Каменните улици

Те са широки, дълги и чисти. Свързват всяка една част от града. Изработени са само и само от сивкави павета. На всеки десет метра има улични фенери, светещи бледожълто. Улиците са спокойни. Рядко може да се види сбиване, а когато стане винаги се намира някой, който да го спре на време.

Пристигнах в нов град, непознат за мен.Празни улици, силно осветление... явно в този район нямаха естетически вкус към архитектурното строителство.
Чисти хора и мръсни помисли.Само това виждаха очите ми, които се бореха с изгарящата светлина на уличните лампи.Чувствах се сякаш току що се събуждам, от яростното крещене на майка ми която е дръпнала пердетата и ослепителните слънчеви лъчи гъделичкат очите ми.
Търсех място за което бях слушал отдавна, че биха ме обучили доста добре.Носеше му се славата на дупка която може да те накара да излезнеш от нея с чест и гордо вдигната глава.Това ме заинтригува и ... ето ме тук.
Но, нямаше да се оправя сам на това непознато място.За това, се оглеждах за нечии очи които ще срешнат моите, очи които ще ми помогнат в бъдеще.Тук очички, там очички...нямаше ги.Всички бързаха за някъде, самовглъбени в собствените си проблеми и допуснати грешки през изминалите години.Някои ме поглеждаха с очудване, други с интерес... но не виждах очите които търсех.

Докато Аш се оглеждаше за чифт познати очи, той се блъсна в едни непознати. Под смачканото кепе се показа старо, сбръчкано от годините вече лице. Един дядо го гледаше смирено, макар и леко плашливо заради външния вид на момчето.
-Извини ме момко. - сведе глава старчето, като заобиколи с бавни крачки младежа и малко по малко тръгна в посока на градския пазар. Стъпките му бяха толкова ситни и бавни, че за секунди можеше да го настигнеш. Зависеше от самия Аш дали това ще е избранникът му за ориентир или ще продължи да се лута из улиците като аутсайдер.

Докато трескаво се оглеждах за някои нежен женски поглед, едно старче се блъсна леко в мен.
- -Извини ме момко. - бяха думите му.Мили, непознати.Харесвах хората които се отнасят с уважение, дори към непознатите...а не тези които като се блъснат в теб почват с изразите "ти знаеш ли кой съм аз".Дядото беше сам а скороста с която се движеше беше достойна за щафета 4 x 100 на олимпиадата за костенурки спортисти.

Стана ми мило и някак си тайно че старецът беше сам.Може би по-самотен и от мен, за това реших да го съпроводя.Можеше пък и да ми помогне в търсенето ми.Подскочих няколко пъти, може би два... и се озовах точно до изнемощялото му тяло.Докоснах леко с рака дясното му рамо и му отвърнах с леко несигурен тон.

- Извинете ... мога ли да ви помогна? - задържах ръката си така няколко секунди и после я дръпнах рязко че да не вземе да си помисли че ще го обирам.

-Оооо - извика леко стареца по начина, по който възрастните хора пъшкат. - Момко, момко, сигурно си имаш по-добра работа от това да правиш компания на един немощен дядка.
Човечецът въздъхна и продължи напред като хвана Аш под мишница, използващ го за бастун.
-Отивам на пазара млади човече. Може да ми помогнеш да не ме излъжат търговците. На тези години зрението ми не е каквото беше.

/Аш пиши на пазара - какво виждаш, впечатления, мисли и т.н./

Излязох от внушителната сграда и поех по една каменна улица.Пейзажът беше еднообразен , предполагах ,че вървееки по нея ще стигна до града.Вековни дървета и малки схлупени къщурки , изучавах с интерес всяка една от тях , те бяха шанс да опозная бита на тези хора.Бяха чудновати , като всичко тук.Но в очите ми се набиваха интересните растения , които ми приличаха на малки дечица , усмихващи се на веселото слънце.Унесена в пейзажа не усетих как бях стигнала градът.Сградите започнаха да се менят , а и хората започваха да стават все повече и повече.Гледаха ме странно , все едно ми личеше ,че не бях от тук.Но не им обръщах внимание.Продължих по пътя си , докато не стигнах едно симпатично пазарче...Замислих се дали да се гмурна в шумната тълпа и за момент да изчезна за нея.Но бях жадна за човешки контакт за това поех дъх и се слях с цветовете на тази иначе колоритна местност.

