плавно, с котешка походка, като само положи длан на гърба й. Малкото момиче се обърна сепнато към нея. Жената й се усмихваше благо и успокоително. Пироманката също почна да сътворява усмивка, но преди да успее да я довърши напълно, жената изтри светкавично нейната, сви ръката върху гърба й в лакътя и я бутна безцеремонно без никакво видимо напрежение. Малката полетя надолу и падна на земята. Ръката на червенокосата все още бе във въздуха.
-Да не си малоумна. - изрече незаинтересовано тя и продължи със същата лека походка.

Стигна до Аш и се спря пред него.
-Здравей! - бе единственото, което му каза.

Изтръпнах.За първи път виждах толкова съвършено същество срещу себе си.Усещах само лекият аромат на опърлено прасе който се долавяше във въздуха, но дори не можех да осъзная все още че той идваше от собствената ми коса.Гледах огнените и коси, сякаш все още онова огнено кълбо летеше срещу мен.

-Здравей - някой измърка ли?Или просто шепотът бе толкова нежен, че вятъра от маговете в стаята го направи да звучи като любов?Сърцето ми биеше като пред инфаркт, а мускулите на лицето ми се бяха опънали като тетива на лък за да поддържат долната ми челюст която желаеше да пропадне в дълбините на мрака от вълнение.Прехапах вътрешният край на долната си устна, за да не забележи какво се върти в главата ми.Болка...сладка болка!

-Здравей - отвърнах аз.Кухо, задръстено, но сетивата ми бяха изострени до безкрай а кръвта в мозъчната ми кухина бе твърде малко за да създаде някакво напрежение в мозъка ми който да измисли нещо по-умно...

-И какво е твоето име? - попита жената също така властно както говореше на малката калпазанка, но и някак си благо като усмивката й. Тя стърчеше някак си благородно между другите най-малкото защото бе по-висока от всичките жени и момичета в момента в залата, а и по всичко си личеше, че не е тук, за да я изпитват. В държанието, стойката, погледа се разбираше нивото й. То бе високо. Не толкова високо до учители и ментори, но много по-високо от на обикновените ученици. И сега тази прелестна, но твърда жена стоеше пред Аш, който всеки един момент щеше да започне да се плюнчи от захлас и го питаше най-обикновения въпрос на света.

- И какво е твоето име? - гласът и бе приятен, нежен но и малко тих.Или просто ударите на сърцето ми които чувах в главата си ми пречеха да я чуя по-добре.

- Аа..Аш... таковата. - Подадох лявата си ръка в знак на приветствие, като не съобразих че повечето хора се ръкуват с дясната.Бързо я прибрах зад гърба си и изпънах другата - Извинете ме...нов съм още - лицето ми придоби глупава детинска физиономия.Веждите ми леко клюмнаха, очите ми се присвиха и се усмихнах леко надявайки се това с ръцете да не е изглеждало много глупаво.

-Да, виждам това.
Тя не подаде ръката си, дали защото не искаше или заради нескопосания му опит за ръкуване, но не я подаде. Вместо това посочи красивото сърцевидно цвете, което Аш галеше до преди малко.
-Харесваш ли Дамски сърца?
Пушека от залата почти бе прогонен. В някои от ъглите присъстващите вече подновяваха изпитите и тренировките си, а детето, което подпали стаята бе вързано с вериги на един стол, а двама водни мага стояха като пазачи от лявата и дясната й страна.

"Ау, костелив орех се оказа" - рекох си аз.Отдръпнах ръката си, тъй като не ми бе отвърнато и с елементарно уважение.Поогледах обстановката - малкото хлапе което въдвори бъркотията бе завързано с вериги а до него го пазеха два индивида...май съм объркал мястото за обучение, с мястото за мъчения.

- Харесваш ли Дамски сърца? - попита ме красивата жена.

- Почти колкото да се здрависвам, Госпожо. - реших да се държа дръпнато.Все още нямаше смисъл от това да си показвам рогата на непознато място. - Но, нека пристъпим към това за което съм дошъл, Дамските сърца няма да увехнат без нас.

- Почти колкото да се здрависвам, Госпожо. Но, нека пристъпим към това за което съм дошъл, Дамските сърца няма да увехнат без нас.
Тя се усмихна все така благо и застана от едната му страна, като гледаше към саксията.
-Всъщност точно едно Дамско сърце ще определи съдбата ти, Аш.
Тя щракна с пръсти и цветчето пред тях изсъхна и увехна за няма и пет секунди.
-Срамота нали? Такава красота да умре. - попита уж разочаровано. - Ти можеш да го съживиш. Давай!
Нежната жена скръсти ръце пред гърдите си и зачака да види какво ще направи младия мъж до нея.

