Каменните улици

First topic message reminder :

Те са широки, дълги и чисти. Свързват всяка една част от града. Изработени са само и само от сивкави павета. На всеки десет метра има улични фенери, светещи бледожълто. Улиците са спокойни. Рядко може да се види сбиване, а когато стане винаги се намира някой, който да го спре на време.

Излизайки на улиците, Тес ме попита дали ще се прибираме. Всъщност, все още не знаех. Не бях решил какво да правя, но веднъж, спрял погледа си на книгата, която държах в ръка се обърнах ухилен към него.

- Май мисля да отида да...си почина малко.
Той ми се изсмя, като видя мазната ми усмивка.
Когато стигнахме до добичето, с което пристигнахме в града, то ни чакаше спокойно. Явно се бе нахранило добре, защото като отидохме до него, то се бе излегнало на земята и се беше сгушило на земята.
- Хайде, конче. Време е да се прибираме.
Животното кротко се изправи и разтърси гърба си, избутвайки праха полепнал от него.
Двамата с Тес се качихме един след друг, в същата позиция, в която бяхме и когато пристигнахме. За по-сигурно закачих торбата с костюма си добре за седлото, за да не я изгубим по пътя. Книгата прибрах под седлото, като леко я втъкнах в него.
В следващият момент извиках силно "Дийй" и кончето полетя обратно към Сто Слънца.

Добре, аз бях красива, знаех го виждах го...но след като видях онзи бях костюм и тази прилежно зализана коса, просто не можех да мисля за нищо друго .Изглеждаше толкова галантен и толкова красив...блестеше със своята простота, онази красива човешка простота, която ние хората се опитваме да прикрием с маски.А той сега бе излязъл пред толкова хора, за да покаже себе си, а не маската.Достойно.Идеше ми още като го видях да го хвана през кръста и да танцуваме бавно, наблюдавани единствено от сребристата месечина, пазителката на нашата тайна.
И Лезандър беше красив, достолепен и изискан.Гордеех се, че такъв мъж ще ми е кавалер, но както всички знаем сърцето си искаше своето.Но нека не говорим за това сега, тази вечер е посветена на това да се забавляваме , както и да съчетаем полезното с приятното- нашата мисия.
Това не бе някакъв личен празник, но въпреки всичко се чувствах специална, красивия файтон, красивите ми близки..и самата аз, която също изглеждах добре.Тази вечер ще го спомена поне на няколко пъти, но просто не съм изглеждала и съм се чувствала така никога, простете ми.Улиците бяха толкова красиви сега.Нямам идея дали заради празненството или просто гледам с други очи на света, но сякаш всичко светеше и сияеше обляно в невидими лъчи.
Дали еуфорията бе виновна или беше някакво друго чувство , което изостряше естетическите ми сетива и слагаше на съзнанието ми розовите очила на щастието.Определено бе по-добро от чаша вино или шампанско, опияняваше като марков алкохол, не те напиваше, а просто ти помагаше да се отпуснеш и да наблюдаваш, слагаше онази безгрижна усмивка на лицето ти.
Да, определено бях щастлива и то не заради роклята, красивите обувки или мъниста, а заради света такъв какъвто го познавах.Света, побиращ се в едно туптящо сърце и лика на чаровен мъж, който побираше в погледа си целия смисъл да съществуваш.Беше толкова просто..усмихнах се на себе си, даже леко се засмях развеселена:
-Какво е смешното, кажи и ние да се посмеем.-попита Лезандър.
Обърнах се към него със спокоен поглед:
-Не се смея, а се усмихвам.Човек се усмихва, когато е щастлив, а аз съм точно такава в момента!
-Ясно, вълнуваш се заради бала...-кимна той.
-Разбира се, че се вълнува все пак е момиче.Всяко момиче обича баловете, дори и аз.-призна си Крис.
-Вие сте прекрасни, всички!Всичко е чудесно и..и погледнете колко е красиво навън!Ами онази звезда точно до луната, виждате ли колко силно грее?-погледнах през малкото прозорче на файтона.
Май всички се спогледаха:
-Ари, скъпа да не си пила нещо?Няма лошо да си се почнала от рано, но да ни беше викнала да помагаме.-пошегува се Ерик, а аз го погледах все така хлапашки ухилена:
-Да, вечери като тази ме опияняват и аз определено искам да я споделя с вас...

Арадел бе толкова щастлива, че неусетно заразяваше и останалите с доброто си настроение. Всеки го изявяваше по своему разбира се, но факта беше на лице. Ерик не можеше да откъсне поглед от нея. Опитваше се да го прикрива, седнал срещу й, но мислено той седеше до нея, той държеше ръката й и неговата глава се провираше през прозореца, за да види звездата, която посочва.
Докато се движеха с умерена скорост, колелата на файтона поддадоха и той рязко се надигна като падна и пак се улекоти. Кочияша спря конете и скочи от тях.
-Блъснахме ли нещо? - попита стреснато нашата героиня.
-Така изглежда. - отвърна Д'Арвил и бързо отвори вратата.
Всички слезнаха и видяха, че изпод колелата се промушваше едно ранено куче.
-Света Елисандра, изобщо не го видях. Изскочи изневиделица.
-О, не, горкото кутре.
Блондинката клекна, напълно забравила за роклята си, а и нямаше как да я изцапа, защото улиците бяха чисти и почна да го милва. Задният му крак и частта до кръста бяха строшени и животното едвам се движеше. Очите на девойката се насълзиха и всеки момент щеше да се разплаче, размазвайки грима си. Но такава беше нашата Арадел -състрадателна, особено към невинните животни. Но тогава Матюс клекна до нея и с блага усмивка погали кучето, едвам докосвайки пръсти до нейните.
-Не се притеснявай. Може да му помогнем. Просто го излекувай.
Съвсем спокойно можеше да го направи и той, но искаше да остави това чудо на нея. Така щеше да се почувства като спасител и още повече да повдигне настроението си.
-Но....аз не съм толкова бърза като теб.
-Достатъчно бърза ще си, ако повярваш в себе си. Хайде, ще ти помогна.
Той сложи дланта си върху нейната и магията му се вля в кожата й. Затопли я и почна да се процежда от другата й страна.
-Да го направим заедно.
Тя кимна и се обърна към раненото куче.