Лео крачеше по каменните павета с почти изгубило съзнание момиче в ръцете. Покрай тях минаваха случайни минувачи и ги гледаха странно. Не им обръщаше внимание. Продължаваше да върви сякаш това е най-нормалното нещо на света. Даже не мислеше за ситуацията, в която се намира.
-Я виж ти какво носи барманчето! - чу зад гърба си момчето. Спря се, но не се обърна. Само очите му се извиха леко назад. На няколко метра зад гърба му стояха трима мъже, мясащи на отрепки, с раздърпани дрехи, брадясали и мръсни. Той тръгна отново, но на втората крачка пак се спря от гласовете му.
-Хубава стока. Ще ни я отстъпиш ли? - смееха се подигравателно непознатите.
-Разкарайте се, боклуци! - отсече студено Лео.
-Не мисля така. - отвърна единия и извади от колана си един кинжал - не много изящна изработка, но достатъчно остър, за да разреже листо във въздуха.
Той се запъти към бармана и безжизнената Арадел с вулгарна усмивка, която показваше изгнилите му на места зъби. Погледа му беше зажаднял за кръв и плътски удоволствия и мислеше да си ги набави от тези тук. Лео изцъка недоволно, пое си въздух и затвори очи. От тялото му се разнесе тъмна аура и го обви като плацента. Отвори очи и в същия миг аурата "излетя" към нападателите им като ги отблъсна на два метра от предишното им място. Никой от тримата не помръдна. Замряха на място с изцъклени, изгубили жизнеността си очи. Изгрялата луна озаряваше мъртвите им тела и предаваше злокобен, но величествен ореол на Лео. Страната му беше потънала в мрак, а в безизразните му очи се виждаше непоколебим студ и спокойствие.
-Отрепки. - продума той и продължи по пътя си.

/Арадел, опиши мислите и реакциите си/

В един момент усетих как тялото ми се носи на някъде.
-Облакааат е жиииив- изфъфлих аз като дори и не си направих труда да отворя очи.
Имах чувството ,че ако погледна на долу или около мен ще повърна.Реших да се отдам на фантазията си за летящия облак , който ме носи на някое красиво място.Усмихнах се на себе си и въздъхнах с блаженство.Започнах да си представям гледката която се простира под краката ми.Любопитството ми на котка се обади и притворих очи.Не знам дали бях разочарована или объркана от това което видях , но лицето на Лео беше над мен умислено и загледано някъде в далечината.
-Ееей , ти не сии облаааак.-казах намусено аз.В следващия момент чух и други гласове около мен , които се сливаха и звучаха като бученето на вятъра при силна буря.Извърнах поглед и видях три размазани фигури.
-Супееееер , поне има ангели.Май наистина съм в рая.-изписках като малко дете.Но изведнъж черна , появила се от нищото направи моите ангели на парченца.
-Лееео , ти уби ангелите , уби ан..ангелитеее...сега онази кучка , която е на небето ще те изнасили.Но на теб това ше ти хареса , нали?Хахахах.-изкикотих се и главата ми отново клюмна.
-Ох , ма ти изобщо не ме харесваш а?Аз не съм лош човек , искам просто да ...да имаам приятеееели.Ще ми станеш ли приятел , барманче?
Физиономията на лицето му ми подсказа ,че трябва да млъкна.Затворих очи и продължих фантазията си за удобния бях облак.