-Срамота нали? Такава красота да умре. - жената беше гадна или поне искаше да изглежда такава.С едно щракване погуби красивото цвете, което след това ме накара да съживя.
Какво трябваше да направя?!?Не знаех... доближих се до малката саксия в края на масата и повдигнах едно от пожълтелите до тъмно листа.То падна в мига, в който го докоснах.Нямаше и капчица живинка в него, беше изпила всичката му енергия а дори нямаше и капка вода в него.Почвата бе суха, сива, като напукани устни след продължително спане.

Погледнах към жената.Гледаше ме все още с онзи корав и изпитващ поглед, може би чакаше да кажа *Абра-Кадабра* и цветето да започне да танцува около нас...

- Ами... баба казваше че като полеем увехналите цветя с мляко, те ще се съживят. - гледах в земята, чувствах се наистина глупаво че не знаех какво да направя в тази ситуация.

Жената се засмя. Смеха и беше някаква смесица между подигравка и искреност от наивността на мага пред нея. Ако изобщо можеше да се нарече маг.
-Както виждаш имаме в изобилие вода. Но мляко - Не! - посочи тя колегите си. - Съживи го със собствената си магия. Би трябвало да можеш поне това, нали?
Това си бе удар под кръста за честолюбието на Аш, но тя бе права. Ако даже не можеше да съживи едно цветче, тогава какво търсеше тук?

-Съживи го със собствената си магия. Би трябвало да можеш поне това, нали? - Знаех това, но само на теория.

- Знам, но не мога. - самочувствието ми се сриваше с всяка една минута.Не предполагах че още щом стъпя тук, ще изпитат уменията ми.Може би за това отлагах толкова този момент.Докато малките деца в селото ми си играеха на "Гоненица" с цветята, стоях и ги гледах през прозореца.Родителите ми бяха бедни и не можеха да ми осигурят образованието от което имах нужда.

Жената ме стелна с онзи поглед, с който гледаше малкото момиченце след като сътвори бъркотията.За мен това бе достатъчно, че ако не направя нещо с увехналото цвете, най-малкото което ще ми причинят тук е да бъда окован на стол до детенцето и да ме тормозят като ме карат да ям месо...
Бях длъжен да опитам нещо.

- Добре де, добре... ще опитам нещо - махнах с ръка към цветнокосата красавица и се приближих до масата.Взех порцелановата саксия в ръцете си и го огледах.Бе по-мъртво и от труп, от смачкана хлебарка... даже можеше да намериш повече живот по една мръсна маса след ядене, от колкото в това растение.
Спомних си когато бях малък, как гледах децата през прозореца.Как се криех около училището и правех малки купчинки от камъни на които се катерех и надничах през прозорците на първите етажи.В един от тези дни, децата учеха това - как да помагат на старите цветя и да ги връщат към живота.През прозорците не се чуваше идеално, но разбирах най-важното което ми трябваше.После се опитвах да го направя, но не ставаше.Надявах се този път да се получи.

С едната си ръка придържах увехтялото стъпло, а с другата саксията.Ударих я силно в ръба на масата, така че да се счупи в ръцете ми.Пръстта от вътрешноста и започна да се стели по дланта ми, а разтърсвайки я изхвърлих остатъците порцелан от нея.Остана само стъблото в ръцете ми.Погледнах към корените му - бяха сухи.Видях на близо кана с вода в която потопих едната си ръка а после покрих цветето с ръце и се опитах да усетя енергията му.Затворих очите си, изчистих мислите си от всичко което ме заобикаляше и не мислех за нищо друго, освен за растението което държах.Опитах се да накарам кръвта в тялото ми да забушува като започнах да дишам очестено, сякаш някой ме гони.Сърцето ми биеше по-бързо от преди, температурата ми се вдигна а потта започна бавно да се стели по лицето и ръцете ми.Усещах я студена, представях си я като планински водопад стичащ се към низините и дарявайки живот по пътя си.Ръцете ми бяха мокри, усещах как започна да ме втриса, за това реших да спра.Постоях така около минута две, докато все поуспокоя и ритъма на сърцето ми се нормализира.Отворих очи, а после и длани.Погледнах между тях - нищо.Цветето си стоеше все така кафяво, само корените му бяха поели малка част от водата с която намокрих ръката си.Оставих го отново на масата и тупнах на земята.

- Явно за нищо не ставам. - казах на жената срещу мен, без дори да я поглеждам.Просто скрих с калните си ръце лицето си от срам.

