Приемната зала

First topic message reminder :

Тук се водят изпитите на всеки желаещ да стане член на това голямо общество. Изпитите се водят от по-висок ранг ученици, а не от самите учители. В това също си има някаква логика, както във всичко, което се случва тук.

Имахме си ентусиаст, това не може да се отрече. А с ентусиазма идва и успеха, или поне така казват повечето хора, осланяйки се на късмета и разпределението на звездите. На какво се надяваше нашият герой? Единствено на себе си. Че кой друг ще го е по-грижа за него, ако не той? Кой друг ще иска да му помогне повече? Никой! Това е сивата реалност и Блекуинд много добре осъзнаваше този факт, затова напъна целият си мозък и отпусна сетивата си, така че да са в негова полза.
С галантното движение, потече и магията му. Някак си също така галантно, леко осезаемо, бегло или по-скоро семпло. Като поток на лек бриз, точно такъв какъвто трябва да бъде. Нито много мощен, нито прекалено постен. Явно малкия нямаше да е поредния провал, както смятаха нашите любимци, но това далеч не беше края.
Тихият вятър докосна лицето на красавицата и го погали с невидимите си пръсти, карайки кожата й съвсем леко да потрепва. Едвам успяваше да долавя искрите, които докосваха кожата й. Бяха слаби да, но пък достатъчно стабилни, че да има върху какво да се гради, да се изгради цял един храм на елемента или да се срине. Косите й се повяха назад, плавно движени от теченията, но колегата й все още смяташе да измъчи младежа. Остана приятно изненадан от демонстрацията му, но защо не го затрудни малко? Така само щеше да затвърди положението си, нали? Да, той поне мислеше така. А когато Скай си науми нещо, е почти невъзможно да го разубедиш. Такъв си бе, самовлюбен ако не напълно, то почти до корена на костите си. И сега смяташе да включи своят малък план в действие.
Не му трябваха знаци, движение на крайници или каквото и да е. Та той бе един от най-големите майстори на стихията, това по-скоро само го забавяше, отколкото помагаше. За да достигнеш едно такова ниво се изисква години старание и труд или неземен талант. Но прекалено малко хора са докоснати от боговете, че да имат такова щастие, затова повечето наблягаха на труда.
Да се върнем към нашия красавец. Без да помръдва нито един мускул, нито един пръст, той съвсем незабелязано изпусна част от енергията си, която веднагически се преобразува във въздушна вълна и я насочи право към краката на кандидата. Самият той не можа да усети промяната в атмосферата, първо защото енергията на русокосия бе прекалено непроследима, неоставяща никаква диря след себе си и второ, защото бе прекалено концентриран в собственият си опит. Захласнат в малкият си триумф, остана слаб за случващото се, което съвсем скоро щеше да му изиграе лоша шега. С действията си, учителя искаше да провери две неща - дали може да долови чужда намеса, нещо, в което се провали, и дали ще може да задържи контрола на своята собствена енергия, веднъж щом другата я е разцепила.
Та....неговата вълна се втурна право към глезените му и само след секунда ги подсече. Зед залитна, този път назад, като за момент изгуби стабилността си и магията му почти не се разпръсна в пространството. Сега трябваше да реагира бързо, да възвърне този контрол наново и да довърши започнатото. Дали щеше да се справи, зависеше само от него.

/Плама, позволявам ти да опишеш успешен опит. Сиреч справяш се със всичко, само ще те помоля, ако не ти е много сложно, да си по-изчерпателен този път. Знам, че тепърва си припомняш нещата, но с малко старание ще се получи ;)/