Вървяхме по кълдаръмените улици унесени в сладка приказка.Този път не обръщах такова внимание на пейзажа около мен , просто защото Тес не спираше да разказва увлекателни легенди за митични същества и смели мъже и жени.Носени от уста на уста , тези историй вместо да се износят и изхабят като стара обувка , те ставаха все по-ярки и колоритни.Всеки , който ги разказваше влагаше парченце и от собствената си фантазия , но в легендата която звучеше в момента , не успях да открия парченцето , което Тес бе добавил.Наистина бе еродиран младеж , докато го слушах имах време да го наблюдавам...Да забележа пламъка в очите му , незабележимата тръпчинка която се появяваше когато се усмихнеше , непринуденото му държание.Присъствието му ме отпускаше и предразполагаше , разказах му за света от който идвам , за детството си и някой от мечтите си.Беше от хората , които ги познаваш от час , но имаш чувството , че можеш да им довериш целия си свят или поне част от него.Искрено се надявах преценката ми да не е грешна и всичко това да не е плод на моята детинска наивност.
Неусетно как вече бяхме стигнали пред заведението , той джентълменски ми отвори вратата с лек престорен реверанс.

Спомних си единственото място което знаех тук - града в който срещнах стареца, който в последствие се оказа и мой учител.Малко трудно, но успешно достигнах до него и до онези каменни улици по които крачехме заедно към пазара.Вървях безцелно, търсейки нещо което ще грабне вниманието ми.Очаквах всичко друго да видя, но не и Арадел.Беше с някакъв младеж, който тя бе хванала под ръка и вървяха по улиците.Стана ми интересно кой е той и защо е с нея.Леко дори изревнувах, че като неин съквартирант не бе поканила мен...ами този...пън!Вървях на двадесетина метра зад тях, като се опитвах да се движа между тълпата незабележимо и винаги пред мен да има някой непознат който да ме прикрива.Понякога се прокрадвах острани, като оглеждах тялото на Арадел.Беше използвала дрехите от шкафа които бях намерил първи.Определено бях забелязал тази малка ефирна рокличка, чийто тънки презрамки си плачеха да бъдат разкъсани с едно леко движение и да разкрият голотата и отдолу.
На няколко пъти се спънах от прекалено много заглеждане по полюшкащото и се дупе,докато не се спряха пред някакво заведение.Стоях все още на достатъчно разстояние че да не бъда забелязан, но и това трудно щеше да стане.Арадел гледаше момчето и не обръщаше внимание на никой.Младежът който бе с нея, се опита да и се натегне като и отвори вратата.Изглеждаше нескопосан и престорен.Хвана дръжката на вратата с едно въртеливо движение на китката, което ме накара да се засмея.
*Глупак* - рекох си аз, като отбих в една странична уличка.

След като Лаура изчезна от бара, не чаках дълго за да я последвам.Едва изпил питието си, излетях от бара като преди това благодарих на момчетата.Затичах се по каменните улици, като търсех Лаура.Имаше твърде много хора, което ме затрудняваше в търсенето.Накрая я забелязах в далечината.Вървеше бавно и спокойно, а около нея имаше доста бързащи хора.Затичах се, докато настигнах групичката от хора зад нея.Опитах се да се промъкна между тях, но на няколко пъти получих сръчкване с лакът в ребрата от лелките стоящи пред мен.
- Лаура-а...
За мое щастие ме чу от първият път.Спря се и изчака да я подминат хората, а когато стигнах до нея запъхтян и обясних защо я гоня :

- Извинете за провикването, но не зная фамилията Ви г-це.Искам да помогна...

Слънцето вече изгряваше и ранобудния град се изпълни с жителите си, които бързаха по ежедневните си битови задачи.
-Лаура-а...
Тя се спря и се обърна. Към нея тичаше Аш. Това момче не беше ли изморено вече? Стигна до нея и запъхтяно заговори:
- Извинете за провикването, но не зная фамилията Ви г-це.Искам да помогна...
Да помогне? Той? Сигурно се шегуваше с нея. Сигурно се шегуваше със самият себе си. Та той е новак. Това беше невъзможно.
-Върви с мен! - каза му тя и тръгна към Сто слънца. -Не аз взимам решенията кой ще бъде включен и кой не. Това се уточнява от Хейз и Нийл. Но се съмнявам да се съгласят. Нямаш нужния опит. Сигурен ли си, че ще можеш да помогнеш, а няма само да се пречкаш?
Лицето й бе сериозно. Знаеше важността на тази мисия и тя щеше да бъде всичко друго, но не и лесна.