/Ари пиши как излекувате животното, после каквото си искаш и после как пак продължавате по пътя си. После ще се включа аз./

Не щеш ли файтона премина сякаш през малко трупче.Надявах се наистина да се окаже някой по объл камък или нещо такова, но вътрешните ми опасения се оказаха прави.Беше кученце, чиито крака и гръбнак сега бяха размазани от тежкото колело, какво нещастие.В такива моменти напълно забравям, че имам способности и веднага бях на път да го оплача.Но Ерик ми помогна, имам чувството, че ако не беше той и ако трябваше да разчитам на Лезандър, хайвана щеше да си умре.
Чернокосия красавец клекна до мен и положи длан върху моята, щяхме да го излекуваме заедно, погледнах го и се усмихнах леко като кимнах, все едно казвах "Да го направим".
Затворих очи и освободих енергията си, тя се проточи на малки сънени снопчета през дланта ми и попи в козината на кутрето.Усещах и енергията на Ерик, как попива в кожата ми, затопля я и се слива с моята, това ме караше да настръхна, усещането беше различно и не мога да го опиша.По телцето на животинчето започнаха да се появяват различни фигури, приличащи на красиви листа, сенки, които се гонеха из жилите му, вените, мускулите и кокалите и ги заздравяваха.
И ето, че в един кратък момент, опашката му започна да се движи, вече не издаваше онези агонизиращи писъци, които ме побъркваха.Обърна се към нас Матюс, изправи се леко и започна да ни ближе, беше толкова сладък.А чувството да помогнеш на такова бедно създание, не може да се замени с друго на света:
-Сега си свободен да си играеш, малкия...но внимавай като пресичаш, това да ти е за урок.-говорех на животното докато го чешех зад ушите.
Ерик се усмихваше весело все така приклекнал до мен, а Лезо изглежда нервничеше зад нас:
-Хайде, Ари..това е просто куче, не те разбира като му говориш.Може да има бълхи и какви ли не болести, остави го и да се качваме, може да закъснеем.
Погледа ми се помрачи след тази забележка, той не разбираше, нали...и никога нямаше да разбере.Изправих се бавно и промълвих едно тихо "Добре", докато се качвах в каретата.Другите ме последваха и колелетата отново се завъртяха

Ситуацията беше толкова странна, че Нео имаше чувството, че уговаря някаква сватба.Нима беше толкова сложно да се отдадеш на нагоните си?Да действаш рисковано и да преживееш една малка авантюра, да обещаеш на себе си и на тялото си, че тази нощ ще обичаш ближния , а утрото ще заличи паметта ти.Нима всичко трябваше да става с уговорки и условия, точно като на пазара.Нео не и разбираше тези неща, самия той си не широкоскроен и обичаше компанията на красивите дами, но също така и ги уважаваше, което бе доста важно.Сега обаче започваше да му писва, не и предлагаше брак, а едно приятно прекарване, а тя се опитваше да го усложни...:
-Ти ще дойдеш ли или не, като се има в предвид, че няма да стане това което искаш.- усмихна му се Азии.
Нео загуби търпение и погледа му помръкна, тръгна към нея и малко преди да я подмине се спря и се взря в очите и:
-Защо се стремиш да лепиш на всичко етикети?Нима си толкова наивна, че смяташ че с една целувка можеш да ме накараш да се влюбя в теб?Приятно момиче си, но да се отдадеш на някой не винаги върви ръка за ръка с условието да сте двойка и предани един на друг.Ако го беше правила щеше да знаеш, че в секса за една нощ се споделят много по-интимни неща от това когато си с някой от година.Но изборът е твой, на мен ми писна да тъпча на едно място.
Той я подмина и влезе отново в бара.Дали Азии очакваше подобен развой на нещата, само тя може да ни каже.Но не бива да я съдим за постъпката и, може би дълбоко в дебрите на душата и една скрита преданост тлееше и не позволяваше на тялото и да се отклонява в случайни забежки.
Томас вдигна рамене и отиде до приятелката си, очакваше, че в този момент има нужда от подкрепа:
-Ей , добре ли си?-сложи той ръка на раменете и.-Той беше свестен тип, нямаше да те използва, но ти си тази която решава с кого да и с кого не.Ако смяташ, че си заслужава, влез и намери това момче, ако ли не давай да се прибираме, че утре имаме доста работа, а и път ни чака.

/Азии, реши дали ще го взимаш този Нео най-накрая :Д, ако ли не пиши как се прибирате в хотела и си лягате/

Той сам си тръгна. Не бе нужно да му казва в лицето, че едно-вечерните забежки не бяха по вкуса й.
-Ей , добре ли си?-сложи той ръка на раменете и.-Той беше свестен тип, нямаше да те използва, но ти си тази която решава с кого да и с кого не.Ако смяташ, че си заслужава, влез и намери това момче, ако ли не давай да се прибираме, че утре имаме доста работа, а и път ни чака.
Азии се обърна и се загледа в сянката му която бързо влизаше в бара.
Тя се подсмихна и започна да се смее.
-Дали си заслужава? Разбира се! Просто не искам това.- Тя му се усмихна и го подбутна.
-Хайде сладък, да се прибираме преди да съм ти направила още някой стриптийз.-
Той я хвана под ръка и двамата закрачиха към хотела да се установят.