Тя го гледаше с повдигнати в неразбиране вежди и отворени устни със същия смисъл.
-Защо по дяволите той толкова държи на него?
Недоумяваше.
- Явно за нищо не ставам.
Тя се намръщи. Нямаше по-нескопосан кандидат за маг, а и да е имало тя не го е виждала. Отиде до него, хвана го здраво под мишница и го изправи грубо. Грабна и умрялото цвете и повлече Аш към изхода.
-Върви. - нареди жената когато той се опита да се съпротивлява. Най-вероятно си мислеше, че тя ще го изхвърли през главните порти.

- г-н Бишъп те вика в приемната залаааааа...бля-бля-бляя - измънках сам на себе си, като се поклащах докато вървях.
Точно сега ли трябваше да немри, да ме търси? Само дано не ми намери някаква работа, която да ми провали целия ден. И без това бях си намислил, да пообикалям из Маджестик малко и да разгледам този така хубав град, а и зненадващо да сменя костюма си за бала. Щеше да ми е интересно да видя реакцията на Тес и Роза, когато ме видеха с новите ми дрехи. Или по-скоро, когато не ме видеха, защото щях да сменя старите, с нещо по-готино и шикозно. Нещо, с което щях да ги изненадам. Но за тази цел, трябваше да прикрия и косата си, която бе нещо като отличителният ми знак.
И така, стигнах до заветната Приемна зала. Мястото, където за първи път видях жената, разкрасила живота ми. Е, и залата в която ме приеха де, но това бе малко по-маловажен факт. За жалост, остана ми само приемането на това щуро място. Открехнах вратата на стаята и влязох вътре. А там, народ ви казвам, народ. Пълно с дечурлига, като в детска градина. Не можеш да се разминеш с тях! Единствената разлика бе, че повечето от дечурлигата бяха дори по-високи от мен, което си бе малко...стряскащо.
Разходих се из залата, когато видях г-н Бишъп. За мой късмет и той ме мерна и в момента в който се появих в залата, се запъти към мен с усмивка.

- А, Аш! Тъкмо теб чаках...
- Търсили сте ме. Роза ми каза преди малко. Тъкмо щях да попътувам малко, но ето ме тук. В бойна готовност! Хехе!
Засмях се, защото като познавах учителя си, най-много да ме нашляпа пред новите ученици и да им покаже "кой е шефа". За мой късмет, камшика ми бе в стаята и този път, той нямаше да го използва срещу сладкото ми дупе!

Бишъп оглеждаше всички новодошли. Днес имаше голям наплив на кандидат-ученици. Направо си беше пренаселено. За някои от тях, това щеше да е единственият ден, в който ще видят гилдията от вътре. За други едно ново начало, носещо своите загадки и приятният привкус на приключения, доблестно блестящи и докосващи се до онези от приказките в дебелите книги.
Аш влезе в залата. Беше му малко трудно да си проправи път през всички, но най-накрая успя и стигна до преподавателя си.
-Търсили сте ме. Роза ми каза преди малко. Тъкмо щях да попътувам малко, но ето ме тук. В бойна готовност! Хехе!
-Хе-хе... - иронизира го земният маг и го потупа по рамото -Спокойно, Аш. Днес няма да тренираш. Всъщност идеята ми е съвсем различна. Помниш ли твоят приемен изпит?
-Как мога да го забравя? Беше толкова.....е беше изумително.
-Да. Тъй като напоследък се справяш толкова добре мисля да ти поверя тази чест и задача.
-Каква задача? - все още неразбиращ попита зеленокосия младеж.
-Да направиш първият си изпит, разбира се. Знаеш, че тук приема се оставя на по-опитните ученици.
-Да...
-Е, тогава нека видим как ще се справиш. Да речем с....
Хейз се огледа. Търсеше идеалният според него кандидат, за нрава и характера на младият Аш.
-....Този младеж.
Той посочи към едно тъмнокосо момче, по нищо отличаващо се от останалите, облегнато спокойно на прозореца, зареяно в заобикалящият го свят.
-Ей, момче!
Алекс дочу, че някой го викна и извърна главата си по посока на гласа. От средата на залата един висок мъж, с дълга тъмнозелена коса, леко възрастен и все пак изключително запазен му махаше, като го привикваше към себе си.
-Кой аз? - посочи новакът.
-Да, ти. Ела насам.
Тинейджърът се оттласна от прозореца и със спокойна, умерена крачка отиде при двамата индивида. Бяха пъстри, цветни и сами по себе си забележителни.
-Как се казваш, момче?
-Александър Трембъл.
-Александър Трембъл. Личи си от километри, че си земен маг.
По-възрастният мъж говореше някак си благо, с нотка на покровителство в тона, но такъв си бе Хейз Бишъп. Възприемаше учениците си като деца, които трябва да обучи на изкуството на магията, а и не само.
-Това е Аш. - посочи той към младежа. -Той също като теб владее земята и ще е изпитващият ти.
-Ама, г-н Бишъп, чакайте. - почна да се обяснява героят ни. -Аз не знам какво да правя. На какво да го тествам, как да процедирам, как....
-Аш, Аш...много въпроси задаваш. Просто измисли нещо лесно и ако момъкът се справи, го приеми.
Менторът се усмихна и ги остави сами. Когато премина през Трембъл го потупа приятелски по рамото.
-Успех, моето момче.
И просто така напусна стаята, оставяйки всичко в ръцете на лековерният, но талантлив Аш.