Всичко вървеше добре. Нали? Сигурно... Усещането беше "правилно", енергията потече и се сля с въздушния поток. Да, това е. Да...
Зед се съсредоточи. Това бе едно от нещата, които не му се отдаваха. В ума му имаше прекалено много мисли (най-вече безмислени).
Той се стараеше да ги подтиска, и да ги трансформира в "продуктивни идеи". Хех. Да. Сигурно.
Енергията го изпълваше със сладост. Онази сладка тръпка, която само контролирането на вътрешните сили на човек носеше. Нито любовта, нито секса, нито което и да е удоволствие носеха същото чувство.
Сякаш летеше сред облаците, чувствайки вятъра в косите си, а слънцето галеше кожата му с нежните си пръсти...
И изведнъж БАМ. Нещо го блъсна... контрола му се изплъзна... за миг, за секунда.
С огромно усилие, Зед задържда няколко нишки от това, което бе създал. Бе паднал на земята. Лицето му, се сгърчи от усилието да спре изтичането на всичко.
"Малкия" се изправи на крака. Разтърси глава, сякаш да прогони съня от очите си, след което хвърли един поглед към учителите. Те стояха, невъзмутими, като пазители на древен храм.
Но, нещо дълбоко в съзнанието му, казваше "Да, те бяха... Те се опитват да те ограничат. Убий ги. Можеш. Знаеш че можеш. Пусни го... пусни го наяве..."
Зед пусна магията... Вдиша дълбоко... много, много дълбоко. След което изпусна дъха си, и се отпусна, сякаш бе кукла на която са и отрязали конците. Изглеждаше сякаш е мъртъв. Очите му бяха затворени, а в ума му, се водеше война за надмощие. Имаше нещо там, дълбоко, скрито.
То искаше да излезе наяве, и да сее разруха... но Зед го задържаше. Или може би не?
Когато очите му се отвориха, той бе спокоен. Като къс лед. Студен и концентриран.
Протегна ръка. Енергията му, се стрелна, по "Вените на Дракона" (както ги наричаха, в едно друго измерение. Тук бяха познати като енергийни линии). Потече, превръщайки пътищата в реки. Самите те бяха осеяни с бързеи и камъни които сякаш забавяха въртопите от сила течащи през него.
Въздуха около ръката на ледената купчина, която в момента бе облечена в тялото на Зед, се завъртя, привлечен като рояк лешояди търсещи мърша. Всички усетиха, как стана студено... мрачно.
Задуха вятър. Нишките съсредоточени в ръцете на се заплетоха.
В ума на мъжа, се появи нещо голямо... с остри краища... сякаш бе оръжие?
Дори и тези, които почти нямаха умения, можеха да видят как въздуха "плетеше" оръжие...
Когато бе почти готово, на лицето на "малкия" се появи хищна усмивка. С вик, на непознат език, той се приготви да хвърли "нещото" което правеше.
"СПРИ!!! Заповядвам ти да спреш", изкрещя гласът на Зед, някъде дълбоко от вътрешноста на душата. "Ти си под мой контрол, и аз съм твоя господар. Спри!"
На лицето на къса лед, се появи обидено изражение, което бе заменено от признак на примирение... но...
Зед хвана нишките контролиращи магията и ги изви. Поел частичен контрол над тялото си, той се изви и хвърли нещото което правеше нагоре...