- Мога да се уча от Вас... - отвърнах и аз.Не знаех за какво става дума, но исках разнообразие.Нещо което да ме разтърси до толкова, че като се върна в стаята си да се строполя на леглото от умора и да не стана после една седмица.
Лаура ме гледаше все още с пренебрежителният си поглед, а аз се опитах да придобия най-миловидната си физиономия, която да е спечели поне малко и да размекна сърцето и както когато танцувахме. - Моля Ви, нека опитам...

Първият път когато го изпитваше не успя да го научи на нищо. Едва ли сега щеше да има някаква промяна. Но нека така да бъде. Поне щеше да му покаже, че нищо няма да излезе и той щеше да се затвори в малката си черупка, ако не и още по-добре - да напусне това място.
-Чакай ме в тренировъчната зала след половин час. Още е рано и няма да има никой. - заяви тя след което просто се изпари.

/Аш знаеш къде да пишеш/

Те вървяха по улицата, която бе изпъстрена със слънчеви лъчи. Хората се бутаха един в друг. От всякъде се чуваше шум.
-Какво говориш,Арадел? Хубавите емоции винаги са полезни за сърцето, а и за душата. Сигурен съм, че ни очакват още много такива.

Стъпките им отекваха по калдъръма. Бомбето и карираните му панталони се открояваха сред минувачите. Спътникът му вървеше с наведена глава. Само лилавите му очи блестяха полузакрити от косата. Слабият рус мъж говореше нещо по странен, веселяшки начин и все пак, всеки минал през тях отвръщаше поглед настрана със страх. Имаше нещо в сините очи на момчето с екстравагантните дрехи, което бе признак за огромна опасност. Разстоянието между двете двойки все повече се скъсяваше и никой не забелязваше другите, отдали се на собствените си разговори и мисли.

-Освен това съм сигурен, че семейство Хей ще искат да те видят пак. Направила си им силно впечатление.
Арадел се усмихна и точно след това се сблъска във високо силно, като скала тяло. Тя полетя назад и падна по дупе. Тес веднага се наведе да й помогне. Тя вдигна глава готова да наругае този, който се бе осмелил да я бутне и тогава замръзна. Тялото й се разтрепери. Пред нея високо и надменно стоеше Лизандър, а до него русоляв мъж с риза и тениска отдолу и черно бомбе.
-Ой, ой, малката. Внимавай къде вървиш. - каза й той. -Джей-Джей не обича да му вървят в краката.
Той се обърна към белокосия си приятел и видя, че погледа му е някак си променен, макар и същия.
-Ъно....познаваш ли я?
Един миг на мълчание, като един миг дихание протече. Силен ветрец премина през тях и развя косите на падналото момиче. Съдбоносна среща.
-Не! - отвърна студено Лизандър впил очите си в нея. Сякаш щяха да я погълнат и разкъсат на парчета. -Да вървим!
Той подмина с бавни, широки крачки, ръце в джобовете и пуст поглед изоставящ момичето след себе си, сякаш не съществува.
-Е, джа. - вдигна ръка на двойката Джей. -Джей-Джей потегля.
И той последва другаря си. Тес се провикна след тях.
-Поне да се бяхте извинили.
Обърна се към Арадел, за да й помогне да стане, но лицето й го уплаши. Бе пребледняла като призрак.
-Какво ти е? - притеснено попита той. -Удари ли се?

Вървях по павирана улица и се наслаждавах на суетата около мен , на шума и кипящият живот.Докато чифт лилави очи не отвяха като ураган всичките ми мисли.Същите онези очи който търсех и сънувах , сега като ледена висулка пронизваха всичките ми очаквания и надежди за този човек.Стоях там долу на земята , в краката му принизена до край.
-Ъно....познаваш ли я?-попита странния мъж с карираните панталони.
Надеждата в мен издаваше предсмъртни стонове , чакаща отговорът му да я довърши.
-Не! -отвърна той ледено.- Да вървим!
Тук където зимата бе просто мит , аз изпитах целия леден гняв на този сезон , сякаш лавина се стовари върху мен.Бях прекарала с него...колко?Ден? Но за един ден се променят животи , за един ден той промени и моя.Преди просто гледах , благодарение на него , аз се научих да виждам.За пореден път се бях доверила на неправилния , за пореден път част от мен изсъхна и умря.Най-нормалната реакция бе да заплача, с цяло гърло и да дам глас на мъката си.Сълзите бяха по-силни от мен и за това просто им дадох свобода , без глас.Мъката ми нямаше име, за мен тя вече бе един непознат.
-Да...ударих се..и..и ме боли.-излъгах аз.- Моля те , нека се махаме....