/Алекс, първо ще пише Тед и след това си ти. Моля те, не слагай пряката реч в различен цвят от бялото. Няма смисъл :)/

Огледах новото момче, което стоеше на няколко метра. Тера маг? На тези години? Не може да бъде. Беше твърде...малък. Поне на вид. По лицето си нямаше и капчица следа от брада или какъвто и да е било лицев израстък. Но, тогава се замислих. Аз също нямах. Нито Хейз, нито Тес, нито Скай, който бе пък съвсем друг вид маг. Май, всичките, които живеехме по тези земи бяхме такива. Запазени, от Майката Природа. Яко, а? Ако отидехме в Корнор примерно, там, където живеят онези големи и космати мъже, много щяха да ни мразят. Няма всекидневно бръснене, няма всекидневно подстригване и всякакви женски глупости. Не помня от кога самият аз не бях скъсявал косите си. А те, си стояха все същите. Може би, бяхме една приятна магия в пространството. Създадени по копие на съвършеното, такива, каквито сме. Прекрасни, величествени, истински магьосници.

- А...извинявай - обърнах се към момчето - Малко се разконцентрирах.
Малко ли? Всъщност си бе едно голямо отплесване. Но, сега трябваше да го обучавам. Но как? Даже не можех да се сетя, какво бе първото нещо, което научих. Но, трябваше да опитам нещо.
- От къде си? - бе първият ми глупав въпрос. - Предполагам не си тукашен.
- Не. Никак даже.
- Добре. Нека видим от къде ще започнем.
Огледах се около залата, но не виждах нищо подходящо за момчето. Нищо, докато не погледнах през прозореца. От външният край, бяха наредени няколко саксии с цветя, сложени в красива поставка.
- Супер! - възкликнах и положих ръка върху рамото на момчето - Хайде, ела с мен.
Застанах близо до прозореца и открехнах широко крилата му. Хванах поставката и от нея извадих една саксия с декоративна роза. Цветовете и тъкмо бяха напъпили и скоро щяха да се покажат. Живота тъкмо се зараждаше в нея.
Реших да изпитам нещо простичко момчето. Може би се притесняваше от първият си изпит, за това не исках да го юркам. Знам колко е неприятно някой да те тормози, за това не исках да му го причинявам. Погледнах го и най-спокойно и обстойно му обясних какво се изисква от него. Надявах се да ме разбере и да направи нещата така, точно както се очаква от него.

- Така. Ще започнем от нещо малко и простичко. Ако успееш да се справиш, ще продължим нататък. Знам че е трудно, защото самият аз го изпитах може би преди година. А сега, виж ме къде съм. Сложиха ме да изпитвам новодошлите, което си е доста...абе, добре си е да ти кажа. Та, нека преминем към това, което искам от теб. Опитай се да използваш магията в тялото си. Пресъздай я по такъв начин, че да се свържеш с цветето. Не искам да го контролираш или да тръгне да тича из стаята. За тези неща, има време. Искам, нещо простичко от теб. Направи така, че чрез магията си, да разтвориш малките пъпчици и цветовете му да се покажат. Просто е. Отпусни се, повярвай и ако имаш поне малко контрол над своята магия, ще се справиш. Хайде, давай.

Отдръпнах се на няколко метра, като внимателно наблюдавах момчето. То ме гледаше несигурно и не знаеше дали да започне веднага или да изчака. Малко или много в него, виждах самият себе си. Рошав, наконтен и леко неуверен. Малко, мое бледо копие, което някой ден може да ме настигне, а дори да ме надмине. Надявах се и да се справи така, както очаквах.