/Ако някой не е разбрал "нещото" е "Расен-шурикен"/

В главата на Скай, вече се зараждаше еуфория. Той бе доволен. Предоволен от малкия, който въпреки създалата се ситуация, най-подмолно от него, бе съумял да възвърне контрола над енергията си. Това толкова му се понрави, че в мозъка си, вече си представяше как го записва в графа "Приети" и се превръща в едно от малкото нови попълнения на гилдията. Това място се нуждаеше от повече хора като него. Същото се четеше и по изражението на колежката му, която не откъсваше очи от него. Леката усмивка показваше, че е възвърнала надеждата си в младия мъж и пренебрегваше предразсъдъците й от по-рано. За широко скроен и отворен човек, бе подходила доста придирчиво. А тя не беше такава. Това щеше да й служи за урок, да не съди книгата по корицата, нито да позволява корицата да я заплени, преди да е прочела съдържанието.
Но тъкмо когато бяха решили, че младежът ще завърши опита си достойно и ще затвърди мнението им, нещо неочаквано се случи. Нещо, което вкара в смут душите им и ги притесни. Зед буквално прищрака. Нещо се завъртя в мозъка му, даде на късо. Някъде в процеса един болт изскочи и той коренно се промени. Лицето му стана мрачно, някак пусто и далечно, а тъмнината в очите му, изобщо не отговаряше на расата им.
Това, което се случи после, бе толкова ненадейно, че лек уплах се прокрадна в Лайт. Не уплах от самият кандидат, а от резкия развой на събитията. Създалото се оръжие от въздушните му вълни се заби в тавана, като рикошира и се насочи право към тях. Все още незавършено, то разполагаше с достатъчна скорост и сила, че да им отреже главите. Залегнаха точно навреме, за да избегнат сблъсъка и се разминаха на косъм от евентуално обезглавяване. Веднага след това скочиха на крака и се пръснаха в различни посоки. Кейт застана право срещу малкия въздуховъртеж и насочи магията си към него. С една ударна вълна го разпръсна в пространството и от него не остана ни следа. В същото време, блондина, скочи до Блекуинд и стовари мощният си юмрук върху лицето му, от което го нокаутира. Мъжът се строполи на пода и затихна. Щеше да бъде извън строя поне десет минути, напълно достатъчни им да се оправят с тази каша.
-Какво по дяволите беше това? - изруга красавицата, все още стискаща ръце.
-Нещо, което не би трябвало да умее. Освен ако не е самоук или някой не му го е показал.
-По погледа ти съдя, че не това те притеснява.
Менторът се обърна към нея. Изглеждаше сериозен, прекалено сериозен за характера си. Рядко изпадаше в такива състояния, а те никога не бяха за предпочитане.
-Извинете, но хората чакат... - подаде се иззад вратата една глава, чийто очи се опулиха веднъж видели проснатия на земята младеж.
-Не сега! - извика Скай. -Изпита приключи!
-Но има още кандидати...
-Казах, че изпита приключи! Какво не разбираш? Кажи на хората да си вървят. Няма повече места!
Младежът прескляпа няколко пъти неразбиращо и стреснато, после преглътна на сухо и промълви.
-Да, сър. Хайде, отивайте си. Това е края.
Куп недоволни възгласи се разнесоха от коридора, но менторите не им обръщаха внимание. Кейтлин отиде и затвори вратата, а когато никой не ги притесняваше, се обърна към приятеля си.
-Кажи ми.
-Погледа му.
-Какво за него?
-не знам, но не беше нормален. Имаше някакво...затъмнение в него. Някакъв мрак.
-Виждал ли си нещо подобно преди?
-Да! Не е хубава гледка.
-Къде?
Мъжът не отговори веднага. В ума му нахлуха спомените за Дориан. Тя бе единствения некромансър, когото познаваше и въпреки, че имаше интимни отношения с нея, пре ясно виждаше студенината и чернилката в душата й. Нямаше как да я скрие, дори да се опитваше. Това тук, не се доближаваше дори бегло до нейната, но все пак наподобяваше, макар и малко.
-При една позната. Минало е вече.
-Можеш ли да я попиташ за някакви отговори или каквото и да е?
Хубавецът поклати отрицателно глава.
-Това няма как да стане. Нямам нейни координати вече.
-Тогава какво ще правим?
-Ще го приемем.
-Но...
-Спокойно. Аз ще се заема. Ще го наблюдавам, ще го уча и ако видя нещо нередно ще му помогна да го превъзмогне. Маговете са чиста раса, така и трябва да си остане.
Сините му очи се забиха в тези на Лайт, твърди и непоколебими, а тя само кимна в разбиране.
-Ако имаш нужда от помощ...
-Ще ти кажа.
Ето, че и самият Зед се събуди. Сякаш изтрезнял от силен махмурлук, той се надигна, а челюстта го болеше.
-Ох...какво стана?
Магьосниците се усмихнаха небрежно, все едно нищо не се е случило и русокосия му подаде ръка.
-Приет си друже.
Младежа пое дланта му и се изправи на крака.
-Ама аз...
-А, получи малък припадък. Понякога се случва на новаците, които не са свикнали да използват енергията си. Нищо страшно.
чернокосия много не му вярваше, но нямаше как да възрази. Всъщност сигурно това е обяснението. Какво друго може да е?
-Това значи ли, че съм част от вас?
-Точно така. От утре почваш, вече е малко късно. Можеш да отидеш на последния етаж, потърси кабинета на домакина и й кажи да те настани в една от стаите.
Блекуинд погледна към единия, после към другия, и като разбра, че това е цялата информация, която ще получи, благодари за възможността, поклони се почтително и напусна приемната зала, отправяйки се право нагоре, както го бяха упътили.
-Дано не съжаляваме.
-Няма. Всичко ще е наред.