-Добре.
Тес я подхвана и я вдигна на крака. Помогна й да се застопори и двамата тръгнаха към гилдията. Не я разпитваше. Видя, че е разстроена, затова я остави да изживее каквото я терзаеше. Скоро щяха да са си у дома и всички неприятни мисли щяха да бъдат заменени с нови, по-хубави. Градът остана зад тях с целият живот, който го изпълваше.

/Пиши в Лотус/

Излязохме от парка и малко , по малко започнахме да навлизаме в градът.Смехът ни, толкова силен и чист караше хората да се обръщат след нас.Но веднъж видели заразителните им усмивки, нямаха сърце да ни нахокат.Припомних си ученическите години, когато излизах с единствената си приятелка Пам и всяка една разправяше смешни случки от ежедневието й в училище.Въздъхнах носталгично , като надъхах себе си, че ме чакат още много интересни мигове.
Краката ми чертаеха незнайна за нас дестинация, нещо което не бе типично за мен.

Всички вървяха задружно по улиците на Маджестик. Цареше смях, кикот и веселие. Тес се отскубна от Скай и отиде от другата страна до Арадел. Прегърна я през рамо, като обърна главата й към него и я целуна страстно.
-Ууууу....имаме си двойка. - пошегува се блондина. Явно дискретността на Кейтлин беше отишла на кино, но Тес не се срамуваше от факта, че харесва това момиче до него и нямаше намерение да го крие.
-Кога стана това? - попита изумено Хейз.
-Онзи ден. - отвърна късо без много обяснения чернокоско.
-Хммм....винаги последен научавам. Ще ми разкажете като седнем.
-А къде по-точно отиваме? - попита красивата въздушна магьосница.
-Не може да тръгнем на път преди да хапнем и пийнем чаша чай нали?
-Така си е. -съгласи се с приятелят си Скай и двамата удариха юмруците си един в друг.

/Гери пиши как отивате в Наргиле/

Ейвъл вървеше безшумно по улицата избягвайки какъвто и да е контакт със спокойните, нищо неподозиращи минувачи. Никой й не го забелязваше. Беше се слял с тъмнината и това напълно го устройваше. Въртеше между пръстите си една монета от десет злато. Той бръкна в джоба си да я прибере и усети известна липса. Спря се. "Къде е?" , "Винаги го прибирам, къде е". Разтършува се из себе си, но това, което търсеше не можеше да бъде открито. Нямаше го. Чудеше се как така е изчезнал. Изведнъж го озари мисъл. Обърна се по посока на центъра на града. Лукавата му усмивка блесна в цяла сила.
-Така значи. Ето каква била работата.
Той се засмя злобно и продължи по пътя си с ръце небрежно пъхнати в джобовете.
-Колко интересно.
Нощта го погълна, а той весело си свиркаше.

Сятах първо да я заведа на пазара и след това да отпразнуваме идването й и новите покупки в парка.Дориан попиваше всяко едно нещо от пейзажа, беше като малко дете което тепърва изучава света.През това време аз й разказвах как съм попаднала тук, отчасти разбрах и нейната история.Наистина ми стана малко жал пък и ми стана ясно от къде е толкова корава, качество за което искрено й завиждах.