Алекс наблюдаваше облаците през прозореца, докато не бе прекъснат от някакъв мъжки глас. Някой го викаше. Младежа се запъти към гласа, който го викаше и съзря един висок и възрастен мъж. До него стоеше някакво момче, което изглеждаше малко по голямо от младия Трембъл, но по всичко си личеше, че той също е ученик тук. Алекс се приближи и двамата се запознаха. Момчето се казваше Аш, а по начинът по който се обърна към възрастният човек, Алекс разбра че това е единият от учителите - Хейз Бишъп. Учителят явно имаше някаква работа, защото не остана дълго. Само каза няколко думи на Аш и на Алекс и изчезна. Младите тера магове размениха няколко приказки докато бяха сами, след което по големият ученик обясни че е време да почват и тръгна на някъде.
-Давай го насам този изпит.. - Повтори няколко пъти Алекс за да си вдъхне кураж и да покаже добро впечатление.
Двамата се приближиха до един от прозорците и с един замах Аш отвори широко и двете крила на прозореца. След това посочи една роза и нареди на Алекс да накара пъпките и да разцъфнат.
-Е, това не го очаквах. - Измънка си младежа под носа и запретна ръкави. Знаеше че земните магове са една от 2-те раси способни да вдъхват живот. Мислеше си че първо ще се научи на неща които ще му помогнат да отнеме живота на един определен човек...
"Стига размишления по ненужни теми" замисли се младият Трембъл и започна да се концентрира върху това кой е той и на какво е способен. Той контролираше земният елемент, и така както земята вдъхваше живот и свежест в растенията сега той трябваше да направи същото. За един трениран маг това би било лесно, но Алекс никога не бе ползвал лечебна магия. Придърпа саксията на розата малко по близо до себе си и започна.. Едната си ръка я положи върху пръста в саксията а с другата обгърна пъпките на розатаа. Целта му бе да вкара магията си не само в горната част на цветето, а равномерно по цялата му дължина. След това затвори очи и се концентрира. Успокои пулса си и си представи магията вътре в себе си като една бушуваща река, която се спускаше надолу и преминаваше по ръцете му. Минавайки през тях реката се успокояваше и започваше да тече бавно и спокойно. Представи си как първа реката достигна ръката докоснала почвата и се опита да започне да вкарва плавно от своята енергия в почвата и да подхранва растението. Само миг по късно започна да прекарва магия и през другата си ръка. Мислите на младежа бяха съсредоточени само в задачата и той се надяваше да е успял.

Пред очите ми се разкри красива гледка. Момчето се постара доста с опита си и наистина се виждаха резултатите му. Колкото по-големи ставаха те, толкова по-широка бе и усмивката ми. Скоро, всичките ми зъби се бяха изредили на показ. А цветето, бе разцъфтяло като в пролетна утрин.
Рошльото отвори очи и се захили, като видя резултата, които бе сътворил. Наистина добре се бе справил. Но, това нямаше да е всичко. Исках да го поизмъча поне малко, преди да го предам на г-н Бишъп или заместника му. Докато все още се бе надвесил над саксията и самодоволно гледаше красивите пъпки на цветето, замахнах с ръка към растението и още преди да се е усетил, вкарах от магията си в почвата. Тя се пропи в нея и веднъж докоснала корените на розата, я накара да изсъхне като попарена с гореща вода. Пъпките се свиха рязко, листата и придобиха кафяв цвят и съсухрен вид, а стеблото се сви, сякаш невидима ръка го смачка. Изсмуках целият и живот и тя тупна настрани, свита на малка купчинка. Изведнъж, Алекс скочи изненадано и погледна към мен с ококорени очи.

- Ама...
- Спокойно! Аз съм виновен - заявих със самодоволна усмивка.
исках да го направя и да видя изражението на някого, чийто опит провалям. Спомням си как г-н Бишъп ми го направи за първи път. Ако и на него му е било толкова забавно да ми гледа гузната физиономия, напълно го разбирам.
- Сега, трябва да направиш почти същото, каквото направи преди малко. Само че, удължи магията си. Направи я по-силна и вдъхни живот на цветето.
- Но то е мъртво.
- Точно така. Само от теб зависи дали отново ще види слънчевите лъчи или ще си остане купчинка тор.
Все още продължавах да стоя с широката си усмивка на лице. Време беше за истинският изпит на момчето. Ако се справеше с опита си, щях да го пратя при учителите. Ако ли не, нямаше да приключим скоро...