Голяма изненада за Зед. Кой би си помислил, че един от малкото хора, женени за куртизанка ще бъдат в публиката? И той няма да хареса историята... естествено тя не бе особенно ласкава. Като се има предвид, че истинския край завърши с много по-лош бой за мага, отколкото онзи смешник му нанесе. Но както и да е. Няма значение. Беше добре. Нали?
Арадел направи нещо... и изведнъж, цялата болка и рани изчезнаха. Това му подейства уникално отпускащо, понеже дори и да не беше сериозен боя болеше. Явно тя беше тера маг, един от онези, които наричаха „лечители” или „друиди”.
Докато тези мисли, преминаваха през главата на нашия любим герой, магьосницата му говореше нещо, а той отговаряше автоматично. Бе се замислил за някои неща, и...
Изведнъж, двамата седнаха на един осветен тротоар. Зед спря, опули се за секунда. Превъртя назад, и стигна до въпроситте и отговорите които той бе дал. Въздъхна и все пак неможеше да не отрече логиката зад тези мисли.
- Има ли шанс това да го изпием за един час и след това невредима да се прибера вкъщи?
- Амии... Винаги можем да се пробваме? А и аз, като кавалер, мога да те заведа до вас...
- Хахахахаха, не... Миличък, ти ще си по-пиян от мен – отвърна му тя със закачлив смях.
- О? Приемам предизвикателството! – отвърна Зед, и надигна бутилката, оцеляла по чудо след цялото меле. – О да...
Докато говореше, той измъкна счупената първа бутилка. Гърлото и липсваше, но магически, алкохола бе останал цял. С усмивка, Зед извади и два шота от вътрешния джоб на якето си. Сложи всичко това на тротоара, и се усмихна мило.
- Нали знаеш че те ще ти откъснат главата ако разберат за това? – каза Ари, смеейки се – Голям крадец си.
- О, не! Аз? Крадец? Всъщност им оставих бележка и няколко монети... Може да съм си купил цял сервиз дори – отвърна Зед, подсмихвайки се.
Наляха по един шот и го обърнаха. След което последва още един... и още един... и още един... След може би седмия, улицата се завъртя брутално, и мага започна да се хили тъпо. Хубаво му беше. Приятно, да точно това му трябваше. Няколко шота в добра компания, за да забрави днешната тренировка. И поражението. Смазващото поражение...
Поселдваха още няколко шота, и на въздухаря (хахахаха) му хрумна страшната идея. Той се наведе към Ари (като за малко не падна, и не събори всичко което бе на тротоара) и каза с пиянски глас, разпръсквайки алкохолни изпарения и идиотски смях:
- Хей... ХЕЙ! Ари! Имам идея... – мисълта му бе прекъсната от брутално завъртане на улицата. Докато успокои погледа си, мина известно време – Знаеш ли какво? Хайде... хайде да играем „Никога не съм”! Какво ш’каеш?
Мина известно време (или поне така се стори на Зед) преди Ари да се съгласи с отсечено кимване.
- Като д-д-д-дама, ти си първа.
Тя се замисли. Докато тя мислеше, мъжа наля по един шот, подготвяйки се за първия рунд.
- Никога не съм... правила секс в заведение! – каза тя, невинно и със сладко изражение на лицето си.
Загледа се в нея, и обърна шота на екс. Опита се да се изчерви, но спомените се прокраднаха в ума му, и единственото което се появи на лицето му бе сладострастна усмивка...
- Ама ти сериозно?! А аз си мислех, че си невинно бебче...
- Тихите води са най-дълбоки, скъпа... А и беше... история с доста интересен край.
- О? И какво стана?
- Ами... мъжа и се прибра... и скочи при нас.
Тя го изгледа много странно... след което се разсмя от сърце. На лицето на Зед, се появи онази специфично глупава пиянска усмивка, която доста често бе негов спътник в нощите като тази.
- Твой ред е – каза тя, между два изблика на смях.
- Никога не съм... бил с повече от една жена в леглото.
За изненада на мага, тя обърна шота си, и му се усмихна мило.
- Когато бях на петнайсет. Бях на гости на една приятелка, и спахме заедно. СПАХМЕ, не правихме нищо... е може би се целувахме... малко. И се опипвахме... Но никакъв секс.
Зед я погледна завистливо, и допълни шота и. Чакаше нейният въпрос. С доста голям интерес, ако трябва да бъдем честни. Историята, започна да става интересна...
- Никога не съм се целувала с непознат – каза тя.
Зед се приближи... и я целуна. Тя не отвърна, но той я целуна. Леко по устните. След което се отдръпна, и изпи шота си.
- Сега вече си. Може да пиеш...
Ари го гледа около минута, след което го шибна зад врата.
- Не прави повече така... Аз имам приятел. – каза тя, шеговито, докато обръщаше шота.
Докато Ари наливаше, мага се замисли. Какво да пита, какво да пита... А! Ето това...
- Никога не съм... правил стриптийз. Обикновенно дрехите се късат, и захвърлят на купчина.. – въпроса бе последван от сконфузено изчервяване, и поглеждане право нагоре.
Тя взе шота и го обърна. След което взе бутилката, и удари една голяма глътка от нея.
- Какво ме гледаш така? На Ерик, само веднъж и вероятно няма да повторя, понеже докато беше до кухнята да вземе сметана, аз заспах. А след това и ме изхвърли от стаята като кирливо коте...
Извода: Не прави стриптииз, като си пиян
Те наляха отново, и видяха че алкохола е на свършване. Спогледаха се, вдигнаха рамене и се изкискаха, след това Зед я погледна с очакване на Въпроса.
- Никога не съм... тичала гола по улицата – зададе тя въпроса си, и погледна невинно.
Мага я погледна. След като спомените дойдоха, и изпълниха съзнанието му, той взе шота и го обърна. След което сграбчи бутилката, и започна да пие жадно. Алкохола изгори гърлото му и превърна стомаха му в прах, но той продължаваше. Арадел го гледаше стреснато, но не каза нищо.
- Ами... бях нает от един много гаден тип. А той имаше толкова красива дъщеря... Накратко преспах с нея, няколко пъти, но баща и ни хвана. Трябваше да се спасявам, тичайки гол, гонен от няколко горили. Дори се бих, на главната улица в Илион, така. Гол...
Докато наливаше, той си спомни за Ирла... горката. Биха я на площада. Пребиха я с камъни. Изпи отново шота си, и погледна Ари.
- Аргх, извинявай. Края на историята... не е щастлив. Изобщо...

Вечерта вървеше стремглаво напред, изпълнена с какви ли не емоции и преживявания. От приятна компания, през one man шоу, през кръчмарски побой, през изхвърляне най-церемоняло от същата тази кръчма, та до не толкова невинни игри, включващи и достойни количества алкохол, който все повече намаляваше. Спокойно можеха да излеят съдържанието на бутилката на улицата и може да кажем с чиста съвест, че щеше да свърши със същата скорост. Какво мили? Казвате, че ги наричам пияници незаслужено? Нищо подобно. Тези двамата си заслужават всеки един епитет. И не, изобщо не преувеличавам.
Та така, да се върнем към вечерта, всъщност вече можехме да я наречем нощ. Луната отразяваше безформените фигури на двамата ни героя, а въпросите валяха един след друг. Шотовете се надигаха и все повече срамни истории от миналото им се откриваха на показ. Изкарваха кирлива след кирлива риза, но това някак не ги притесняваше. Свенливостта и срамът се задържаше върху лицата им едва няколко секунди, а после го забравяха до следващия такъв. По отсрещния тротоар от време на време минаваше някой случаен минувач, дали трезвено прибиращ се или вървящ на зиг-заг, само и само да се добере до следващата кръчма. Един мъж като ги съзря в тъмнината, се спря, вдигна победоносно ръка и се провикна:
-Ахойййй....
После замлъкна, забрави за тях и продължи по пътя си, все едно не съществуваха.
-Каква деградация. - заяви Зед, след което пак подхвана бутилката. -Такаа....продължаваме. Никога не съм.... - тук той се замисли. Искаше да измъдри нещо гениално смешно, а колко щеше да успее е въпрос на личен вкус. -Никога не съм изневерявал.
Арадел леко се намръщи, но въпреки това повдигна малката чашка и я изпи на екс.
-Охо...
-Не питай!
-Не питам.
-Никога не съм се целувала с мъж.
Тук мислеше, че ще го затапи, но каква бе изненадата й, когато Блекуинд се изчерви и ще не ще пи. Младата жена се ококори, едва сдържаше смехът си.
-Ъх...не питай!
-Хахаха, не питам!
Двамата замлъкнаха, като всеки от тях измисляше нови и нови предизвикателства.
-Мой ред! Никога не съм си тръгвал от заведение без да си платя.
В миг, младежите се спогледаха. Никой от тях не бе казал нещо подобно и когато се усетиха се извърнаха назад. Зад гърбовете им стоеше Лео, със свъсени вежди и ръце сплетени пред гърдите си. Черната му коса се сливаше с нощта, а погледа бе осъдителен.
-А...ама....
-Ама какво? Мислите, че можете да ме лъжете?
-Едната да! Другите не! Хайде сега разплащай се, да не се разплатя аз. Седемдесет злато от теб, новодошлия.
Зед не познаваше добре бармана, но Арадел много добре знаеше на какво е способен и още повече знаеше, че не е препоръчително да му се противиш. Даде знак на новия си другар и той с неохота бръкна в джоба си. Извади от та няколко жълтици и му ги подаде.
-А ти госпожице? Да не мислиш, че като преди си работила за мен, вечно ще пиеш на аванта? Давай! - подкани я той.
-Ужасен си!
-Да, знам.
Измъкна и от нея дължимата сума и доволен, че си е оправил сметките, пъхна печалбата в джоба си.
-Чисти сметки, добри приятели. Е, гълъбчета до следващия път.
Красавецът се обърна и със самодоволна усмивка тръгна обратно към бара си. Остави ги сами, в лекия ромон. Кесията на Картие заплашително пак почти се стопи, колкото до въздушния елементалист, той просто все още не можеше да приеме изненадващата поява на този странен, леко плашещ тип.