/Домакинката се намира в отдела на Личните покои. Спокойно може да отидеш при нея./

Признавам си, момчетата бяха наистина добри. Имаха шанса да ме натупат и само опита който имах в повече, ме бе спасил. Трудничко си бе да се биеш срещу такива противници и се надявах да не ми се наложи да водя истинска битка точно с огнен маг. Защо ли? Въздушният може да е лесен - ще бяга, ще духа...но ще го хвана. Но на огненият, какво да му направя? Ще ми изпържи цветенцата и хич няма да му пука! Може би, точно за това не се оплаках веднага след битката, че ми е било трудно. Да, трудничко беше - признавам си. Но, да зарежем битката за сега.
Тръгнахме си от кабинета на въздушните магове доста бързо. Но въпреки това, през целият път нещо ме гризеше отвътре. Погледа ми блуждаеше между Ив и пътят по който вървяхме, като вървях малко по-назад от нея. Искаше ми се да знам, какво точно в предвид имаше с това, което каза...но пък нещо отвътре ме спираше. Накрая не издържах и зададох въпроса си, който ме тормозеше през последните минути.

- Какво значи "слаба физическа сила"?!
Ив се засмя и ме погледна.
- Да не се засегна от думите ми?
- Не, но просто искам да знам, какво имаше в предвид.
- Каквото чу.
- Е да, но....
- Аш, стига!
Замълчах си. Лекото скастряне и повишаване на тон, ми дойдоха в повече. За няколко секунди. После пак продължих :
- Да, но аз съм маг! Това е нормално. Не съм създаден да се бия с оръжия или с юмруци. Може и да мога, но това не значи, че ще надвия някой Берсерк или Маршал в битка. Глупаво е - за това се доверявам изцяло на магията си и на това, което съм научил.
Ив се обърна към мен и леко се усмихна, показвайки ми, че всъщност наистина не е имала нищо лошо с думите си.
- Приеми го като градивна критика.
Добре де, тук уцели. През останалият път до Приемната зала не посмях да проговоря отново. Влязохме право в помещението, където се виждаха неколцина учители.
- Какво ще правим тук?
Всъщност, не знаех. Точно за това чаках Ив да ми опресни паметта или поне да ми сподели идеята, която имаше.

Влизайки в залата, Ив застана право по средата й, хвърли един строг поглед на останалите присъстващи и заповяда на достатъчно висок тон, че всички да я чуят:
-Напуснете!
Никой не чакаше второ нареждане. Веднага се изнизаха тихомълком оставяйки ги сами. Това само засили любопитството на Аш и той не се стърпя да повтори въпроса си.
-Наистина...какво ще правим тук?
-Ще се бием! - отвърна му усмихнато жената, все едно се шегува.
-Моля?
-Ще се бием!
-Ти сериозно ли?
-Напълно!
Всъщност, искаше да е тук, защото мястото бе напълно необзаведено и достатъчно просторно за целта.
-Как така ще се бием?
-Така! Без магия, без трикове. Само физическа сила.
-Не мога да те ударя....
Но преди да успее да довърши, блондинката стовари силният си юмрук върху бузата му и младия мъж залитна назад. Когато се изправи държеше удареното място, което бързо се зачерви.
-Видя ли? Няма значение, че сме магове. Аз също съм, а и съм жена и все пак мога да те натупам с лека ръка. Когато си приклещен и енергията ти е изтощена, ще се наложи да добегнеш до физиката си. Така, че не се размотавай, а се бий.
-Казах ти, не мога да те...
Още един юмрук се стовари върху хубавото му лице. Ако не можеше, щеше да го накара на сила. Гилдмайсторката продължи да го налага, а малките й ръце се оказаха по-здрави отколкото някога е очаквал. Нанасяше ударите си по различни части от тялото, като дори веднъж го удари силно в корема, с което изкара почти целия му въздух. И изглежда, че няма да спре, докато Аш не стане сериозен и не й отвърне.