-Ура... - това бе общо взето всичко което се въртеше в ума ми след като видях успешният си опит. Бях толкова въодушевен че се чувствах сякаш съм на 7-мото небе. Щастието ми не продължи много дълго. Изведнъж прекрасната роза започна да вехне. Листата окапаха, стеблото се сви и по всичко си личеше че розата умираше. Аз бях прекратил потока на магията си и знаех че това не е по моя вина. Явно Аш искаше да ми даде някакъв урок или нещо от сорта.
-Ама.. - започнах искайки да попитам момчето до себе си дали той е виновен.
-Спокойно, аз съм виновен.
Не знаех дали искаше да се покаже или просто искаше да ми развали кефа от това че успях да разгърна пъпките, но не ми хареса особено че погуби живота на цветето. Изсумтях и продължих да го слушам. Той ми обясни, че ако искам толкова да върна цветето към живот, всичко зависи от мен. "Силата на земният маг е толкова голяма че дори може да вдъхне живот?" почудих се. Не бях наясно с всичките си способности, но това бе добра възможност да изпробвам на какво съм способен.
-Добре, започвам. - изрекох и погледнах решително първо към Аш, а после към вече мъртвото цвете.
Разрових пръста от саксията и много внимателно извадих цветето от нея. Внимавах да не прекърша вече изсъхналото стебло. Положих розата в едната си ръка, а другата поставих отгоре и. Пристъпих от крак на крак, заставайки на удобна позиция и затворих очи. Започнах отново да се концентрирам, мъчейки се да си представя магията в себе си. Фантазията ми работеше добре и започнах да си представям силата в мен отново като река, но този път реката бе широка и около нея всички растения бяха мъртви. В съзнанието ми откъдето минеше реката, тя даваше живот на околността около себе си и съживяваше всичко що мине покрай него. Представях си как силата ми се събира на едно място и после запратих голяма част от тази си сила към ръцете, после към дланите, към пръстите и след това докоснах цветето, започвайки да вкарвам равномерно и рязко от силата си в него. Стоейки все още с затворени очи не спирах потока не енергия.
-Нека се получи.. - измънках си тихо под носа и отворих очи, разтваряйки длани, и поглеждайки към розата.

Хилех се. Ама сериозно, този малкият продължаваше да ме изумява. Не че нещо, ама ме радваше факта, че имаше такова желание. Не знам къде се е учил и при кого, дали родителите му са помагали в опитите да овладее магията си или не. Но, розата наистина разцъфна отново в ръцете му, когато той ги разтвори.
Прегърнах го през рамо, облягайки се на едната му страна.

- Знаеш ли, харесваш ми. Няма да те лъжа, че ще те приема с радост. Но, ще ти кажа едно - идваш точно на време. Утре ще има бал, на който са поканени всички ученици и някакви важни клечки от другите територии. Явно се прави всяка година. Ще бъде маскен, така че трябва да си набавиш костюм.
Ухилих се на среща му, а той само слушаше без да каже нищо.
-Ами добре. Свършихме тук. Ако искаш отиди горе в общежитията и посети домакинката, за да те настани официално. Ама внимавай, малко й хлопа дъската. -засмях се хлапашки.
-Добре, ще го направя.
Проследих с поглед как новака се отдалечава от мен и след малко излезе от приемната зала, готов да изпълни заръката ми.

Хората, които се мъчат и трудят рано или късно се издигат. Ето, че първата основа за Аш бе поставена. Той сполучливо изкара първият си приемен изпит и то не като изпитвания, а като изпитващия. Гордостта се разля в гърдите му, а тя на свой ред изби по усмихнатото му лице. Чувстваше се добре, доволен от себе си, а и от младият Алекс, който показа добра основа на земната магия. Ако продъжаваше в същия дух може би някой ден щеше да е на неговото място и той да мъчи някой новобранец.
-Няма ме една седмица и вече ме смениха с теб!
Аш се обърна и видя зад себе си облегнат на стената, със скръстени пред гърдите ръце не кой да е, а Тес. Онзи негов щурав приятел, когото не беше виждал от известно време.
-Тес!!!
Чернокосият се усмихна.
-Здравей, Аш.
-Къде беше, бе човек?
Той отиде до него и двамата се здрависаха приятелски.
-Не питай. Бях кореспондент в Корнор. Неприятна държава. Замръзнаха ми кичурите там.
-Хахаха....
-Ами ти. Виждам, че се издигаш.
-А, нищо работа.
-Не е нищо. Някой ден сигурно и учител ще те направят.
-Да беее...едва ли.
-Нищо не се знае, приятелю. Нищо не се знае.