/Свободно ви РП. Който иска да пише пръв. Пламен -70 злато, Гери -50/

Зед я гледаше. Макар че го бе излекувала, нещо в нея все пак го плашеше... и привличаше неимоверно към нея. Бе странно. Замисляйки се за секунда, той осъзна че всъщност тя има право да бъде ядосана. Сиси му каза да покаже дали може да ги използва, а не дали може да използва магия... това го накара да се засрами от себе си.
-Оръжията ти са без пари...но за сметка на това ще прекараш следобеда с мен за да се реваншираш за роклята. Всъщност ще ми купиш нова! Съгласен ли си или ще си тръгнеш от тук тъжен, че лошата кака те е одраскала? - попита жената, с детско-саркастичен глас.
Блекуинд се бе окопитил от всичко (твърде бързо, според него) и стана от земята, където лежеше. Изтръска прахта, полепнала по дрехите, и свали маската.
Разбира се, когато я видя, такава... сърцето му прескочи няколко удара. Вярно, бе прекалил. Да не говорим че повърна върху нея. Обноски, обноски... определено му липсваха.
- Естествено че ще ти купя нова. Права си, прекалих. Много дори... – започна Зед. – Моля за...
- Разбира се че ще го направиш. И ще ти хареса! – каза Сиси, усмихвайки се сладко. – Сега, ще ме изчакаш в магазина да сменя този парцал, и тръгваме към магазина на Дазлин!
Чакайки я, Зед започна да оглежда магазина с ръце в джобовете. Изглежда на втория етаж, имаше апартамент, където Сесилия живееше. Изглеждаше добре поддържан, сравнително голям и проспериращ. Определено се справяше доста добре, дааа...
- Е, как изглеждам? – попита тя, слизайки. Бе... зашеметяваща. Този път, носеше червена копринена рокля, в китайски стил. Тя подчертаваше гърдите, повдигаше ги сластно...
Краката бяха покрити до коленете, като от там започваше гъделичкаща въображението цепка, която откриваше малко, оставяйки останалото на въображението на зрителя.
Зед си глътна граматиката, и не знаеше какво да отговори. Усети как краката му се разтрепераха, когато очите и го погледнаха.
- Изглеждаш... невероятно. Просто ослепително. Просто не мога да намеря думи – започна той... но бе прекъснат.
- Ясно. Окей, спри до тук. Очевидно е, че искаш да ми скочиш в гащите – каза тя, с усмивка (изобщо, усмивката слизаше ли от лицето и). – Не се опитвай да отричаш, чете се по лицето ти.
Блекуинд, успя да открие някаква прашинка срам, и да успее да се изчерви. Всъщност, той успя да стане червен като домат. Като презрял домат.
- О, не унивай миличък. – каза му тя, приближавайки се до него – Това не означава че нямаш никакъв шанс...
Героя ни, започна да се поти, понеже усети как температурата в магазина става огромна... понечи да хване нежно ръката и, но един нейн поглед, го накара да преусмисли тази своя идея.
- Х-х-хайде, ще тръгваме ли? – започна да заеква Зед, чудейки се какво да направи – Н-н-не искаме магазина да затвори нали?
- Ох, какъв сладур си ми. – каза тя, и го изтика навън. Заключи магазина, и като че ли активира някакви заклинания. Вероятно охранителни. Нали така?
Тя го погледна, и сякаш прочете мислите му: - Не са охранителни. Просто няколко семенца от „удувачката”, които са програмирани да израстнат, обвият всеки който пипне тази врата и да му строшат всяка костица. – усмивката все така стоеше на лицето и, докато говореше.
Те тръгнаха по улиците. Бе странно, понеже и двамата мълчаха. Сиси се усмихваше сладко, а нашия герой се бе замислил за нещо. Странното бе, че сигурно и той не знаеше за какво. Просто мислите му плуваха някъде...