Излезнахме на улиците, а Арадел умело влачеше отрепките след нас. Скай си размени няколко думи с библиотекаря и ни настигна. Най-неочаквано за мен ме прегърна изотзад и сплете ръцете си пред гърдите ми.
-Добре се справи Дориан. Много добре....старият некромансър добре те е обучил.
Изтръпнах при допира му. Душата ми не се бунтуваше както при Дрейк, но за сметка на това тялото ми реагираше на ласките му и то доста настъпателно. Казах си едно голямо "майната му, докато съм тук ще се насладя на всеки момент". Точно поради тази причина се обърнах и се притиснах към него. Приближих устни до ухото му и прошепнах:
-По-късно ме чакай в твоите покои. Аз ще те намеря.
После го пуснах и извиках смеейки се:
-А сега оставям тези.... - хванах лианите от ръцете на момичето и му ги подадох. -....На теб. Прави с тях каквото сметнеш за добре. Ще те помоля да ни оставиш сами. - намигнах му. Той разбра, че имам нещо предвид, пое "тежкия товар" на плещите си, кимна ни развеселен и се отдалечи. Изчаках го докато се скрие от погледите ни с ръце на кръста и тогава се обърнах към Арадел.
-Мисля, че е време да те научим да се биеш. - казах сериозно. Улиците бяха опустели и тъмни. Но уличните лампи осветяваха достатъчно, че да виждаме всичко. Оставих чантата с покупките си настрани. Нямаше да разопаковам ножа за Дрейк защото беше само един. Вече почти бях възвърнала силите си. Може да се каже, че въздушното магче вля енергия в тялото ми.
Застанах на един метър от нея и свих юмруци. Заех бойна позиция.
-Направи същото.
Тя ме послуша. Обясних й как точно да застане, за да почувства най-добра стабилност на стойката. Започнах да удрям с юмрук във въздуха, за да й покажа как е правилния метод. Не искахме да си счупи китката все пак. След още няколко урока във въздуха беше време да я пробвам.
-Искам да видя как ще се защитиш и атакуваш. Не използвай магия.
Изпънах леко левият си крак, който се намираше зад корпуса ми и завъртях успоредно ходилото, приклекнах малко с десния и така се засилих. Свих дясната си ръка в лакътя и се спуснах срещу нея като се насочих към брадичката й в ъперкът. Очаквах или по-скоро се надявах Арадел да успее да го блокира.

-Мисля, че е време да те научим да се биеш.-каза делово Дориан.
В първия момент я изгледах невярващо, но после като осмислих идеята, се съгласих, че ще ми е необходимо да се науча на това-онова.
Без да дочака отговора ми, момичето замахна ловко към лицето ми, посока на брадичката ми.Като по инстинкт наклоних тялото си назад за да избегна удара.Застанах отново стабилно и я погледнах в очите.
-Искаш да си поиграем?Готова съм да науча стъпките...
Огледах тялото й от главата до петите, трябваше да гледам на нея като на потенциална мишена.Знаех, че е много по-силна от мен, но се стараех да не мисля за това , защото мотивацията ми отиваше по дяволоте.
Замахнах с едната си ръка към врата й,а с крака си се насочих към меката част на корема й.

Прочетох движенията й прекалено бързо. Липсваше й увереност и поради тази причина се издаваше предварително. Ръката й тръгна първа. Наведох глава на пред като избегнах атаката й във врата ми и с двете си ръце хванах кракът й във въздуха преди да успее да ме докосне. Изтласках го към тялото й, тя залитна и аз я ударих силно в челюстта. Арадел щеше да падне на земята, но се задържа с ръце.
-Липсва ти скорост. Бъди по бърза и непредвидима. Не позволявай на врага да разбере намеренията ти. Използвай повече стабилност и сила на ударите.
Продължавах да я обучавам аз и очаквах да си води бележки и следващата й атака да е по-успешна. Още преди да се е изправила или отговорила скочих във въздуха със свита ръка в опит да я ударя в главата още докато беше на земята. Не исках да я щадя иначе нямаше да се научи.

Преди да е паднала върху мен се претърколих и тя се пльосна на земята до мен.Челюстта ми болезнено пулсираше, а ударът й бе предизвикал гневът ми.Разбира се, премерения гняв защото не исках да й нанасям сериозни поражения.
Докато беше още на земята до мен, се хвърлих отгоре й, захванах ръцете й с колената си, като тежеста ми бе върху тях....хванах врата й, за да я придържам за да не шава с главата си и я фраснаха с възглавничката на ръката ми в носа.По погледа й разбрах, че я е заболяло и в първия момент съжалих...но след това тя ме изтласка от себе си и сменихме ролите си...сега тя бе върху мен, а по лицето ми капеха съвсем малки капки кръв.