"Хаааааа... Дооообре. Така значи а? Грубияни ще сме..." В ума на Зед, препускаха образи на убийства, мъчения и изпепелена земя. Той им се наслаждаваше, с онази усмивка която само той умееше да прави. Единствено лявата част на устните му се повдигаше, подигравателно а в очите му блестеше онзи блясък който притежаваше... толкова отдавна.
Опита се да се успокои. Но не успя. Разбира се.

Пред приемната зала бе пълно с хора. От всякакви възрасти, размери, полове и раси. Сякаш половината свят се бе събрал в гигантската сграда и искаше да стане маг.
Имаше прегърбени старци, жени, мъже, деца... От седем до седемдесет и седем годишна възраст. И всякакви размери.
Опашката пред входа растеше, като дълга на африканска държава, купуваща оръжия.
Всички говореха, спореха, крещяха. Сградата приличаше на Вавилонската кула (хъх? какво пък беше това? вероятно някои спомен от предишно превъплащение, в някой бивш живот...).

През определени интервали от време, някой излизаше от залата, бягащ, влачещ се или просто вървящ. Ранен, обиден или просто уплашен. Бе... стряскащо. И възбуждащо.
В ума на Зед, се появиха картини пълни с насилие, кръв... Нененене. СПРИ! Ти не си ОНЗИ. Ти не си този който ТЕ искаха да направят. Ти си ти. Нали? Може би?
С усмивка на лицето, подсвирквайки си момъка, изправен като над... като свежо младо дърво, прегази половината опашка и се озова пред вратата.

На вратата бе същия грубиян който го изблъска преди малко.
Той му се ухили и каза:
- С бодра крачка към кланницата, а заек?
С усмивка, в която имаше предизвикателство, закана и готовност за бой, бъдещия маг се изпречи на пътя му и каза:
- С бодра крачка към върха, милорд. - последните думи бяха почти изплюти в лицето на "пазача" който се намръщи и...

Днес гилдията буквално бликаше от посетители. Куп народ се блъскаше по коридорите, всички насочили се само към една, единствена зала. Скупчила се опашка, пречеше на нормалното разминаване на останалите членове, от което нервите бяха по-изострени от обикновено, а ругатните се вееха в пространството като въздушни вълни.
А като стана въпрос за въздух, точно той бе причината на тази пренаселеност. Днес бе открит ден за кандидатстване за въздушни магове, защото доста от напредналите бяха поели по своя собствен път, и да речем, че имаше доста свободни места. Уви, това не означава, че всеки дошъл ще бъде приет в тази малка общност.

Докато Зед седеше "кротко" и чакаше своя ред, много други излизаха от стаята разочаровани, намръщени, сипещи купища обиди по изпитващите, а някои по-чувствителни, дори разплакани. Само че, никой не можеше да се сърди на двамата представителя на расата, които бяха нагърбени с тази задача, защото да не мислите, че е лесно толкова много кандидати да ти се изредят пред очите?
В залата, точно по средата й, бе поставена една дървена маса, на която се бяха настанили и самите учители на аер елементалистите. Загърбили традицията по-напредналите ученици да приемат новите, сега те си скубеха косите от раздразнение, умора и застояване.
-Уууххх....ще се побъркам, човече. - изпуфтя недоволно розавокосата красавица и заби чело в масата.
-На мен ли го казваш? Имам чувството, че задникът ми се страстна с този стол. Колко още има?
Колежката му изпъна врат напред и погледна през открехнатата врата, а там, за бога, имаше такава редица от чакащи, че края не й се виждаше. Погледа на хубавицата помръкна, клепачите й увиснаха като платна. Идеше й да заплаче.
-Ааа....прекалено много.
-Споко, Кейти! - изпука врат Скай и сякаш събра сили за нова доза предизвикателства. -Ние сме професионалисти, ще се справим.
-Ъъъ...не може ли някой друг да се справи вместо нас? - измънка като дете учителката и за малко пак да забие глава в дървената плоскост, ако другарят й по произход и обществено ниво, не я спря.
-Не! Сами решихме да поемем инициативата, сега ще си мълчим и ще си патим както ние си знаем.
Лайт го изгледа с вдигната вежда и присвити очи, сякаш се стремеше да разбере какво му се върти в мозъка. Познаваше го много добре, не беше човек, който обича да се занимава с протоколи, изпити и документация.
-Ти пък си много надъхан нещо.
-Разбира се! Като отсеем пълните провали, си е доста забавно.
-Скай....провалите са повече отколкото някога съм си представяла.
-Хахаха....