Незнайно защо, Скай стигна чак до самият Маджестик. Вървеше бавно и не обръщаше изобщо никакво внимание на преминаващите около него хора. Това бе в наша полза. Нали така?
Щяхме да останем незабелязани или поне на това се надявах в следващите няколко...часа.
Продължихме да вървим след него, опитвайки се да се слеем с хората, които вървяха по улиците. В началото се разделихме, като всеки от нас вървеше отделно от другите и се правехме на напълно непознати. Тес - който се набиваше най-много на очи от тримата остана по средата на улицата, зад гърба на Скай. Роза премина от дясната му страна, придружавана от малкият Доби, а аз вървях в ляво, като се стараех да насочвам вниманието си към околните сгради, а не към учителя на въздушните магове.
Но, не можех. Колкото и да зяпах в страни, винаги периферното ми зрение се забиваше право в тялото му. А погледнех ли към него, очите ми веднага се вторачваха в малките клатещи се дрънкулки, които се намираха на ушите му.
На около стотина метра по-надолу, изведнъж чух силен писък, който привлече вниманието на повечето хора по улицата. Когато извърнах глава, видях Роза, която бе сграбчена от някакъв въз-едър индивид, който в момента я стискаше за дрехата. Погледнах инстинктивно към Скай, който в този момент също се бе обърнал в посока към малката елфа.
- Мамка му! - изкрещях в мислите си и извърнах посоката на хода си право към Роза.
По пътя, хвърлих поглед на Тес, който също ме наблюдаваше. Кимнах му с глава, като посочих дебелака и когато стигнах до него, двамата тръгнахме редом един до друг.
Стигайки зад гърба му, чухме да крещи някакви небивалици в лицето на малкото момиче, докато Доби стоеше в краката му и хапеше тлъстият му крак. Направих странна гримаса, щом видях дракона, който старателно се опитваше да откъсне крайника на този хипопотам. Не го ли болеше? Или може би, когато зъбите се забиват в парче сланина, не можеш да усетиш болката. Щит от сланина. Интересно...
Както и да е. да се върнем към дебелака и да пренебрегнем защитените му крайници. Веднага протегнах едната си ръка напред и го сграбчих за рамото, като го обърнах към себе си. Обърнах, бе доста преувеличено изказване от моя страна. Трябваше ми доста сила за да го накарам да се завърти, но поне явно го подразних достатъчно, че и на мен да покаже жълтите си зъби.
- Кои сте вие, бе?!
Опитах се да си създам най-сериозната физиономия, която можех да направя.
- Остави момичето...- казах монотонно, гледайки го право в очите -...или ще съжаляваш.
Това явно го разсмя, защото тоя шишко се обърна към нас, като преди това пусна русокоската на земята и започна да се тресе целият, сякаш в тялото му имаше земетресение.
- Явно малката госпожичка си е довела бодигардовете?!
Извърнах поглед в страни за подкрепа, поглеждайки към Тес. А той, видите ли, бе грабнал два солидни камъка и започна да ги блъска един в друг, гледайки сериозно към дебелака.
- Аш...-обърна се червеноокия към мен, като дори не ме погледна - ...знаеш ли, как са ми се прияли орехчета?!? Трябва да си...откъснем! Не мислиш ли? Или пък може направо да ги смелим така...между камъните...
Тук, едвам се сдържах. Сериозно...орехчета?! Имах чувството, че Елисандра се подиграва с умовете на всички в този ден. Първо, дебелака, който не усещаше болка. Сега, Тес говореше за въображаеми орехчета...
Но, не успях да се разсмея. Прехапах вътрешната част на долната си устна и погледнах отново мъжа. Подадох едната си ръка напред и изпуснах част от магията си, която започна да се вие върху дланта ми.
Изведнъж, шишкото проговори :
- А...момчета...може да...измислим нещо...нали?
Двамата с мага бяхме непоколебими. Никой от нас не издаваше изражението си.
- Бягай, докато е време... - рече червеноокия.
Дебелия явно се подплаши, защото започна да отстъпва назад. А Доби, представете си, продължаваше да стиска злобно с малките зъби и да се влачи по земята след него. Изведнъж, дебелия тръсна крак, успя да се освободи от захапката на дракона и хукна да бяга, скривайки се в най-близката уличка.
С Тес се засмяхме, щом видяхме, че дебелака се скри. Когато спрях да се хиля като идиот, се обърнах към Роза и приклекнах към нея.
- Добре ли си? Какво се случи?
- Не се притеснявай, Аши. Щях да се оправя и сама с този...
- Скай видя ли те?
- Слава на Елис, не. Тялото му ме прикри. А, той къде е?
Извърнах глава и погледнах назад. Не виждах учителя на въздушните, което малко ме притесни. За това, скочих на крака, дадох знак на двамината ми другари и отново хукнахме по улиците, зарязвайки зад гърбовете си неприятната случка.
Няколко минути по-късно го открихме. Намираше се до смият център на града и отново крачеше бавно. Погледа му бе вперен в небесата, а мислите му явно блуждаеха също из тях.
Този път, не се разделихме. Трябваше да стоим един до друг, за да пазим гърбовете си.

Чист късмет си бе, че групата магове не разкриха местонахождението си. Явно съдбата бе благосклонна към тях щом им позволи да се измъкнат незабелязано, но от тук нататък трябваше да внимават. Това, че веднъж щастието им се е усмихнало, изобщо не означаваше, че пак ще ги последва. А може би на самите небесни служители им бе забавно да наблюдават случващото се долу. Вече си ги представям, наредени на различни облаци, хрупащи пуканки, залагайки ценности между тях си, дали тримата младоци ще успеят или хитрия Скай ще ги изпързаля. Но това е само една теория, която едва ли е вярна. Или е.....
Така или иначе, преследването вървеше успешно, малко шумно, но успешно. И от къде изобщо се пръкна онзи дебелак?
-Кой беше тоя?
-Доби се блъсна в него и той просто откачи. Някои хора са толкова дребнави. - обясни Роза, като придържаше дракона в ръце, за да не направи някоя друга пакост. А той бе цар на пакостите, не веднъж го бе доказвал. Това е друга тема, няма смисъл да анализираме непристойното и вандалско държание на малкия дракон, че до никъде няма да стигнем.
А до къде бяха стигнали нашите герои? Те трескаво търсеха лика на учителя, в страха си, че са го изпуснали, но малко преди да се отчаят, го зърнаха на две пресечки от тях. Блуждаещият му нагоре поглед бе все същия като и в имението и нямаше как да не се запитат какво му е. Но въпросите им останаха индивидуални, всеки за себе си и никой не посмя да го изрече на глас. Докато в един момент, късметът им изневери и напълно неочаквано, русият спря хода си и се огледа на всички страни. Когато се увери, че никой не го наблюдава, изчезна. Просто изчезна! Магьосниците зяпнаха с широко отворени усти, а умовете им крещяха бясно и неистово.
-Неееее.......
-Къде изчезна? Телепортира се! Сега как ще го намерим? Как ще разберем къде е? Това е катастрофа! - вайкаше се Аш, докато скубеше косите си.
Всичките му планове се провалиха, а толкова искаше да разбере истината.
-Не сме го изпуснали все още!
Двамата мъже се обърнаха към Роза и недоверчиво я изгледаха.
-Как така? Виж, че го няма!
-Само вие не го виждате. Аз от друга страна....
Момичето се обърна по посока юг, взе си дълбоко дъх, присви очи и затихна. Хубавците не знаеха какво прави, но не отлепяха погледите си от нея. Дори се бяха наврели толко9ва в лицето й, че сякаш изучаваха всяка негова черта.
-Ти разбираш ли какво прави?
-Не съм сигурен. - отвърна Тес, премисляйки нещата.
Тогава изведнъж му дойде прозрение.
-Сетих се! - възкликна той с високо вдигнат пръст. -Тя е елф, нали?
-Да!
-Сетивата на елфите са развити десеторно повече от нашите, нали?
-Мхм, мхм.... - тръскаше ентусиазирано глава Сайръс.
-Значи ако поиска може да чуе и да види какво се случва на километри разстояние.
-Оооо! Проследява го! Че до къде може да стигне?
-До няколко територии разстояние. - поясни принцесата, като продължаваше да се съсредоточава.
Въртеше тялото си на всички посоки в търсене на въздушния елементалист, докато най-накрая спря, усмихна се и извика.
-Той е в Илион!
Само при споменаването на тази държава, в малката изби чувство на носталгия и топлина.
-Какво пък прави там?
-От къде да знам? Аз не съм врачка! Хайде, да разберем!
Блондинката хвана приятелите си за дланите и в следващият момент те последваха примера на учителя. За секунда изчезнаха от това място, потъвайки в кръговрата на измеренията, до след малко, когато щяха да се озоват в най-красивата държава от всички.