/Тед...ми давай./

Добре де. Някой друг шамар можех да приема и да преглътна, ако бях извършил нещо. Но битка? Спаринг? Тупаник?
Това си беше съвсем друго ниво на отношения. Тук, вече нямаше Ив. Имаше единствено малката русокоса госпожица, която щеше да си изяде шамарите след малко. И не само!
Последно до колкото си спомнях (поради това, че ми премаля след като изгубих доста голяма част от въздуха си в стомаха), Ив ме удари в лицето с юмрук. Обаче, не където трябваше - а именно, където ме халоса преди около петнадесетина минути и онзи малък маг.
Повдигнах глава нагоре и погледнах право към лицето и. А тя, не издаваше изобщо емоцията си. Последва още един удар, право в лицето ми. А след него, ръката на Ив отново замахна към лицето ми. Този път я спрях. Преди да стовари малката си ръчичка върху лицето ми, протегнах своята и сграбчих малкият и юмрук в дланта си. Щом се докопах до малките и пръстенца, вкопчих своите към кокалчетата на ръката и. Натиснах здраво, за да не може да ми се измъкне и започнах да извивам юмрука и назад, опитвайки се да пречупя китката и.

- Мразя да ме удрят в лицето! - изкрещях почти в лицето и, докато все още извивах китката и нагоре.
Ив, обаче не се предаваше. Опитваше се да държи така ръката си, че да не се чуе фаталното пречупване и после да има пострадали. Но, още преди да съм измислил следващият си ход, последва още един юмрук в лицето ми - този път в здравата му част. Въпреки това, отново ме заболя!
" Извинявай, но като казвам да не ме удряш, това не означава, че трябва веднага да ме халосаш от другият край"....бяха първите ми мисли. Уви, не ги изрекох. само погледа ми се намръщи леко, а усмивката ми падна от лицето ми, изпарявайки се в пространството. Тук, вече ми "падна пердето". Направо корниза ми се скъса и всичките малки щипчици се откачиха от него, стоварвайки го в прашният под между краката ми.
Преглътнах сухо, знаейки че ще съжалявам за това, което щях да направя. Докато все още държах ръката и в дланта си, натиснах силно напред и избутах Ив на около метър от мен. Тя залитна леко и още преди да е върнала първоначалната си позиция, приведох леко тялото си надолу, свих юмруци пред лицето си и с поглед се прицелих в желаното място за атака. Именно, щях да атакувам сладкото и личице, но не с юмрук. Направих две бързи крачки напред, заставайки почти на половин метър от тялото и, погледнах под кос ъгъл нагоре и съзрях косите на Ив. Изпънах лявата си ръка назад, засилвайки се и с колкото се може по-голяма сила я запратих право към лицето и. Последва звучна плесница, която огласи стаята, а върху дланта си усетих силна пареща болка.
Лицето на Ив се извърна в страни, а в това време аз отстъпих крачка назад, готов да се защитавам. Все още не бях свикнал с мисълта, че за първи път и посягах, за това реших да изчакам атаката и. Да и дам шанс да ме натупа, преди да съм реагирал и после отново да ми се подиграе колко голям слабак съм. Или пък, да я просна на пода с юмрук и после да се чудя как да я свестя. Уви, не знаех, какво щеше да се случи...