-С бодра крачка към кланицата, а заек?
-С бодра крачка към върха, милорд.
Остроумието и съвсем лекото надменно държание на младия мъж, не се понрави на по-старшия. И тъкмо когато очите на новодошлия забелязаха, че ръката на "опонента" му се свива в юмрук и онази вътрешна тръпка за надмощие се зароди в гърдите му, изгаряйки ги като огън, от вътрешността на залата се процеди един висок, изчистен и звънлив глас.
-Следващият!.....
Мъжете секнаха своите петелски игри на нервички и по-габаритния се ухили, като положи длан на гърба на Блекуинд.
-Това май си ти, заек.
Бутна го право през прага, от което нашият герой леко залитна, спирайки се чак след няколко метра, почти пред масата на учителите. Усетил се, че това едва ли е най-доброто първо впечатление, което може да направи, той се изпъна като струна и зае, да речем, достолепен вид. Високо вирната брадичка, изпънати назад рамена, изпъчен торс, събрани като войник крака. Менторите се спогледаха с един от онези погледи, които казваха "Поредния провал", но все пак се обърнаха към непознатия и се напънаха да изглеждат на ниво. Чак сега магьосникът можеше да ги огледа. Бяха толкова перфектни. Лица изчистени, светли и свежи като бриз. Коси нежни, мъжът с цвят като новоизлюпено слънце, а жената с розов отенък, който не можеше да се сравни дори с този на розите. Очите и на двама им бяха небесно сини, искрящи и ярки и привличаха вниманието дори от километър разстояние. Имаше нещо величествено, божествено в тези осанки и в същото време изглеждаха земни и човечни. А дали?
-Как се казваш, момче? - попита представителя на силния пол.
-Не съм момче. На двадесет и пет съм.
Скай го изгледа изпод вежди, не обичаше да му опонират, но опря гръб на облегалката на стола си, скръсти ръце и се ухили.
-Добре! Как се казваш, мъжо на двадесет и пет години?
Явна подигравка, но може би заслужена.
-Зед Блекуинд.
Госпожицата записа името му в една голяма тетрадка, на която почти всички останали имена бяха зачертани с дебели черни линии и постави върха на химикала в началото му, почти сигурна, че и неговото ще го сполети подобна съдба.
-Покажи ни какво можеш, Зед.
-А? В какъв смисъл?
Усмивката на учителя се разшири още повече. Той вдигна показалец и го завъртя няколко пъти около орбитата си, като по този начин се опитваше да му помогне.
-Направи нещо с вятъра си.
После пак прибра крайника и се отпусна, за да се наслади на шоуто.

/Зед, опиши опит да направиш нещо. Нека не е много грандиозно, нещо по-лекичко, защото все пак си новак. Но резултата дали си се справил остави на мен. Учителите можеш да видиш в темата Торнадо/

Мдааааааа.... Определено не го харесваха. Можеше да подуши неодобрението, раздразнението. И имаха онзи поглед, който учителите поставяха на лицата си казвайки "Сега, ще се изпитваме. Но, без значение колко си учил или колко си добър, ще изхвърчиш като тапа от бутилка шампанско (каквото и да бе това)."

Зед сложи на лицето си онази полу-иронична, полу-"хайде-да-отидем-у-нас" усмивка и погледна жената стояща срещу него.
"Покажи какво можеш", ех?
Странно, в ума на мъжа (ако можеше да се нарече така, разбира се. Възраста е нещо относително) имаше покой.

В ума му, се образува план... бавно, като охлюв идеята започна да се снижава към ума му, и даде знак на мозъка че иска да кацне. Той даде разрешение, и тя се промъкна в ушите и спря. Частите от плана, слязоха, и започнаха да ходят по пътищата създаващи мозъка...

Така... Планът бе готов. Сега... Какво трябваше да направи? Хмм...
Трябваше да въздейства на вятъра... но как?
Знаеше какво иска да направи, но КАК да го постигне...
Добре. Всеки имаше вътрешна енергия нали? Хората са, ходещи батерии. Магьосниците, имат съвсем малки разлики в своята, но това им дава достъп до стихиите. Така... значи... може би...

Изведнъж в ума му се появи жеста, който учителя направи... ТОВА Е!
Зед посочи с пръст нагоре. Завъртя го бавно, около орбитата му. С упражнения, които му бяха втълпени (със "специални" методи), той можеше да контролира вътрешната си сила (или както Те я наричаха "мана") и да я слива с елементите...
Пръста се въртеше, все по-бързо и по-бързо...
С рязко движение, ученика сля част от енергията си и привлеченият въздух около нея и я насочи към жената. С галантно движение, той...