/Тед, пиши как се озовавате на улиците на Илион./

Внезапно усмивката на момичето изчезна, като бе заместена от сериозно изражение. До сега вечерта беше изпълнена със забавления и смях, но всичко си имаше своя край и сега той бе настъпил. А и Ноксиа се бе позабавлявала достатъчно.
Колкото и весел и безгрижен да изглеждаше някой човек на пръв поглед тя знаеше, че всеки криеше своите малки тайни и се тревожеше за целите, за които се бореше, тревожеше се за собствения си живот и за живота на близките си, за вероятните провали и последствията след тях, самата тя бе изпитала страхът, разочарованието и тъгата на собствен гръб, така че трудно можеше да стои безучастна пред подобно нещо, а в момента забелязваше точно тези неща у уж веселият Джей. Не знаеше колко беше часът, нито колко време се беше минало, моментите минаха толкова бързо, че и се струваше сякаш случилото се до сега бе просто забавен сън.
Вън беше все още тъмно, а по улиците тихо, нямаше си и на идея дали скоро щеше да се съмне и кога точно утрото щеше да вземе със себе си русокосото момче. Ноксиа въздъхна тежко и седна до Джей, като погали кучето, което все още бе до тях.
- Не си ми се натрапил, Джей.. - каза тя, без да го поглежда, като продължаваше да гали бездомното куче. В гласът на момичето вече не се долавяше никаква нотка на веселие, тя бе напълно сериозна - това беше най-забавната ми вечер от месеци насам.. за което ти благодаря.
Ноксиа замлъкна за малко. Около тях настана някаква потискаща тишина или поне Нокси усещаше така. В главата и отново се намърдаха въпросите от преди малко, но сега се чудеше какво толкова му предстоеше, че да промени настроението на толкова весел и забавен човек? Джей бе казал, че ще е нещо тежко, но момичето искаше да узнае повече. Само че знаеше, че едва ли и влиза в работата. Бяха се срещнали преди малко, не знаеха нищо един за друг, не бяха приятели, така че какво право имаше да се меси в работата му? Явно бе дошъл тук за да се позабавлява, без да му бъдат задавани излишни въпроси и Ноксиа чудесно го разбираше, но въпреки това реши да попита, явно любопитството и беше в повече.
- Джей.. - започна несигурно момичето прорязвайки с гласът си тишината - а какво толкова тежко те очаква утре, че изведнъж стана толкова сериозен? Ще те разбера, ако не искаш да ми кажеш..
Нямаше адекватен отговор, ако някой я бе попитал защо проявяваше такъв интерес към русокосият. По принцип би се прибрала в бара, допивайки си уискито и поръчвайки си още или би си тръгнала като пълен темерут, но момчето и бе отнело част от вниманието и тя не искаше да го остави така тук, особено като виждаше тази скрита тъга, която се изписваше по изражението му.

Мъжът остави за момент галенето на кучето и погледна към Ноксиа. Изглеждаше толкова сладка, даже когато се опитваше да е сериозна и откликваща на нещастието му. Самият факт, че се заинтересува, бе достатъчен, че да му изпълни сърцето. Защо? Защото виждаше, че не е поредната любопитна квачка, която само търси интрига. Тя реално се интересуваше. Личеше си в погледа й, в начина, по който го попита, в несигурността и лекото треперене на гласът й, осъзнаващ, че ен заслужава отговор и не може да роптае за такъв. Не бе въпрос просто така, зададен заради етикета. А можеше ли реално да й каже истината? Тя бе прекалено сериозна, прекалено тежка, да не говорим строгосекретна. Звучи все едно е таен агент на някоя агенция, нали? Може и така да го опишем ако сте фен на шпионските истории.
-Аз...ъ.... - започна несигурно Джей, забравяйки дори за обръщението си в трето лице. -Не....не мога....
Блондинът почна да се върти на мястото си. Струваше му се, че бе приклещен от стени, които не може да срути. Стени, които все повече се приближаваха и го затваряха в един омагьосан, порочен кръг, от който няма измъкване. Да пазиш в себе си такава тайна е прекалено много за един човек. Да я споделиш.....граничи с наивност, предателство и риск да те издадат. Искаше да махне този товар от плещите си, но сигурността го караше да не го прави. Само че, колкото повече я наблюдаваше, толкова повече разбираше, че може да й вярва. Но първо една застраховка.
-Нокси....ти доволна ли си от начина си на живот?
-Какво ще рече това? Много хора не са доволни.
-Питам конкретно за теб. Чувстваш ли се по някакъв начин ограбена и ощетена от държавата?
Не беше лесен въпрос. Трябваше да се обмисли внимателно. Не е като да те питат - "Какво мислиш да завършиш?" или "Смяташ ли някой ден да се омъжиш?" Но когато си спомнеше за всички пъти, в които съдбата й бе обръщала гръб, за преследването на близките й, за изоставянето на собствената й майка.....май не бе толкова трудно, нали?
-Да! Мисля, че нашата страна е много хубава, но и много грешна в същото време. Има разделение на класите и произхода.
-Точно така! Боря се срещу това от много години. Част съм от организация, която иска да сложи край на тази дискриминация, дори с най-крайни мерки. Това, което ти казвам....не искам да стига до чужди уши. Мога ли да ти вярвам?
-Можеш!
-Утре аз и моите другари ще поемем финалния удар. Ще атакуваме управлението от самият му център.
-Чакай....но това е.....
-Кметството и Сто слънца. - довърши вместо нея магът. -Звучим като убийци, но не е така. Просто искаме справедливост. Ако това означава да има жертви, било от тяхна или наша страна...то така да бъде. Ще си заслужава за идните поколения.
Чернокосата замлъкна. Беше прекалено много за асимилиране. Очакваше нещо по-просто. Някой любовен или финансов проблем. Дори погребение й мина през главата, но граждански бунт....дори в най-смелите си мечти не можеше да си фантазира нещо подобно. Мъжът пред нея й заявяваше, че утре ще нападнат главните политически централи и не можеше да реши дали това й допада или отвращава.
-Какво мислиш? Ще ме издадеш ли?