Плесницата на Аш озвуча в пространството и върху бузата на Ив. След първоначалното съвземане жената се обърна към него с невярващ поглед. И ако си мислите, че невярването идваше от факта, че си е позволил да я удари, жестоко се лъжете.
-Шамар, Аш! Сериозно?! Ти да не си момиче?!
За каква я мислеше изобщо? За поредната млекарка или селянка? Въобразяваше си, че не може да го набие? Та тя бе най-силния човек в цялата държава и то не само заради магията си. Нима реално смяташе, че тя не може да понесе някой друг удар?
-Ще почнеш ли да се биеш сериозно? - почти не изкрещя блондинката.
-Трудно и ме!
-Нима?! Не гледам на мен като на мен. Гледай ме като враг. А сега ме удари, по дяволите!
Гилдмайсторката пак замахна, но този път вдигайки кракът си точно под прав деветдесет градусов ъгъл и стовари подметката си върху гърдите му. От удара, нашият герой залитна стремглаво назад и се стовари на задните си части. Майко, наистина беше силна. Доста по-силна отколкото очакваше. Май я беше подценил, което щеше да му излезе през носа. Застанала доминиращо над него, тя го гледаше не като любовница, гледаше го като преподавател, като стратег, като опонент, като всичко, което се изискваше. Искаше от него едно единствено нещо - да покаже малко мъжество, защото иначе никога нямаше да изрстне до толкова, колкото самият той желаеше. Ив все още смяташе, че природната енергия не е достатъчна. Тези стереотипи бяха отживелица, вече никой не ги следваше. Всеки се стремеше към пълно усъвършенстване, от тези, в които нямаш пролуки, няма случайност, няма късмет. Който си въобразява, че маговете не могат да се бият, греши. И тя щеше да му го докаже. Вдигна кракът си и го насочи право към него, като да го смаже като буболечка. Не я интересуваше колко ще го нарани, стига от този бой той да извлече нещо. Засили се и.....

/Тед опиши успешна защита, след което я нападни. Ако искаш развий малко боя, не само с една атака, но не пиши как я пребиваш нали, защото разликата в силите е огромна/

Някак си, не можех да ударя тази жена. Въпреки, че трябваше, отвътре нещо ме спираше...докато тя не се опита за да ме срита за пореден път. Тогава, вече бях подготвен за атаката и. Знам, че това бе един вид нов изпит, които трябваше да приема и в този момент бях задължен да си стегна задника и да натупам тази красавица!
И ето, че поредният удар с крак се засили към мен. Но, бях подготвен за него, още щом видях тя да го вдига на нивото на гърдите ми. В момента, в който Ив изпъна тялото си леко напред за да ме халоса в гърдите аз се отдръпнах настрани, оставяйки я да стъпи на крака си, без дори а ме е докоснала.

- Добре, така да бъде! - изрекох, като веднага след това пристъпих към първата си по-сериозна атака.

Нямах намерение да оставя нещата така и да ме юрка после, че съм бил женчо. Щом трябваше да си "изтупаме прахта", сега бе момента.
От позицията, която бях заел имах идеална видимост към лявата страна на тялото и. Първоначално огледах всяка една точка, която можех да атакувам, но пък те не бяха много. Ив бе застанала така, че прикриваше най-важните места - лицето, врата и торса си. Ако я ударех там, знаех че мога да я нараня или евентуално да прекъсна по някакъв начин дишането и, за да я разконцентрирам. Но, имаше едно място, което все още не бе скрито и можех да се насоча право към него - а именно краката и. Ив тъкмо прибираше този, с който се опита да ме нападне, когато присвих ръце към тялото си, направих крачка напред с десният си крак, а левият изнесох леко назад, засилвайки го и насочвайки го право към коляното на нейният. Ударът не бе толкова прецизен, но пък бе точен. Горната част на ходилото ми се стовари точно от задната страна на нейното коляно, като това прегъна крака и, сякаш тя искаше да клекне на земята. Тогава, се опитах да нанеса удар с ръка. Стискайки здраво юмрук, не само защото ми се подигра за шамара преди малко, изпънах ръката си назад и засилвайки се, почти се хвърлих върху и, насочвайки удара си към лицето и Уви, както казах - опитах се да нанеса удар. Той бе умело посрещнат от превъртане, което Ив изпълни доста бързо. Застанала на едно коляно, тя превъртя тялото си в почти пълна окръжност, като със свободният си изпънат крак пресече двата мои и ми "помогна" да се стоваря по гръб на земята. А, веднъж озовал се там, вече бях приклещен между краката и, а тя кротко стоеше върху торса ми, яхнала ме като някакво добиче.