Момичето не очакваше да и отговори на въпросът след като забеляза колко много време той се двоумеше. Но ако беше нещо лично защо и да очаква, при положение, че бяха непознати? Точно когато изгуби надежда, че ще и отговори той и зададе въпрос, с който да се подсигури.
Ноксиа слушаше обяснението му и не можеше да повярва, че Джей наистина мислеше да направи това. Тя бе слушала такива врели-некипели от много хора, които бяха ощетени по някакъв начин от управлението, но никога не са правели нищо по въпроса, освен да говорят. Но при русокосия беше различно.. момичето виждаше неговата готовност и увереност, нямаше и капчица съмнение в очите му. Какъв бе този странен човек, който бе срещнала Ноксиа? До преди малко се държеше идиотски, като малко дете, а току що и сподели изключително благородната си и опасна цел с неочаквана сериозност. Явно наистина бе решен и нямаше какво да го спре да рискува живота си за каузата си. Подобни индивиди бяха на изчезване, Ноксиа за първи път бе срещнала подобен човек и сега, когато той стоеше до нея тя го гледаше не както преди малко - с насмешка, а с възхищение, така, както преди гледаше дядо си и брат си. Но дали такава беше и неговата съдба? Силно се надяваше да не е.
Тя сведе замислен поглед към земята, като спря да гали кучето. Изведнъж очите и се изпълниха с огорчение от мислите, които я спохождаха.
Може би ако тази революция се бе случила по-рано семейството и нямаше да съдбата, която го бе сполетяла. Те бяха поредните жертви на сегашното управление, а колко ли още имаше? Ноксиа бе виждала тъмната страна, която се криеше зад красивата маска на устройството на държавата. Тя живееше в нея и не бе излизала от нея, колкото и да и се искаше. Затова неговата цел определено и се хареса и с цялото си съществуване го подкрепяше и се надяваше да успее. Нямаше смисъл още хора да страдат.
- Знаеш ли, Джей.. - започна момичето, като гледаше в тъмнината пред себе си - в началото си помислих, че си поредния идиот, който се е напил и просто търси с какво да се забавлява, за да може на следващия ден като се събуди да се чувства удовлетворен от "завоеванието" си от предната вечер. Но..
Момичето се обърна към него с лека усмивка:
- Сега видях, че мислите си не за обзети от тези маловажни случки, които повечето хора приемат за голям успех. Ти имаш цел, която преследваш както хищник преследва плячката си. На всичкото отгоре тази цел е благородна и достойна за възхищение. Мислим еднакво относно държава ни. Може да си сигурен в мен, няма и дума да обеля за това. Само.. ще се надявам "мисията" ти да е успешна.
Джей не знаеше нищо за момичето, тя не бе споделяла за себе си, а сега се почувства длъжна да го направи, щом той сподели нещо толкова важно. Не искаше да изпада в подробности, затова реши да е кратка. Отново се загледа в далечината пред себе си.
- Моят живот изобщо не се стече така, както при повечето хора от Маджестик, Джей. Какво велико име на град, нали? Ненавиждам го. Аз и семейството ми бяхме от тези хора, които бяха игнорирани от обществото. Те дори не бяха истинското ми семейство, но ме отгледаха като част от него. Достойно за уважение, нали? Умряха за целта да живеем нормално. Да имаме пари за най-неотложните ни нужди. От тогава съм сама и се скитам като това кученце, ден за ден.
Тя отново извърна поглед към него и му се усмихна широко и заговори в негов стил.
- Затова Ноксиа подкрепя напълно твоята цел, може да разчиташ на нея. Ноксиа ще помогне с каквото може на Джей-Джей.
После погледна кученцето, което все още стоеше до тях и добави толкова шеговито, колкото и сериозно:
- Върни се жив увенчан в успех.. ако се върнеш жив ще запазим кученцето! Григор!

Отговорът й го накара да потрепне. Не очакваше точно това. Предполагаше, че тя ще си мълчи, най-малкото от страх. Ако един човек може да поеме подобна инициатива, то тогава най-малкото, той би бил толкова силен, че да ти смаже главата с един замах, а не поредния подлезурко, който си играе на стражари и апаши. Смяташе, че тя ще се уплаши за живота си, ще хукне или ще пелтечи под напрежение от неговото присъствие. Но противно на това, гласът й бе умерен, думите внимателно подбрани и поднесени. Та те споделяха сходна съдба. Неправдите винаги са повече отколкото можеш да предположиш. В някой скътан ъгъл винаги има и още от твоя "род", още страдалци, по един или друг начин ощетени, отблъснати, онеправдани, забравени, оставени на пътя като боклуци. Защо става така? Защо има такива хора като тях, които просто са забравени? Някъде по нишката, управниците просто не са им обърнали внимание, не са ги забелязали и поради това са ги изхвърлили. Може би е прекалено егоистично да ги обвиняваме за всичко. Един или шепа хора не могат да огреят на всякъде. Беше му пределно ясно, но това не значи, че не трябва да се направи нещо по въпроса. Ако само стоиш и чакаш системата да се промени, да те забележи наново и да ти подаде ръка....може да остарееш и тя все още да не е дошла. Дали каузата му, дали каузата на братството е благородна е спорно. Жертви щеше да има. Но най-великите пълководци са казали, че за щастието няколко жертви са нищожни, щом следващите поколения ще живеят по-добре и по-спокойно от предходните. Това те кара да мислиш, че жертвата си е заслужавала и си готов да я изплатиш.
Сега.....дали поради замаяната си от алкохол глава или просто от истинско желание, Джей направи нещо, което не е очаквал, че някога ще направи. През всичките години на бунтарство, някои от колегите му са водели нови попълнения към групата, които се оказаха неизменна и незаменима част от братството. Но не и той. Никога не е харесвал някой до толкова, че дори да му признае истинската си същност, камо ли да го покани да стане един от тях. Дори не знаеше колко всъщност опитна е девойката. Личеше си, че не е много, но също така в нея виждаше интелект, който не бе за подценяване, както и хъс и настървеност на един истински боец. Затова следващите му думи дойдоха като гръм от ясно небе, не само за Ноксиа, но и за самия него.
-Искаш ли да дойдеш с мен?
Чернокосата зяпна с широко отворени очи. Не можеше да повярва на чутото. Трябваше й време да асимилира всичко.
-Как така да дойда....?
-Да дойдеш в къщата. Ще те запозная с останалите. Ще ги харесаш. Ако искаш да помогнеш....може би ще имаме нужда от допълнителна ръка утре. Не искам да те притискам. Решението трябва да е твое. Ако приемеш, ще се радвам. Ако откажеш....утре по-добре не се навъртай наблизо. Замини за горния град или дори извън страната. Джей-Джей не иска да попаднеш по средата на бунта, освен ако не смяташ да вземеш участие в него.
Ами сега? Това бе въпрос на живот и смърт. Не можеш да отговориш толкова лесно. Трябваше да помисли. Имаше цяла вечер на разположение и все пак времето ги притискаше. Щеше да ги смачка гневно и заплашително. То не чакаше никого, дори тези, които са готови да се пожертват заради него.....