- Няма ли да се биеш най-накрая?
Стига де! Стараех се и то много! Преди дори да съм и отговорил, изпънах двете си ръце, като вкопчих пръстите си в дланите и, след което стиснах възможно най-силно. Ив се опита да ги извие така, че да се освободи, но не успяваше...поне до този момент. Накрая и хрумна гениалната идея да направи така, че да извива ръцете си не едновременно - а една след друга. Това, естествено ме разконцентрира, като се разсейвах ту между едната, ту между другата и ръка, като същевременно губех контрола над всяка една от тях. Накрая Ив освободи едната си ръка и ме халоса отново по лицето с юмрук.
- Ауу!
Извиках от болка, а тя не ми остана длъжна, като отново се изкрещя в лицето ми :
- Бий се, женчо!
Е, писна ми! Сериозно!!! Защо точно аз трябваше да се бия с най-силната жена в държавата? Това, че тя можеше да ме натупа по всяко едно време, когато си поиска, не означаваше, че съм женчо! Изобщо дори!
Насочих отново вниманието си към ръцете и, които обикаляха около лицето ми. Ту хващах двете и китки, ала Ив отново измъкваше някоя от ръцете си като ме халосваше през лицето. Сериозно, това си бе чиста подигравка. Накрая ми кипна и нервите ми се опънаха като струни на стара китара, която ще се разпадне още в момента, в който я докоснеш. Зарязвайки опита си да се защитавам, преминах право към боя. Груб, ако щете го наречете уличен и безмилостен. Стиснах здраво юмруци и още преди да съм получил поредната си доза, която щеше да ме доведе до нокаут, стоварих юмрука си върху бузата на Ив. Лицето и се отметна на страни, а русите и коси покриха мястото, което ударих преди малко. Тя се извърна бързо към мен, поглеждайки ме с лека усмивка.
- Добр...
Не изчаках думите и, а направо я ударих още един път, без да ми пука дали пред мен стоеше Ив, Гилдмайсторката ми или някоя баба, която току що ми бе бръкнала в кесията и крадеше от парите ми. Вторият ми удар беше по-силен от предишният, а след него последва още един - мигновен, с който успях да я разконцентрирам поне малко.
Последва лека защита от моя страна, като хванах Ив през кръста и буквално я преметнах през себе си, помагайки си с колене. Тя се стовари на пода по корем, а аз веднага се изправих в приведено положение и се хвърлих върху и. Не, не си мислете, че това бе поредната любовна игра между нас. Целях нещо съвсем друго.
Легнал буквално върху гърба и, насочих вниманието си към врата и. приплъзнах дясната си ръка през нейното рамо, спускайки я право към гърдите. Лявата си ръка, пъхнах между нейната лява ръка и тялото и, като я насочих и нея към гърдите и, целейки се в това, да докопам собствената си длан. Това и направих. Много скоро, пръстите на ръцете ми се докоснаха и аз ги присвих към дланите, като ги заключих едни в други. Стиснах здраво Ив в тази хватка и превъртях тялото си наляво, за да може тя да се озове върху гърдите ми, докато аз лежах на пода.
С тази хватка, се надявах да спра дишането и. Не да я удуша, ами просто да спра притока на кислород, който достигаше до мозъка и, като Ив леко щеше да припадне за няколко секунди. Не я бях правил до сега на никого, но бях виждал неколцина човека да я използват пред очите ми. Беше бърза, ефективна и единственият начин да се измъкнеш от нея бе, ако разделиш ръцете на противника си. За това, аз стисках здраво моите и притисках пръстите си един към друг, надявайки се физическото ми надмощие да бъде по-голямо в следващите няколко секунди...

Битката вървеше доста оспорвано. По принцип, да се биеш с любимата си не беше едно от най-приятните занимания, но в случая Ив не играеше ролята на любовница, нито Аш на любовник. В момента те бяха преподавател и ученик, който се учеше как да се справя с малките поражения или с големите, според случайността, без да използва магия, осланяйки се единствено на тялото си и нищо друго. Нашето тяло е наш храм, трябва да му се обръща колкото се може повече внимание. Трябва да го поддържаме здраво, силно и еластично, защото ако то ни изостави, всичко друго ще го последва. Материята е важна толкова колкото и духът, защото докато сме живи именно тя е дом на дъхът ни. И трябва да се отнасяме към него с уважение и почит.
В момента Севентийл искаше да повери точно до колко младият мъж е развил своето и колко е нужно, за да го усъвършенства. Трябва да призная, че за хърба и то миролюбива такава, се справяше привидно добре. Дори успя да я свали няколко пъти, което си бе похвално, имайки предвид силата, която жената съдържаше. Преспивателната хватка бе доста добра идея, но нямаше да е толкова лесно, колкото зеленокосия си мислеше. Вярно, от нея трудно човек можеше да се измъкне, но кой е казал, че не могат да се използват и мръсни номера? И тъй като блондинката не можеше да движи ръцете си, а дъхът й секваше, реши да прибегне точно до такъв скрит, безотказен ход. Или с други думи, тя срита Аш в най-слабото за един мъж място - чатала. Магът присви очи от болка, а ръцете му се отпуснаха, позволявайки на гилдмайсторката да се освободи. Бързо скочи на крака и си даде време да възвърне в норми вестибуларния си апарат както и правилния приток на въздух.
От там нататък всичко бе решено. Двамата се озоваха лице в лице, в един комбат продължил поне десет минути, в които Аш изяде много пердах, а Ив се размина с няколко слаби удара в областта на раменете и бедрата. Жената умело отбягваше атаките на младежа, парираше прииждащите му удари и отвръщаше със своите собствени. Лицето, торса, най-вече в гърдите, от което размазваше равновесието му, колената. С прецизна точност и завидна тактика удряше местата, които щяха да го повалят най-лесно. Когато десетте минути свършиха, Аш се намираше на земята, опрял длани в каменния под и дишаше на пресекулки. Пот се стичаше от зелените му кичури, а синините шареха кожата му. Доминант и победител бе лидерът на това малко общество. Стояща над него обаче, тя не се радваше. Това не бе победа. Но пък проучването й бе завършено.
Тя подаде ръка на падналия и той я улови, като го изправи на крака.
-Не се притеснявай.
Е, не можеше да се каже, че му бе все едно. Все пак загуби, но поне осъзна, че физическата сила е толкова важна, колкото и енергийната.
-Какво трябва да направя, за да не съм такъв? - със стиснати юмруци промълви Сайръс.
-Тренирай! Тренирай физиката си. Наблегни на силови упражнения. Всеки ден по час. Ще видиш сам как мускулите ти ще се развият, ще станат по-здрави, по-издръжливи. Но се иска воля. Ако искаш може да почнеш още от сега, ако искаш го остави за утре ако си изморен.
Избор едно и избор две - кой щеше да е решаващия?

/Тедддд от спаринга получаваш опит -5, най-вече заради хватката. Сила-5, Ловкост-5/

Щом се изправих до Ив, я погледнах в очите. Чувствах се, някак си...не знам. Може би, леко принизен.
Знаех, че трябва да се постарая. Но, следващият път. Сега исках поне за малко да си отдъхна, най-вече от тренировките преди това, а и от лекият...бой, който "изядох" преди малко.
Веднъж погледнал в очите на Ив, някак си се успокоих.
Наведох се напред и леко докоснах устните на Ив със своите. Целувката ми беше лека и едва докосваща.

- Благодаря, Ив. Обещавам, че наистина ще се постарая. Но сега, наистина имам малко повече нужда от почивка. Смятам да се поразходя и...не знам. Може би да видя къде е Роза, или пък някой друг. Всъщност, имам нужда от нея. Не съм виждал този малък рус ангел от...кога беше? Може би от балът...или малко по-късно. Извинявай, дните ми се губят вече.

- Добре, няма проблем.
Ив ме целуна, но пък го направи доста по-страстно от начина, по който го направих аз. Дори си позволи да се притисне силно в тялото ми, което признавам си, леко ме възбуди.
В крайна сметка, се разделихме бързо. В главата ми се въртяха куп идей и се чудех коя да избера първо, преди да поема към следващото си приключение. За сега, трябваше да издиря Роза. За това, излязох от залата така бързо, както и влязох в нея преди минути.