Ноксиа не отговори веднага. Или по-точно не успя. Тази вечер се бяха случили прекалено много неочаквани неща, че едва успяваше да асимилира всичко. Когато човек свикне на сивото ежедневие подобни случки просто прорязваха еднообразния живот и нещата се променяха, обръщаха се до толкова, че се стъписваш и не знаеш какво да предприемеш. Това се случваше и с Ноксиа. Момичето бе свикнала на еднообразния живот. Тя не очакваше нищо от живота, живота не очакваше нищо от нея и тя разбираше напълно този факт. Живееше ден за ден, тренираше и работеше, защото единствената и цел бе да стане по-силна и да отмъсти за живота на семейството си и сякаш тази нужда за мъст я караше да крета. Но знаеше, че ще се мине доста време, докато добие нужната сила и това сякаш я обезкуражаваше. И изведнъж се появи един рус човек с държанието на дете, с величествено мислене и достойна за огромно уважение цел. Цел, която Ноксиа обгърна с цялото си съществуване, може би заради несправедливия живот, който водеше и желанието за промяна.
Предложението, което и отправи я изненада. Какво виждаше в нея, че реши да я вземе със себе си? Може би някакъв потенциал, която тя самата не намираше. Когато зададе въпросът си тя го погледна с учуден поглед. Дали това щеше да е нещото, което щеше да и даде по-добър смисъл от копнежа за отмъщение? Едно беше сигурно.. нямаше какво да губи, освен живота си, който го бе захвърлила отдавна. Даваше и се шанс да промени собственото си съществуване и живота на тези, които бяха пренебрегнати от системата. Каква по-благородна и красива цел от това? Не можеше с лека ръка да зареже желанието за отмъщение и нямаше да го направи, но точно в този момент желаеше да бъде част от промяната повече от всичко. Както се спомена не знаеше какво той вижда в нея, но момичето реши да тренира, да се старае, да става по-силна и да оправдае очакванията му. Щеше да му докаже, че не е направил грешка.
Тя стоеше известно време така, взирайки се в очите му и осмисляйки всички тези неща. Когато той сподели за себе си, без да задържа тези важни и опасни детайли момичето го почувства близък. Това беше единствената близост, която чувстваше откакто изгуби семейството си. Мислеше, че това чувство бе изчезнало, но ето още една изненада - не бе изчезнало. Това не бе от този сорт чувства като любов или привързаност. А такова, заради което ще се довериш на човека до теб и ще искаш да го направиш горд, заради изборът му. Учуденото и изражение се промени напълно. Сега бе сигурна в изборът си. Усмихна се широко, докато в очите и гореше отново пламъкът на желанието.
- Искам! -каза ясно и високо тя - Искам и не ме е страх! Няма да те разочаровам!
После сложи ръце на двете си катани, които стояха на кръста и, и каза тихо сякаш на хората, които и ги бяха дали:
- Ще ги накарам да се гордеят с мен. За това си струва да се бориш и да рискуваш живота си.

Истината е, че Джей бе почти сигурен, че ще приеме. Виждаше желанието в погледа й. Подобно желание не можеше да се сбърка. То не бе като детски ентусиазъм за някоя беля, за която могат да те накажат, а ако не те хванат ще си толкова доволен от себе си. Нито копнежът да се опълчиш срещу близките си, защото те не разбират любовта ти към един ратай, да речем. Нито надеждата за безгранична власт, с която да управляваш света. Не! Това желание бе по-различно от всички изброени. Това бе желанието да си значим и полезен, не само на себе си, но и на тези около теб, дори на тези, които не те познават. Да бъдеш част от промяната, поемайки анонимно кинжалът, жезълът или лъкът. Боец без име, без почести и без лице, който обаче ще доведе до повратен момент от историята, защото историята го изисква. Не можем да се борим срещу съдбата. Ако е писано нещо да се случи, то неимоверно има своята цел, видна или невидима. и се превръщаш само в един инструмент, но инструмент, чрез който ще се извае бъдещето.
Все пак, съмнение винаги имаше и мъжът искаше да е сигурен в преценката й. Не я пришпори, нито притисна. Даде й цялото време, от което има нужда. Подобна орис не може да се взима току така, с лека ръка. Трябва да си подготвен за нея, ако не физически, то психически. Дали я обричаше на сигурна смърт - може би, но пък нещо вътре в него му нашепваше, че тя ще оцелее, ще пребъде и ако той и другарите му паднат, то нейното поколение, младите, ще усетят вкуса на истинската свобода. Не тази, като да си без окови, а тази душевната, че не си пренебрегнат, заради произхода, способностите си или рода си. Различните никога не са били на почит, но именно те въртят този свят, скрити в сенките дърпат конците и го правят толкова колоритен. И те щяха да им докажат правотата си, с цената на плът и кръв.
Лидерът се изправи от паважа, а кучето скокна при раздвижването и почна да маха с опашка, надявайки се за къс месо или хляб. Нямаше какво да му даде, но пък го погали с най-искрената си топлина.
-Да вървим тогава!
Нелепата, хлапашка усмивка за пореден път се възвърна върху лицето на Джей и той пак стана жизнерадостен, без печал и притеснение. Това остави за утре, макар че и тогава нямаше да има време, зает в дейността си.
-Къщата ни е извън града. Намира се на едно дърво.
-На дърво? - възкликна Ноксиа докато го следваше неотлъчно.
-Даааа...много е сладка, ще ти хареса. Ще видиш.
Продължаваше да я убеждава в неща, на които да вярва, на които да се надява, но така или иначе от тях вече нямаше нужда. Тя бе поела тази крачка и връщане назад нямаше. Имаше само напред. Напред към нощта и напред....към една дървена къщурка.

/Миме, пиши как пристигате на пътя под къщата, в съответния й раздел. Мисля, че знаеш къде е./